Пол Стенинг
Двете страни на славата (17) (AC/DC — пълната биография)

Глава 12
Правилният избор

„Най-положителното от приемането ми в групата е, че мога да влизам на концертите без билет, честно! Все още ми се случва да забравя, че трябва да пея и просто се заслушвам в музиката. Момчетата са направо страхотни!“

Браян Джонсън, 1982

По време на турнето „For Those About To Rock“, AC/DC трябва да извадят от репертоара си едноименната песен от последния им албум в Ню Хейвън, Кънектикът, заради недоразумения с полицията. Екипът на бандата, както и мениджърът им за турнето Йън Джефри са арестувани, а органите на реда обмислят дали да не сложат белезници и на членовете на групата. Причина за арестите е пироефект, който според властите крие опасности. Фалшивата експлозия трябва да изненада публиката в сюблимния момент, но за да облекчат ситуацията, първоначално AC/DC се съгласяват въобще да не свирят песента. След това обаче става ясно, че публиката ще бъде неприятно изненадана от отсъствието на една от най-важните композиции в репертоара, затова се търси компромис. Налага се Йън Джефри да наподобява оръдейните гърмежи със синтезатор по време на концертите, където има ограничения при използването на пиротехнически ефекти.

Турнето в Америка поднася поредица от приятни изненади за екипа на групата, както и за един-двама от членовете на AC/DC. Браян Джонсън не е от типа мъже, които папараците биха хванали в неудобна поза в компанията на фенки. Почитателките на AC/DC се увеличават правопропорционално на популярността и успехите на групата, но за певеца те са забранена територия. Той пренебрегва вниманието, с което го обграждат. „Не можеш да спиш с тези момичета — обяснява Браян пред «Саундс». — Човек не бива да се занимава с тях. В Америка в момента има много гадни болести. Стискаш им ръката и това е. Забавленията са за момчетата от екипа — те раздават пропуски за след концерта, не ние. Ние се забавляваме с по-невинни неща — по една бърза игра на карти и след това си лягаме. Казвам ви, абсолютно нищо. Аз съм женен, имам две деца… но на концертите в Америка нещата излизат извън контрол. Миналата седмица се бяхме събрали в гримьорната и момчетата обсъждаха, че за първи път виждат момичета, които пищят, когато ги погледнат. В Англия на концертите ни идват основно момчета. В Америка също преобладават мъже и момчета в публиката, но от началото на това турне виждаме все повече момичета. Може би причината е, че сега ни пускат много често по радиото. Напълно съм сигурен, че поводът не е моята «неустоима привлекателност»…“

Предположението на Браян е съвсем точно. Популярността на AC/DC се дължи най-вече на факта, че медиите все по-често излъчват парчетата на бандата. Партньорите на австралийците от последното им турне — Def Leppard буквално превземат страната, основно заради по-честото им присъствие в радиоефира. А популярността, натрупана от радиото означава повече почитателки. Може би Браян Джонсън е прав, напълно е възможно някои от фенките да са дошли на концерт, без въобще да знаят как изглеждат AC/DC.

„Не смятам, че някой ме познава тук, така че мога спокойно да се измъкна от сцената. Но за Браян не съм сигурен. Знаете ли какво го е попитала една камериерка в хотела онзи ден? Дали не е Нийл Даймънд или негов брат близнак.“

Малкълм Йънг

„Това е най-тежката обида, която някой може да ми нанесе! Нямам нищо против да ме бъркат с Кевин Кийгън, но с шибания Нийл Даймънд…“

Браян Джонсън

„Странно е колко добре се получава това турне — продължава Браян. — Всички концерти са разпродадени, а някои зали събират доста публика. Последния път в Индианаполис свирихме пред 4000 души. Тази вечер колко са? 17 000. Това са нови фенове за нас. Но е забавно, свирим тази вечер песента «Sin City» и по лицата им виждам, че парчето им е непознато, изобщо не разбират за какво става въпрос! Единствените албуми, които досега са си купили са «Highway To Hell», «Back In Black» и «Dirty Deeds Don’t Dirt Cheap».“

През юни 1982 г. AC/DC изнасят четири концерта в Япония. Веднага след това групата се разделя с мениджърската компания „Лебер-Кребс“. Отговарящият за турнетата Йън Джефри става личен мениджър на групата. През септември AC/DC тръгват на турне в Обединеното кралство и Ирландия. Билетите за шест от концертите са продадени предварително — става дума за четири дати в „Хамърсмит Одеон“ и две на „Уембли“. Към края на годината, заради прекрасните си отношения с френската група Trust и слабостта си към Париж, членовете на AC/DC присъстват на концерт на колегите си в клуб „Роз Бонбон“, а Ангъс дори се качва на сцената за непредвидено съвместно изпълнение.

В края на 1982 г. „Керанг“ публикува резултатите от анкета, в която са участвали читателите на списанието. AC/DC са на първо място в класацията за „най-обичана“ банда, Ангъс е № 1 при китаристите, а Клиф е начело при басистите. Освен това групата получава първо място при изпълненията на живо, а за най-добър сингъл е определен „For Those About To Rock“. При вокалистите Браян е на трета позиция, а Фил — втори при барабанистите. „Let’s Get It Up“ е на шесто място при синглите, а Ангъс, макар и малко странно, е класиран на втора позиция в категорията „Най-красив музикант“. Без значение, че „Керанг“ е предимно списание за хевиметъл, феновете определено демонстрират слабостта си към AC/DC, въпреки различния музикален жанр.

„След като веднъж си излязъл на сцената, няма връщане назад. Дори и нещата да се объркат, хората очакват от теб да останеш на сцената и да ги забавляваш. Дори всичко наоколо да се разпада, ти трябва да стоиш там и да танцуваш.“

Ангъс Йънг

В началото на 1983 г. групата излиза в заслужена почивка. След няколко месеца отдих, момчетата започват да пишат песни за албума, който ще последва „For Those About To Rock… We Salute You“. За място на записите бандата отново избира студиото „Компас Пойнт“ в Насау. В този момент обаче, проблемите с наркотиците на барабаниста Фил Ръд стават много сериозни, въпреки че това умело се крие от вниманието на медиите и феновете. По време на турнето „Cannon and Bell“, което представя албума „For Those About To Rock“, Ръд постоянно получава халюцинации и твърди, че в стаята му се крият непознати, които искат да го нападнат. Освен това той започва и някаква разправия на лична основа с Малкълм, избухва сериозен скандал и в крайна сметка Ръд е освободен от групата. След като напуска AC/DC, Фил Ръд основава малка авиокомпания в Нова Зеландия и продължава да записва в частно студио. През 1990 г. Ангъс коментира пред „Керанг“: „Не вярвам, че отглежда овце — по-скоро ги чука! Не, някой ми каза, че има хеликоптери, вложил е някакви пари във въздушния транспорт. Чрез Джордж получихме съобщение от него, че е доволен от начина, по който се развиха нещата. Може би щеше да си отиде като Бон и сега мисля, че ни е благодарен за добрата форма, в която се намира.“

По-късно Ангъс коментира по-сериозно причините за раздялата на групата с Ръд: „Той много обичаше да се забавлява. Фил определено преживя някои щури години, но у него настъпи коренна промяна, след като Бон умря. Той просто не успя да понесе натоварването. Като група, всеки един от нас е свързан с другите и неговата отчужденост внесе много напрежение между нас. Бяхме направили доста неща заедно, живели сме всички в една къща, заедно репетирахме и си избирахме инструменти, дори спяхме с едни и същи жени — понякога по едно и също време. Фил понесе най-тежко от всички нас смъртта на Бон. Тогава той си мислеше, че най-вероятно групата ще се разпадне. Но ние продължихме да свирим, а той реши, че всичко отпреди си е отишло, че старите връзки между нас вече не съществуват. Но не беше така. Фил вече беше свикнал с лукса, с разгулния живот, а накрая страстта му към дрогата беше неконтролируема. Ако не беше спрял навреме, щеше да премине границата и да се случи нещо лошо — на него или на някой от обкръжението му. Беше опасно дори да се качиш в колата на Фил, за да те повози. Той винаги поемаше излишни рискове, живееше на ръба. Тогава беше такъв човек.“

Ангъс никога не е отричал ролята на Фил за развитието на AC/DC. „Ръд беше страхотен барабанист — обяснява Йънг. — Не го биваше да свири сола на барабаните, но в това беше чарът му. Просто си седеше и следваше ритъма. Това си беше неговият стил. Мисля, че той е един от най-великите рок барабанисти в историята.“

AC/DC се обръщат към бившия барабанист на Procol Harum Би Джей Уилсън с молба да им помогне да завършат албума, но записаните от него партии така и не са използвани впоследствие от групата. В крайна сметка бандата записва 13 песни за албума, който получава името „Flick Of The Switch“. Окончателният вариант на плочата съдържа едва 10 песни, другите три не попадат в тавата и оттогава насам не са издавани. За първи път в кариерата си AC/DC контролират изцяло процеса на създаването на албума, въпреки че получават помощ от Хари Ванда и Джордж Йънг.

„Не знам какво говорят хората за нас. Просто искаме да продължим да свирим. Това е най-важното — да пътуваме от концерт на концерт… дори не слушаме често собствените си песни по радиото. Всеки път, когато си пусна радиото, чувам някоя група като Styx и бързо го изключвам. Това не е рокендрол, това е шоубизнес.“

Ангъс Йънг

Новият албум е добър. Някои хора дори смятат, че тавата звучи по-твърдо и по-солидно в сравнение с предишната. В селекцията има песни, които ще станат класически за репертоара на AC/DC. Обложката отново залага на класическия имидж на групата — пак ученическо веселие — и отново Ангъс Йънг, заснет докато дърпа огромен лост, с който явно ще отприщи някаква чудовищна сила. На тази тема е посветен и текстът на „Rising Power“ — заглавната песен от албума. „This House Is On Fire“, „Nervous Shakedown“ и „Bedlam In Belguim“ са типичните по-бързи парчета на бандата, също като в доброто старо време. Оказва се, че решението на групата да не използва Мът Ланг за „Flick Of The Switch“ е напълно оправдано. Със знаменития продуцент звученето на албума би се променило. Групата иска да извади на бял свят по-грубото и спонтанно звучене на музиката си от ранните години и да го обогати с натрупания през годините опит. Това се усеща във всяка една песен от „Flick Of The Switch“. „Албумът е добра рокендрол тава — обяснява Браян Джонсън. — Не сме и искали да направим нещо по-различно. Искахме албум, който да загрее яко феновете ни! Сега се получи малко по-различно, работихме без продуцент, но се оказа, че това е предимство за нас. Така успяхме да реализираме собствените си идеи и този път нямаше външно влияние, което да ни спре да опитаме. На моменти беше доста трудно да правим всичко сами, но беше и забавно. Много често сме имали проблеми с продуценти, които искат нещо различно от това, което сме намислили ние. Затова този път си казахме: «Майната им! Ще си го направим сами!»“

Заглавието на албума е променено, първоначалният му вариант е „I Want To Rock“ (прекалено опростено дори за AC/DC) — или поне така се твърди в списание „Керанг“. След „For Those About To Rock“ определено трябва да се измисли нещо ново. Въпреки това „Керанг“ не се въздържа от спекулации. През юли списанието прави предположение, че се готви смяната на Фил Ръд. Предполага се, че на мястото му ще дойде бившият барабанист на Roxy Music и Angelic Upstarts Пол Томпсън. Всъщност на обявата в списание „Саундс“ отговаря друг музикант. А самата обява гласи: „Търси се хеви рок барабанист. Ако не удряте здраво, въобще не се обаждайте.“ Саймън Райт е новият барабанист на AC/DC, а първото му прослушване е в студио „Номис“ в Лондон.

По това време Райт е едва на 20 години, но вече има богат музикален опит и определено „удря здраво“ барабаните. Саймън е роден в Манчестър и живее в Северозападна Англия, където свири в групата Tora Tora, издала със собствени средства един сингъл — „Red Sun Setting“. През 1980 г. Райт свири с AIIZ и участва в записа на концертния им албум „Witch Of Berkeley“, издаден от „Полидор“. Малко по-късно групата записва още един сингъл — „I’m The One Who Loves You“ и се разпада.

Това кара Райт да се премести в Лондон с надеждата, че ще успее да си намери място в по-голяма група, с която да стане известен, или която поне да не е постоянно застрашена от разпадане. В края на 1982 г. музикантът се озовава в хевиметъл бандата Tytan, която вече е издала сингъла „Blind Men And Fools“ и по това време записва дебютния си албум „Rough Justice“ за „Камикадзе Рекърдс“. Райт идва на мястото на бившия член на Judas Priest Лес Бинкс. В крайна сметка барабанистът се изявява в три от песните в албума. През лятото на 1983 г. заради финансови проблеми Tytan се разпадат, още преди излизането на втория албум. Саймън Райт все още се ядосва на лошия си късмет, когато негов приятел го убеждава да отговори на обявата, дадена от AC/DC. През октомври 1983 г. той прави концертния си дебют с групата във Ванкувър, Канада.

„Много групи имат възходи и спадове. При нас нещата си остават постоянни.“

Ангъс Йънг

„Flick Of The Switch“ влиза в американската класация на „Билборд“ през септември 1983 г. и успява да стигне до № 15. Във Великобритания албумът стига до № 4. Въпреки доброто си представяне в предишната читателска анкета на „Керанг“, този път AC/DC не успява да излъчи първенец в нито една от категориите на класацията, а в подреждането на групите завършва годината на 5-о място. Освен това австралийците попадат и под номер 8 в класацията на разочарованията. През зимата групата изнася концерти в САЩ и Канада. На 19 август 1984 г. AC/DC става първата банда в историята на фестивала „Монстърс ъф рок“ в Касъл Донингтън, която се завръща като № 1 в програмата на четвъртото издание на фестивала. Сред поканените на грандиозното рок събитие са още Van Halen, Ози Озбърн, Гари Мур, Motley Crue, Y&T и Accept. След Донингтън групата прави серия концерти в Европа, като на Стария континент участва и в други издания на „Монстърс ъф рок“. Следват още по-големи успехи — през януари AC/DC участват в първия фестивал „Рок в Рио“ в Бразилия, като групата свири две поредни вечери.

„Ако искат поезия, хората слушат R.E.M., но в края на вечерта, когато се приберат вкъщи и им иде да се натряскат, тогава идва времето на AC/DC.“

Малкълм Йънг

След Рио групата си дава дълга почивка. Всички се нуждаят от психическо и физическо разтоварване, въпреки че на Ангъс му липсва напрежението и концертните изпълнения. „Никога не съм се притеснявал особено за здравето си — обяснява той. — Ако свиренето ми върви, всичко е наред. Ако се концентрирам само върху това, няма проблеми. Няма нужда да се занимавам с тренировки, бягане или каквото и да било. Никой досега не ми е казвал, че трябва да имам кой знае какви мускули, за да свиря на китара. Хората харесват по-небрежния ми имидж. За да си известен музикант, не е достатъчно да се обличаш добре и да ти личи, че взимаш уроци по танци. Аз дори не мога да танцувам.“ Съветите на Ангъс за това, как да се поддържаме в добра форма могат да се обобщят в едно изречение: „Избягвайте преяждането с пица.“ „Опитвам се да не се тревожа и винаги да си почивам добре — допълва той. — Ако не си почиваш, това може да ти се отрази зле на здравето. Умората ти се стоварва изведнъж, независимо дали си свирил три концерта поред в някой клуб, или работиш нещо съвсем обикновено. Единственият път, когато забелязах, че силите ме напускат беше в една зала в Щатите, където беше изключително горещо. Ако свириш в Ню Йорк посред лято, трябва да имаш предвид, че влагата може да бъде убийствена. Нямаше климатик и светлините грееха право срещу мен. В края на концерта едва ходех.“

Браян Джонсън говори с възхищение за невероятната издръжливост на Ангъс, който свири, без значение дали е уморен, или е болен. Вокалистът почтително обяснява, че „момчето е като от стомана, винаги е на крак“ в английското телевизионно предаване „Роу Пауър“.

Ангъс признава, че е понасял поражения на сцената. „Избивали са ми зъби — разказва той. — Не излизам на сцената с мисълта, че ще ми се случи нещо, но когато си на път постоянно, в продължение на години, все ще изкълчиш глезен или нещо подобно. Има си своите рискове. Веднъж се наложи да нося нещо като шини на пръстите и дори се научих да свиря с тях. Скочих от тонколоните, приземих се по задник върху хората от публиката и ужасно се изложих, така че шините бяха най-малкият ми проблем. Случвало се е да ми паднат гащите. Както си свирех, изведнъж видях, че «семейните бижута» се мятат насам-натам. На няколко пъти са ми задигали шортите.“

AC/DC е готова за промяна. Момчетата пишат набързо много нови песни, като в първите години на съществуването на групата. Назначен е и нов мениджър — Криспинг Дай, бивш шеф на „Албърт Пръдакшънс“ в Европа. Групата заминава за Монтрьо, Швейцария, за да записва в студиото „Монтан“, а ролята на продуценти поемат Ангъс и Малкълм Йънг.

„Обикновено искам да си почина няколко седмици след края на поредното турне. Казвам на всички да не ме безпокоят, тъй като известно време ще живея без никакъв рокендрол. Но само след две седмици отново съм залепен за китарата, същата SG, на която свиря от години и пробвам различни мелодийки. Преди да се усетя, и някоя песен е почти готова. Тогава Малкълм или Браян идват да ми помогнат, за да я завърша. Процесът никак не е сложен. Предполагам, че сега всеки ще реши, че може да напише песен.“

Ангъс Йънг

Албумът носи името „Fly On The Wall“ и излиза на пазара на 28 юни 1985 г. По това време AC/DC вече са продали 30 милиона копия от всичките си албуми в световен мащаб. Новата плоча стига до седмото място във Великобритания, но първият сингъл — „Danger“, остава едва под номер 48. Изборът на тази песен за сингъл е странен, парчето е бавно, в него липсва типичният звук на AC/DC. Мелодията е мудна за феновете, музиката не звучи естествено, а групата сякаш няма стройна концепция за постройката — нещо, което важи и за останалите песни от албума. „Shake Your Foundations“ е доказателството, че AC/DC не са загубили таланта си да пишат вълнуващи рок парчета. Разтърсващите хорови изпълнения и дълбокият вокал на Браян бързо печелят сърцата на феновете. „Sink The Pink“ е друг типичен за AC/DC „секс химн“, но шлагерите във „Fly On The Wall“ са доста по-малко, в сравнение с предишните албуми. Песни като „First Blood“ и „Send For The Man“ са по-подходящи за „Б“-страна на сингъл, или за архивни парчета. Появата им в албума прави лошо впечатление, сякаш групата е искала да запълни малко място.

В този албум австралийците демонстрират най-суровия и необработен звук в цялата си история. В заглавната песен се открояват беквокалите, нещо типично за стила на AC/DC, но въпреки това парчето звучи като кавър на истинското творчество на бандата, липсва й първичната сила на оригиналите. Почти веднага този подход намира противници, които обвиняват AC/DC, че отново залитат в комерсиалната посока на „Back In Black“ и „For Those About To Rock“.

„Критиците може и да не ни харесват, но както каза Ангъс онзи ден: «Ние издаваме едни и същи песни всяка година, само сменяме обложките на албумите!» На децата тази музика им харесва и това е единственото, което има значение.“

Малкълм Йънг

Дори силните китарни партии, запазената марка на Ангъс и Малкълм, които съживяват песни като „Playing With Girls“, тук отстъпват назад при миксирането. Вокалът на Браян също не успява да изпъкне. Явно братята Йънг са имали прекалено много работа при композирането и записването на песните, за да следят крайното им оформяне.

Въпреки всичко, музиката е на много високо ниво и според Ангъс, това се дължи изцяло на Малкълм. „Мога да изсвиря стотици различни аранжименти — обяснява той. — Но Мал ще измисли един вариант, който като го чуеш, ще си кажеш: «По дяволите, това е.» Той притежава класически усет за това, как трябва да звучи китарата в песни като «Back In Black» или «Fly On The Wall». Много хора не оценяват ролята на ритъм китарата.“

Рок журналистът Мартин Попов описва „Fly On The Wall“ по следния начин: „Доста неясно парче, в което бандата отчаяно се стреми към загубената младост. Това е типичният за AC/DC саунд, изпълнен обаче някак без контрол. Парчето звучи така, сякаш е записано набързо. На места звукът е истеричен, иска да те накара да повярваш в нещо. Странните вокали на Браян са останали на заден план, може би защото тук той пее по-грубо и не с толкова чувство.“

Трябва да се отбележи, че Попов е почитател на AC/DC и дава оценка 6 на албума от 10 възможни точки, а тавата е включена в книгата му „Collector’s Guide To Heavy Metal“. Според изискванията на AC/DC това може и да е слаб албум, но като го сравним с продукцията на някои други групи от същото време, звучи съвсем прилично. По-късно Браян Джонсън признава, че групата е трябвало да отдели малко повече време за продуцирането, подготовката и записите в студиото.

Въпреки всичко това, списание „Билборд“ обявява в изследването си от юни 1985 г., че AC/DC е най-добре продаващата се хардрок група в света — с продажби между 25 и 30 милиона копия. Но отново по-старите албуми на групата носят най-големите печалби.

„Flick Of The Switch“ реализира тираж от 1 милион копия, но най-лошата новина за момчетата от AC/DC предстои — продажбите в световен мащаб на „Fly On The Wall“ едва достигат разочароващите 500 000 бройки. Ангъс само свива рамене при новината за спада в продажбите. „Всеки има върхове и спадове — е мнението му. — Ние се опитваме да свирим нашата си музика и да не се притесняваме за нищо друго. «Back In Black» е най-успешният ни албум в Щатите и много от феновете ни формират очакванията си спрямо него. Но ние свирим доста преди да излезе този албум. В Америка хората свързват успеха с богатството, но в други части на света успехът се отнася повече към удовлетворението от това, с което се занимаваш.“

Въпреки че са изкушени от популярността, от сервилните асистенти, луксозните хотели и препълнените концертни зали, момчетата от AC/DC не се държат като рок звезди. Нито един от тях не развива мания за величие по времето на „Back In Black“, а когато продажбите падат, славата изглежда още по-мимолетна. Браян Джонсън е един от най-земните хора на световната рок сцена, въпреки че е една от най-големите звезди на осемдесетте години. „След като веднъж си се возил в голямата лимузина на звездите, значи вече нищо не може да те изненада — твърди той. — Но аз не забравям, че тази лимузина не е моя. Това означава, че след два месеца може да се озова зад волана на стария ми «Форд Популар». Успехът е доста измамно нещо и хубавото при AC/DC е, че групата винаги се е отнасяла внимателно към него и последствията от него.“

Въпреки хладния прием на „Fly On The Wall“, групата пуска на пазара и 28-минутно видео, в което влизат песните „Danger“, „Sink The Pink“, „Stand Up“, „Shake Your Foundations“, както и заглавната песен. Въпреки че са изцяло в стила на осемдесетте, клиповете остават популярни дори и след 20 години и феновете все още ги харесват. Групата свири няколко песни пред декор, изобразяващ бар в Ню Йорк (всъщност това е „Барът на края на света“ в манхатънския квартал Алфабет Сити).

Във видеоклипа на „Fly On The Wall“ участват и актьори със специфични роли. AC/DC използват случая, за да си отмъстят на папараците, като кръщават един от героите във видеото Супер Снууп (Подслушвача) — той през цялото време се опитва да направи репортажна снимка. Има и намигване към един от стереотипите на осемдесетте — образът на юпитата. Диджеят в клипа Декадент Дан носи „упадъчни одежди“ и усилено се опитва да се предложи на поредица жени в залата (тя е кръстена на Кристалната бална зала). След представянето на героите и началото на песента, на екрана се появява анимационна муха, която досажда на всички. Героите търсят спасение в залата, където свири AC/DC и цялата тайфа (включително и юпитата) започва да припява на парчето. Музикантите се правят, че не забелязват феновете си пред сцената и свирят така, сякаш това е последното им изпълнение.

След края на песента всички в залата ги викат на бис и AC/DC се връщат на сцената, този път с „Shake Your Foundations“. „Костюмарите“ пощуряват, а Декадентът Дан най-после започва да се харесва на жените. Музиката обаче става все по-силна и по-силна и сградата започва да се разпада, така че всички трябва да се евакуират. Групата продължава да свири и мухата — която често се появява в центъра на веселието — отлита някъде надалеч, за да се спаси. Клипът е доста забавен, в сравнение с последните песни на AC/DC, и представлява комична реклама на иначе слабия албум.

Еди Ван Хален за AC/DC

„Може да се каже, че нашето парче «Panama» е вдъхновено от AC/DC. Миналата година бяхме заедно с тях на турне. През 1983 г. в Европа свирихме ние, Motley Crue и AC/DC и силата на музиката им направо ме зашемети, както и постоянният ритъм. Всъщност те свирят винаги една и съща песен, но пък тя е страхотна. Мисля, че AC/DC е една от малкото групи в цял свят, които свирят много добре на живо. Страхотна енергия… направо не се спират на сцената. Никога няма да забравя първото ни голямо съвместно турне. Свирихме основно в зали, с капацитет около 3000 места. Тогава заедно с нас бяха и Рони Монтроуз и Journey. Трябваше да изнесем 60 концерта, но ние си тръгнахме по-рано, защото получихме оферта да направим «A Day on the Green».“

„Мисля, че звездите на турнето бяха Aerosmith и Foreigner. Имахме си обаче собствен огромен фургон, а точно до нас бяха AC/DC, и те трябваше да свирят същия ден. Те излязоха на сцената преди нас, а аз стоях отстрани и си мислех: «Значи ние сме след тези негодници? Спукана ни е работата.» Музиката им звучеше много мощно. Спомням си, че и ние доста се постарахме. Останах много доволен. За мен беше зашеметяващо, тогава си мислех, че никой друг не може да свири като AC/DC.“