Елъри Куин
Четворка купа (1)

Първа глава
Божи дар за Холивуд

Всеизвестен е фактът, че всеки пуснат в Холивуд за повече от шест седмици, внезапно и неизлечимо полудява.

Елъри Куин посегна пипнешком към бутилката скоч върху отворения куфар.

— За Холивуд, града на смахнатите! До дъно! — Той довърши алкохола, метна бутилката настрани и се зае отново с багажа си. — Калифорнийо, сбогом, отивам си — неоплакан, не почетен, невъзпят! Но кой го е грижа!

По устните на Алън Кларк се плъзна оная усмивка на Мона Лиза, по която можеш да познаеш всеки член от братството на холивудските агенти — дебел или слаб, висок или нисък, млад и наивен или покварен от живота. Това е усмивката на мъдреца, светеца, циника, прозрял абсолютната истина.

— Всички се държите така в началото. Който може, се оправя, който не може — подвива опашка и духва на Изток.

— Ако се опитваш да ме вбесиш, откажи се, Алън — изръмжа Елъри и ритна проснатата си чанта за голф. — Познавам ви вече и кътните зъби на вас, холивудските агенти.

— Какво, по дяволите, очакваш — да ти дадат някоя суперпродукция още през първата седмица и банкет в „Кокосовата горичка“^[1]?

— Очаквам работа — отсече Елъри.

— Стига, моля ти се! — възмути се агентът му. — Тук не се работи — тук се твори. Освен това дори Рембранд не е започнал кариерата си с поръчка да изпише Сикстинската капела, нали? Използувай случая да изучиш правилата на играта.

— И как? Като се погреба в този кабинет като в мавзолей и по цял ден си въртя палците, така ли?

— Тъй, тъй — каза утешително Кларк. — Защо пък не? Парите ги дава „Магна“, нали? Щом студията държи да ти плаща при това положение, не ти ли минава през ума, че знаят какво правят?

— Ако питаш мен — не знаят! — рече Елъри, като хвърляше вещи в куфара.

— Трябва да добиеш усет за филмите, Куин, преди да се захванеш със сценария. Ти не си надничар. Ти си писател, творец, ъъъ… деликатно цвете.

— Глупости на търкалета.

Кларк се ухили и докосна шапката си.

— Е, довиждане тогава. Радвам се, че те видях… И все пак защо си се разбързал? Във филмите има хляб. Ти си човек с идеи, а за тях в Холивуд се плаща. Студията се нуждае от теб.

— „Магна“ сключи с мен договор за шест седмици, с право на продължение. Шестте седмици изтичат днес, те не го подновяват и това означавало, че имали нужда от мен! Типична холивудска логика.

— Просто не им харесва договорът, който е сключила нюйоркската кантора. Често става така. Ще оставят договорът ти да изтече и после ще ти предложат нов. Ще видиш!

— Извикаха ме тук, за да напиша сценарий и диалог за конска опера^[2]. И какво направих за шест седмици? Никой не ми обърна внимание. Ни веднъж не можах да говоря с Жак Бучър… Знаеш ли колко пъти звънях на Бучър, Алън.

— Имай търпение. Бучър е Детето Чудо на Холивуд. А ти си само един пърш… писател.

— Не можеш да го докажеш, защото нищо не съм написал. Не, господине, сбогом, зове ме дълъг път.

— Тъй, тъй — рече агентът. — Ето, забрави си виненото поло. Знам как се чувстваш. Мразиш цялата ни пасмина. Тук не можеш да вярваш и на най-добрия си приятел — само да се обърнеш, и ще използува гърба ти за трамплин. Знам. Ние сме подлеци…

— Няма логика!

— Не разбираме от изкуство…

— Преструвки!

— За пари сме готови на всичко…

— Човек за човека е вълк!

— И въпреки това — ухили се Кларк — ще свикнеш и ще ти хареса. Всички свикват. И ще спечелиш сто пъти повече, ако пишеш сценарии, отколкото ако умуваш кой е теглил ножа на господин Хикс. Послушай ме, Куин, и остани.

— Доколкото разбирам, инкубационният период трае шест седмици. След това състоянието на човек става безнадеждно. Не, ще си вдигам багажа, докато съм с всичкия си.

— Имаш още десет дни, докато си получиш билетите за Ню Йорк.

— Десет дни! — потръпна Елъри. — Ако не беше убийството на Спери, отдавна щях да съм на Изток.

Кларк се опули:

— Виж ти! И аз си помислих, че нещо не е наред, като гледах как се пъчи Глюк!

— Ох, изтървах се. Нека си остане между нас, Алън. Обещах на инспектор Глюк…

Агентът подскочи от възмущение:

— Искаш да кажеш, че си разкрил случая Спери и не си накарал вестниците да те изтипосат на първа страница?

— За мен тези неща са без значение. Къде, по дяволите, да прибера трандафорите си?

— С такава реклама можеш да влезеш във всяка холивудска студия и сам да си напишеш чека за хонорар. — Кларк притихна и когато Елъри погледна към него, видя познатата усмивка на Мона Лиза. — Слушай — рече Кларк, — имам страхотна идея.

Елъри изпусна обувките:

— Виж какво, Алън…

— Остави на мен! Гарантирам, че…

— Дадох дума на Глюк, казвам ти!

— Глюк да върви по дяволите. Хубаво, добре, добре. От другаде съм разбрал. Ти нямаш нищо общо с тази работа…

— Не!

— Първо ще опитам с „Метро“^[3] — рече агентът замислено.

— Не, Алън, твърдо не!

— Мога да звънна също на „Парамаунт“ и на „Туентиът Сенчъри“, да ги насъскам едни срещу други. Ще накарам екипа на „Магна“ да ми зобе от шепичката. — Той потупа Елъри по рамото. — Ще ти подсигуря двадесет и пет стотачки на седмица.

И в този психологически момент звънна телефонът. Елъри се хвърли към него.

— Господин Куин? Изчакайте, ако обичате. Господин Бучър иска да говори с вас.

— Господин кой? — попита Елъри.

— Господин Бучър.

— Бучър?

— Бучър! — Кларк нахлупи ниско шапката си. — Нали ти казах? Бучо Велики! Къде ти е другият телефон? Засега не споменавай мангизи. Опипай почвата! Майко мила! — И той хукна в спалнята.

— Господин Куин? — прозвуча рязък, нервен, младежки глас. — Обажда се Жак Бучър.

— Жак Бучър ли казахте? — смънка Елъри.

— От четири дни се опитвам да ви открия в Ню Йорк. Накрая се обадих на баща ви в полицейското управление и той ми даде телефона ви. Какво правите в Холивуд? Защо не минете да ме видите днес?

— Какво правя… — Елъри се задави от възмущение. — Добре ли чух?

— Моля? Питам по каква работа сте тук? На почивка ли?

— Прощавайте — попита Елъри, — с Жак Бучър ли говоря? С вицепрезидента на студия „Магна“, Мелроуз, Холивуд, Калифорния, Съединените американски щати? — Спря за миг. — Планетата Земя?

Настъпи тишина. После:

— Не ви разбрах?

— Да не е някой шут?

— Моля?! Ало! Господин Куин? — Още един празен миг във времето. Господин Бучър май трескаво прелистваше бележника си. — С Елъри Куин ли говоря? Куин, писателя на детективски романи? Къде, по дяволите… Мадж… Мадж! Да не си ме свързала с друг човек?

— Чакайте — глухо рече Елъри. — Мадж ви е свързала точно с когото трябва. Няма никаква грешка, господин Бучър. Но напоследък нещо трудно съобразявам. Правилно ли разбрах, че ме питате дали съм в Холивуд на почивка?

— Не разбирам. — Гласът не звучеше вече тъй остро. — Изглежда, нещо линиите се преплитат. Зле ли ви е, Куин?

— Дали ми е зле? — изръмжа Елъри с почервеняло лице. — По-зле не може да бъде! Слушай, глупако, нали ти ме нае да работя за теб преди шест седмици, а сега ме питаш дали съм тук на почивка?

— Какво! — кресна продуцентът. — Вие сте в нашата студия от шест седмици? Мадж?

— От шест седмици звъня по два пъти на ден в кабинета ти, тиквенико — това прави седемдесет и два пъти, без да броим неделите ти, жалко изчадие на филмовата индустрия! Ще питаш в Ню Йорк за адреса ми!

— Защо… никой… не ме е уведомил?

— Седя тук и зяпам мухите — ревна Елъри — в този дворец на дож, където твоите лакеи ме оставиха да дремя цял месец и половина, чуваш ли? Отслабнах от тревоги, изтормозих се, побелях, умирах бавно на стотина метра от кабинета ти — а ти ме търсиш в Ню Йорк! — Гласът на Елъри стана страховит. — Полудявам! Направо полудявам! Знаеш ли какво, господин Бучър? Можеш да се ухапеш, където не се стигаш! Аз ти го казвам!

И той запокити телефона с царствен жест.

Кларк дотърча, потривайки ръце:

— Чудесно! Великолепно! Работата е в кърпа вързана!

— Я ме остави — сопна му се Елъри, след което подскочи: — Какво каза?

— Такова нещо не е ставало, откакто Гарбо даде последното си интервю — рече ликуващ агентът. — Натри му носа на Буч. Сега вече всичко е ясно!

— Сега… — повтори Елъри, пипайки челото си — сега… всичко е ясно ли?

— Голяма работа е Буч. Най-важната клечка в киноиндустрията. Това се казва късмет! Слагай си капата.

— Чакай. Чакай! Къде отиваме?

— При Детето Чудо, разбира се. Хайде!

И агентът забърза навън, доволен от живота, света и от целия объркан, буреносен ход на събитията.

За момент Елъри се поколеба какво да направи.

Но когато се улови, че слага кибрит на главата си, захапва периферията на шапката и драсва цигара о обувката си, изломоти нещо и последва личния си представител навън с объркания вид на човек, на когото никога нищо не му е ясно.

 

 

Всяка студия в Холивуд си има Дете Чудо. Но Жак Бучър, а това го признаваха даже и другите Деца Чудо, можеше да сложи всички в малкия си джоб.

Тази знаменитост заемаше едноетажен четиристаен офис в сърцето на квартала от административни сгради на студия „Магна“. Постройката, явно дело на някой неизвестен архитектурен гений, помисли си мрачно Елъри, бе нещо като испанска хасиенда, която испански директор на продукция би издигнал в своята родна Испания всред кръв, врява и батареен грохот. Беше яркожълта, с гипсови орнаменти и мавритански сводове. Покривът, плочките и вътрешните и дворове можеха да съществуват само в кошмарите на някой пиян идалго. С една дума, постройката беше колосална.

Кабинетът на Втората секретарка, изпълнен в същия стил и предназначен за обитателки от нежния пол, напомняше интериора на харем на мавритански принц.

Елъри огледа тази безвкусица от гипс и коприна и кимна с неприязън. Султанът на продукциите навярно се изтягаше върху обсипан с аметисти трон, пушеше златно наргиле и диктуваше на две хурии по бедрени препаски. Що се отнася до Алън Кларк, той постепенно губеше ентусиазма си, докато Куин ставаше все по-непристъпно горд.

— Господин Бучър ще ви приеме след малко, господин Куин — каза жално Втората секретарка. — Седнете, ако обичате.

— Вие — подхвърли Куин заядливо, — предполагам, сте Мадж!

— Да, сър.

— Ха — рече Куин. — С удоволствие ще седна. — И го направи.

Втората секретарка прехапа издадената си долна устна, сякаш едва се сдържаше да не избухне в плач.

— Може би е по-добре да наминем утре — прошепна агентът. — Ако смяташ да се заяждаш…

— Мога ли да ти напомня, Алън, че ти предложи да дойдем тук — каза Куин благо. — Аз наистина очаквам тази среща с най-жив интерес. Представям си го — пазарски торби под очите, одеяния, които някоя машинописка би избрала за Робърт Тейлър^[4], с маникюристка от едната страна и евнух от другата…

— Друг път — рече Кларк и стана. Може би утре…

— Сядай, приятелю — каза Куин.

Кларк седна и затропали с нокти като измъчена костенурка. Отвори се врата. Той отново скочи, но напразно. Появи се един унил мъж — очевидно Първият секретар.

— Господин Бучър ще ви приеме веднага, господин Куин.

Куин се усмихна. Втората секретарка бе на път да припадне. Първият секретар пребледня, а Кларк изтри челото си.

— Много мило от негова страна — промърмори Куин. Той прекрачи във владенията на Първия секретар. — Ах, точно както си го представях. Обзаведено с възможно най-лошия вкус. Le Mauvais gout^[5].

— Да, господин Куин — обади се Първият секретар. — Искам да кажа…

— Впрочем какъв е етикетът? Трябва ли човек да коленичи и да целуне царствената десница, или е достатъчен по̀ясен поклон?

— Шут в задника по̀ ще приляга, Kamerad — рече мрачен глас.

Куин се обърна. На вратата стоеше млад мъж, вдигнал ръце. Носеше мръсни панталони, сандали на бос крак и карирана риза, разкопчана на врата. Нещо повече, пушеше нащърбена глинена лула, която димеше гадно. Ръцете му бяха оцапани с мастило и не беше бръснал гъсто наболата си брада поне от три дни.

— Мислех… — започна Куин.

— Заслужил съм си шута — каза Детето Чудо. — Сега ли ще ме ритнеш, или първо ще поговорим?

Куин преглътна:

— Вие ли сте Бучър?

— Аз съм си виновен. Това е най-тъпият номер, който сме погаждали в Холивуд, а ако знаете само какви неща стават тук! — Той отривисто разтърси ръката на Елъри. — Здравей, Кларк. Ти ли си агентът на господин Куин?

— Да, господин Бучър — отвърна Кларк. — Да, сър.

— Влезте и двамата — каза Детето Чудо, като ги последва. — Не се стряскай от фалшивото великолепие на тази дупка, Куин. Наследих я. Строена е от стария Зигмунд в дните на големите безплатни банкети, когато той пилееше парите на акционерите като надничар в събота вечер. Хайде, влизайте.

Елъри едва не каза: „Да, сър“. Последва го.

Не беше честно! С острите си зелени очи, рижа коса, момчешка усмивка и небрежно облекло Бучър изглеждаше като обикновено човешко същество. Свети боже! От екстериора на сградата и от преддверието човек можеше да предположи, че кабинетът му ще е натруфен в псевдомавритански стил, с гоблени, дърворезби и скъпи инкрустации. Ала стените бяха облицовани с обикновен чам. Никакви завеси не спираха слънцето. Старо мисионерско бюро, носещо белези от обувки за голф и изгаряния от цигари, стоеше разхвърляно сред паство от дълбоки, почтени кресла. Бюрото тънеше в работен безпорядък — жълта хартия, нашарена с мастилени драскулки, глинен макет за декор на бална зала, стара пишеща машина с паянтова клавиатура, снимки, циклостили на сценарии, кутия от филм, а от чамовите рафтове по стените се ежеха книги, които май не служеха само за украса. До бюрото имаше малко барче, пълно с всякакви бутилки. То бе съвсем подръка — както се полага на един бар.

— Изхвърлих всички боклуци — рече Детето Чудо весело. — Ако бяхте видели какво представляваше кабинетът преди! Седнете, момчета. Ще пийнете ли нещо?

— Не е често — изстена Куин и се отпусна на един стол.

— Какво?

— Казва, че се нуждае от глътка въздух — рече припряно Алън Кларк.

— Нищо чудно, след подобно изживяване — каза младият мъж и разтвори всички прозорци. — Едно уиски. Куин? Ще ти помогне.

— Коняк — рече глухо Куин.

— Коняк! — Детето Чудо изглеждаше доволно. — Ето един човек с изискан вкус. Конякът накрая те удря в сърцето, но докато чакаш инфаркта, си прекарваш чудесно. Да ти кажа ли какво ще направя, Куин? Ще отворя две бутилки сто двадесет и пет годишен „Наполеон“, който пазех за сватбата си. Специално за теб! Ще се чукнем за приятелството.

Куин се разкъсваше между демона на предубеждението и усмивката на Детето Чудо. Докато се двоумеше, изкусителят наклони една опушена бутилка и наля златиста течност.

Това вече бе твърде много. Бившият отмъстител прие тумбестата чаша и вдъхна омайните пари на отлежалия коняк.

— Хайде, за твое здраве — рече Куин, една бутилка по-късно.

— Не, не, за твое здраве — отвърна Бучър.

Отвън дружелюбното слънце огряваше „Магна“, стаята бе уединена и прохладна, конякът бе истинско блаженство и те бяха стари, добри другари.

— С-сбърках, Бучи — каза Куин.

— Не, не — рече Бучи и се удари по гърдите. — Г-грешката е моя, старче.

Кларк си бе отишъл, отпратен от Детето Чудо. Тръгна си разтревожен, защото за магическите похвати на тоя хлапак в Холивуд се разправяха легенди, а като добър и съвестен агент Кларк се опасяваше да остави клиента си сам с магьосника.

Не без основание. Клиентът му бе вече готов на всичко в името на добрата стара „Магна“.

— Н-не разбирам з-защо те м-мислех за друг човек, Буч изпелтечи Куин почти през сълзи. — С-смятах те за д-долен тип. Ч-честно.

— А-аз съм си д-долен тип — рече Буч. — К-какво знаеш ти за Х-холивуд. Ама че номер! Ще с-стана за с-смях — за смях ще стана.

Куин сграбчи чашата си и загледа страховито:

— С-само ми покажи к-кой ти се смее! Ще му изб-бия зъбите!

— Т-това се казва приятел!

— Ама отде ще разберат, Буч? Ос-става си между нас с теб и Алън К-кларк! — Куин щракна с пръсти. — Ето кой щ-ще раздрънка!

— Т-той ами! Н-нали знаеш на агент вяра д-да нямаш. Долу агентите!

— Подлецът му с подлец! — изрева Куин разярен и се надигна. Още утре с-сутринта вестниците ще р-разтръбят тая история.

Бучър се изхили ехидно:

— С-сядай, приятел. В-взел съм му мярката.

— Н-не думай! Как?

— Още п-преди да дойдете, п-продадох тая информация на вестникарите.

Куин се задави от възторг и потупа Детето Чудо по гърба. После Детето Чудо го потупа по гърба на свой ред. Двамата се строполиха в прегръдките си.

Половин бутилка по-късно Първият секретар ги откри на пода сред купища жълта хартия да обсъждат с пиянска сериозност някакъв филм, в който Елъри Ван Кристи — световноизвестен детектив, убива Жак Бушер — световноизвестен филмов продуцент, и със сатанинска изобретателност уличава в убийството Алън Кларкуел — подлец, по-тайно тровещ живота на творците.