Захари Стоянов
Христо Ботйов (25) (Опит за биография)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
aporyazov (2019 г.)

Източник: Словото

История

  1. — Добавяне (от Словото)
  2. — Добавяне (Подмяна на настоящия текст с новоцифровизиран вариант)

Глава VI
Смъртта на Ботйова

I

Спяла Стара планина, спели белите орли по нейните зъбести скали, спели гадовете горски, мирували горделивите зверове, почивали на разсъмвание овчари и козари, прегризвали техните вакли овце и тънкороги кози, агнета не блеели, ярета не врещели, кучета не лаели, спяла цялата природа. Никой нищо не подозирал, никому на ума не идело, че необетованият по тая страна Балкан, който си останал девствен и при паданието на Римската империя, който не усетил кога са царували българските стари царьове Крум и Симеон; който не чул кога са дошли турците, ще да дойде един такъв ден, щото да му дойдат непознати гости. Пуканието на зората, утрешният майски ден, прецъфтялата вече аглика, вечнозеленият здравец, росенът и стотините още горски цветя, ранобудната хайдушка птица, черният кос, който поздравлявал деня и скачал от клонче на клонче, брилянтната роса, която тежала на всеки стрък тревица, тихото шумоление на гигантските букове, чудната миризма на толкова разнообразни цветя и билки — омайвали и приспивали даже и хищния вълк. Който не е осъмвал на Стара планина, който не е виждал как там изгрява слънцето, то той нищо не знае, не може да обича своето отечество, както би трябвало.

Тъкмо когато се съмвало, нашите борци възпъвали по стръмната като стена на това място Стара планина. Местността се казва Курдовица, между Враца и селото Челопек, над орханийското шосе. Само една тясна дърварска и козарска пътека има, стръмна и каменлива, която лъкатуши наляво и надясно и из която само един човек може да върви. Из нея са излезли момчетата един по един и спрели на върха, гдето има поляна и кошара, сред една полянка е държавата на Димитра Мазната. Тук е първият кат на Балкана. Още два, по-малки, разбира се, и тогава вече върховете на планината. Картината, която се представлява от тоя връх, е от ония вълшебни кьошета на земното кълбо, които би захласнали всяка жива душа. В самото подножие е тясната, но продълговата равнина от ниви и ливади, която на запад се губи към Берковица, на изток приема пенестите води на Искъра, на север я стеснява познатият вече Веслец, а на юг я загражда Стара планина, която е дотолкова скъпа на това място, щото от един път си прибира полите и хвърча към синьото небе. Ето защо Враца и нейното поле има растенията и климата ако не на Казанлък, то на Сливен и Карлово, нещо, което не съществува другаде от северна страна на Балкана. Там, гдето расте пшеница и вирее лозова пръчка, отведнъж захваща бук и папрат, които са като барута към огъня в побратимяванието си с първите.

По-надалеч, насреща по яката, са нанизани селата Костелево, Върбешница, Крапец, Боденица, а на изток Паволче, Моравица, Руска Бяла и пр. Там долу зад последните тия села заявява своето съществувание и царят на балканските реки, Искърът, който пробожда горделивия Балкан в сърцето и отива, та се дави в Дунава, нему само прави поклон. Вижда се северната страна на Балкана, отгдето се той измъча като змия и бяга по равнината. Зарите на утринното слънце бележат леглото до известно място, а по-нататък се синее вече балканската верига, която отива и опасва Орханийско и Етрополско. Гледай, гледай, па да ти очите изтекат, фантазията ти да пламне, цялото ти същество да се омае!

На тая чудна поляна, гдето дружината прииждала капнала и запъхтяна един по един, малко настрана, откъм източна страна, краищата ѝ допират до друго едно рядко творение на природата. То е широка яма по 500–600 крачки на четири страни, краищата на която са окичени със зъбести непроходими скали, под които мътят орлите. По дъното ѝ шумолят бистри източници, някъде водопади, тук-там зелени шубраки, а повече камъци, които са крепост и за козите. Постоянно извътре съществува такова силно течение на ветровете, щото хвърлените отгоре куршуми кривят своето направление и не достигат своята цел, при всичко че разстоянието е късо, както казах. Орлите, които се вият спокойно над по-горните пластове, като че спят, щом задълбочеят към тая яма, свиват своите криле и си напрягат всичките сили — да не бъдат повлечени от течението.

Откъм западна страна се простират ред скали, а нанагоре захваща Балканът.

Едни от дружината, вървели цяла нощ и едвам изпълзели из стръмната стена, щом достигали до полянката, тръшкали се и заспивали върху нейната росясала трева. Други отивали на канарите и се чудели на картините. Между последните бил и войводата. Колкото той и да бил убит физически и нравствено, колкото и да бил мрачен и отчаян, неговата поетическа душа взела връх над всичко. Той се увлякъл за минута от прелестите, забравил горчивото минало, безвъзвратно изгубената надежда, хвърковатите идеали и трънливото бъдеще. После толкова години сега за пръв и за последни път виждал той от върховете планински как се подава слънцето. Това било един вид прошка… Той ходел от канара на канара, гледал и се ненаглеждал, пъшкал и възклицавал, а най-после избухнал, неволно може би, почнал да декламира:

Излязла е бяла Рада

на планина, на ройнина,

та побила три байряка:

първи зелен, втори червен,

а пък трети бяло сукно,

бяло сукно гълъбово.

Провикна се до три пъти,

събрала е триста души,

триста души отбор момци,

отбор момци, все юнаци.

Отговаря бяла Рада:

„Ой ви вази, триста мина,

триста мина отбор момци,

отбор момци, все юнаци!

Наберете сухи дърва,

накладете буен огън,

откраднете шаро агне:

не колете, не дерете;

отсечете глогов ръжен:

не кастрете, не острете,

живо агне натъкнете,

тъй го живо припечете.“

Огън тлее, агне блее,

бяла Рада песен пее…[1]

— Момчета, отворете байряка! — извикал той после свършванието на песента. — Отворете го; нека се той развее още един път от върховете на гордия Балкан; нека го видим да се ветрее измежду буковите дървета, па тогава да умрем. Очите ни няма да останат отворени! Побийте го сред поляната, накладете огньове, хванете агнета, донесете бистра вода — туй ще да ни остане!…

Всичко това се извършило на минутата. Там наблизо е кошарата на Димитра Мазната, както казахме, агнетата не били пуснати още от кошарата. Момчетата засукали скути, хванали не едно като бяла Рада, но 17, които заклали и приготвили да пекат. Ботйов, Войновски, раненият юнак Пера, когото носели още, и други по-първи момчета седнали настрана и разисквали какво ще да се прави, накъде ще да вървят и каква ще да им бъде ролята по Балкана. Тракия, Панагюрище и Копривщица, прочутите тия огнища на българските бунтовници, били пак точката на нашите борци, за там те решили да вървят, а Враца, която ги блазнеше досега, не се споменавала вече.

— Защо ние не я изгорихме, защо не отмъстихме на нейните патриоти? — казал изведнаж Ботйов.

Имало и такива предложения, че по-добре ще да бъде, ако четата се върне на запад по планината и потърси сръбската граница, защото бог знае да не би панагюрци и копривщени да излязат като врачани. Това мнение не намерило много поддържатели, защото все съществувала още малко вяра в успеха на святото дело.

Всичко дотука добро, но да видим що ще да кажат турците, гласът на които е решающи в тия работи, где останаха те, та ги няма още от Милин камък, какво е тяхното мнение, забравиха ли те четата, или се уплашиха от нея? Малко търпение. Когато те свършили с Враца, когато заклали по-първите хора, други затворили, трети наказали и т.н., като се осигурили вече от тая страна, то дошло време да се погрижат и за четата. Силна потеря от черкези, башибозуци и войска се образувала и през нощта още тръгнала да дири нашите борци, следите на които ѝ били известни. Войската ударила направо през планината, конницата заобиколила откъм полето и дошла до Челопек, а пехотата право в пътеката ударила към полянката, гдето дружината се готвеше да яде печените агнета. Караулите няколко пъти известявали вече, че по полето долу тича голяма конница, но не се обръщало още внимание, далеч били.

Агнетата не се били опекли още от едната страна, на ранения Пера вържели раните, Ботйова обували с цървули, защото ботушите му били убили вече краката, когато потерята се появила от две страни на близните върхове, едната по дирите на дружината, а другата отивала да завземе предния връх. В това време се появил овчарят, на когото били агнетата, с тояга в ръцете, който застанал пред колибата, в която стоял войводата със своя щаб.

— Кой ви е големецът? Хайде, дайте ми парите за агнетата, че ще да си вървя — казал той.

Всички залисани, никой не обръщал още внимание на думите му, а той стои като чук пред Ботйова и повтаря:

— Хайде, ще ми дадете ли парите? Скоро, че черкезите идат!

— Ох, боже мой, боже мой, и аз съм дошел народ да освобождавам! По-добре да не съм се раждал! — казал Ботйов жално, жално и почти заплакал. — Дайте му, дайте му пусти пари, нека си вземе колкото иска — прибавил той, като си извадил кесията и я хвърлил на земята.[2]

Търтили момчетата едни през други да завземат по-големите височини, като задигнали от огъня суровите агнета. Ботйов се отчаял вече съвършено, казал на приближените си: „Днес ще да се мре, свършена е вече нашата роля…“ Потерята отворила огън, загърмели и нашите, нарушила се тишината, събудило се сухо и сурово в девствената планина. Орли зацепили под небесното пространство, овчарски кучета залали, овце и кози се подплашили, овчари избягали, гората екнала. Мазната разказва, че щом си взел парите и чул пушките, отворил стъргата на своите овце и търтил да бяга към града; избягали и другите овчари, който свари, към града, а стадата си напуснали.

Момчетата, гладни и жедни, спали няколко часа на Веслец, изново захванали бой или по-добре отбрана. Те отстъпвали към върха и гърмели заднишком на нападателите. Оставили поляната Таушаница, гдето печаха агнетата, и ударили нанагоре покрай водата на хубавото езеро Лясковец. Сторило им се, че отблъснали неприятелите, и пак се спрели и наклали огън да пекат агнетата. Тия последните не се били стоплили още, когато нападателите се явили с по-голяма сила. Пак скочили и пак битка почнали, а агнетата съвършено оставили около огъня.

Бележки

[1] Тая песен е много обичал Ботйов. Ние я намерихме между ръкописите на Л. Каравелова, от първия записана.

[2] Овчарят Димитър Мазната казва, че му платили по 15 гроша за агне, но доброволно; крие, че насила искал пари.