Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1884–1892 (Обществено достояние)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Набиране
- Преслава Кирова
Източник: Словото
Издание:
Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876. Т. 1–3. „Български писател“, С. 1977.
История
- — Добавяне (от Словото)
Глава I. Затворите. Троян
I
Троянският затвор не заслужва това име, т.е. той не може да се нарече тъмница, защото е прост яхър или изба, както бива във всяка обикновена къща. За борчлии, за пиенци, хванати нощно време по улицата, той може да бъде доста добър; но за хора комити — не е сгоден. Той няма ни полис, ни малки прозорчета, нито пък друго какво-годе свойство, с което се отличават турските хапусъни. Освен четирите голи и мухлясали стени в тоя мним затвор се намираше още една скъсана рогозчица, хвърлена на голата земя, на която се виждаше, че твърде наскоро са лежели хора, по всяка вероятност комити. За това предположение най-добре свидетелствуваха двата очукани камъци, сложени на едина край на рогозката, които са служели за възглавница. По-нататък стърчеше турски ибрик с пречупена шия, окаден и държан да стои около огъня, дордето е бил още здрав и дордето се е удостоявал да се мъдри на мюдюрския мангал. Повече нищо. Но сега бяха изключителни обстоятелства, комити, дал господ, а затвор няма, можеше да се мине и с тоя, който имаше. Аз бях самовластен господар в това отделение.
Цял ден, дордето мръкна, башибозук не остана, който да не надникне през прозорчето я да не излее своя зехир отгоря ми. Едни си вадеха ножовете до половина и показваха тяхното намазано с дървено масло острило, като прибавляваха в същото време, че тая нощ моята глава ще да се търкаля по пясъка на ближната река Осма; втори ме псуваха на кръст, на вяра, на народност и на всичко свято за човека; трети решаваха по кой начин ще да бъда заклан и на какво ще да ми се употреби главата.
— Аз имам бостан, та затова ще да помоля бинбашията да ми даде тая глава, която ще да забия на един кол сред бостана да плаши пилците — говореше един четиридесетгодишен башибозук, на когото едното око приличаше на изсъхнала мастилница.
— Верното е, че неговата глава ще да бъде отрязана не от мене и от тебе, но съвсем от другиго — възрази друг един башибозук, — Хасан аа (башибозушкият бинбашия) отдавна желаел да закървави малкото си момче, да му даде хляб на ръката още от млади години, та затова на неговия пай ще се падне тоя комита.
— Аз не одобрявам това — отговори сърдито друг башибозук. — Дордето има толкова бабаити, жадни за душманска кръв, неправедно би било да се дава предпочитание на малките деца.
Най-после тия ме замерваха с камъчета, жабуреха се с вода, която пръскаха отгоря ми, опинаха синджира, с който бях вързан за врата от прозореца, и други още безчиния. Безпристрастието го изисква обаче да забележа, че и измежду тия свирепи хора се намираха человеколюбиви души, които се съжаляваха върху ми. Тия се възмущаваха от постъпките на своите едноверци и другари, казваха, че и аз съм човек като тях, и мене е майка родила, може би да съм най-невинният човек, а съдбата се е подиграла с мене; говореха ми да се не боя, защото падишахът-баща не е жаден за невинна кръв, разпитваха ме за майка и баща, а най-после ми подаваха великодушно своите големи кесии с тютюн, за да се запозная с тях. А щом аз почнах да говоря на техен язик и да си разправям хала, то помежду ни се завързваше по-голямо съчувствие.
— За убивание е оня, който ви е втикнал в тоя крив път, чоджум — говореше непресторено, а чисто отечески някой си Гендж аа, родом от с. Добралък. — Сиромаси като вас съвсем невинно са пострадали.
А всичко това не беше лицемерие. Освен че нямаше защо, от една страна, от друга — вярно е това, че турците никак не ласкаят. Тяхната брадва не е с две острила. Тия са жестоки, свирепи кръвопийци, но никой няма си изкриви устата да ги нарича подли. Разбира се, че от това правило аз изключавам деморализираните ефендета, които не държат рамазан и които са се поевропейчили. Около три часа след затварянието ми малкото куфарче на вратата придрънча и трима души стари турци, облечени в скъпи дрехи, придружени от един заптийски чаушин, влязоха при мене. Тия ме съблякоха гол-голеничък по бели гащи, разпраха с нож вътрешността на дрехите ми да търсят уж писма, но целта им беше повечето за пари, както казах по-горе. Тия се държаха важно и сериозно, ни псувни, ни пък подигравки, а това ме смущаваше и плашеше още повече. После това донесоха една лопата жарава, която сложиха при краката ми. Аз имах слабостта да помисля, че ще да ми горят краката върху тоя огън, но напусто съм допуснал подобно предположение. Жаравата била предназначена за по-други цели. Тримата аги хладнокръвно и сериозно вземаха дрехите ми една по една и изтърсиха джобовете ми над лопатата. А знаете ли коя беше целта на турците, какво се тия мъчаха да постигнат с това? И аз сам не знаех, но когато пламнаха в лопатата две-три зърна барут, паднали из джебовете на моите дрехи, то тяхното намерение блесна и аз бях поразен от тая тяхна хитрост.
— Дин душман — каза един от тримата и такава плесница ми залепи до ухото, щото дълго време ми се струваше, че слушам да пищи нещо.
Прочее намерението на турците е било да констатират по тоя остроумен начин дали съм се занимавал с барут, което обстоятелство влечеше подиря си бунтовническо занятие. Тия си излязоха из затвора заедно с лопатата; без да ми кажат друго нещо, без да съставят протокол: плесницата може би да им служеше и за протокол, и за всичко. Това мълчеливо излизание на агите не ме радваше дотолкова. Лоши и скръбни сетнини почнах да предвиждам; а особено като виждах, че не ме извикаха през целия ден на изпит.
Мръкна се вече, часът премина двата по турски; ходжата излезе на горния кат на стълбите, отгдето изчете жално-жално своята вечерна молитва; всичко утихна наоколо, башибозуците очистиха двора един по един с изключение на стражата, която стоеше пред прозореца. Възползуван от нощния мрак, промъкнах се полека до малкото прозорче да подишам чистия балкански въздух и да погледам на светливите звездици, които обсипваха ясното синьо небе и в които намирах някакво си утешение на горчивото и неизвестното. Градът Троян като че беше опустял, като че той да бе град без жители, защото никаква глъчка, никакъв шум не се чуваха, при всичко че нощта беше още в началото си. А всичко това беше знак, че тия разбираха своето критическо положение, познаваха, че съдбата на селото им се държи на иглен връх, че един ничтожен шум, една пиянска песен можеше да ги направи да не осъмнат. А имаше още и това, че щастливият горе-долу гечинмек на троянските жители отдавна възбуждаше ненавист измежду околните голаци турци, които нямаха средства да си купят барут и да си нахранят копоите.
Преминаха се още няколко часа, но никой не се явяваше да дойде да ме повика или да ми донесе нещо за хапвание, защото от сутринта още не бях ял, което знаяха и конашките хора. По едно време дойдоха няколко души отвън, които бързо се качиха по стълбите на конака, което показваше, че тия са хора вътрешни и не от долня ръка. Няколко минути после тяхното дохождание видях, че из стълбите се спусна едно старо заптие със свещ в ръка. Той се спра пред вратата на моя затвор, завъртя куфарчето, свали синджира от врата ми и махна с ръка да съм тръгнал напредя му. Грозно и оглушително дрънчаха букаите на краката ми, дордето се възкача по стълбите. Нощната тъмнина, нощната тайнственост, която владееше навсякъде, неволно вдъхваше на човека ужас и трепет. Излязохме горе в салона, но и тук убийствена тъмнина, никъде се не виждаше ни светлинна, ни жива душа с изключение на една сянка, която пазеше стража близо до една врата.
Но работата била нагласена от по-напред. Па можеше ли и другояче? Първият комита, после Каблешкова, аз бях в Троян, а в такъв случай всеки се интересуваше да види своя душманин; ни един правоверен не би се отказал от да не изпуши своя чибук в негово присъствие. Само в Пловдив, в Търново и Т. Пазарджик комитите бяха станали двама за пара, само в тия градове терекията кятипин плюеше своята брада и викаше: „Коренът ви да изсъхне! Ние се наситихме да ви бесиме, а вие се не свършате още.“ А в малкия Троян събратията на наша скромност бяха скъпи по онова време и за най-афионлията ага. Дордето си скитахме в тъмнината из салона на троянския конак, заптието, което ме водеше, бутна една врата, в която, след като ме введе, притвори вратата и остана навън. Стаята, която бе осветлена, съставляваше букетът от турската власт. Околовръст по миндерлиците бяха насядали чалмоносни аги, с подгънати крака, като да люпяха яйца. Техните чибуци, над които тия мислеха сериозно, издаваха такива кълба гъст дим, като че да гореше подът на стаята. Между всичките имаше само един млад, с панталони и с фес, който така също пушеше чибук, но с тая само разлика, че наместо лула на края на чибука му беше втикната цигара. По своето облекло тоя последният твърде лесно можеше да се вземе за българин, т.е. за конашка рая, но пъстрата му жилетка, от жълточервена басма, направена на малки кутийки, бръснатият му врат и а ла турката му черно сетре очъртаваха цяло-целниничко ефенди с чин кятипин или тескерджи-меймуру.
Всичките присъствующи заедно с младото ефенди бяха осем души. Като изключим тоя последния, останалите бяха въоръжени кой с по един, кой с два пищова, жълта харбия и нож по средата. Най на края стоеше и ходжата, който ме посрещна през деня. И той нямаше оръжие, но наместо това притежаваше друг род украшения. Бялата му чалма не се виждаше от цвете, най-много тъмночервена люлека. За да не увехне тая последната наскоро, практическият ходжа напълнил едно бяло стъкленце от 50 драма, ракиено, с вода, в което беше турил цветето, а после го пъхнал в чалмата си отпред, така щото той приличаше на персийски шах. Стаята, в която стоеха тия тайнствени лица, имаше горе-долу следующия вътрешен наред. Тя бе помазана с бял вар, който от многото пушение беше пожълтял съвсем. Два прозорци, които надничаха в буйния Осъм, който минуваше покрай самият конак, нямаха никакви пердета, така щото отражението на звездите във водата отвътре можеше да се види. На противната страна висеше прост часовник с кукувица, монотонното тракание на който още повече придаваше ужас на нощното събрание. На противната страна имаше закачено на стената едно малко календарче, с арабски и с турски цифри, което бележеше числото 15, при всичко че тоя ден имахме 20 май. От всичко това се виждаше, че писмената работа не кипеше в тая мюдюрска канцелария. На същата стена висяха още две бели торбички с нумери, които по всяка вероятност съдържаха правителствената архива. Посред стаята стоеше малка околчеста маса, върху която имаше една чаша с цвете, четири-пет кафени чаши, няколко тютюневи кесии и нищо друго.
Когато аз се подадох пред светлите погледи на присъствующите аги, направих ниско темане и ги поздравих по турски, никой не си отвори устата да ми отговори. Младият човек с панталоните беше мюдюринът в Троян, родом из Азия; човекът с бялата гъжва, в която имаше втикнато стъкло с цвете, беше ходжата от троянския конак, на име Хюсеин ефенди, така също родом из Азия. После тях идеше някой си Хасан ага, родом от с. Добродан, помак, бинбашия на башибозуците, човек на 50-годишна възраст, говори по-добре български, отколкото турски, глава голяма, обвита с пъстър шал от проста материя, уши колкото конски петала, запушени с бял памук, вежди къдрави, сключени над носа му и големи колкото мустаците му, гърди отворени, покрити с гъсти косми, които се смесяха с брадата му и го правяха още толкова по-страшен. За деятелността на тоя Хасана ага говореха невероятни неща. Дотолкова той бил залюбен в своето свято дело, преследването на комитите и въобще на всички по-развити българи, щото по няколко нощи не заспивал. Упоен от своята неограничена власт и от надмощието на башубозушкия елемент над останалите клонове от управлението в Турция, той беше захванал да не се покорява и на мюдюра.
Дясната ръка на Хасана ага беше някой си Хаджи баба, стар и доста почтен турчин, родом от Ловеч, по занятие търговец. Той бил дошел в Троян по своя частна работа, но уплашеният троянски мюдюрин, който чакаше от минута на минута да въстанат троянските българи, задържал го при себе си с големи молби. Останалите четирма души бяха така също родом от близния Ловеч, занятието на които беше мюлтюземджелик даа маймурнаря, интизапчии и пр. И тия по молбата на мюдюрина бяха останали около му, от една страна, а, от друга, случаят беше най-добрият да се продава чалъм, да се ядат безплатно печени ягнета, да се заповядва и властвува неограничено. Трябва да ви кажа, макар и да се знае, че в Троян освен мюдюрина, ходжата, няколко заптии и пр. останалото население е чисто българско. После няколко минути мълчание пръв мюдюринът наруши тишината да ме попита що съм за човек и защо са ме докарали тука. Безпристрастието го изисква да изповядам, че той ми говореше съвсем човешки, без да употреби думите „чапкън“, „ханзър“ и пр.
— Два пътя лежат тебе, чоджум, напредя ти: бесилото и освобождението. От тебе зависи да хванеш едина от двата — каза той. — Ти и да се мъчиш да ни лъжеш, ние знаеме вече всичко, знае го и цял свят, че някои и други хаирсъз хора, които отдавна време се скитат голи-боси по великата земя, минаха Дунава с намерение да правят пакости на царщината. Колко тия бях глупи: Не знаяха, нещастните, че техните действия не можаха да произведат на великата османска империя и онова действие, което мухата сторила на бивола. Но тия можаха да направят другиму зло. Известно е, че всеки от тях носеше по една чанта пари, които им се даваха от черния враг на османлиите, кара москов гяуру. С това си богатство тия сполучиха да излъжат и заблудят мнозина прости хорица, храни боже, като тебе. Следователно за присъствующите тука аги не е тайно, че и ти си един от ония злощастници, попаднал в мрежата на московските хора. Заради това ние ще слушаме, а ти ни разкажи от игла до конец всичко, каквото ти си видял и чул по комитаджилъка. Не бой се; новият падишах е издал ферман, в който се говори ясно и определено, че всички ония твои побратими, които си кажат правото, ще бъдат простени и освободени.
— Няма защо и да крие. Ако аз бях на негово място, да ми изсипят в ръцете няколко жълтици, то на часа щях да стана комита — прибави ловчанският Хаджи ага.
— Кажи, чоджум, кажи. Ти не си първият комита, когото виждаме — каза ходжата. — Преди една неделя имаше тука трима даскали от Коприщица, същи комити, бинбашии, които ни разказаха всичко. Може и да ги знаеш даже, на Каблешков син му и даскал Найден.
Когато ме видяха, че аз не отговарям от един път на въпросите, помислиха си, че може би да се колебая още да си кажа истината. За да ме предразположат още повече, дадоха мм едно дървено столче да седна и сам мюдюринът ми подаде да изпия една цигара, направена от него. Почнах от едина край своето лъжливо показание. От най-напред виждаше се, че агите ме слушат с внимание: но щом дойдох до Белово и преминах границите на разбунтуваната страна, без да се срещна с някого и без да спомена, че съм имал оръжие, афионът на агите се пукна. Спогледаха се един други, засмяха се злобно изпод мустак и залюляха глави недоверчиво. Аз треперях в себе си и продължавах да говоря още, уж че нищо не забележвам. Един от мюлтезимите скочи на крака сърдито и като подигна с едната си ръка краят на русия си мустак, каза ми:
— Я виж тука отдолу, има ли да се подава жълто? Той искаше да каже с това, че не е от глупците да вярва на подобни бабини деветини.
— Не ни изваждай из търпение, гяурски сине! — казаха мнозина. — Ние не сме от ония глупци, които да не можем да отличаваме лъжата от истината.
— От всичко това, което изслушахме, две думи няма прави — прибави мюдюринът, който в това време беше станал да си пали цигарата на свещта.
— Ти казваш, че тренът, с който си дошел на Белово, излязъл от железата и се заровил в земята, по причина че комитите били развалили пътя. Е добре, с тоя трен освен тебе други хора нямаше ли? — попита ходжата, който като царигражданин имаше понятие от състава на един трен.
Аз отговорих утвърдително, а ходжата попита къде са отишли тия хора после паданието на трена, а особена големците (челебиите) и защо аз не съм ги последвал, което било най-безопасно и най-благоразумно. Това питание беше за мен ненадейно: посмънках, помислих, казах няколко неудовлетворителни отговора и най-после си признах, че съм се бил уплашил. Познах своята погрешка, но беше късно вече. Присъствующите, които само това чакаха, да се забъркам, скочиха отведнъж на крака и ме заобиколиха с подпалените чибуци.
— Казвай, невярно куче, защо не отиде с немците, като се счупи тренът, ами потегли за Панагюрище да колиш турци?
— Отговаряй! Или ей сега ще ти се проточат червата из стаята — викаха със запенени уста двама мюлтюземджии и държаха насреща ми своите пищови.
Аз не зная какво съм отговарял, но се сещам, че се мъчах да потвърдявам казаното вече, понеже други изход нямаше.
— Хей, черна майко българска! Ей сега ще да кажеш ти всичко от игла до конец, даже я онова, за което не те питаме — каза бинбашията Хасан ага, който досега само мълчеше. — Делиа, скоро да донесеш пет-шест тояги и да кажеш на двама души да дойдат — извика той и си съблече абата от гърба, като че щеше да се бори. После това той ме хвана за космите на главата и започна да ме мята из стаята като навой, а другите удряха, кой где свари, с изключение на ходжата и мюдюрина, които излязоха из вратата навън, може би да не бъдат свидетели на Хасанаговите свирепи действия. „Казвай!“ — излизаше из устата на всички участвующи в боя. Двамата башибозуци, които Хасан ага проводи да повикат, не закъсняха да дойдат. Наместо пет-шест тояги тия донесоха само една, но такава, с каквато заарските бакърджии си товарят конете. Хасан ага приграбчи тая дебела кюския, с която почна да ме блъска през краката и по коленете така немилостиво, щото наша скромност примря от болести и се търкулна на земята по гърба си. Тогава ме хванаха двамата башибозуци със своите костеливи ръце, смъкнаха горните ми гащи, обърнаха ме с лице надолу и седнаха единът на врата ми, а другият — на краката ни.
— Боже поможи! — каза Хасан ага и почна да удря с тоягата, която стискаше с двете си ръце, като че цепеше сухи храстови дървета.
Но не беше само Хасан ага, който ме биеше; и останалите турци не стоеха хладнокръвно. Един от тях ме удряше по краката, които не можах да мръдна; други скачаше на главата ми с крак, от което действие от челото ми потече кръв; трети ритаха и мушкаха, где завърнат, и т.н. Виках до небеса за капка милост, бащи и майки наричах всичките, кълнях се, че нищо не зная от онова, за което ме питаха, гърчех се под всеки удар, но всичко напусто.
— Кажи своите другари, мястото, гдето остави оръжието си, не си ли бил другар на Петковски[1] войвода? — говориха агите.
Аз апелирах най-много към человеколюбието на мюдюрина и на ходжата, които призовах на висок глас да дойдат и ме отърват. За да ме накарат да мълча, единът от двамата башибозуци захвана да се тръшка отгоре ми, колкото му е сила. Мюдюрът, който се разхождаше вън в салона, дойде най-после, докачи се неговото османско честолюбие.
— Оставете го, джанъм! Макар и да е гяурин, вяра свинска, но все пак е човек, кучета главата му яли — каза той, като хвана Хасан ага за ръката да не удря вече.
— Мюдюр ефенди! Това не е твоя работа — възразиха мюлтюземджиите. — Работата не е играчка! Тук царство и народ пропада, а ти си седнал да ни говориш за милост (мерхамет). Бъди спокоен! Няма се свърши светът с един комита.
И боят изново пак захващаше. Два-три пъти се принудих да кажа да ме оставят, защото ще изповядам истината; но щом престанеше да играе дървото, пак обръщах стария лист:
— Какво да кажа, ефендим, когато нищо не зная, а да ви излъжа, зная, че това не възприемате.
— Аз зная и друго лекарство — каза Хасан ага и радостно вдигна нагоре своята диктаторска глава. — Скоро да насветлите на кафеоджа дилафчето от една харбия (с която се пълнят старите турски пищови), с което, като го парна, гдето зная, той ще да изкаже и млякото, което е сукал от майчините си гърди.
На минутата още ме обърнаха с лице нагоре и двамата башибозуци ми хванаха краката и ръцете, а други трети седна на гърдите ми и взе всичките нужни мерки, за да се изпълни операцията на Хасан ага. От най-напред аз си помислих, че всичко това е само просто заплашвание, за да се уплаша и започна да изказвам, но скоро светлото дилафче, червено като въглен, биде донесено. Изново се обадих, че ще изповядам истината, не на шега; но като се размислих за лошите сетнини на тая лекомисленост, пак обърнах на инкяр — нищо не зная.
— Бре! Ний на тебе маскара ли станахме да ни лъжеш! — кресна Хасан ага и посегна да вземе дилафчето, но то беше вече изстинало и почерняло като всяко желязо.
Втори път се даде заповед да се нагорещи пустото дилафче. Услужливият башибозук го донесе и се повърна да заключи вратата, за да не влезе мюдюринът и побърка на работата. Повече от десетина ръце се налепиха отгоре ми и дилафчето биде приближено. Малко то се досегна до кожата ми, но и това бе доволно да изрева като заклан и да метна от себе си башибозуците, които паднаха настрана като чували. Юмруците почнаха да падат, но и мюдюринът стъпи в своите административни права. Той заблъска на вратата като човек, който има право, и влезе заедно с ходжата, сърдит и начумерен. Каза няколко думи към агите с полумюдюрско и полумерхаметско значение да се смилят най-после, а сетне се обърна към мене и като ме ритна един път, прибави:
— Защо не кажеш и ти правото бе, ханзър? Не виждаш ли, че ще да те смажат като бясно куче!
Изпотените и уморени аги отстъпиха малко настрана и извадиха своите бели джеврета да си трият потните чела. Простите башибозуци така също стояха бездействени до главата ми и стискаха чирените на своите ятагани, а аз охках на голите дъски и не снемах поглед от благородната анадолска физиономия на мюдюрина[2]. Хасан ага въртеше глава мълчешката и хапеше от яд своята брада.
— Защо аз най-после ставам луд — извика той отведнъж. — Седнал съм да питам с добро тоя царски душманин, да ме лъже и се подиграва, когато имам на ръката си ферман като вратата.
Това каза той и като се приближи до свещта, извади из джебовете си едно писмо, писано на турски язик. Покани ме да го чета, но като отговорих, че съм неграмотен, подаде това писмо на ходжата, който прочете горе-долу следующето: че командир-паша дава на бинбаши Хасан ага това писмо, който има право да коли всичките комити, които би се появили в околността на Балкана, без да е отговорен някому. След прочитанието на тоя акт — действителен или лъжовен, за мен бе неизвестно — присъствующите клюмнаха глава и се присмяха на Хасан ага, че той се мае още, та не ми отреже главата. А Хасан ага рипна още повече от тая забележка на другарите си. Той заповяда на някого си башибозук Делия, със светли очи и с каварджик мустаци, да ме извадят навън край р. Осма и там да ме заколят, а после да ме хвърлят в реката. Аз помислих, че това може да бъде заешка топурдия само за сплашване, но като си въобразих кои са времената, че нов султан се е качил на престола, че цял Троян да се изколи, пак никой няма да отговаря, а, от друга страна, настояванието на мюдюра и на ходжата да почакат до утре със закалванието ми — напълно повярвах, че душицата може да отиде. Бяха ме подкарали вече към вратата, когато башибозукът Делия се повърна назад да си намаже ножа при свещта с дървено масло, което той вадеше от своята арнаутска паласка. Че страшен ли беше пък пусти нож? Още го помня: широкото му острило се лъщеше като огледало. Стана даже дума измежду присъствующите дали ще да може Делия да ме заколи, без да ми върже по-напред ръцете. Тръгнахме. Аз го ударих на плач и се обърнах да погледна мюдюрина, но текмето на Делия ме изхвърли из вратата. Подиря ми тръгнаха още Хасан ага и ходжата, който не преставаше да се застъпя за мен. Там наблизо, до самата стена на троянския конак, тече реката Осъм. Посред тъмната нощ, в неограниченото царство на нощната дълбока тишина, тая планинска река хучеше и се пенеше. Нейните тайнствени бързеи представляваха нещо страшно и ужасно. Особено мене, който отивах за такава една работа. Стори ми се, като че тя да имаше нещо общо с намазания нож на Делия… Из една малка портичка излязохме ние на реката. Тук ме попитаха още два-три пъти ще кажа ли правото, а после ме накараха да клекна на колене до самата река и да си наведа вратът надолу. Вместо това аз стиснах с две ръце джубето на ходжата и му казах такива думи, които до тоя час не бях говорил ни на баща си. Молби, обещания и други род унижения бяха в изобилие. Най-после ходжата според мене беше по-къртен, сполучих да възбудя в него османско честолюбие.
— Хасан ага, харижи[3] на мене тоя гяурджик — каза той. — Аз ти се обещавам, че тая нощ, най-много до утре, той ще да каже всичко на мене. В противен случая аз сам ще му отрежа главата.
Хасан ага не скърши хатъра на ходжата. Той даде заповед на своите башибозуци да ме върнат назад, като ми напомни още, че за всичко трябвало да благодаря само на ходжата. Наместо горе в конака вкараха ме в затвора, в който бях през деня, като прекараха и лалето през врата ми.
II
Сега вече, след като ме смазаха с бой, дойде на ума на агите да се погрижат и за други работи, отнасящи се до моето съществувание. Върху една малка софричка, която ми донесоха в затвора, беше сложено хляб, някои остатки от богато ястие и една готова цигара. Сам Хасан ага два пъти влязва до прозореца да ме пита искам ли още нещо. Това беше вече правило. В разстояние на четири деня, които престоях в троянския затвор, знаях вече, че щом ме биеха, хлябът беше готов вече. А биха ме мене няколко пъти, но право да си кажа, че като първия бой аз не се сподобих вече да видя. Хапнах от останките на мюдюрската или може би и заптийската вечеря, изпуших си спокойно цигарата в тъмнината, чувствувах някакво си задоволство и тържество по причина на победата, която можах да нанеса на конашките хора. Наистина, че под кожата ми пълзеше нещо, не можах да се простра, както трябва, но пред вид на намазания с дървено масло ятаган тия малки работи бяха от второстепенно значение. Позаспал съм и даже, защото както къпанието, така и боят благоприятствуват на съня. После полунощ обаче трябваше изново да си напомням мостчето при р. Свинарица и Грънчарските колиби, вследствие на един шум, който се дигна при вратата. Най-напред се слушаха удари от тояги, псувни на турски язик, а после друг един непознат глас захвана да протестува, като наричаше турците зверове и пр. И удивително, че непознатият освен български смесваше още в своя разговор и ромънски; а това ми даде повод да трепна на минута, да си въобразя, че непознатият е еснаф, който щеше да бъде за мене ангелско утешение. След малко вратата на тъмницата се отвориха и непознатият, човек млад, облечен с европейски дрехи, с хъшовски калпак на главата, влезе при мене, когото заптията тикна изотзад, колкото му е силата, с кракът си. Непознатият следваше още да протестува, а заптията, без да обърне никакво внимание на думите му, доближи се до мене, освободи ми едина крак от букаите, в които заключи крака на непознатия, така щото ние трябваше да лежим глава до глава с него.
— Разговаряйте се сега, царски душмани, какво сте правили, но не забравяйте и това, че и двама ще ла живеете само 24 часа — каза заптието и затвори вратата.
Аз чаках с нетърпение отдалечаванието на турчина, за да попитам непознатият мъченик отгде е родом, где са го хванали и от коя е чета; но той не преставаше още да говори сам на себе си, да псува турците и да оплаква злочеста България.
— Няма да ми останат очите затворени най-после, макар и да ме затрият тия поганци — говореше той, но повалено, като че да бе македонец. — Сам с ръката си заклах пет души от тия зверове, а колко съм убил с куршум — брой няма. Ти, братко, на колко души може да светиш маслото? — попита той най-после мене. — Не се бой от мене, защото съм стар комита. Познавам Панайота и Тотя войвода, бил съм другар на Хаджи Димитра, с когото преминах Дунава, но тия кучета ме хванаха при Ново село. Да живей майка България!
Всичко това, казано от непознатия, беше доволно за мене да позная, че имам при себе си официален човек. Ако той си мълчеше, както и да е вече, можах да повярвам, но щом наименува себе си другар на Хаджи Димитра, който беше умрял отдавна, преди осем години, то твърде лесно можахме вече да се разбираме кой на кого слугува. Дръпнах се настрана като от змия усойница и казах на милостта веднаж завсякога да ми не говори подобни думи, защото аз съм верен и покорен рая, при всичко че съм попаднал в немилост. Той каза още няколко безсолни думи, но като видя, че всичко е напусто и че скоро ще да се съмне, захвана да вика нещо непонятно за мене и заптията дойде да го извади навън. Това обстоятелство дойде да ме увери още по-силно, че непознатият бе шпионин. На другия ден, когато ми правяха изпит официално, аз можах да позная по гласа тоя приятел, когато и той се обади да ме попита нещо. Той беше бошнак или македонец, горски стражарин в Троян.
Съмна се на другия ден. Сега чак аз познах какво нещо значи бит човек. Ръце, крака и снага бяха почернели като изгорял кютюк, които не можех да мръдна. Вижда се работата, че от вечерта, от една страна, уплашен, а, от друга — непретръпнал още, не усещах никакви болки. А челото и носът ми бяха разкървавени от дъските, когато скачаха по главата ми. Казах, че Хасан ага колеше кучето в Троян. Той бе такъв пъргав старец, щото на ден по петдесет пъти влязваше и излязваше из конака. Колкото пъти преминуваше покрай моя прозорец, толкова пъти ме питаше няма ли да обаждам истината. Всеки път гледаше своя голям часовник, който приличаше на цветето, наречено слънчево сетре.
— Ако и сега останеш пак със своя гяурски черен инат, то ще да те предам на тоя бабаджан да ти отреже главата — говореше той.
Бабаджанът, на който той показваше, беше неговият син, за когото споменах по-горе, малко читаче, на 13–14 години, облечено като кукла, със син чепкен, с револвер и с малка сабийка, преметната през рамото му. То беше толкова джеляз, изнежено и разгалено чадо, щото с два пръста да го стиснеше човек за вратлето, можеше да го задуши.
— Баба, аз искам да заколя тоя комита — говореше то и се увиваше покрай своя честит родител, а наша милост надничаше из тъмната стая, примигваше като куче в лапавица.
За моя чест обаче един непредвиден случай даде на работата съвсем друго направление, което беше за моя полза. Два часа после пладне един башибозук, конник, дотърча в конака и извести на големците, че командир-паша иде от Ловеч с един батальон войска. Това радостно известие, от което трябваше да се радва всеки находящи се турчин в комитаджийския Троян, произведе своето действие на всичките конашки хора. Мюдюринът, Хасан ага и мюлтюземджиите навъзсядаха на коне и отидоха да посрещат пашата; а башибозуците се нареждаха на военна нога да представят почетно оръжие. Само добродушният Хюсеин ходжа остана сам в конака. Сега той намери време да дойде на малкото прозорче, като ми донесе и една книга тютюн. При всичко че и той ме насилваше да кажа правото, защото много бой ще изям още, но извести ме в същото време да не съм се боял вече, че ще да ме заколят, защото, като дойде пашата, на Хасан ага му падали крилата.
— Най-много ги е гняв агите, че наздраво са уверени в твоя дърт комитджилък, а ти говориш противното, па и от друго място не можат да те хванат — прибави той. — На същото мнение съм и аз, т.е. като две и две четири съм уверен, че ти си от сърцето на комитите. Ако беше чист човек и верен рая, то защо не отиде в някой град, ами остави питомното и тръгна да дириш дивото по гората? Имал си за другари френк-гяурларъ на железницата, които са по-сербез и от самите мусулмани; да оставиш такива другари и да потърсиш спасение при беззащитните българи: не го взема умът ми!
Ходжата беше дотолкова наивен, като всеки анадолец, в когото не може да има толкова омраза към българите, както това е с местните турци, щото има слабостта да ми се оплаче колко много страх претеглили тия двамата с мюдюрина, в тоя български Троян, когато най-напред се приело известие за въстанието, а в целия Троян имало само няколко души заптии.
— По цяла нощ се моляхме богу с мюдюр ефенди да не ни остави да станем жертва на чуждо място.
Гласът на военната музика, която предвождаше войската на командир-паша, се зачу и ходжата, увлечен от патриотически чувства, принуден бе да ме остави, за да отиде и погледне на царските войски. Войската влезе в училището, а командир-паша заедно със своите офицери дойдоха в конака. Един час след тяхното пристигание аз бях зачуден, когато видях, че около десет души войници с пушки в ръката прекараха покрай моя прозорец едно младо и непознато момче на възраст около 20–22 години, облечено с пъстри шаячени панталони, от последната мода, късо палто от същата материя, а на краката му хайдушки цървули, бели навуща и черни хъшовски върви. То беше още гологлаво. Неговата представителна физиономия, русата му голяма коса, която твърде грациозно покриваше главата му, даваше да се предположи, че непознатият е оставил огледалото преди малко време. Той имаше на ръцете си големи железни клапи, заключени с кофар; на врата му голямо желязно лале, много по-тежко от онова, което имах аз, а краищата на синджирите, които висяха от това лале, бяха завързани от краката му. Двете му ръце бяха вързани още над лактите отгоре с въже, краищата на които държеше в ръцете си един войник. Освен простите солдати скоро застана около конвоя един офицерин на кон. Той отиваше да извърши нещо важно, защото два-три пъти се повръща да взема наставления от пашата, който сам беше излязъл на стълбите. Тия наставления той предаваше на офицерина твърде тайно. Виждаше се работата, че тия се касаеха до съдбата на непознатия вързан.
От всички тия извънредни приготовления и движения, които ставаха из конака с полицейска строгост, всеки можеше да си състави справедливо предположение от най-напред, че смъртно наказание ще да се произнася над вързания. Но, напротив, засмяното лице на тоя последния, цигарата, която той стискаше в зъбите си, категорически опровергаваха това предположение. Това противоречие ме караше да тегля огъня откъм себе си, т.е. помислих да не би всичко това да е просто комедия, с която турците искаха да ме плашат нравствено. Така или инак, но непознатото момче, обиколено от войската и от голямо число още башибозуци, излезна из портите на правителствения дом.
— Кълна се в аллаха и в неговия пророк, че ако ме поканяха да заколя тоя гяурин, т.е. непознатото момче — говореше един башибозук след заминуванието на тайнствения конвой, — то и пари да ми даваха отгоре, щях да се откажа.
— Същото бих направил и аз — отговори друг един башибозук, моят стражар до прозореца, на главата на когото имаше вместо шал една женска престилка, взета от някоя плячка. — Такова дилбер копиле, макар и гяурин, грехота е да го заколиш. Казват, че то склонило да приеме мусулманската вяра и Хасан ага щял да го вземе за свой син.
От тия башибозуци, които са свирепи, фанатици, главорези, плячкаджии и пр., но не подли и хитри, аз можах да се науча много работи. Всичко искрено, прямо и откровено говореха тия, като че им бях брат — по начало, стремления и идеи. Тия ми съобщиха, че непознатото момче било чиста комита, което преди седем-осем деня било докарано в Троян с още двама другари, които отпосле изпратили в Ловеч. Но понеже в тоя последния град то казало в своите изпити, че познава мнозина комити от Троян и от манастира, пашата го взел със себе си до Троян да покаже тия комити, на които той знаял къщите. Сега за мене стана ясно и понятно, че войската заедно с непознатото момче отиваше да прави предирвание по къщята из Троян. Няма нужда да казвам, че от тая мярка цялото троянско население беше гръмнато, защото по тоя начин неговата съдба се решаваше. Па и турците от своя страна тържествуваха и треперяха да не изпуснат тоя сгоден случай, който осъществляваше техните пламенни желания да си отмъстят на богатите троянци. Тия знаяха, че покрай другите злини, които нанасяха на селото, щяха още да ударят голямо богатство от подозрените комити. Ето защо вниманието на агите беше обърнато на друга страна, забравиха тия за моето съществувание в затвора. Кой се интересуваше като от мене голак? Патриотизъм и бабаитлък, но и парата беше важна в ония мътни времена, които на стоте години един път идяха. Нощта настана, срокът от 24 часа, в който трябваше да се реши съдбата ми, се измина, а нямаше още да се яви оня, който ми го беше дал, т.е. Хасан ага, нямаше да ми донесат и софричката с хляба, защото нямаше и бой.
Часът след два обаче, вечерта, опустелият конак пак се съживи. Дрънканието на сабли и оръжие, топурканието на коне и други извънредни шумове и движения привличаха вниманието на всекиго. Вижда се работата, че обискът в манастира и из селото не беше напусто: конашкият двор се пълнеше от хора, която в тъмнината не можаха да се видят, но юмруците, които падаха от време на време по гърбовете им, даваха да се разбере, че тия са сиромаси българи. Няколко от тях затвориха по други места, а няколко изведоха горе в конака. Дълбока нощ царуваше вече, когато горе в конака, в същата стая, с която запознах по-горе читателите, стана шум и някакво си глухо движение, като че се търсеше рогозка. После това събори се нещо тежко на пода и един проницателен глас изрева, колкото си можеше: „Олеле, майчице!“ — а тоягите падаха една след друга, като бакърджийски чукове. Разбирате, че тук се биеха пак българи, теглеха тия онова същото, което видях и патих аз преди два деня. Боят се продължи няколко часа, защото жертвите бяха няколко.
Из стълбите свалиха едного от тия нещастници. Една крачка прекрачеше той, а пет юмрука падаха по плещите му. Спряха го пред моят прозорец и познатите на мен въпроси: „Ще кажеш ли право, да те не закалваме! Кому си продавал барут?“ — и пр. — почнаха да му се предлагат от страна на турците.
„Вие майка, вие баща, ефендим“ — отговаряше той, а тия майки и бащи пущаха в ход юмруците и плесниците. Водиха надолу-нагоре нещастника и най-после затвориха го при мене. Както му бе редът, чаушинът, който го караше, така силно го блъсна изотзад, щото той премина над мене като ад и дрънна своята глава в насрещната стена. Въобрази си нещастният, че е сам в затвора, понеже не можеше да ме види в тъмнината. Сложи там в едно кюше своите полупребити кости и такава силна въздишка изпусна из гърдите си, щото въздухът в тъмницата бе приведен в бързо движение:
— Ох, майчице! Смазаха ме!… Господ да ги убие, пак много зле пипат…
По движението го познах, че той стана по едно време на крака и почна да струва поклони на земята, като четеше в същото време и някои молитви, молеше се богу и на всичките негови служители. При всичко че аз не бях престанал да го подозирам да не е шпионин, както по-напред, но неговият жален и състрадателен глас, неговото топло слово, въздишките му, от които и аз неволно дохождах във възбуждение, говореха съвсем противното. Аз нарочно се прокашлях, за да покажа на злочестия си съжител своето присъствие в затвора.
— Кой ме вика? — отговори той почти безсъзнателно.
— Пусти мишки, не оставят човека на спокойствие — поговорих аз, уж че не съм се сетил какво става около ми.
— Ох, боже, тук имало хора! Християн ли ги бе, братко? — попита непознатият.
— Християнин и българин още — отговорих аз.
— За душата си бе, братко, не ти ли се намира да ми дадеш малко водица или една цигара тютюнец, да си сквася устата? Смазан съм.
Непознатият беше родом от Троян, на име Иван, когото бяха хванали преди малко време на къщата му. Той бил член и съзаклетник на бунтовния комитет, от името на който два пъти ходил в Румъния с писмо до войводите Таня и Стоила. Предаванието му се дължеше на непознатото младо момче, което описах по-горе, това той ми разказа, в Ловеч, когато се опознахме добре. На другия ден него заведоха, окован в желязо, на Ловеч, а аз си останах пак самичек.
На заранта предобед ме извадиха на явен или по-добре на официален изпит. Заседанието беше пълно и, може да се каже, сериозно, защото дългите чибуци и кехлибарените цигарета не бяха в употребление. Освен лицата, с които читателите са вече запознати горе-долу, тук присъствуваха още и някои нови. Първо място държеше командир-паша, така го наричаха башибозуците, а всъщност той не беше освен един прост бинбашия, няколко офицери и двама души българи, от чорбаджийски катехизис, Цочо Спасов и още една дебела фигура с възчерно лице, името на когото съм забравил. Бинбашият, името или прякорът на когото беше Кекеве, човек на 40-годишна възраст, с подуто лице и с червен врат, бе облечен твърде чисто и даже елегантно, нещо, което е рядкост у турците. Той четеше последният брой от в. „Дунав“, а останалите присъствующи, както се виждаше работата, че знаеха цената на авторитетите, зяпаха го в ръцете и пазяха тишина. Българите, като всеки българи по онова време, седяха най на края до самата врата, с такова верноподанно настроение, щото и с очите си се мъчеха да го засвидетелствуват, да покажат, че са рая. Единът от тях, Цочо, млад, 28-годишен момък, с твърде деликатно лице, е син на най-прочутия богаташ в околността, чорбаджи Спас, нофузът, на когото името се почиташе и измежду турците. Тоя последният държеше в ръцете си една книжка, която аз от един път можах да позная, че е моето тефтерче.
— О, ти ли си бил! Гледай, гледай! Пък аз да не зная, да съм те извикал още от снощи да се видим!
С тия думи бях посрещнат аз от страна на бинбашията Кекеве още с първото си влизание в стаята. Той се чудеше и маеше, също като човек, който пръв път вижда ненадейно своя познайник.
— Както се вижда, ефендим, вие достове (познайници) ще излезете с негова милост — каза ходжата.
— И нещо повече — отговори Кекевето. — Преди три месеца той държеше дюген в Исмаил, продаваше хубави питиета, особено сакъзлия мастика, а аз ходех да пия при него.
Аз се усуквах още като куче във воденица, нищо не можах да разбера от тия бинбашийски любезности, та затова следвах само да отказвам, че никога не съм бил във влашката земя, че сега за пръв път слушам и за града Исмаил. Тогава бинбашията погледна към Цоча Спасов и му направи знак с окото си. Тоя последният ми подаде плика на едно мое писмо, адресирано до харманлийската станция, в което се казваше, че съм бил бакалин. Понеже думата Харманлий беше писана с латински букви, то присъствующите прочели тая дума Исмаил и са се зарадвали, разбира се, че ми открили дирите във Влашко, гдето съм бил преди четири-пет месеца според датата на писмото.
— Добре, но я ни кажи ти нам нещо за тия портрета, в които с още други двама души си изваден с военна униформа, което е още едно силно доказателство, че ти си бил във Влашко или Сърбия? — попита бинбашията втори път, с по-висок глас, за да замаже първата си погрешка с влашкия град Исмаил.
Наистина, че в тия портрети аз бях фотографиран с униформа, пред Заарското въстание, но такава униформа, каквато носят по Хиршовата железница. Но който не беше я виждал тая униформа, то навярно би помислил, че лицата, които я носят, са немски или ромънски солдати. Разликата се състоеше само в това, че на мундира и от двете страни на яката имаше писано на турски език „Румелийски железници“, които слова, макар и да се познаваха в портрета, агите не бяха ги съгледали. Както тия портрети, така и плика на писмото аз ги бях оставил нарочно, понеже в моя полза говоряха. Обясних на агите, че тая форма е царска, която всеки може да е видял, който е пътувал по железницата.
— Хич, омразната московска шапка може ли да бъде търпима от нашата царщина бе, серсем? — възрази един от присъствующите, облечен в палто и панталони, опъстрени със зелени ширити наоколо, който до това време не беше се обаждал още. По гласа можах да го позная, че той е онова лице, което бяха заключили в моите букаи като бунтовник.
После това няколко чалми и фесове се надвесиха над портретите, които четяха и разглеждаха, а сетне се спогледаха един други, без да кажат нещо, което беше знак, че и оттук не можаха да хванат нищо.
— И то добре. Ами тоя прах, който намерихме между писмата ти, за какво може да ти послужи, та си го взел да го носиш със себе си? — попита майорът.
Като гръмнат останах на мястото си, когато видях, че той ми подава две порции отрова от стрихинината, която по невнимание съм забравил или не съгледал да хвърля с време още. Без никакво двоумение казах, че това са някакви церове. Присъствующите не останаха удовлетворени. Тия подозряваха нещо и по тая причина заинтересувано попитаха от каква болест съм страдал.
— Срам ме е, ефендим — казах аз и погледнах лицемерно на земята, а това възбуди още повече любопитните.
Казах им, че праховете са за церение на „новата болест“. Това беше интересно за целомъдрените балкански турци. Тия оставиха главния въпрос и се впуснаха да разсъждават по тия болести, като че да бяха доктори, събрани на консулт. Бинбашията, като човек, вкусил от цивилизацията, за което свидетелствуваха дрехите му, едва ли не четеше лекция за тая болест. Той сгъна праховете на тая страшна отрова внимателно и ги спусна в джеба си. После това втори път ме попитаха да не съм другар на хванатия поп (отец Кирил) и на войводата Петковски, предложиха ми да кажа где съм си скрил оръжието със забележка, че ако и да съм носил оръжие, то ще бъде извинително, защото в Балкана „има и диви зверове“.
— Ако си изповядаш правото, утре рано, дай боже живот и здраве, ще те дадем в ръката на едно заптие да те заведе, накъдето обичаш — прибави Кекевето.
— Да, всичко това ще бъде за твоя полза — пое, та каза Цочо Спасов с такава охота, като че да уверяваше присъствующите, че за да се оправи светът, трябва най-напред него да обесят, па тогава мене.
III
Аз тържествувах напълно, при всичко, че когато ме затваряше, заптието така силно ми изви ухото, щото хрущелът му изплющя, като кога се чупи замръзнал праз. Тържествувах именно затова, защото виждах, че последните баждарници на турското правосъдие не бяха така страшни; можеше да ги премине и малодушният човек. В последния изпит не само че нямаше дърво, но и не чух да ми се каже даже ни една от обикновените турски думи. А най-утешително бе това, че преди да ме подкарат за затвора, сам бинбашията ми каза, че ми дава време да си помисля, дордето ме извика втори път. Всеки разбира, че тук в тия думи, съществуваше вече едно омекчение. Смущаваха ме още церовете за „новата болест“ — да не би да извикат турците някой доктор, който да им обади ужасното име на тия церове. Не по-малко се боях и от едно свидетелство от железниците, писано на френски, така също забравено в тефтерчето ми, в което беше турено същото ми официално име. Тук съм длъжен да кажа, че от моите десетака имена, аз обадих на правителствените хора онова, с което бях известен само в селото си и което, така да се каже, беше ми законното име.
Половин час след затварянето ми из стълбите се зачу дрънкането на букаи и скоро на тъмничното прозорче се появи непознатото онова момче, което по-първия път бях видял сред двора, когато отиваше да изказва своите троянски познайници по комитаджилъка. То беше весело и засмяно, с цигара в устата, при всичко че влечеше още синджирите. Опря се с ръцете си на прозореца, като че тъмницата да беше мой дюген, поздрави ме, попита ме за туй и онуй, а после се обърна към чаушина, когото помоли да тури и него при мене.
— Какво си се усмислил бе, побратиме, като че ти са потънали триста гемии по Дунава? Да сме се мислили на времето, когато тръгнахме да освобождаваме пустата България, а сега не ни остава нищо, освен да се надуваме, като ни бият. Ама пък умни глави сме били, бей! Аз сега видях, че турското царство било силно. Но карай да върви; станалото се не връща.
Тия думи горе-долу изказа приятелят с първо влизание. Но забележете, че той още стоеше на крака, ни за името, ни за родното ми място ме беше попитал още. Неговият безцензурен язик и сведенията, които ми бяха дали башибозуците, че той отива да издава, за което нарочно бил върнат от Ловеч, отрано ме приготвиха да вардя бодра стража. Най-напред протестирах, че съм искал да освобождавам „пустата България“, та затова именно мисля, че по погрешка съм попаднал в затвора да си оплаквам дните.
— Де холам, недей ми чете попски молитви! Не се намираш, слава богу, пред някой издайник. Всинца сме от една черга. Аз нарочно затова съм дошел да се поразговорим и утешим братски, бизбизе. Цял ден съм стоял в кафенето, играхме на книги с башибозуците, разказвах им за нашето царство в Коприщица, но все ми е мъчно. Чак сега ми позволиха да дойда при тебе, но и то с условие да те попитам нещо, а после да им го кажа. Но ти се не бой от мене: никой път аз няма да изгоря душаха на брата си. Едно сбърках аз, че не можах да узаптя язика, ами взех, та казах, че съм познавал няколко души в Троян. Хей, сиромасите, всичките ги извързаха! Проклета вяра туй, турците. Да не си се излъгал да им подкажеш нещо, че няма хаир вече от тебе. Щом подушат, че знаеш, не те оставят вече на мира. За нашите въстания дотолкова обичат да слушат, като че да им приказваш за Мохамедова рай. Но ти добре си постъпил. Ама и много даяк си пък изял, брей! Мене ми каза ходжата…
Тая дълга молитва непознатият приятел я избърбора на един солук, гдето се е казало. Малко той искаше да знае дали аз се интересувам от тия подробности, нито пък чакаше да чуе и моето мнение. Аз се стеснявах и боях. Сетне той извади една книга мек тютюн, който му беше дал мюдюринът, поръча и две горчиви кавета и моабет коляно до коляно се отвори. Но за да не мъча любопитството на читателите, ако съм сполучил, разбира се, да го възбудя, време е да кажа името на непознатия си приятел. Той се казва Ботю Иванов, родом от Карлово. По време на агитацията в 1876 г. той бил скромен бакалин в с. Синджирлий, което се намира близо до прочутия Хисар. В последното това село именно той имал случай да се срещне с нашия другар П. Волов, известен вече на читателите. После тая среща леката натура на Ботя престанала вече да се ограничава само с винената половница и в харчението на леблебиите. Той се изгигилил презрително на своето бакалско дюгенче и преминал под командата на Волова, който го употребил в агитацията и в приготовлението. Но всичко това аз научих отпосле, а на Ботя не престанах да гледам подозрително, за което той не искаше и да знае даже, а продължаваше да ми разказва.
— Дявол да го вземе, и да ме обесят, няма ми останат очите отворени — каза той. — Една неделя царувахме, но и в това късо време можах да си изпълни желанието. Познаваш ли ти Петър Банков? — попита той и без да чака моя отговор, продължи: — Тоя П. Банков ме изкара най-напред от глава. На сами ден Иванден, когато бяхме курдисали главата, както трябва, късно вечерта дойдоха да ме повикат от страна на дяда попа. Казаха ми, че един търговец ме търсил, за когото помислих, че може да е някой от ония, с които имах вземане-даване. Лъгал съм се. Пред очите ми се представи странен непознат човек, който, макар и да беше облечен с прости дрехи, но по думите си се показваше, че е от голямото „добрутро“. Тоя П, Банков ни обади такива неща, щото ние, колкото бяхме събрани при него, прехапахме устна. Най-напред той ни каза, че хиляди турски софти пъплели вече из България, които насъсквали турското население да се приготвлява за напролет, защото всичката рая щяла да бъде турена под нож, никакво правителство не щяло да бъде в състояние да ни защити и пр. От друга страна, прибави той, всичко угнетено и поробено на Балканския полуостров е дигнало вече пушка за свое лично съществование и независим живот. Храбрите ни братя херцеговци година ще стане, откак се кланят на нож и куршум. Босна гори на огън. Черна гора се е дигнала с жени и деца, гиритлиите според последните вестници точели своите ножове. Сърбия и нощта прави на ден да се приготовлява, православна Русия проважда много здраве на своите деца, с една реч — Изток гори на огън. Трябва ли ние да сгърнем ръце и да стоим мирни пред тая буря, когато сме народ от седем милиона?
— Събранието — продължи Ботю, — което с отворени уста гълташе тия думи, същата вечер още реши, че и тяхното село трябва да се приготовлява. Всичките присъствующи положиха клетва, че ще бъдат верни на думата си и ще работят с чисто сърце.
От тоя ден Ботю не влязъл вече в дюгена си с чисто сърце. Колкото пъти дохождал Ванков (Волов) в селото, все при него слязвал на конак. Много пъти го проваждал по околните села и градове, но два пъти не видял да се подпиша с едно име в писмата, които му давал. Един път го проводил тука в Троян, отгдето щял да дигне стотина оки барут, подписът на писмото бял Петър Банков. Друг път го пратил в Пловдив, гдето тамошните приятели го знаели Панайот Волов.
— Чудни хора бяха тия апостоли наистина. Язък, че се не познаваш с никого от тях — продължи той. — За малко едно време в селото Синджирлий нямаше човек, който да не знае от тая работа, т.е. че напролет ще да се колят турци. Всеки продаваше мило и драго да си купи нож и пушка. Аз, колкото парици бях турил настрана, пръснах ги надоле-нагоре, а из дюгенчето ми скоро захванаха да играят мишките на билярдо с бобовите зърна. На 21 априлий получихме кърваво писмо, с което ни се известяваше да въстанем. Най-напред аз си облякох хъшовските дрехи. Пъй че сербезлик ли беше пък, дявол да го вземе! Винената бъчва, която беше в бакалското ми дюгенче, дръпнах пищова и я пробих в половината, да се знае и помни кой ден се е въстанало за българско царство. Туй паласки, фишеклик, бели навуща и черни превивки, всичкото беше алестра на мене. Дойде ни известие да вървим за Ново село (Старо). Преди да потеглим, заклахме около 13 души блажни, които се намираха на него час в селото и наоколо. С жени и деца и с кучетата, гдето се е рекло, тръгнахме за Ново село. И това последното беше вече на крак; женурята и дечурлигата бяха поели за планината към Коприщица, а в селото се въртяха още някои наши аретлици. Научихме се, че в новоселското училище имало затворени седем-осем души читаци от ближното село Айрени. Някои старци изказаха мнение, че тия ни били комшии, та затова да не сме им правили нещо, но време ли беше да се слушат стари хора? Аз заобиколих училището с няколко души, напъхахме шишинетата през прозорците и — огън! Всичките се повалиха на земята. Потеглихме за Коприщица. На една поляна там в Средня гора, която се нарича „Дудина поляна“, бяха се спрели възбунтуваните околни села: Старо Ново село, Царцово, Елешница, Синджирлий, Думанлий, Паничери и пр. Аз се не маях много на това място, защото бързах за Коприщица; там ми теглеше мене сърцето, имах си и аз нещо. Да ти кажа правото, там имах аз любовница, пред която бързах да се покажа с юнашките си дрехи и да напълня очите на баща й, който ме наричаше „развейпрах“.
— Ботю! Ти ли си бре! Я го гледайте мари, че цял московец станал — извикаха няколко познайници на мене и на любовницата ми, които се готвеха да отиват да правят табии около Коприщица.
А аз на пета стъпам. Онова черно калпаче от гергьовско ягне, с лев на челото, кривнато на една страна, само на ухото ми се прикрепило. На края на пушката ми здравче, на челото ми и на пояса ми други. В късо време заобиколиха ме моми и булки да ме питат какво има да стане.
— Царството ще да превземаме — казах аз и турих ръка на своя нож! Много весело прекарахме в Коприщица: сербезлик, колкото искаш. Аз се занимавах най-много да къртя по вратата турските нумери и да сека с ножа си фесове. Като захванаха да се колят циганите, то аз бях първи вече. Но страшни нерязани турци имало в това село Коприщица; станахме сетне пишман защо не изклахме тях наместо циганите.
В късо да кажа, Ботю бил в числото на ония нещастници, които благоразумното бухалско общество в Коприщица беше затворило по начин подъл в спицерията на хеким Спаса, за да ги предаде на турците. След освобождението им той тръгнал от Коприщица със 120-те души, които удариха в планината да търсят разбунтувала страна, да искат отмъщение. Участта на тия 120 души аз ще да разкажа на друго място, а сега ще спомена само това, че Ботю се отделил заедно с Т. Каблешкова, Н. П. Стоянова, Г. Търнева и Стефан Даскала из Казанлък. В околността на Троян, гдето бунтовниците биваха предавани и излъгвани, четиримата другари се нападнали от башибозуците. Ботю, Каблешков и Н. П. Стоянов останали живи, хванали ги и докарали в Троян, а оттам — в Ловеч. Ботю бил върнат пак в Троян по причина, че се излъгал и показал някои лица в последния тоя град, с които читателите са запознати вече. Това той стори по неопитност. И така, Ботю беше един от другарите на Каблешкова, той беше от работниците, нещо, което аз разбрах от разказа му. Но за себе си аз нищо не му казах, скрих, че познавам Волова, че зная какво-годе за въстанието. Когато той вече ми разказа цялата си история от Синджирлий до Троян, без точки и запетаи, тогава чак си спомни, че се намираме в троянския затвор, че не се познаваме един други.
— А бе аз се изтървах, та ти казах няколко думи, но ти да не направиш пък някой аджамалък да ме предадеш? — каза той, когато му отказах да си разкажа и аз историята. — Другото иди-дойди, но за кланието на циганите в Коприщица и турците в Старо Ново село, моля ти се като на брат, да не би да изтървеш някоя приказка.
От друга страна, Ботю беше за мене твърде полезен човек. Той бе първото патило лице, което ми даде всевъзможни сведения за бъдещата турска процедура от Троян нататък. От него аз се научих за съдбата на Каблешкова и другаря му Н. Стоянова, които по това време се намеряха в Ловеч. Първият от тях полупризнавал своя комитаджилък, а последният се препоръчал за чисто злато.
— А колкото за мене, то аз съм вече изгубен човек — свърши сиромах Ботю с такава въздишка, която противоречеше на по-първото му лекомислие. — Моята работа и дяволите не можат оправи вече — прибави той.
Дълго време ние говорихме с Ботя, аз го лъжех безсъвестно, а той ми се изповядаше чистосърдечно. Никой не дойде да ни смути от страна на агите, а всичко това имаше своите причини. Агите бяха заняти, както казах вече, с по-сериозни неща, които щяха да ползуват освен отечеството и техните още джебове благодарение на Ботевото лекомислено поведение пред ловченския каймакамин. Между хванатите троянски граждани имаше и такива, които не бяха с празни ръце. Това обстоятелство радваше най-много Хасан ага. Обрадван и засмян до ушите, със запален чибук и с дълга тютюнева кесия в ръката, която можеше да побере цяла крина жито, често той слязваше из стълбите и се разхождаше по двора. Говореше някои насмешки на башибозуците, разпитваше ги за здравието им, даваше им обещание, че трудовете им ще бъдат наградени, и пр. Въобще той тържествуваше; а за нас, голите комити, особено за мене, виждаше се работата, че малко се интересуваше, при всичко че срокът за кланието се преминуваше вече. От опит и практика знаех, че турчинът, особено когато е разположен, когато тържествува, мерхаметликът му се проявява в най-висока степен. Заради това намислих, че няма да бъде зле, ако по начин раболепен поискаме могуществената лепта на агата, т.е. да ни даде някоя н друга пара за тютюн и пр. Освен това молбата ни щеше да има и тая добрина, че признаваме своето жално положение, а донякъде и безхарактерност, като се молим на човек, който ни е бил и мъчил преди няколко часа. Щом съобщих желанието си на Ботя, той го прие без никаква забележка, като че мисълта да беше негова, и се изправи на прозореца да чака преминуванието на Хасан ага.
— Душице, Ботьо, какво търсиш там в затвора — извика зачуден Хасан ага, щом зърна приятеля на прозореца. — Прилича ли ти тебе да стоиш коляно до коляно с тоя чер душманин (с мене)? Това аз го не струвам кабул!
Ботю отговори, че сам е пожелал да дойде в затвора, с такива свободни маниери, като че да се подпираше не на тъмничния прозорец, но върху кюпенкът на своето синджирлийско дюгенче. Трябва да ви кажа и това, че целта на турците, които се обръщаха така меко с Ботя, беше да го предразположат да изказва комитаджийските работи. Той разбираше това напълно, но пак се не съвземаше.
— В такъв случай няма що да кажа — продължи Хасан ага. — Джанъм, Ботю, как ме съветваш да постъпя с тогова хаирсъзин, когото ти си избрал за свой другар? Да го заколя ли, както му се пада, или да го оставя още за няколко деня жив? Защо той не си обади правото, както направи ти, за да го почита и съжалява всеки?
— Оставете го, Хасан ага. Аз можах да го изпитам и уверявам ви, че неговата работа е съвсем проста, от нищо той няма хабер — отговори моят любезен Ботю.
— Валлаха, кузум Ботю, право да ти обадя, ще ме разсърдиш с тия твои думи. Не излязвай арка за такива царски душмани. Не виждаш ли доколко той е почернял и изсъхнал? А всичко това е знак, че той е инат и че на мнозина невинни мюсюлмани е изпил кръвта.
— Ти това остави, Хасан ага, но я ни дай по малко харашлък да си купим нещо за ядение — каза Ботю.
— Ох бе, ялмазън Ботьо! Защо да ти не дам бе, душице? И за това дума ли трябва — каза Хасан ага и развърза своята кесия, която приличаше на чизма. — Ами нещо такова, „като червен Петко“, не искате ли? — продължи той.
Ботю си изкриви устата да благодари. В същото това време двама башибозуци отидоха на чаршията да пазаруват едно-друго, в числото на което влязваше и една ока вино. Хасан ага се отдели тържествено, а чибукът му издаваше по-гъста мъгла. Виждаше се работата, че той бе доволен в душата си от направения мерхамет. После един час отзивът на тъмничните страни повтаряше ехото на бунтовната песен „Не плачи, майко, не тъжи“. Ботю пееше въпреки моите съвети. Пееше той с такава охота, щото и дясната му ръка не стоеше мирна, с която той командуваше. Причината бе пръстеният оканик. Освен няколко башибозуци, които надничаха да ни гледат през прозореца, не закъсня да дойде и сам Хасан ага.
— Де бре-е, Ботьо! Тъй те искам, да бъдеш весел — каза той. — Ами ти защо мълчиш, та се не веселиш бе, пезевенк? Или не си благодарен? — попита той мене, понеже аз стоях хладнокръвен, когато другарят ми пееше.
Надвечер пристигна пощата в конака от главния град на вилаета — Русчук. Между другите пакети и писма видях, че заптието носеше и няколко броя от полуофициалния русчукски вестник „Дунав“. Моето любопитство се запали от появлението на тоя вестник. Знаех аз отдавна, че между всичките турски хавадиши „Дунав“ бе първият, който разпаляше най-много турския фанатизъм; той се занимаваше с комитаджийските работи и в ония даже времена, когато тия не съществуваха. Случаят беше един от най-сгодните. От в. „Дунав“ щях да се науча аз подробно има ли въстания по другите места из България, разбити ли са тия, както тракийските; или се държат още, има ли много комити, хванати по другите градове, как се отнасят с тях, и пр. Но ако аз поисках да чета тия вестници, едно, че не щяха да ми дадат, а, второ, че това мое любопитство праведно щеше да ме препоръча пред агите за човек, който дотолкова акуратно се занимава с политиката, щото и в затвора не иска да я остави. Благодарение обаче, че имах при себе си за другар човек като Ботя, който твърде малко искаше да знае от подобни тънкости, това ми желание не се виждаше неосъществимо.
Когато му предложих да поиска в. „Дунав“ от Хасана ага или от ходжата, то той само това ми възрази, че да четеш вестник и да търсиш имане било се едно; следователно, да не сме си губили времето в такива празни работи, но да се разговаряме помежду си или пък да попеем някоя юнашка песен. Аз настоях, Ботю не искаше да ми скърши хатъра, а Хасан ага, който не знаеше що ще каже цензура и печатно слово, изпрати ни в. „Дунав“, пресен-пресен, без да е разпечатан. И така, ние имахме напреди си 1070 брой на горепоменатия вестник, с дата 16 май 1876 година. Ботю си задържа правото да го чете сам, а аз да слушам, на което се покорих безусловно, защото знаях, че той скоро ще да се насити. Виждаше се работата, че сиромахът сега за пръв път се заемаше да чете вестник, защото от края още започна да го гази като просо: „Вестник «Дунав» излиза два пъти в седмицата, в сряда и неделя. Спомоществователите се приемат в Русчук при писалището“ и пр.
— Е, добре, какво се научи сега от това? Току беше рекъл, вестник, вестник! Разбра ли му нещо? — извика добродушният Ботю и запопрати настрана скъпия за мене „Дунав“.
Но аз бях развълнуван и залят в това време с други, по-важни неща, та за това не счетох за нужно да възразявам на приятеля. Дордето той се петлаеше да чете горното типическо известие за спомоществователите, аз успях крадешком да прочета за себе си няколко телеграми, измежду които съдържанието на следующата ми бе най-интересно.
Съкращение на телеграмата, която пристигна от софийския мютесарифин с дата 13 май 1876 г.:
„Орханийският каймакамин извести, че с мерките и старанията на помакът Молла Мехмед, който са изпратил с доволно войска от резервата, за да улови Георги Петковски (наместо Бенковски), войводата на съзаклятническата дружина в Кощрищица, другарят му поп Кирил, игумен на манастирът в с. Калугерово, Пазарджикско окръжие, и други двама души негови другари, тия последните са вкарани в пусията, която бил заловил в Тетевенската планина Рузгяр хаджи Ахмед ага, и като им са предложило да се предадат, понеже се заловили за оръжие (лъжа!), в сбиванието хаджи Ахмед ага гръмнал с пушката си и ударил споменатият Геор. Петковски, който и умрял на мястото си, а священикът поп Кирил се уловил ранен. Другите побегнали, но дирите им не са оставени, за хващанието на които, с божята воля, скоро ще да ви известя.“
Друга телеграма от същия мютесарифин, с дата 14 май, гласеше:
„Главата на войводата Георги Петковски, за когото ви известих завчера, че падна мъртъв, и поп Кирил, който се улови ранен, понеже са изпратиха до Орхание, показаха са на затворниците-въстаници, пред особната комисия. Затворниците-въстаници, като потвърдиха, че главата била на Георги Петковски, който им бил предводител, който изгорил къщата им и който ги докарал до това състояние, заплюха лицето й и с разни проклетии налетяха и върху споменатият поп Кирил.
Горкият священик едвам можа да се избави от ръцете им.“
Както виждате, тия две телеграми потвърдяваха напълно думите на козаря Иванчо, с когото се срещнах в планината и който ми казваше, че турците прекарали един ранен поп заедно с една руса глава. Затворниците-въстаници в орханийската тъмница не са били други никои освен нашите другари, които ние оставихме при Тетевен, когато се отделихме. С тях заедно са били и другарите ни далматинци: Ив. Шутич, жена му Мария, Кръстю Некланович и пр. Тия стигнали чак до в София, гдето ги подложили на строг изпит, но благодарение на австрийския консул, който ги освободил. Най-много била вадена на изпит злочестата Мария, която била заставена да предава мъжа си, разбира се, по неопитност. Тук те били очевидци, когато докарали отец Кирил и донесли с него заедно главата и дрехите на Бенковски. Отец Кирил до краят останал верен Христов последовател. Когато турците го питали кои са били комитите, той поискал кръста.
— Всички, които вярват в тая божествена знаменитост (в кръста), бяха комити — казал той.
В главата на страдалеца имало около двадесет сачми, които той вадел по твърде оригинален начин: удрял си главата о стената и сачмите падали. Отец Кирил умря в Цариград, в тъмницата Метерхана, през 1877 година повече от естествена болест, отколкото от раните си. А нашата сподвижница от Балкана Мария, съпругът й Шутич и Кр. Некланович са живи, живеят си пак около Т. Пазарджик и в Пловдив; но не обичат да разказват твърде за българското въстание, от което не им останали добри впечатления. Хранят само известно уважение към памятта на Бенковски и на отца Кирила. Живее и Мария, пак жена на Шутича, пак така засмяна и весела, помни всичко от игла до конец.
Но да се върнем пак в троянския затвор при Ботя Иванов, да прочетем още един път в. „Дунав“. Аз не се лъжех, че в неговите официални колони ще да се намерят и други някои сведения за комитаджилъка. В една телеграма до русчушкия валия, с дата 15 май, изпратена от Фазлъ паша, в която казва, че той се упътил към Трявна, защото и там се появили царски душмани, ставаше явно, че в Дряновския манастир имало затворени комити, които той сполучил да разбие с „божата воля“, като съсипал и манастира. В същата тая телеграма се споменаваше и за някого си Цанката Дюз-Табанов, комитаджийски предводител, който като отишел в едно село, називаемо Чала (?), да иска хляб (пусти хляба, се той хваща комитите!), жителите го хванали и издали на царските власти. Имаше публикуван и изпитът на някого си поп Иван, така също комита, комуто било възложено да командува народната война. Когато неговата дружина чула царската военна бурия то изведнъж тя замръзнала на мястото си, напомнила си своята преданост към престола и се разбягала по гората. Говореше се и за други комитаджийски дружини, но никъде се не казваше, че тия са се удържали. Навсякъде били победявани с „божата воля“.