Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Enrico IV. Tragedia in tre atti, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Светозар Златаров, 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2016 г.)
- Форматиране и корекция
- NomaD (2016 г.)
Издание:
Луиджи Пирандело. Избрани творби
Италианска. Първо издание
Редактор: Виолета Даскалова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
Художествено оформление — Иван Кьосев
Luigi Pirandello
Opere Scelte
Novelle per un anno
Mondadori, Milano, 1956–1957
Il fu Matia Pascal
romanzo
Mondadori, Milano, 1928
Sei personaggi in cerca d’autore
Enrico IV
Mondadori, Milano, 1966
Traduzione si Svetosar Slatarov
A cura di Violetta Dascalova
Casa editrice Narodna cultura
Sofia 1975
Литературна група IV
Дадена за набор 6.1.1975 г.
Подписана за печат май 1975 г.
Излязла от печат юни 1975 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 40
Издателски коли 30,40
Цена 2,73 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Второ действие
Друга зала, съседна на тронната, мебелирана със старинни, строги мебели. Вдясно, на около две педи от земята, се издига нещо, подобно на вестибюлче, оградено с парапет на колонки, чиято цялост е нарушена встрани, където има две стъпала за влизане във вестибюлчето. В това вестибюлче има маса с пет стилни стола: един начело и по два отстрани. Изходът е в дъното. Вляво два прозореца гледат към градината. Вдясно врата към тронната зала. Късен следобед през същия ден. На сцената са Маркиза Матилда, Докторът и Тито Белкреди. Продължават някакъв разговор, но Маркиза Матилда се държи настрана. Тя е мрачна, явно отегчена от онова, което приказват другите двама, ала в същото време не може да не слуша, защото състоянието, в което се намира, я кара да проявява интерес към всичко въпреки волята й. Тя не може да се съсредоточи и да обмисли някакво намерение, по-силно от нея, което й е хрумнало и я изкушава. Думите на другите двама привличат вниманието й, защото тя инстинктивно чувствува нужда да бъде възпряна тъкмо в тоя миг.
БЕЛКРЕДИ
Може би, може би имате право, драги докторе, но моето впечатление беше именно такова.
ДОКТОРЪТ
Не мога да отрека категорично, но смятам — просто тъй ви се е сторило…
БЕЛКРЕДИ
Извинете: но той дори го каза, и при това твърде ясно!
(Обръща се към Маркизата.)
Не е ли истина, маркизо?
МАРКИЗА МАТИЛДА
(разсеяно, като се обръща)
Какво казахте?
(После добавя, не желаейки да изрази съгласие.)
Ах, да… Ала не поради причината, която вие си въобразявате.
ДОКТОРЪТ
Той имаше пред вид дрехите, които бяхме навлекли — нейното наметало,
(сочи Маркизата)
нашите бенедиктински раса. Всичко това беше просто детинско.
МАРКИЗА МАТИЛДА
(внезапно, като отново се обръща възмутена)
Детинско? Какво говорите, докторе?
ДОКТОРЪТ
В известен смисъл, да! Моля ви, оставете ме да говоря, госпожо маркизо. Ала, от друга страна, всичко е много по-сложно, отколкото човек може да си въобрази.
МАРКИЗА МАТИЛДА
За мене пък е съвсем ясно.
ДОКТОРЪТ
(със снизходителна усмивка на познавач към неспециалисти)
Ех, да! Грябва да се познава особената психология на лудите, съгласно която, обърнете внимание, може да сме сигурни, че един луд прекрасно е забелязал предрешването на околните, да го приема за такова и въпреки това, уверявам ви, да му вярва точно както децата вярват в играта. За тях тя е в същото време и действителност. Затова казах — детинско. Но в същото време то е изключително сложно. В смисъл, че той трябва да се вижда пред самия себе си като образ: тъкмо като онзи свой образ там!
(Сочи наляво, към тронната зала, където е портретът.)
БЕЛКРЕДИ
Той сам го каза!
ДОКТОРЪТ
Точно тъй, отлично! Един образ, към който са се прибавили други образи — нашите, ясно ли е? И ето — той, в своето болезнено бълнуване — което е остро и ясно, — веднага е доловил разликата между неговия образ и нашите: тоест, че в нашите образи, в нас има някаква преструвка. И прояви недоверие. Всички луди са въоръжени с едно вечно бдително недоверие. И това е всичко! На него, естествено, нашата игра, в отговор на неговата, му се е сторила продиктувана не от милосърдие. И затова пък на нас неговата игра се стори толкова по-трагична, колкото повече той, тласкан от недоверието си — ясно ли ви е, — се стараеше едва ли не предизвикателно да ни я представи тъкмо като игра. Той пожела да ни покаже като игра и своето собствено бълнуване, като ни се яви с малко боя по слепите очи и бузите и като заяви, че уж нарочно, на шега, си бил сложил тази боя!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(отново избухва)
Не! Не е тази причината, докторе! Не е тази! Не е тази.
ДОКТОРЪТ
Как да не е тази?
МАРКИЗА МАТИЛДА
(решително, енергично)
Аз съм съвсем сигурна — той ме е познал!
ДОКТОРЪТ
Не е възможно… Не е възможно…
БЕЛКРЕДИ
(едновременно с него)
Ами! Нищо подобно!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(още по-енергично, почти вън от себе си)
Позна ме, уверявам ви. Когато се приближи да ми говори отблизо и ме погледна в очите, да, именно впи поглед в очите ми — ме позна!
БЕЛКРЕДИ
Но нали говореше за вашата дъщеря…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не е вярно! За мене, за мене говореше!
БЕЛКРЕДИ
Да, може би, когато спомена…
МАРКИЗА МАТИЛДА
(веднага без всякакъв срам)
За моите боядисани коси! Ала не забелязахте ли, веднага додаде „или спомена за вашите тъмни коси, ако сте били тъмнокоса“. Той си спомни отлично, че „тогава“ аз бях тъмнокоса.
БЕЛКРЕДИ
Хайде, хайде!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(без да го слуша, обръща се към Доктора)
Моите коси, докторе, в действителност са естествено тъмни, като косите на дъщеря ми. И затова той започна да говори за нея!
БЕЛКРЕДИ
Но нали той не познава вашата дъщеря! Нали никога не са се виждали!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Тъкмо затова! Ах, нищо не разбирате! Под моята дъщеря той разбира мен самата, такава, каквато бях тогава!
БЕЛКРЕДИ
Охо, неговата болест е заразителна. И вие сте се заразили!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(тихо, презрително)
Заразителна! Глупак!
БЕЛКРЕДИ
Извинете, вие някога били ли сте негова жена? Вашата дъщеря в неговото бълнуване е неговата съпруга: Берта от Суза.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Точно така! Защото аз, без да съм тъмнокоса, каквато ме помни, а такава — руса, му се представих като Аделаида, майката. Дъщеря ми за него не съществува — той никога не я е виждал — вие сам го казахте. Тогава как може той да знае дали е тъмнокоса или руса?
БЕЛКРЕДИ
Но той каза тъмнокоса ей тъй, изобщо, боже мой! Просто искаше да каже тъмнокоса или руса — имаше пред вид всяка жена, която иска да задържи спомена от младостта в цвета на косите си! А вие както обикновено почвате да фантазирате! Докторе, тя твърди, че не трябвало да дойда тук, а всъщност тя не е трябвало да идва!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(съкрушена за миг от забележката на Белкреди, остава замислена, но бързо се съвзема и е раздразнена, защото е несигурна)
Не… Не… Той говореше за мене… Винаги е говорил за мене, с мене и на мене…
БЕЛКРЕДИ
Но чуйте, моля ви! Той не ме остави дори за миг на спокойствие, а вие твърдите, че бил говорил все за вас. А дали не ви се е сторило, че намеква за вас и когато говореше с Пиетро Дамиани!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(предизвикателно, сякаш разкъсвайки юздите на общоприетия тон)
А защо не? Я кажете, защо веднага, още от първия миг, той почувствува неприязън към вас, и само към вас?
От тона на този въпрос трябва да проличи почти красноречиво отговорът: „Защото разбра, че вие сте мой любовник!“ Белкреди долавя това толкова добре, че остава объркан, глупаво ухилен.
ДОКТОРЪТ
Моля за извинение, причината може да е в обстоятелството, че му бе съобщено само за посещението на херцогиня Аделаида и на абата от Клюни. Срещайки трети посетител, за когото не е предизвестен и като се има пред вид неговата подозрителност…
БЕЛКРЕДИ
Точно така! Неговото вечно недоверие го накара да види в мене неприятел: Пиетро Дамиани! Ала тя си е втълпила, че я бил познал.
МАРКИЗА МАТИЛДА
По това няма съмнение! Очите му го показаха, докторе: знаете, има погледи, които не оставят никакво съмнение! То беше само миг, какво повече да кажа?
ДОКТОРЪТ
Не е изключено — миг на просветление…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Да, може би е така! И затуй неговите думи ми се сториха изпълнени със съжаление за неговата и моята младост, за ужасната случка, която го е задържала там, в онази маска, от която не може повече да се отскубне и от която той иска, иска да се освободи!
БЕЛКРЕДИ
Точно тъй! За да може да обича вашата дъщеря. Или вас — както си въобразявате, — понеже е разнежен от вашето състрадание.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Което към него е безгранично, моля ви да повярвате!
БЕЛКРЕДИ
То се вижда, мадона! Толкова голямо е, че един чудотворец би очаквал без съмнение да стане чудото.
ДОКТОРЪТ
Ще разрешите ли и аз сега да се изкажа? Аз не правя чудеса, защото съм лекар, а не чудотворец. Много внимателно слушах онова, което той говореше, и повтарям, че еластичността на аналогическите му връзки, която е характерна за всички състояния на делириум, у него е твърде очевидна и — как да кажа? — твърде отпусната. С една дума, елементите на неговия делириум не се крепят здраво един за друг. Струва ми се, той с усилие се задържа в образа, който е облякъл, поради резки сепвания, които го изтръгват не от едно състояние на начална апатия — и това е много успокоителен симптом, — но по-скоро от едно болезнено състояние на меланхолична замисленост, която доказва една… да, наистина значителна мозъчна дейност. Подчертавам — много успокоителен признак. И затова, ако разтърсващата изненада, която сме замислили…
МАРКИЗА МАТИЛДА
(обръщайки се към прозореца, с тон на болна, която се оплаква)
Но защо автомобилът не се връща? Минаха повече от три часа и половина…
ДОКТОРЪТ
(слисан)
Маркиза Матилда, какво казвате?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Автомобилът, докторе! Минаха повече от три часа и половина!
ДОКТОРЪТ
(вади и поглежда часовника)
Охо, дори повече от четири часа.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Трябваше да бъде тук преди половин час. Но както винаги…
БЕЛКРЕДИ
Навярно не могат да намерят роклята.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Но аз съвсем точно обясних къде е поставена!
(Тя е твърде нетърпелива.)
Но Фрида… Къде е Фрида?
БЕЛКРЕДИ
(надзърта от прозореца)
Навярно е в градината с Карло.
ДОКТОРЪТ
Сигурно я убеждава да победи страха си…
БЕЛКРЕДИ
Докторе, това не е страх, не й вярвайте! Тя просто се отегчава.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Направете ми удоволствието и не я молете изобщо. Познавам характера й!
ДОКТОРЪТ
Нека почакаме търпеливо. Всичко ще свърши само за миг, а трябва да е и по вечерно време. Ако успеем да го разтърсим, както казах, за да може страшният шок да разкъса вече поразхлабените нишки, които го свързват с неговата лудост, ще го освободим от присъдата, която на самия него изглежда присъда. Той сам го каза: „Не може човек да е вечно на двадесет и шест години, мадона!“ Изобщо ако успеем да постигнем отново да придобие внезапно съзнание за разстояние във времето…
БЕЛКРЕДИ
(прекъсва го)
Ще оздравее!
(После иронично процежда сричка по сричка.)
Ще го откъснем от неговия образ!
ДОКТОРЪТ
Може да се надяваме, че ще го приведем отново в движение като часовник, който е спрял в определен час. Да, вижте, нека почакаме с часовници в ръце да настъпи отново онзи злощастен час и тогава — разтърсването! Да се надяваме, че отново ще започне да бележи часовете след дългото спиране.
В този миг от дъното влиза маркиз Карло ди Ноли.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Ах, Карло… А Фрида? Къде изчезна тя?
ДИ НОЛИ
Ето, тук е, ще дойде след миг.
ДОКТОРЪТ
Автомобилът пристигна ли?
ДИ НОЛИ
Да.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Наистина? А роклята донесоха ли?
ДИ НОЛИ
Тук е от доста време.
ДОКТОРЪТ
Всичко е наред тогава!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(тръпнеща)
Къде е? Къде е?
ДИ НОЛИ
(вдига рамене и тъжно се усмихва като човек, който неохотно се съгласява с неуместна шега)
Ще я видите… Ето…
(Сочи към вратата в дъното)
Ето… там е.
На прага се появява Бертолдо и тържествено обявява.
БЕРТОЛДО
Нейно височество маркиза Матилда ди Каноса!
И веднага влиза Фрида: елегантна и прекрасна. Тя е облечена в някогашната рокля на майка си като Маркиза Матилда Тосканска и представлява оживелият образ от портрета в тронната зала.
ФРИДА
(минава край Бертолдо, който се покланя, и му казва високомерно)
Тосканска, Тосканска, моля. Каноса е само един от моите замъци.
БЕЛКРЕДИ
(съзерцава я)
Гледайте, гледайте! Сякаш не е тя!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не е тя! Това съм аз! Господи, виждате ли? Спри, Фрида! Виждате ли, тя е просто мой жив портрет!
ДОКТОРЪТ
Да, да… Отлично! Отлично! Портретът!
БЕЛКРЕДИ
Ех, да… Няма какво да се каже… Точно като на портрета… Вижте, вижте! Какъв образ!
ФРИДА
Не ме карайте да се смея, че ще се пукна! Я кажи, какво кръстче си имала, мамо? Едва не се задуших, когато се закопчавах!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(нервна, наглася дрехата й)
Чакай… Стой мирно… Тези гънки… Наистина ли ти е толкова тясна?
ФРИДА
Задушавам се! Трябва да побързаме, моля ви…
ДОКТОРЪТ
Е, не, първо трябва да почакаме да се мръкне…
ФРИДА
Но аз не мога, не мога да изтрая до вечерта!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Но защо я облече веднага?
ФРИДА
Щом я видях! Изкушение! Непреодолимо!…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Можеше поне да ме извикаш! Щях да ти помогна… Всичко е толкова измачкано, какви гънки, господи…
ФРИДА
Видях, мамо. Но гънките са стари… Трудно ще изгладят.
ДОКТОРЪТ
Няма значение, госпожо маркизо. Илюзията е съвършена.
(После се приближава, като я кани да дойде пред дъщерята, но без да я закрие.)
Разрешете. Останете тук. Тъй, на известно разстояние — още малко по-напред…
БЕЛКРЕДИ
За да се добие представа за изтеклото време…
МАРКИЗА МАТИЛДА
(към него, полугласно)
Двадесет години по-късно! Цяло нещастие, нали?
БЕЛКРЕДИ
Да не преувеличаваме!
ДОКТОРЪТ
(объркано се опитва да оправи гафа)
Не, не! Исках да кажа, също… казвах… Казвах за дрехата… Казвах да видим…
БЕЛКРЕДИ
(смее се)
Но колкото за дрехата, докторе, съвсем не са двадесет години! Осемстотин! Цяла бездна! Искате да го накарате да ги прескочи наведнъж, като го блъснете?
(Сочи първо Фрида, после Маркизата.)
Оттук дотам? Ще трябва да му събирате парчетата в кошница! Драги господа, помислете си — сериозно говоря, — за нас са двадесет години, два костюма и един маскарад. Ала ако за него времето е спряло, както вие казвате, докторе, ако той живее там
(сочи Фрида)
заедно с нея, преди осемстотин години: мисля си — тъй ще му се завие свят от скока, че като падне сред нас…
(Докторът прави отрицателен знак с пръст.)
Казвате не?
ДОКТОРЪТ
Не, защото животът, драги бароне, ще започне отново. В този случай животът, този нашият — ще стане реален и за него, ще го увлече веднага, като го изтръгне внезапно от илюзията и като му разкрие, че осемстотинте години са само двадесет, както казахте! То ще е като някои известни трикове, например като скока в празно при масонския ритуал. Струва ти се ужасно, а накрая се оказва, че си слязъл само едно стъпало.
БЕЛКРЕДИ
Ох, какво откритие! Да, разбира се! Вижте Фрида и маркизата, докторе! Кой е по-напред? Ние старите, докторе! Младите си мислят, че те са по-напред, ала не е вярно: ние сме по-напред; щом като изминалото време е повече наше, отколкото тяхно.
ДОКТОРЪТ
Ех, да, тъй щеше да е, ако миналото не ни отдалечаваше!
БЕЛКРЕДИ
Съвсем не! От какво да ни отдалечава? Щом те
(сочи Фрида и Ди Ноли)
трябва тепърва да правят онова, което ние вече сме направили, докторе: да остаряват, като повтарят горе-долу същите глупости. Илюзията е следната: вярваме, че се излиза от живота през една врата, която е пред нас. Не е вярно! Ако човек започва да умира още щом се роди, то който по-рано е започнал, е по-напред от другите. И най-младият е татко Адам! Вижте я,
(показва Фрида)
с осемстотин години е по-млада от всички нас — маркиза Матилда Тосканска.
(И дълбоко й се покланя.)
ДИ НОЛИ
Моля ти се, Тито, да не се шегуваме.
БЕЛКРЕДИ
Аха, струва ти се, че се шегувам…
ДИ НОЛИ
Господи, разбира се… откак дойде тук…
БЕЛКРЕДИ
Как? Нали дори се облякох като бенедиктински монах…
ДИ НОЛИ
Да, за да вземеш участие в нещо сериозно…
БЕЛКРЕДИ
Ех, ако е сериозно за другите… ето, за Фрида например.
(После се обръща към Доктора.)
То, заклевам ви се, докторе — аз все още не разбирам какво искате да направите.
ДОКТОРЪТ
(раздразнен)
Ще го видите! Моля, имайте ми малко доверие, моля ви се! Ами че маркизата още не е облечена както…
БЕЛКРЕДИ
Как, и тя ли ще се предрешва?
ДОКТОРЪТ
Разбира се! Разбира се! С друга дреха, която чака оттатък, в гардероба, за всеки случай, ако той пожелае да срещне маркиза Матилда ди Каноса.
ФРИДА
(докато говори тихичко с Ди Ноли, забелязва, че Докторът прави грешка)
Тосканска! Тосканска!
ДОКТОРЪТ
(отегчен)
Не е ли все едно!
БЕЛКРЕДИ
Аха, разбрах! Ще му се явят две?
ДОКТОРЪТ
Точно така. Две. И тогава…
ФРИДА
(вика го настрана)
Докторе, моля ви, елате!
ДОКТОРЪТ
Ето идвам!
(Приближава се до младата двойка и им дава някакви обяснения.)
БЕЛКРЕДИ
(тихо на Маркиза Матилда)
Ех, господи! Но, значи…
МАРКИЗА МАТИЛДА
(обръща се с решително лице)
Какво има?
БЕЛКРЕДИ
Толкова много ли ви интересува този човек? Толкова, та да се съгласите на всичко това? Но то е просто чудовищно за една жена!
МАРКИЗА МАТИЛДА
За една обикновена жена!
БЕЛКРЕДИ
Ах, не, за всички жени, скъпа. Та това е истинска саможертва…
МАРКИЗА МАТИЛДА
Аз му я дължа!
БЕЛКРЕДИ
Я не лъжете! Вие отлично знаете, че не се унижавате!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Тогава? Каква саможертва има?
БЕЛКРЕДИ
Не се унижавате в очите на другите, но все пак достатъчно, за да оскърбите мен.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Че кой мисли в този момент за вас!
ДИ НОЛИ
(приближава се)
Ето, значи, ще направим тъй…
(Обръща се към Бертолдо.)
Ей, вие! Идете да повикате някой от тримата там!
БЕРТОЛДО
Веднага!
(Излиза през вратата в дъното.)
МАРКИЗА МАТИЛДА
Ала най-напред трябва да се престорим, че се сбогуваме!
ДИ НОЛИ
Точно тъй! Ще накарам да го повикат, за да подготвим вашето сбогуване.
(Към Белкреди.)
Ти може и да не идваш, остани тук!
БЕЛКРЕДИ
(клатейки глава иронично)
Разбира се… Може и без мене.
ДИ НОЛИ
Разбираш ли, не бива да му даваме отново повод и за най-малко подозрение.
БЕЛКРЕДИ
Разбира се! Може и без мене… Аз съм нещо, което може да се пренебрегне… Quantite negligeable!
ДОКТОРЪТ
Необходимо е да създадем у него абсолютна сигурност, че сме си отишли.
От вратата вдясно влиза Ландолфо, следван от Бертолдо.
ЛАНДОЛФО
Може ли?
ДИ НОЛИ
Влезте, влезте! И тъй… Вие се наричате Лоло, нали?
ЛАНДОЛФО
Лоло или Ландолфо, както обичате!
ДИ НОЛИ
Добре, слушайте сега. След малко докторът и маркизата ще се сбогуват…
ЛАНДОЛФО
Отлично. Достатъчно е да кажат, че папата милостиво се е съгласил да го приеме. Той е там в своите покои и разкаян стене заради всичко, което е казал. Отчаян е, че папата няма да му окаже тази милост. Ако обичате, заповядайте… Имайте добрината да облечете отново дрехите…
ДОКТОРЪТ
Да, да. Да вървим, да вървим…
ЛАНДОЛФО
Почакайте. Позволявам си да подскажа нещо: добавете, че и маркиза Матилда Тосканска е молила заедно с тях папата за неговото благоволение да го приеме.
МАРКИЗА МАТИЛДА
Така! Видяхте ли, че ме е познал?
ЛАНДОЛФО
Не. Простете ми. То е, защото се страхува от ненавистта на онази маркиза, която е дала подслон на папата в своя замък. Странно… В историята, която съм чел, но която вие, господа, навярно познавате по-добре от мене — не е ли казано, че Хенрих IV тайно е обичал Тосканската маркиза?
МАРКИЗА МАТИЛДА
(веднага)
О, не, съвсем не. Не пише тъй в историята! Дори обратното!
ЛАНДОЛФО
Точно тъй, и на мене ми се струваше така! Ала той казва, че бил я обичал… Непрекъснато го повтаря… И сега се страхува, нейната неприязън, причинена от тази тайна любов, да не повлияе в негова вреда върху настроението на папата.
БЕЛКРЕДИ
Трябва да му се даде да разбере, че тази неприязън повече не съществува!
ЛАНДОЛФО
Точно така! Отлично!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(към Ландолфо)
Да, да, отлично!
(Към Белкреди.)
Защото в историята е писано черно на бяло, ако вие не знаете, че папата отстъпил тъкмо пред молбите на маркиза Матилда и на абата от Клюни. А аз мога да ви призная, драги Белкреди, че тогава — когато беше ездата — имах намерение да се възползувам от това, за да му покажа, че не съм настроена чак толкова неприязнено, колкото той си въобразяваше.
БЕЛКРЕДИ
Но това е чудесно, драга маркизо! Тогава спазвайте, спазвайте историята…
ЛАНДОЛФО
Така. Без друго, щом е тъй, госпожата би могла да си спести двойното преобличане и да се представи заедно с монсиньора
(сочи Доктора)
в ролята на маркиза Матилда Тосканска.
ДОКТОРЪТ
(веднага се намесва енергично)
Не, не! Моля ви, само това не! Тъй всичко ще развалите впечатлението от съпоставянето трябва да бъде внезапно, ненадейно. Не, не. Елате с мене, маркизо, да вървим: вие отново ще се представите като херцогиня Аделаида, майка на императрицата. И ще се сбогуваме. Преди всичко най-важно е той да знае, че сме си отишли. Хайде, хайде да не губим време, още много неща трябва да подготвим.
Докторът, Маркиза Матилда и Ландолфо излизат през вратата вдясно.
ФРИДА
Но аз отново започвам да чувствувам страх…
ДИ НОЛИ
Отначало ли да почваме, Фрида?
ФРИДА
По-добре беше да го бях видяла по-рано…
ДИ НОЛИ
Повярвай, наистина няма защо да се страхуваш!
ФРИДА
Не буйствува ли?
ДИ НОЛИ
Ами! Спокоен е.
БЕЛКРЕДИ
(с иронична сантиментална приповдигнатост)
Не чу ли, че те обича! Бил меланхоличен!
ФРИДА
Покорно благодаря! Тъкмо затова се страхувам!
БЕЛКРЕДИ
Той няма да пожелае да ти причини нищо лошо…
ДИ НОЛИ
И в края на краищата цялата работа ще трае само миг…
ФРИДА
Да, но да остана сама с него там, в тъмното…
ДИ НОЛИ
Само след миг ще бъда до тебе, а зад вратите ще са всички други — спотаени, готови да се притичат. Щом той види пред себе си майка ти — разбираш ли? — твоята роля е свършена…
БЕЛКРЕДИ
Аз по-скоро се страхувам от друго: че ще направим дупка във водата.
ДИ НОЛИ
Не почвай пак! Аз самият смятам, че замисленото средство ще се окаже ефикасно!
ФРИДА
И на мене, и на мене ми се струва тъй. Вече го чувствувам в себе си… Цялата съм трепетна!
БЕЛКРЕДИ
Ала лудите, драги мои — те не го съзнават за съжаление! — притежават щастие, за което ние не държим сметка…
ДИ НОЛИ
(прекъсва го отегчен)
За какво щастие говориш! Ама престани, моля те!
БЕЛКРЕДИ
(подчертано)
Те не разсъждават!
ДИ НОЛИ
Какво общо има тук разсъждаването, извинявай!?
БЕЛКРЕДИ
Как? Не ти ли се струва, че дори и според нас — той трябва да направи цяло едно дълго разсъждение,
(сочи Фрида)
като види същевременно майка й? Нали ние проектираме всичко това.
ДИ НОЛИ
Не, нищо подобно: какво ти разсъждение? Представяме му двоен образ на самата негова измислица, както каза докторът!
БЕЛКРЕДИ
(внезапно избухва)
Слушай: не мога да разбера защо им дават медицински дипломи!
ДИ НОЛИ
(объркан)
На кои?
БЕЛКРЕДИ
На психиатрите.
ДИ НОЛИ
И таз добра, а какви дипломи искаш да им дават?
ФРИДА
Нали са лекари-психиатри?
БЕЛКРЕДИ
Именно! Да им дават дипломи по правото, драга! Само дрънканици! И който знае да бъбри по-добре, минава за по-способен. „Еластичност на аналогичните връзки“, „съзнание за разстояние във времето“! Първото нещо, което обясняват, е, че не правели чудеса, когато тук именно от чудо има нужда! Колкото повече разправят, че не били чудотворци, толкова повече другите вярват в тяхната сериозност — та те не правят чудеса! — и прекрасно умеят да падат на краката си!
БЕРТОЛДО
(който досега е стоял, за да наблюдава през вратата вдясно, гледайки през дупката на ключалката)
Ето ги! Ето ги! Готвят се да дойдат тук!…
ДИ НОЛИ
О, тъй ли?
БЕРТОЛДО
Изглежда, той иска да ги придружи… Да, да! Ето го, ето го!
ДИ НОЛИ
Тогава да се оттеглим! Да се оттеглим веднага!
(Обръща се към Бертолдо, преди да излезе.)
Вие оставате тук!
БЕРТОЛДО
Наистина ли трябва да остана?
Без да му отговорят, Ди Ноли, Фрида и Белкреди избягват през вратата в дъното, като оставят Бертолдо объркан и тревожен. Вратата вдясно се отваря и пръв влиза Ландолфо, като веднага се покланя, после влизат маркиза Матилда, с наметало и корона на херцогиня, както в първо действие, и Докторът, с расо на абат от Клюни. Хенрих IV е между тях в кралски одежди. Накрая влизат Ордулфо и Ариалдо.
ХЕНРИХ IV
(продължава разговора, който, предполага се, е започнал в тронната зала)
А аз ви питам, как мога да бъда лукав, щом вярват, че съм твърдоглав?
ДОКТОРЪТ
Но не, в никакъв случай твърдоглав…
ХЕНРИХ IV
(усмихва се от удоволствие)
Тогава за вас съм наистина лукав?
ДОКТОРЪТ
Не, не! Нито твърдоглав, нито лукав!
ХЕНРИХ IV
(спира и възкликва с тон на човек, който иска да подчертае благосклонно, но също тъй и иронично, че двете неща не са възможни едновременно)
Монсиньоре! Ако твърдоглавството не е порок, който може да се съчетае с лукавството, аз се надявах, че като ми отричате правото да бъда такъв, все пак ми оставяхте малко лукавство. Уверявам ви, много ми е необходимо! Ала ако желаете да го задържите изцяло за вас…
ДОКТОРЪТ
Ха, как тъй, аз? Аз ви изглеждам лукав, тъй ли?
ХЕНРИХ IV
Не, монсиньоре! Какво говорите! Ваша святост съвсем не прилича на хитрец!
(Рязко прекъсва, за да се обърне към маркиза Матилда.)
С ваше позволение: тук на прага искам да споделя нещо поверително с мадона херцогинята.
(Отвежда я малко встрани и я пита тревожно и много поверително.)
Вашата дъщеря наистина ли ви е скъпа?
МАРКИЗА МАТИЛДА
(удивена)
Да, разбира се…
ХЕНРИХ IV
И желаете да я възнаградя с цялата си любов, с цялата си всеотдайност за тежката си вина спрямо нея? Поне не вярвате ли, че съм безнравствен, както ме обвиняват моите неприятели?
МАРКИЗА МАТИЛДА
Не, не! Аз не вярвам: и никога не съм вярвала…
ХЕНРИХ IV
Тогава, значи, искате?
МАРКИЗА МАТИЛДА
(както по-горе)
Какво?
ХЕНРИХ IV
Да възвърна любовта си към вашата дъщеря?
(Гледа я и прибавя веднага с тайнствен тон, звучащ едновременно предупредително и уплашено.)
Не сте приятелка, не сте приятелка на Тосканската маркиза!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Повтарям ви прочее, че тя не по-малко от нас се е молила, заклевала е папата да бъде милостив към вас…
ХЕНРИХ IV
(веднага, тихо, треперещ)
Не ми го казвайте! Не ми го казвайте! За бога, мадона, не виждате ли как това ме вълнува!
МАРКИЗА МАТИЛДА
(поглежда го, после пита тихо, сякаш доверява нещо тайно)
Вие още ли я обичате?
ХЕНРИХ IV
(смаян)
Още? Защо казвате още? Вие може би знаете? Никой не го знае! Никой не трябва да го знае!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Ала може би тя знае, щом толкова много се е молила заради вас!
ХЕНРИХ IV
(поглежда я, после казва)
Е, обичате ли вашата дъщеря?
(Кратка пауза. Обръща се към Доктора с шеговит тон.)
Ах, монсиньоре, странно е — узнах, че съм женен за нея едва по-късно… Много, много късно… Тъй и сега: да, тя е моя жена, няма съмнение, че е моя жена, но, заклевам ви се, не съм се сещал почти никога за това. Може да е грях, но не я чувствувам моя жена, не я чувствувам в сърцето си. Ала необяснимо е, че не я чувствува в сърцето си дори нейната майка! Признайте, мадона, че малко се интересувате от нея!
(Обръщайки се към Доктора, отчаяно.)
Тя ми говори за другата! За маркиза Матилда!
(И като се вълнува все повече.)
С такава настойчивост, с настойчивост, която не мога да си обясня.
ЛАНДОЛФО
(смирено)
Може би, ваше величество, за да заличи неблагоприятното мнение, което сте си съставили за Тосканската маркиза.
(И изплашен, че си е позволил тази забележка, веднага добавя.)
Исках да кажа, разбира се, засега, за този момент…
ХЕНРИХ IV
Значи, и ти твърдиш, че е моя приятелка?
ЛАНДОЛФО
Да, в този момент, да, ваше величество!
МАРКИЗА МАТИЛДА
Вижте, точно така, именно за това…
ХЕНРИХ IV
Разбрах. Тогава, значи, вие не вярвате, че я обичам. Разбрах. Разбрах. Никога никой не го е вярвал: никога никой не го е подозирал. Толкова по-добре! Стига. Стига.
(Млъква внезапно и се обръща към Доктора със съвсем различно лице и настроение.)
Монсиньоре, видяхте ли? Условията, които папата постави, за да оттегли отлъчването ми, нямат нищо общо с причините, поради които ме беше отлъчил! Кажете на папа Григорий, че ще се видим в Бресаноне. А вие, мадона, ако имате щастието да срещнете вашата дъщеря долу в двора на замъка на вашата приятелка маркизата… Какво да ви кажа? Накарайте я да се качи, ще видим дали ще успея да я задържа в качеството на съпруга и императрица. Колко много жени са идвали тук и ми са се представяли за Берта от Суза — моята съпруга, която аз понякога съм пожелавал. То не е срамно: законна съпруга ми е! Но всичките, като ми казваха, че са Берта от Суза — сам не зная защо, — избухваха в смях!
(Сякаш поверително.)
Разбирате ли — в леглото — аз без тази дреха — и тя също… да, господи, без дрехи… Един мъж и една жена… то е естествено… Човек не мисли за това, което е, когато е гол. Закачената дреха остава като призрак!
(И с друг тон, поверително към Доктора.)
А аз мисля, монсиньоре, че изобщо призраците в края на краищата не са нищо друго, освен малки бъркотии на духа: образи, които човек не успява да задържи в царството на съня. Те се появяват и по време на дневното бдение, и тогава предизвикват страх. Аз толкова се страхувам, когато нощем ги виждам пред мене — множество разбъркани образи, които се смеят, смъкват се от конете си. Понякога се страхувам и от собствената си кръв, която пулсира в артериите като приглушени стъпки в далечни стаи сред нощната тишина… Но достатъчно ви задържах тук прави. Моите почитания, мадона, а вам, монсиньоре — уважения.
(Пред прага на изхода, в дъното, докъдето ги изпраща, ги оставя, като приема поклоните им. Маркиза Матилда и Докторът излизат. Той затваря вратата и внезапно се обръща изменен.)
Шутове! Шутове! Шутове! Тя беше като пиано с цветове! Щом я докосвах, ставаше бяла, червена, жълта, зелена!… А оня, другият: Пиетро Дамиани. Ха-ха-ха! Съвършено точен удар! Смазах го! Не посмя да се появи отново пред мен!
(Изрича всичко това весело и невъздържано, като се движи ту насам, ту натам, мести и погледа си, докато вижда Бертолдо — крайно изумен, изплашен от ненадейното му изменение. Спира пред него и като го сочи с пръст на тримата му другари, и те също объркани и изненадани, казва.)
Я го вижте този глупак, който ме гледа със зяпнала уста…
(Разтърсва го за раменете.)
Не разбираш ли? Не виждаш ли как ги унижавам, как ги въргалям, как ги карам да се явяват пред мене като наплашени шутове! И те се плашат само от едно, охо: да не смъкна, да не разкъсам смешните им маски, да не открия, че са преоблечени, като че ли не аз самият съм ги накарал да се маскират поради това, че ми прави удоволствие да се преструвам на луд!
ЛАНДОЛФО, АРИАЛДО, ОРДУЛФО
(замаяни, объркани се гледат един друг)
Какво? Какво каза? Значи, тогава?…
ХЕНРИХ IV
(обръща се веднага при техните възгласи и извиква властно)
Стига! Да свършим вече! Омръзна ми!
(После веднага, сякаш се е разколебал и сам не вярва.)
По дяволите! Какво безсрамие, да ми се яви тук, сега, заедно със своя любовник… И си даваха вид, че ми се представят поради съчувствие, че не желаят да дразнят един нещастник, вече излязъл от света, излязъл от времето, излязъл от живота! Ехе, иначе оня там, ако не бях луд, би ли търпял така да го тиранизират! А те искат всеки ден, всеки миг другите да са такива, каквито желаят те, и не смятат това за насилие! Ни най-малко! Такъв е техният начин на мислене, на чувствуване: всеки си има мнение! И вие си имате свой начин на мислене, нали? Разбира се! Но какъв може да бъде той? Този на стадото: убог, променлив, несигурен… И те се възползуват от това, карат ви да възприемете техния, тъй че да виждате и чувствувате като тях! Или поне си въобразяват, че става тъй! Защото в края на краищата какво успяват да наложат? Думи! Думи, които всеки разбира по свой начин. Е да, но тъй се създават така наречените общоприети мнения! И тежко на нещастника, който се намери дамгосан с някоя от ония думи, които всички повтарят! Например „луд“ или например — „глупак“! Но я кажете, може ли човек спокойно да наблюдава как някой се мъчи да убеждава другите, че вие сте именно такъв, какъвто ви вижда той, мъчи се да ви закрепости в оценката на другите посредством мнението, което той си е съставил за вас? „Луд“, „луд“! Сега вече не казвам, че съм такъв на шега! Но преди, преди да си ударя главата, падайки от коня…
(Прекъсва внезапно, като забелязва четиримата, които се вълнуват — те са уплашени и удивени повече от всякога.)
Споглеждате се?
(Изиграва, гримасничейки, техните прояви на удивление.)
Ха! Ха! Какво откровение! Нали? Аз ли съм, или не съм аз? Е, хайде, стига, луд съм! Луд!
(Става отново страшен.)
Но тогава, щом е тъй, по дяволите, застанете на колене! Застанете на колене!
(Насилва ги да коленичат един по един.)
Заповядвам ви всички да застанете на колене пред мене — тъй! И да докоснете трикратно земята с чела! Долу! Тъй трябва да стоят всички пред лудите!
(При вида на четиримата коленичили младежи той усеща как жестоката му веселост се изпарява и сам чувствува негодувание.)
Хайде стига, станете, овци! Вие изпълнихте заповедта ми? А можехте да ми сложите усмирителна риза… Да смажете някого с тежестта на една дума, е тъй лесно: все едно да смачкате муха. Целият живот е смачкан така от тежестта на думите! От тежестта на мъртвите. Погледнете ме: можете ли сериозно да повярвате, че Хенрих IV е още жив? И макар че е невероятно, ето, аз ви говоря и ви заповядвам на вас — живите. Тъй искам да живеете! И може би ви се струва глума, че мъртвите правели живота? Да, тук е глума, но излезте оттук, идете сред света на живите. Изгрява денят. Времето се простира пред вас. Пуква се зората. Този ден, който е пред нас, ще го създадем ние — тъй казвате вие. Ще го създадете вие! Тъй ли? Вие? Имате много здраве от всички традиции! Имате много здраве от всички обичаи! Започнете да говорите! Ще повтаряте всички думи, които винаги са били повтаряни! Въобразявате си, че живеете? Нищо подобно — предъвквате живота на мъртвите!
(Застава пред Бертолдо, вече напълно смаян, поразен.)
Ти нищо не разбираш от всичко това, нали? Как се казваш?
БЕРТОЛДО
Кой, аз? Аз… такова… Бертолдо.
ХЕНРИХ IV
Какъв Бертолдо, глупако? Тук, между нас, на четири очи: как се казваш?
БЕРТОЛДО
Аз… в дей… в действителност… наричат ме Фино…
ХЕНРИХ IV
(при едва загатнатия знак на предупреждение от страна на другите трима внезапно се обръща, за да ги накара да замлъкнат)
Фино?
БЕРТОЛДО
Фино Палиука, господине.
ХЕНРИХ IV
(обръща се отново към другите)
Зная вашите имена! Нали съм ви чувал толкова пъти да се викате един друг!
(Към Ландолфо.)
Ти се казваш Лоло?
ЛАНДОЛФО
Да, господине.
(После, с радостно избухване.)
Господи, но тогава…
ХЕНРИХ IV
(веднага, рязко)
Какво тогава?
ЛАНДОЛФО
(внезапно помръква)
Не… исках да кажа…
ХЕНРИХ IV
Че не съм луд ли? Не съм, разбира се. Не ме ли виждате? Веселим се зад гърба на лековерните.
(Към Ариалдо.)
Зная — ти се наричаш Франко…
(Към Ордулфо.)
А ти, чакай…
ОРДУЛФО
Момо!
ХЕНРИХ IV
Точно така! Момо! Колко е хубаво, нали?
ЛАНДОЛФО
(както по-горе)
Но значи… Господи.
ХЕНРИХ IV
(както по-горе)
Що? Нищо! Нека тук между нас се посмеем дълго и с цяло гърло…
(И започва да се смее.)
Ха-ха-ха-ха-ха!
ЛАНДОЛФО, АРИАЛДО И ОРДУЛФО
(споглеждат се несигурни, объркани, колебаещи се между радостта и страха)
Оздравял ли е? Дали е истина? Какво значи това?
ХЕНРИХ IV
Мълчете, мълчете!
(Към Бертолдо.)
Ти не се смееш? Още ли си обиден? Не трябва! Знаеш ли, не говорех за тебе. Всички, разбираш ли, всички имат сметка да нарочат пред другите някои хора за луди, за да имат извинението да ги държат затворени. Знаеш ли защо? Защото, когато тези хора почнат да говорят, не спазват благоприличието: и техните приказки не се издържат. Аз например какво казвам за ония, дето си отидоха сега? Че жената е развратница, нейният приятел — мръсник, а другият е шарлатанин… Никой няма да повярва! Ще кажат, не е вярно! Ала всички слушат уплашени какво говоря. Е, щом това, което говоря, не е вярно, защо всички се плашат? Нима може да се вярва на това, което говорят лудите! И все пак ме слушат с ококорени от страх очи. Защо? Кажи ти, кажи, защо? Сам виждаш, съвсем кротък съм.
БЕРТОЛДО
Ами защото… може би вярват, че…
ХЕНРИХ IV
Не, драги… Не… Погледни ме внимателно в очите! Не казвам, че е истина, бъди спокоен! Нищо не е истина! Но погледни ме в очите!
БЕРТОЛДО
Да, ето, и какво от това?
ХЕНРИХ IV
Виждаш ли? Виждаш ли? И ти също! И твоите очи в този миг са пълни със страх! Защото ти изглеждам луд! Ето доказателството! Ето доказателството!
(Смее се.)
ЛАНДОЛФО
(от името на другите, като набира смелост, раздразнен)
Но какво доказателство?
ХЕНРИХ IV
Че от лудите се страхуват, защото сега аз отново ви се струвам луд! При това вие отдавна сте свикнали с моята лудост! Вярвахте, че съм луд, вярвахте до преди малко! Вярно ли е, или не!
(Оглежда ги, те са ужасени.)
Виждате ли? Вие чувствувате, че страхът може да стигне до ужас, до усещане, че земята пропада под краката ви и че се свършва въздухът за дишане! Така е, драги господа? Защо? Защото знаете ли какво значи да се изправите пред някой луд? Значи да се изправите пред някой, който разтърсва из основи всичко, което сте построили във вас, около вас — логиката на всички ваши постройки. Какво да се прави! Строят си без логика лудите, щастливци! Или въз основа на някаква тяхна логика, която се носи като перушинка. Непостоянни! Непостоянни! Днес тъй, а утре кой знае как! Вие здраво се вкопчвате, а те се пускат! Непостоянни! Непостоянни! Вие казвате „това не може да бъде“ — а за тях всичко е възможно. Вие отговаряте „това не е вярно“. И защо? Защото не ти се струва вярно на тебе, на тебе, на тебе,
(сочи последователно трима от тях)
и на сто хиляди други. Ех, драги мой! Би трябвало да се изследва какво изглежда вярно на тия сто хиляди други — за които се казва, че не са луди, и да се види какво зрелище, какъв плод на логиката ще представлява резултатът на тяхното съглашателство! Когато бях дете, луната в кладенеца ми се струваше истинска. И колко други неща ми се струваха истински! Аз вярвах всичко, което другите ми казваха, и бях блажен! Защото тежко ви и горко, ако не се вкопчите здраво в това, което ви се струва вярно днес, в онова, което ще ви се стори вярно утре дори да е обратното на това, което ви се е струвало вярно вчера! Горко ви, ако стигнете до дъното на това ужасно нещо, от което човек наистина може да полудее, да погледнете в очите някой, който е близо до вас — както аз някога гледах едни очи, — и се почувствувате просяк пред врата, през която никога няма да влезете. Оня, който ще влезе, няма да бъдете вие, със света вътре във вас, какъвто го виждате и докосвате. Не, ще влезе някой непознат вам — такъв, какъвто оня, другият, в своя непроницаем свят смята, че ви вижда и докосва…
(Дълга пауза. Мракът в залата започва да се сгъстява, като задълбочава чувството за тревога, за самота и засилва покрусата, която обзема четиримата маскирани и все повече ги отдалечава от големия Маскиран. Той остава вглъбен, за да съзерцава Страхотната злочестина, която е не само негова, а на всички. После се разтърсва, понечва да подири четиримата, които не чувствува повече около себе си, и казва.)
Тук стана тъмно.
ОРДУЛФО
(веднага се приближава)
Желаете ли да отида за лампата?
ХЕНРИХ IV
(иронично)
Да, лампата… Въобразявате си, че не зная, че щом обърна гръб заедно с моята зехтинена лампа, за да отида да спя, запалвате за вас електрическа светлина — тук, а също и в тронната зала? Преструвам се, че не виждам…
ОРДУЛФО
Ах!… Желаете ли тогава…
ХЕНРИХ IV
Не: би ме заслепила. Искам моята лампа.
ОРДУЛФО
Ето, навярно е вече готова тук, зад вратата.
(Отива при вратата в дъното, отваря я, излиза за миг и веднага се връща със старинна лампа, от ония, които се държат за пръстен в горния край.)
ХЕНРИХ IV
(взема лампата и сочи масата във вестибюлчето) Ето, имаме малко светлина. Седнете там около масата. Но не тъй! Застанете в изящни и непринудени пози…
(Към Ариалдо.)
Ето, ти тъй…
(Поставя го в определена поза, после към Бертолдо)
Ти така…
(Наглася го.)
Ето, тъй…
(Отива също да седне.)
И аз тук…
(Обръща глава към един от прозорците.)
Би трябвало да можем да поръчаме на луната един хубав декоративен лъч… Колко ни е полезна, как ни служи луната! Аз самият често чувствувам нужда от нея и се захласвам да я съзерцавам от моя прозорец. Кой може да повярва, като я гледа, че тя знае: осемстотин години са минали и аз, седнал край прозореца, не съм и не мога да бъда действително Хенрих IV, който гледа луната като всеки обикновен човечец? Но погледнете, погледнете каква прекрасна нощна картина: императорът сред своите доверени съветници… Харесва ли ви тази картина?
ЛАНДОЛФО
(тихо към Ариалдо, сякаш за да не наруши очарованието)
Ех, разбираш ли? Ако знаехме, че не е вярно…
ХЕНРИХ IV
Кое не е вярно?
ЛАНДОЛФО
(колебливо, сякаш се извинява)
Не… вижте… защото тъкмо на него
(сочи Бертолдо)
тази сутрин, като постъпи на служба… аз… тъкмо тази сутрин казвах: жалко, че като сме облечени тъй… и разполагаме с такива хубави костюми там в гардероба… и една прекрасна зала като тази…
(Посочва тронната зала.)
ХЕНРИХ IV
Е, и? Казваш, че е жалко, какво?
ЛАНДОЛФО
Е… че не знаехме…
ХЕНРИХ IV
Че представяте ей тъй, на шега тази комедия?
ЛАНДОЛФО
Защото вярвахме, че…
АРИАЛДО
(идва му на помощ)
Именно… че всичко е на сериозно!
ХЕНРИХ IV
Е, как тъй? На вас ви изглежда несериозно?
ЛАНДОЛФО
Е, щом казвате, че…
ХЕНРИХ IV
Казвам, че сте глупаци! Трябваше да съумеете да я играете за себе си тази измама, а не за да я представяте пред мене, пред ония, които идват тук на посещение от време на време. Трябваше да я живеете естествено, както живеете всички дни, не заради някого,
(към Бертолдо, като му хваща ръцете)
а за самия тебе, разбираш ли? В тази преструвка ти можеше да ядеш, да спиш, да се чешеш по гърба, ако те сърби…
(Обръща се към другите.)
Да се чувствувате живи, живи наистина в историята на хиляда и стотната година, тук, в двора на вашия император Хенрих IV! И да знаете, че оттук, от това наше далечно време, тъй живописно и гробовно, на едно разстояние осем века надолу, надолу, хората от хиляда и деветстотната година се бъхтят неуморно, блъскат си главите безспир, за да научат как ще завършат техните работи, които ги държат в такова притеснение и в такова възбуждение. Докато вие, точно обратното, сте вече в историята — заедно с мене! Колкото и да е печална моята история, колкото и да са ужасни събитията, ожесточени борбите, болезнени преживелиците: всичко е вече в историята, не се променя вече, не може повече да се промени. Разбирате ли? Закрепени сте завинаги и можете да се отпуснете и да наблюдавате как всяко явление следва послушно и напълно логично своята причина, как всяко събитие се развива точно и последователно във всяка своя подробност. Какво голямо удоволствие — удоволствието, което ни дава историята!
ЛАНДОЛФО
Ах, колко е хубаво! Колко е хубаво!
ХЕНРИХ IV
Хубаво е, но свърши! Сега, като знаете вече моята тайна — аз не бих могъл да продължа!
(Взема лампата, за да отиде да спи.)
Нито пък вие можете, щом досега не сте разбрали смисъла. А в мен всичко това вече предизвиква отвращение!
(Почти на себе си, със сдържан яростен гняв.)
По дяволите! Трябва да я накарам да съжалява, че е дошла тук! И ми се маскирала като тъща… А той като монах-абат… И ми довели лекар, за да ме изследва… И се надяват навярно, че ще ме излекуват… Шутове! Какво желание имам да си доставя удоволствието да зашлевя поне веднъж — него! Бил известен фехтовчик? Ще ме прободе… Но ще видим, ще видим…
Чува се чукане на вратата в дъното.
ХЕНРИХ IV
Кой е?
ГЛАСЪТ НА ДЖОВАНИ
Deo gratias![1]
АРИАЛДО
(доволен, че шегата може да продължи)
Аха, това е Джовани! Джовани, който идва всяка вечер, за да играе ролята на монах!
ОРДУЛФО
(като него потрива ръце)
Да! Да! Да го оставим да играе, да го оставим да играе!
ХЕНРИХ IV
(веднага, строго)
Глупак! Видяхте ли! Защо? За да се поглумиш зад гърба на един беден старик, който върши всичко от привързаност към мене?
ЛАНДОЛФО
(към Ордулфо)
Трябва да бъде като наистина! Не разбираш ли?
ХЕНРИХ IV
Точно тъй! Като наистина! Защото само тъй истината не е подигравка!
(Отива да отвори вратата и поканва Джовани да влезе. Той е облечен като скромен монах, със свитък пергамент под мишница.)
Влезте, влезте, отче!
(След това възприема тон на трагична сериозност и мрачно озлобление.)
Всички благоприятни за мен документи от моя живот и от моето кралство бяха унищожени съзнателно от враговете ми: останал е само този животопис — спасил се от унищожение, написан от един скромен монах, предан на мен, а вие искате да му се надсмеете?
(Обръща се с обич към Джовани и го кани да седне при масата.)
Седнете, отче, седнете тук. Ето лампата до вас.
(Поставя до него лампата, която е държал до този момент.)
Пишете, пишете!
ДЖОВАНИ
(разгъва свитъка пергамент и се готви да пише под диктовка)
Ето, готов съм, ваше величество!
ХЕНРИХ IV
(диктува)
Декретът за мир, издаден в Майнц, допринесе полза на нищите и добрите, като навреди на злите и господарите.
Завесата започва да се спуска.
ХЕНРИХ IV
(диктува)
На бедните донесе изобилие, а на могъщите нищета и глад…
Завеса