Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Sei personaggi in cerca d’autore, 1921 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Светозар Златаров, 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Луиджи Пирандело. Избрани творби
Италианска. Първо издание
Редактор: Виолета Даскалова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
Художествено оформление — Иван Кьосев
Luigi Pirandello
Opere Scelte
Novelle per un anno
Mondadori, Milano, 1956–1957
Il fu Matia Pascal
romanzo
Mondadori, Milano, 1928
Sei personaggi in cerca d’autore
Enrico IV
Mondadori, Milano, 1966
Traduzione si Svetosar Slatarov
A cura di Violetta Dascalova
Casa editrice Narodna cultura
Sofia 1975
Литературна група IV
Дадена за набор 6.1.1975 г.
Подписана за печат май 1975 г.
Излязла от печат юни 1975 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 40
Издателски коли 30,40
Цена 2,73 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
* * *
Звънците на театъра обявяват, че представлението отново започва.
От гримьорните, от вратата, а също и от салона на сцената се връщат Актьорите, Театърмайсторът, Сценичният техник, Суфльорът, Реквизиторът. В същото време от своя кабинет излиза Директор-режисьорът заедно с Шестте лица. След като в залата светлините изгаснат, сцената се осветява, както преди.
РЕЖИСЬОРЪТ
Хайде, хайде, господа! Всички ли сме тук? Внимание, внимание. Започваме! Техника!
СЦЕНИЧНИЯТ ТЕХНИК
Ето ме!
РЕЖИСЬОРЪТ
Веднага подгответе сцената с малката зала. Ще бъде достатъчно да се маркират странични стени и една стена в дъното с врата. Моля ви, веднага! Техникът веднага изтичва, за да изпълни нареждането, и докато Режисьорът се уговаря с Театърмайстора, с Реквизитора, със Суфльора и с Актьорите за мизансцена, той разполага два странични, и един заден декор, за да маркира стая, декорирана с розови и златни черти.
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Реквизитора)
Идете и вижте дали в склада има диван.
РЕКВИЗИТОРЪТ
Да, има, господине, зеления.
ДОВЕДЕНИЦАТА
Не, не! Как така зелен! Диванът беше жълт, украсен с цветя, плюшен и много голям! Много удобен!
РЕКВИЗИТОРЪТ
Ех, такъв нямаме.
РЕЖИСЬОРЪТ
Но това няма никакво значение! Сложете какъвто има.
ДОВЕДЕНИЦАТА
Как така — няма значение? Та това беше прочутият диван на мадам Паче!
РЕЖИСЬОРЪТ
Сега само ще репетираме! Моля ви, не се бъркайте!
(Към Театърмайстора.)
Вижте дали има един дълъг и нисък шкаф с витрина.
ДОВЕДЕНИЦАТА
Не забравяйте масичката, махагонената масичка за небесносиния плик!
ТЕАТЪРМАЙСТОРЪТ
(към Режисьора)
Имаме онази, малката, позлатената.
РЕЖИСЬОРЪТ
Добре, донесете нея!
БАЩАТА
И едно голямо огледало.
ДОВЕДЕНИЦАТА
И параван! Моля ви се, параван, иначе аз как бих могла…
ТЕАТЪРМАЙСТОРЪТ
Добре, госпожице, имаме паравани колкото искате, не се безпокойте.
РЕЖИСЬОРЪТ
(към доведената дъщеря)
Трябва да сложим някоя и друга закачалка за дрехи, нали?
ДОВЕДЕНИЦАТА
Да, да! Много, много закачалки!
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Театърмайстора)
Вижте там колко има, и всичките ги донесете!
ТЕАТЪРМАЙСТОРЪТ
Да, господине, ще се погрижа!
Театърмайсторът изтичва да изпълни нареждането. Режисьорът продължава да говори със Суфльора, с Лицата и с Актьорите, и през това време сценичните работници под ръководството на Театърмайстора донасят посочените мебели и ги разполагат, както той им нарежда.
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Суфльора)
Междувременно вие заемете мястото си. Вижте: това е скицата на сцените, действие по действие.
(Подава му няколко листа хартия.)
Но сега вие трябва да се проявите.
СУФЛЬОРЪТ
Трябва да стенографирам, така ли?
РЕЖИСЬОРЪТ
(приятно изненадан)
А, отлично! Умеете ли да стенографирате?
СУФЛЬОРЪТ
Не бих искал да бъда нескромен, но стенографията аз я…
РЕЖИСЬОРЪТ
Толкова по-добре!
(Като се обръща към един сценичен работник.)
Идете да вземете хартия за писане от моя кабинет — много, много хартия, колкото намерите!
Сценичният работник изтичва и се връща след малко с голям топ хартия, която подава на Суфльора.
РЕЖИСЬОРЪТ
(продължава да говори на Суфльора)
Записвайте всичко, сцена по сцена. Постарайте се да запишете репликите, поне най-важните!
(После се обръща към Актьорите.)
Разчистете терена, господа! Ето, застанете от тази страна
(сочи лявата страна)
и внимавайте добре!
ПЪРВАТА АКТРИСА
Но, извинявайте, ние…
РЕЖИСЬОРЪТ
(отнема й думата)
Няма да стане нужда да импровизирате, бъдете спокойна!
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
А какво трябва да правим?
РЕЖИСЬОРЪТ
Нищо! Засега наблюдавайте и слушайте! После всеки ще си получи написана ролята. Сега ще направим набързо една репетиция. Те ще я изиграят!
(Сочи Лицата.)
БАЩАТА
(сякаш паднал от облаците сред бъркотията на сцената.)
Ние? Извинявайте, какво значи репетиция?
РЕЖИСЬОРЪТ Един опит, който те ще видят!
(Сочи Актьорите.)
БАЩАТА
Но нали действащите лица сме ние…
РЕЖИСЬОРЪТ
Хубаво де, лицата сте вие. Но тук на сцената, драги господине, лицата не играят. Тук играят актьорите. Лицата си остават там, в писания текст на пиесата,
(сочи суфльорската будка)
ако има писан текст!
БАЩАТА
Именно! Тъй като няма такъв писан текст и всички вие, господа, имате щастието да виждате лицата живи, пред вас…
РЕЖИСЬОРЪТ
И таз добра! Искате сами да направите всичко? Да играете, да се представите лично на публиката?
БАЩАТА
Разбира се. Ще се покажем такива, каквито сме в действителност.
РЕЖИСЬОРЪТ
Повярвайте ми, това ще бъде истинско забавно зрелище!
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
А тогава ние какво ще правим тук?
РЕЖИСЬОРЪТ
Не си въобразявайте, че умеете да играете! Та това е просто смешно…
(И наистина Актьорите почват да се смеят.)
Ето, виждате ли, смеят се!
(Спомня си, че е пропуснал нещо.)
Ах, да! Тъкмо сега е време! Трябва да определим ролите. О, лесно е: те сами са се определили вече.
(Към Втората актриса.)
Вие, госпожо — Майката.
(Към Бащата.)
Трябва да я наречем с някакво име.
БАЩАТА
Амалия, господин директор.
РЕЖИСЬОРЪТ
Но това е истинското име на вашата жена. Да не искате да я наричаме с нейното истинско име!
БАЩАТА
А защо, извинявайте, да не я наричаме? Нали така й е името… Впрочем, добре, щом госпожата ще бъде…
(Едва набелязва движение, за да посочи Втората актриса.)
Аз виждам тази жена
(сочи Майката)
като Амалия, господине. Но вие постъпете както…
(Все повече се обърква.)
Не зная просто какво да ви кажа… Вече започвам… как да кажа, да възприемам като фалшиви, да ми звучат другояче дори моите собствени думи.
РЕЖИСЬОРЪТ
Колкото за това не се тревожете, не се тревожете! Наша грижа е да намерим верния тон! А колкото за името, щом вие искате „Амалия“, ще бъде Амалия, или пък после ще сложим друго име. Засега ще разпределим ролите тъй:
(към Младия актьор)
вие — Синът,
(към Първата актриса)
вие, госпожице, разбира се — Доведената дъщеря…
ДОВЕДЕНИЦАТА
(развеселена)
Как, как? Аз — онази там?
(Избухва в смях.)
РЕЖИСЬОРЪТ
(ядосан)
Какво смешно има?
ПЪРВАТА АКТРИСА
(възмутена)
Никой досега не е дръзвал да ми се смее! Или ще ме уважавате, или си отивам!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Не, моля… Извинявайте, не се смеех на вас.
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Доведената дъщеря)
Би трябвало за вас да бъде истинска чест, че ще ви представи…
ПЪРВАТА АКТРИСА
(внезапно, с възмущение)
Онази там!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Нямах пред вид вас, повярвайте! Казах го заради самата мене, аз не мога да се видя във вас, ето това е всичко! Не зная, не… Изобщо съвсем не приличате на мен.
БАЩАТА
Е, да! Вижте, господин директор, тъкмо там е работата! Наглият темперамент…
РЕЖИСЬОРЪТ
Какъв ваш темперамент! Вие си мислите, че го носите със себе си, вашия темперамент? Няма такова нещо!
БАЩАТА
Как! Нима ние нямаме наша индивидуалност?
РЕЖИСЬОРЪТ
Няма такова нещо! Вашата индивидуалност се превръща тук на сцената в суров материал, този материал актьорите обличат в тяло и лице, глас и движения. А за ваше сведение — актьорите са свикнали да дават израз на много по-благороден материал: какъвто на вас почти липсва. Тъй че, ако всичко това издържи на сцената, заслугата, повярвайте ми, ще бъде изцяло на моите актьори.
БАЩАТА
Не смея да ви противореча, господине. Но, вярвайте, за нас е истинско мъчение, че сме такива, каквито ни виждате, с тези тела, с тези лица…
РЕЖИСЬОРЪТ
(прекъсва го нетърпеливо)
О, с това има средство да се справим! Що се отнася до лицето, справяме се с грим, драги господине!
БАЩАТА
Е, да, но гласа, движенията…
РЕЖИСЬОРЪТ
Разберете най-после! Тук на сцената вие не можете да съществувате такива, каквито сте. Тук актьорите ще ви представят и край!
БАЩАТА
Разбрах, господине. Но сега, струва ми се, отгатвам също защо нашият автор, който ни видя тъй живи, не пожела после да ни съчини за сцената. Не искам да обиждам вашите актьори. Пазил ме бог! Но мисля си, че ако се видя сега представен… от някой си…
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
(с високомерие се надига и отива да се изправи срещу него, последван от веселите млади актриси, които се смеят)
От мене, ако нямате нищо против.
БАЩАТА
(раболепно и сладкодумно)
Това ми прави чест, господине.
(Покланя се.)
Ето, аз мисля, че колкото и господинът да се старае с цялата си воля и с цялото си майсторство да ме въплъти в себе си…
(Обърква се.)
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
Кажете де!
(Сред актрисите избухва смях.)
БАЩАТА
Е, аз искам да кажа, че представянето, което ще направите, дори чрез грима да се помъчите да приличате на мен… казвам, че с този ръст…
(всички Актьори се смеят)
мъчно може да се получи моят образ такъв, какъвто съм в действителност. Това ще бъде — да оставим настрана лицето, — това ще бъде по-скоро пресъздаване от негова страна на това, което съм аз, както той ме чувства — ако изобщо ме чувства, — а не както аз самият чувствам, че съм вътре в себе си. И, струва ми се, че който е призован да съди за нас, би трябвало да държи сметка за това…
РЕЖИСЬОРЪТ
Вие се тревожите още отсега за мнението на критиката? И аз съм седнал да ви слушам! Оставете критиката да си приказва! По-добре сега да помислим как ще поставим пиесата и дали изобщо ще успеем!
(Отделя се от другите и се оглежда.)
Хайде, хайде! Наредена ли е вече сцената?
(Към Актьорите и Лицата.)
Опразнете, опразнете сцената! Оставете ме да гледам.
(Слиза от сцената.)
Да не губим повече време!
(Към Доведеницата.)
На вас сцената добре ли ви изглежда тъй?
ДОВЕДЕНИЦАТА
А бе… Аз, да си кажа правото, не се виждам на нея.
РЕЖИСЬОРЪТ
Хайде стига! Да не искате да ви построят тук задното помещение на ателието на мадам Паче такова, каквото го знаете!
(Към Бащата.)
Бяхте ми казали, че стените на стаята са с шарки на цветя, нали?
БАЩАТА
Тъй вярно. Бели.
РЕЖИСЬОРЪТ
Тези стени не са бели, а на линии, но това няма голямо значение! А за мебелите горе-долу смятам, че тъй е добре! Онази масичка я сложете малко по-напред!
(Сценичните работници изпълняват нареждането.)
(Към Реквизитора.)
Вие през това време намерете един плик, по възможност с небесносин цвят и го дайте на господина!
(Сочи Бащата.)
РЕКВИЗИТОРЪТ
Плик за писмо ли?
РЕЖИСЬОРЪТ И БАЩАТА
За писмо, за писмо.
РЕКВИЗИТОРЪТ
Веднага!
(Излиза.)
РЕЖИСЬОРЪТ
Хайде! Хайде! В първата сцена участва госпожицата.
(Първата Актриса излиза напред.)
Но не, вие почакайте! Казвах на госпожицата.
(Сочи Доведеницата.)
Вие ще погледате…
ДОВЕДЕНИЦАТА
(добавя веднага)
… как преживявам сцената!
ПЪРВАТА АКТРИСА
(обидена)
И аз ще съумея да се вживея, не се съмнявайте, щом се захвана!
РЕЖИСЬОРЪТ
(с ръце в косите)
Уважаеми господа, да не дрънкаме повече! Значи, първата сцена е на госпожицата с мадам Паче. О!…
(Обърква се, оглежда се и се изкачва на сцената.)
Ами онази мадам Паче?
БАЩАТА
Не е с нас, господине.
РЕЖИСЬОРЪТ
Тогава какво да правим?
БАЩАТА
Но тя е жива, и тя също така е жива!
РЕЖИСЬОРЪТ
Е, да, но къде е?
БАЩАТА
Момент, оставете ме да се изкажа.
(Обръща се към Актрисите.)
Уважаеми госпожи, бихте ли ми направили услуга да ми дадете за малко вашите шапки?
АКТРИСИТЕ
(изненадани и в същото време развеселени, в хор).
Какво? Шапките? Какво разправяте? Ама защо? Я виж ти!
РЕЖИСЬОРЪТ
Какво искате да правите с шапките на госпожите?
(Актьорите се смеят.)
БАЩАТА
О, нищо, да ги сложа за миг върху тези закачалки. А някоя от вас би трябвало да си свали и палтото.
АКТЬОРИТЕ
(както по-горе)
И палтото?
А после?
Той трябва да е луд!
НЯКОЛКО АКТРИСИ
(както по-горе)
Но защо? Само палтото ли?
БАЩАТА
За да ги окачим за миг… Ще бъдете ли така добри? Нали нямате нищо против?
АКТРИСИТЕ
(като си свалят шапките и една-две дори палтата, продължавайки да се смеят, отиват да ги закачат по закачалките)
Защо не в края на краищата?
Ето, готово!
Ама вижте, това наистина е глупаво!
Трябва ли да ги разположим като на изложба?
БАЩАТА
Именно, точно така, госпожо: като на изложба!
РЕЖИСЬОРЪТ
Но кажете най-после: защо и с каква цел?
БАЩАТА
Разбирате ли, господине: възможно е, като подготвим по-добре сцената, тя да бъде привлечена от самите предмети на своята търговия и кой знае дали няма да се появи между нас…
(Кани другите да погледнат към входа в дъното на сцената.)
Погледнете! Погледнете!
Вратата в дъното се отваря и няколко стъпки напред излиза мадам Паче, отвратителна жена, невероятно тлъста, с помпозна перука от вълна, с цвят на морков и една пламтяща роза, втикната от едната страна, по испански. Тя е цялата намацана, облечена с безвкусна елегантност в крещящо червена коприна, с ветрило от пера в едната ръка, а другата е вдигнала, защото между пръстите си държи запалена цигара. При появяването й Актьорите и Режисьорът веднага хукват да бягат навън от сцената с рев на уплаха, слизат по стълбичката и понечват да се спуснат по пътеката. От своя страна Доведеницата смирено притичва към мадам Паче, като към господарка.
ДОВЕДЕНИЦАТА
(притичвайки)
Ето я! Ето я!
БАЩАТА
(сияещ)
Тя е! Аз казвах ли ви? Ето я тук!
РЕЖИСЬОРЪТ
(потискайки първоначалния си страх, възмутен)
Какви са тези номера?
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
(почти заедно с него)
Ама къде се намираме в края на краищата?
МЛАДИЯТ АКТЬОР
(както по-горе)
Откъде изскочи пък тази?
МЛАДАТА АКТРИСА
(както по-горе)
Държаха я в резерва!
ПЪРВАТА АКТРИСА
(както по-горе)
Това е евтин трик на фокусници!
БАЩАТА
(овладява протестите)
Извинете! Но защо искате да разрушите в името на някаква вулгарна фактологическа истина това чудо на една раждаща се действителност, една действителност, призована, привлечена и създадена от самата сцена, и която повече от вас има право да живее тук, защото е доволно по-истинска от вас? Коя актриса сред вас би могла да превъплъти мадам Паче? Ето, пред вас е мадам Паче! Трябва да се съгласите с мене, че актрисата, която ще я превъплъти, ще бъде по-малко реална, отколкото тази — която е самата тя лично! Погледнете: моята дъщеря я позна и веднага се приближи до нея! Послушайте, послушайте какво си говорят!
Смутени, Режисьорът и Актьорите се качват на сцената.
Но по време на възмутените реплики на Актьорите и отговорът на Бащата сцената между Доведеницата и мадам Паче вече е започнала, полугласно, съвсем тихо, изобщо по нормален и естествен начин, тъй както не би било възможно да стане това на сцената. Когато Актьорите, призовани от Бащата да послушат, се обръщат да видят мадам Паче, която вече е сложила ръка под брадичката на Доведеницата, за да вдигне лицето й, чуват, че тя говори по неразбираем начин и известно време напрегнато се вслушват. Скоро след това остават разочаровани.
РЕЖИСЬОРЪТ
Е, и после?
ПЪРВАТА АКТРИСА
Ама какво казва?
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
Тъй нищо не се чува!
МЛАДИЯТ АКТЬОР
По-високо! По-високо!
ДОВЕДЕНИЦАТА
(оставя мадам Паче, която се усмихва с една неповторима усмивка, и се изправя пред групата на Актьорите)
„По-високо!“ Нали! Какво ти „високо“! Това не са неща, които могат да се кажат високо! Аз бих могла да ги кажа високо за негов срам,
(сочи Бащата)
това ще бъде моето отмъщение! Но за мадам нашият разговор би означавал нещо съвсем друго, господа: би означавал затвор!
РЕЖИСЬОРЪТ
И таз добра! Тъй, значи? Но тук в театъра, драга госпожице, думите трябва да се чуват добре. Дори ние, които сме на сцената, не чуваме. Представете си колко ще чуе публиката в театъра! Тази сцена трябва добре да се изиграе. И, от друга страна, вие можете прекрасно да си разговаряте високо, защото ние няма да сме тук, както сега, та да слушаме: вие ще си представите, че сте сами, в една стая в задната част на ателието, и че никой не ви слуша.
Доведената дъщеря, с пресилено кокетство, усмихвайки се злобно, прави няколко пъти знак „не“ с пръст.
РЕЖИСЬОРЪТ
Как така „не“?
ДОВЕДЕНИЦАТА
(тихо и тайнствено)
Има някой, който ще ни чуе, господин директор, ако тя
(сочи мадам Паче)
говори високо!
РЕЖИСЬОРЪТ
(отчаян)
И друг ли ще изскочи?
Актьорите понечват отново да избягат от сцената.
БАЩАТА
Не, не, господине. Тя намеква за мене. Аз трябва да бъда там, зад онази врата, очакващ, и мадам Паче знае това. Дори, разрешете ми! Отивам, за да бъда готов!
(Тръгва.)
РЕЖИСЬОРЪТ
(спира го)
Не, не, чакайте! Тук трябва да се спазват изискванията на театъра. Преди вие да сте готов…
ДОВЕДЕНИЦАТА
(прекъсва го)
Да, разбира се, веднага, веднага! Умирам от желание да преживея, да видя отново онази сцена! Ако той е готов, аз също съм съвсем готова!
РЕЖИСЬОРЪТ
(вика)
Но трябва първо да се открои съвсем ясно сцената между вас и онази там.
(Сочи мадам Паче.)
Разберете най-после!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Ох, боже мой, господине! Тя ми каза онова, което вие вече знаете: че работата на майка ми и този път е лоша, че платът е похабен и че аз трябва да се съглася, ако искам да ни помага и занапред в нашата бедност.
МАДАМ ПАЧЕ
(излиза напред и си придава голяма важност)
Е да, сеньор, защото аз не желае да апровечар, да използва…
РЕЖИСЬОРЪТ
(почти ужасен)
Как, как? Тъй ли приказва?
Всички Актьори избухват в шумен смях.
ДОВЕДЕНИЦАТА
(и тя се смее)
Да, господине, тъй си говори, почти само на испански… Много смешно говори!
МАДАМ ПАЧЕ
Ах, сеньор… на мен но пар… не хубаво възпитание… че не мога да аблар… ваш език, сеньор.
РЕЖИСЬОРЪТ
Не, съвсем не! Дори още по-добре! Говорете си тъй, говорете си, както знаете, госпожо! Успехът е сигурен! По-хубаво не би могло и да се измисли, та да се поразведри с комичен ефект грубостта на ситуацията. Говорете, говорете си, както знаете! Много е добре!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Много добре! Как не, разбира се! Да слушаш някои предложения с такъв изговор, успехът е сигурен, защото ти прилича едва ли не на виц, господине! Човек започва да се смее, когато чуе да му кажат, че има един „виехо сеньор“, който иска да „прави малко амур“ — нали, мадам?
МАДАМ ПАЧЕ
Тъй, виехито… стар! Ланда, но толкова по-добре пара ти… за тебе… Макар да не ти прави удоволствие, той не ще прави скандал!
МАЙКАТА
(впуска се сред учудването и съчувствието, изразено от всички Актьори, които до този миг не са й обръщали внимание и които сега се стряскат от нейния вик и се опитват да я задържат. Ала те се смеят в същото време, защото Майката смъква перуката на мадам Паче и я хвърля на земята)
Вещица! Вещица! Убийца! Моята дъщеря!
ДОВЕДЕНИЦАТА
(притичва, за да задържи Майката)
Не, не! Мамо, не! Моля те!
БАЩАТА
(също притичва)
Успокой се! Успокой се! Седни!
МАЙКАТА
Тогава махнете я да не я гледам!
ДОВЕДЕНИЦАТА
(на Режисьора, който също е притичал)
Не е възможно, не е възможно майка ми да остане тук!
БАЩАТА
(също към Режисьора)
Те не могат да бъдат заедно тук! И тъкмо за това, разбирате ли, онази там не беше с нас, когато дойдохме! Ако останат заедно, по необходимост развръзката ще настъпи веднага.
РЕЖИСЬОРЪТ
Няма значение! Няма значение! Сега за сега ние само нахвърляме. Това е нещо като пробна репетиция. Всичко е от полза, стига да успеем ей тъй в бъркотията да уловим различните моменти.
(Обръща се към Майката и я отвежда, за да я накара да седне отново на мястото си.)
Хайде, хайде, госпожо, успокойте се, успокойте се! Моля ви, седнете на мястото си!
Междувременно Доведеницата застава отново сред сцената и се обръща към мадам Паче.
ДОВЕДЕНИЦАТА
И така, хайде, мадам.
МАДАМ ПАЧЕ
(обидена)
А, не, грасиас! Аз тук нищо повече не ще прави, щом майката присъства!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Стига, стига! Накарайте го да влезе този стар сеньор, за да се позабавлява, като прави малко амур!
(Обръща се властно към всички.)
Тази сцена, тъй или иначе, трябва да я направим! Хайде, почваме!
(Към мадам Паче.)
Вие си вървете!
МАДАМ ПАЧЕ
Ах! На мене… Аз си отива, отива си, сегураменте…
(Излиза си, кипяща от гняв, като грабва от земята перуката и високомерно изглежда Актьорите, които хихикат и ръкопляскат.)
ДОВЕДЕНИЦАТА
(към Бащата)
А вие сега изиграйте влизането! Не се въртете така! Елате тука Представете си, че вече сте влезли! Ето тъй: аз седя с наведена глава — скромна! Хайде! Да чуем гласа ви! Кажете ми с друг, бодър глас, както човек, който идва отвън: „Добър ден, госпожице…“
РЕЖИСЬОРЪТ
(вече слязъл от сцената)
Гледай ти! Вие ли режисирате, или аз?
(Към Бащата, който го поглежда в очакване, объркан.)
Изпълнете, каквото ви каза: идете в дъното, без да излизате и се върнете напред.
Бащата изпълнява нареждането почти изплашен. Твърде блед, но вече вживял се, сблъскал се с реалността на своето превъплъщение, се усмихва, приближавайки се откъм дъното на сцената, сякаш не подозира драмата, която ще го връхлети. Актьорите почват внимателно да наблюдават започващата сцена.
РЕЖИСЬОРЪТ
(тихо и бързо към Суфльора в будката)
А вие сега внимавайте, много внимавайте и записвайте!
Сцената.
БАЩАТА
(като се приближава, казва с променен глас)
Добър ден, госпожице.
ДОВЕДЕНИЦАТА
(навела глава, с едва сдържано отвращение)
Добър ден.
БАЩАТА
(опитва се да види лицето й, надниквайки под шапката, която почти я закрива, и като вижда, че е твърде млада, възкликва едва ли не на себе си. Възклицанието изразява едновременно задоволство и страх да не се изложи в една рискована авантюра)
А… Та… навярно… вие не идвате тук за първи път, нали?
ДОВЕДЕНИЦАТА
(както по-горе)
Не, господине.
БАЩАТА
Значи, идвали сте и друг път?
(Доведената дъщеря потвърждава с глава.)
Повече от един път?
(Изчаква малко, после отново разглежда лицето й под шапката. Усмихва се и казва.)
Е, значи, вие не би трябвало да се държите толкова… Разрешавате ли ми да ви махна тази шапка?
ДОВЕДЕНИЦАТА
(внезапно, за да го предвари, като не може повече да потиска отвращението си)
Не, господине! Сама ще си я махна!
(Изпълнява това бързо, конвулсивно.)
Майката се е отдалечила заедно със Сина и с другите си две малки деца, които я следват неотлъчно, но не в онзи край, където са застанали Актьорите, а на отсрещната страна. Тя стои като на тръни, следи с менящо се изражение на болка, на възмущение, на мъка, на ужас думите и действията, като ту крие лицето си, ту стене.
МАЙКАТА
О, боже, боже мой!
БАЩАТА
(чувайки стона, остава за известно време като вкаменен, после отново с предишния тон)
Ето, дайте ми я, аз ще я закача.
(Взема й шапката от ръката.)
Само че на една такава хубава, мила главичка като вашата бих желал да видя по-прилична шапка. Бихте ли ми помогнали после да ви избера една измежду шапките, които предлага мадам? Нали!
МЛАДАТА АКТРИСА
(прекъсва го)
Внимание! Отидоха ни шапките!
РЕЖИСЬОРЪТ
(веднага, много ядосан)
По дяволите! Тишина! Без духовитости! Там се репетира!
(Обръща се към Доведената дъщеря.)
Започнете отново, моля ви, госпожице!
ДОВЕДЕНИЦАТА
(подхваща отново)
Не, благодаря господине!
БАЩАТА
Хайде, хайде, не ми отказвайте! Нали ще я приемете? Ще се обидя… Има хубави шапки, погледнете! И после от това мадам ще бъде доволна. Та тя точно за това ги излага тук!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Моля ви, не, господине, аз няма как дори да си я сложа…
БАЩАТА
Навярно се тревожите за това какво ще си помислят в къщи, като ви видят да се връщате с нова шапчица? Ех, това не е беда! Нали знаете какво се казва в такива случаи?
ДОВЕДЕНИЦАТА
(не може да издържа повече и избухва)
Не в това е работата, господине! Не бих могла да я нося, защото съм… нали ме виждате: бихте могли сам да се досетите!
(Показва черната си дреха.)
БАЩАТА
А, траур, вярно! Истина: виждам, виждам. Моля за извинение. Вярвайте, наистина съм натъжен.
ДОВЕДЕНИЦАТА
(със смело усилие потиска възмущението и отвращението си)
Стига, стига, господине! Би трябвало аз да благодаря, а не вие да се натъжавате или да съжалявате. Моля ви не обръщайте повече внимание на онова, което казах. Също и за мен, разбирате, нали…
(опитва се да се усмихне и прибавя)
ще бъде по-добре да не си спомням, че съм облечена така.
РЕЖИСЬОРЪТ
(прекъсва ги, като се обръща към Суфльора в будката, и се качва на сцената)
Чакайте, чакайте! Не пишете, прескочете, прескочете последните думи от репликата!
(Обръщайки се към Бащата и Доведеницата.)
Отлично! Отлично!
(После само към бащата.)
Оттук вие после ще продължите, както се уговорихме!
(Към Актьорите.)
Тази сцена с шапките излезе добре, не ви ли се струва?
ДОВЕДЕНИЦАТА
Да, ама най-хубавото сега идва! Защо не продължаваме?
РЕЖИСЬОРЪТ
Потърпете за миг!
(Отново се обръща към Актьорите.)
Ще трябва да се изпълни, разбира се, с малко повече лекота…
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
Да, малко по-свободно…
ПЪРВАТА АКТРИСА
Да, разбира се. Не е кой знае какво.
(Към Първия актьор.)
Можем веднага да я изрепетираме, нали?
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
О, лично аз нямам нищо против. Ето отивам, за да изиграя влизането!
(Излиза, за да е готов да влезе през вратата в дъното.)
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Първата актриса)
И тъй, значи, вижте, сцената между вас и онази мадам Паче е свършила. Аз после ще се погрижа да я напиша. Вие стоите… Не, къде отивате?
ПЪРВАТА АКТРИСА
Почакайте, ще си сложа шапката…
(Отива да вземе шапката си от закачалката и си я слага.)
РЕЖИСЬОРЪТ
А, да, отлично! Значи, вие сядате тук с наведена глава.
ДОВЕДЕНИЦАТА
(насмешливо)
Да, ама не е облечена в черно!
ПЪРВАТА АКТРИСА
Ще бъда облечена в черно, и то много по-изискано от вас!
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Доведеницата)
Помълчете, моля ви. Погледайте малко сега! Има какво да научите!
(Пляска с ръце.)
Хайде! Почвайте: влизането!
И отново слиза в салона, за да обозре ефекта от сцената. Вратата в дъното се отваря. Влиза Първият актьор със свободно и дръзко държане на стар женкар. Представянето на сцената от страна на Актьорите трябва още от самото начало да бъде нещо съвсем различно от предишната сцена, ала в същото време ни най-малко не бива да прозвучи като пародия. По-скоро сцената трябва да бъде някак „разкрасена“. Разбира се, Доведеницата и Бащата, като не могат да се познаят в Първата актриса и Първия актьор и като чуват да се произнасят собствените им думи, изразяват по различен начин ту с жестове, ту с усмивки, ту посредством прояви на нетърпение или с открито недоволство впечатлението, което се създава у тях, както ще се види и по-долу. Ясно се чува откъм будката гласът на Суфльора.
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
„Добър ден, госпожице…“
БАЩАТА
(не успява да се сдържи)
Ама не е така!
В същото време Доведеницата, виждайки как Първият актьор влиза, избухва в смях.
РЕЖИСЬОРЪТ
(побеснял)
Млъкнете, за бога! А вие престанете веднъж завинаги да се смеете! Тъй не може да продължава!
ДОВЕДЕНИЦАТА
(като се приближава откъм авансцената)
Извинявайте, не успях да се сдържа, господине! Госпожицата
(сочи Първата актриса)
си стои кротко, но ако аз бях на нейно място, уверявам ви, и чуех да ми кажат „Добър ден“ по този начин, с този тон, бих избухнала в смях точно тъй, както сега се изсмях!
БАЩАТА
(и той се приближава малко)
Да, вижте, тъкмо така… видът, тонът…
РЕЖИСЬОРЪТ
Какъв ти тон, какъв ти вид! Оттеглете се сега и ме оставете да гледам репетицията!
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
(излиза напред)
Тъй като аз трябва да представлявам възрастен мъж, който влиза в дом със съмнителна репутация…
РЕЖИСЬОРЪТ
Много добре, но не им обръщайте внимание, моля ви! Почнете отново, почнете! Всичко върви отлично!
(Дава знак на Актьора да почне.)
И така…
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
„Добър ден, госпожице…“
ПЪРВАТА АКТРИСА
„Добър ден…“
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
(преповтаря движенията на Бащата, тоест опитва се да надникне под шапката, ала после изиграва твърде отчетливо първо задоволството, после страха)
„Ах… та… вярно ли е, че не идвате тук за първи път?“
БАЩАТА
(не успява да се сдържи и го поправя)
Не „вярно ли е, че…“, а „навярно“!
РЕЖИСЬОРЪТ
Казва „навярно“ — и после другото…
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
(сочи към Суфльора)
Аз чух „вярно ли е“.
РЕЖИСЬОРЪТ
Добре де! Все едно е дали е „навярно“, или „вярно ли е“! Продължете, продължете нататък. Впрочем, вижте, изпълнете го с по-малко напрежение, с по-малко шарж… Ето, сега аз ще го направя, погледайте…
(Качва се и сам изиграва началото на сцената, почвайки от влизането.)
„Добър ден, госпожице…“
ПЪРВАТА АКТРИСА
„Добър ден.“
РЕЖИСЬОРЪТ
„Ах… та… навярно… вие“
(Обръщайки се към Първия актьор, за да му обърне внимание върху начина, по който е погледнал Първата актриса под шапката.)
Изненада… страх… и радостно задоволство…
(После към Първата актриса.)
„Не идвате тук за първи път, нали…“
(Отново се обръща с многозначителен поглед към Първия актьор.)
Ясно ли е?
(Към Първата актриса.)
И вие тогава: „Не, господине“.
(Отново към Първия актьор.)
Изобщо, как да кажа? Souplesse!
(И слиза отново от сцената.)
ПЪРВАТА АКТРИСА
„Не, господине…“
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
„Значи, идвали сте и друг път? Повече от един път?“
РЕЖИСЬОРЪТ
Не, не, чакайте! Оставете я да направи преди това
(сочи Първата актриса)
утвърдителен знак. „Значи, идвали сте и друг път?“
(Първата актриса повдига малко глава, като притваря мъчително, сякаш от отвращение очи и после при едно „Хайде сега!“ от страна на Режисьора, тръска два пъти глава.)
ДОВЕДЕНИЦАТА
(неудържимо)
Господи!
(И веднага поднася ръка до устата си, за да сподави смеха си.)
РЕЖИСЬОРЪТ
(обръща се)
Какво има?
ДОВЕДЕНИЦАТА
(веднага)
Нищо, нищо!
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Първия актьор)
Сега вие! Продължавайте!
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
„Повече от един път? Е, значи… вие не би трябвало да се държите толкова… Разрешете да ви махна тази шапка!“
Първият актьор изрича последното изречение с такъв тон и го придружава с такива движения, че Доведеницата, все още с ръце на устата, колкото и да иска да се сдържи, не успява, и смехът избухва през пръстите й — неудържим и шумен.
ПЪРВАТА АКТРИСА
(възмутена се връща на мястото си)
Ах, аз да не съм тука палячо за посмешище на онази там!
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
И аз не съм! Стига!
РЕЖИСЬОРЪТ
(крещи към Доведената дъщеря)
Престанете! Престанете!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Да, простете… простете ми…
РЕЖИСЬОРЪТ
Вие сте просто невъзпитана! Ето какво сте! Една безсрамна жена!
БАЩАТА
(опитва се да се намеси)
Да, да, господине, вярно е, вярно е. Ала извинете я…
РЕЖИСЬОРЪТ
(качва се на сцената)
Няма какво да извинявам! Това е просто безобразие!
БАЩАТА
Да, да, господине, но повярвайте, повярвайте, че всичко, което виждаме, създава у нас особено, странно впечатление.
РЕЖИСЬОРЪТ
Странно? Какво е странно? Защо странно?
БАЩАТА
Господине, аз се възхищавам на вашите актьори: на онзи господин,
(сочи Първия актьор)
на госпожицата,
(сочи Първата актриса)
ала, без съмнение… вижте, те не са ние…
РЕЖИСЬОРЪТ
И таз добра! Как искате да бъдат „вие“, когато те са актьорите?
БАЩАТА
Именно, актьорите! И много добре играят нашите роли. Но повярвайте, тяхната игра ни изглежда нещо съвсем друго. Би трябвало да бъде същото, но, така или иначе, не е!
РЕЖИСЬОРЪТ
Как така не е? Какво е тогава?
БАЩАТА
Някак… става нещо тяхно, не е вече нещо наше.
РЕЖИСЬОРЪТ
Разбира се, така и трябва да бъде! Вече ви обясних това!
БАЩАТА
Да, разбирам, разбирам…
РЕЖИСЬОРЪТ
И така, стига!
(Обръща се към Актьорите.)
После ние ще си репетираме тъй както трябва. Винаги е било цяло наказание за мене да репетирам пред авторите! Никога не са доволни!
(Обръща се към Бащата и към Доведеницата.).
Хайде да опитаме отново с вас и да видим дали ще е възможно тя да не се смее повече.
ДОВЕДЕНИЦАТА
А, няма да се смея вече, няма да се смея! Сега за мене идва най-интересното, уверявам ви!
РЕЖИСЬОРЪТ
И така, когато вие казвате: „Моля ви, не обръщайте внимание на онова, което казах… И за мене, разбирате, нали…“
(обръща се към Бащата)
вие трябва веднага да подхванете: „Разбирам, ах, разбирам…“ и веднага да попитате…
ДОВЕДЕНИЦАТА
(прекъсва го)
Какво да попита?
РЕЖИСЬОРЪТ
По каква причина носите траур.
ДОВЕДЕНИЦАТА
Не, не, господине! Вижте: когато аз му казах да не обръща внимание, че съм облечена така, знаете ли какво ми отговори той? „Ах, много добре! Тогава да ги махнем веднага тези дрешки.“
РЕЖИСЬОРЪТ
И таз добра! Отлично! Та да обърнем с главата надолу целия театър!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Но това е истината!
РЕЖИСЬОРЪТ
Ама каква истина, моля ви се! Тук сме в театър! Истината — докъдето може!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Тогава, извинете, какво представление смятате да създадете?
РЕЖИСЬОРЪТ
Ще го видите, ще го видите! Сега оставете на мене тази работа!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Не, господине! От моето отвращение, от всички причини, една от друга по-жестоки и по-долни, за да съм „тази“ и „такава“, навярно вие бихте искали да замесите една романтична сантиментална история с него, който ще ме пита за причините на траура, и аз, която ще му отговоря, обливайки се в сълзи, че преди два месеца е умрял татко? Не, не, господине! Трябва той да ми каже онова, което наистина ми каза: „Тогава да ги махнем веднага тези дрешки!“ И аз, потънала в скръб, в траур, само от два месеца, отидох там — виждате ли, там! — зад онзи параван, и с тези пръсти, които трепереха от срам и отвращение, разкопчах корсажа си, полата…
РЕЖИСЬОРЪТ
(като се хваща, за косите)
Имайте милост! Какво говорите?
ДОВЕДЕНИЦАТА
(крещи вън от себе си)
Истината! Истината, господине!
РЕЖИСЬОРЪТ
Добре, не отричам, нека това да е истината… И разбирам, разбирам целия ви ужас, госпожице, но и вие разберете, че всичко това на сцената не може да се покаже!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Не може ли? О, тогава, покорно благодаря, аз се отказвам!
РЕЖИСЬОРЪТ
Ама не, вижте…
ДОВЕДЕНИЦАТА
Отказвам се! Отказвам се! За онова, което може да се покаже на сцената, вие двамата сте се споразумели оттатък! Благодаря! Отлично го разбирам! Той иска веднага да стигнем до представянето
(с карикатурно подчертаване)
на неговите душевни терзания. Ала аз искам да представя моята драма, моята!
РЕЖИСЬОРЪТ
(високомерно вдига рамене, изпълнен с досада)
Ох, боже мой, вашата, вашата! Извинявайте, но драмата е колкото ваша, толкова и на останалите! Например съществува неговата драма,
(сочи Бащата)
на майка ви. Не е прието едно действащо лице да излезе премного напред и като завладее сцената, да остави другите на заден план. Трябва всички да се съчетават в един хармоничен ансамбъл и да се представя онова, което може да се представи! И аз сам много добре зная, че всеки си има свой вътрешен живот, че всеки иска да го покаже наяве. Но трудността е тъкмо тук: да извадиш на показ само толкова, колкото е необходимо и има връзка с другите. И колкото и да е малко това, което показваш, чрез него да накараш да се подразбере целият сложен живот, останал скрит вътре! Ах, колко лесно щеше да бъде, ако всяко действащо лице в един пространен монолог… или дори, да кажем… в една публична лекция можеше да излее пред публиката всичко, което му е накипяло!
(Вече с добродушен, примирителен тон.)
Трябва да се сдържате, госпожице. Повярвайте ми, във ваш интерес е; защото, предупреждавам ви, цялата тази изобличителна ярост и това прекалено отвращение може да напрани лошо впечатление на публиката. Особено, извинете ме, след като самата вие си признахте, че преди да отидете с него при мадам Паче, вече сте били с други, я то не един път!
ДОВЕДЕНИЦАТА
(навежда глава, с дълбок глас след известна пауза на вглъбяване)
Истина е! Но помнете, че в онези, в другите мъже, аз пак виждам него!
РЕЖИСЬОРЪТ
Как, в другите — той? Какво искате да кажете?
ДОВЕДЕНИЦАТА
В очите на изпадналия в грях, господине, виновен за всички по-нататъшни грешки не си ли остава винаги оня, който пръв го е вкарал в прегрешение? А за мене той е виновният дори преди да се родя. Погледнете го и ще видите дали не е вярно!
РЕЖИСЬОРЪТ
Отлично! И малка ли ви се струва тежестта на толкова угризения върху него? Дайте му възможност да ги покаже на сцената!
ДОВЕДЕНИЦАТА
А как, моля ви, ще стане това? Как ще може той да представи всички свои „благородни“ угризения, всички свои „морални“ страдания, ако вие му спестите ужаса да види, че в прегръдките му се е намерило — след като е поканил момичето да махне траурните дрехи на прясната скръб — онова дете, господине, онова момиченце, което той отиваше да посреща на излизане от училище, вече станало жена, и то паднала?
(Изрича последните думи с глас, треперещ от вълнение.)
Майката, като чува тези думи, се задавя от избухване на непреодолима мъка, която първо се проявява в глухи стонове, а после се превръща в безнадежден плач. Състраданието завладява всички.
Дълга пауза.
ДОВЕДЕНИЦАТА
(веднага щом Майката почне да се успокоява, добавя с глух и решителен глас)
Тук засега сме си между нас, публиката още не ни познава. Утре вие ще дадете представлението за нас, както смятате за добре, ще го изпълните според вашите разбирания. Но желаете ли да видите действителната драма такава, каквато избухна и се разрази?
РЕЖИСЬОРЪТ
Разбира се, не бих могъл да желая нещо по-добро, тъй ще почерпя от нея още отсега колкото може повече!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Много добре, тогава накарайте онази майка там да си отиде.
МАЙКАТА
(прекъсва плача си и изкрещява)
Не, не! Не позволявайте това да стане, господине! Не позволявайте!
РЕЖИСЬОРЪТ
Но те само ще репетират, госпожо!
МАЙКАТА
Не мога да го понеса! Не мога!
РЕЖИСЬОРЪТ
Ама нали всичко това се е случило, моля ви! Нищо не разбирам!
МАЙКАТА
Не, то се случва сега, случва се винаги! Моята мъка не е свършила, господине! Аз съм жива и съм тук! И отново, и отново изстрадвам всеки миг на моето нещастие, което непрекъснато се повтаря, което вечно се подновява. Ала чули ли сте някога да говорят онези две малки същества там? Те не могат вече да говорят, господине! Те още се държат здраво о мене, за да не стихват моите мъки: но самите те вече не съществуват, тях ги няма! А тази,
(сочи Доведеницата)
господине, се измъкна, избяга от мене и пропадна, пропадна… И ако аз сега виждам и нея тук, то е пак по същата причина, то е само за да подновява винаги, винаги да съживява и държи пред очите ми мъката, която съм изстрадала и заради нея!
БАЩАТА
(тържествено)
Вечният миг, както аз ви казах, господине! Тя
(сочи Доведеницата)
е тук, за да ме улови, да ме върже, да ме държи прикован и увиснал вечно на позорния стълб в този единствен бързотечен и срамен миг от моя живот. Тя не може да се откаже от това, а и вие не можете да ме избавите.
РЕЖИСЬОРЪТ
Не съм казвал, че не трябва да го представим: дори то ще представлява ядката на цялото първо действие, докато стигнем до ненадейното й появяване…
(сочи Майката)
БАЩАТА
Точно така. Защото то е моята присъда, господине: всички наши страдания трябва да стигнат своята връхна точка във финалния й вик!
(Той също сочи Майката.)
ДОВЕДЕНИЦАТА
Още звучи в ушите ми! Подлуди ме този вик! Вие може да ме представяте, както си искате, господине: няма значение! Може и облечена, стига само ръцете ми да са голи, поне ръцете, защото, погледнете, като стоях така,
(приближава се до Бащата и обляга глава на гърдите му)
с глава, облегната тъй, и ръце, обвити около неговия врат, видях, че тук на ръката ми пулсира една жила и тогава, сякаш само тази жива жила събуди отвращение у мен, стиснах очи ей така и отпуснах глава на гърдите му!
(Обръща се към Майката.)
Викай, викай, майко!
(Отпуска глава на гърдите на Бащата и като вдига рамене, за да не чуе вика, добавя със задавен от мъка глас.)
Викай, както извика тогава!
МАЙКАТА
(спуска се да ги раздели)
Не! Дъще, дъще моя!
(И след като я откъсва от Бащата.)
Нещастнико, нещастнико, та това е моята дъщеря! Не виждаш ли, че е моята дъщеря?
РЕЖИСЬОРЪТ
(като чува вика, отстъпва чак до рампата. Актьорите също са ужасени) Отлично, да, отлично! И тъкмо тук ще трябва завеса!
БАЩАТА
(дотичва при него, разтърсен от силното преживяване)
Ето, виждате ли, защото беше тъкмо така, господине!
РЕЖИСЬОРЪТ
(убеден и с възхищение от видяното)
Но, да, тука на това място, без друго! Завеса, тук, завеса!
При повтарящите се викове на Режисьора, Сценичният техник спуска завесата, като оставя отвън при рампата Режисьора и Бащата.
РЕЖИСЬОРЪТ
(гледа нагоре и вдига ръце)
Какъв глупак! Рекох завеса, като исках да кажа, че действието трябва да свърши тук, на това място, а той взе, та наистина спусна завесата!
(Към Бащата, като придръпва една дипла в края на завесата, за да се прибере на сцената.)
Да, да, отлично! Сигурен успех! Тъй трябва да свърши действието. Аз гарантирам, гарантирам за първото действие!
Прибира се заедно с Бащата.
При вдигането на завесата се вижда, че Сценичният техник и работниците са разредили набелязаната преди това стая при ателието на мадам Паче и са подредили на нейно място градински кът с малък басейн.
От едната страна на сцената са седнали в редица един до друг Актьорите и Актрисите, а от другата — Лицата. Режисьорът е прав в средата на сцената, свил юмрук пред устата си, потънал в размишления.
РЕЖИСЬОРЪТ
(като се сепва след кратка пауза)
Да, да! И така: дойдохме до второ действие! Оставете на мене да го направя тъй, както решихме още в началото, и всичко ще се нареди!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Ние ще влезем сега в неговата
(сочи Бащата)
къща за неудоволствие на оня там!
(Сочи Сина.)
РЕЖИСЬОРЪТ
(нетърпеливо)
Добре, само оставете аз да се погрижа, нали се разбрахме!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Стига да проличи ясно неговата неприязън!
МАЙКАТА
(от мястото си, като клати глава)
И какво ли добро произлезе от това…
ДОВЕДЕНИЦАТА
(обръща се внезапно към нея)
Няма значение! Колкото повече вреда за нас, толкова повече угризения за него!
РЕЖИСЬОРЪТ
(нетърпеливо)
Разбрах! Разбрах! Това ще бъде основната идея! Не се съмнявайте!
МАЙКАТА
(умоляващо)
Господине, моля ви, постарайте се добре да се разбере, за успокоение на моята съвест, че аз се помъчих по всички възможни начини…
ДОВЕДЕНИЦАТА
(презрително я прекъсва и продължава изречението)
… да ме умири, да ме посъветва да не върша спрямо него предизвикателство!
(Към Режисьора.)
Направете, както тя иска, направете го, защото то е истина! Аз изпитвам от това удоволствие, вие ясно виждате, защото, колкото повече тя го умолява, колкото повече се опитва да смекчи сърнето му, толкова повече той се дърпа настрана, става „чужд“! Какво удоволствие ми доставя!
РЕЖИСЬОРЪТ
В края на краищата ще почваме ли второ действие, или не?
ДОВЕДЕНИЦАТА
Няма да се обаждам повече! Но аз ви предупреждавам, че няма да бъде възможно цялото действие да се развие в градината, както искате вие!
РЕЖИСЬОРЪТ
Защо няма да е възможно?
ДОВЕДЕНИЦАТА
Защото той
(сочи отново Сина)
винаги стои настрана от другите, заключен в стаята си! И после цялата роля на онова бедно, объркано момче там, както вече ви казах, трябва да се разиграе в къщата.
РЕЖИСЬОРЪТ
Ех, може би! Но, от друга страна, трябва да разберете, няма да вземем да закачваме надписи или да сменяме сцената насред представлението, по три-четири пъти на действие!
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
Някога се е правело…
РЕЖИСЬОРЪТ
Да, когато публиката навярно е била невръстна, като онова момиченце там!
ПЪРВАТА АКТРИСА
И когато е било по-лесно да се създаде илюзия!
БАЩАТА
(става внезапно)
Илюзия? Имайте милост, не произнасяйте тази дума! За нас тя е особено жестока!
РЕЖИСЬОРЪТ
(удивен)
Ама защо, моля ви?
БАЩАТА
Но да! Жестока, жестока! Трябва да разберете това!
РЕЖИСЬОРЪТ
А как трябва да казваме тогава? Ние създаваме тук у зрителите…
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
… Посредством нашето изпълнение…
РЕЖИСЬОРЪТ
… илюзия за една действителност!
БАЩАТА
Разбирам, господине! Но навярно вие не разбирате нас. Извинете ме! Защото, вижте, тук за вас и за вашите актьори всичко е само една игра, и това е правилно.
ПЪРВАТА АКТРИСА
(прекъсва го възмутена)
Как тъй игра! Да не сме деца! Тук ние изпълняваме съвсем сериозно роли!
БАЩАТА
Не казвам, че не е сериозно. Тъкмо това имам пред вид: вашата изкусна игра, която именно трябва да създаде — както казва господинът — съвършена илюзия за една действителност.
РЕЖИСЬОРЪТ
Точно така!
БАЩАТА
Сега вземете под внимание, че ние, такива, каквито сме,
(посочва себе си и с общо движение другите пет Лица)
нямаме друга действителност извън тази илюзия!
РЕЖИСЬОРЪТ
(втрещен, гледа своите Актьори, които също са изненадани и объркани)
Какво говорите?
БАЩАТА
(след като ги наблюдава за кратко време с едва доловима усмивка)
Но, разбира се, тъй е, господа! Каква друга действителност имаме ние? Това, което за вас е илюзия, създадена от вас, за нас е единствена реалност.
(Кратка пауза. Излиза напред няколко крачки към Режисьора и добавя.)
При това, обърнете внимание, не само за нас. Добре си помислете!
(Гледа го в очите.)
Можете ли да ми кажете кой сте вие?
(И остава неподвижен, с показалец, насочен към него.)
РЕЖИСЬОРЪТ
(объркан, с полуусмивка)
Как така кой съм аз? Аз съм аз!
БАЩАТА
А ако ви кажа, че не е вярно, че вие сте — аз?
РЕЖИСЬОРЪТ
Ще ви отговоря, че сте луд!
Актьорите се смеят.
БАЩАТА
Имате право да се смеете, защото тук е място за игра;
(към Режисьора)
и вие можете следователно да ми отговорите, че само на игра онзи господин там,
(сочи Първия актьор)
който е „той“, трябва да се въплъти в „мене“, докато аз съм действително „този“! Видяхте ли, че ви хванах в капан?
Актьорите отново се смеят.
РЕЖИСЬОРЪТ
Но това вече го казахме преди малко! Пак ли ще почваме отначало?
БАЩАТА
Не, не. Съвсем не исках да кажа това. Дори аз ви приканвам да изоставите тази игра —
(гледайки Първата актриса, сякаш за да предвари нейните думи)
художествена, художествена игра! — към която вие сте свикнали тук с вашите актьори, и отново ви питам сериозно: кой сте вие?
РЕЖИСЬОРЪТ
(като се обръща почти удивен и в същото време раздразнен към Актьорите)
О, гледайте какъв нахалник! Някой си, който се представя за „действащо лице“, идва да ме пита аз кой съм!
БАЩАТА
(с достойнство, но без високомерие)
Едно действащо лице, господине, винаги има право да пита някой човек кой е „той“, защото действащото лице има наистина свой живот, белязан с неговите характерни черти, поради което то е винаги „някой“. Докато един човек — не казвам за вас, а за един човек, взет ей тъй, изобщо, може и да не бъде „някой“.
РЕЖИСЬОРЪТ
Да! Но вие питате мене, който съм директор и режисьор! Не разбирате ли?
БАЩАТА
(почти под сурдинка, сладкодумно и угоднически)
Питам само за да узная, господин директор, дали вие, такъв, какъвто сте сега, се виждате… такъв, какъвто сте били някога, преди много време, с всички илюзии, които тогава сте хранили. Дали виждате всички неща в и извън вас, каквито тогава сте ги виждали и каквито без съмнение действително са били за вас! И тъй, господин директор, като си спомните за тези илюзии, които сега вече не храните, за всички ония неща, които сега не ви се „струват“, каквито са „били“ едно време, не чувствате ли да се губи под краката ви, не казвам този дъсчен под, а почвата под краката ви? Та нали по същия начин „това“, което чувствате, че сте сега, с цялата реалност на днешното, такова, каквото е, е осъдено да ви изглежда илюзия утре?
РЕЖИСЬОРЪТ
(без да е разбрал добре, объркан от хитроумната аргументация)
Е, и? Не разбирам докъде искате да доведете работата.
БАЩАТА
О, доникъде, господине. Искам да ви накарам да разберете, че ако ние
(отново сочи себе си и другите Лица)
освен илюзията нямаме друга действителност, добре ще бъде и вие да не се доверявате твърде много на вашата действителност, на тази действителност, която днес вие дишате и живеете, защото — тъй както и вчерашната — тя е предопределена утре да ви се открие като илюзия.
РЕЖИСЬОРЪТ
(опитва се да обърне всичко на шега)
А, отлично! Очаквам да кажете още, че вие, с тази ваша пиеса, която идвате да ми представяте тук, сте по-действителен, по-реален от мене!
БАЩАТА
(напълно сериозен)
Но това е несъмнено, господин директор!
РЕЖИСЬОРЪТ
Тъй ли?
БАЩАТА
Мислех, че сте го разбрали още от началото.
РЕЖИСЬОРЪТ
Че сте по-реален от мене?
БАЩАТА
Щом вашата реалност може да се изменя всеки изминат ден.
РЕЖИСЬОРЪТ
Цял свят знае, че може да се променя. Променя се непрекъснато, тъй като реалността на всичко се сменя, сменя се непрекъснато!
БАЩАТА
(с вик)
Но не и нашата реалност, господине! Сега разбрахте ли? Това е разликата! Не се променя, не може да бъде променена, нито да стане друга, никога, защото е фиксирана. Ние сме си „такива“ завинаги — о, това е ужасно, господине! Нашата неизменна реалност трябва да ви кара да треперите, когато се приближавате до нас!
РЕЖИСЬОРЪТ
(ненадейно се изправя пред него поради хрумване, което е възникнало неочаквано)
Само че бих желал да зная кога се е видяло едно действащо лице да излезе от своята роля и да започне да я тълкува, да я защищава, да обяснява. Можете ли да ми отговорите? Аз никога не съм виждал такова действащо лице!
БАЩАТА
Не сте виждал, господин директор, защото авторите обикновено крият мъките на своето творчество. Когато действащите лица са живи, живи в действителност пред очите на своя автор, той не прави нищо друго, а само следи думите, които говорят, жестовете, които те сами му предлагат. И трябва той да иска да бъдат такива, каквито самите те искат да бъдат. Тежко му, ако не постъпва така! Щом едно действащо лице е вече родено, то добива веднага, такава независимост дори от самия свой автор, че всеки би могъл да си го представи в безброй други ситуации, в които авторът не е и мислил да го поставя. Дори понякога действащите лица добиват значение, каквото авторът никога не е и сънувал да им придава.
РЕЖИСЬОРЪТ
Да, разбира се, това го зная!
БАЩАТА
Тогава защо се учудвате на нас? Представете си какво нещастие е за едно действащо лице да се роди живо във въображението на някой автор, а после авторът да не пожелае да му даде възможност да живее! Кажете ми дали това лице, оставено тъй, живо, но без възможност за живот, няма право да върши това, което правим ние сега пред вас, след като сме правили дълго и предълго същото пред него, за да го убедим, за да го подтикнем? Ту аз му се появявах, ту тя,
(сочи Доведеницата)
ту онази клета майка…
ДОВЕДЕНИЦАТА
(излиза напред като в сън)
Вярно е, и аз съм правила същото, господине, и аз съм го правила, за да го изкушавам, правех го толкова пъти в неговия тъжен и пуст кабинет, в часовете на здрач, когато той, отпуснат в едно кресло, не се решаваше да превърти електрическия ключ и оставяше мрака да нахлува в стаята му, а в този мрак ние се тълпяхме, за да го изкушаваме…
(Сякаш и сега е в онзи кабинет и се чувства неудобно от всички присъстващи Актьори.)
Да бяхте се махнали всички вие! Да бяхте ни оставили сами! Ето мама със своя син. Аз с това момиченце. А онова момче там винаги само. И после аз с него —
(сочи с бегло движение Бащата)
и после аз сама, аз сама… в този мрак.
(Скача внезапно, сякаш след въображаемия знак вижда собственото си видение, и заслепена от него, иска да го хване.)
Ах, моят живот! Какви сцени, какви сцени му предлагахме! Аз, аз го изкушавах повече от всички!
БАЩАТА
Да! Но може би той не ни даде възможност да живеем тъкмо заради тебе, заради твоята настойчивост, заради твоята невъздържаност
ДОВЕДЕНИЦАТА
Ами! Та нали той самият пожела да бъда такава!
(Отива близо до Режисьора, сякаш за да му се довери.)
Господине, мисля, че това беше по-скоро от униние или от възмущение към театъра такъв, какъвто публиката обикновено го разбира и го иска…
РЕЖИСЬОРЪТ
Хайде да продължим, драги господа, да продължим репетицията, за бога, и да стигнем до съществения факт!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Е, струва ми се, имате предостатъчно факти още с идването ни в неговата къща.
(Сочи Бащата.)
Нали сам казахте, че не могат да се закачват надписи или да се променя сцената всеки пет минути!
РЕЖИСЬОРЪТ
Тъй е! Но точно затова трябва да ги свържем, да ги съберем в едно стремително и стегнато действие, а не както вие преди малко искахте да видите как вашето братче се връща от училище, как обикаля като привидение из стаите, как се крие зад вратите, измъчвано от една мисъл, която… не си спомням думата, която употребихте…
ДОВЕДЕНИЦАТА
Изсмуква го, обезкървява… напълно!
РЕЖИСЬОРЪТ
Необичайна дума! Добре, съгласен съм, и се превръща целият „само в очи“, нали?
ДОВЕДЕНИЦАТА
Да, господине, ето го там!
(Сочи го. Момчето е застанало до Майката.)
РЕЖИСЬОРЪТ
Ха така! И в същото време бихте желали да се представи и онова момиченце, което играе, без да подозира нищо, в градината. Той в къщи, тя в градината; това възможно ли е?
ДОВЕДЕНИЦАТА
Ах, да играе на слънце в градината, господине, да бъде щастлива! Това е единствената ми награда, нейната радост, нейният празник в онази градина, да я видя избавена от мизерията, от неприветливостта на ужасната стая, където спяхме и четиримата! И аз спях с нея, помислете си, аз, с ужаса на моето заразено тяло, бях до нея, а тя ме прегръщаше силно със своите нежни и невинни ръчички. В градината, щом ме видеше, изтичваше да се хване за ръката ми. Големите цветя не виждаше, отиваше и намираше всички онези „длебнички, длебнички“ и искаше да ми ги покаже, и ми се радваше, радваше…
(Като казва така, разкъсана от спомена, избухва, в дълъг, отчаян плач, удряйки глава върху отпуснатите си на масата ръце. Жалост завладява всички. Режисьорът се приближава и се опитва едва ли не бащински да я успокои.)
РЕЖИСЬОРЪТ
Добре, добре, ще подредим и градината, бъдете спокойна! Ще има градина. Ще видите, ще останете доволна! Там ще съсредоточим сцените!
(Извиква един сценичен работник по име.)
Ей… спусни някое и друго дръвче! Две кипарисчета! Тук отпред, пред този басейн!
Отгоре се спускат на сцената две кипарисчета. Сценичният техник притичва, за да ги прикове.
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Доведеницата)
Засега набързо приспособяваме нещо, колкото да се създаде впечатление.
(Вика по име сценичния работник.)
Ей… Дай сега малко небе!
СЦЕНИЧНИЯТ РАБОТНИК
(отгоре)
Какво?
РЕЖИСЬОРЪТ
Малко небе! Някакъв фон, който да падне тук отзад, зад този басейн!
Отвисоко над сцената се спуска завеса от бял креп.
РЕЖИСЬОРЪТ
Ама не бяло! Казах ти небе! Нищо, остави го, аз ще се справя.
(Вика.)
Ей, осветителя, загаси всичко и ми дай малко атмосфера… лунна атмосфера… синьо, синьо от всички страни и на бялата завеса… Така! Стои!
При командата на сцената се възцарява тайнствена лунна вечер, която принуждава Актьорите да говорят и да се движат, сякаш се намират по вечерно време в градина на лунна светлина.
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Доведеницата)
Ето, погледнете! Сега Момичето, вместо да се крие зад вратите на стаите, би могло да обикаля тук из градината и да се крие зад дърветата. А с малката работата е по-трудна. Не е лесно да се намери момиченце, което да изиграе добре сцената, там, дето ви показва цветята.
(Обръща се към Момчето.)
Ела, ела ти по-добре! Да се помъчим да направим, каквото може!
(И тъй като Момчето не се помръдва.)
Ела, ела!
(После Режисьорът го дърпа напред и се опитва да му наложи да държи вдигната главата си, която всеки път отново клюмва.)
Ах, струва ми се, големи неприятности ни чакат и с това момче… Но как така?… Боже мой, ала все пак то трябва да каже нещичко…
(Приближава се още повече до него, слага ръка на рамото му, завежда го зад декорите, които представляват дървета.) Ела, ела малко насам! Я да видя? Я се поскрий тук… Тъй, опитай да подадеш малко глава, да дебнеш…
(Отдръпва се, за да види впечатлението, което се създава, и щом Момчето изпълнява нареждането сред уплахата на Актьорите, които са поразени, той добавя.)
А, отлично… отлично…
(Обръща се към Доведеницата.)
Ако малката го изненада тук да дебне, не би ли могла да му измъкне поне някоя и друга дума от устата?
ДОВЕДЕНИЦАТА
(става права)
Не се надявайте да проговори, докато тук присъства оня там!
(Сочи Сина.)
Първо трябва да го изпратите да си върви.
СИНЪТ
(приближава се решително към една от двете стълби към залата)
Веднага! Ще се махна с най-голямо удоволствие! По-добро от това и не желая!
РЕЖИСЬОРЪТ
(веднага го задържа)
Но къде отивате? Чакайте!
Майката се надига смутена, уплашена от мисълта, че Синът наистина си отива, и инстинктивно вдига ръце, сякаш за да го задържи, без изобщо да направи крачка от мястото си.
СИНЪТ
(стига до рампата, към Режисьора, който го задържа)
Аз изобщо нямам работа тук! Оставете ме да си отида, моля ви! Оставете ме да си отида!
РЕЖИСЬОРЪТ
Как така нямате работа тук?
ДОВЕДЕНИЦАТА
(спокойно, с ирония)
Ама не го задържайте! Той и без това няма да си отиде!
БАЩАТА
Той трябва да представи ужасната сцена в градината заедно с майка си!
СИНЪТ
(веднага, решително, гордо)
Аз нищо няма да представя! И още отначало заявих това!
(Към Режисьора.)
Оставете ме да си отида!
ДОВЕДЕНИЦАТА
(притичва при Режисьора)
Разрешавате ли, господине?
(Смъква ръцете му, с които той задържа Сина.)
Оставете го!
(После, обръщайки се към него, веднага щом Режисьорът го пуска.)
Хайде де, върви си!
(Синът остава устремен към стълбата, но сякаш прикован от невидима сила, не може да слезе по стъпалата. После, сред удивлението и уплахата на Актьорите, се придвижва бавно покрай рампата, насочва се към другата стълба за салона, но като стига до нея, остава и там устремен, ала без да може да слезе. Доведената дъщеря, която го следи с предизвикателен поглед, избухва в смях.)
Виждате ли, че не може? Не може! Принуден е да остане тук, завързан е за веригата, без да може да се изтръгне. Но щом дори аз, която хуквам да бягам, когато става онуй, което трябва да стане — тъкмо поради омразата ми към него, поради нежеланието ми да го гледам с очите си, — е, та щом дори аз стоя още тук и издържам неговия вид и неговата компания — тогава, представете си, дали той е в състояние да си отиде, той, който трябва наистина да остане тук с тоя свой достоен баща и с оная майка там, без други деца освен него…
(Обръща се към Майката.)
Хайде, хайде, мамо! Ела…
(Обръщайки се към Режисьора, за да му я посочи.)
Погледнете, беше се надигнала, за да го задържи…
(Към Майката, сякаш привличайки я с магическа сила.)
Ела, ела…
(После отново към Режисьора.)
Представете си каква смелост притежава тя, за да показва тук на вашите актьори онова, което чувства. Ала желанието й да се приближи до него е толкова голямо, че ето, виждате ли? — съгласна е да изживее отново своята сцена.
И наистина Майката се е приближила и щом Доведеницата произнесе последните думи, тя разтваря ръце, за да изрази съгласие.
СИНЪТ
(веднага)
Аха, но не и аз! Не аз! Щом не мога да си отида, ще остана тук, но повтарям, че няма нищо да представям!
БАЩАТА
(към Режисьора, силно възбуден)
Вие можете да го принудите, господине!
СИНЪТ
Никой не може да ме принуди!
БАЩАТА
Ще те принудя аз!
ДОВЕДЕНИЦАТА
Чакайте, чакайте! Първо, малката в басейна!
(Изтичва да вземе Момиченцето, пада на колене пред него и взема личицето му между дланите си.)
Бедничка моя душичке, ти гледаш объркана с хубавите си големи очи. Навярно не разбираш къде се намираш! Ние сме на сцена, душичке! Какво е сцена? Ето, виж, то е едно място, където се играе и нещата се правят съвсем като наистина. Играе се пиеса. И сега ние ще изиграем пиесата. Съвсем като наистина, нали! И ти също…
Прегръща я, притиска я до гърдите си и я люлее.)
Душичке моя, душичке моя, как ужасна е твоята роля в пиесата. Какво отвратително нещо е измислено за тебе! Градината, басейна… Е, разбира се, той не е истински! Лошото е тъкмо туй, скъпичко момиченце, че тук всичко не е истинско! О, може пък на тебе, понеже си малко момиченце, да ти хареса повече един неистински басейн, отколкото един истински, за да можеш да си играеш, нали? Уви, не, само за другите всичко ще бъде игра, но не и за тебе, за нещастие, защото ти си истинска, душичке, и защото играеш наистина при един истински басейн, голям, зеленясал, с много палмови листа, които правят сянка и се оглеждат, и с много диви патици — те плуват по повърхността и разбиват отраженията. Ти искаш да хванеш една от тези диви патици…
(С вик, който изпълва всички с боязън.)
Не, миличка Розета, не, мама не се интересува от тебе заради онзи там син, един истински мерзавец! Моята глава ще се пръсне от дяволските мисли, които ме измъчват… А оня там…
(Оставя Момиченцето и се обръща с обичайната: си недружелюбност към Момчето.)
Какво стоиш тук, вечно с тоя вид на просяк? Ако малката се удави, и ти ще си виновен. Заради това твое държане, сякаш съм виновна, задето ви накарах да влезете в къщата, като че не съм платила за всички!
(Сграбчва ръката му и го принуждава да я измъкне от джоба.)
Какво държиш? Какво криеш? Извади, извади тази ръка!
(Измъква ръката му от джоба и пред ужасените присъстващи открива, че той държи револвер. Известно време го гледа сякаш с някакво задоволство, после казва рязко с глух глас.)
Ах! Откъде си го взел?
(И понеже Момчето, уплашено, продължава да стои както винаги със замрежени, празни очи и не отговаря.)
Глупако, на твое място вместо да се самоубивам, бих убила някой от ония двамата или дори двамата: бащата и сина!
(Изблъсква го зад кипарисчето, откъдето преди това Момчето дебне, после взима Момиченцето и го пуска в басейна, тъй че да остане скрито. Накрая сама се отпуска на парапета на басейна с лице между ръцете.)
РЕЖИСЬОРЪТ
Отлично!
(Обръщайки се към Сина.)
И в същото време…
СИНЪТ
(презрително)
Какво ти в същото време! Не е вярно, господине! Не се е разиграла никаква сцена между мене и нея!
(Сочи Майката.)
Нека самата тя ви каже как стана всичко.
Междувременно Втората актриса и Младият актьор са се отделили от групата на Актьорите. Втората актриса се е приближила, за да наблюдава с голямо внимание Майката, която е срещу нея, а Младият актьор — Сина, за да могат после да повторят играта им.
МАЙКАТА
Да, истина е, господине! Аз бях влязла в неговата стая.
СИНЪТ
В моята стая, чувате ли какво казва? А не в градината!
РЕЖИСЬОРЪТ
Но това няма значение! Действието трябва да се съсредоточи на едно място, казах вече!
СИНЪТ
(забелязвайки Младия актьор, който го наблюдава)
Вие какво искате?
МЛАДИЯТ АКТЬОР
Нищо, наблюдавам ви.
СИНЪТ
(обръщайки се на другата страна към Втората актриса)
А, и вие сте тук? За да повторите онова, което върши?
(Сочи Майката.)
РЕЖИСЬОРЪТ
Точно така, точно така! Струва ми се, би трябвало да бъдете благодарен заради това внимание!
СИНЪТ
А, така ли? Много благодаря! Но още ли не сте разбрали, че вие не можете да създадете тази пиеса? Ние не сме оживели вътре в самия вас, а вашите актьори ни гледат отвънка. Как мислите, възможно ли е да се живее пред едно огледало, което не стига, че ни кара да леденеем, като ни показва нашия собствен образ, но в същото време го отразява, предавайки му една неразпознаваема от самите нас гримаса?
БАЩАТА
Това е вярно! Това е вярно! Разберете, че той има право!
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Младия актьор и Втората актриса)
Добре, отдръпнете се!
СИНЪТ
Излишно е! Аз не съм съгласен.
РЕЖИСЬОРЪТ
Вие сега мълчете и ме оставете да чуя какво ще каже майка ви!
(Към Майката.)
Е, и? Бяхте ли влезли в стаята?
МАЙКАТА
Да, господине, като не можех да издържам повече, влязох в неговата стая, за да облекча сърцето си, като изплача цялата мъка, която ме притискаше. Но той, щом ме видя да влизам…
СИНЪТ
… Никаква сцена! Отидох си, отидох си, за да не стане сцена. Защото никога не съм правил сцени, разбрахте ли?
МАЙКАТА
Истина е! Тъй е! Тъй.
РЕЖИСЬОРЪТ
Ала сега сцената между вас и него трябва да стане! Тя е необходима!
МАЙКАТА
Колкото за мене, господине, ето ме, готова съм! Ех, да можехте вие да ми покажете как да му поговоря, поне за малко, да изплача всичко, което ми е в сърцето.
БАЩАТА
(приближава се към Сина разгневен)
Ти ще разиграеш тази сценка. Заради майка си!
СИНЪТ
(по-решителен от всякога)
Няма да изиграя нищо!
БАЩАТА
(хваща го за реверите и го разтърсва)
За бога, послушай! Послушай! Не чуваш ли как ти се моли? Нямаш ли синовно чувство?
СИНЪТ
(и той го сграбчва)
Не! Не! И престани веднъж завинаги!
Всеобщо възбуждение. Майката, уплашена, се опитва да ги раздели.
МАЙКАТА
Моля ви се! Моля ви се!
БАЩАТА
(без да го пуска)
Трябва да се подчиниш! Трябва да се подчиниш!
СИНЪТ
(бори се с него и накрая го блъска на земята до стълбата сред всеобщия ужас)
Ама каква е тази лудост, която те е обзела? Нямаш спирачка, показваш пред всички своя и нашия срам! Аз не съм съгласен! Не съм съгласен! И тъкмо по този начин въплътявам волята на онзи, който не е искал да ни даде възможност да живеем на сцената!
РЕЖИСЬОРЪТ
Да, но нали всички вие сами дойдохте?
СИНЪТ
(сочи Бащата)
Той, не аз!
РЕЖИСЬОРЪТ
А вие не сте ли тук?
СИНЪТ
Трябваше да дойде той, да довлече всички нас и да тръгне да се споразумява оттатък заедно с вас не само за онова, което действително се случи, сякаш то не е достатъчно, а и за онова, дето никога не е било!
РЕЖИСЬОРЪТ
Но кажете, кажете поне вие какво е станало! Кажете го на мене! Наистина ли излязохте от стаята си, без да кажете нито дума?
СИНЪТ
(след моментно двоумение)
Нито дума. Тъкмо за да не направя сцена!
РЕЖИСЬОРЪТ
(подтиквайки го да продължи)
Добре, а после? Какво направихте после?
СИНЪТ
(в центъра на мъчителното внимание на всички, като прави няколко крачки по сцената)
Нищо… Прекосявайки градината…
(Прекъсва мрачен, потънал в себе си.)
РЕЖИСЬОРЪТ
(подтиквайки го да продължи, все повече под впечатлението на неговото държане)
Да, и? Прекосихте градината?
СИНЪТ
(отчаян, като крие лице зад ръката си)
Но защо искате да ме накарате да го кажа, господине? Ужасно е!
Майката трепери цяла и изпуска сподавени стонове, гледайки към басейна.
РЕЖИСЬОРЪТ
(като забелязва нейния поглед, се обръща тихо към Сина, с растящо безпокойство)
Момиченцето?
СИНЪТ
(гледа право пред себе си, към залата)
Там, в басейна…
БАЩАТА
(все още на земята, сочейки със състрадателен жест Майката)
И тя вървеше след него, господине!
РЕЖИСЬОРЪТ
(към Сина, с безпокойство)
И тогава вие?
СИНЪТ
(бавно, като продължава да гледа пред себе си)
Дотичах, спуснах се да я извадя… Но спрях, защото зад дърветата видях нещо, от което кръвта ми се смрази: Момчето, Момчето стоеше неподвижно, с обезумял поглед и гледаше в басейна удавената си сестричка.
(Доведеницата, останала превита при басейна, за да крие Момиченцето, отговаря като ехо, хълцайки отчаяно.)
(Пауза.)
Приближих се и тогава…
Зад дърветата, където е останало скрито Момчето, проехтява пистолетен изстрел.
МАЙКАТА
(със сърцераздирателен вик притичва заедно със Сина и с всички Актьори сред всеобщата бъркотия)
Сине! Синчето ми!
(И после, след всеобщата паника и несвързаните викове на другите.)
Помощ! Помощ!
РЕЖИСЬОРЪТ
(сред виковете, като се мъчи да си пробие път, докато Момчето бива вдигнато за главата и краката и отнесено извън сцената, зад бялата завеса, която изобразява небе)
Нарани ли се? Наистина ли се нарани?
С изключение на Режисьора и Бащата, който е все още на земята до стълбата, всички изчезват зад спуснатата в дъното завеса, която служи за небе, и остават там, като си говорят разтревожено. После от едната и от другата страна на завесата Актьорите се връщат, на сцената.
ПЪРВАТА АКТРИСА
(прибира се на сцената отдясно, натъжена)
Мъртво е! Бедното момче! Мъртво! Ах, какво нещастие!
ПЪРВИЯТ АКТЬОР
(влиза отляво, като се смее)
Как така — мъртво! Преструвка! Преструвка! Не вярвайте!
ДРУГИ АКТЬОРИ ОТДЯСНО
Преструвка ли? Действителност! Действителност! Мъртъв е!
ДРУГИ АКТЬОРИ ОТЛЯВО
Не! Преструвка! Преструвка!
БАЩАТА
(надига се и вика заедно с тях)
Каква ти преструвка! Действителност! Действителност, господа! Действителност!
(И се скрива, изпълнен с отчаяние, зад завесата.)
РЕЖИСЬОРЪТ
(не издържа повече)
Преструвка! Действителност! Вървете по дяволите всички! Светлина! Светлина! Пуснете светлина!
Внезапно цялата сцена и цялата зала на театъра се озаряват от много силна светлина. Режисьорът въздъхва, сякаш се освобождава от кошмар, и всички на сцената се споглеждат, изненадани и объркани.
Ах! Никога не ми се е случвало такова нещо! Загубих целия ден!
(Гледа часовника си.)
Вървете си, вървете си! Какво повече може да правим сега? Твърде късно е да започнем отново репетицията. Довиждане до тази вечер!
(И Актьорите си отиват, след като са го поздравили.)
Ей, осветителя загаси всичко!
(Преди още той да завърши тези думи, театърът потъва за миг в гъст мрак.)
Ех, по дяволите! Остави ми запалена поне една малка лампа, за да виждам къде стъпвам!
Зад завесата в дъното на сцената, сякаш поради погрешно включен контакт, веднага блясва един зелен прожектор, в лъчите на който ще се откроят, големи и отделени една от друга, сенките на Лицата без Момчето и Момиченцето. Като ги вижда, Режисьорът хуква навън от сцената в ужас. Едновременно с това изгасва прожекторът зад завесата и на сцената се възцарява предишното нощно синьо небе. От дясната страна на завесата бавно излиза напред Синът, последван от Майката с протегнати към него ръце, после от лявата страна — Бащата. Спират на средата на сцената и остават за малко там като в сън. Последна излиза отляво Доведеницата, която изтичва към една от стълбите. На първото стъпало спира за миг, за да погледа другите трима, избухва в писклив смях, спуска се по пътеката между столовете, като спира още само веднъж и пак се изсмива, гледайки останалите трима горе. Изгубва се от залата и отново се чува нейният смях вече заглъхнал от разстоянието. Малко след това пада завесата.