Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогията „Бяла черква“ (2)
Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 345 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (2011 г.)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: Словото

(Публикуването на романа „Под игото“ е резултат от сканирането на текстове, извършено от работна група за въвеждане на българска класика, в която участват Живко Иванов, Петя Бъркалова, Светла Черпокова, Красимира Чакърова. Текстът е въведен от Самуил Алвас, Стоян Савов, Даниел Арзуманян — Пловдивски университет, Филологически факултет. Корекции: Мартин Митов)

История

  1. — Добавяне (от Словото)
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Множество корекции от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Под игото от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Под игото.

Под игото
Титулна страница на първото самостоятелно издание на "Под игото" от 1894 г.
АвторИван Вазов
Създаден18871888
Одеса, Руска империя
Първо издание1894 г.
ИздателствоТодор Чипев
Оригинален езикбългарски език
ЖанрИсторически
Видроман
СтранициОт 354 до 431
Начало„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.“
Край„Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.“

„Под игото“ е роман в три части от българския писател Иван Вазов, цялостно публикуван за първи път през 1894 г.

Определян е като първия пример за този жанр в българската литература.[1] Творбата е най-популярното произведение на автора, както и най-четената и превеждана българска книга.

Романът е написан по време на изгнание на Вазов в Одеса и е пренесен в България с руската дипломатическа поща. Публикуван е от издателство „Т. Ф. Чипев“.

През 2009 година романът печели първо място в конкурса „Голямото четене“ (класация на най-любимите и четени книги на българите).[2]

Подзаглавието му е „Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението“, в три части, с 25 илюстрации в текста.[3] Създаден е през 1887 – 1888 г. в Одеса (тогава в Руската империя, сега в Украйна).

Първата част е публикувана за първи път през 1889 г. в „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина“. През 1890 г. в същия сборник са публикувани и останалите части. През 1894 г. романът излиза като самостоятелна книга на английски („Under the Yoke“, изд. „William Heinemann“) и на български („Под игото“, изд. „Т. Ф. Чипев“). Българското издание от 1894 г. е с илюстрации на Антони Пьотровски, Йозеф Обербауер, Антон Митов и Иван Мърквичка и с портрет на Вазов. Първоначално са фотографирани актьорите от театър „Сълза и смях“, след което художниците рисуват персонажите по снимките, като използват и своя почерк.[4] Следващите 3 издания на български (1896 г., 1910 г., 1920 г. – юбилейно), са издадени от Т. Ф. Чипев, с илюстрации на известни художници.

Литературната критика приема произведението нееднозначно. Романът събира в себе си носталгията за родния град на Вазов и за едно героично време в контраст на „епохата на дребните характери“, настъпила след Освобождението.

Основни опозиции: срам – слава, тъмнина – светлина.

„Под игото“ е първият роман в младата българска литература. Заглавието насочва към историческото време (към османското владичество), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ отново насочва към време на робство, но и на пробуждане, на промяна в мисленето на общността.

„Под игото“ е силно повлиян от френския романтизъм.

Сюжет

Вечерята у чорбаджи Марко
Вечерята у чорбаджи Марко, илюстрация от Йозеф Обербауер за първото самостоятелно издание на романа от 1894 г.

Бяла черква. Чорбаджи Марко Иванов вечеря заедно с многочелядното си семейство. Неочаквано в нощта се чува стряскащ шум. Марко отива в обора и разпознава в сенките Иван Кралича, избягал от Диарбекир. На входната порта заудря онбашията с няколко заптиета и беглецът прескача зида. Докато се разразява буря, Кралича се измъква от няколко стражи, които се докопват единствено до палтото му. Заточникът се укрива в извънградска воденица, където спасява воденичаря и невръстната му дъщеря от гаврите на двама турци. Дядо Стоян му помага да погребат мъртвите главорези, след което откарва непознатия да се укрие в близкия манастир при дякон Викентий. На другия ден се връща и игуменът Натанаил, който носи лоши новини от града. Доктор Соколов през нощта е бил арестуван и откаран. Когато Иван го питал предния ден за Марковата къща, докторът му подарил дрехата си, защото беглецът бил дрипав. Иван сложил в джоба си бунтовнически книжа, а дрехата останала у турците. След тия известия той решава да отиде да се предаде, за да избави този добър човек.

Същата сутрин обаче чорбаджи Марко се засича с онбашията в кафенето и турчинът забравя там писмото с обвинението и доказателствата против доктора. През това време чорбаджията съумява да подмени книжата и така спасява Соколов от тежко наказание.

На връщане Соколов се среща на пътя с Иван Краличът и дякон Викентий, които са тръгнали да му помогнат. Така се запознават двамата революционери и между тях се заражда най-искрено приятелство. Двамата измислят новата самоличност на беглеца, с която той е въведен в обществото на Бяла Черква.

Скоро след появата му в града, по адрес на Бойчо Огнянов са пуснати лъжливи слухове, дори че той е турски шпионин. Но след намесата му на годишния изпит на ученичките от девическото училище, той печели на своя страна всички честни сърца. Подлият Стефчов прави неприлично предложение на младата учителка Рада Госпожина и раздразнен от отказа, решава да я компрометира пред училищното настоятелство. Той задава сложни и неразбираеми въпроси на ученичките, на които те не могат да отговорят. В този момент на помощ на учителката идва новопристигналият чужденец и ученичките се представят много добре на същите въпроси, но зададени просто и разбираемо. Тази постъпка настройва всички добре към него и особено красивата учителка. Планът на Стефчов е осуетен, но ненадейно детето на чорбаджи Мичо, без да иска, издава революционните приказки, които слуша вкъщи. Това дава нов повод на Стефчов да нападне Рада, но тази подробност е скоро забравена.

За да остане по-трайно в града и да оглавява комитета, Огнянов се наема като учител. Това му позволява да се вижда често и с Рада, в която се влюбва. Това, наред с революционната му дейност, настройва Стефчов срещу него. Поради любовта си с Рада, Огнянов си печели враг също в лицето на Мердевенджиев, който също я обича и праща тайно сантиментални писма, над които двамата млади се надсмиват.

Скоро след това край града се появява Муратлийски и Огнянов го посещава в една воденица, където са го приели. На връщане оттам той среща игумена и се разговаря с него току до зловещата воденица, където е извършено престъплението. В памет на това дело, на което Мунчо дълбоко се възхищава, той трупа камъни на мястото, където са заровени труповете. За нещастие по пътя се задава онбашият, който отива на лов и става свидетел на появата на хрътката на Емексиз Пехливана, която напада злобно Огнянов, като враг на стопанина си. Тази случка е докладвана от Шериф ага, но не предизвиква особен интерес.

Група доброволци от града представят благотворително пиесата „Многострадална Геновева“, където главната роля се изпълнява от Огнянов. Представлението, въпреки наивността си, се радва на голям успех и трогва до сълзи зрителите. Гост в града по това време е и Каблешков, който накрая на представлението вместо традиционната любовна песен подхваща „Къде си, вярна ти любов народна“. Никой обаче не се възмущава и всички изпяват дружно песента. Дори беят, който присъства на пиесата, се наслаждава на песента, тъй като неговият преводач умело го лъже за значението на текста.

Персонажи

  • Иван Кралича/Бойчо Огнянов – син на заможен видински търговец, заточен в затвора в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното дело. Той е с черна къдрава коса и е среден на ръст. Влюбва се в Рада Госпожина.
  • Соколов – доктор в Бяла черква (той всъщност не е доктор, но помага с билки и най-различни лекове). Известен като голям веселяк – ерген, склонен към екстравагантен живот и приключения; човек с несериозно отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка.
  • Рада Госпожина – сираче от дете, отгледана е от Хаджи Ровоама, която е калугерка в женския метох. Първоначално е нейна прислужница, после послушница, а накрая започва да работи като учителка в девическото училище към метоха. Тя е високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, носи черна забрадка. Влюбва се в Огнянов. Любовта ѝ е трагична.
  • Кириак Стефчов – син на богат чорбаджия, който е облагодетелстван от турската власт, открито шпионира и слугува на властта и е горещ противник на революционното движение. Той използва всеки удобен момент да наклевети бунтовниците. От самото начало той се превръща пръв враг на Огнянов и Соколов. Жената на Стефчов Лалка е влюбена в Соколов и накрая умира – неволна жертва на омразата на Стефчов към последния. Стефчов неколкократно предава Огнянов на турците.
  • Чорбаджи Марко Иванов – заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си на почтеност и любов към родината. Чорбаджи Марко е главата на семейството и символизира типичния българин – почтен, разумен, прогресивен и родолюбец. Героят е петдесетгодишен, с исполински ръст, леко приведен, но строен. Лицето му е загрубяло от слънцето и ветровете, големите му вежди засенчват сините му очи. Марко е човек на реда, внимателен и добросърдечен, изпълнява християнските норми и държи на приличния вид и образованието на децата си. Самият той обича „учението и учените.“
  • Чорбаджи Юрдан Диамандиев – привърженик на султана и поради това неблагонастроен към революционерите. Той е брат на Хаджи Ровоама и баща на Лалка и на кака Гинка. Противоречиво на неговите убеждения всичките му деца са патриотично настроени. Героят е на години, болнав, намръщен и нервен – „Той беше човек на миналото“. Чорбаджи Юрдан е безскрупулен и жесток в страстта си за власт и пари.
  • Госпожа Хаджи Ровоама – калугерка в метоха, сестра на Юрдан Диамандиев и главна сплетница в селото. Рада Госпожина е бивша нейна храненица. Впоследствие Калугерката я изгонва. Тя също е сред главните врагове на Огнянов и Соколов (а впоследствие и на Рада)
  • целият женски метох – представени като сплетници и умалени копия на хаджи Ровоама. Колчо има „тропар“ в който приписва на всяка от сетрите „благодетел“, точно обратна на греха който притежава – скъперничество, лакомия, липса на смирение и пр.
  • Игумен Натанаил – игумен на мъжкия манастир в околностите на Бяла черква. Бивш хайдутин и добър стрелец с пушка. За известно време укрива Огнянов. Когато турците започват да издирват Огнянов е сред първите, които отиват да го предупредят.. Той и дякон Викентий също споделят революционния идеал.
  • Дякон Викентий – плах и нерешителен свещеник, от Бяла черква. Той е носител на други разбирания – за постепенното освобождаване на народа от старото, за израстването му най-напред като сбор от личности, а политическата свобода да бъде функция от личността. В хода на събитията Викентий израства революционно. Той жертва вижданията си в името на обществото, пада като герой в бунта.
  • Мунчо – бавноразвиващ се глухоням, който живее в манастира. След като става свидетел как Иван Краличът убива двама турци, той се привързва силно към него и му се възхищава. Благодарение на предупреждението му Краличът е спасен от смърт. Накрая на книгата той единствен се опълчва срещу убийството на Бойчо и е „обесен на кланицата“, както се изразява Вазов.
  • Колчо Слепеца – предан приятел на Огнянов, който не го изоставя в труден момент. На два пъти се жертва в труден момент – когато Огнянов трябва да бъде спасен от заптиета и втори път – когато Колчо дава собствените си дрехи, за да се намери начин да се преоблече (и укрие) Огнянов
  • Кандов – студент в Русия, увлечен по социалистическите идеи. Той е носител на идеите на младостта – всеобща свобода, равенство и братство. Намира се в града по здравословни причини, но скоро става съперник на Огнянов в любовта, а по-късно революционер и негов близък приятел. Кандов е готов да даде всичко в името на целта, на идеала си, жертвайки не само себе си, а и другите в името на Свободата
  • Безпортев (Редактора) – Буен мъж, леко хром. Член на Тайния комитет. В подготовката на въстанието дотолкова се опиянява от идеята, че яхва като кон един турчин пред цялото множество от хора. Турчинът дори не поглежда към силяха с оръжието си. Редактора е един от малкото въстанали в Бяла Черва, заедно с Кандов, Попов, Муратлийски и Соколов. Той пада жертва на революцията.
  • Муратлийски – другар на Бойчо от четата от 1868 г., който също като него се установява в Бяла Черква под самоличността на австрийския фотограф Ярослав Бързобегунек и продължава революционната си дейност. Брат на Муратлийски укрива Бойчо в най-тежките моменти, по-късно Рада отива да живее в Клисура при г-жа Муратлийска, докато води своята агитационна дейност. Муратлийски е една от жертвите на революцията
  • Поп Ставри – поп в градската църква, също благосклонен към бунтовниците
  • Чорбаджи Мичо Бейзадето – заможен чорбаджия, училищен настоятел, краен русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя и член на белочерковския комитет.
  • Христаки Заманов – българин, работещ като турски шпионин. Той се възползва от това, като изнудва българи и турци за пари, но не издава никакви тайни около делото
  • Фратю – заклет републиканец и член на комитета. Прави впечатляващ дебют като основен антагонист в „Многострадална Геновева“. В навечерието на борбата страхът го прави изменник.
  • Иван Боримечката – революционер от съседното село Алтъново. Той е с гигантски ръст и сила, простичък и недодялан, но добродушен, отзивчив на общонародните настроения и всеотдаен в участието си в освободителното дело. Верен другар на Огнянов.
  • Марийка – девойка, което Бойчо спасява от изнасилването на двама турци. В края на романа отново се появява, натоварена е със задачата да предаде важно съобщение от Огнянов на Соколов.
  • Шериф ага – онбашият на Бяла Черква. Лукав, един от враговете на Огнянов
  • Тъмрашлията – каймакаминът на околността. Представен е като леко наивен, донякъде и благосклонен към българското население (като за турчин)
  • Тосун бей – кръвожаден турчин, изпратен с многобройни башибозуци да потуши въстанието в Стремската долина. Показва изключителна жестокост.
  • Тодор Каблешков – представен като 26-годишен момък, среден на ръст, твърде сух и слаб, с едва поболи мустаци, черна като въглен коса, притежава живи очи с огнен поглед. Той е будна и бурна личност, посветила се изцяло на революционното дело.
  • Лалка – дъщеря на чорбаджи Юрдан, сестра на Гинка, племенница на хаджи Ровоама и съпруга на Стефчов. Влюбена в Соколов. Омразата в дома ѝ спрямо бунтовниците я задушава, тя умира като нейна косвена жертва.
  • Недкович – разумен и трезвомислещ мъж, член на комитета. родственик на чорбаджи Юрдан, но това не го спира да се обвърже с каузата на бунтовниците. Занимава се по агитацията. Недкович се опитва да пресече клеветите по адрес на Рада спрямо отоношенията ѝ с Кандов – но без успех.
  • Клеопатра – мечето на Доктор Соколов
  • Кака Гинка – либерална и смела жена, с весел нрав. Тя е голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Юрдан. Кака Гинка е образец за свободомислеща жена. Тя явно демонстрира симпатиите си към Огнянов и обкръжението му; открито и най-активно се включва в подготовката за въстанието; пренебрегва личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си. Омъжена е за Генко Гинкин. Кака Гинка се появява и в трета част на трилогията „Бяла Черква“ – „Нова земя
  • Генко Гинкин – заврян зет, на чорбаджи Юрдан, който приема името на кака Гинка
  • Хаджи Смион – герой познат ни още и от „Чичовци“. родственик на чорбаджи Юрдан по женска линия. Хаджи Смион е политически хамелеон, той често си мени мнението според силният на деня. Симпатизира тайно на бунтовниците, но за разлика от кака Гинка не смее да изкаже явно тези симпатии.
  • Отец Йеротей – монах, книжовник, скромен, тих, незабележим, но изключително активен към каузата. Той си дава парите, жертва ги за нещо ново, различно от досегашната му дейност.

Като второстепенни герои се появяват също персонажите от повестта „Чичовци“ (Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Ганчо кафеджията и др.) тъй като действието и на двете произведения се развива по приблизително едно и също време в същата област.

Преводи

Първият превод на „Под игото“ е подготвен през 1896 година от Атанас Димитров, докато следва в Йенския университет, но е публикуван едва през 1918 година.[5]

Киноадаптация

Романът е филмиран през 1952 г. Режисиран е от Дако Даковски. В него участват Мирослав Миндов, Лили Попиванова, Петко Карлуковски, Васил Кирков и други. Музиката е на Филип Кутев. Сценарий: Павел Спасов, Георги Крънзов. Оператор – Бончо Карастоянов.

Втората му филмова адаптация е през 1987 година, по случай 100-годишнина от публикуването на славната книга, възвеличаваща подвига на Априлската епопея. В ролите: Андрей Слабаков, Елена Маркова, Георги Черкелов, Илия Караиванов, Минка Сюлеймезова, Георги Парцалев, Георги Калоянчев и др. Режисьор-постановчик: Нина Янкова, Музика: Георги Генков.

Бележки

  1. Някои изследователи определят като роман жанра на издадената през 1873 година историческа трилогия на Любен Каравелов, включваща частите „Отмъщение“, „После отмъщението“ и „Тука му е краят“.Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 333.
  2. „Голямото четене“ Архив на оригинала от 2012-07-07 в Wayback Machine., сайт на БНТ.
  3. Как „Под игото“ се появи на бял свят – любопитни и неизвестни факти, архив на оригинала от 11 май 2020, https://web.archive.org/web/20200511173726/https://bulgarianhistory.org/pod-igoto-liubopitni-neizvestni-fakti/, посетен на 11 февруари 2020 
  4. Защо „Под игото“ излиза първо на английски език? // Българска телеграфна агенция, 7 юли 2020 г. Архивиран от оригинала на 28 април 2021 г. Посетен на 24 август 2020 г.
  5. Marushiakova, Elena et al. Atanas Dimitrov // Marushiakova, Elena et al. Roma Portraits in History. Roma Civic Emancipation Elite in Central, South-Eastern and Eastern Europe from the 19th Century until World War II. Leiden, Brill & Paderborn, 2022, 39 – 40 pp. (на английски)

Външни препратки

XX. Безпокойства

Бурни облаци се явиха прочее над Огняновата глава. Но той почти нищо не подозираше. Шестмесечното му безбедно стояне в Бяла черква беше усилило самоувереността му до безгрижност. Силно погълнат от залисии съвсем от друго естество, нему малко време му остаяше да мисли за тая дреболия — личната безопасност. От всички чувства страхът беше най-малко развит у него. Притурете при това и чувствата му към Рада — светлоцветната призма, през която гледаше света.

Впрочем, той сега не беше съвсем спокоен, защото, като излязоха из кафенето, той каза на доктора:

— А как мислиш? В Стефчовото заплашване има ли нещо сериозно?

— Стефчов има зъб на тебе и да можеше да ти стори зло, какъвто е мазник, той щеше да го направи досега. Той не би се задоволил с интриги.

— А този Мунчо, какво значат тия негови комедии? Мене хвана да ме издува.

Докторът се изсмя.

— Не ставай дете!

— Да, това не заслужава внимание, но Стефчов — Стефчов да не би да знае нещо?

— Какво може да знае той? Навярно Хаджи Ровоама му е пуснала пак някоя муха за нас. Ти знаеш, че тая бъбрица без глупави измислици не може да мине един час.

— Не, тя е опасна вещица и тя може да подуши онова, което друг трябва да види или чуе. Тя е и менторът на Стефчова, както тиранът на Рада.

— Тя беше пуснала — помниш? — за тебе, че си шпионин. Аз ти казвам, че само брътви.

— Но тя беше казала за тебе друго — вярно. Впрочем, ней й по̀ идат отръки женските сплетни. Да, ти знаеш ли? Стефчов ще се годява утре.

На доктора се поизмени лицето.

— За Лалка?

— За нея.

— Отде знаеш?

— Рада се научила… Хаджи Ровоама е предумницата, естествено. Годежници са: Хаджи Смион, тоя вездесъщи хамелеон, и Алафрангата.

Докторът не можа да скрие вълнението си. Той ускори стъпките си. Огнянов го погледна зачуден.

— Ти ми не беше казал, докторе, че сърцето ти не било свободно.

— Аз обичам Лала — отговори мрачно Соколов.

— Тя знае?

— И тя ме обича, или по-добре, по й се нравя от Стефчова. Да има у нея по-дълбоко чувство, не вярвам. — И неволно червенина излезе по лицето на доктора.

— Е, за твое щастие или нещастие, то е по-дълбоко, отколкото мислиш, байно, аз знам това добре — каза Огнянов, като гледаше съчувствено приятеля си.

— Отде знаеш? — попита докторът зачервен.

— От Рада; ти знаеш, че те са приятелки. Лалка й изказва душата си. Ти нито знаеш колко сълзи е проляла, когато те откараха за К., и каква радост е била, когато са те освободили. Рада всичко това е видяла.

— Невинно дете е — каза докторът глухо, — ще го убият, ако я дадат на тогова.

— Защо я не поиска досега? — попита Огнянов със съчувствие.

Докторът го погледна учудено.

— Та ти нема не знаеш, че баща й не иска да ме види?

— Открадни я тогава!

— Сега? Когато готвим въстание? То може да избухне подир две години, а може и утре, кой знае? В такива мътни времена нито искам да мисля за женене… и после, грехота ще бъде да увлека това момиче в нещастие.

— Това е право — издума замислено Огнянов; — същата мисъл спира и мене да се венчея за Рада; с това бих я отървал, тая прелестна сирота, от толкоз люти огорчения и бих я направил щастлива… тя заслужава да е щастлива… Прелестно сърце, брате мой. Но тя се убива сега, тя си е свързала съдбата с мене. Бедната!

Облаци минаха по Огняновото чело.

Докторът не си даваше добре сметка за чувството, което изпитваше към Лалка. Той невярно каза, че в тия мътни времена не се решава да я взема. Истинската любов не знае премеждия и прегради. Той усещаше наистина нещо като любов към Юрдановата щерка, но това чувство беше още твърде слабо, то не беше страст, а симпатия случайна и без дълбок корен. Темпераментът му и разсеяният му весел живот го правеха неспособен за силна привързаност към един предмет само. Сърцето му се делеше и между бейовицата, ако слушаме мълвата, и Клеопатра, и Лалка, и революцията, и кой знае още какво. Но сега подир съобщението на Огнянова за Лалкината привързаност, което сладко и дълбоко погъделичка неговото самолюбие, и за нещастието, което застрашаваше Лалка, сърцето му се сви от ненадейна скръб и мъка. Стори му се, че той е бил всякога влюбен в Лалка и че не би могъл да живее без нея. Може би в него се пробуди егоизмът, дълбоко вроден в човешката натура; може би искрена пламенна страст заговори в него; но той страшно биде смазан от мисълта, че Лалка завинаги ще бъде изгубена за него. Как да се отложи тая годявка? Как да се унищожи тоя съперник? Как да се спаси Лалка? Тия вътрешни въпроси се изобразиха твърде ясно по посърналото и мрачно сега лице на Соколова.

Огнянов го разбра. Мъката на доктора и съдбата на Лалка извикаха силно участие в него.

— Аз тоя краста ще ида да го викам на дуел! Трябва да го убия! Инак той ще убива други! — пламна Огнянов внезапно.

Двамата приятели повървяха мрачно.

Огнянов се спря с решителен вид.

— Искаш ли да ида да му кажа да си наляга парцалите и да му ударя плесница всред кафенето?

— Той ще я преглътне, както и другите. Той е човек безочлив. Па това няма да помогне.

— Ще го опозоря поне.

— Пред Юрдана Диамандиев плесница не опозорява.

— Пред момичето, то ще чуе!

— Лалка я не питат, пък тя благоговее пред волята на баща си — отговори докторът меланхолически и подаде ръката си.

— Отиваш си? Е, довечера ще идем у поп Ставря?

— Не ми се ще, иди сам.

— Не, трябва да идем. Дадохме дума. Поп Ставри е неодялана глава, но честно сърце. Па и там можем да намислим нещо.

— Добре, ще те чакам у дома тогава.

И приятелите се разделиха.

Огнянов отиде в училището. В учителската стая намери само Мердевенджиева, дълбоко зачетен в една турска книга. Огнянов го не поздрави. Той усещаше, още отначало, някакво противно чувство при вида на тоя момък, под една ръка с псалтикията, под друга с „иншата“, два атестата съмнителни за развитието на мозъка. Писмото му до Рада пък превърна това неразположение в отвращение към псалта, което порасте при виждането неговото лакействуване пред Стефчова. Огнянов се разхождаше живо из стаята, като пухаше големи облаци дим от цигарето си, занят от разговора си с доктора, без да обръща внимание на апатичното и заспало лице на псалта, наведено над книгата. Внезапно зърна на масата новия брой от в. „Дунав“, едничкия лист, който се приемаше в града, от Мердевенджиева, за турските му стълпове. Той хвърли разсеян поглед на българските и когато щеше да го захвърли, вниманието му се спря на едно заглавие с едри букви. Той прочете, попарен, следующето:

Избягване на заточеник из Диарбекирската крепост: Иван Краличът, от Видин, Дунавска област, на 28 години, висок ръст, черни очи, къдрава коса, мургав цвят на лицето, за участие в смутовете на 1868 г. осъден на вечно заточение в Диарбекирската твърдина и избягнал от нея през марта, настоящата година, влязъл пак в държавата на Негово Императорско Величество, дири се от властите, на които са дадени нужните указания за това. Верните царски поданици се задължават прочее, под страх на строго наказание за преслушание, да обаждат или предават казания избягнал престъпник, щом го познаят, на законната власт, за да възприеме достойното си наказание, според справедливите императорски закони.“

При всичката сила на волята си Огнянов не можа да се удържи спокоен при тоя чужди човек: лицето му се измени, устните му пребледняха. Изненадата беше много неочаквана. Той хвърли бърз поглед към Мердевенджиева. Псалтът, все в прежното неподвижно положение, стоеше над книгата. Вероятно, той нищо не забележи от вълненията на Огнянова, а надали е обърнал внимание и на членчето, само по себе си безинтересно. При тия успокоителни предположения Огнянову се възвърна малко хладнокръвието. Първата му мисъл беше да унищожи тоя опасен протогер.

Той пресили отвращението си против псалта и се унизи да заговори с него.

— Бай Мердевенджиев — каза той спокойно, — чели ли сте вестника? Остави ми го, да го прегледам у себе си. Хрониката му е много любопитна.

— Не съм, но вземете го — отговори псалтът лениво и продължи пак четмото си.

Огнянов излезе със зловещия „Дунав“, единственият брой, който се приемаше в Бяла черква.