Захари Стоянов
Записки по българските въстания (27)

Глава VIII. Пловдив

Пристигнахме най-после в Пловдив. Пловдив, който беше центърът на ония ужасяющи събития, които се бяха извършили неотдавна; Пловдив, в който се реши съдбата на толкова български села, в който станаха първите заседания на турците относително кланията; най-после Пловдив, на който и нашите слаби гласове решаваха преди два-три месеца съдбата в живописното Оборище по кой начин да се изгори, от коя махала да почне най-напред разрушающият пожар, а сега, о, фатална съдба, той беше се преобърнал на страшилище, на касапница, в него бяха докарани всички ония буйни и решителни натури, които му подписваха присъдата за смърт или живот! Каква подигравка!… Сега тия очакваха кой по-напред ще чуе името си от устата на омразния заптия, който да го призовава — или да дава отчет за разбойническите си дела според официалните изражения, или да го прикачат на бесилницата.

Часът около шест вечерта влязохме в града по същия оня път, из който преди няколко месеца влязохме двама с апостола Панайот Волов. На края имаше събрани малки кадънчета, които ми дадоха добра надежда. Тия посочваха на мене, като си говореха помежду си, че „и под краката на тоя комита ще мине отдолу студен вятър“, т.е. ще ме обесят.

Докато преминем през града, гдето повечето се срещаха турци по улиците, аз произвеждах повечето смях измежду зрителите, отколкото омраза и ненавист. Причината на това беше моето облекло и изгореното ми лице, което беше далеч от да представлява комита. Обадиха се някои и други измежду турците, които ме питаха иронически:

— Не е ли можал и без тебе да стане комитаджилъкът?

Когато влязохме при бинбашията, както го наричаха, който живееше над самия затвор и при когото имаше още няколко ефендета, така също и тия подумаха измежду си, че аз съм бил нов екземпляр, какъвто тия не виждали досега между 600—700 души комити.

— Той други бичим, из други калъп може да е излязъл; заради това не прилича на нашите — заключи едно голо ефенде, уж остроумно, който приличаше в лицето на копой и на което обущата отпред на пръстите бяха зяпнали като сомски уста.

Поведоха ме към затвора други заптии, в ръцете на които ме предадоха, а моят арапин остана в бинбашийската стая да си вземе разписката за предаванието ми. Слушах по пътя от разни лица, че в пловдивския затвор имало до 700 души бунтовници; това може да беше лъжа, защото турците обичат да преувеличават всеки път; но сега като че работата щеше да излезе наистина: голям шум се чуваше от дясна страна, зад стената, множество заптии се въртяха около вратите, мъже и жени селяни, измежду които се виждаха и много панагюрки, се трупаха около същите врата. Кои ли ще бъдат затворените, пред очите на които после няколко минути щях да се представя? Дали нямаше някои измежду тях, които съм уверявал, че победата е на наша страна, Турция е слаба, всеки е длъжен да стане, никой не трябва да се предаде жив в ръцете на душманите и пр., и пр.? Нямаше ли някой между тия последните, който да не е успял да погребе убитите си родители, деца, братя и сестри и който да не е можал да узнае мястото на изгорялата си къща? Не беше ли възможно и твърде даже вероятно, щото подобни хора, за които няма вече бял свят, да се нахвърлят на бившия си проповедник, който е ходил да ги вади от ум по селата им? Най-после дали нямаше мнозина между тия нещастници, които да свалят от себе си вината и я стоварят върху апостолите? Не беше ли свойствено на човешката натура, когато тя е наранена и полуубита нравствено и телесно, да търси отмъщение там, гдето не му е мястото? Най-после дали не щяха да се намерят мнозина, които с първо виждание да извикат: „Ей го! Той е един от ония, които ни измамиха, които станаха причина да ни изгорят бащините къщи, да се изколят децата ни и нас да ни заковат в синджири?“ Ето горе-доле какви размишления се въртяха из главата ми, когато пристъпих прага на пловдивския затвор. И влязох аз вътре. Боже мой, каква картина се представи на очите ми! Повече от триста души патриоти, селяни, граждани, свещеници и учители имаше в тоя затвор, които се разхождаха надоле-нагоре из двора; други се разговаряха, седнали по няколко души на едно място; трети се пощеха покрай стените; четвърти чакаха около вратата, може би да дойдат домашните им или някои познайници, и пр. Всички ония, за които аз мислех, че са паднали под ударите на башибозушкия ятаган, захванаха да се мяркат тук-там пред очите ми из гъстата тълпа. Мнозина аз не можах да позная за пръв път, защото ги оставих по разни места, по селата и из планината, сред зелената гора, в редовете на борците за свободата, с пушки и сабли, с черни калпаци, окичени с китки и левове; а сега, сега тия бяха дрипави, някои боси и гологлави, с изскубани бради и мустаци, с лица почернели и посърнали, като че бяха минали през пожар.

От най-напред мене беше ме срам да се подам пред лицата на ония, пред които се бях клел, че ще падна под байряка на свободата; а сега се мъдрех вързан и опетлан пред заптието; но като видях, че не съм бил сам, добих малко нравствена сила. Между другите по-главни деятели в приготовление въстанието в IV окръг тук бяха: нашият доктор в четата и депутат перущенски на Оборище Васил Соколски; копривщенският депутат, на същото място, Тодор Душанов; панагюрските членове на така наречения военен съвет: Филип Щърбанов, Найден Дринов, Искрев, Георги Нейчов, Кръстю Гешенов, Кирил В. Симеонов, хазнатарят на четата, Марин Шишков, поп Грую Бански, Иван Тотьов, Димитър Златанов от Пловдив, който дотолкова беше възхитен от святото дело, щото решил сам да си подпали дюгена, и други много.

Моето появявание произведе движение в затвора между всички ония, които ме познаваха. От една страна, тия се боеха, че може да ги издам, че имали с мене сношения и ме приемали на къщите си; а, от друга, чудно им беше как съм останал жив, когато мнозина уверявали, че ме убили. Началникът на затвора ме тури да седна близо до стаята му, в двора на един ъгъл откъм западната страна, близо при стаята, в която беше затворен учителят Груев.

— Где те хванаха тебе? — попита началникът на затвора с половин уста, без да ме и гледа даже, което показваше, че той се е наситил вече да гледа комити и малко се интересуваше от мене.

— Що търси ти на Троян? — прибави той, когато му отговорих, че там ме хванали.

— Комитаджийски късмет — прибърза да отговори Груев, който четеше в същото време турския вестник „Бассарет“.

Не беше успял още началникът на затвора да се махне отпреде ми, когато мнозина от горепоменатите лица или познайници и още някои лица захванаха да се подават от различни отделения на затвора, от което се виждаше работата, че бяха обадили за моето дохаждание, и след като си прехапваха устията, правеха ми знак с указателния си пръст, като го туряха на устните си, което беше знак да не ги изказвам. От по-после някои от тях захванаха да правят различни карикатури напреде ми, за да ме накарат да се засмея, понеже не можеха да дойдат при мене; а доктор Васил, който беше човек с весел и шеговит характер, играеше на ръченици, разбира се, не толкова явно. И, въобразете си, че три дни не бяха се изминали още, откогато му бяха прочели присъдата, че той е осъден на смърт, която присъда днес-утре трябваше да се тури в изпълнение! Човек млад, човек с идея и определени убеждения, на когото намазаното със сапун въже виси вече над главата му — играе на хоро! Млъкнете вие, заклети врагове на българския народ, когото не преставате да хулите, че той е лишен от патриотическо чувство, че той не знае да умира за свобода и цел, че неговият единствен идеал е — паричката. Лъжете вие; това аз научих същия още ден, когато от напрегнато любопитство да узная едно-друго и да се видя с приятелите си, на които да забележа да не правят никакви знакове, от което може да се заключи, че се познавам с тях, нарекох се, че отивам да се разходя. Тук тия се спуснаха подиря ми измежду множеството и напълниха разните отделения на реторадите, гдето се захванаха помежду ни горещи питания и отговори за едно, за друго, повечето, разбира се, около бесилката.

Някои от тях, уплашени, със съжаление ми съобщиха, че моята работа е много побъркана, защото тия, като мислели, че съм умрял, според общоприетото правило да се стовари вината на умрелия не скрили моето име и много работи, които не съм ги вършил, приписали ги мене. Аз им отговорих да се не безпокоят, защото нищо общо нямам по официален начин с показаното от тях име и ако има в нещо да ми помогнат, то е да ме наричат с това име. Казах им още, че нищо не съм говорил заради тях, от което тия се зарадваха премного.

— Моята работа е най-чиста — обади се доктор Васил. — Тия дни ще ме пребесят надве-натри, за което е решено вече отпреди три-четири дене.

От най-напред аз не повярвах тая горчива новина, защото докторът с такова хладнокръвие говореше, като че се извиняваше пред някого, който го кани да вземе участие в някой приготвен моабет.

Аз се завърнах пак на мястото си. После малко време заптиите се развикаха „всеки на мястото си да върви“, защото мръкваше вече и каушите трябваше да се затворят. На затворниците се даваше свобода да ходят цял ден по двора, от заран до вечер, а нощно време ги заключаха и по двора оставаше да обикаля само стражата. И действително, в късо време всеки отиде на мястото си, а аз, като нямах още място, следвах да стоя на мястото си и с нетърпение очаквах да ме извикат да ставам. Един от заптиите, който ходеше да заключва вратата, с голям сноп ключеве на ръката си приближи се до мене и попита началника на затвора в кой кауш трябва да ме турят.

— Трябва ли питане и за това; не го ли виждаш от коя черга е — отговори началникът, без да погледне нито към мене, нито към заптията, който го питаше.

Тоя последният не можа да разбере що му казват и втори път попита началника си да му обясни по-ясно.

— Чуден човек си наистина! Не виждаш ли, че той е шопарин (циганин)? Тури го в циганския кауш — отговори началникът сърдито.

— Хайде, ставай бе, боклук! И за тебе да слушам неприятни думи — каза ядосано заптията и ме подкара из една тъмна коридора, широка около два аршина, доволно дълга, постлана с каменни плочи, от двете страни на която се виждаха затворени врата на каушите, пълни със затворници, което се познаваше по шума, който се чуваше в тия кауши. Из коридората нямаше жива душа. На самото дъно от лява страна се спря той пред една врата, от малкото прозорче на която се чуваше най-много шум и която врата той отвори с ключовете, които имаше на ръката си. Тикна ме вътре в отворения кауш и дебелата желязна ключалка изгърмя отзаде ми.

Дълго време останах аз при вратата, без да се реша да пристъпя една крачка по-навътре, защото напреде ми се представи такава картина, каквато през целия си живот не бях виждал. Въобразете си голяма стая, четвъроъгълна, с един прозорец само, обкован и напречен с дървета нашир и надлъж; с измазвани някогаж бели стени, които от половината нагоре бяха запазили само първобитната си краска, а оттам нататък бяха почервенели с кръв от биението на дървениците; малка ламбичка, като оная в Ловеч, обсадена от няколко души в един ъгъл, които играеха наоколо й на комар; втора реда зрители, насядали на колене зад играчите; и още една третя, тоже зрители, прави или само наведени, тъй щото светлината на ламбичката излазяше като из кладенец само нагоре и сегиз-тогиз блясваше и от страните, когато се помръднеше някой. Тия три реда, на които само гърбовете се виждаха, бяха по-първите гости от кауша. Зад тях идеше други ред, по-долня ръка, които се бореха, като плюеха попред на ръцете си, които пляскаха една от друга; други се премятаха и блъскаха един другиго; трети се възсядаха; четвърти се биеха с юмруци; пети пееха „аман-аман“ и пр. Прибавете още при тая картина: нетърпимата миризма, произходяща повече от кюповете; гъстия прах, който се дигаше от пехливанлъка; притурете още облаци, жегата през месец юний и тютюневия дим, пуснат от цигански лули, ще имате възможност да си съставите определено горе-доле понятие за ченгене каушу. Всичко около тридесет души цигани можеше да има в тоя кауш с изключение на трима души българи и шестима турци.

Аз стоях прав именно затова, защото нямаше място где да седна. Моето присъствие и жалкото ми положение дотолкова обикновено се видя на гостите от ченгене каушу, щото никой не си обели зъба да ме попита кой сьм и що съм. Повечето от тях не можеха да забележат даже, че им доведоха нов гост. Отношенията дотолкова бяха прости, щото един циганин си позволи да ми затули очите с ръцете си изотзад, като ме питаше: „Познай кой съм.“ Вижда се работата, че той ме не познаваше и не знаеше, че съм гост. После се изправи до мене и ме попита нещо на цигански язик, като ме мислеше, че принадлежа на последната тая нация.

Най-после комарджиите свършиха играта си; но докато завземат местата си, двама души пехливани се струполиха върху малката ламбичка, която на часа загасна. Тежки удри от юмруци и текмета заваляха като град върху падналите два леша, които не издаваха никакъв глас, като че бяха чукани; от друга страна се изсипаха безобразни псувни с цигански макам; на трето място запяха и започнаха да се кълчат, като си плющяха пръстите и викаха: „Де бре-е-е-е! Хи-и-и-са!“

Когато стъкмиха ламбичката и я запалиха изново, между чалмите и кирливите фесове се надигна един свещеник с калимавка на главата и с дълго черно расо. От най-напред аз помислих, че действително това лице е свещеник; но като видях, че той повеси една тютюнева кесия, която махаше в ръката си наместо кандилница, и отведнъж се подигнаха диви смехове, взрях се добре и от голите само гърди на тоя мним свещеник доволно беше да се познае, че той е циганин, който в тъмнината сполучил да нахлуе връхните дрехи на поп Никола от с. Тюркемиш, когото за наказание не знам по каква причина бяха затворили в тоя вертеп преди няколко деня.

Най-после обърнал съм внимание на един циганин, който, без да гледа даже към мене, говореше на другаря си:

— Как не се излъгват един път тия заптии да ни доведат някой свестен човек, от когото и ние да се ползуваме нещо? Ето например тоя фукария, когото ни са довели сега, какво да му вземеш, когато с огнило да цъкнеш наоколо му, ще да се подпали.

— Какъв джинс си ти бе, аретлик? — попита ме презрително един млад човек на турски язик, който по дрехите си, по мястото, което занимаваше, и по подсуканите си мустаки приличаше да е глава в кауша.

Аз му казах, че съм българин, и поисках да ми покажат място где да седна.

— На главата ми ела седни — отговори младият човек. — От нивата на баща ми не идеш, да се грижа и за тебе.

Тоя млад човек беше българин, на име Димитър Пайтакът, родом от Панагюрище, който действително беше глава в ченгене каушу, гдето живял около две години. Преди това той бил в Цариград, гдето събрал разбойническа дружина, около 15 души, която се отправила за в България да върлува по пътищата, но в околността на Казанлък известният кърсердарин Корчу Осман ги нападнал, от които едни убил, някои хванал живи, а трети избягали. Всичките затворници, в това число и турците, наричаха Димитра — войвода, комуто и отдаваха приличните почести. Той беше млад — около 30-годишен, — с малки тънки мустачки, с черни големи очи, едното от които беше малко повредено, и с грамадно телосложение. Тук беше и един от другарите му, някой си Цвятко от Златица.

Както в Ловеч, така и тука аз останах през нощта да нощувам при вратата на мократа земя до кюповете. Рано сутринта, щом се отвориха каушите, няколко панагюрци дойдоха в циганския кауш да ме видят. Тия останаха доста благодарни, загдето съм се удържал да не издам никого от тях, вследствие на което разпоредиха се да ми събират парични помощи помежду си и отвън, измежду някои панагюрци. Техните изпити почти на всичките бяха побъркали, защото, като познати хора в селото си, мнозина имаше, които ги показваха що са вършили. Между другите затворени панагюрци в Пловдив беше и Райна поп Георгиева, която прави нашето знаме и го изнесе вън от града, но не в тоя затвор. Него време на три-четири места имаше затворени хора, които казваха, че надминавали числото хиляда.

Войводата Димитър, който се отнесе с мене вечерта дотолкова презрително, остана в недоумение, невъзможно му бе да си обясни кой съм и що съм за човек аз, та дохождат при мене някои от неговите по-първи съселяни, когато при него, войвода, глава на ченгене каушу и техен познайник, никога не бяха дохождали.

— Кой си ти и откъде-нагде се познаваш с нашите първенци? — ме попита той не без зачудвание, щом панагюрците си отидоха.

— Бях и аз едно време търговец, което ми спомогна да се запозная с много хора — отговорих на войводата; но той, наместо да се удовлетвори от тоя мой отговор, още повече ме погледна с подозрение и изскочи навън. На другата вечер Димитър войводата знаеше вече всичко за мене. Щом се аз подадох в кауша, той стана и ме покани да седна до него на постлано място, като ми се извиняваше, че не ме познавал, затова постъпил така с мене. Нему разправяли панагюрци, че аз съм апостол.

Аз се радвах в себе си, че можах да произведа подобно впечатление в пловдивския затвор както между турците, така и между затворниците, т.е. загдето мнозина ме взеха за циганин и малко внимание обърнаха на мене. В тая репутация ми завиждаха и другите бунтовници, като ме съветваха още строго да я пазя, защото тя ще да ме отърве от въжето. Като такъв, аз излязах преспокойно да обикалям всичките отделения на затвора. Ако нейде се случеше да загледа някой от заптиите или някой от турските бабаити, които и тука не липсуваха, аз се почесвах или се навеждах на земята да събирам хвърлени цигари, действие, което, както съм казал на много места, има своето решаващо влияние на турчина.

Пловдивският затвор в сравнение с другите затвори в България може да се каже, че държи първо място по своето удобство. Той е много по-добър и от сливенския. С изключение на ченгене каушу и другите отделения, които са наред с него, но и в тях пак може да се живее, защото са доволно широки и светли, с големи прозорци. Горните катове са още по-добри и чисти, в които бяха турили свещениците, учителите и по-богатите. На дъното в затвора имаше една отделна стая, с няколко прозорци и добре измазана, в която стояха няколко учители и друга търговци из Пловдив и Т. Пазарджик: П. Набодков, Дрински, Калчов, Отон Иванов, Данов и други.

Като минувах покрай малките отделения, които са на горнята страна, гдето държат повечето тия, на които са побъркани изпитите, наотделно, чух, че някой ме викаше по име. Обърнах се и видях моя любезен приятел Ботю Иванов, с когото се бяхме срещнали в троянския затвор, който плетеше чорапи. Той беше турен в полис. Два и половина месеца бяха се изминали от нашата среща в Троян, в разстояние на което време той не беше успял още да си оправи изпитите. Ако два деня го пущали да ходи свободен с другите затворници, то на третия ден изново го затваряли. Причината на всичко това беше той сам, защото не знаеше що да говори; но немалко го бъркаха и неговите съселяни от Синджирлий, гдето той живял, които, възползувани от слабостта му, всичко се мъчеха да стоварят върху него.

— Какво да правим, когато чорбаджиите ме бъркат — беше неговият отговор; — но ако даде господ да се отърва, боже помози, тогава ще се режат чорбаджийски глави. — Настрана всичко това — прибави Ботю, — но добър хляб дават тука, а най-главното е, че няма троянският бой. Страшна работа беше там.

Не закъснях аз да се срещна и с доктор Василя Соколски, депутатът от Перущица в Оборищенското събрание, докторът на Бенковски и един от моите приятели в панагюрското въстание, който, както казах, беше осъден вече на смърт. Но това му не бъркаше да бъде така също весел, както и в четата, като че нищо подобно да не беше се случило. Той беше облечен още с бунтовническите си дрехи, които ни дадоха от Панагюрище и които му взели един път башибозуците, заедно с инструментите му, но той успял пак да си ги вземе чрез правителството в София.

Просим минутно търпение от читателите да ги запознаем по-отблизо с доктор Василя, доколкото ни е възможно. Той заслужва това, защото е един от редките български мъченици, а още повече че не съществува вече на тоя свят.

Васил Соколски е родом от с. Жеруна, Котленска околия. Когато бил още малък, баща му или други някои от неговите роднини го завели в Добруджа. Тук той бил овчар, слугувал на един хан, а после се присъединил при една чета българи, войводата на която бил шуменец, и излезли да върлуват по Дервиш Иван балкана, около Варна. Това било в 1867 г., когато духовете в България бяха разпалени. Тая чета по всяка вероятност отпосле се е преобърнала на хайдушка. Васил. Соколски наскоро бил хванат с няколко души още от другарите си, които затворили във Варна; тях ги обвинявали още в някакво си убийство на един турчин.

После една година Васил се освободил от затвора и преминал в Тракия, живял в Сливен и попаднал да слугува при доктор Венков, при когото стоял няколко години и можал да усвои много неща от медицината като: церовете за треска, сърцебол, за глава, настинка и пр. Живял той и в Т. Пазарджик все при същия доктор, на когото след смъртта купил няколко вида медикаменти и тръгнал по селата да лечи; но най-главното, знаел и да присажда за сипаница. После отишел в с. Перущица, гдето се установил на дълго и се оженил за Велика Гечова. Тук той си отворил и спицерия. Когато Бенковски посетил за пръв път Перущица, то Васил Соколски бил от първите лица, които се срещнали с него. Той приел живо участие в организиранието на бъдещето движение и станал един от личните деятели в с. Перущица и околността, по следствие на което и него намерили за достоен да го изпратят за представител на събранието в Оборище. И тук така също показа голяма деятелност и гореща привързаност към святото дело.

Когато се закри събранието на Оборище, той не пожела да се върне вече при семейството си в с. Перущица, защото получи известие, че някои приятели на турското владичество подушили за каква работа е отишел той към Панагюрище и ако се върне, твърде вероятно било, че ще го сполети някоя опасност. Това свое решение той съобщи на избирателите си с едно писмо, в което, между другото, писал и това: „че работата е вече свършена“; „съдбата на оручето е решена“ (т.е. на Турция). Заради това те трябва да точат костурите, които скоро ще потрябват.

След като се дигна въстанието на 20 априлий, както е знайно вече, той тръгна с нашата чета под предводителството на Бенковски, като изпълняваше още и докторска длъжност, за което беше си приготвил всичките потребности, които носеха два коня. Вечерта на 20 априлий, когато цялото Панагюрище беше въстанало и мнозина странни тръгнаха да си отидат по селата, за да направят и там същото, както и в Панагюрище, т.е. да дигнат въстание, то и доктор Васил поиска да тръгне за Перущица, като казваше, че голяма нужда ще има там от неговото присъствие; но Бенковски не го отпусна, защого не искаше да се лиши от един способен и решителен човек, какъвто беше докторът. После той се избра за член в комисията, която щеше да изработи устава за въстанието.

Когато ни нападнаха башибозуците в Етрополския балкан, със звънците, гдето се разпиляхме на много части, Васил Соколски попаднал в оная част от четата, която остана назад. После няколко деня той бил хванат от турците в околността на Златица заедно с Тома хаджи Георгиев. Тях откарали в Златица, в най-лошавия затвор и при най-фанатиците турци, гдето в пребиванието за няколко деня от глад щели да измрат. Биението, мъките, поруганията и пр., а особено на свещениците, които били докарани от други места в Златица, нямали граница. Калимавките на тия последните се ритали из двора на конака като боклук.

Понеже мястото, гдето ги хванали, било в границите на Софийския санджак, тях ги закарали да се съдят в София.

В изпитите си доктор Васил показвал онова, от което се придържаха мнозина, т.е. че той, като доктор, излязъл бил по селата да присажда, гдето го загащили комитите и насилствено го взели да върви с тях, а особено като разбрали, че той е доктор. Не беше само доктор Васил него време комита, не говореше само той, че „насилствено го взели комитите“, че бил пиян и пр. Това беше общо правило. Софийският затвор се пълнеше от нови комити, много страшни по названието си, минали от Влашко (от Ботевата чета); тук бяха още и ония коприщени, които изклаха циганите, заради това особено внимание не се обърнало на доктор Василя, ако да не било един прост случай.

После съсипванието на Перущица в джеба на един убит перущенец, на име Петър Бонев, според Соколски, а според други перущени — Насю Тильов, тоже перущенец, като го търсели башибозуците за пари, намират писмото на доктор Василя, което той писа от Панагюрище до своите избиратели после събранието на Оборище, че „съдбата на оручето е решена вече“, и пр. Вижда се работата, че това писмо е заинтересувало турското правителство, а особено неговият автор, името на когото било подписано цяло: „Доктор Васил Соколски“. Тия дават окръжно до всичките градове, гдето се намират затворени въстаници, да дирят човека с това име, когото немедлено да изпратят до Пловдив. Доктор Васил, който и в София не си скрил името, скоро бил намерен и изпратен под силен конвой за Пловдив.

Той бил дотолкова наивен, щото не намерил за нужно да се откаже, че не е автор на това писмо, което щом признал, трябвало да каже и друга неща, организацията на въстанието. Възползувани от тая негова откровеност, комисията за съдението бунтовниците му поднесла копие на турски язик от нашия правилник, изработен в Панагюрище в надвечерието на въстанието, оригиналът на който носи и неговия подпис като член в комисията, което копие, след като му го прочели, той го припознал, че е вярно с първообразното. В края на това копие, което е напечатано в английската Синя книга, се вижда следующата забележка, направена от доктор Василя по принуждение от страна на правителството, за което той сам ми казваше:

„В главното събрание, държано от нас в Панагюрище, състояще от дванадесят лица (?!) и от мене, приехме и одобрихме гореизложеното, което съдържа дванадесят члена (?). 11 юлий 1876 г.“

„Настоящето копие на турски язик е превод от същия правилник. (Под.) Васил Соколски.“

„Копието от горните инструкции се припозна напълно, че е вярно с първообразното, от Васил Соколски, един от главатарите на движението, който изповядва, че е подписал тоя документ. 14/26 юлий 1876 г.“

(Следва печатът на пловдивското съдилище.)

Член по член, дума по дума бил прочетен тоя наш правилник на доктора, когото разпитвали любопитните до глупост ефендета за съдържанието и смисъла на всяка дума и точка. „Цели два деня, от сутрина до вечер, ме държаха, за да им разправям за писаното в устава ни“ — казваше злочестият Соколски.

— Най-много ме врънкаха малките ефендета и няколко гърчуля, еветчии в конака, да им разказвам как сме щели да ги колим, по кой начин щяло да се устрои българското царство, догде щели да му бъдат границите.

Донякъде той отговарял уклончиво, но като му причърняло на очите от подигравките на младите ефендета и продадени гърци, казал им направо, че ако не сега, то за в бъдеще ще ги колят българите. Това той казал, защото усетил, че работата била свършена вече, бесилката се готвела.

Присъствующите там представители уж на християнските народи, кацигровци, власакевци и други, които мълчали като риби, стоели като истукани, както във всичките други не турски аази, длъжността на които беше само да казват евет и да угождават на турците и които бяха по-безмилостиви от тия последните, щом предстоеше да се решава съдбата на някой българин^[1], с негодувание нападнали на беззащитната жертва, че той прави зло на своя народ, черни го пред светлите очи на царските хора, представлява го за непризнателен спрямо толкова добрини, които му е направило султановото правителство, и пр.

И действително, тоя същия ден на Васил Соколски се прочела присъдата, с която той се осъждал на смъртно наказание, изпълнено чрез обесвание.

— Когато едно от ефендетата започна да чете на една писана книга, гдето често се споменаваше моето име — казваше Соколски, — аз нищо друго не можах да разбера, нито пък знаех какво четат; но като чух думата аскь (бесилка) в края на писмото, която ефендето произнесе нависоко отведнъж, разбрах, че съм осъден вече на смърт, и захванах да протестувам, като виках, колкото си можех; но двама заптин ме изтласкаха навън.

Изпълнението на тоя приговор над Соколски закъсня няколко деня. Всеки може да си въобрази в какво трескаво положение трябва да се намира човек, когато от минута на минута чака да си чуе името! При появяванието на всяко заптие, на всеки чиновник той трябва да изтръпва; ако някога закъснееше раздаваннето на хляба или се издадеше заповед да върви всеки на мястото си, заповед, която завинаги предшествува изпълнението на някое смъртно наказание, Соколски, колкото и да се мъчеше да се покаже, че малко го е грижа, лицето му говореше противното; то побеляваше като платно, очите му се размътваха, гласът му ставаше дрезгав, язикът му се преплиташе… Та и другояче не можеше да бъде! Възможно ли беше да притежава човек подобно убийствено хладнокръвие, щото да остане равнодушен, когато гледа, че всичките му другари и там присъствующи стоят като попарени, никой не смее да си отвори устата да каже две думи, гробна тишина се възцарила, а най-лошавото е това, че на всичките погледите от време на време поглеждаха крадешката към героя на деня, към жертвата, към оногова, който после няколко минути не щеше да бъде вече помежду им? Не, това е невъзможно; това не е в човеческата натура; не можеш да се смееш, когато всичко наоколо ти плаче. Друг един път ядяхме хляб двама със Соколски, навън из затвора се чу шум и неговото име се произнесе няколко пъти. Това достигна до неговия слух и при всичко че той се мъчеше да покаже кураж, лъжицата, с която сърбаше, започна безсъзнателно да играе в ръката му из паницата, като дете, което се е нахранило вече и захваща да си играе. Но това ставаше на първо впечатление; след малко той пак дохождаше в нормалното си положение. Причината, загдето турското правителство отложи изпълнението на присъдата му, може да беше европейската комисия или кореспондентите, за които се говореше, че наскоро щели да дойдат и в Пловдив. Бедният Соколски! По цял ден обикаляше около пътните врата да се учи новини, като кога ще дойде тая комисия, не се ли чува нещо за помилвание, за което твърде иачесто се пускаше слух, и пр. Ако някой от затворниците се заинтересува да научи нещо от текущите новини, то Соколски трябваше да пита за това. Та и той, ако чуеше нещо, не се задоволяваше да го знае сам, но тичаше от кауш в кауш да го съобщава и на другите си събратя.

Един ден, преди обед, вратата на затвора се отвориха и много ефендета от конака и юзбашии, придружени от заптии, влязоха в затвора. Всичките затворници, както обикновено бива в подобни случаи, бързо отидоха на местата си и застанаха почетно един до други наред, като мислеха, че големите хора, ония, от които зависеше животът им, за тяхното добро са дошли. Тия последните обаче малко обърнаха внимание на затворниците. Тия гледаха повечето стените на каушите, прозорците, хляба, който ни се даваше, рогозките и пр., и бързо-бързо излязоха пак навън. Никой не може да се догади за истинската цел на това посещение; всеки казваше, че това е един вид ревизия. Но после малко време вратата на затвора се отвори изново, в който нахълтаха няколко заптии, не от познатите в затвора, като водеха със себе си множество дюлгери със зимбили на гърба и циганки с котли и четки в ръцете. Закипя бърза работа по всичките кауши, туриха се в движение мнозина затворници, не от комитите обаче, развикаха се заптиите необикновено да дават разпореждание и заповеди, на които тия са твърде щедри; задрънкаха котли и чебури, от които изобилно се изливаше водата по дъските във всеки кауш; писнаха дюлгерските сечива — триони, тесли и рендета, — стени се пробиваха за нови прозорци, а вехтите се поправяха; нови метли и рогозки се внасяха, а старите се изхвърляха навън; колкото души имаше затворени в полисите, в това число и Ботю, пуснаха се в общите кауши; най-после раздадоха по-чист хляб, но само на бунтовниците, от което турските хапузи немалко се разяриха, като казваха, че човек трябвало да бъде комита, за да има чест. Читателите са се сетили вече коя е причината на това движение, да се отварят нови прозорци на стогодишните кауши, да ни се дава чист хляб и пр. На това са били принудени турците следствие полученото известие, че европейската комисия е тръгнала вече за Пловдив, на която тия искаха да замажат очите чрез разни вънкашни украшения.

Тая новина, която в късо време стана известна и на най-неинтересующите се, зарадва всичките. Разбира се, че най-много трябваше да се радва Васил Соколски, който разчиташе много на европейското великодушие. Той беше уверен, че благородните лордове и графове ще да го спасят от грозната бесилница. След два-трн дена тия последните дойдоха. Когато влязоха в затвора, подиря им вървяха една цяла върволица ефендета, кетипи, юзбашии, заптии и пр. с черни алатурка сюртюци, закопчани от доле до горе, с калъплии фесове и с отпуснати ръце, готови на всяка минута да направят раболепно темане. Тия питаха мнозина от затворниците, най-много дали са вземали участие в движението. Много лица, които говореха някой от европейските язици — Калчев, Георги Пенев, К. Величков и други, — говореха им от страна на всичките затворници да се потрудят за освобождението ни, на което те обещаваха. На ефендетата в това време не ставаше добре; тия позеленяваха от гняв.

Васил Соколски беше се изправил на най-личното място в своя кауш. Неговата представителност обърна вниманието на комисията, която се спря до него и захвана да го разпитва. Щом тия чуха името на Бенковски, което се произнесе от присъствующите затворници, като казаха, че той, Соколски, е бил негов доктор, всичките опулиха очи и си извадиха нотисите да пишат, като разбраха от иай-напред, че сам Бенковски стои напреде им.

— Неговият доктор — прибавиха присъствующите, — който е осъден на смър неотдавна.

Комисията му записа името, възрастта, месторождението, занятието и други някои обикновени подробности, добър материал за някоя газетна статия, и друго нищо повече.

— Мене ще ме бесят днес-утре — каза Соколски с разтреперан глас — и никой няма да ми помогне, освен вас… Моля за капка милост.

Комисията се обеща уж, че ще да подействува, гдето трябва, и след малко си излезе. Заптиите, които я придружаваха, се завърнаха, като говореха помежду си „бошлаф“; Ботя и другите затворници пак ги туриха в полисите и пр., и пр. С една реч, всичко пак тръгна по стария ред; а доктор Соколски продължаваше да стои в неизвестност, за когото се пущаха различни слухове. Един ден доктор Влада, който имаше достъп при агите, каза му, че той ще бъде опростен, за което от вярно място се научил.

Същия тоя ден, после пладне, аз бях легнал да спя в кауша си. Когато се събудих, станах да отида при Соколски, да науча нещо ново. Тесният коридор, през който трябваше да премина, беше пуст, с изключение на няколко души цигани, които се занимаваха със събирането на цигари. Това беше необикновено, което аз не можах да забележа за пръв път. Нямаше така също да се чува и шум, като че всички спяха. Стигам най-после в кауша на Соколски, гдето повечето затворници бяха българи; но него нямаше там. Те всичките бяха вътре, насядали всеки на мястото си и дотолкова умислени, щото никой не си отвори устата да ми каже нещо, когато влязах при тях.

Питам аз где е Соколски и гласът ми се пресича, защото усещам, че работата не е чиста; но наместо отговор чува се само глухо пъшкание отстрана на присъствующите, които не ми отговаряли, като мислели, че аз зная всичко.

В това време, когато аз питах за бедния Соколски, той едва ли е бил предал душа на бесилницата. Преди половин час време заптиите го грабнали от затвора, след като затворили всичките кауши, вързали му ръцете изотзад, както обикновено правят за ония, които ще вървят на бесилницата, и го изкарали навън. На излязване той казал само „Прощавайте, братя“ на своите другари. Подир малко заптиите, както и други лица, дошли отвън, известиха, че въжето, на което бил обесен Соколски, се скъсало. Него обесиха в гр. Пловдив. Той беше на възраст около 30—32 години, със сини големи очи, с жълта гъста брада, доволно дълга, която го правеше представителен; ръст среден, снажен, с къдрава коса и лице доста красиво. Мнозина от другарите бунтовници се оплакваха против Соколски, че със своето лекомислие той изповядал много неща на турците, които трябвало да останат тайии.

Войводата Иван Орчо, който разруши селото Стрелча, така също наскоро бе докаран от Търново, гдето го хванали на един хан. Портретът на Иван Орча е горе-доле следующият: възраст 35—38 години, мустаки черни, завинаги подсукани във форма на кравайче, очи черни и светли, глава голяма, врат дебел, та червен, като на касапин, ръст среден, снага дебела и ръце мускулести, които от белегчетата и от разни други действия бяха накълцани като четеля; с една реч, той имаше изглед на същи войвода и юнак в пълна смисъл на тая дума. Вижда се работата, че това свое юначество Орчо го е употребявал и от по-напред, защото няколко пъти бил честит да посети турските затвори за разни безчиния. В панагюрското въстание, както казах гдето се следваше, той взе живо участие, но не в приготовленията, за което нямаше толкова способност, а в действията, когато дойде работата да се върти нож и пушка. Той се сподоби да бъде посрещнат с песни и с биението на камбаните в Панагюрище, когато се връщаше победител от с. Стрелча, село, което дълго време е задавало страх на околните български села.

След поражението на въстанието, заедно с П. Бобекова и Манча, той отива в Коприщица, гдето благоразумните сполучили вече да си турят работата наред. За да се отърват по-евтино, тия затворили апостолите и някои от първите начинатели в спицерията на Спас Хекимина, на вратата на която обесили голям кофар, запечатан с червен восък, гдето пазела въоръжена стража. В това време турската войска настъпяла вече около селото, която отишел да доведе някой си Черню. Според други очевидци Ив. Орчо с измама освободил тия пленници, като казал, че голямо число сръбска войска е дошла в Панагюрище; а според него самият той със сила ги бил освободил.

До 240 души бунтовници потеглили с Иван Орча от Коприщица за в Балкана, които отпосле се разделили на различни групи. Близо до с. Гарваните, около Габрово, Орчо останал сам да се бие с башибозуците, които били нападнали, а другарите му ударили на друга страна, от които той се изгубил, и после няколко деня бил хванат в Търново на един хан. Той се престорил на ням. Напразно тоягите и гърбачите валели като град по Орчовите широки плещи; напусто тракали и хлопали наоколо му по стените и вратите в присъствието на докторска експертиза: Орчо се надува като мях и мучи като говедо, докато най-после чаушинът, на когото бил предаден, не казал: „Оставете го кератията; най-после може да бъде пък ням; защо да влязваме в грях.“ Орчо въздъхнал свободно.

Когато докарали Каблешков в Търново, той бил там. И от него се потвърдява, че Найден П. Стоянов умрял от бой пред вратата на затвора. Брадата и мустаките на тоя последния били изстъргани, а главата му на разни места оклоцана от заптийските касатури.

После няколко дена, заедно с Каблешкова и други още затворници комити, Орчо бил отправен чрез Габрово за Пловдив, със забележка в мазмата му, че той е действително ням. Като стигнали в Габрово, всичките ги затворили в общия затвор, а Каблешков, като знатно лице, дали му особно помещение; една заптийска стая, гдето той, в отсъствието на заптията, грабнал му пищова от стената и се ударил в гърлото.

Стигнал Орчо жив и здрав в Пловдив. В това време, когато четели мазматата в конака, че между другите комити изпращат на зависяще разпореждание и един ням комита, отвън на двора се подигнала шумна олелия от плач и проклетии на женски гласове, които викали отчаяно „ханзър“, „москов“ и пр. Когато любопитните ефендета отворили вратите да видят що е, около десет-двадесет боси кадъни нападнали Орча от всяка страна, който, подпрян до стената, мигал като в лапавица. Тия кадъни били от Стрелча, дошли отдавна в Пловдив да си искат мъжете и стоката от комитите, които под предводителството на Орча на 21 априлий бяха разрушили селото им. Тия познали своя благодетел с първо виждание и ако да не били заптиите, навярно би се нахвърлили отгоре му. Ефендетата, на които той бил известен много добре от показанията на другите бунтовници, обърнали сериозно внимание, като се разпоредили най-напред да увеличат стражата, която пазела навън смутения Орча. Той продължавал донейде да мучи още като животно, но като видял, че нищо не прави вече пари, от една страна, а, от друга, че не желаел да се излага втори път на заптийските гърбачи, проговорил. За голямо чудо на всичките, Орча биде освободен от турците след няколко месеца.

Като запознах читателите с Орча войвода, то нека ми е позволено да дам портретите и на други още някои деятели от въстанието, които, макар и да останаха живи, мисля, че пак е позволително това. Колкото се отнася до тях самите, то нека ме опростят за тая моя дързост.

Поп Грую. Той е нашият поп Грую Бански, свещеник в селото Баня, оня поп Грую, любимецът на Бенковски, който носеше патрахила си в паласката при фишецнте, който четеше „Верую“ наместо „в единаго бога“ — „в едииаго хъша балканского“ и пр.; който беше преобърнал молитвите от требника да ги чете по своему; който отслужваше божествената литургия с два арнаутски пищова; който привеждаше под клетва бунтовниците, в едната ръка с кръст, а в другата с ятагана и пр. Тоя поп Грую се намираше сега в затвора, с изскубана брада и мустаки, като че бяха го изпасли молците; със синя вехта кърпица на главата наместо високата му калимавка, която погански ръце бяха разкъсали, и със скъсана дрешка на гърба си наместо жълтото му шаячно джубе, с което кой знае коя була си покриваше бялото лице.

В бедно положение беше сиромахът!… Жално ставаше на човека да го гледа. Поп Грую е родом от село Баня, както знаят вече читателите, на възраст около 40 години, ръст нисък, брада и мустаки черни, с голямо чело, очи светли, тоже черни, с извънредно весел характер, но в същото време и лют.

После поражението на въстанието поп Грую, както мнозина, скрил се най-напред, но скоро бил хванат и заведен в лагера на пашата. Когато го видял тоя последният най-напред напреде си, скромен попец, твърде смирен, не страшен на изглед, облечен с дрипави дрешки, погледнал даже със състрадание на него, поканил го да седне и заповядал да му направят едно кафе, което млад един аскерлия приготовлявал в това време около огъня. Поп Грую не се радвал яко-яко в себе си от тая пашовска снизходителност, защото знаел, че пашата прави това случайно, като не знае още кой стои напреде му, с кого има работа.

— Хай гиди, завълъ попи, и тебе комита правят, а? — казал пашата на присмех и се обърнал на другата страна да говори с другиго.

Поп Грую си правел цигара, за което сам пашата му позволил, и се оглеждал наоколо си зачудено, защото и той от своя страна малко внимание обръщал на тая ласкавост. Той чакал друго да види, което няма нищо общо с кафето и цигарата — дървото.

— Може ли барем да видиш баш на комитите, попе, или някой от неговите другари? — повторил след малко пашата с по-голяма разсеяност, като да бил вече сит на подобни въпроси и сведения.

— Отчасти, ефендим, когато бях в Панагюрище, показаха ми кой е войводата — отговорил поп Грую.

Пашата заговорил изново с другиго и след много време му дошло на ума да се обърне към поп Грую.

— Как ти беше тебе името, попе? — попитал той, като искал да покаже, че от по-напред знаел уж името му, но сега го забравил, което е в обичай между турците.

Поп Грую предчувствувал нещо недобро, побили го студени тръпки, неволно си въобразил своите действия по време на въстанието и обноската си към някои от заробените турци.

— Поп Грую, ефендим — отговорил той с половин уюта и направил темане с дясната си ръка.

— Не?! Поп Грую ли? Баня папазъ? — креснал пашата като хищна птица и се изправил на колене, със стиснати юмруци, готов да подхвръкне, като че остри шишове го бодели в сърцето.

Нещо като „евет, ефендим“ се чуло да излезе от устата на сиромах поп Грую, който не се усещал вече на земята ли е, или на небето.

— Аскер!… Караул!… Чауш! — викал отчаяно пашата и махал с ръцете си по въздуха, като забравил всяко военно приличие и дисциплина.

Безбройно число солдати, с щикове в ръцете си, се нахвърляли върху беззащитния поп Грую, който бил вързан с дебели въжета наопако ръцете и отведен настрани под силен караул.

— Ах, поп Грую, ах, ти, керата папаз — викал пашата, като си въртял в същото време главата ядовито. — Четиридесет куршума да прекарам през гърдите ти, пак няма да бъда удовлетворен… Ти трябва да бъдеш одран с кремък, а после да ти се насоли кожата.

Нечути са мъките, които е претърпял поп Грую във военния лагер, в Пазарджикския затвор и по пътя. Но благодарение пак на турските власти, които при такива обстоятелства оставиха го жив. На това най-много е спомогнало, види се, работата, значението и важността, която са му давали турците, като са мислели, че ако го погубят по пътя, ще бъде потърсен от висшите власти.

В затвора той беше станал мизантроп, по цял ден стоеше в кауша си; ако го закачеше някой от другите затворници, то той го изругаваше. Вижда се работата, че безчеловечните мъки и страдания значително бяха подействували на него: каквото е тялото, такава ще да бъде и душата.

Отпосле той бе освободен, защото не може да се докаже, че е действувал самостоятелно и вършил отделни престъпления.

Тодор Душанцалията. Тодор Душанцалията е родом от Коприщица; той беше на възраст около 28—32 години, със среден ръст, с малки възруси мустачки, с пълно червено лице и доволно красиво, смирен и добродушен до крайности. Още от млади години той отишел да си търси честта в странство, както обикновено правят всичките негови съотечественици, страната на които нищо не произвежда. В Египетска Александрия преживял Тодор около цели осем години, караабаджия, гдето той със строга пестеливост можал да тури настрана доволно парици и въобще работата му тръгнала добре. За да направи съучастници в това свое щастие и своите бедни родители, Тодор се иаканил да се върне в родното си място след осем години, по празниците на Възкресение. Той пристигнал в Коприщица в това време, когато страстите кипяха, духовете се вълнуваха на младите; когато се шиеха байряци, куршуми когато се лееха и се точеха ножове. Разбира се, че всичко това се вършеше тайно, от което Тодор не е знаел нищо за няколко деня. Може би злощастният, като свършен момък и улеснен, след толкова годишен тежък гурбетлик по нечистите абаджииски одаи, да се е интересувал повече от красния пол.

Но наблюдателното око на пъргавия Каблешков, който в това време правеше нощта на ден и деня на нощ, зърнало тая нова жертва и скоро Тодор бил посветен в работите на настъпающето движение, като жертвувал и едно голямо количество пари за святото дело. Тодор дотолкова се бил увлякъл в приготовлението, дотолкова присърце захванал да работи, щото него и даскал Найдена избрали от Коприщица за депутати в събранието на Оборище. Той присъствува на това събрание и подписа акта на въстанието; а после, във време на самото въстание, бил е един от най-горещите деятели.

Него обвиняваха най-много, ако помня добре, в клането на коприщенските цигани, което не беше дотам основно, защото той не взе твърде голямо участие в това „геройско дело“.

Един ден, после обяд, в затвора влезе един юзбашия с няколко още заптии, които обявиха на Тодора да си прибере едно-друго, защото е пристигнала заповед да го карат в Одрин. Всичките затворници, които бяха там наблизо и можаха да чуят тая заповед на юзбашията, усетиха се, че работата не е добра. Тодор ще върви на бесилницата, а само за да не се уплаши, говореше му се, че в Одрин ще отива. Усети се и Тодор що го чака. Нему се наляха очите със сълзи и жално-жално изгледа той присъствующите си другари.

— Лъжете ме вие мене — каза той на юзбашията, — аз отивам не в Одрин, а на бесилката… — После се обърна към своите другари, от които поиска прошка, и им подаваше някакъв ключ, за да го дадат на майка му.

И тръгна той с бързи крачки пред юзбашията-джелатин, като че отиваше да изпълни един дълг, една неизбежна обязаност, един обряд! Тъй умира българинът!…

От дрехите на покойния, които се раздадоха по сиромасите из затвора, и аз се сподобих с една риза, която ми даде Иван Душков.

Тук беше и моят другар Цвятко Церовченина, с когото ходихме да горим селата Смолско и Каменица. Аз случайно го видях в затвора, няколко деня след докарванието ми, когато той обираше цигари по земята и просеше едно-друго измежду затворниците. И неговите мустаки бяха изпасани от молците, което беше знак, че и той е преминал през башибозушката баждарница. Не му се обадих, защото не го знаех каква линия на поведение държи в изпитите си, и се сторих, че не го познавам уж. Същото направи и той от своя страна, защото забележих, че избягваше да се срещне с мене. Като се боях от бившия си другар, който беше в състояние да ме покачи на въжето, разбира се, ако пожелаеше това, казах на едного от познатите си другари да отиде при Цвятка и го изпита отдалеч даля той е казал всичко в изпитите си.

— Не си ли бил на гората Еледжик и не знаеш ли кой запали селата Смолско и Каменица? — попитал най-после моят познайник на нисък глас бача Цвятка, който гледал на земята и се почесвал, гдето не го сърби.

— Ние сме сиромаси хора бе, брате, кой ти разбира от такива работи — отговорил Цвятко, малко смутен от зададения въпрос. — Във време на въстанието аз се уплаших и търтих да бягам, накъдето ми видят очите.

Аз се успокоих от този отговор на бай Цвятка, но пак не се реших да му се обадя, защото той казал предварително, че никого не познава в затвора.

Казах по-горе, че тук беше затворен и Димитър Златанов Свещаров (сега кмет в Пловдив), един от ония патриоти, които рядко се срещат в България. От толкова много съзаклетници, които броеше него време градът Пловдив, само той и единственият и страшният герой на перущенската черква „Свети Архангел“ — Кочо Чистеменски — решили на 22 априлий през нощта да запалят Пловдив, като турили огъня най-напред в своите дюгени, находящи се първият при Джумая Джемиси, а вторият — в чаршията.

Да ви разкажа нещо по-подробно за деятелността на пловдивския комитет в 1876 година. Двамата апостоли Бенковски и Волов дошли на 13 февруарий през зимата в с. Царацово, в дома на Божила, отгдето изпратили стария деец бай Ивана Арабаджията да извести в Пловдив на приятелите, че двама апостоли желаят да влязат в града. Това известие било съобщено на трима души, а именно: Христо Благоев, Христаки В. Търнев и Димитър Свещаров, от които първите двама отишли, заедно с бай Ивана, до с. Царацово, за да посрещнат носителите на свободата. На другия ден рано сутринта, часа по осем, двамата апостоли по крака влезли в града, без да бъдат забележени от някого. Тия се установили в дома на Христа Благоева, гдето свикали събрание да прочетат своите пълномощни писма и да кажат целта на пътуванието си. Между другите лица в това събрание присъствували освен гореспоменатите личности — Коста Калчев, Стефан Дренски, Набодков (учител), Антон Балтов, Тома х. Георгиев и други.

После това Бенковски взел думата и напространно разкрил на присъствующите с каква цел са дошли тия в града им и какво се изисква от тия последните да направят като българи и патриоти. Предложението да се устрои комитет в града Пловдив било прието на драго сърце и всеки захванал да работа за неговото организирание според силите и способностите си.

Бенковски ходил при руския в града консул да му съобщи мисията си и да му поиска руски паспорт но, тоя последният не го приел, като казал, че Русия не желае въстание…