Захари Стоянов
Записки по българските въстания (29)

Глава VIII. Въстанието в Перущица

Перущица измежду другите въстанически пунктове държеше първо място след Панагюрище, Батак и Клисура. Бенковски хранеше за това село големи надежди. Сам той лично беше дохождал няколко пъти на Перущица. Той слазяше в дома на Дина Гечов, тест на доктор Василя Соколски, гдето перущенската интелигенция дохождала при него на разговор.

Перущица е чисто българско село на два и половина часа разстояние от Пловдив.

Както в другите пунктове, така и тука, приготовлението за въстание следваше бързо. На 23 априлий — на сами Георгьовден — пристигнал в селото, от Панагюрище, Спас Ив. Гинев^[2], който донесъл със себе си кървавото писмо; а Кочо Кундурджията пристигнал от Пловдив на 22-ри.

И без дохожданието на тия две лица перущени били приготвени да въстанат; ако и да е имало няколко по-стари хора да са противят, докато стане работата по-известна, Кочо и Спас убеждавали и утвърдявали, че целият български народ е дигнал вече знамето за свободата.

Разбира се, че възхищението за тая свобода е нямало граница. Най-напред младите момци затъкнали ножовете и нарамили дългите пушки, толкова любими него време за всеки българин, и съпровождани отвсякъде с мили усмивки от страна на момите, ходили из улиците. Първия и втория ден не се случило нищо особено, което дало още по-голям кураж на селяните. В разстояние на това време тия изпращали на два пъти хора до Пловдив да искат помощ за всеки случай, защото башибозушките байряци се червенеели вече около селото, на Власевец, Вълковици и Мишева могла; а на Блатото се виждал син байряк, около който се групирали стотина черкези, конница. На първите пратеници в Пловдив правителството отговорило да държат отбранително положение срещу нападающите башибозуци, а втори път изпратило една комисия, състояща от шест души, трима турци, между които бил някой си хаджи Рашид, и трима българи: Атанасаки Каратопраклията, Т. Власакев и още едно непознато лице, които съпровождали и две заптиета.

До 25 априлий перущенските въстаници не направили нищо спрямо турците; на същия тоя ден (25) в селото дошли трима души башибозуци, уж да искат хляб, а всъщност целта им била да прегледат силата на перущени. Тия последните си позволили да покажат и някои дързости към българите, за което заплатили с главите си. Минутата била такава, щото твърде малко е трябвало да пламне огънят. Тоя огън пламнал тогава, когато се получило известие в село, че тялото на Калофер Гинчев, перущенец, се намерило хвърлено в една вода, когото заклали башибозуците. След убиванието на турците перущеии погледнали по-сериозно към захванатото дело. Стражи били наредени навред около селото, от въоръжени юнаци, черковата „Св. Атанас“, която по своето местоположение никак не представлявала сгодна позиция, била избрана за защита. Много народ, жени и деца се затворили вътре, а способните да държат оръжие мъже пазели по дуварите, на които отворили метеризи за пушките. За главатар на отбраната бил определен Петър Бонев (сръбски въстаник), комуто помагали Кочо Чистеменски и Спас Гинев. Но и башибозуците от своя страна не спали; движенията в техния лагер от час на час ставали по-бързи; тия наближавали постепенно към селото и се впущали от време на време да нападат.

Минутната радост на перущени не отишла за дълго време. Съобщенията им със селото били прекъснати от всяка страна; никой не можал да се подаде от селото на вън, нито пък други странен човек отвън можал да влезе: с всичко разполагали башибозуците, които със своите диви викове задавали страх и ужас; а помощ от Влашко и Сърбия, която обещаваха апостолите, в оръжие и хора, отникъде е нямало да се подаде. Тия предчувствували вече своята грозна съдба, която скоро щяла да ги сполети.

Пред вид на това положение със смесената турско-българска комисия, която дошла от Пловдив, причислили се още седем души българи, родом от Перущица, и заминали за ближното турско село Устина, четвърт час на запад от Перущица, за да правят преговори с турците (башибозуците), център на които било това село.

После един и половина час от селските пратеници само пет души се завърнали в Перущица с една тълпа башибозуци, а двамата им другари останали в Устина като залог. Башибозушката тълпа, която дошла от Устина, се установила край селото, на мястото, називаемо Циганската могила, а петимата души българи влезли вътре в селото да обявят на своите съселяни, че ако в разстояние на един час не излязат да се предадат с оръжието си, то селото ще бъде ударено.

Около 30—40 души, жени, деца и мъже, без знанието на главатарите си излезли от черквата „Св. Атанас“ и отишли да се предадат на башибозуците при Циганската могила. За това предавание най-много настоявали селските първенци, които от по-напред били противни за всяко въстание. Петър Бонев, който в това време се намирал на позициите откъм южната страна на селото заедно с по-първнте лица от селото не знаели нищо за предаванието на съселените си. Предадените били откарани в с. Устина. После малко затворените в старата черква „Св. Архангел“, повечето жени и деца, като се научили за предаванието на съселените си от „Св. Атанас“, начело със селските свещеници Петър и Стоимен, и тия направили същото. Когато мъжете, които пазели по позициите, узнали за станалото, тия напуснали всичко и встревожени, тръгнали към Циганската могила да търсят своите жени и деца, които с тълпата заедно отивали да се предават. По неволя повечето от тия последните се присъединила към семействата си и отишли да се предадат на башибозуците.

В това време, когато перущени наближавали да влязат в башибозушкия лагер, един френец, който идел откъм Пловдив на кон, започнал да вика на турски: „Не бойте се, царска войска иде.“ Башибозуците, като не го разбрали, че е френк гяур, свалили го от коня и го насекли с ножовете си. Тая невинна жертва била като знак на предстоящата кървава сцена. Около 300—400 души, повечето жени, деца и недъгави мъже, успели да се предадат на башибозуците при Циганската могила, в което предавание не последвало нищо особено. Отведнъж обаче зверският глас на техния главатар Адил ага изкомандувал на своите подчинени диви башибозуци „дьон гери!“ и дългите ятагани лъснали във въздуха. Страшна минута настанала за беззащитните перущени, които били заобиколени от всяка страна от дивата орда. Техните отчаяни викове, молбите им, които произнасяли, коленичили пред разярения турчин, пресипналите гласове на малките дечица достигали до небесата.

Картината била една от най-сърцераздирателните. Там белобрадият старец припадал в краката на хищния башибозук да го пощади, който изпразвал пищова си в гърдите му и тичал нанапред да търси други жертви, без да удостои с погледа си поне валяющия се в кръвта си труп. По-нататък млада майка целувала дръжката на окървавения нож да остави малката й рожба, но безчеловечната чалма, под която се виждало само человечески образ, сечала наред и майки, и деца… Други, по-страшни зверове набодяли на ятаганите си годиначета деца, като ябълки, които пищели до бога и обвивали тънките си ръчички около студеното желязо на ножа, острилото на който безсъзнателно режело крехките пръстца. Примрялата от жалост и страх майка дигала ръцете си нагоре да помогне на своята малка рожба, но друг башибозушки нож отсичал тия ръце и майката, както и рожбата падали на земята при другите си отдавна паднали братя.

Нищо не можало да умилостиви человекообразните зверове. Тия продължавали да секат и да гърмят с пушките си върху ония жертви, които били малко отдалечени. После няколко минути това място представлявало салхана от човешки трупове: мъже, жени, деца и стари бабички, натрупани един въз други. Едни от тях отдавна вече били умрели, други хъркали на последно издихание, трети, клани-недоклани, пищели сърцераздирателно за капка водица и пр. Близо 70—80 души от двата пола и от разни възрасти хора загинали в това коварно нападение. Останалите изпоплашени хора се отървали с бяг, кой накъдето види: едни търтили към околните села, други се затворили в старата черкова „Св. Архангел“, а най-голямо число влезли в ближната черкова „Св. Атанас“. Мястото, гдето е станало клането, е далеч от селото около 500—700 крачки откъм западна страна.

Башибозуците гонили българите до самото село, но били принудени да се върнат, защото им се опрели от черковата. В отстъпването си обаче тия сполучили да турят огън на селото, откъм западната и северната страна. Това се случило на 27 априлий вечерта. Положението на перущени след тая кървава сцена станало още по-лошо: тия нямали никаква гаранция за оцеляванието на селото и никой не бил сигурен за живота си нито за една минута. Правилната отбрана на селото била вече нарушена. Никаква надежда нямало за нейното поправление. На мнозина от стражарите, които пазели различни пътища и пунктове около селото, не била известна жалостната случка за съдбата на погиналите им от башибозушкия ятаган. Щом тия се научили за това, напуснали позициите и се върнали в селото да видят своите братя, семейства, разбира се, че втори път не са можали вече да се завърнат, и така селото останало открито от всяка страна пред нападающите башибозуци: само слабият черковен дувар стоял между нападателите и жертвите, който ги отделял едни от други.

Черешовият топ, приготвен от по-напред от селяните, бил закопан в един гириз, без да се употреби.

Скоро башибозуците нахлули в селото и ударили на плячка и грабеж по къщята; тия вземали всичко, щото им се попаднало на очите, като добитък, покъщнина и пр., което се продължавало до другия ден — 28 априлий; ограбените къщи тия предавали на огън. Затворените в черковата българи след няколко часа се окопитили и дошли малко на себе си. Намерили се помежду и такива хора, с твърди и решителни характери, които съживили полуубиените и отчаяните. Тия последните казвали, че смъртта е вече неминуема за всекиго; заради това, наместо да погинат като кокошки, много по-добре ще направят да удрят според силите си на нападающите человекообразни зверове, в които няма ни сърце човеческо, ни душа. Мнозина намерили правдоподобие в тия думи и излезли из селото да трепят кого где срещнат и видят да носи на главата си чалма. Башибозуците се дръпнали от селото на края, отгдето следвали да нападат тук-там от краищата. Пуканието на пушките не преставало както от едната, така и от другата страна. Българите засядали в по-здравите къщя на позиция, отгдето стреляли на всяка чалма, която се мярнала пред очите им. На убитите черкези (паднали от български куршум) борците на свободата събличали дрехите, които обличали на себе си, кръстосвали из селото да трепят нападающите башибозуци; за да се отличават от истинските черкези, които така също били в изобилие из селото, носели на главите си шапки от заешка кожа. Така е преминал 28 и 29 априлий, само нощно време преставало гьрмението на пушките; башибозуците и черкезите се оттегляли в своите лагери около селото, в които цялата нощ светили огньове и се слушали песни.

Борбата между перущени и турците, състоящи повече от 1500 души черкези, помаци и голи цигани, е била съвсем неравна. Първите имали не по-много от 200 души, въоръжени със стари кремъклийки пушки, кърджалийки чифтета и други ловджийски пушки, куршумът на които твърде мъчно може да убие човека от 50—60 крачки. Най-калпави бяха пушките, които продаваше на селяните него време Стефан Дренски от Пловдив, с двойна и тройна цена. Когато хората жертвуваха и наниза си само и само да си доставят оръжие за бъдещото движение, поменатият патриотин, както се вижда работата, е взел участие само за спекула, като изтеглювал от странство най-лошото оръжие, с което човек не беше в състояние да се запази от десет крачки разстояние.

Но не беше само това зло. Барутът, който изключително се купуваше от турците не само в Перущица, но по всичките села, гдето се приготовляваше въстанието, така също не чинеше нищо. От най-напред, докато той не се търсеше толкова много, беше обикновен, както си се прави въобще, но отпосле, когато турците се усетиха, че българите готвят нещо, захванаха да го фабрикосват калпав. Тоя барут се правеше от помаците най-много на Сотирската динка.

Аз видях на Петрич и Еледжик, когато захванаха да гърмят от тоя барут. Пушките издаваха глас, като че удряш рогозка, а куршумите дигаха праха на десетина крачки разстояние, като кога хвърляш камък.

Не бяха такива турските оръжия и барутът им. Откогато са се захванали реформите в турската държава, от които са били възхитени много европейски глупци, че в Турция крачи цивилизацията напред, най-голямо внимание е било обърнато на оръжието. Ако някоя нова система пушка се е изработвала в Америка или Англия, то нашият прокопсан ага се е втурвал най-напред да изсипе лирите на фабрикантина. В последно време особено Турция беше успяла да въоръжи с нови пушки не само редовната си войска, заптиите, редифите, мустафъзите и черкезите, но и всичкото османско население.

Черкезите, които нападала на Перущица, били въоръжени с леките винчестери, куршумите на които отивали на 800—950 крачки; а башибозуците с шнайдери и белгийки — първите иглени, а вторите с капсули, — но както едните, така и другите от хиляда крачки можеха да убият няколко души от един път.

При това грамадно неравенство в числото на хората и в превъзходството на оръжията мислимо ли беше какво-годе противостояние от страна на перущени? Разбира се, че не. Но и при тия несгодни обстоятелства и слаби съпротивления от страна на перущени, хищните грабители-башибозуци не се наели да удържат окончателно поражение на селото. Тия били победители само над беззащитните и безоръжени деца и жени, когато им се предавали с наведени глави и кръстосани ръце; но когато видели, че пламналият за свято отмъщение българин знае да удря и няколко чалми главорези се търколили вече по улиците и край селото, оттеглили се настрана и изпратили до Пловдив коварно известие, че е невъзможно да се влезе в Перущица, по причина че имало московци и сърби; заради това да пратят топове и редовна войска.

И действително, в четвъртък, на 29 априлий, от Пловдив потеглила редовна войска, неизвестно какво количество^[3], под командата на Рашид паша, с която имало и един топ.

По причина на дъжда, който валял тоя ден, войската не можала да пристигне до Перущица и пренощувала в с. Кадиево (два часа на север от Перущица). На другия ден, 30 априлий, тя пристигнала в селото и започнала своето изтребление. Топът, който бил наместен откъм западната страна на селото, захванал да бомбардира черковите. Комисията, състояща от няколко турци и избягнали българи от Перущица, които дошли подир войската, щом се хвърлил първият топ, турските комисари казали на българските: „Работата е свършена; хвърли ли се първият топ, никакво примирие е невъзможно вече; заради това хайде да си вървим.“ Тия се върнали действително за Пловдив, а перущени останали под устата на топа и на башнбозушкия ятаган.

На третия удар гюллето съборило западната страна на черковния дувар. Българите се защищавали до едно време, но не било възможно по-нататъшно съпротивление. Освен страшното ревене на топа, тия били изложени от всяка страна на куршумите, които валели отгоря им като град; цялото село било заобиколено с башибозуци, черкези и редовна войска. Гъст облак от дим се издигал над осъдената на смърт Перущица от запалените къщи и гърмежа; кучетата бягали по улиците надолу-нагоре, с подгънати опашки, и виели страшно; зашеметените кокошки хвъркали из гъстия дим и не след много падали безчувствени на земята; говедата, запрени или пуснати по улиците, ревели отчаяно от задушената атмосфера; а куршумите свирели над селото особено когато се плъзвали в някой дувар.

Напразно борците за свободата, най-много Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Иван Натев, тичали измежду отчаяните и замаяни въстаници да ги насърчават; напразно мнозина от тия последните вадели с ръце камъците от черковния дувар да отварят място за метеризи, от което ръцете им потъвали в кръв. Ако и да е имало мнозина решителни хора, то техният кураж трябвало да се парализира от сърцераздирателните плачове на жените и децата. Един черкезин, който успял да се промъкне наблизо до черковата, откъм южната страна, качил се на един бряст, отгдето дълго време стрелял с винчестера си сред тълпата на черковния двор. Понеже тоя бряст бил добра позиция, той сполучил да убие седем души българи в черковата „Св. Атанас“. Най-после българите го съзират и едно македонче, което в това време се намирало в Перущица, полека се приближава до дървото и сполучва да го убие с куршум. Той се изтърсил като чувал от дървото и захлупил на земята.

Като видели перущени, че в черковата „Св. Атанас“, която е открита от четиритех страни, е невъзможно да се стои повече, пробили дувара откъм източна страна и под град куршуми избягали, та се затворили в старата черкова „Св. Архангел“. Една част от въоръжените се намирали в черковата, а други засядали в камбанарията и в неизгорелите още здания около черковата, отгдето стреляли върху нападателите. Щом избягали хората от новата черкова, то и топът се вдигнал от западната страна; него местели по разни точки, за да обстреля препълнената с жени и деца черкова от всяка страна, тъй щото да може да се събори върху им по-скоро, за да затрупа мнимите московци и сърби. От заседналите защитници в камбанарията управляющите топа са търпели твърде много; мнозина от тях падали убити в минутата, когато са готвели да го подпалят.

Един от храбрите защитници, на име Иван Натев, бил прекъсан през половината с гюлле; така също главатарят, Петър Бонев, който се бил заложил да стреля срещу башибозуците от един дюген, бил убит с куршум в челото.

Топът бил преместен почти до самата черкова, вътре в селото, отдолу под двора на новата черкова, на разстояние 90—100 крачки от старата черкова, препълнена с жени и деца, повече от хиляда; той стрелял постоянно; 50—60 топа се хвърлили тоя ден върху старата черкова „Св. Архангел“. Късно вечерта около триста мъже сполучили да избягат от черковата по разни направления от селото, което било обкръжено с башибозуци и редовна войска. Мнозина от тия последните попаднали в ръцете на башибозуците, които ги убивали немилостиво.

Неколцина изпомежду тях случайно останали живи и разказали на пашата за съдбата на обсадените в черковата, т.е. че вътре в нея не са затворени московци и сърби, но повечето беззащитни жени и деца.

Една стара жена, баба хаджи Танковица, била изпратена до пашата от страна на обсадените да му разясни в що се състои работата; тя сполучила да достигне при него и се върнала обратно с писмо до затворените, в което пашата пишел, че ако си предадат оръжията, ше бъдат помилвани от милостивия падишах. Тя била тръгнала вече към турския лагер, натоварена на гърба с един чувал оръжия, принадлежащи на ония, които изявили желание да се предадат; но не била стигнала още до черковните порти, и башибозуците я убили. Предадените мъже, които видели с очите си това варварство на турците, впуснали се да си вземат оръжието от чувала на баба хаджийка и продължили отбраната.

Преди да стане това произшествие, още сутринта на 1 май трима парламентьори, Митю Т. Попов, Рангел Харчиев и Стамен Кармов, били изпратени при пашата да правят преговори за предавание на черковата; но от незнаене вместо бял байряк тия взели черен. Затворените в черковата видели с очите си как тия парламентьори били застреляни от башибозуците, а после съсечени с ятаганите. Разбира се, че не черният баряк е бил причината на тая варварска постъпка, защото, ако перущени не са знаели значението на черния байряк, то по-малко са го разбирали и башибозуците. После баба хаджийка при пашата бил заведен Апостол Иванов, петнадесетгодишно момче, което хванали, като бягало от черковата. Пашата го питал за различни неща, като например: колко московци и сърби има в черковата, може ли топът да убива много хора вътре, где са скрити на българите парите, има ли в черковата закопани скъпоценности и пр. Апостол чул, когато се разговаряли турците помежду си, че момчетата и момите от неговата възраст ще бъдат потурчени, а останалите изклани.

Тоя последният бил изпратен с водач до черковата да каже на затворените да се предадат, като не забравил да каже и онова, което чул да говорят турците.

Малцина от затворените повярвали думите на пашата. Тяхното положение било едно от най-тежките и отчаяните, но тия пак не се решавали да се предадат живи в ръцете на страшните кеседжии. Башибозуците и черкезите викали отвън до синьо небе и нападали отчаяно, а топът продължавал да блъска в черковните дувари. Един от храбрите защитници на черковата, Тодор Велчев, с нож в устата и със запрегната пушка в ръце излязъл навън като вихрушка и след като изпразва върху нападателите двете цеви на пушката си, впуснал се подиря им с ножа си. Жестоките звярове и плячкаджии търтили напреде му един през други като овци; той ги гонил 20—30 крачки надалеч и се завърнал в черковата, наранен само в пръста; но когато преминувал през двора на черковата, град куршуми се сипели отгоре му от по-далечните височини около селото и той паднал на земята, ударен на много места. По негова собствена молба, да се не мъчи дълго време, друг един защитник от черковата, на име Савов, го добива с пушката си на мястото му. Гърмежът на топа и пушките, нападенията и страшните викове на жедните за човешка кръв башибозуци се увеличили още повече.

В това време черковата „Св. Архангел“ и затворените в нея жертви били в апогеята на своето злощастие. Всичките ближни на черковата здания били обвити в червени пламъци; вратите на черковата и на черковния дувар, които от по-напред били затрупани с дървета и полени отгоре с газ, тоже пламнали в огън; дъските в отделението на женската черкова няколко пъти пламвали, но сполучвали да ги угасят; топът, който непрестанно гърмял, гюллетата му се разпуквали над главите на нещастниците и още повече заразявали и така отровения вече въздух; едно гюлле, което преминало през прозореца, откъснало напреки препречените железа, на които висели полюлеите и които с падането си свалили на земята големи камъци; силен трясък и гръм, придружен с прах, изпълнил черковата. Понеже вратата бяха затъкнати от самите обсадени, за да не преминуват куршумите, тоя прах, пушекът и миризмата нямало отгде да излязват. Няколко души, повечето жени, се търкаляли на земята заедно с ранените и убитите, от задушвание. Може да се каже без ни най-малко преувеличение, че черковата приличала в това време на запалена пещ или по-добре на гробница. Камъците на нейните дувари се сгрявали постоянно от горящите наоколо здания и от дърветата, които башибозуците хвърляли запалени по вратата. Всичките мъченици горели за капка водица, която нямало отгде да вземат, при всичко че черковната чушмичка, находяща се вътре в двора, била на няколко крачки разстояние; който си прежалвал душата и излязвал на двора да си накваси попуканите устни, на часа бил убиван с по няколко куршума; турците не давали птичка да прехвръкне около черковата, може би че една жертва ще остане по-малко.

Отчаяно охкание от пресипнали гласове, молби дано да се струполи по-скоро черковното здание, за да избие всичките, да не влязват в душмански ръце, се чувало по всичката черкова. Гъсти кълба от пушек и дим пълнели всичкото пространство. Много моми и млади жени се молели на мъжете си да ги убият за душата си, за да се отърват веднъж завсякога от страшните мъки.

Юнаците, необикновените натури, ония, които работели за народното дело с чисто ангелско сърце, отдавна били решили да му се принесат жертва, против волята си и се мъчели още да поддържат отчаяните си братя.

— За свобода и за вяра Христова ще погинем, братя, както е погинал и Спасителят — викали тия със сълзи на очите.

Тия юнаци били Кочо Чистеменски Кундурджията и Спас Гинев, родом от Перущица, и пр. Страшните обаче викове на башибозуците около черковата, които викали: „Тичайте и нападайте по-смело, защото половин час ни остана още, докогато ще имаме право да колим“ — убивали съвършено куража на затворените. Башибозуците и черкезите били взели позволение от пашата, когото уверявали, че черковата е пълна с московци и сърби, да я превземат до половин час време и по тая причина правели отчаяно нападение. В тия последни минути на борбата черковата се окръжила от редовната войска, а башибозуците и черкезите отстъпили назад. До черковата наблизо дошел и пашата. Той е направил тая решителна постъпка, след като се уверил вече чрез изпитванието на много хванати българи, излезли от черковата, че вътре няма никакви московци и сърби, а повечето са беззащитни жени, деца и няколко полуубити мъже.

Когато гьрмението на пушките утихнало и от двете страни и когато черковата била вече заобиколена отвсякъде с редовни войскари, които държали пушките си насочени към черковата, пашата или други някои от големците му поканили затворените да се предадат. Никой не се отзовал на тая съмнителна и студена покана, нито пък някой се е решил да излезе. После дълго колебание няколко войника по заповед на пашата влезли вътре в черковата, които, като не срещнали никакво съпротивление от страна на затворените мъченици, решил се и пашата да влезе. В това време, в тая критическа минута, когато се появили в тоя свещен жертвеник за българската свобода червените фесове и широките шалвари, горепоменатите юнаци — Кочо Чистеменски, Спас Ив. Гинев и Спас Спицеринът — направили следующето ужасно и невероятно решение: първите двама, след като прегърнали в обятията си своите любими жени и милите си дребни дечица, които притиснали при гърдите си и цалунали с отеческа любов, отстъпили няколко крачки настрана, изтеглили револверите си и сърцераздирателната сцена се започнала… Те изпразнили най-напред смъртоносните оръжия в гърдите на злощастните си съпруги, а после захванали и децата си, на които куршумите пронизвали крехките кокалци и на минутата още падали на земята като пшеничен клас, с дигнати нагоре ръчички, които кършели и сгъвали от страшни болести. От четиритех деца на Спас Гинев само най-голямото можало да се освободи, като го нзскрили помежду си изходящите се там наоколо поразени зрители. Когато Кочо Чистеменски повдигнал курока на своя револвер и когато обявил на вярната си другарка Теохана, че тя не трябва да живей вече — разказват присъствующите там очевидци, — бедната жена, без ни най-малко съпротивление, коленичила пред мъжа си, притиснала на гърдите си малката си любима дъщеря, затворила очите си с едната си ръка и се приготвила да приеме грозната смърт с голямо равнодушие. Само за едно помолила тя разярения в това време, свой съпруг, а именно: да убие по-напред нея, за да не гледа мъките на своята рожба, и ако е възможно, да ги не оставя да изгорят, но да ги погребе в един гроб. Свършила-несвършила още своята молба, револверът изгърмял два пъти и майката с детето си заедно се търкаляли вече, облени с кръв.

Освен своето семейство тримата юнаци Кочо, Спас и Спас Спицеринът убили още и около осемнадесет други жени и моми, които ги помолили за това. След тоя подвиг тия убили и себе си. Това се случило на 2 май 1876 г. в черковата „Св. Архангел“, откъм западната страна, в женското отделение. В своята книга „Зверствата в България“ кореспондентинът на „Дейли нюс“, Мак Гахан, който посети развалините на Перущица няколко месеца след горното събитие, говори, че когато една арменка му разказвала за постъпката на Коча и Спаса, как тия жертвували своето семейство, хладнокръвният ингилизин не обърнал никакво внимание на нейните думи, като помислил от най-напред, че тя му разказва глупости и небивали бабини деветини. После той се уверил, че всичко това е цяла истина. Примерът на горепоменатите трима юнаци бил последван и от Коста Р. Арачиев, Калофер Пашев и Апостол Рупчев, които така също посегнали сами на живота си.

Кочо Чистеменски, или Кундурджията, е родом от Татар Пазарджик, но е живеел в Пловдив от много години, гдето се занимавал с кундурджилък и гдето после се е оженил. Той е бил на възраст 35 години, черноок, ръст среден, малограмотен, както са всичките му събратия кундурджии. Твърде често той вземал участие в различни театрални представления, които бяха на мода и които бяха, така да кажа, като предшествующи причини на българското движение в 1875—1876 год. Тяхната епоха, ако се не лъжа, захваща от 1869 год. Тия представления били за Кочо като един вид школа, защото от тях той може би за пръв път можал да се запознае с българската история и с подвизите на различни герои, които подействували твърде влиятелно на неговата буйна натура. Във времето на пропагандата скромната къщица на тоя български патриот беше отворена за апостолите.

Другият юнак, Спас Ив. Гинев, е родом от Перущица, на 26-годишна възраст, ръст висок, със сиви очи и с извънредно юляма глава. Той се отличавал завинаги със своето юначество и бил известен между съселяните си за решителен и честен момък.

В това време, когато пашата влязъл в черковата, тая последната представлявала гробница, изпълнена с гъст пушек и отвратителна миризма. Трупове и от двата пола и от разни възрасти се валяли из кръвта си, някои издъхнали вече, а мнозина ранени и други в смъртния си час брали душа. Глухо пъшкание и стенание се слушало по всичката чернова. Турците, които малко по малко навлезли вътре, без да обърнат ни най-малко внимание на тая сърцераздирателна сцена, гдето около хиляда человечески същества се мъчели като в ада, като хищни птици налетели на убитите трупове, които обръщали и хвърляли на всяка страна да търсят пари. Същото тия правили и с живите. Пашата, който хладнокръвно гледал на тия варварски подвизи, вършени от страна на неговите подчинени герои, заповядал най-после на тия последните да изкарат останалите живи перущени навън от черковата. Една жена, щом си подала главата от вратата навън, била съсечена от един черкезин пред очите на пашата, който нищо не забележил на този кръвник.

От черковата извадили 105 души мъже и около 600 жени и деца, които откарали под конвой в Пловдив. Това се случило в събота на 2 май 1876 год. Числото на убитите в Перущица възлиза на 248 души, от които мъже — 203 души, жени — 55 и 16 деца. Останалите 24 души са измрели малко по-после, след поражението на селото, от болест и други причини, но все по следствие на въстанието. От гореозначеното число мъченици 90 души са убити в черковата „Св. Архангел“, 70 души на Циганската могила, а останалите по разни места из селото и наоколо. Всичките убити в Перущица заедно с Коча и Спаса са погребани в лозето на хаджи Танка, отвън селото, над пътя, които води за Пловдив, в пет големи гроба, изкопани във вид на вади един до други. Отгоре на тия гробове е насадено изново лозе, тъй щото никакъв знак не е поставен да показва, че там лежат останките на 298 души поборници за българската свобода!…

Числото на убитите турци е невъзможно да се определи точно, при всичките ми старания, защото турците са горели и отнасяли настрана своите убити, за да не обезсърчават нападателите. Според показанията обаче на мнозина очевидци, които ни най-малко не можат да се заподозрят в патриотическо пристрастие, от турците са паднали в перущенското нападение около 180—200 души.