Захари Стоянов
Христо Ботйов (27) (Опит за биография)

III

Да оставим дружината и да се върнем при героя на настоящата книга, да присъствуваме на погребението му, да допълним още някои работи от последните му минути. Той е бил мерен нарочно, дали от ближния ръб, или от насреща от усоето, неизвестно. Кой го е ударил — също. Предполагаме, че желающи някои по своя воля са се приближили до мястото, гдето е почивала четата, и щом Ботйов се е изправил, гръмнали са, а после избягали. Едни от другарите му, очевидци на смъртта му, казват, че бил ударен в гърдите, като показват и на окървавената карта. Други, напротив, свидетелствуват, че куршумът го ударил в самото чело. Янко Боянов видял даже кръв на челото му, над окото до косата. Покойният Йордан Кършовски, на когото имаме бележките, определено говори, че войводата е ударен в челото. Ние поддържаме последното мнение на това основание, че колкото и на лошаво място да бъде ударен в гърдите, все щеше да се помъчи малко, можеше да проговори поне няколко думи, преди да умре. А то, щом паднал, и си затворил очите, нито дума продумал, нито изохкал, нито погледнал, нито пък се помърдал. Колкото за кръвта в гърдите му, то тя може да е протекла от челото, като е лежал. Момчетата на мръкване и набързо не можали да го прегледат.

Тринадесет души овчари от околния балкан имало вързани горе, на селището, в турския лагер. Те чули, когато дотичали черкезите и казали на големеца на войската, че войводата е ударен вече:

— Главата му скоро! — извикал той.

Още вечерта главата била отсечена и занесена във Враца. С тържество я разнасяли из града, а после я побили при другите глави (от Милин камък) на мегдана при градския часовник. Живите момчета, хванати около Враца, от дружината обадили, че тя е главата на техния войвода; а и врачани разказват, че тя била твърде голяма, с широко чело, с наполеоновска брада, с черни мустаки и вежди. Подир три деня заедно с другите глави хвърлили ги в барата под града. Свещеник Гено ги извадил и заровил в черковата „Св. Петър и Павел“, но умрял, умряла и бабичката от черковата баба Сава, така щото не се знае мястото, где почива буйната глава.

Тялото останало на мястото си, на орли и на други земни гадове станало то плячка. Подир два месеца, когато се дало заповед да се погребват падналите тук-там борци, и костите на нашия войвода се удостоили с погребение. В тая местност само него намерили и още двама души, но настрана вече към манастира „Св. Богородица“. Едина намерили до едно изворче, навел се да пие вода и там си останал. Ранен, се вижда работата, да е бил. Другия после два месеца го намерили с една агнешка плешка в ръката. Сиромахът, се вижда работата, да е ял и бягал, та като го ударили, умрял си с плешката в ръка. И ръката, и плешката били сухи кокали, не се познавали даже, че са две различни части: човек и агне… где са заровени костите на нашия херой, и това не можахме да издирим.

Умрял Ботйов в такава вълшебна местност сред Стара планина, за която толкова много му ламтяла душата. Изпълнило се неговото поетическо завещание по всичките си пунктове. И тих прохладен ветрец имало, и балканска буря, и рев на високите букове, и миризлив здравец, и студена вода, и бели орли, и диви вълци, и росна трева!… Крушевското езеро е на 300–400 крачки там наблизо до неговата шипка, долу в долината.

От разхвърляните дотука факти и разкази за нашия херой, макар читателите и да са си съставили за него приблизително понятие, но ние пак намираме за нужно да посветим няколко общи бележки — длъжност на всеки биограф. Ботйов съставлява рядкост между всичките свои съвременници. Той бил човек необикновен, човек с високи чувства и идеи, ето защо олицетворил в себе си цялата тогавашна епоха с всичките нейни безобразия и идеали. За тая епоха живеел той, а не за себе си. Тя го издигнала и поставила изключително към една крайност: да отрича, да съсипва и да срами. Той се чувствувал на своите позиции дотолкова на мястото си, с такава увереност в пътя си, щото по три деня стоял гладен, но пак не приемал да слезе при обикновените и потърси помощ. Надарен от природата с всичките си качества на човек велик, той притежавал и железен характер, и гранитна воля. И с живо слово, и с перо, и с вънкашни обръщения, и с поведение той бил достоен да запалва хората, да ги кара да мрат за идеята. Който го чувал един път да говори, който го виждал как живее и се води с хората, той не можел вече да го забрави през живота си. Никаква гордост, никаква надменност в отношение към ония смъртни братия, които продавали боза и били кръчмари. От техните мизерни вертепи излиза и се среща с някой учен или дипломат да разисква. Богатите и знатните, религия и черковата, работи, които служели за запазвание и за пречка на събарянието, били за него язва. Религиите той наричал разврат на народите, а храмовете — язва. Три неща желаел на тоя свят: да имал сила, щото с едно движение да съсипвал корпуси войска, да можел да хвърчи и да правел да вали дъжд, гдето пожелае.

Неговата роля на революционер и на разрушител изпълнявал по-напред Л. Каравелов. Трябва ли да казваме, че това е било насилие с тоя последния, макар и да е държал той това червено знаме цели четири години? Той е хвърлил много стрели в тая област, оставил ни е цяла литература с отрицание, разрушение и омраза против угнетителите на България, възпроизвел е чудесно и талантливо мъките и жестокостите на турския ятаган и на фенерската патерица, убийствена е била тая негова последователност, страшно е постоянството. Още от 1860 г. на три езика — български, руски и сръбски — той е почнал с повести и разкази да копае темелите на турското царство. И енергия, и патриотизъм, и знание, и вяра, и талант не му липсували в благородното предприятие. Само едно той не притежавал в сравнение със своя ученик Ботйова: огъня, възвишените чувства, гения и поетическата дарба на последния. Само едно стихотворение на нашия херой, само един негов куплет е в състояние да тури преграда между двамата списатели и съвременници, да докаже, че Любен е даровит списател, чуден стилист, основател на една школа, талантлив разказчик, сатирик и публицист, с по-широко знание от Ботйова, но не и поет по вдъхновение. Мисъл и форма превъзходни, лекост неподражаема, сатира и ирония, но навсякъде разумът, техниката и тенденцията вземат връх над поезията.

Прочетете Ботйовите стихотворения Жив е той, жив е, До моето първо либе, На прощаване и пр. Всеки куплет, всяка дума ви откриват разнообразни картини, във всяко слово виждате човек, който гори, кипи, протестира и поразява; който усвоил всичките страдания на своя народ, а после ги предава със страшен и отчаян гръм. Писал Ботйов това, не което му диктувал разумът, а което е изригвала неговата пламенна натура. Па и какво ли е писал? По няколко месеца и по години той декламирал много стихове, приятелите му ги научавали вече, а той не сяда да ги напише. Заимов разказва, че одата Хаджи Димитър той написал в Гюргево в дома на Д. Горова една вечер, за няколко минути. Повод и вдъхновение му дало разказът на баба Тонка за Хаджи Димитра. Никога той не пишел по принуждение, със сметка, но завинаги под впечатления и под тежки минути, когато фантазията му се пукала и го въвеждала в мрачната отчаяност. Яд, злоба и омраза гърми против всичкото общество. Напил се в механата и това казва той, че било напук на врага и на патриотите. Всичка тая омраза и отчаяние е заседнало в него от теглилата народни и от равнодушието на неговите сънародници. Той стои със сатър в ръката, иска да блъска и къса веригите, а малцина му подават ръка. Но неговата лира знае и друг глас, тя може и да плете небесни венци, тя е в състояние да облече героите в някакви си ангелски образи. Хаджи Димитър например, ранен на Балкана, със счупена сабля, със захвърлена пушка, душа ще да предаде вече, дълг ще да плаща на свободата. Юнакът е облечен в такава божественост, картината със самодивите е нарисувана с такова благоговение към бъдещия покойник, щото просто на колене да паднеш. Само фантазията на поет може да ни показва подобни картини.

Чудно е, че Ботйов е написал най-хубавите свои стихотворения в младите си години (1870–1871), когато бил последен скиталец по улиците. По-после (1874–1875), когато той почва по-добър живот сравнително, когато захванал да живее в кръга на интелигентни приятели, съвсем престава. Сферата на деятелността му, се вижда, го е отметнала.

* * *

Нашата роля на биограф е вече свършена с паданието на хероя ни, тук ние би трябвало да спреме вече. Но от уважение към байряка, който макар и да е сгънат вече, и към другарите на покойния ще да кажем още няколко думи, няма оставим сред планината ония, с които са запознати вече и читателите ни.

Както и трябваше да се очаква, щом дружината се научава още вечерта за убиванието на войводата, изтръпнала и се самоубила още през нощта. Всеки въздишал за свой пай, всеки мълчал, дошло време всеки да се погрижи вече не за общо действие, но за спасение на собствената си душа. Широкият Балкан спомогнал да излезе тя от засада, но напусто. Поражението почнало още през нощта. Едни се изгубили, други се отделели, трети останали нарочно и така нататък. Всеки станал войвода, малцина зачитали по-старите и по-опитните, па и тия последните нямали никакво нравствено желание и воля да поддържат ред, участта била решена, па и дъжд завалял, който като със сол посолил раните. Още там, около Черепишкия манастир, се изгубили в тъмнината мнозина.

Едни от тях, четирима души, изпаднали на другия ден — 21 май — около селото Челопек. Двама селяни — Коцо и някой си Петър — предложили им да си дадат оръжието. Паднали от глад и от път, те се покорили, повярвали на обещанието, което им се дало от поменатите българи, с изключение на едного, който се противил дълго време, не искал да си даде пушката. Поканили ги в един зимник и начаса известили черкезите от ближното село Паволче, които ги заобиколили. Момчето, което не искало да се предаде, пак си оставило един револвер под дрехите, с който гръмнало и убило двама души от черкезите. Донесли сено и подпалили къщата, та така се предали четиримата борци. Двамата от тях заклали в Челопек, а другите двама отвели в Паволче и там ги пак заклали, като свикали и селото да гледа.

Други четирима души изпаднали пак пред челопешките овчари, с които се условили да ги водят за Сърбия. Поверили се един други и нашите си дали парите, колкото имали, и оръжията на челопешките българи. Тия пари били толкова, щото българите селяни, които били пак четирима души, разделили си по 300 гроша. Нощно време тръгнали по планината за Сърбия, през гори и планини, без път и пътека в убийствена мрачина. Стигнали в една пустиня, гдето небето се виждало като кога гледа човек из дъното на дълбок кладенец. Водачите българи поканили нашите борци да седнат и си починат. Насядали наред, както вървели, всеки от селяните седнал близо около момчетата. Помаяли се минути пет-десет и от един път наскачали водачите, кой сграбчил през кръста момчето, кой го ритнал с крак, кой го повлякъл за краката. Все към една ги посока дръпнали те, станало малко сборичквание, чуло се извиквание, пъшкание, после хучение и глухо тътнение и най-сетне, за чудо, останали само четиримата селяни. А где отидоха нашите четирима борци за свободата! В Сърбия ли ги заведоха братята им българи? Имайте търпение. Близо до местността Вола в землището на Черепишкия манастир, позната вече на нашите читатели, има такава една яма, между канари, за която казват, че е бездънна. Па и бездънна трябва да бъде, защото камък като се хвърли, до едно място се чува, като се блъска от стените, а после отива, та се не види. До тая яма били водени нашите четирима мъченици, около нея близо били седнали те, без да я съгледат в тъмнината, тук ги бутнали техните свирепи водачи братия българи!… Вижда се работата, че те са се били наговорили отрано да извършат това злодейство над всички злодейства на вселената. Само един от четиримата борци можал да извика и се залепил в дългата аба на своя человекообразен звяр. Залепил се той на живот и на смърт и щял да го повлече със себе си, но абата била вехта и се откъснала през половината, така щото сатаната и мъченикът се разделили, разделили и дрехата помежду си! Главната цел на злодействието е било 300-та гроша пари…

Ние не знаем имената нито на закланите в селата Паволче и Челопек, нито на хвърлените в ямата мъченици.

В лозето на един врачански търговец Стоян Грамчев, находящо се във веслецките лозя, изпаднали други трима от четата, но изгубени по-късно. Те били руският княз, Георги Матев и Георги Апостолов още (Свищов), ако се не лъжа. Имало някой помежду им и ранен. Те приплакали на Стояна да им донесе малко хляб и да ги скрие за няколко деня, дорде им оздравят раните и дордето се поуталожи работата. Приел ги Стоян уж братски и отишел да им донесе хляб, а тях затворил в колибата си на лозето. Но не хляб им той донесъл, а десетина души черкези, които ги заградили. На въпроса да се предадат те загърмели из прозорците. Прибягнало се до коренни мерки: запалили колибата и тримата мъченици изгорели като червеи! Когато те пищели, чувало се наоколо…

Други уверяват, че Стоян сам запалил колибата и скрит, отдалеч гледал на пламъците. Когато тя паднала и затрупала жертвите, тогава чак той отишел, та обадил на правителството. Наградили го. Живял Стоян до 1887 г. и щом се отваряло дума за отечество и за страдания, казвал и той, че една колиба му е изгоряла за тия работи!

В 1887 г. той отишел по търговия към Ловеч. На пътя го преварили няколко души с разбойническа цел, взели му парите, около 40 000 гроша, и му отрязали злодейската глава. Как във Враца не се намерил ни един човек, решително ни един, който да каже „бог да го прости“? Общественото мнение било удовлетворено. Луд един има във Враца, и той правел част от общото. Спрял се един ден пред затворения дюген на предателя, поклатил глава и казал:

— Хей, Стояне, Стояне! Добър търговец беше, но ония, които ти изгори в колибата си, ангели бяха… Бог да те съди!

Не без собствено самоунижение пишем ние тия черни страници от нашата книга и нам, и на читателите ще да тежат те. Ние ги бяхме оставили, намислили бяхме да ги скрием, но не си сдържахме думата, други чувства надвиха, сенките на мъчениците ни безпокояха… Турихме ние още тия грозни работи, за да покажем нравственото състояние на така наречените шопи, да ги сравним с другите българи, особено с тракийците. Както щете, но подобни гнусни сцени са положително невъзможни от страна на тракийския, търновския, шуменския и долнодунавския българин.

Войновски, който се отдели от позициите още на 20-и того, както видяхме, с 40 души момчета и останалите на мястото на сражението, между които падна Ботйов, не можали да се съединят, изгубили се едни от други още през нощта.

Последните си избрали за войвода ранения Пера. Цяла нощ се скитали по планината, осъмнали в челопешката кория на 21-и. Тук ги нападнали черкезите с изгряванието на слънцето. Наближили ги дебнешком и първите изгърмявания ударили храбрия Пера. Както стоял до едно дърво да си върже раната, тъй се навел и заспал на мястото си от неприятелския куршум. Апостолов (Захаралията) гръмнал и свалил предводителя на черкезите, някого си Джембулез, прочут плячкаджия, убийството на когото зарадвало и турци, и българи. Тия две убийства на двамата предводители произвели двойни действия: и черкезите бягат, и нашите бягат като стадо, лишени от двама войводи в два деня разстояние, като оставили сиромах Пера на мястото си.

Целия ден гладни и умрели за сън се скитали по планината. Надвечер Апостолов се отделил с 13 момчета да прегази Искъра и да влезе в село Лютиброд за хляб. Насреща през реката пазела скрита войска и заптии, които им отворили огън, а изотзад ги заобиколили черкези. Тая местност, която се казва Рашов дол, е дотолкова лоша за отбрана, щото всичките момчета трябвало да легнат на местата си под високите каменни стени. Сражението траяло около 5 часа.

В тоя отдел на дружината се намирало и знамето. „Като видяхме, че всинца ще да бъдем избити — говори Ю. Кършовски, — г. Д. Икономов ни каза да изкопаем трап и да заровим байряка.“ И наистина, свещеното знаме било заровено тука, на това място, в леглото на Искъра. Паднал убит Г. Апостолов, паднали и другите. Ю. Кършовски се скрил в една пещера, гдето стоял три деня; Д. Багрянов и П. Инджето се качили на една липа, гдето така също се запазили.

На 22 май се срещнали двете чети, т.е. разбитата при Люти брод и оная с Войновски. Последният тъкмо-що газел Искъра близо при селото Зверино. Като се преброили, излезли стотина души всичко, останалите пропаднали! Минали Искъра по среднощ над селото до черковата. Две момчета се изгубили, които заклал Стоян Моков от Зверино, да им вземе оръжието. Намерили се и добри хора, като Вацо Миков, кмета Иван Димитров, Никола Ценов, които ги нахранили и им показали пътя.

Дъждът, който беше тая година отвън мярката, окончателно разбивал нашите скитници. Минали край с. Игнатица и се отправили към Орханишко и Етрополско. На 26 май се скарали помежду си дали в Тракия да вървят, или в Сърбия и кого да изберат за войвода. Причината на това били няколко сливенски момчета, които имали болшинството. Офицеринът Войновски искал да вървят към Тракия и осъждал тия несъгласия. Войводство искали Д. Икономов и хаджи Димитров. Тоя последният бил стар човек, с френска брада, родом от с. Аладаглии (Сливенско), мисля.

— Ние бягаме сега да се спасяваме, какво войводство ви е взело? Като стигнем в Тракия, тогава — говорел Войновски.

Не послушали, отделили се. С Войновски останали само 15 души, а с Икономова и хаджи Димитрова — около 50.

Подир няколко деня тия последните пак се скарали, отделели се, а турците и техните потери не спали. Нападнали ги, хаджи Димитрова заклали, пръснали се като пилци по планината убивали от тях, клали, в София закарали до 30 души живи, от които повечето освободиха. Други, пак от същите, яли сурови гъби, полудели по гората, после хванали едни, а други измрели. От по-първите докарани момчета в София бяха: П. Ванков, Д. Икономов, С. Соколов, С. Савов, П. Дянков и др.

А Войновски със своите 15 души другари скитал се по планината цели 40 деня, дордето най-после падна убит при с. Шипково, Троянско. Ударили го, когато спял с другарите си. Ние му видяхме в Ловеч шапката, в краищата на която бяха зашити двете му уши в знак, че е убит. Тая шапка и тия уши бяха донесени за бакшиш на ловчанския каймакамин.

От 15 души останали само 4 — Обретенов, Сава Пенев, Димитър Тодоров и Стоян Ловчанчето. Те издържели най-голямо пътешествие и най-късно се хванаха. Някой си Пенчо от Троян, българин с едно ухо, ги прибрал уж братски и ги настанил да почакат малко в хана на хаджи Петра, вън от селото, на сопотския път. Предал ги, кучият син. Заградил хана сам троянският мюдюрин със стотина души потеря. Нашите не се предават, почнало се гръм, но хан с дебели мешови дъски мърда ли? Запалили го. Когато почнал да пада вече отгоре им огънят, предали се, решили, че ако изгорят, то няма да ги види никой на това място, по-добре между хората да ги обесят. Решили те това, но не взели мнението на Стояна Ловчалията.

Две думи за тогова Стояна, понеже ще да заинтересуваме с него читателите. Той бил млекарин в Северин, момче на 22–25 години. Като стоели по Балкана гладни по три деня, Стоян все едно и също повтарял:

— Ах, ще ми помогне ли пак бог да се върна в Северин? Да си подквася млечицето, да му обера каймака, да си премета и подлея пред дюгенчето и да седна до вратата с кръстосани крака! Имаше насреща ми едно гърче, кафеджия, да му извикам „Един кафе бре, паликаре!“ Донесе ми кафето и аз му кажа. „Гъркът е роден да слугува на българина.“ Ах, че царски живот си живеех! — свършвал Стоян.

Войновски два пъти бил сиромах Стояна, защото си късал фишеците и правел от тях цигари.

И тъй, подпушените в хана момчета тръгнали да излязат из вратата и отиват да се предават.

— Стойте, имам нещо да ви питам! — извикал Стоян и си опрял гърба на вратата с револвера в ръка. — Какво стана с клетвата, която дадохме пред войводата, че живи няма да влизаме в душмански ръце? Туй искам да зная аз, преди да излезем!

Тримата другари на Стояна, от които двамата варени-калени бунтовници, не знаели що да отговорят на Стояна млекаря, комуто никога не зачитали за пара мнението.

— Питам аз туй, за да ми се каже — няма да ви пусна! — говорел той и натискал вратата, горната част на която горяла вече.

Впуснали се да го хванат, натиснали го да му вземат револвера, с който ги застрашавал. Стоян рита с крака и се бори, дига си ръката нагоре и нарича другарите си неверници, дордето най-после ухапал устата на револвера, пламъкът на който се повърнал от гърлото му, но куршумът отишел в мозъка!… Тогава отпуснал Стоян вратата и другарите му преминали по трупа му… Един башибозук го дръпнал за краката и начаса отрязал продупчената му глава. Тая глава с тънки руси мустачки ние гледахме няколко часа. Всичките ѝ замръзнали черти показваха, че тя се е отделила спокойно и доволно от душата на тялото. Очите стиснати тихо и спокойно, като че си отспива.

И тая смелост, и тая висока добродетел и нравствена чистота, ако можем да се виразим така, у един прост Стояна, у един млекарин!

Всичките момчета от Ботйовата чета, които не паднаха, влязоха в ръце. Двама-трима души само обесиха, като ги подведоха, че са извършили просто убийство. Останалите осъдиха до живот, по-главните, а повечето освободиха подир няколко месеца.

Братът на войводата Кирил и апостолът Иваница Данчев благополучно стигнали до Лом, М. Маринов ги скрил. Отишел в турската чаршия да купува за Кирила калеври. Но крак ли е кракът на Кирила? Като стъпи на земята, сякаш ли лежи даначе, когато на Митка Маринов краченцето е като овчи език. Това дало съмнение. Целият папукчийски еснаф му направил думата тоя ден, че еди-кой си продал такива пантофи баш калъп, каквито не са запомняли цялата кааза да купи. Хванали Митка Маринов, няколко сопи и мъки, Кирил с новите калеври и Иваница подире му благословили да посетят конака и в един синджир с Митка — в Русе. Кирила осъдиха на смърт, както и другите по-първи момчета, но ги помилваха до живот в Акия. В техния синджир правеше чест и нещастният Заимов.