Иван Вазов
Чичовци (23) (Галерия от типове и нрави български в турско време)

XXIII. Кьошкът

Дълбоко мълчание царуваше на кьошка, дето бяха наредени всичките първенци.

Там беше, до самия бей, корместият, едър чорбаджия Карагьозоолу, който кога вървеше, имаше вид на една планина, която се мести.

До него седеше длъгнестият сух дядо Матея, или „лукавий рабе“, както го наричаха, който кога ходеше по пътя, пееше все черковни песни, и два пъти беше дал фалименто.

До Матея чорбаджи беше тлъстият Койчо чорбаджи, изгонен отдавна от кьойвекилска длъжност, но чорбаджилъка не беше изгубил и цял ден киснеше в конака. — „Не мога да ям сладко, ако не помириша конашката хава“ — казваше той. Той беше кормест, потеше се непрестанно и играеше чудно „кючек-уюну“.

До него чорбаджи Мичо Бейзадето с очила и в широките си шалвари.

По-насам седеше в панталони Гердан чорбаджи, мършав, дългомустакат и пръв ездач на кон, на който и миришеше непрестанно. Той се пулеше твърде зверовито, когато говореше, и гаче щеше да каже на събеседника си: „Лягай да те заколя!“

До него седяха едни безкрайни шалвари. Дребното, сухо человече, което притежаваха те, носеше име дядо Димо Лисицата, който гледаше много жално към небесата и смучеше дълбокомислено чибучката си. Той държеше страна в черквата. Неприятни слухове съществуваха, че някога бил голям изедник и се гоял със сиромашки пот, но това не беше явно по лицето му както на Койча чорбаджи.

На края седеше Димитър Текерлекът, или по-просто „Митето“. Той беше нов чорбаджия и все търкаше ръцете си усмихнато, и щом го погледнеше беят, той климаше глава и казваше: „Евет, ефендим“.

Насреща седяха друг ред чорбаджии. Между тях личаха:

Изтъртуфеното и подпухнало лице на Цача Куртето. Той носеше кирлив озобен фес, събираше по задушница хлебчета и пшеничка, за да нахрани децата си, и им носеше от касапницата чревца, които хората мислеха, че носи за котките. Той имаше само един милион.

Фратю чорбаджи (не господин Фратю), комуто преди шестнайсет години бил дохождал на гости филибелишкият паша, като минувал през града. Фратю чорбаджи и днес живее с възпоминанията на това славно минало и от нея дата започваше неговото леточисление.

— Дорястата кобила купих една година преди Джемал паша.

— Николчо ми се доби два месеца и три дена подир Джемал паша.

— На тия чизми им турих талпи, когато се готвехме да срещаме Джемал паша. Трайни излязоха.

Павлаки, който чакаше кога беят ще се обърне на друга страна, да избъбри две-три думи и пак се затуляше зад рамото на Фратя чорбаджи. Той имаше дебело угоеничко лице, кехлибарово цигаре и твърде мътно понятие за съвестта.

— Язък, даскал Калиста много учен и честен човек, но съвест няма горкият — казваше той за стария учител, за когото искаше да каже, че няма средства, състояние.

Хаджи Иван Карабурунът, пръв чорбаджия, комуто зелената изрусяла салтамарка беше виждала два пъти Божи гроб и петстотин пъти мехкемето. По тая причина по-лани кадият го втрисаше, щом срещнеше човек със зелена салтамарка. Но справедливостта изисква да кажем, че той не се беше клел в мехкемето на лъжа освен един път — и то за една конска торба.

Хаджи Енчо, вечният школски епитроп, който имаше глас на един Полифем, но не знаеше риторика. Това не му бъркаше да заляга за славата на училището. Един ден присъствуваше на урок по риторика. Син му Нечко, накаран да даде един противоположен период, озърна се, помисли и каза:

— Това училище или ще процъфти още повече, или ще пропадне съвсем.

— Лъжеш, магарски сине! — изрева баща му бесен, като изглеждаше стените. — Доде съм аз жив, няма да падне! Ката година харчим по две хиляди гроша за поправка!

Хаджи Цолю Пискунът, черковният епитроп, голям чревоугодник, който весден зяпаше пред касапницата. Той крадеше черковни пари и приличаше на возилница, за което поп Ставри справедливо казваше, че не вярва да може Хаджи Цолю да мине през тесните райски врата.

Варлаам стоеше в средата по калцуни и без пояс: той беше вдигнат ненадейно от послеобедния сън.

Селямсъзът стоеше зад него, близо до входа.

Зад них голям куп зрители: заптиета и народ.

Беят с тържествен вид положи кехлибареватацигарка на ореховото лъскаво ковчеже, тури си очилата и разгърна една голяма написана хартия.

Гробно мълчание.

Той я подаде на седящия до него чорбаджия.

— Чорбаджи, чети!

Карагьозоолу, който дотогава стоеше на едно коляно, сложи и другого, направи покорно темане и скръсти ръце на гърди.

— Опростете, бей ефендим, не възприемам.

Беят подаде хартията на втория чорбаджия.

Но дядо Матея сгърна по-хубаво предницата на кожуха си, погледна смирено надолу и изрече:

— Опростете, бей ефендим, моите очи да не видят такова нещо, не възприемам.

— Гердан чорбаджи! — обърна се беят към мършавия и с умен поглед чорбаджия. — Виж, що има тук!

Гердан чорбаджи коленичи всепокорно, стори темане и каза:

— Бей ефендим, такива работи изгарят ръцете на человека, не възприемам — и пак се поклони.

Беят покани Бейзадето, но той се извини, че е забравил у дома очилата, с които чете.

— Кой ще ми прочете тогава тая мръсота? — извика беят, а като съгледа Фратя чорбаджи насреща си, който си гуждаше очилата, прибави: — Заповядай, чорбаджи!

Фратю чорбаджи свали очилата си, гуди ги в кутийката и с обикновения поклон отговори:

— Бей ефендим, имам две малки деца; ако ме питат: „Що ги остави слепи?“ — Ще кажа: да не могат никога да прочетат такава измама. Не възприемам!

— Вземи ти — продума беят, като съзря Павлакя чорбаджи че се крие зад рамото на Цачко чорбаджи. Но и Павлаки отказа.

Беят се намуси гневно.

Карагьозоолу взема пак почтително положение и продължи:

— Да го чете, бей ефендим, комуто е трябвало.

Беят впи очи във Варлаама.

Но Варлаам стоеше като вкаменен и гледаше в носа на бея.

Цачко чорбаджи пошушна нещо на Павлакя, Павлаки пошушна на Фратя чорбаджи, който климна с глава одобрително и се обърна към бея:

— Бей ефендим, не бива ли да повикаме даскала? Това е даскалска работа.

— Даскал Гатя! Даскал Гатя! — извикаха едногласно.

Карагьозоолу взе съгласието на бея и заповяда:

— Хасан ага! Иди доведи тука даскал Гатя! Беят сгъна добре прокламацията, сложи въз нея табакерата си и се обърна с учуден поглед към Варлаама.

— Как те викат, чорбаджи?

— Фарлам.

— Копринарката — забележи Карагьозоолу.

— Тарилйомът! Цялото име кажи — изръмжа Селямсъзът.

— Отде си намерил тая книга, чадо?

Варлаам мълчеше.

Карагьозоолу направи темане и пошушна:

— Има ли воля?

Беят клюмна с глава.

— Бей ефендим, негова милост слабо разправя турските… Позволяваш ли на слугата си да поиска няколко отговори?

Беят изгледа свирепо Варлаама.

— Не знае турски? Та тоя керета е от Влашко?…

— Не, бей ефендим, в царството е живял.

— В царството? — попита беят в изумление, после прибави спокойно: — То се знае, гони царя, гони и езика му. Пезевенк!

— Евет — пошушна Цачко чорбаджи, като несъзнателно си гуждаше очилата.

Карагьозоолу изпъхтя, наведе глава, помисли и с тържествен тон начна:

— Варлааме, беят пита: от кой комита имаш тая прокламация?

Варлаам се посъвзе от уплашването, като видя, че го пита българин, поизтегли си гащите с вапцаните ръце и отговори смутено:

— Чорбаджи, какво да кажа? Стари хора казват: змия да ти влезе в пазухата, зло да не ти влезе в къщата… Е, какво ще кажеш сега? Ако дойде някой си, ама кой? Някойси, един някой си, не го знам кой е, и без друго поиска и пожелае, без да ти поиска и решението, ти отде да му познаваш какво му има на стомаха? То се разумява от само себе си, според желанието на челяка. Но има човеци и човеци: един лош, други — добър; но пословицата го рекла: доброто с нейде-нейде, а злото е във всяка къща. Тъй е и Фарламовата работа.

И Варлаам си отри с ръкава потта от челото.

Беят погледна въпросително Карагьозоолу.

Карагьозоолу погледна с недоумение, па попита пак:

— Ние те питаме друго: от кого си приел тая прокламация?

— Казвай по-отворено, Варлааме — забележи Мичо Бейзадето.

Варлаам ги изгледа всички безстрастно и начна:

— Кой ми я даде? Добре че питаш! Кой ми я прати дар, не ми се обади. Кой е… Дявола го попитали: — Как ти е името? — Дявол — рекъл. — Как те викат? — Дявол, рекъл. — Как са те кръстили? — Дявол пак. — Ама кой те е кръстил? — Сатаната!

Дядо Матея се намръщи, осекна се гръмливо и каза строго:

— Тебе, господине, за друго те питат: не знайш ли кой ти даде тая книга? Разбери!

— Отде да го знам? Когато някой ти хвърли в градината от пътя една проста папурвина или магия например, та па те попитат: как му е името? Какво отговаряш? — Не знам.

— Знайш, знайш много хубаво ти! — избъбра Селямсъзът.

Беят погледна Карагьозоолу. Карагьозоолу повдигна рамената.

— Искаш да кажеш-пое пак Карагьозоолу — че ти са хвърлили книгата в двора или са ти я пъхнали в джоба, без да усетиш?

— Това, това, хвърлили я в двора… Кой? Не знам. Кога?… Днес по пладне.

Карагьозоолу обясни на бея положителния отговор на Варлаама.

— Знайш, знайш, много хубаво знайш — изръмжа зверски Селямсъзът.

— Селямсъз, ти не отговаряй! — забележи му Карагьозоолу строго.

— Ти мълчи, кога те питат, тогава кажи — прибави Митето.

Карагьозоолу пак се обърна към виновника.

— Добре, като я намери в двора си, чете ли я? Разбра ли какво казва?

— Сиреч, разгърна ли я? — допълни дядо Матея.

— Питайте кюпа ми какво разбира Фарлам и той ще ви каже.

— Как не разбра? Ти ли не разбра? Предателю! Нали я залепи на лицето на вратнята си? — изрева Селязмсъзът, когото хвана нетърпение, задето не бързаха да обесят Тарилйома на лозата.

— Мълчи, Селямсъз! — изкрещя Текерлекът свирепо.

Карагьозоолу продължи изпитването:

— Хубаво, не си разбрал. Хай да кажем, че не си разбрал, но като не си я разбрал, защо я залепи на портата твоя?

Варлаам ги изгледа учудено и каза:

— И на това вопрощении Фарлам ще отговори.

После, като се обърна към Селямсъза и го изгледа презрително, прибави:

— Отде да зная, че е прокламация. Аз познах там образа, та по причина на образа я залепих. Грях ако има, кажете и докажете.

— Образът на Тотя — пошушна Фратю чорбаджи на Павлакя.

— Евет, на Тотя войвода — притури Павлаки.

Карагьозоолу пое, като си гърчеше дясната буза и си чешеше лявата:

— Ти познаваш ли чий е образът?

Варлаам погледна Карагьозоолу учудено, после Селямсъза и отговори:

— Попитали калугерина: познава ли лицето на дявола? Познавам го, зер!

— Тоя момък съвсем обърка конците — пошушна Фратю чорбаджи.

— Спукана му е работата — отговори Павлаки.

Карагьозоолу се наведе към бея и му пошушна на ухото.

— Завала гяур-каза беят и се усмихна иронически и съжалително към Варлаама.

Чорбаджиите, като видяха това усмихване, счетоха за своя длъжност и те да се усмихнат.

— Варлааме, ти казваш, че познаваш образа, добре ли разумяхме? — попита Карагьзоолу, като не искаше да вярва в тая нечута наивност.

Варлаам пак потърси с поглед Селямсъза.

— Защо гледаш мене? Там отговаряй! — изгрухтя той.

— Селямсъзе мирен! Варлааме, отколе ли го познаваш?

— От дете, убил го Господ!

— От дете ли?

— То се знае. В хилядо циганина слепешком ще го напипам тоя капасъзин!

При думата „капасъзин“ всички си прехапаха устните.

— Опропасти се горкият, язък за булката му — продума Фратю чорбаджи.

Павлаки клюмна утвърдително глава.

Карагьозоолу има доста време съвещание с бея.

— Пренощувал ли е у вас някога?

— Той ли? — попита Варлаам, като хвърли кръвожаден поглед на Селямсъза.

— Кой те пита за Селямсъзина? — извика дядо Матея.

— Тарилйом! Чакай сега да му кажа, е — извика. Селямсъзът и се спусна въз него, но заптиетата го оттеглиха.

Тогава Фратю чорбаджи взе думата:

— Какви са тия работи, Варлааме? Ти се смути: едно те питам, друго отговаряш!

— Сè мене гледа с котешките си очи — обади се Селямсъзът.

— Сега слушай хубаво какво те питаме — подкачи Цачко чорбаджи, — та което чуеш, на него да отговаряш. Събери си ума, тук сме хора, не сме говеда? Питаме те: като познаваш оногова… образа… санким…

Цачко чорбаджи се забърка и млъкна, защото не щя да произнесе името на Тотя войвода.

— Та как да не го познавам? — извика с отчаян глас Варлаам. — Познавате го всички! И ти, и аз! Всеки познава тоя смертоубиец — и той посочи Селямсъза.

Селямсъзът избухна и изпсува страшно Варлаама, развика се побеснял и каза колко гроша данък плаща на царщината и колко гърла храни, и в заключение предложи да се обеси тозчас Тариойомът, като каза, че купува въжето.

В това време Карагьозоолу тихо разправяше усмихнато на бея, че Селямсъзът се е разсърдил, защото Варлаам го оприличил на Тотя войвода, дето е изписан на прокламацията. Беят се ухили, взе прокламацията, за да прегледа внимателно пак образа на страшния хъш.