Иван Вазов
Чичовци (22) (Галерия от типове и нрави български в турско време)

XXII. Господарят на мексиканеца

В конака на кьошка при чучура седяха наред на рогозка по миндера първенци и чорбаджии, свикани от агата (така се викаше главният представител на султана в тоя град) по многоважното и тревожно дело на Варлаама Копринарката Тарилйома, уловен, че пръска бунтовни прокламации.

Агата (той беше бей) с дълъг кехлибарен цигарник на уста седеше в почетния кът на мек дюшек до непременното си орехово ковчеже, отгоре на което стояха наслагани валчеста мастилница от фарфор, турски пера от тръстика и хартия.

Беят беше старец, грохнал вече от дълго употребление на ракия и афион, едроглав, нисък, с дребно тяло и съвсем побеляла брада; лицето му сухо, длъгнесто, с азиатски цвят и изражение, набърчено с дълги бразди и издълбано от шарката; очите му, мътни и сиви, се губеха под подпухналите му клепачи; носът му, твърде голям и гърбав, се свършваше над устата му с две широки дупки, почернели от емфие, което беше придало тъмножълтеникав цвят на мустаците му.

Когато беят не беше пиян или му се стягаше душата, той обичаше да излиза из конака без сетре, по ръкави и по жилетка, и да се разхожда по мегдана, запитваше по нещо всякой един бакалин (тоя благороден навик беше приел от някой си везир), или седеше на плетено столче срещу берберницата на Хаджи Ахила, който псуваше гръмогласно и него, и пророка му на български, а беят се смееше още по-яката на остроумните Хаджи Ахилови глуми, от които нищо не отбираше.

Беят, както казах одеве, при всичко че беше бей, имаше много прости отношения и колчим срещнеше лудия Дося по улиците, спираше го, разпитваше го добродушно и му даваше петак. Той обикновено му казваше: „Чадо“. Не по-малко человеколюбиво се отнасяше с кучетата, които го следваха по двайсетина: той ги завеждаше на касапницата и без да пита стопана, отрязваше най-хубавото парче, от врата на овена и им го хвърляше (като предварително им го насичаше, за да не се карат) с думите: „Яжте, чада!“ Затова покойният поп Никифор казваше умилено: „Беят, ако и неверник, е много по-милостив към ближния си, отколкото българинът.“ По тая причина той беше станал популярен и децата безтрепетно приближаваха до него да гледат кехлибарения му цигарник в устата, а той им казваше чадолюбиво: „Аферим, чада!“ Той даже на Ивановден се остави чорбаджиите да го окъпят цял на мегданския кладенец с дрехите, а той се смееше от студ и от радост, а после направиха богат пир в негова чест; и когато онбашият му забележи почтително, че обноската му е недостолепна, той го изхока сърдито: „Мълчи бре, куче, това е за здраве!“ А веднъж би до смърт богатия турчин Емексизаа задето минуваше въоръжен през българско място. Обичаше също чистотата, но по един особен начин, защото купищата пълнеха мегданите, а помиите — барите, но той не думаше нищо; само когато лятно време зърнеше динева кора, се разлютяваше много и който му се мернеше тогава — чорбаджия ли, поп ли, даскал ли, турчин ли беше, — караше го да я вземе и да я хвърли на края, при Базайтовите черници. Един ден беше накарал да направи това ученомудрият дяда Йося, който оттогава стана страшен царски душманин! Това всеки изпълняваше, защото инак финиковият бастур, който беше донесъл от Мека (поради която причина Хаджи Смион го наричаше „мексиканеца“), играеше немилостиво по гърбовете. Мразеше ужасно пияниците нощно време и ги биеше безпощадно с мексиканеца, затова и подчинените му служители бяха твърде строги в тая смисъл. Една нощ заптиетата, като ходеха на караул, намериха в една тъмна, сляпа улица някакъв си паднал пияница. Те го разритаха и накараха да стане. Но с ужас познаха началника си, бея! Оттогава Бойчо Знайников го назоваваше „новий Харун-ал-Рашид“! Свиреп беше обаче Харун-ал-Рашид, когато се напиваше и на третия ден се окопитваше. Той вадеше сред конашкия двор малките длъжници на царщината и заповядваше да им ударят по двайсет и пет дряновици по краката, понеже махмурлукът му изчезваше по-скоро от виковете на нещастниците, или пък ония, които бяха хванати в неприлични приключения нощно време, задължаваше в двайсет и четири часа да се оженят, или ако не — снопът беше натопен в коритото на чешмата. Но какво се случи веднъж? Един непознат чужденец, минувач през града, се видя принуден да се ожени за една стара мома, която сам беят препоръча. Но скоро стана явно, че тоя чужденец имал жена здрава и читава, на мястото си и с четири деца. Това много разсмя бея и той побърза да ги разпусне, като подари на „невестата“ двайсет и пет лакти басма.

Беят беше твърде справедлив съдия и когато се затрудняваше много в някоя сплетена съдба, той немилостиво изгонваше с мексиканеца съдещите се. Особено се разлютяваше, щом някой от тях му напомнеше някой член от закона, винаги сложен на ореховото му ковчеже; тогава ставаше прав, поканваше съдещия се да дойде да седне на мястото му, като казваше:

— Заповядай, челеби! Като знаеш по-добре, заповедай!

Но защото съдещият се не приемаше такава висока чест, той му изкрещяваше:

— Навън, керата!

Но никога до днес, нито кога е бил забитин в Мосул, нито кога е бил в Кърк Клисия, нито кога е бил в Требиня, не му се е случвало да разглежда политически процес. Той се много смути когато днес, послед обяд, Селямсъзът дойде запъхтян и му донесе прокламация от Варлаама Копринарката. Той прибави, че я отлепил от вратнята му, дето уж сам Варлаам я бил залепил, за да се бунтува народът. А когато онбашият по повод на това му съобщи, че е подушил „комити“ и в тоя град, които са от букурещките, той се разлюти, заповяда тозчас да се свикат всички първенци, да доведат под стража сеятеля на прокламациите и да затворят набедника.

А онбашият, като разгледа прокламацията, разправи навсякъде, че в нея е изписан и Тотю войвода.