Иван Вазов
Чичовци (14) (Галерия от типове и нрави български в турско време)

XIV. Въздухът трепери

Ораторът все стоеше прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея! Хаджи Смион се сгуши зад дебелия дънер на ореха; Хаджи Атанасия се затули зад Миронча, комуто бравото замръзна на устата; останалите зяпаха смаяни.

Заптието повтори заповедта.

Учител Гатю се посъвзе малко от първото смайване, облече се, пошушна на подидаскала: „Всичко прикрий“, и продума твърдо:

— Да вървим, Хасан ага.

И тръгнаха.

Изпоплашенята дружина се поокопити малко; подидаскал Мироновски удари през лозята и се изгуби. Сбраха се на куп и се съветваха.

— Защо викаха даскала? — попита Иван Капзамалинът с побелял нос.

— Как защо? Глух ли беше? Аз добре рекох да се каже слово за пост… Ето ви вам едно „въздухът трепери!“ и „да живей България!“ — каза мрачно Хаджи Атанасия.

— Не вярвам да е за словото — каза Мирончо.

— Как? Ами?

— Беят, за да можеше да чуе словото от конака, трябваше да има уши, малко по-длъжки от магарешките, а Хасан ага да е някой магесник да хвъркне тъй скоро тука. Па и Фратя щяха да вземат.

— Друго е, даскалът ще е забъркал някоя каша — пошушна важно Пощянката… — Тоя човек го вземаха от пътя, без да попитат кой е и отде е, и го направиха даскал… Ще изгорят селото. Прости работи.

— Не се бойте, братя, кураж! — каза господин Фратю, като се озърташе плахо.

— Де Хаджи Смиона? — попита един.

Всички се огледаха.

— Бегал е някъде.

— Ето го!

Хаджи Смион се показа от дънера на ореха, гологлав и побелял.

— Отидоха ли? — попита, а като се озърна, прибави: — Е, сега?

— Казвайте! — обади се Мирончо със сериозен вид.

— Аз бягам — издума Хаджи Смион.

— Бягаш?

— Няма защо да бягам; който е надробил попарата, той да си я яде — каза Хаджи Атанасий сурово.

— Аз нищо нямам на душата си, политиката не ми трябва — проговори Иван Капзамалинът покорно.

— И аз също — продума Иван Бухалът с безгрижен вид.

— Моята политика е записана на качулката ми, нека дойде беят, и той ще я прегърне, сакраменто дио! — каза Мирончо.

Иванчо нищо не продума; но господин Фратю се обади:

— Не се грижете, братя, свободата иска жертви…

— Какво дириш там, Хаджи? — попита Мирончо.

— Феса си.

— Сега до него ли е останало? Ела!

— Защо?

— Да се съветваме какво да правим.

— Аз бягам.

— Бягаш ли?

— Бягам.

— Ти си полудял!

— Не съм полудял!

— Ами ние всички остаяме.

— Аз бягам.

— Сам?

— Не, с феса си — каза той, като диреше.

— Как? Ами булката и децата? — попита Хаджи Атанасия.

Хаджи Смион го погледна смаяно.

— Коя булка и кои деца?

— Твоите!

— Моите? Ах, добре каза, не бягам никъде; дето обесят тях, там и мен… Но де ми фесът? Чорт! И той хвана да гледа по главите на другарите си, после каза: — Трябва да го е откраднал оня.

— Да, даскалът го взе — отговори Головратът.

— Ами неговият?

— Ей го там на клона… вземи го, Хаджи, па да вървим — каза Мирончо.

— Аз? Пази, Боже.

— Вземи го, се едно.

— Луд ли съм? Фесът на бунтовник! Ух! — И той се хвана за главата.

— Що е? — попита Мирончо, като видя бледавината му.

— Та той сега е с моя фес пред бея, загубен съм!…

— Хаджи, кураж, свободата скъпо се купува — продума зловещо господин Фратю.

Хаджи Смион го изгледа смаяно и попита съвсем смутено:

— Ами ако ни хванат?

— Ако ни хванат, ще ни вържат — отговори кисело Мирончо.

— Ще ни вържат?

— После ще ни турят клупа.

— После?

— После ще го теглят, и свършено.

— Разбира се.

— Аз бягам.

— Накъде?

— В балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра, и ще се бия.

При всичката сериозност на положението, другарите се изкискаха на тая внезапна войнственост у Хаджи Смиона. Но Иван Стамболлият го поуспокои:

— Да ни обесят — не вярвам, какво сме сторили, та да ни обесят? Може само две-три нощи да нощуваме в гълъбарника, додето се изпита работата.

— То нищо — каза Хаджи Смион понасърчен, — чисти сме, слава Богу, да вървим, че щото Бог даде… не бойте се.

Но завчас се спря и се обърна към Йотата.

— Иванчо!

— Що е?

— Дай да променим фесовете, тоя е окалъпен и по ти мяза.

— Не ща го — отговори благоразумно Йотата.

— Вярвай Бога, мяза ти.

Иванчо си тури ръцете и отбягна от посегателната ръка на Хаджи Смиона.

— Нà го тебе, Хаджи Атанасия.

— Молим, молим, молим! Аз, стар човек, с такъв фес?

— И на мене не става — каза Хаджи Смион и погледна грабителски към Иванча, па прибави: — А бе, какво има? От един фес ли се боиш?

През гъсталака се съгледа, че идат хора.

— Заптиета! — извикаха неколцина.

— Сакраменто дио! — каза Мирончо със сериозен вид. — Тия агарянци са големи скотове, може да ни спримчат и да ни съсипят по съдове, поразено време!… Па тогава иди гледай Цочка чорбаджи.

— Тебе що ти е? Имаш патенто, ами ние, горките — каза плачевно Хаджи Атанасия… — Ах, „въздухът трепери“ де ги сега да ги видя — каза той, като диреше с поглед учител Гатя и господин Фратя.

По лицето на Миронча веднага се появи някаква нерешителност. Той побледня.

— Ако би да идат за нас, елате да се затворим в манастира — каза той, като се взираше в гъсталака.

Всички го изгледаха като изумени.

— Да се затворим в манастира и да се браним — продължи той, — кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска… Цял Севастопол е тук! Нека само да посмеят тия магарета… ще ги натъркаляме като кучета, па тогава в планината…

Изражението на Мирончовото лице беше станало страшно.

Всички гледаха с ужас Миронча.

— Де Фратя? — попита той, за да вземе мнението му.

Господин Фратя го нямаше. Той беше се изгубил като дим из средата им. Едвам след една минута съгледаха само пискюла на феса му, който ту се подмяташе нагоре, ту изчезваше там някъде из бостаните.

— Бяга! — всички извикаха с негодувание.

— „Въздухът трепери!“ Де го сега? — викна побеснял Хаджи Атанасий.