Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Enrico IV. Tragedia in tre atti, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Светозар Златаров, 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2016 г.)
- Форматиране и корекция
- NomaD (2016 г.)
Издание:
Луиджи Пирандело. Избрани творби
Италианска. Първо издание
Редактор: Виолета Даскалова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
Художествено оформление — Иван Кьосев
Luigi Pirandello
Opere Scelte
Novelle per un anno
Mondadori, Milano, 1956–1957
Il fu Matia Pascal
romanzo
Mondadori, Milano, 1928
Sei personaggi in cerca d’autore
Enrico IV
Mondadori, Milano, 1966
Traduzione si Svetosar Slatarov
A cura di Violetta Dascalova
Casa editrice Narodna cultura
Sofia 1975
Литературна група IV
Дадена за набор 6.1.1975 г.
Подписана за печат май 1975 г.
Излязла от печат юни 1975 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 40
Издателски коли 30,40
Цена 2,73 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Първо действие
Салон във вила, грижливо подреден, тъй че да представлява тронната зала на Хенрих IV в Гослар — каквато навярно е била. Ала сред старинната наредба на стената в дъното бият на очи два съвременни портрета с маслени бои в естествена големина. Те са поставени невисоко от пода, на цокъл, облицован с дърворезба, който се простира по дължината на цялата стена и е достатъчно издаден и широк, та да може човек да седне на него като на дълга пейка. Единият портрет е отдясно, другият отляво на трона, разположен насред стената. Престолът се врязва в цокъла и нарушава целостта му с императорското си кресло и ниския си балдахин. Портретите са на мъж и жена, и двамата млади, пременени в карнавални костюми: мъжът като Хенрих IV, а жената като Матилда Тосканска. Врати — вляво и вдясно. При вдигането на завесата двама пажа, сякаш изненадани, скачат от цокъла, на който са се излегнали и застават като изваяни от двете страни на трона, с алебарди в ръце. Малко след това от втората врата вдясно влизат Ариалдо, Ландолфо, Ордулфо и Бертолдо: младежи, на които маркиз Карло ди Ноли плаща, за да играят ролята на тайни съветници от низшата аристокрация в двора на Хенрих IV. Облечени са в костюми на немски благородници от XI век. Бертолдо, чието истинско име е Фино, сега за първи път влиза в своята роля. Тримата му другари му обясняват, като в същото време се подиграват с него. Цялата сцена трябва да се изпълни с игрив и жив ритъм.
ЛАНДОЛФО
(към Бертолдо, продължава започнатото обяснение)
… А това е тронната зала!
АРИАЛДО
В Гослар!
ОРДУЛФО
Или ако искаш — в замъка на Хари!
АРИАЛДО
Или във Вормс.
ЛАНДОЛФО
Според епизода, който играем, залата се мести заедно с нас: ту тук, ту там.
ОРДУЛФО
В Саксония!
АРИАЛДО
В Ломбардия!
ЛАНДОЛФО
На Рейн!
ЕДИН ОТ ПАЖОВЕТЕ
(без да се помръдне, като едва движи устни)
Пст! Пст!
АРИАЛДО
(обръща се при повикването)
Какво има?
ПЪРВИ ПАЖО
(продължава да стои като статуя, полугласно)
Ще влезе ли, или няма да влезе?
(Има пред вид Хенрих IV.)
ОРДУЛФО
Няма, няма. Той спи. Стойте си спокойно.
ВТОРИ ПАЖ
(като се раздвижва едновременно с първия поема си дъх и отива да се излегне отново на цокъла)
Ух, господи! Можеше веднага да ни кажете!
ПЪРВИ ПАЖО
(приближава се към Ариалдо)
Моля, имате ли клечка кибрит?
ЛАНДОЛФО
Ой! Не, тук в никакъв случай лула!
ПЪРВИ ПАЖО
(докато Ариалдо му поднася запалена клечка)
Няма, няма, ще изпуша само една цигара.
(Запалва я и отива да се излегне и да пуши на цокъла.)
БЕРТОЛДО
(който през това време е огледал объркано и учудено залата, после дрехата си и облеклата на своите другари)
Вижте, извинете… тази зала… тези облекла… За кой Хенрих IV става дума?… Не разбирам добре: наистина ли не е онзи, френският?
При този въпрос Ландолфо, Ариалдо и Ордулфо избухват в шумен смях.
ЛАНДОЛФО
(без да престава да се смее, сочи Бертолдо на другарите си, които също не спират да се смеят, сякаш ги кани да продължат да му се подиграват)
Онзи, френският, чуйте какво говори!
ОРДУЛФО
(както по-горе)
Мислел, че е френският!
АРИАЛДО
Хенрих IV Немски, драги! Салическата династия!
ОРДУЛФО
Великият и трагичен император!
ЛАНДОЛФО
Онзи от Каноса! И ние водим тук ден по ден ужасната война между държавата и църквата! Разбираш ли?
ОРДУЛФО
Империята срещу папството! Нали разбираш?
АРИАЛДО
Антипапи срещу папи!
ЛАНДОЛФО
Крале срещу антикрале!
ОРДУЛФО
И война срещу саксонците!
АРИАЛДО
И срещу всички бунтовни князе!
ЛАНДОЛФО
Срещу самите синове на императора!
БЕРТОЛДО
(при тази лавина от сведения прикрива главата си с ръце)
Разбрах! Разбрах! Ето, затова не съумях да се ориентирам, като видях, че съм облечен тъй и влязох в такава зала. Аз си казах съвсем правилно: това не са дрехи от шестнадесети век!
АРИАЛДО
Какъв ти шестнадесети век!
ОРДУЛФО
Тук сме между хилядната и хиляда и стотната година!
ЛАНДОЛФО
Сам можеш да пресметнеш: щом на двадесет и пети януари хиляда седемдесет и първа се намираме пред Каноса…
БЕРТОЛДО
(все повече объркан)
Ой, боже мой, ами че тогава всичко пропада!
ОРДУЛФО
Ами да! Щом си очаквал да попаднеш във френския двор!
БЕРТОЛДО
Цялата ми историческа подготовка…
ЛАНДОЛФО
Слушай, драги, тук сме четиристотин години по-рано! Наивен си като пеленаче!
БЕРТОЛДО
(кипва)
Ама можеше да ме предупредите, боже мой, че става дума за оня, немския, а не за Хенрих IV Френски! През петнадесетте дни, които ми дадоха да се подготвя, само аз си зная колко книги съм прехвърлил!
АРИАЛДО
Извинявай, ама не знаеше ли, че нашият беден Тито бе Адалберт Бременски?
БЕРТОЛДО
Какъв ти Адалберт! Вятър, знаех!
ЛАНДОЛФО
Слушай, виж как стоят работите! След смъртта на Тито, младият маркиз Ноли…
БЕРТОЛДО
За него казвам! Тъкмо той е виновен! Какво му струваше да ми каже!
АРИАЛДО
Навярно е мислел, че знаеш!
ЛАНДОЛФО
… Той не искаше да назначи заместник на Тито. Смяташе — достатъчни сме, тъй както си бяхме — трима. Но онзи започна да вика: „Изгонили са Адалберт…“ Защото — разбираш ли — той си въобразяваше, че бедният Тито не е умрял, а че в качеството си на епископ Адалберт е бил пропъден от двора му от враждебно настроените епископи на Кьолн и Майни.
БЕРТОЛДО
(хваща се с две ръце за главата)
Но аз нищичко не зная от цялата тази история!
ОРДУЛФО
Е, тогава тежко ти, драги мои!
АРИАЛДО
А най-лошото е, че и самите ние не знаем кой си ти.
БЕРТОЛДО
И вие ли? Дори и вие ли не знаете чия роля трябва да играя?
ОРДУЛФО
Хм! „Бертолдо“.
БЕРТОЛДО
Но кой Бертолдо? И защо Бертолдо?
ЛАНДОЛФО
„Изгонили са Адалберт от моя двор? Тогава аз искам Бертолдо! Искам Бертолдо!“ — Тъй започна да вика.
АРИАЛДО
И ние тримата се погледнахме в очите: кой ли ще да е този Бертолдо?
ОРДУЛФО
И ето как ти стана „Бертолдо“, драги мой!
ЛАНДОЛФО
Ти прекрасно ще го изиграеш!
БЕРТОЛДО
(кипва и тръгва да си върви)
Хо, аз няма нищо да играя. Покорно благодаря! Отивам си! Отивам си!
АРИАЛДО
(заедно с Ордулфо го задържа, като се смее)
Чакай, успокой се, успокой се!
ОРДУЛФО
Ти няма да си глупавият Бертолдо от приказката!
ЛАНДОЛФО
За твое утешение — и ние също не знаем кои сме. Той е Ариалдо, ето ти Ордулфо, а аз съм Ландолфо… Тъй ни нарича. И ние вече свикнахме. Но кои сме ние всъщност? Имена от онази епоха! И твоето трябва да е име от същата епоха — „Бертолдо“. Единствен между нас бедният Тито имаше истинска историческа роля: на Бременския епископ. И наистина приличаше на епископ. О! Прекрасен беше, бедният Тито!
АРИАЛДО
И още как! Та той можеше да учи ролята си от книгите!
ЛАНДОЛФО
И командуваше всички, дори негово величество: налагаше му се, ръководеше го като истински съветник и наставник. Ех, и ние сме уж „тайни съветници“, но само тъй, за бройка: в историята е писано, че Хенрих IV бил мразен от висшата аристокрация, защото се бил обградил в двора с младежи от дребната аристокрация.
ОРДУЛФО
Дребната аристокрация — това сме, значи, ние.
ЛАНДОЛФО
Тъй: дребни кралски васали, предани, малко разпуснати, веселяци…
БЕРТОЛДО
И аз ли трябва да съм весел?
АРИАЛДО
И таз добра, разбира се! Като нас!
ОРДУЛФО
Предупреждавам те — никак не е лесно!
ЛАНДОЛФО
Наистина, жалко за нашите усилия! Защото виждаш, картината е завършена: с нашите костюми бихме могли да се появим в някоя историческа пиеса, като ония, които днес имат такъв успех в театрите. Историята на Хенрих IV предлага сюжети не за една, а за много трагедии. Но какво да се прави? Ние четиримата тук и ония двама нещастници там,
(сочи пажовете)
дето стърчат прави като препарирани край престола — си стоиме така. Стоиме си, без някой да се заеме с нас и да ни накара да представим някоя пиеса. Сякаш, как да кажа, има форма, а няма кой да влее съдържание! По-лошо, отколкото е било с истинските тайни съветници на Хенрих IV. Вярно, и тях никой не ги е карал да играят в пиеса, ала поне не са знаели, че трябва да играят роля, и ако са вършили нещо, то е било ей тъй, не е било роля, а техният живот. Изобщо вършели всичко в свой интерес и във вреда на другите, продавали длъжности и тъй нататък. А ние си стоим тук, облечени по този начин, в този прекрасен двор… И какво правим? Нищо… Като марионетки, закачени на стената, които чакат някой да ги задвижи насам или натам и ги накара да кажат някоя дума.
АРИАЛДО
О, не, драги мой! Извинявай, ама трябва да отговаряме в подходящия тон. В подходящия тон! Тежко ти, ако се обърне към теб и не съумееш да му отговориш, както той иска!
ЛАНДОЛФО
Да, да! Съвсем вярно!
БЕРТОЛДО
Щом е тъй, аз как ще отговарям в подходящия тон, като съм се подготвил за Хенрих IV Френски и едва сега откривам — той бил Хенрих IV Немски?
Ландолфо, Ордулфо, Ариалдо отново се смеят.
АРИАЛДО
Ти трябва още сега, веднага да поправиш грешката си.
ОРДУЛФО
Спокойно! Ще ти помогнем.
АРИАЛДО
Оттатък имаме много книги! На първо време е достатъчно да ги прехвърлиш.
ОРДУЛФО
Все ще научиш нещичко…
АРИАЛДО
Виж!
(Обръща го и го кара да погледне към портрета на маркиза Матилда на стената в дъното.)
Я кажи например, коя е онази там?
БЕРТОЛДО
(като гледа натам)
Онази там ли? Извинявайте, ама първо да ви кажа — струва ми се, съвсем не е в подходящия тон: да сложат съвременни картини тук сред цялата таз почтена древност.
АРИАЛДО
Имаш право. И наистина по-рано ги нямаше. Там зад двете картини има ниши. В тях трябваше да поставят статуи, изваяни в стила на тогавашното време. Но нишите останаха празни и ги закриха с двата портрета.
ЛАНДОЛФО
(прекъсва го и продължава)
Които сигурно щяха да представляват нарушение на тона, ако наистина бяха портрети.
БЕРТОЛДО
А какво са? Не са ли портрети?
ЛАНДОЛФО
Да, ако отидеш да ги пипнеш — ще се окаже, че са портрети. Но за него,
(сочи с тайнствен вид надясно, като има пред вид Хенрих IV)
който никога не ги докосва…
БЕРТОЛДО
Не са ли? Какво са тогава за него?
ЛАНДОЛФО
Имай пред вид, то е лично мое тълкование. Но вярвам, в основата си е правилно. Те са образи. Образи като например… Както би ги отразило едно огледало ясно ли е? Онзи образ там
(сочи портрета на Хенрих IV)
представлява самият той, какъвто живее в тази тронна зала, която е каквато трябва да бъде — в съгласие със стила на епохата. Прощавай, ама какво чудно има? Ако сложат пред тебе огледало, ти няма ли да се видиш такъв, какъвто си днес, жив, макар и облечен в древни одежди? Е добре, там на стената все едно, че има две огледала, които отразяват живи образи, тук сред един свят — ти не се безпокой — ще видиш, ще видиш, като поживееш с нас, как всичко това за тебе също ще оживее.
БЕРТОЛДО
Ох! Имайте пред вид, че нямам намерение да полудявам тук!
АРИАЛДО
Какво ти полудяване! Ще се забавляваш!
БЕРТОЛДО
Я кажете, как тъй станахте такива мъдреци?
ЛАНДОЛФО
Ех, драги, човек не може да пропътува назад в историята осемстотин години, без да си донесе оттам малко житейски опит!
АРИАЛДО
Хайде, смелост! Ще видиш — в кратко време с наша помощ и ти ще се нагълташ с опит.
ОРДУЛФО
И ти ще станеш учен в тукашната школа!
БЕРТОЛДО
Моля ви, за бога! Веднага ми помогнете! Нахвърлете поне най-важните данни.
АРИАЛДО
Ти на нас остави! Един ще ти каже това-онова, друг — Друго…
ЛАНДОЛФО
Ще ти завържем конците и ще те превърнем в идеална марионетка. Хайде, смелост!
(Хваща го под ръка, за да го отведе.)
БЕРТОЛДО
(спира и поглежда към портрета на стената)
Чакайте, не ми казахте коя е онази там. Съпругата на императора ли?
АРИАЛДО
Не. Съпруга на императора е Берта от Суза, сестра на Амедей II Савойски.
ОРДУЛФО
А императорът, на когото се иска да си остане младеж като нас, не може да я понася и е намислил да я натири.
ЛАНДОЛФО
Тази там е най-свирепата му неприятелка: Матилда, маркиза Тосканска.
БЕРТОЛДО
Аха, разбрах, онази, у която е отседнал папата…
ЛАНДОЛФО
… В Каноса, точно така.
ОРДУЛФО
Папа Григорий VII.
АРИАЛДО
Той. Страшилище за нас! Да вървим, да вървим!
Четиримата се отправят към изхода вдясно, откъдето са влезли, но отляво се появява старият прислужник Джовани във фрак.
ДЖОВАНИ
(бързо и разтревожено)
Ей, пет! Франко! Лоло!
АРИАЛДО
(спира и се обръща)
Какво искаш?
БЕРТОЛДО
(удивен, че го вижда в тронната зала във фрак)
Ох! Как така? Тук вътре, той?
ЛАНДОЛФО
Човек от двадесети век! Махай се!
Изтичва заедно с другите двама срещу него заплашително, ала на шега, за да го изгони.
ОРДУЛФО
Пратенико на Григорий VII, марш навън!
АРИАЛДО
Махай се! Вън!
ДЖОВАНИ
(брани се раздразнен)
Престанете най-после!
ОРДУЛФО
Няма да престанем. Ти нямаш право да пристъпваш тук!
АРИАЛДО
Вън! Вън!
ЛАНДОЛФО
(на Бертолдо)
Чиста магия, разбираш ли! Демон, призован от Римския магьосник! Измъкни, измъкни веднага сабята си!
(Преструва се, че и той вади сабя.)
ДЖОВАНИ
(вика)
Престанете, ви казах! Не се преструвайте на луди пред мене! Пристигна господин маркизът заедно с цяла компания…
ЛАНДОЛФО
(потрива ръце)
Аха! Отлично! Има ли дами?
ОРДУЛФО
(като него)
Стари? Млади?
ДЖОВАНИ
Пристигнаха двама господа.
АРИАЛДО
Госпожите, госпожите кои са?
ДЖОВАНИ
Госпожа маркизата заедно с дъщеря си.
ЛАНДОЛФО
(удивен)
Охо! Как тъй?
ОРДУЛФО
(като него)
Маркизата ли каза?
ДЖОВАНИ
Маркизата, маркизата!
АРИАЛДО
А господата кои са?
ДЖОВАНИ
Не зная.
АРИАЛДО
(към Бертолдо)
Идват да ни влеят съдържанието, разбираш ли?
ОРДУЛФО
Все емисари на папа Григорий VII! Ще падне веселба!
ДЖОВАНИ
Ама вие най-после ще ме оставите ли да говоря?
АРИАЛДО
Казвай, казвай!
ДЖОВАНИ
Изглежда, единият от господата е лекар.
ЛАНДОЛФО
Охо! Разбрахме! Пак идва лекар!
АРИАЛДО
Браво, Бертолдо! Ти носиш сполука!
ЛАНДОЛФО
Ще видиш как ще обработим господин доктора!
БЕРТОЛДО
Аз пък мисля… Тъй внезапно, съвсем ще се объркам!
ДЖОВАНИ
Послушайте ме! Искат да влязат тук в залата.
ЛАНДОЛФО
(смаян)
Как? Тя? Маркизата да влезе тук?
АРИАЛДО
Ще има съдържание и нещо повече!
ЛАНДОЛФО
Този път наистина ще произлезе трагедия!
БЕРТОЛДО
(изпълнен с любопитство)
Защо? Защо трагедия?
ОРДУЛФО
(сочи портрета)
Но тя е онази там, не разбра ли?
ЛАНДОЛФО
Дъщеря й е годеница на маркиза.
АРИАЛДО
А мога ли да зная какво ще правят тук?
ОРДУЛФО
Ако я види, ще ни сполети беда!
ЛАНДОЛФО
Ех, пък може и сега вече да не я познае!
ДЖОВАНИ
Вие трябва да го задържите оттатък, ако се събуди.
ОРДУЛФО
А, тъй ли? Ти шегуваш ли се? Как ще го задържим?
АРИАЛДО
Знаеш какъв е!
ДЖОВАНИ
За бога! И насила, ако трябва! Тъй ми наредиха! Вървете, вървете!
АРИАЛДО
Добре, добре. Той навярно вече се е събудил!
ОРДУЛФО
Да вървим! Да вървим!
ЛАНДОЛФО
(докато се отправя заедно с другите, към Джовани)
Ала после ще ни обясниш!
ДЖОВАНИ
(вика след тях)
Хей, заключете там и скрийте ключа! И другата врата!
(Сочи другия изход вдясно.)
Ландолфо, Ариалдо и Ордулфо излизат през втория изход вдясно.
ДЖОВАНИ
(към двамата пажа)
Махайте се и вие! Оттам!
(Сочи първия изход вдясно.)
Затворете вратата и вземете ключа!
Двамата пажа излизат от първия изход вдясно. Джовани отива при изхода вляво и отваря вратата, за да пусне маркиз ди Ноли.
ДИ НОЛИ
Даде ли нарежданията?
ДЖОВАНИ
Да, господин маркиз, бъдете спокоен.
Ди Ноли излиза за миг, за да покани другите да влязат. Най-напред влизат барон Тито Белкреди и доктор Дионизио Дженони, после маркиза Матилда Спина и младата маркиза Фрида. Джовани й се покланя и излиза. Маркиза Матилда Спина, над 45-годишна, все още хубава жена, със загладени форми, макар че очевидно се бори с неизбежните поражения на възрастта посредством подчертан, но майсторски положен грим, който й придава горд образ на валкирия. Този грим особено подчертава устата — прекрасна и тъжна. Вдовица от много години, Маркизата има за приятел барон Тито Белкреди, към когото нито тя, нито другите се отнасят напълно сериозно — поне външно. А онова, което в действителност е за нея Тито Белкреди, само той го знае, и тъкмо затова може да си позволи да се смее, щом неговата приятелка има нужда да се преструва, че не го знае. Той се смее често също и за да отговори на смеховете, които събуждат у другите шегите на маркизата за негова сметка. Сух, преждевременно посивял, малко по-млад от нея, той има любопитна птича глава. Би изглеждал твърде пъргав, ако неговата сръчност (която го прави опасен фехтовчик) не беше сякаш обгърната от сънна арабска леност, разкриваща се от странния му глас — леко носов и провлечен. Фрида, дъщерята на маркизата, е на деветнадесет години. Потисната от блестящата външност на майката, която я държи в сянка, тя се чувствува и обидена от злоезичието, за което майка й дава повод и което вреди най-вече на нея. За щастие тя е вече сгодена за маркиз Карло ди Ноли — сериозен млад човек, много снизходителен към другите, ала в същото време резервиран и взискателен поради съзнанието, че представлява нещо на тоя свят, макар в края на краищата вътрешно да не знае сам колко струва. От друга страна, той е потиснат от многото отговорности, които си въобразява, че тежат върху него, и мисли, че другите могат да си позволят да бъбрят (щастливци!) и да се развличат, но той — не, и то не защото му липсва желание, а просто защото няма възможност. Облечен е в строг траур поради неотдавнашната смърт на майка му. Доктор Дионизио Дженоти има хубаво безсрамно и червендалесто лице на сатир с изпъкнали очи, къса остра брадичка, лъскава като сребро. Той е с приятни маниери, почти плешив. Всички влизат съкрушени, почти изплашени, като разглеждат залата с любопитство (освен ди Ноли), и отначало говорят тихо.
БЕЛКРЕДИ
Ах, прекрасно! Прекрасно!
ДОКТОРЪТ
Много интересно! Мания, която се осъществява цялостно дори в обстановката! Прекрасно, наистина прекрасно!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(обгръща с поглед цялата стая, търсейки своя портрет, и като го намира, се приближава до него)
Ах, ето го там!
(Съзерцава го от подходящо разстояние, докато в нея се борят различни чувства.)
Да, да. Ох, виж… Господи…
(Извиква дъщеря си.)
Фрида, Фрида… Гледай…
ФРИДА
Ах, твоят портрет!
МАРКИЗА МАТИЛДА
О, не!… Погледни го добре! Не аз: ти си нарисувана там!
ДИ НОЛИ
Нали? Аз казвах ли ви?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не вярвах, че приликата е чак толкова голяма!
(Разтърсва се, сякаш тръпка минава по гърба й.)
Боже, какво изживяване…
(После, гледайки дъщеря си.)
Но защо, Фрида?
(Привлича я към себе си и обгръща с ръка талията й.)
Ела! Не се ли виждащ в мен там, на онзи портрет?
ФРИДА
Как да кажа, аз наистина… Не ми се струва…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не ти се струва? Как тъй не ти се струва?
(Обръща се към Белкреди.)
Вижте вие, Тито! Кажете и вие!
БЕЛКРЕДИ
(без да погледне)
Ах, не! Аз няма да погледна! За мене априори — не!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Какъв глупак! Въобразява си, че тъй ме ласкае!
(Обръща се към доктор Дженони.)
Кажете, кажете вие, докторе!
Докторът се приближава.
БЕЛКРЕДИ
(обръща гръб и се преструва, че тайно му говори)
Псст! Докторе, недейте! Моля ви, не отговаряйте!
ДОКТОРЪТ
(объркан и усмихнат)
А защо да не отговоря?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не му обръщайте внимание! Елате! Нетърпим е!
ФРИДА
Преструва се на глупак по призвание, нали знаете!
БЕЛКРЕДИ
(към доктора, като го вижда да се приближава)
Гледайте краката си, гледайте краката си, докторе! Краката!
ДОКТОРЪТ
(както по-горе)
Краката? Защо?
БЕЛКРЕДИ
Имате железни обуща.
ДОКТОРЪТ
Аз?
БЕЛКРЕДИ
Да, уважаеми. И сега ще настъпите четири стъклени крачета…
ДОКТОРЪТ
(смее се високо)
Ама моля ви! В края на краищата, струва ми се — не е чак толкова страшно една дъщеря да прилича на своята майка…
БЕЛКРЕДИ
Трас-бум! Готово, направихте гафа!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(ядосана без мярка, пристъпва към Белкреди)
Защо трас-бум? Какво значи това? Какво толкова каза докторът?
ДОКТОРЪТ
(наивно)
Нима в действителност не е тъй?
БЕЛКРЕДИ
(отговаря на маркизата)
Каза, че няма нищо страшно, а в това време вие просто се уплашихте. Можете ли да ми обясните защо, щом за вас е толкова естествено?
МАРКИЗА МАТИЛДА
(още по-гневна)
Глупак! Глупак! Тъкмо защото е естествено! Защото това там съвсем не е моята дъщеря!
(Сочи портрета.)
Това там е моят портрет! И като видях вместо себе си моята дъщеря, се изненадах! Моето удивление — моля ви да повярвате — беше искрено и ви забранявам да го поставяте под съмнение!
След гневното избухване всички остават за миг безмълвни, объркани.
ФРИДА
(тихо, отегчена)
Господи, все същото… За всяка дреболия — цяла дискусия.
БЕЛКРЕДИ
(също тъй тихо, сякаш с подвига опашка, с тон, просещ извинение)
Аз нищо не съм поставял под съмнение. Забелязах, че ти още от началото не сподели удивлението на майка си. Ако ти изобщо се учуди на нещо, то беше, че приликата между тебе и портрета се стори тъй очебийна на майка ти.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Естествено! Та тя не е в състояние да се познае в мен, такава, каквато бях на нейната възраст, докато аз отлично се виждам в нея, каквато е сега.
ДОКТОРЪТ
Съвършено вярно! Защото портретът е винаги замръзнал там в определен миг, далечен и непознат за младата маркиза, докато той може да напомни на госпожа маркизата хиляди неща, които не са нарисувани: движения, жестове, погледи, усмивки…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Ето, точно така!
ДОКТОРЪТ
(продължава да говори, като се обръща към нея)
… и които вие естествено може да видите сега живи, във вашата дъщеря.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Да, но той винаги се опитва да наруши и най-дребното и искрено изживяване просто защото му доставя удоволствие да ме дразни.
ДОКТОРЪТ
(заслепен от просветлението, което е разпръснал, продължава с професорски тон към Белкреди)
Приликата, драги бароне, често е въпрос на неуловими неща! И наистина, тъй се обяснява, че…
БЕЛКРЕДИ
(прекъсва лекцията)
Че някой може да открие дори някаква прилика между мен и вас, драги професоре!
ДИ НОЛИ
Моля ви, оставете тази тема, да говорим за друго.
(Сочи двете врати вдясно, за да предупреди, че може би оттатък има някой, който би могъл да чуе.)
И без това загубихме доста време по пътя…
ФРИДА
Естествено! Щом и той е с нас…
(Сочи Белкреди.)
МАРКИЗА МАТИЛДА
(прекъсва я)
И затова тъй много исках да не идва!
БЕЛКРЕДИ
Но нали толкова много се смяхте за моя сметка! Каква неблагодарност!
ДИ НОЛИ
Тито, престани, моля ти се! Тук е докторът — дошли сме да вършим сериозна работа. Ти сам знаеш колко много държа на тази консултация.
ДОКТОРЪТ
Много добре. Така… Нека най-напред уточним някои неща. Извинявайте, госпожо маркиза, как тъй вашият портрет се намира тук? Вие сте го подарили по времето на нещастието, така ли?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не. Не. На какво основание бих могла да му го подаря? Аз тогава бях като Фрида, дори не бях годена. Отстъпих го три или четири години по-късно, след нещастието: отстъпих го поради настойчивите молби на неговата майка.
(Сочи Ди Ноли.)
ДОКТОРЪТ
Майката на господина е била негова сестра, нали?
(Кимва към вратите вдясно, като има пред вид Хенрих IV.)
ДИ НОЛИ
Да, докторе: нашето идване тук е един дълг към моята майка, която загубих преди месец. Вместо да идвам тук — аз и тя
(сочи Фрида)
трябваше да сме на сватбено пътешествие…
ДОКТОРЪТ
Разбирам! И щяхте да сте заети със съвсем друг вид грижи!
ДИ НОЛИ
Какво да се прави! Тя почина с твърдата вяра в скорошното оздравяване на обичния си брат.
ДОКТОРЪТ
Бихте ли могли да ми кажете, моля ви, какви признаци й даваха основание да вярва?
ДИ НОЛИ
Изглежда, някакви негови думи, казани малко преди майка ми да почине.
ДОКТОРЪТ
Нещо, казано от него? Така, така… За бога… Да се узнаят неговите думи, би било много полезно!
ДИ НОЛИ
Ах, не зная какво са говорили! Известно ми е само, че майка ми се върна от своето последно посещение разтревожена. Изглежда, той е бил изключително нежен, сякаш е предчувствувал близката й кончина. Вече на смъртното легло, тя ме накара да обещая, че няма да го изоставя, че ще се грижа да бъде преглеждан, посещаван…
ДОКТОРЪТ
Така… Много добре. Но нека видим, нека видим най-напред… Понякога най-дребните наглед причини… И тъй, този портрет…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Боже господи! Господин докторе, не смятам, че трябва да му се придава толкова голямо значение. Портретът ми направи впечатление, защото от много години не бях го виждала.
ДОКТОРЪТ
Но моля ви, моля ви… Не се вълнувайте. Имайте малко търпение…
ДИ НОЛИ
Точно тъй! Портретът си стои там от петнадесетина години…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Повече! Навършват се вече над осемнадесет години!
ДОКТОРЪТ
Моля за извинение: та вие не знаете какво искам да ви попитам! Аз много, много разчитам на двата портрета, рисувани навярно преди известната — и нещастна — езда, нали тъй?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Да, разбира се.
ДОКТОРЪТ
Когато той следователно е бил напълно на себе си — ето това исках да кажа! Той ли ви предложи да се нарисуват тези портрети!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Съвсем не, докторе! Мнозина от нас — участниците в ездата, искаха да им нарисуват портрети! Тъй, за спомен от ездата.
БЕЛКРЕДИ
И аз пожелах да ми нарисуват портрет, в ролята на Карл Анжуйски.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Това беше тъкмо когато костюмите бяха завършени.
БЕЛКРЕДИ
Знаете ли защо: някой предложи да съберем — като в картинна галерия, всички портрети в салона на вилата, където организирахме ездата. Но после всички пожелаха да си задържат портретите.
МАРКИЗА МАТИЛДА
А моя портрет, както вече ви казах, аз го дадох — без особени съжаления, — защото неговата майка…
(Сочи Ди Ноли.)
ДОКТОРЪТ
Известно ли ви е дали сам той не го е пожелал?
МАРКИЗА МАТИЛДА
О, не зная! Може би… Или сестра му, желаейки любезно да подпомогне…
ДОКТОРЪТ
Нещо друго, нещо друго! А хрумването за организиране ездата негово ли беше?
БЕЛКРЕДИ
(прекъсва ги)
Не, не. Идеята беше моя, моя беше!
ДОКТОРЪТ
Но, моля ви…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не му обръщайте внимание, докторе. Хрумването беше на бедния Беласи.
БЕЛКРЕДИ
Какъв Беласи!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(на доктора)
Граф Беласи, който почина, бедният, два или три месеца по-късно.
БЕЛКРЕДИ
Как тъй, нали Беласи го нямаше, когато…
ДИ НОЛИ
(отегчен от заплахата за нова разправия)
Извинете, докторе, толкова ли е необходимо да се установи чия е била идеята?
ДОКТОРЪТ
Ами да, би ми послужило…
БЕЛКРЕДИ
Но идеята беше моя! И таз добра! Защо оспорвате? Извинете — аз няма защо да се гордея с нея, като знаем какви бяха последствията. Вижте как стана всичко, докторе! Прекрасно си спомням: една вечер в началото на ноември бях в Клуба. Разлиствах някакво немско илюстровано списание. (Гледах само картинките, разбира се, защото не зная немски.) На една картина беше изобразен императорът, в някакъв си град, където бил студент.
ДОКТОРЪТ
Бон. Бон.
БЕЛКРЕДИ
Добре, Бон. Той беше на кон, натруфен в ония странни костюми на старите студентски сдружения в Германия. Заобиколен бе от свита благородни студенти, и те на коне и в костюми. И моето хрумване се породи тъкмо от тази гравюра. Трябва да знаете, че в Клуба замисляхме някакъв маскарад за наближаващия карнавал. Предложих да възпроизведем тази историческа кавалкада. Историческа само на думи — всъщност вавилонско стълпотворение. Всеки от нас трябваше да си избере коя личност ще представя, от една или друга епоха: крал, император или княз заедно със своята дама — кралица, императрица, и тя на кон. Естествено конете трябваше да бъдат нагиздени и оседлани също според обичаите на съответната епоха. Предложението ми бе прието.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Мене ме покани Беласи.
БЕЛКРЕДИ
Ако ви е казал, че идеята е негова, значи, незаконно си е присвоил това право. А той, както ви казвам, изобщо не беше онази вечер в Клуба, когато направих предложението си. Както впрочем и той не беше!
(Намеква за Хенрих IV.)
ДОКТОРЪТ
И тъй, значи, той сам избра да представи образа на Хенрих IV?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Да, защото аз, поради моето собствено име и без много да се замисля, избрах да бъда маркиза Матилда Тосканска.
ДОКТОРЪТ
Аз… не… Не разбирам твърде връзката…
МАРКИЗА МАТИЛДА
И аз самата отначало не разбрах, когато го чух да ми отговаря, че ще бъде в краката ми, както Хенрих IV в Каноса. Вярно, знаех за Каноса, но да си призная, не си спомнях добре историческите подробности. И дори когато прегледах историята, за да се подготвя за ролята си, странно впечатление ми направи обстоятелството, че се оказах вярна и ревностна приятелка на папа Григорий VII, който води жестока борба с немската империя. Но много добре тогава разбрах и защо, след като си бях избрала образа на неговата непримирима неприятелка, той — в ролята на Хенрих IV — пожела да бъде близо до мен по време на ездата.
ДОКТОРЪТ
Аха! Защото може би…
БЕЛКРЕДИ
Боже мой, докторе, ами защото той тогава безмилостно я ухажваше и тя
(сочи Маркизата)
естествено…
МАРКИЗА МАТИЛДА
(засегната, разпалено)
Естествено, точно тъй! Тогава повече от всякога — „естествено“!
БЕЛКРЕДИ
(сочи я)
Не можеше да го понася!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не е вярно! Не ми беше неприятен! Дори напротив! За мене е достатъчно човек да се държи сериозно…
БЕЛКРЕДИ
(продължава нейното изречение)
И да ви дава крещящо доказателство за своята глупост!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не, драги! В този случай не! Защото той съвсем не беше глупак като вас.
БЕЛКРЕДИ
Аз никога не съм се държал сериозно!
МАРКИЗА МАТИЛДА
О, зная много добре! Но с него шегите бяха невъзможни.
(С друг тон се обръща към Доктора.)
Случва се, драги докторе, сред хилядите нещастия на нас жените да срещнем понякога очи, които ни гледат преизпълнени с обещание за трайно чувство!
(Избухва в писклив смях.)
Нищо по-смешно! Ако мъжете можеха да се видят, да видят как изглежда това тяхно „трайно“ чувство!… Винаги ме е разсмивало! А тогава повече от всякога. Ала трябва да направя едно признание: мога да си позволя, след като са минали толкова години. Когато му се изсмях така, то беше и от страх. Защото може би на обещанието на неговите очи можеше да се вярва. Ала би било твърде опасно.
ДОКТОРЪТ
(съсредоточава се с жив интерес)
Тъй, тъй… Това много ме интересува. Твърде опасно ли?
МАРКИЗА МАТИЛДА
(с лекота)
Именно защото той не беше като другите! И като се има пред вид, че и аз… да, ех, нека кажа, съм… Съм малко тъй… Да си кажа истината, повече, отколкото трябва…
(търси по-скромна дума)
нетърпима, точно така, нетърпима към всичко улегнало и досадно! Но тогава бях твърде млада, разбирате ли? И при това жена: трябваше да си дръпна юздите. За това трябваше смелост, каквато, знаех, не притежавам. И му се изсмях. Изпълнена с угризения, дори с истинско недоволство от себе си, също и за това, че моят смях се смесваше със смеховете на всички останали — на глупаците, които му се подиграваха.
БЕЛКРЕДИ
Горе-долу като мене.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Вие, драги мой, ги карате да ви се смеят с гримаса на презрение, докато той — обратното! Разликата е голяма! И после, на вас ви се смеят в лицето!
БЕЛКРЕДИ
Аз пък мисля, че тъй е по-добре, отколкото зад гърба.
ДОКТОРЪТ
Да се върнем на въпроса, на въпроса! Значи, той си беше вече малко екзалтиран?
БЕЛКРЕДИ
Да, но по особен начин, докторе!
ДОКТОРЪТ
В какъв смисъл!
БЕЛКРЕДИ
Разбирате ли, бих казал… студен…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Какъв ти — „студен“! Вижте, докторе. Вярно, беше малко странен, но тъкмо защото силно изживяваше: дори беше необуздан!
БЕЛКРЕДИ
Не казвам, че се е преструвал на екзалтиран. Напротив, често беше наистина екзалтиран. Ала аз бих могъл да се закълна, докторе, че той сам съзнаваше това, докато изживяваше. Там е цялата работа. И вярвам, тъй беше с най-искрените му и непринудени изживявания. Ще кажа нещо повече: сигурен съм, че тъкмо поради тази особеност той страдаше. От време на време избухваше в твърде комичен гняв срещу себе си.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Това е вярно.
БЕЛКРЕДИ
(към маркиза Матилда)
Можете ли да обясните защо?
(Към Доктора.)
Според мене внезапното разбиране на това, което преживява изведнъж, го отдалечаваше от самото изживяване. То започваше да му се струва — не казвам престорено, защото беше искрено — но като нещо, което тъкмо в този миг трябва да се оцени… Как да кажа? Той трябваше да даде някаква стойност на своето съзнателно действие, за да замести топлината на естествеността, която чувствуваше, че губи в този миг. И затова импровизираше, преувеличаваше, увличаше се, именно забравяше се, тъкмо за да не зашемети и да не вижда повече. Тогава изглеждаше непостоянен, лекомислен, дори понякога — смешен.
ДОКТОРЪТ
Кажете ми сега… Той необщителен ли беше??
БЕЛКРЕДИ
Ни най-малко! Общуваше охотно! Обичаше да поставя на сцената живи картини, танци, да организира благотворителни представления… Ей тъй, уж на шега. Но беше добър актьор, знаете ли?
ДИ НОЛИ
Лудостта му го превърна в ужасен и превъзходен актьор!
БЕЛКРЕДИ
И то още от първия миг! Представете си, когато стана нещастието, след като той падна от коня…
ДОКТОРЪТ
Падна на тила си, нали?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Ах, какъв ужас! Беше до мене! Видях го между копитата на коня, който внезапно се вдигна на задните си крака…
БЕЛКРЕДИ
Но ние отначало и не помислихме, че се е ударил зле. Вярно, стана малко забавяне и безредие в шествието, всички искаха да видят какво се е случило, но той беше вече вдигнат и отнесен във вилата.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Знаете ли — наглед нищо! Нямаше дори най-малка рана! Дори капка кръв нямаше!
БЕЛКРЕДИ
Мислехме, че е само припаднал…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Но след два часа, когато…
БЕЛКРЕДИ
Да, когато се появи в салона на вилата, тъкмо това исках да кажа.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Ах, лицето му, какво беше лицето му! Аз веднага разбрах!
БЕЛКРЕДИ
Нищо подобно! Не говорете така! Никой нищо не забеляза, разбирате ли, докторе?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Разбира се! Защото всички бяхте като луди!
БЕЛКРЕДИ
Всеки играеше ролята си! Наистина — вавилонско стълпотворение!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Докторе, можете ли да си представите какъв ужас ни обхвана, когато разбрахме, че той, за разлика от другите, играе ролята си сериозно?
ДОКТОРЪТ
Защо, и той ли беше между вас тогава?
БЕЛКРЕДИ
Да, разбира се! Дойде сред нас! Помислихме, че се е съвзел, че играе ролята си както другите, като всички нас… И по-добре от нас, защото — казвам ви — той беше много добър актьор. Изобщо мислехме, че се шегува!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Започнаха да го бичуват…
БЕЛКРЕДИ
И тогава… Той беше въоръжен (както подобава на крал), измъкна сабята и се хвърли срещу двамина. Всички преживяхме мигове на ужас!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Никога няма да забравя тази сцена! Нашите маскирани лица, разкривени внезапно от появата на ужасната негова маска, която вече не беше маска, а самото Безумие!
БЕЛКРЕДИ
Хенрих IV! Самият Хенрих IV, в миг на гневно избухване!
МАРКИЗА МАТИЛДА
На мене ми се струва, че навярно е повлияла натрапчивата мисъл за този маскарад, натрапчива мисъл, която повече от месец го владя. Каквото и да вършеше, той беше вечно под влияние на тази натрапчива мисъл.
БЕЛКРЕДИ
Какви ли източници не проучи, за да се подготви. До най-малките подробности… До дреболиите…
ДОКТОРЪТ
Ах, обяснимо е! Онова, което е било натраплива временна идея, се е фиксирало посредством падането и удара в тила, който е обусловил мозъчна повреда. И от временна — натрапливата идея е станала трайна. Тъй човек може изведнъж да се видиоти или да полудее.
БЕЛКРЕДИ
(към Фрида и Ди Ноли)
Виждате ли какви работи стават, дечица?
(На Ди Ноли.)
Ти беше на четири или пет годинки.
(На Фрида.)
Майка ти смята — заела си й мястото в портрета, ала на времето тя не е и мислила, че ще се появиш на този свят… Аз вече съм с посивели коси, а той — ето го там —
(сочи портрета)
паф! — един удар в тила — и не е мръднал оттам: останал си е Хенрих IV.
ДОКТОРЪТ
(който междувременно е постоял вглъбен и замислен, вдига и разперва ръце пред лицето си, сякаш за да привлече вниманието на другите, и се готви да даде своето научно обяснение)
И тъй, значи, уважаеми господа: станало е именно следното…
Ала внезапно по-близката до рампата врата вдясно се отваря и оттам влиза Бертолдо с разстроено лице.
БЕРТОЛДО
(нахлува и заговорва с тон на човек, който повече не може да издържи)
Извинете! Извинете! Може ли?…
(Ала като вижда, че появяването му предизвиква недоумение, внезапно спира.)
ФРИДА
(с вик на уплаха, като се прикрива)
О, господи! Ето го!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(уплашена се дръпва с вдигната ръка, за да не вижда)
Той ли е? Той ли е?
ДИ НОЛИ
(веднага)
Не е той! Не е той! Бъдете спокойни!
ДОКТОРЪТ
(удивен)
Но тогава кой е?
БЕЛКРЕДИ
Сякаш е някой, изскочил из нашия някогашен маскарад!
ДИ НОЛИ
Той е един от четиримата младежи, които държим тук, за да служат на неговата лудост.
БЕРТОЛДО
Прося извинение, господин маркиз…
ДИ НОЛИ
Никакво извинение! Наредих вратите да са заключени и никой да не влиза тук!
БЕРТОЛДО
Да, господине! Но аз не мога да издържа повече! И моля позволението ви да си отида!
ДИ НОЛИ
Аха! Вие сте онзи, който трябваше да постъпи на служба тази сутрин?
БЕРТОЛДО
Да, господине. И ви заявявам, че не мога да издържа…
МАРКИЗА МАТИЛДА
(към Ди Ноли с искрена покруса)
Значи, не е спокоен, както ти казваше?
БЕРТОЛДО
(веднага)
Не, не е така, госпожо! Не става дума за него, а за тримата мои другари! Вие, господин маркиз, казвате „да служат“? Каква ти служба! Те никому не служат, истинските луди са те! Аз влизам тук за първи път, и вместо да ми помогнат, господин маркиз, те…
От същата врата вдясно влизат Ландолфо и Ариалдо — забързани, разтревожени, ала спират пред прага, преди да се приближат.
ЛАНДОЛФО
Може ли?
АРИАЛДО
Може ли да влезем, господин маркиз?
ДИ НОЛИ
Влизайте! Най-после, какво става там? Какво правите оттатък?
ФРИДА
Ох, господи! Аз си отивам, отивам си! Страх ме е!
(Понечва да тръгне към изхода вляво.)
ДИ НОЛИ
(веднага я спира)
Чакай, чакай, Фрида!
ЛАНДОЛФО
Господин маркиз, този глупак…
(Сочи Бертолдо.)
БЕРТОЛДО
(протестира)
Аха, не драги мой, покорно благодаря, но аз няма да играя на тази игра повече! Няма да играя!
ЛАНДОЛФО
Как така няма да играеш?
АРИАЛДО
Той всичко развали, господин маркиз, като избяга тук!
ЛАНДОЛФО
Накара го да се разяри! Не можем повече да го задържаме оттатък. Даде нареждане да бъде арестуван и иска веднага да го „съди“, седнал на трона си! Какво да правим?
ДИ НОЛИ
Веднага заключете! Заключете! Идете да заключите онази врата!
Ландолфо отива да заключи.
АРИАЛДО
Ордулфо сам няма да може да го задържи…
ЛАНДОЛФО
Чуйте, господин маркиз, не би ли могло веднага да му съобщим за вашето пристигане, та да го отвлечем? Ако господата вече са решили в каква роля ще се представят…
ДИ НОЛИ
Да, да, мислено е за всичко.
(Към Доктора.)
Ако вие, докторе, смятате, че сте в състояние сега да направите визита — да го видите…
ФРИДА
Аз не искам, не искам, Карло! Оттеглям се. И ти, майко, имай милост, ела, ела с мене!
ДОКТОРЪТ
Вижте… дали и сега не е въоръжен?
ДИ НОЛИ
Ами, въоръжен. Нищо подобно, докторе!
(Към Фрида.)
Извинявай, Фрида, ала твоят страх е просто детински! Ти сама пожела да дойдеш…
ФРИДА
Не, не пожелах сама, майка ми ме накара!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(решително)
А аз съм готова! Кажете, какво трябва да правим?
БЕЛКРЕДИ
Чак толкова ли е необходимо да се маскираме?
ЛАНДОЛФО
Необходимо е! За съжаление е необходимо, господине! Нали виждате и ние самите как сме…
(Показва костюма си.)
Горко ви, ако ви види, господа, облечени в съвременни дрехи!
АРИАЛДО
Ще помисли, че се касае за сатанинско превъплъщение.
ДИ НОЛИ
Както на вас — в тези дрехи ви се струват преоблечени те, тъй на него в нашите дрехи ще му се сторим преоблечени ние.
ЛАНДОЛФО
Най-малко, господин маркиз, ще си помисли, че ние сме тук по заповед на смъртния му враг.
БЕЛКРЕДИ
Папа Григорий VII?
ЛАНДОЛФО
Точно той! Казва, че бил „езичник“!
БЕЛКРЕДИ
Папата ли? Не го е казал лошо!
ЛАНДОЛФО
Да, господине. И че възкресявал мъртви! Обвинява го във всички възможни пъклени дела. Ужасно се страхува от него.
ДОКТОРЪТ
Мания за преследване!
АРИАЛДО
Ще изпадне в бяс!
ДИ НОЛИ
(към Белкреди)
Извинявай, ала не е необходимо ти да присъствуваш. Ние ще отидем оттатък. Всъщност достатъчно е докторът да го види.
ДОКТОРЪТ
Как… да остана сам с него?
ДИ НОЛИ
Нали и те ще бъдат там!
(Сочи тримата младежи.)
ДОКТОРЪТ
Не, не… бих желал госпожа маркизата…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Да, разбира се! И аз искам да присъствувам! И аз искам да присъствувам! Искам да го видя отново!
ФРИДА
Но защо, мамо? Моля те… Ела с нас!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(властно)
Остави ме да върша каквото желая! За това съм дошла!
(Към Ландолфо.)
Аз ще бъда „Аделаида“, майката.
ЛАНДОЛФО
Отлично. Майката на императрица Берта, отлично! Достатъчно ще е тогава госпожата да си сложи корона на херцогиня и да наметне пелерина, която напълно да я скрие.
(Към Ариалдо)
Върви, върви, Ариалдо!
АРИАЛДО
Почакай, а господинът?
(Сочи Доктора.)
ДОКТОРЪТ
Ах, да… Струва ми се, казахте — аз ще съм епископ… Епископ Хюг от Клюни.
АРИАЛДО
Господинът иска да каже абат? Абат Хюг от Клюии.
ЛАНДОЛФО
Той е идвал вече тук толкова пъти…
ДОКТОРЪТ
(изненадан)
Как тъй е идвал?
ЛАНДОЛФО
Не се страхувайте. Искам да кажа — понеже преобличането като абат Хюг става лесно и бързо…
АРИАЛДО
Сме го използували и друг път.
ДОКТОРЪТ
Но…
ЛАНДОЛФО
Няма опасност да си спомни. Той обръща внимание по вече на дрехите, отколкото на личностите.
МАРКИЗА МАТИЛДА
О, това е добре дошло и за мене.
ДИ НОЛИ
Ние отиваме, Фрида! Ела, ела с нас, Тито!
БЕЛКРЕДИ
Ах, не: щом тя остава —
(сочи маркизата)
оставам и аз.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Но аз изобщо нямам никаква нужда от вас!
БЕЛКРЕДИ
Не твърдя, че имате нужда. Ще ми бъде драго и аз да го видя. Не е ли разрешено?
ЛАНДОЛФО
Да, може би ще е по-добре да бъдете трима.
АРИАЛДО
Тогава, господинът…
БЕЛКРЕДИ
Гледайте там да измислите лесно преобличане и за мене.
ЛАНДОЛФО
(към Ариалдо)
Сетих се: клюниец.
БЕЛКРЕДИ
Клюниец? Това пък какво е?
ЛАНДОЛФО
Клюнийски монах — бенедиктинец в расо. Ще бъдете в свитата на негова святост.
(Към Ариалдо.)
Върви! Върви!
(Към Бертолдо.)
Върви и ти, и днес не се показвай повече!
(Ала щом ги вижда да тръгват.)
Чакайте!
(Към Бертолдо.)
Донеси тук дрехите, които той ще ти даде!
(Към Ариалдо.)
А ти иди веднага да обявиш пристигането на „Херцогиня Аделаида“ и на „Негова святост Хюг от Клюни“. Ясно ли е?
Ариалдо и Бертолдо излизат през първата врата вдясно.
ДИ НОЛИ
Тогава ние се оттегляме.
(Излиза заедно с Фрида през лявата врата.)
ДОКТОРЪТ
(на Ландолфо)
Надявам се, ще му бъде приятно да ме види в ролята на Хюг от Клюни.
ЛАНДОЛФО
Приятно ще му бъде. Бъдете спокоен. Тук негова светлост е бил винаги приеман с голямо уважение. И вие бъдете спокойна, госпожо маркизо. Помнете — само благодарение вашето посредничество след двудневно чакане сред снега, почти вледенен, той е бил допуснат в замъка Каноса при Григорий VII, който не желаел да го приеме.
БЕЛКРЕДИ
Извинете, ами аз?
ЛАНДОЛФО
Вие почтително стойте настрана.
МАРКИЗА МАТИЛДА
(раздразнена и много нервна)
Най-добре ще е да си отидете!
БЕЛКРЕДИ
(тихо, сприхаво)
Вие премного се вълнувате…
МАРКИЗА МАТИЛДА
(гордо)
Такава съм, каквато съм! Оставете ме на мира!
Влиза Бертолдо с дрехите.
ЛАНДОЛФО
(виждайки го да влиза)
Аха, ето дрехите. Тази пелерина за маркизата.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Почакайте да си махна шапката!
(Върши това и я подава на Бертолдо.)
ЛАНДОЛФО
Ще я занесеш оттатък.
(После към Маркизата, като понечва да й сложи корона на херцогиня.)
Разрешете!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Но, за бога, тук няма ли огледало?
ЛАНДОЛФО
Оттатък има.
(Сочи вратата вляво.)
Ако госпожа маркизата пожелае сама да се погрижи…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Да, да, по-добре ще е, дайте ми я, сега ще се приготвя.
(Взема си и шапката и излиза с Бертолдо, който носи пелерината и короната. През това време Докторът и Белкреди намятат сами надве-натри бенедиктински раса.)
БЕЛКРЕДИ
Да си кажа правичката, никога не съм предполагал, че ще трябва да ставам бенедиктинец. Не ви ли се струва — то е лудост, която струва доста пара.
ДОКТОРЪТ
Има и толкова други лудости, които също струват… Какво да се прави!
БЕЛКРЕДИ
Е да, щом си готов да похарчиш цяло състояние, за да им служиш…
ЛАНДОЛФО
Да, господине. Оттатък има цял гардероб, все с костюми от епохата, безупречно ушити по древни модели. Това е мое специално задължение — обръщам се към компетентни театрални шивашки работилници. И много пари се харчат.
Маркиза Матилда влиза преоблечена в наметало и корона.
БЕЛКРЕДИ
(веднага, като я съзерцава)
Ах, прекрасна! Наистина царствена!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(вижда Белкреди и избухва в смях)
Ах, боже! Не, не! Махнете се. Вие сте невъзможен! Приличате на щраус, преоблечен като монах!
БЕЛКРЕДИ
Погледнете и доктора!
ДОКТОРЪТ
Ех, какво да се прави…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не, докторът не е чак толкова зле… А вие сте просто смешен!
ДОКТОРЪТ
(на Ландолфо)
Ама, значи, тук приемате много хора?
ЛАНДОЛФО
Зависи. Много пъти той нарежда да му се представи тази или онази историческа личност. И тогава трябва да търсим някой, който да се съгласи. Също и жени…
МАРКИЗА МАТИЛДА
(засегната, но желае да го прикрие)
Ха! Ха! И жени!
ЛАНДОЛФО
Да, по-рано… Много жени…
БЕЛКРЕДИ
(смее се)
Охо! Я виж ти! Маскирани ли?
(Сочи Маркизата.)
Тъй?
ЛАНДОЛФО
Вие разбирате, нали: жени от ония, които…
БЕЛКРЕДИ
Които лесно се съгласяват, разбрах!
(Коварно към Маркизата.)
Внимавайте, за вас става опасно!
Отваря се втората врата вдясно и се показва Ариалдо, който отначало прави таен знак всички разговори в залата да престанат и после тържествено обявява.
АРИАЛДО
Негово императорско величество!
Най-напред влизат двамата пажове, които застават в подножието на трона. После между Ордулфо и Ариалдо, които почтително изостават, влиза Хенрих IV. Той е много бледен мъж, който наближава петдесетте и вече е посивял отзад на темето, докато около слепите очи и над челото изглежда рус поради почти детински несръчно положената боя. А на скулите, сред трагичната бледност на лицето — има грим като на кукла, също тъй очевиден. Над кралската дреха носи расо на покаяник, както в Каноса. Очите му са конвулсивно втренчени, страшни, рязко контрастиращи с цялата му личност на човек, който желае да покаже скромност и разкаяние — показно престорени, защото чувствува, че унижението, на което е подложен, е несправедливо. Ордулфо държи с две ръце императорската корона, Ариалдо — скиптъра с орел и земното кълбо с кръст.
ХЕНРИХ IV
(покланяйки се първо на маркиза Матилда, после на Доктора)
Мадонна… Ваша святост…
(После поглежда Белкреди и понечва да се поклони и нему, но се обръща към Ландолфо, който е наблизо, и го пита полугласно, изпълнен с недоверие.)
Това Пиетро Дамиани ли е?
ЛАНДОЛФО
Не, ваше величество, той е монах от Клюни, придружава абата.
ХЕНРИХ IV
(обръща се отново, съзерцава Белкреди с растяща подозрителност и като забелязва, че последният, объркан и разтревожен, хвърля погледи към маркиза Матилда и към Доктора, сякаш за да търси съвет, изведнъж се изправя и изкрещява)
Той е Пиетро Дамиани! Отче, излишно е да поглеждате херцогинята!
(Внезапно се обръща към маркиза Матилда, сякаш за да предотврати някаква опасност.)
Заклевам ви се, заклевам ви се, мадона, че душата ми промени отношението си спрямо вашата дъщеря! Ще ви изповядам: ако той
(сочи Белкреди)
не беше дошъл да ми попречи от името на папа Александър, щях да я изгоня! Да: имаше и хора, готови да помогнат за това изгонване — например епископът от Майнц, в замяна на сто и двадесет чифлика.
(Поглежда малко объркано Ландолфо и веднага додава.)
Но в този миг аз не трябва да продумвам нищо лошо за епископите.
(Връща се угоднически при Белкреди.)
Много съм ви благодарен сега, повярвайте, Пиетро Дамиани, че ми попречихте! Целият ми живот е изтъкан от унижения: майка ми, Адалберт, Трибур, Гослар — а сега и това расо, което виждате на мене.
(Променя тона внезапно и сякаш през някаква пауза преговаря ролята си на хитрец.)
Няма значение! Яснота на мислите, проницателност, твърдо държане и търпение пред лицето на враждебната съдба!
(После се обръща към всички и казва сериозно и съкрушено.)
Умея да поправям допуснатите грешки: и дори пред вас, Пиетро Дамиани, съм готов да застана смирено!
(Покланя му се дълбоко и остава тъй, сякаш превит под тежестта на тъмно съмнение, което сега се поражда и го кара почти против волята му да прибави със заплашителен тон.)
Ако, разбира се, от вас не е тръгнал безсрамният слух, че моята свята майка Агнеса имала незаконни връзки с епископ Хенрих Аугсбургски!
БЕЛКРЕДИ
(тъй като Хенрих IV продължава да стои превит със заплашително насочен показалец към него, поставя ръце на гърдите си и почва да отрича)
Не… Не от мен… Не…
ХЕНРИХ IV
(изправя се)
Нали наистина — не сте вие? Каква низост?
(Разглежда го известно време и после казва.)
Не вярвам да сте способен на това.
(Приближава се към Доктора и го подръпва за ръкава, като намигва хитро.)
„Те“ са виновни и в този случай! Винаги „те“ — ваша светлост!
АРИАЛДО
(тихо, с въздишка, сякаш за да подскаже на Доктора)
Да, разбира се, епископите похитители.
ДОКТОРЪТ
(влиза в ролята си, обърнат към Ариалдо)
Да, те… ония…
ХЕНРИХ IV
Те бяха ненаситни! Едно клето дете, монсиньоре… То прекарва времето си в игри дори и когато, без да го съзнава, е крал. Бях на шест години и ме похитиха от моята майка. Срещу нея си послужиха с мене, без да съзнавам това, и срещу интересите на самата династия! Те оскверниха всичко, крадоха, грабиха, един от други по-алчни — Анон повече от Стефан, Стефан повече от Анон!
ЛАНДОЛФО
(полугласно, ласкаво, за да му напомни)
Ваше величество…
ХЕНРИХ IV
(веднага се извръща)
Ах, да! В този миг не трябва да злословя срещу епископите. Ала този позор върху майка ми минава всяка граница!
(Поглежда маркизата и се разнежва.)
И не мога дори да я оплаквам, мадона. Обръщам се към вас, вие, която би трябвало да притежавате майчина утроба. Дойде да ме навести от своя манастир преди около месец. Казаха ми, че е мъртва.
(Подчертана пауза, изпълнена с преживяване. После се усмихва печално.)
Не мога да я оплаквам, защото, ако сега вие сте тук, а аз облечен така,
(сочи расото, което е облякъл)
това означава, че съм на двадесет и шест години.
АРИАЛДО
(почти полугласно, деликатно, за да го утеши)
И че тя следователно е жива, ваше величество!
ОРДУЛФО
(като по-горе)
Все още в своя манастир.
ХЕНРИХ IV
(обръща се да ги погледне)
Да, да. И аз мога, значи, да отложа за по-късно моята скръб.
(Показва на Маркизата, почти кокетно, боядисаната част на косите си.)
Вижте: още съм рус…
(После тихичко, поверително.)
Заради вас. Аз самият нямах нужда. Ала външните белези не са безполезни. Те бележат времето, нали, монсиньоре?
(Приближава се до Маркизата и наблюдава косите й.)
Охо, но виждам, че и вие, херцогиньо…
(Намига и прави изразителен жест с ръка.
Ех, италианка…
(Сякаш иска да каже: „лицемерка“, но без сянка на възмущение, презрение, дори в думите му се чувствува лукаво възхищение.)
Да ме пази бог от проява на възмущение и учудване! — Прищевки! — Никой не иска да признае онази тъмна и неутолима сила, която ограничава нашата воля! Но нали човек се ражда, нали човек умира? Вие, монсиньоре, искали ли сте да се родите? Аз — не. И между тези две случайности — раждането и смъртта — и двете независими от нашата воля, колко много неща се случват, неща, които бихме желали да не се случват и с които се примиряваме с нежелание!
ДОКТОРЪТ
(обажда се, колкото да каже нещо, докато внимателно го разглежда)
Ех, да, за съжаление е така!
ХЕНРИХ IV
А когато откажем да се примирим, изскачат наяве прищевките. Една жена иска да стане мъж, старец иска да стане младеж… Никой от нас не лъже или се преструва! Какво да се прави, всеки от нас се е вкопчил искрено в някаква представа за себе си. Ала докато вие здраво се държите с две ръце за вашето свято расо, монсиньоре, оттук из ръкавите ви се изплъзва, изплъзва, измъква се като змия нещо, което не забелязвате. Животът, монсиньоре! И се изненадвате, когато го видите да се изправя пред вас, изплъзнал се от вас. И тогава изпитвате раздразнение и гняв срещу самите вас или пък угризения. Ах, ако знаехте с колко много угризения съм се срещал. С това лице, което беше мое собствено, но тъй ужасно, че не можех да го погледна…
(Отново се приближава към Маркизата.)
На вас не се ли е случвало, мадона? Вие наистина ли си спомняте да сте били все същата? Ох, господи, но един ден… Как, как успяхте да извършите онова…
(тъй остро я гледа в очите, че тя почти припада)
да „онова“, именно! Нали ме разбирате? О, бъдете спокойна, аз никому няма да го разкрия! А вие, Пиетро Дамиани, как можете да бъдете приятел на такъв човек…
ЛАНДОЛФО
(полугласно)
Ваше величество…
ХЕНРИХ IV
(веднага)
Не, не! Няма да го назова! Зная — вие едва ще понесете това!
(Обръща се към Белкреди някак мимоходом.)
Какво мнение, кажете де, какво мнение имахте за него?… И все пак вярно е, че всички ние продължаваме да се държим за нашата представа, както човек, остарявайки, продължава да си боядисва косите. Какво значение има, че тази боя не представлява за вас истинският цвят на моите коси? Вие, мадона, сигурно ги боядисвате не за да лъжете другите, нито да мамите вас самата; а за да заблудите мъничко — но наистина мъничко — вашия собствен образ пред огледалото. Аз го правя за смях. Вие го правите сериозно. Но, уверявам ви, колкото и да е сериозно, и вие сте маскирана, мадона, и ви го казвам не заради достойната диадема, която украсява челото ви и на която се покланям, или заради вашата мантия на херцогиня. Не, аз имам пред вид вашите руси коси, които някога сте харесвали — спомен, който искате да закрепите изкуствено; или спомена за вашите тъмни коси, ако сте били тъмнокоса: образът на вашата младост, който бяга. А у вас, Пиетро Дамиани, споменът за това, което сте били, за онова, което сте вършили, сега, изглежда, е останал като кошмар, нали така? А също и за мене — като сън… Такава необяснима действителност… Какво да се прави! Не бива да се учудваме, Пиетро Дамиани, тъй ще бъде и утре с днешния ни живот!
(Внезапно се разгневява и сграбчва расото, което е облякъл.)
Това расо тук!
(С почти жестока радост понечва да го разкъса, докато Ариалдо и Ордулфо веднага притичват уплашено, за да го възпрат.)
Ах, за бога!
(Отдръпва се назад и като сваля расото си, им извиква.)
Утре, в Бресаноне, двадесет и седем немски и ломбардски епископи ще подпишат заедно с мен детронирането на папа Григорий VII, който не е първосвещеник, а лъжлив монах!
ОРДУЛФО
(заедно с другите двама го заклева да мълчи)
Ваше величество, ваше величество, за бога!
АРИАЛДО
(кани го с жестове да си сложи отново расото)
Внимавайте какво говорите!
ЛАНДОЛФО
Монсиньорът е тук заедно с херцогинята, за да посредничат във ваша полза!
(И скришом прави настоятелни жестове към Доктора веднага да каже нещо.)
ДОКТОРЪТ
(объркан)
Ах, вижте… да… Тук сме, за да посредничим…
ХЕНРИХ IV
(вече се е разкаял, почти уплашен, оставя се тримата да му поставят отново расото и с конвулсивни движения на ръцете се загръща с него)
Прошка… да, да… Прошка, прошка, монсиньоре, прошка, прошка, мадона! Чувствувам, заклевам се, чувствувам цялата тежест на анатемата!
(Превива се, като се хваща за главата, сякаш очаква нещо да го смаже. Известно време остава така, после с друг глас, макар и в същата поза, казва тихо, поверително на Ландолфо, Ариалдо и Ордулфо.)
Но аз не зная защо днес не умея да се показвам смирен пред ония там.
(И посочва, сякаш тайно, Белкреди.)
ЛАНДОЛФО
(полугласно)
Ала защо ваше величество упорито вярва, че това е Пиетро Дамиани, докато той е съвсем друг човек!
ХЕНРИХ IV
(поглежда го със страх)
Не е ли Пиетро Дамиани?
АРИАЛДО
Не, не е. Той е един беден монах, ваше величество!
ХЕНРИХ IV
(скръбно, като въздиша отчаяно)
Ех, никой от нас не може да преценява действията си, когато постъпва по инстинкт… Може би вие, мадона, ще успеете по-добре да ме разберете, защото сте жена. Сега преживяваме един тържествен и решителен момент. Вижте, бих могъл в този миг, докато говоря с вас, да приема помощта на ломбардските епископи, да пленя папата, като го нападна тук в замъка, да изтичам в Рим и да избера там един антипапа, да протегна ръка за съюз с Робер Гискар, Григорий VII ще бъде загубен! Противопоставям се на изкушението и, повярвайте — постъпвам мъдро. Чувствувам полъха на епохата и признавам царствеността на оня, който умее да бъде такъв, какъвто трябва: достоен папа. Ще ми се смеете ли сега, като ме виждате облечен тъй? Това би значило всички да сте глупаци, значи, да не разбирате политическата мъдрост, която ми подсказва да нося сега тези дрехи на покаяние. Аз ви заявявам, че ролите утре могат да се преобърнат. И какво ще правите вие тогава? Дали ще се смеете на папата в ролята му на затворник? Не. Ще бъдем квит. Днес аз съм маскиран като покаяник, утре той — като затворник. Ала горко на оня, който не умее да носи своята маска било на крал, било на папа. Макар че без съмнение той сега е премного строг към мене! Помислете си, мадона, че Берта, вашата дъщеря, към която, повтарям ви, моето отношение е променено,
(обръща се внезапно съм Белкреди и изкрещява в лицето му, сякаш той е отрекъл това)
променено, променено поради любовта и предаността, която съумя да прояви в този ужасен момент!
(Прекъсва своя гневен изблик и прави усилие да се сдържи, като издава отчаян гърлен вопъл. После се обръща с нежно и скръбно смирение към Маркизата.)
Тя дойде с мене, мадона, и е долу на двора. Пожела да ме последва като просякиня и е замръзнала, замръзнала: стоя две нощи на открито, на снега! Вие сте нейна майка! Навярно цялото ви същество и милосърдие се вълнуват и ще измолите заедно с него
(сочи Доктора)
опрощение от папата: нека ни приеме!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(трепереща, със слаб гласец)
Но да, да, веднага…
ДОКТОРЪТ
Тъй ще направим, тъй…
ХЕНРИХ IV
И още нещо! И още нещо!
(Извиква ги край себе си и тихо, много поверително им съобщава.)
Не е достатъчно да ме приеме. Знаете, че той може всичко — повтарям, „всичко“! Той умее да събужда дори мъртъвците!
(Удря си гърдите.)
Ето ме тук! Вие ме виждате! И няма магьосничество, което да му е непознато. И тъй, ваша святост, мадона, истинската ми присъда е тази — или онази — погледнете,
(сочи портрета си на стената, едва ли не изпълнен със страх)
че не мога да се откъсна от това чародейство. Сега се покайвам и заклевам ви се, че покаяник ще остана, докато той не ме приеме. Ала после вие двамата, след като той си оттегли анатемата, ще трябва да измолите каквото искам от папата. Той е в състояние да ме откъсне оттам
(отново сочи портрета)
и да ми разреши да живея цялостно бедния мой живот, от който съм изключен… Човек не може вечно да е на двадесет и шест години, мадона! Аз ви умолявам и заради вашата дъщеря: за да съумея да я обичам, както тя заслужава, тъй благоразположен, както съм сега, разнежен като сега от нейната милост. Ето. Тъй. Аз съм във вашите ръце…
(Покланя се.)
Мадона! Монсиньоре!
Покланяйки се, понечва да се оттегли през вратата, откъдето е влязъл, ала забелязва, че Белкреди, който се е поприближил, за да чува, обръща глава към дъното, и като предполага, че той иска да му открадне императорската корона, оставена на престола, сред изненадата и объркването на всички изтичва, взема я и я скрива под расото си. С хитра усмивка на очите и устните си отново неколкократно се покланя и излиза. Маркизата е тъй развълнувана, че внезапно се отпуска на един стол почти в несвяст.
Завеса