Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Enrico IV. Tragedia in tre atti, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Светозар Златаров, 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2016 г.)
- Форматиране и корекция
- NomaD (2016 г.)
Издание:
Луиджи Пирандело. Избрани творби
Италианска. Първо издание
Редактор: Виолета Даскалова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
Художествено оформление — Иван Кьосев
Luigi Pirandello
Opere Scelte
Novelle per un anno
Mondadori, Milano, 1956–1957
Il fu Matia Pascal
romanzo
Mondadori, Milano, 1928
Sei personaggi in cerca d’autore
Enrico IV
Mondadori, Milano, 1966
Traduzione si Svetosar Slatarov
A cura di Violetta Dascalova
Casa editrice Narodna cultura
Sofia 1975
Литературна група IV
Дадена за набор 6.1.1975 г.
Подписана за печат май 1975 г.
Излязла от печат юни 1975 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 40
Издателски коли 30,40
Цена 2,73 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Трето действие
Тронната зала е тъмна. Сред мрака едва се различава задната стена. Платната на двата портрета са махнати и на тяхно място, между рамките, които са останали, са се вмъкнали точно в позата на самите фигури Фрида — нагласена като Тосканската маркиза (каквато я видяхме във второ действие) и Карло ди Ноли, преоблечен като Хенрих IV. При вдигането на завесата за миг сцената изглежда празна. Отваря се вратата вляво и влиза Хенрих IV, държащ лампата за халката в горния край. Той е обърнат навън към четиримата младежи, за които се предполага, че са в съседната зала заедно с Джовани, както в края на второ действие.
ХЕНРИХ IV
Не, останете: сам ще се съблека. Лека нощ.
Затваря вратата и се придвижва тъжен и изморен, прекосявайки залата към втората врата вдясно, която води към неговите покои.
ФРИДА
(щом вижда, че той едва е прекосил и малко задминал равнището на трона, промълвя от нишата тихо, с глас, почти секнал от страх)
Хенрих…
ХЕНРИХ IV
(при този глас се спира като ударен подло с кама в гърба, обръща ужасено лице към стената в дъното и понечва да вдигне инстинктивно ръце, сякаш за да се запази)
Кой ме зове?
(Това не е въпрос, а по-скоро стон, който избликва в тръпката на ужас и не очаква отговор от мрака и зловещата тъмнина на залата, която внезапно му всява подозрението, че наистина е луд.)
ФРИДА
(при тази реакция на ужас, не по-малко изплашена от ролята, която се е съгласила да играе, повтаря по-силно)
Хенрих…
(Ала издава малко глава от нишата към другата ниша, като все пак желае да продължи ролята, която й е поверена.)
ХЕНРИХ IV
(надава вик: изпуска лампата, обгръща главата си с ръце и понечва да избяга)
ФРИДА
(скача от нишата върху цокъла и закрещява като луда)
Хенрих!… Хенрих!… Страх ме е!… Страх ме е!…
И докато Ди Ноли скача на свой ред на цокъла и после на земята и притичва при Фрида, която продължава да вика и е готова да припадне, в залата от лявата врата нахълтват всички: Докторът, маркиза Матилда — и тя облечена като Тосканската маркиза, Тито Белкреди, Ландолфо, Ариалдо, Ордулфо, Бертолдо, Джовани. Някой от тях запалва осветлението в залата: странна светлина, излъчена от скрити в тавана крушки, осветяващи сцената само по време на действието. Другите притичват усърдно, за да подкрепят и утешат Фрида, без да се грижат за Хенрих IV, който след мига на ужас, все още целият разтреперан, остава да гледа изумен това неочаквано нахлуване. Фрида трепери и хълца, мъчи се да се освободи от ръцете на своя годеник. Всички говорят объркано.
ДИ НОЛИ
Не, не Фрида… Ето аз съм тук… Тук съм, заедно с тебе!
ДОКТОРЪТ
(притичва заедно с другите)
Стига! Стига! По-нататък опитът е безполезен…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Излекуван е, Фрида! Ето! Излекуван е! Виждаш ли?
ДИ НОЛИ
(удивен)
Излекуван?
БЕЛКРЕДИ
То беше на шега! Бъди спокойна!
ФРИДА
(както по-горе)
Не! Страх ме е! Страх ме е!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Но от какво? Погледни го! То не е било вярно! Не вярно!
ДИ НОЛИ
(както по-горе)
Не е вярно ли? Какво говорите! Излекуван ли е?
ДОКТОРЪТ
Тъй изглежда! Колкото за мене…
БЕЛКРЕДИ
Да, разбира се! Те ни казаха!
(Сочи четиримата младежи.)
МАРКИЗА МАТИЛДА
Да, излекуван от много време! На тях го е доверил!
ДИ НОЛИ
(сега повече възмутен, отколкото удивен)
Но как тъй? Нали до преди малко…
БЕЛКРЕДИ
Играл е комедия, за да ти се надсмее зад гърба, а също и на нас, които съвсем добросъвестно…
ДИ НОЛИ
Възможно ли е? Дори се е надсмял и на сестра си преди нейната смърт?
ХЕНРИХ IV
(гледа ту единия, ту другия, сгърчен под обвиненията и порицанията заради онова, което другите отсъждат като негова жестока шега, сега вече разобличена. Той показва с блясък в очите, че обмисля отмъщение, което още не може да види ясно поради възмущението, кипнало в гърдите му. При последните думи, наранен, той се изправя с ясното разбиране, че трябва да възприеме като истина измислицата, която подло са му устроили. Извиква на племенника си)
Е, хайде де! Продължавай!
ДИ НОЛИ
(замаян от вика)
Какво да продължа?
ХЕНРИХ IV
Не само „твоята“ сестра е умряла!
ДИ НОЛИ
(както по-горе)
Моята сестра ли? Аз говоря за твоята, която ти принуждаваше до края да се представя тук като твоя майка, Агнеса!
ХЕНРИХ IV
А не беше ли „твоя“ майка?
ДИ НОЛИ
Моята майка, моята майка именно!
ХЕНРИХ IV
Ала тя е мъртва, твоята майка, за мене — „мъртвия и далечния“! Ти току-що слезе росен-росен оттам!
(Сочи нишата, от която Ди Ноли е скочил.)
И откъде знаеш ти дали не съм я оплаквал скришом дълго, дълго, макар и облечен тъй?
МАРКИЗА МАТИЛДА
(поразена, гледа другите)
Какво говори той?
ДОКТОРЪТ
(на когото е направило силно впечатление държането на Хенрих IV, наблюдавайки го)
Внимателно, внимателно, моля ви се!
ХЕНРИХ IV
Какво говоря ли? Питайте всички дали Агнеса не е била майка на Хенрих IV!
(Обръща се към Фрида, сякаш тя наистина е Тосканската маркиза.)
Вие, маркизо, би трябвало да знаете това, струва ми се!
ФРИДА
(все още изплашена, притиска се все повече към Ди Ноли)
Не! Аз не! Аз не!
ДОКТОРЪТ
Ето бълнуването се връща… По-внимателно, господа, по-внимателно!
БЕЛКРЕДИ
(възмутен)
Какво бълнуване, докторе! Не виждате ли — той отново почва да играе своята комедия!
ХЕНРИХ IV
(веднага)
Аз? Вие напуснахте онези две ниши; той се е изправил пред мен като Хенрих IV…
БЕЛКРЕДИ
Но престанете най-после с тази зла шега!
ХЕНРИХ IV
Кой каза зла шега?
ДОКТОРЪТ
(към Белкреди, силно)
Не го предизвиквайте, за бога!
БЕЛКРЕДИ
(без да му обръща внимание, още по-силно)
Но те всичко ми казаха!
(Сочи четиримата младежи.)
Те! Те!
ХЕНРИХ IV
(обръща се и ги изглежда)
Вие? Вие ли казахте зла шега?
ЛАНДОЛФО
(смирено и объркано)
Не… в действителност казахме, че сте оздравял!
БЕЛКРЕДИ
И затова стига толкова! Край!
(Към маркиза Матилда.)
Не ви ли изглежда нетърпима детинщина, че сте се маскирали така, маркизо,
(сочи Ди Ноли)
а и вие също?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Я млъкнете! Как може да мислите за дрехите сега, когато той наистина е излекуван?
ХЕНРИХ IV
Излекуван, да! Аз съм излекуван!
(Към Белкреди.)
Аха, но няма да приключим бързо, както ти си мислиш!
(Хвърля се срещу него.)
Знаеш ли, от двадесет години никой не е посмял да се появи пред мене тук, облечен като тебе и този господин?
(Сочи Доктора.)
БЕЛКРЕДИ
Зная! Разбира се, зная! И тъкмо затова аз тази сутрин се явих пред тебе облечен като…
ХЕНРИХ IV
Да, като монах!
БЕЛКРЕДИ
И ти ме взе за Пиетро Дамиани! А аз изобщо не се засмях именно защото вярвах…
ХЕНРИХ IV
Че съм луд! И сега ти става смешно, като виждаш нея предрешена тъй, сега, когато знаеш, че съм излекуван? И все пак ти би могъл да си помислиш, че в моите очи нейният вид сега…
(Прекъсва с изблик на възмущение.)
Ах!
(И веднага се обръща към Доктора.)
Вие сте лекар, нали?
ДОКТОРЪТ
Аз, да…
ХЕНРИХ IV
И вие я маскирахте като Тосканската маркиза? Знаете ли, докторе, рискувахте за миг да върнете мрака в мозъка ми? За бога, та малко ли е портретите да заговорят, да изскочат от рамките си…
(Съзерцава Фрида и Ди Ноли, после гледа Маркизата и накрая — дрехите, в които е облечен.)
Ех, прекрасно замислено… Две двойки… Прекрасно, отлично, докторе: за един луд…
(Посочва бегло с ръка Белкреди.)
На него всичко това сега му се струва някакъв неуместен карнавал, нали?
(Обръща се да го погледне.)
И смятате, че аз сега трябва да хвърля вече моите карнавални одежди, за да дойда с тебе, нали?
БЕЛКРЕДИ
С мене! С нас!
ХЕНРИХ IV
Къде, в клуба ли? Във фрак и бяла вратовръзка? Или да се приберем в къщи и двамата заедно с маркизата?
БЕЛКРЕДИ
Където искаш! Извинявай, да не желаеш да останеш тук, та да продължиш — вече сам — това, което е било някога злощастна шега в един карнавален ден? Наистина невероятно, невероятно е как си могъл да постъпиш тъй след своето оздравяване!
ХЕНРИХ IV
Да, наистина. Но ти не разбираш ли? Когато паднах от коня и си ударих главата, аз наистина полудях, не зная точно за колко време…
ДОКТОРЪТ
Ах, чуйте, чуйте! И дълго време ли трая?
ХЕНРИХ IV
(бързо към Доктора)
Да, докторе, дълго. Около дванадесет години.
(И веднага се обръща към Белкреди.)
Да не знаеш, драги мой, всичко, което след този карнавален ден се е случило с вас, а не с мене, да не знаеш как са се изменили нещата, какви са станали приятелите, които ми изневериха, какво място са заели другите, например… вместо тебе в сърцето на жената, която си обичал… Едни са починали, други — изчезнали… Всичко това, разбираш ли? За мене всичко това не беше шега, както ти се струва!
БЕЛКРЕДИ
Не! Не казвам за тогава! Аз имам пред вид после!
ХЕНРИХ IV
Ах, тъй ли? После! Един ден…
(Прекъсва и се обръща към Доктора.)
Много интересен случай, докторе! Изследвайте ме, изследвайте ме добре!
(Говорейки, трепери цял.)
От само себе си повредата ей тук…
(докосва челото си)
кой знае как… се излекува. Отварям очи малко по малко и отначало не разбирам дали всичко е сън или действителност. Но не: буден съм — докосвам един предмет, после друг и започвам ясно да виждам… Ах! Както казва той:
(намеква за Белкреди)
да хвърлим тогава карнавалния костюм! Този кошмар! Да отворим прозорците, да вдъхнем живота! Навън! Навън, да изтичаме навън!
(Разпалеността му отведнъж секва.)
Накъде? И аз да правя какво? Да се покажа, за да ме сочат с пръст скришом като Хенрих IV, и то не както тук, а в живота, под ръка с тебе, сред скъпите си приятели?
БЕЛКРЕДИ
Но защо? Какво говориш? Как така?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Кой би посмял? За нищо на света… Та то беше нещастен случай!
ХЕНРИХ IV
Но нали и преди това вече всички ме смятаха за луд!
(Към Белкреди.)
И ти го знаеш! Ти, дето повече от всички се настървяваше срещу всеки, който се опитваше да ме защити!
БЕЛКРЕДИ
Хайде стига, то беше на шега!
ХЕНРИХ IV
Я погледни косите ми!
(Показва му бели коси по тила си.)
БЕЛКРЕДИ
И моите са посивели!
ХЕНРИХ IV
Да, с тази разлика, че моите са посивели тук, докато съм бил Хенрих IV, разбираш ли? И дори не бях забелязал, че се прошарват. Един ден, като отворих очи, забелязах отведнъж и преживях ужас, защото веднага разбрах, че не само косите, а всичко е посивяло по същия начин, че всичко е рухнало, че всичко е свършило. И това значеше да пристигна с вълчи глад на един банкет, който вече е раздигнат.
БЕЛКРЕДИ
Ех, извинявай, но другите…
ХЕНРИХ IV
(веднага)
Зная, не са могли да чакат моето оздравяване, дори и ония, които зад мене пришпориха до кръв оседлания ми кон…
ДИ НОЛИ
(на когото тези думи произвеждат силно впечатление)
Какво, какво?
ХЕНРИХ IV
Да, пришпориха го предателски, за да причинят падането ми!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(веднага, ужасена)
Но аз едва сега научавам това!
ХЕНРИХ IV
И то трябва да е било на шега!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Но кой го стори? Кой яздеше след нашата двойка?
ХЕНРИХ IV
Няма значение! Зад нас яздеха всички ония, които продължиха банкета и които вече ми бяха оставили само огризки, маркизо, от своето постно или блажно състрадание или залепнала на дъното на мръсната чиния — някоя кост от угризение. Не, благодаря!
(Обръща се внезапно към Доктора.)
И тогава, докторе — вижте там дали случаят не е наистина нов в аналите на лудостта! — предпочетох да си остана луд. И без това тук всичко беше готово и приготвено за това блаженство от нов вид: да изживея — с най-ясно съзнание — моята лудост и да си отмъстя по този начин на един камък, който ми беше разбъркал мозъка! Да облека отново самотата — тази тук, — която ми се струваше тъй жалка и безцветна, когато прогледнах, да я облека веднага и още по-бляскаво с всички цветове и с разкоша на оня далечен карнавален ден, в който вие —
(гледа маркиза Матилда и й сочи Фрида)
ето ви там — триумфирахте! Да заставя всички ония, които ми се представят, да продължат да играят — сега вече под мое ръководство — някогашния прословут маскарад, който е бил за вас, но не и за мене, еднодневна шега! Да го продължа завинаги — и вече не като шега, не, а като действителност, действителността на една истинска лудост: всички маскирани тук и тронната зала, и тия мои четирима тайни съветници, които, разбира се, ме предадоха!
(Обръща се към тях веднага.)
Бих желал да зная какво спечелихте, като издадохте, че съм излекуван! Щом съм здрав, няма да има повече нужда от вас и ще бъдете уволнени! Да се довериш на някого; виж, това значи да постъпиш като луд! Аха, но и аз сега на свой ред ще ви обвиня. Знаете ли? Тия четиримата бяха замислили да влязат и те в играта, да продължат заедно с мене шегата зад гърба ви.
(Избухва в смях. Макар и обезкуражено, се смеят и другите, но без маркиза Матилда.)
БЕЛКРЕДИ
(към Ди Ноли)
Ха, слушай… Браво на тях…
ДИ НОЛИ
(към четиримата младежи)
Вие?
ХЕНРИХ IV
Трябва да им простите! Тези дрехи
(разтърсва костюма, в който е облечен)
за мене наистина са карикатура, явна и умишлена, на другия карнавал, постоянния, ежеминутния, в който сме неволни палячовци,
(сочи Белкреди)
когато, без да знаем, се маскираме, за да приличаме на онова, което ни се струва, че сме. Извинете ги, те още не смесват костюмите с това, което са в действителност.
(Обръща се отново към Белкреди.)
Знаеш ли? Лесно се привиква. И човек започва да се разхожда в зала като тази най-естествено, като герой от трагедия. Вижте, докторе! Спомням си един свещеник — без съмнение беше ирландец, — истински хубавец. Той спеше на слънце през един ноемврийски ден, отпуснал ръка на облегалката на пейка в един градски парк: бе потънал в позлатеното блаженство на топлината, която за него без друго — за него, човека от севера — е изглеждала лятна. Можете да бъдете сигурни, че в онзи миг той не съзнаваше нито, че е свещеник, нито къде се намира. Той сънуваше! Кой знае какво сънуваше! Мина един палавник, който беше отскубнал някакво цвете заедно с коренчето му. Минавайки, го погъделичка по врата. Видях свещеника да отваря усмихнатите си очи, устата му се смееше в блажения смях на неговия безпаметен сън. Ала веднага той си възвърна сериозността, стегна се, както подхожда на неговия свещенически сан, и в очите му се върна същата онази сериозност, която вече сте видели в моите очи. Защото ирландските свещеници защищават сериозността на своята католическа вяра със същата ревност, с която аз защищавам свещените права на наследствената монархия. Аз съм нормален, господа: защото зная отлично, че се преструвам на луд тука, и съм напълно примирен! Бедата е за вас, които живеете вашата лудост, вълнувайки се, без да я съзнавате и без да я виждате.
БЕЛКРЕДИ
Я виж ти! Стигнахме до заключението, че лудите сме ние?
ХЕНРИХ IV
(с избухване, което се мъчи да потисне)
Но ако не бяхте луди — ти и тя заедно с тебе,
(сочи Маркизата)
щяхте ли да дойдете при мене?
БЕЛКРЕДИ
Да, да си кажа право, дойдох, защото вярвах, че лудият си ти.
ХЕНРИХ IV
(веднага изкрещява, сочейки Маркизата)
А тя?
БЕЛКРЕДИ
О, за нея не зная… Виждам, че е като омаяна от това, което приказваш… Очарована е от твоята „съзнателна“ лудост!
(Обръща се към нея.)
Маскирана, както сте сега, вие бихте могли и да останете тук, да изживеете лудостта, маркизо…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Вие сте безсрамник!
ХЕНРИХ IV
(веднага, успокоявайки я)
Не се гневете! Не обръщайте внимание! Той продължава да ме предизвиква. При все че докторът го предупреди да не ме дразни.
(Обръщайки се към Белкреди.)
Но защо ти искаш да ме вълнува повече случилото се някога между нас и ролята, която ти изигра за моя неуспех с нея?
(Сочи Маркизата и се обръща после към нея, показвайки Белкреди.)
Той сега играе същата роля спрямо вас! Моят живот е този тук! Моят живот не е вашият! Вашия, в който сте остарели, аз не съм го живял!
(Към маркиза Матилда.)
Това ли искахте да ми съобщите, да ми докажете с вашата саможертва, с маскарада по съвет на доктора? О, много добре е замислено, както ви казах, докторе! „Какво сме били тогава, а? И какви сме сега?“ Но аз не съм луд по ваш модел, докторе! Аз отлично зная, че този
(сочи Ди Ноли)
не може да съм аз, защото аз съм Хенрих IV: аз, тук, от двадесет години, разбирате ли? Замръзнал в тази вечна маска! Тя ги е живяла
(сочи Маркизата)
и им се е наслаждавала тези двадесет години, за да стане — ето там — такава, каквато аз не мога да я позная вече — защото я познавам тъй!
(Сочи Фрида и се приближава към нея.)
За мене тя е винаги такава… Всички вие ми се струвате деца, които мога да уплаша.
(Към Фрида.)
И ти наистина се уплаши, скъпо дете, от шегата, която те бяха принудили да изиграеш, без да разбираш, че за мене тя не можеше да бъде тяхната шега, а чудо: сън, който оживява в тебе както никога досега! Там ти беше образ — те те превърнаха в жива личност: ти си моя! Ти си моя! Моя! По право моя!
(Обгръща я с ръце и се смее като луд, докато всички крещят ужасени. Но когато притичват, за да изтръгнат Фрида, той се възправя страхотен и извиква на четиримата младежи.)
Задръжте ги! Задръжте ги! Заповядвам ви да ги задържите!
Четиримата младежи, смаяни, почти зашеметени, се опитват машинално да задържат Ди Ноли, Доктора, Белкреди.
БЕЛКРЕДИ
(освобождава се веднага и се хвърля към Хенрих IV)
Остави я! Остави я! Ти не си луд!
ХЕНРИХ IV
(мълниеносно измъква сабята, висяща на кръста на приближилия се Ландолфо)
Не съм ли луд? Ето ти тогава!
(И го пробожда в корема.)
Вик на всеобщ ужас. Всички се спущат да подкрепят Белкреди, възклицавайки объркано.
ДИ НОЛИ
Нарани ли те?
БЕРТОЛДО
Прободе го! Прободе го!
ДОКТОРЪТ
Аз ви предупреждавах!
ФРИДА
Господи, боже мой!
ДИ НОЛИ
Фрида, ела тук!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Той е луд! Той е луд!
ДИ НОЛИ
Дръжте го!
БЕЛКРЕДИ
(докато го пренасят оттатък през вратата вляво, свирепо протестира)
Не! Не си луд! Не е луд! Не е луд!
Излизат от вратата вляво, викайки, и продължават да крещят, докато сред глъчката се чува един по-остър вик на маркиза Матилда, след което следва тишина.
ХЕНРИХ IV
(останал сам на сцената между Ландолфо, Ариалдо и Ордулфо, с премрежени очи, смазан от собствената си измислица, превърната в действителност, принудила го в един миг да извърши престъпление)
Сега вече, да… по принуда…
(събира ги около себе си, сякаш за да го защитят)
ще останем тук заедно… Заедно… и завинаги!
Завеса