Захари Стоянов
Христо Ботйов (20) (Опит за биография)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
aporyazov (2019 г.)

Източник: Словото

История

  1. — Добавяне (от Словото)
  2. — Добавяне (Подмяна на настоящия текст с новоцифровизиран вариант)

III

Но време е вече за тръгване, от много румънски градове има известия, че Радецки е заминал надолу по Дунава; други известия говорят, че момчетата чакат по скелята със затворената стока в сандъците; че трябва да се побърза вече, защото румънската полиция търси и под земята всеки български хъш[1]; най-после известията от България гърмят едно през друго, че градове горят, кръвта тече по Балкана и полета.

Късно вечерта, 12 май, един закрит файтон се спрял пред палатите на г. Евлогия Георгиев, от който скокнали двама непознати, спрели се пред портите, отгдето единът влязъл вътре, а другият се спрял да го чака. Читателите ще помислят, че непознатите двама са някои банкери или богаташи като самого Евлогия. Нито едното, нито другото, те са пак наши хора: Христо Ботйов и брат му Стефан. Чудно, а що търси Ботйов в дома на своя братовчед Евлогия, гдето той никога не стъпял? — ще да попитат читателите. Минутно търпение. Тук живеела вече неговата майка, която видяхме в печатницата му как тя гладува с него заедно. За да отиде тя в дома на тоя богат човек, за да се унизи Ботйов, щото майка му да става и ляга в тая къща, причината бил пак неговото братче Стефан, който като чук висял над главата му. Тайно от брата си, с рушвет още от г-жа Е…, племенница Евлогиева, той подбутнал майка си да остави мизерията и да отиде, гдето я викат, поне тя да се не наказва на стари години. На отиване Христо я срещнал пред портите.

— Ако ме обичаш, майко, послушай ме и не ходи в къщата на оня, който аз мразя! — казал той.

Три пъти повторил тая своя молба.

— Аз те обичам, но и ти ако обичаш мене, остави ме свободна — възразила старата жена.

От тая вечер Ботйов не бил виждал досега майка си. И сега не искал да я види в тоя дом, но Стефан го склонил и придумал, уверил го, че срещата ще да стане тайна, Евлогия няма да усети. Ето защо човекът, който останал при външните порти, бил Христо, а оня, който хлътнал вътре и който отивал да приготви срещата, бил Стефан. За важна работа отивал той тая вечер при майка си: да ѝ целуне ръка, да ѝ каже сбогом, да ѝ обади, че тръгва вече за Балкана като войвода. Току-кажи тайно, в една стая със спуснати пердета, станало свижданието между двама братя и майка. Тук присъствувала и г-жа Е…

— Аз тръгвам утре. Защо трябва да тръгна, кой ме вика да ви оставя и отида там, защо не можа да се откажа, това са работи стари, които знаеш много добре… — казал покъртено Христо на своята майка. — Бързам, дай да ти целуна ръка, прости ми като майка всичките погрешки, които съм ти неволно сторил…

Баба Ботйовица, макар по-преди сама е говорила на Христа, че ако той не премине в България с чета, трябва да се счита за най-долен човек, материнските чувства надвили сега на убежденията ѝ. Тя се впила около кръста на своя най-голям син, а после се повалила на земята. Като се свестила малко, захвърлила настрана портрета, който ѝ бил оставил Христо за спомен, т.е. искала да каже, че няма нужда от сянката, когато отива синът ѝ.

— Кирила!… Да не ти е простено, ако вземеш Кирила!… Той ми е надеждата в тая чужда земя — говорила в несвяст почти старата жена, когато Христо се затулил вече из вратата.

— Тогава да дойда и аз с тебе, та да стане чиста работата — говорел по пътя Стефан на по-големия си брат. — А майка нека я късат кучетата из Букурещ.

— Какво да му правя, иска да дойде, не съм му чорбаджия — отговарял с половин уста Христо.

Стефан сумтял и го чоплел като кътен зъб ту за туй, ту за онуй.

На следующия ден, 13 май вечерта, часът 5, пред сиромашката квартира на нашия войвода пак се спрял един файтон, който дотолкова бързо къртел камъците по неравната улица на оборовската махала, щото приближаванието му се зачуло още отдалеч. Бързо скочил от него сам нашият войвода заедно с братчето си Бояна, когото срещнал там някъде из улицата и се спрял да го вземе при себе си. От призори бил излязъл той тоя ден и чак сега се завръщал, така щото с първо влизание в къщи жена му Венета го запитала дали е обядвал. Той бил твърде изморен и потънал в пот. Щом влязъл, право се затекъл до люлката на своята четиридесетодневна дъщеря Иванка, която спяла с детинско захласвание. Целунал я по челото и право, без да погледне на другите, хлътнал в съседната стаичка, в която нямало никой. Разбъркал някакви си книжа, погледнал по полиците, уж че търси нещо, въздъхнал и пак влязъл при домашните си.

— А ти знаеш, че съм пътник? — казал той и запял песен с унил и дрезгав глас, па пак отишел при люлката на Иванка.

— Че къде ще да отиваш? — запитала нещастната жена, като си е въобразила най-напред може би, че гладът в негово отсъствие ще бъде по-силен.

— Къде Браила и Галац, гдето имам малко работа, но скоро ще да се върна — отговорил войводата. — Че съм гладен пак — прибавил той и грабнал два чироза, които висели на стената и които той случайно видял.

Откъснал им главите и почнал уж да яде, но безсъзнателно ги тикнал в джеба си. Все ходи постоянно из стаята, все на крака стои, не иска да седне, при всичко че го канили.

— Най-много три деня ще да се маям там. Не се грижете, аз съм ви оставил на един добър човек, който ще да ви наглежда и ще събира от печатницата доходите по 400–500 гроша в месеца — продължил той.

Венета, която била далеч да подозира, че прекарва последни минути с Ботйова, слушала го с внимание и го подпитвала за туй и за онуй. Той следва да ходи из стаите, като че търси нещо, като че всичките околни предмети го интересуват и занимават. Съгледал на полицата едно стъкълце, което било пълно с отрова. Казал, че тя е вече непотребна, трябва да се хвърли навън. Взел стъкълцето, но наместо да го хвърли, пак го турил в джеба си.

— А че аз да се не маям вече — сбогом — казал той и пристъпил към прага на пътната врата, но пак се повърнал, пак отишел при люлката на детето.

Надвесил се над него, целунал го, стиснал го за устничките и за ръката, то се събудило и погледнало с едното си око, поизкривило се, начумерило се, протегнало се и пак се приготвило да пламне в обятията на сладкия детски сън.

— Ох, моето мило дете, моята Иванка! Тя ще да порасне и ще да ми стане хубава мома: ще я дам да се изучи — казал той и пак целунал детето.

Пак ходи из стаята, пак се поти, пак разглежда нещо си, но душа корава, нито сълза отпуща, нито дума продумва — да каже какво му тежи на сърцето.

— Вие за нищо няма да се грижите, ще си гледате тука работата, ще да внимавате за Иванка… Толкова, най-много три деня ще да се бавя. Може да замина и до Гюргево да изпроводя Кирила (брата си)… Сбогом засега!… Па няма нужда и да се прощаваме… Сбогом и ти, Иванке!

Тръгнал, но до вратата се спира и бръкнал в джебовете си като човек, който търси нещо, но не му дохожда на ума какво. Върна се и трети път казал сбогом, като си подал ръката така небрежно, като че действително за един-два деня отива и пак ще да се върне.

— Ах, аз съм закъснял, кола ме чака навън — казал той и изхвръкнал окончателно вече от къщи.

Действително, файтонът, с който го видяхме преди малко, че се завърна дома си заедно с брата си Бояна, чакал го още. Той седнал вътре и бързо полетял към станцията „Филарет“. За да не възбуди подозрението на своите домашни, той не носел със себе си нищо, даже и бастон, нито пък допуснал да се прости с тях, както му е редът. Чак на третия или на четвъртия ден в тая същата стаичка, в която ей сега описахме нашия войвода, се разбрала истината, се спомнили целувките, които изпитала Иванка, се изтълкували трите пъти казване „сбогом“.

 

 

Мила ми Венето, Димитре и Иванке!

Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаех, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене.

Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а като оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те

Христа[2]

17 май 1876 г.

Радецки

 

 

Това писмо най-ясно доказва защо Ботйов не искал да се отдели така скоро от дома, когато отиде да се прощава. И в това последно писмо той е ударил печата на своята гореща любяща душа. Той е имал надежда, че бог ще да го запази. Дали това е казано само за утешение на слабата жена или е продиктувано изпод впечатленията на решителната минута, ние не можем да определим. Едно е за нас важно, че и необикновените хора се смиряват, когато почувстват, че е наближила бурята, и те се турят в разположение на невидимото същество. Каква разлика между Ботйова във воденицата и Ботйова в Радецки!

Но да продължим своя прекъсан разказ. Той бързал за станцията Филарет с колата си, защото тренът тръгва за Гюргево часа по 6 1/2 вечерта. От последния тоя град той бил решил да се качи на Радецки. На отивание срещнал се в града с доктор Странски, който знаел всичко. Простили се, казали си „ще се видим“, но и двамата лъгали един другиго, защото и на двамата очите се намокрили. На Филарет го чакали както неговите адютанти, които му носели униформата и другите войводски принадлежности, така и многобройно число други приятели, дошли да кажат сбогом на смелия човек. В Гюргево той пристигнал на 13 май и слязъл на конак при Я. Ангелова в българското училище. Тук още се съчинило писмо до капитанина на Радецки, което А. Андреев превел на френски. На 14-то и 15-то число той се разхождал из Гюргево и тайно давал заповеди на приготвените момчета да бъдат мирни, да се пазят да не би да дадат ни най-малко подозрение, че са пътници. Но румънската полиция, според разказванието на гюргевските жители А. Андреев, Я. Ангелов и Ив. Стоянов, знаела защо е дошъл в Гюргево редакторът на Знаме. Като всяка полиция може би в нейния интерес е било да си прави оглушки, щото да може да се отърве от няколко стотини български гости, които всеки ден ѝ отваряли работа.

В Гюргево нашият войвода се погрижил и за своя тоалет, като си подстригал черната брада и я направил наполеоновска. По всичките скели от Браила до Бекет стоката чакала с нетърпение появяванието на Радецки. Телеграфът не стоял мирен. Ето няколко депеши от тия дни, които не са безинтересни:

 

 

Ангелов, Българско училище, Гюргево.

Утре ида с потребните си. Отговори ми ще дойдеш или не в Букурещ, ще заминеш ли другаде и кога?[3]

Кирил Ботйов

 

 

Горов за АнгеловаГюргево. (URGENT)

Стоката (момчета), която иде от Браила, изпратете я до Иванча (хаджи Димитров — р.) в Зимнич. Той ще я разправи.

Бекет

Иваница Данчев

 

 

Ангелову — Гюргево

Стоката неизпратена. Гледа се случай за пращанието им. Бъдете спокойни, сутре ще ви се яви.

Зимнич, 12 май

Марко Цветкович

 

 

Ангелову, Българско училище — Гюргево

Писмото приех, благодаря. Иванча (х. Димитров — р.) в Турну Мъгуреле известете на същий ден изпращанието стоката (т.е. тръгванието Ботйову — р.).

Зимнич, 14 май

Марков

 

 

Кирил Ботйов, Българско училище

Гюргево

Вземи си всичките неща и ела по-скоро. Вземи от Димитрови (Горови — р.) Симидовото рисование. Чакам те утре.[4]

Букурещ, 15 май

Брат ти

 

 

Горов за Тома (Кърджиев)Гюргево

Явете на търговците отсреща да дигат стоката. Панагюрци са дигнали до 6000 колета.

Крайова, 14 май

Горов (Атанас)

 

 

Димитър Ценович — Букурещ

Стоката се изпрати онзи ден Мъгуреле. Христо Македонски пита, ние не можеме всекиму явяваме.

Крайова (без дата)

Янко Ванков

 

 

Ботйов, Щербан вода, 117 — Букурещ

Научихме се, че трябвало работници. На вярно отговорете, сме готови да дойдем.

Северин, 13 май

Иван Кръчмару

 

 

Редакция Знаме — Букурещ

Посрещнете другарите. Довечера аз тръгвам. Утре наедно. Идат още момчета. Браила.

Ботиас (Botias?)

 

 

Сотир Франсияно, за Горова (URGENT)

Гюргево

Търговецът пристигна с пари тука. Стоката ще пристигне ли до довечера или той да дойде?

Бекет, 14 май

Якоков (Jacocoff?)

 

 

Д. И. Горов — Гюргево (URGENT)

На последния контракт (параход?) стоката отправете за Бекет под неговата отговорност. Парите са готови.

Май 13

Ганчо (М. Цветков — р.).

 

 

Депешите от тия дни в Румъния са били толкова изобилни все за стока и за търговци, щото ние се удивляваме как румънските власти, ако са желали, разбира се, не са усетили работата. Разказват, че на 15 и 16 май толкова много български депеши са се получили, щото телеграфната станция само тях да раздава се е занимавала.

В неделя на 16-и, часа на 3 после пладне, Радецки цепел мътната дунавска вода пред Гюргево. От кувертата му стреляли няколко будни очи към брега, гдето изпитвали и наблюдавали няма ли да се срещнат някои погледи, подобни на техните, или някой познайник и другар. Те били момчетата, които се качили от Браила и Олтеница. А на гюргевския бряг освен 30–35 души момчета сам войводата стоял помежду им, когото мнозина, браилски другари, познали и си снели шапките, като се сбутали един други и посочили с пръст към него. Той се обърнал на друга страна и с това им дал да се разбере, че трябва да не знаят нищо.

То било тържество тоя ден в Гюргево, разказва Андреолу. Всичките „народни“ българи от града, които през девета ръка помирисвали, че има нещо или че Ботйова познавали лично, или пък някого от адютантите му, дошли на скелята и участвували в приключението, което имало да стане, готови били пред такъв един смел акт да дадат по нещо според силите си. И те били възбудени. Нашият бае Иван Стоянов, който е в състояние да се възхити и разпали от една чига-риба, стоял по-близо до войводата, защото преди малко броил 650 франка на австрийската агенция да извади билети и за войводата, и за момчетата му. За да не се породи някое подозрение, всичките билети били извадени все за Кладово, трябвало тройно и четворно да се плаща повече. Това също стана и с момчетата по другите градове. Спечели и компанията. Не били само българи, като неделен ден, присъствувала на скелята и румънската публика, която, макар и да не знаела, с изключение на верните, нищо положително, но времето, хавата били такива, щото всеки предчувствувал нещо. Пак Андреолу разказва, че като си носели момчетата едно-друго от станцията до скелята и от ханищата, от някои чували случайно се подавали ту краят на пушка, ту капията на някое студено желязо. Комисарите от полицията обръщали вниманието на някои българи, но туряли пръст на устните си, т.е. искали да кажат, че всичко виждат, но са готови да спомогнат. Сам братът на войводата, Стефан, се намирал тука, но гледал отдалеч, при едни дървета, да не би да възбуди съмнение. Отрано още в българското училище те се простили и наговорили да се не срещат един други.

След като приел Радецки нашия скъп гост, другарите му и „стоката“ им, обърнал се и плавнал по течението за нагоре, за Русчук. Публиката, повечето българската, колкото и да пазела предпазливост, не можала да се стърпи при историческата раздяла, забравила се и отложила шапки да се поклони на своя херой, който отивал царство да превзема, роби да откупува. Мнозина от публиката, след като заминал вече параходът, бързо отишли в острова срещу Русчук и с бинокли гледали: няма ли да се случи нещо с нашите пътници. А нашият любопитен приятел Д. Горов, който и в 1868 г. пак от Гюргево тръгна да изпроважда Хаджи Димитра и Караджата до самия бряг на Вардин, и сега заедно със съпругата си влезе с Ботйова в Радецки да го види с очите си, кога стъпи в България! Где е имало какво-годе приключение — да не бъде там и Горов, да не надникне поне през раменете на ония, които произвеждат това приключение? Като минаха русите в 1877 г. и стигнаха до Балкана и Плевен, Д. Горов си напусна хубавата работа и постоянно сновеше между Свищов и Търново и до Шипка и Плевен, без да го кара някой, само да носи новини. Л. Каравелов след 20-годишно отсъствие иска да посети местата, в които е живял: Копривщица, Пловдив, Одрин и пр., хайде и Д. Горов с него. Най-после, когато работите се улегнаха, когато Д. Горов свърши готовите, дойде му на ума за работа, но беше късно вече: имуществата му се продадоха, той почина петимен за пет пари. Понаходи се поне нашироко из България, за която единствено и печелеше; а умря просяк, както умират всички ония от неговата пасмина хора.

Знаят читателите, че австрийските параходи по Дунава се спират поред на всички крайдунавски градове между Видин и Тулча, а именно: Тулча, Рени, Исакча, Галац, Мачин, Браила, Черна вода, Хърсово, Калараш, Силистра, Олтеница, Тутракан, Гюргево, Русе, Зимнич, Свищов, Мъгуреле, Никопол, Корабия, Бекет, Ряхово, Лом, Видин и Калафат. Известно е така също, че тия параходи, макар и да се считаха за австрийска неприкосновена територия, но по ония времена, в славата на османската империя и в нищожеството на раята, често биваха изнасилвани. Пример: параходът Германия в 1867 г., параходът Арпад в 1869 г. В тоя последния седнал нашият продавач на народните „кадри“, Пандурски, от Браила за Измаил. На Тулча турските шпиони му грабват сандъчето с кадрите и го изнасят навън, а него се мъчат да извлекат по същия начин. Но капитанинът на парахода се дигва за Измаил и компанията на параплувното дружество така силно протестирала, щото турската полиция сама занесла сандъчето на Пандурски в Измаил, без да го отвори. С Германия се случи противното. Капитанинът пак протестира, но консулът под своя отговорност позволи да избият в парахода двамата патриоти Цвятка и Никола войвода.

Ето защо нашият войвода бил твърде предпазлив по дунавската линия. На русенската скеля, най-опасната, той слязъл в спалнята на парахода и никак се не подал нанавън, дордето се бави параходът. Д. Горов, който по-малко имало да се бои, облякъл си нощна дреха, с която искал да покаже, че е човек от спокойните хора, за нищо се не грижи. Той заедно с жена си, войводата и още две-три момчета от по-първите насядали около една маса близо до вратата и почнали да пият като обикновени пътници. Наблюдателните келнери, с тънки носове немци, стоели напреде им в респект, с бели пешкири в ръце, защото както войводата, така и Горов изстудили им ръцете с необикновени бакшиши. Пак за предпазливост нашите пътници около масата говорели помежду си румънски за търговски работи и на висок глас. Войводата извадил още напреде си много румънски и френски вестници, които уж четял сериозно, но големите му очи като на кол се въртели из първата камара. Търсел той няма ли да зърне някоя подозрителна и съмнителна физиономия.

Пътниците, които носел Радецки, били от обикновените. В първата камара били малцина, двама-трима власи, няколко кокони, други непознати европейци и едно турско ефенди, което слязло на Свищов. Повечето пътници били навън във II и III камара, а най-много на кувертата. Турците завзели най-добрите места, стояли насядали върху своите кебета и кожи, едни пушели тютюн, други си приказвали, а трети спали. Българите и власите се печели на слънце и на ниско се разговаряли за туй и за онуй. Най-много те се трупали около един свирач, който свирел с гъдулка. Тука на това място била и малката още дружина на Ботйова, която само за очи вземала участие във веселията на другите пътници. Русчук се преминал благополучно.

Зимнич, втората румънска скеля после Гюргево, дал на Радецки около 15–20 момчета, пак пътници за Кладово, пак градинари. Те влезли тихо в парахода заедно с Иванча х. Димитрова, не познавали никого от своите гюргевски братия, нито пък самия си войвода, събрали се на купчинка и приседнали около своите сандъци със „стоката“. Дълго време стреляли те с очи и търсели из парахода дано се яви някой да ги запита нещо, да им заповяда, да им обади що да правят, да видят и те, че имат началник, който да се грижи за тях. Напусто. Войводата продължавал да бъде мирен, да се разговаря по румънски и да чете вестници. Не било още време да заявява той своите права. Само лицата, които го познавали лично, се доближили до него, той ги погледнал, кимнал им с око, което значело тишина и търпение, и нищо повече. Чрез Иванча х. Димитрова той им заплатил билетите вътре в парахода.

Между Никопол и Ряхово било вече среднощ. Хвърлил Радецки котва и се спрял на един-два часа, а после пак се запушил нанагоре. В Т. Мъгуреле „стоката“ била от значително количество. Сам братът на войводата беше в числото на момчетата. Тук бяха още най-ближните съветници на войводата: Спас Соколов и офицеринът Войновски, дясната ръка или фактическият войвода на четата, както ще да видят по-нататък читателите.

Щом настъпила нощта, войводата станал по-свободен, оставил масата, гдето стоеше с Горова и гдето се преструваше, че чете румънски вестници, и поизлязъл навън да метне кратък поглед на своите другари. Тихо и незабележимо преминал той покрай тях и покрай сандъците им, които криеха оръжията и на които налягалата дружина си била опряла главите. Кръстосал ги той назад и напред, поспрял се над главите им, поизгледал ги мълчаливо и си заминал. Изгубил се после това. Горов разказва, че като го потърсил тук-там из парахода, намерил го горе на кувертата сам-саменичек. Той крачел назад и напред и с тих глас декламирал, но не от онова, което е писал, от старото и познатото, но нещо ново, нещо за тоя вечер, чудния тоя вечер, който бил последният от неговия мирен и рабски живот. Като познаваме вече доволно нашия войвода, то лесно ще да ни бъде да влезем в душата му, да я измерим и да отгадаем какво е било неговото настроение, заобиколен от следующето: нощта, пролетна, в допълнение майска, звездите се огледват в Дунава, България стои отпреде му на стотина крачки, вятърът вее и мирише на Стара планина, момците спят, той вече войвода, денят е утре, когато ще да се развие байрякът, когато ще да загърмят пушките, когато ще да прегърми по цяла България, по всичката вселена, че Христо Ботйов минал, ударил се с душманина, дошел на помощ на роба, отворил огън за право и за свобода! Огън и пламък! Доколкото е позволено нам обикновените, можем да си въобразим, да предположим само колко нависоко е хвърчала тая минута неговата крилата и поетическа фантазия. Какво щастие би било, ако около му се намираше скрит някой стенограф, който да отбележи ония думи, които той произнесъл насамо, който сам Горов дочул!

Познатите брашовски сандъци стърчели върху скелята на Т. Мъгуреле, олепени с етикети с едри слова: Kladova. Пътниците от тоя градец били изключително нашите приятели, на брой около 25–30 души, които се трупали при входа, гдето ще да спре Радецки. На челото им стоели Войновски, К. Ботйов, С. Соколов и други, а наназад тъмнеели други сенки. Те били от ония нещастни братия: градинари, млекари и слуги, на които очите не виждали твърде пред много запалени свещи и ламби било по тая, било по оная причина. От три-четири деня те се въртели около града на известна дистанция, лягали и ставали ту по градинарските колиби, ту из дълбокия гюрлюк на балтите. Войводата гледал отстрана на новите другари, гледали с него заедно и другите от Радецки, гледали най-после в парахода и мъгурелските избраници. Влезли последните, пренесли си стоката, но тихо и мирно, никой се не обаждал, никой никого не поздравлявал, макар и да имало мнозина от едните и другите, които се познавали. В тъмнината, там настрана около параходния комин, войводата се прегърнал и целунал с някои от мъгурелските патриоти.

— Подлеци, измучили меня!… Два деня ме влякоха по полицията — казал един от целувающите се с войводата на руски.

Тоя руски човек не бил друг никой освен Войновски, родом от Габрово, руски юнкер и офицер, избягнал и дошел в Румъния, предпочел по-добре да рапортува на Христа Ботйов, отколкото на своя идиот генерал. Обадил се той на руски по тая проста причина, че по онова време руският език в България се равнеше по своята популярност заедно с испанския. А работата била тая, че полицията в Т. Мъгуреле, забележила движението и присъствието на непознатите хора, узнала, че Войновски е нещо като главатар. Когато Радецки се отделил от т. мъгурелската скеля, болшинството на пътниците било вече наше в парахода, то имало решающия глас. Числото на момчетата се движело около сто до сто и десет души. Те стоели един до други, една тайна пазели, една „стока“ били, едни сърца тупкали, но малцина се познавали помежду си, малцина знаели, че подир няколко часа ще да се изправят да служат и дават клетва под един байряк, под един войвода. Подозирали един другиго, че са една пасмина хора, че има нещо общо помежду им, очите и сърцата им ги издавали, но пък не смеели да заговорят открито, да се обяснят.

— Ти откъде беше бе, приятельо! — осмелявал се някой да запита другиго, който лежал в тъмнината до него или пиел на една маса.

— От Тетевен или Троян — отговарял непознатият и поглеждал подозрително на запитвача, да не би да е някой шпионин, защото в Румъния още, преди да тръгнат, строго се заповядало на всичките да се пазят от шпиони, да не пият в парахода и да не говорят с непознати хора.

— Ако е късмет, къде ще да излезете с парахода бе, аретлик? — питал други едного от бъдещите си другари.

— Тебе кехая ли те туриха тука да питаш хората? — отговарял сърдито запитаният.

Но ако разумът умее да лъкатуши и да се преструва, то чувствата друга песен пеят. Те са шило в торба, те не търпят дълго време да стоят потиснати, те високо заявяват своето могущество и съществувание, гдето и да се намират, колкото и да ги е сковал студеният им брат — разумът. По петима и по десетина души от нашата дружина, приседнали един до други на кувертата, образували колелце под ясното и обсипано със звезди небе и почнали да се разговарят по български, пуснали в ход откровеното и нестесненото българско слово. От дума на дума, макар и с голямо предпазвание, несъзнателно, по чувства, идеи и желания се наелектризирали един други, влезли си в душите неволно. Намерили се помежду им мнозина, които не били с празни ръце, които умно разсъждавали, че нямат вече нужда от скъпия метал, заради това отпуснали се, бутилките с бира заплющели в тъмнината. После малко тишината се нарушила, песента:

… Капитан Никола,

капитанско чедо…

макар и ниско, достигнала до I камара, гдето главният щаб, кое на ухо, кое със смигание и със знакове решавал утрешното приключение. Войновски, когото ще да видим по-нататък, че беше определен да държи ред в парахода, на часа повиснал над главите на запалените и наелектризирани момчета, които смъмрил по военно. Замълчали всички, които помислили, че непознатият може да бъде войводата, но това само с мисление и предположение си останало, никой не съобщил своята тайна другиму, при всичко че той я знаел.

Щабът заедно с войводата, пак от точка зрение на предпазване, покорили се на общото правило, т.е. легнали да спят уж, но малцина затворили очи, особено войводата не можал да си намери място. Излизал да се разхожда навън, чел вестници, писал и пр. Тук той написал писмото до жена си, което прочетоха вече читателите, и още едно до приятелите. От последното нямало толкова нужда, но се вижда работата, че е домъчняло на нашия херой, искал да се разтуши, да си раздели мислите и с другиго. Ето това писмо, което така също е дадено Д. Горову и което се намира у г. Ванкова:

 

 

От вапора „Радецки“

(Между Турну Мъгуреле и Бекет)

Приятели!

От Гюргево и Турну се качихме повече от 100 души; след нази върви турски вапор и башибозуци[5], но духът на момчетата е превъзходен. От Корабия до Бекет ще да се качат още 100 юнака; по всичките признаци планът ще се осъществи; след няколко часа ние ще да целунем свещената земя на България.

Благодаря ви, приятели, за доверието, което имахте към мене, и за любовта, която показахте към моето поробено отечество.

От страна на всичката чета ви принасям най-дълбокото си почитание.

Четоводец: Хр. Ботйов

17 май 1876 г.

От вапора.

 

 

N.B. Новата станция за България село Козлодуй, 2 часа горе от Ряхово.

 

 

Приятелите тук се разбират всички ония от по-тежка ръка българи в Румъния, които са спомогнали за четата. По съдържанието на писмото, както и онова до Венета, приблизително може да се определи и в какво настроение се е намирал хероят посред нощ. Думата му е сериозна, сдържана и решителна, познава се, че на душата му лежи тежък товар и предприятие, няма поезия и фразеология, забележва се тънко униние, естествено в очакванието на една предвидена буря. И в едното, и в другото писма надеждата е крилата, бъдещето се смее…

Стигнал Радецки на Корабия, румънско граденце между Никопол и Ряхово. И тука същото, което видяхме в Зимнич и Турну Мъгуреле, и тука нашите „търговци“ чакали и гледали с четири очи да се подаде параходът. Иваница Данчев, който беше като глава над момчетата в Корабия, разказва, че те се били отчаяли по едно време, че ги излъгали от Гюргево, че Радецки няма да дойде, че „язък“ за младините им. Когато той се подал, величествен и обсипан с искри посред ясната нощ, то дружината захълцала от радост. Право е забележил войводата, че духът на момчетата е бодър. Ако в обикновено пътувание хората се радват да имат повече другари за спътници, то може да си въобразите каква е трябвало да бъде радостта на ония, които са отивали рамо до рамо да се сражават, които са се готвели за такова предприятие, което ще да бъде толкова бляскаво, колкото е по-голямо числото на съчувствующите. А мисълта, човешката мисъл, че ще да се срещнат с някого съселянин, съгражданин, приятел или познайник, още повече раздражавала любопитството и пораждала интерес в средата на нашите пътници патриоти. От Корабия се качили 30 души момчета, пак с билети за Кладово и 6 сандъка оръжие, адресирани в Турну Северин до някого си Маринеску, несъществующ.

И от Корабия благополучно се отделил нашият Радецки с още по-нашата стока. Тя тежала вече не в относително количество, но почти в абсолютно, накъдето се обърнеш да погледнеш: и на кувертата, и над първата камара, и на обикновената, и по-долу, и около комина, и отстрани — все млади хлапета между 20–30 години, все български физиономии, все очите им като на кол се въртят, все търсят някого, все изпитват околните си и проходящите си спътници дали са и те от нашите, от братята. Още една турска скеля остава — Ряхово, — сърцата играят, душата се стяга на знающите истината, т.е. че не на Кладово отива „стоката“, но в средата на България, тук близо, подир няколко часа ще да се целува свещената бащина земя.

Най-много от всички бил безпокоен виновникът на тоя славен поход, войводата. Рано-рано, щом се пукнала утринната зора на хубавия майски ден 17, той излязъл на кувертата да разглежда и изпитва, да си види „стоката“, която била събрана през нощта от разните румънски градове и която да се види изцяло по-рано — било невъзможно по причина на нощния мрак. Скоро около него се изправили Войновски, Соколов, брат му и другите приближени момчета, отвисоко погледнали при пуканието на деня наоколо си, най-повече на дружината. Сега те я видели за пръв път изцяло, на брой 150–160 души.

— Не са всичките наши, има чужди, пътници — казал Войновски.

— Не може да бъде; обърнете внимание как те гледат всичките на нас. Познавам ги по очите, че до един са хъшове — възразил Ботйов.

Действително, момчетата, които и под земята търсели своя войвода, които се пукали, че го не познават и не виждат, а мнозина се съмнявали даже дали ще да имат войвода, щом съгледали, че щабът излязъл рано-рано на кувертата, застреляли го с очи. Ония, които познавали лично Ботйова, потайвали се и внимавали само какво той гледа, по очите му се мъчели да отгадаят какво мисли. Останалите хлапета силно подозирали, че между тия 5–6 души, събрани на кувертата, по-добре облечени и толкова ранобудници, непременно трябва да бъде и войводата, но и той, как му е името? — ето убийственият въпрос. Те би се научили твърде скоро, стига да се случеше да попитат някого от неговите познайници, но кой смее да отвори подобен въпрос на непознат човек, кой го знае да не бъде някой шпионин, толкова изобилни по онова време. Във всеки случай най-много тайни гласове имал пак Ботйов, защото той бил най-приличен между всичките, нему най-мязало да бъде войвода. Ботйов, като погледнал за пръв път своите бъдещи другари, на които щял да бъде войвода, силно се развълнувал, очите му се напълнили със сълзи. Да, драмата се приближавала. Онова, което той бълнувал цели години, сега, тая заран на 17 май, го видял в действителност! Ако би бил той свободен, какви думи, какъв огън би излязъл от неговите уста! А сега само сълзи се появили. Когато той си извадил бинокъла и погледнал към турския бряг, то мнозина казали в душата си: той е! Всичките любопитни погледи се обърнали да погледнат към тая страна, накъдето е гледал войводата. На дружината се дало малко-много надежда, че не е стадо без пастир, т.е. няколкото души, които гледали брега с телескоп, насърчило я. Тя пак инстинктивно почнала да се весели, да яде и пие от хубавите немски ястиета и бира, не желаела да ѝ останат пари, да ѝ тежат без полза. Войновски висял като орел над всичките купчинки и колелета, издалеч и чрез другиго внушавал той благоразумие. Страшни мъки били — да отиваш да мреш, а да не можеш да си попееш и да се повеселиш, без което българинът не чувствува, че е човек.

Часа по 9 заранта Радецки преминал устието на Искъра, ряховските минарета се белеят под зарите на слънцето, всичките погледи към тая страна гледат. Войводата ту вън, ту вътре, безпокои го великото дело и неговите успехи. Влезли с Войновски и Давида Теодорова, мисля, в камарата на спалните, предложили едно и друго, не е ли време да се размисли по-изтънко как ще да се тури параходът в респект, но било още рано, не можали да дойдат до никакво заключение, казали, че е лесна работа, отложили, побояли се, защото имало още пътници, които си отспивали по хладина, там наблизо хъркал някой си като свиня. Как станало, щото параходът, наместо да отиде по-напред на румънския град Бекет, както му бил редът, кривнал за Ряхово. Щабът се усъмнил малко и взел предварителни мерки, но скоро се уверил, че работата е проста случайност, или пък други някои немски сметки.

Барутът и огънят не можат да отидат за дълго мирно. Между Корабия и Ряхово пламнали някои искри. Едно от хлапетата не зная с какво оскърбило едно ефенди, което било пътник в Радецки. Ефендито, като всяко ефенди, дало отговор платен. Нашето хлапе, което си знаело мисията, подхвръкнало като петле и си плюло на ръката. Естествено, че мнозина други, които не го познавали даже, но така също знаели своята мисия, наежили се и заобиколили ефендито. Само намесата на служащите от парахода и оная на Войновски предварили скандала, който пред скелята на Ряхово можеше да има лоши последствия за нашите пътници. Мнозина от истинските пътници останали зачудени за дързостта на едни никакви градинари, нещо рядкост по онова време между раите.

И в Ряхово обикновено излизание и влизание станало на пътниците. Тука излязло оскърбеното ефенди, което излизание дало някакво си съмнение на щаба: но тъй като не се е случило нищо, дордето се маял Радецки, то съмнението е било напусто. За по-голяма гаранция на нашите оттука се качило друго ефенди на име Молла Садула с жена си още.

Часът бил 9–9 1/2, когато Радецки ударил на ребро през Дунава и се насочил за Бекет, последната вече станция — точката, гдето били най-многото припаси, знамето, важни някои лица за четата и повече от 40 души момчета. На последните отдавна се пукали очите подир пушека на парахода, когато той не бил пристигнал още в Ряхово. Те се бояли да не би някак да ги оставят, да ги отделят от другарите им, да отидат и освободят България без тях! Тук били от момчетата: Перо Македонецът[6], Н. Обретенов, Г. Апостолов и М. Цветков — и тримата апостоли; Ванков, Г. Матев, С. Пенев, П. Юрданов, един руски княз[7], Д. Икономов, мисля, и други още момчета, живи съучастници и организатори на четата.

Като се отделил Радецки от Ряхово, естествено някак всички, които знаели накъде отиват, въздъхнали по-свободно. Ботйов и приближените му излезли на кувертата и свободно загледали ту към Бекет, ту към Ряхово. Познатите сандъци стърчели на шлепа, а момчетата стоели около им и по чувства участвували в Радецки. Ботйов не се мръднал от мястото си като по другите градове, без предпазвание гледал в лицето на новата дружина, поздравил даже ония от тях, които познавал. Момчетата от Радецки и ония от Бекет се гледали весело и засмяно, по сандъците и по очите се познавали, първите се радвали, че и оттук им идат другари, а вторите — че целият параход е пълен все с техни братия и сандъци. Когато бекетските братия влизали, то ония от Радецки им говорели на нисък глас: „Хайде на добър час!“ Влезли и първенците, ръкували се с Ботйова и с щаба му не толкова свободно, но и не предпазливо, както по другите скели по-долу от Ряхово.

— Взе ли онова? Да не си го забравил? — втренчено попитал войводата Н. Обретенова, преди да му подаде ръка.

Това онова не било друго нищо освен байряка за четата, който се намирал у Обретенова и който бе ушит от неговата сестра Петрана, дъщеря на известната баба Тонка. Обретенов показал с очи на една бяла бохча, която стискал в ръцете си и в която било сгънато знамето.

Нашият Радецки си взел вече товара, навсякъде настърчели хъшовски глави и градинарски абички, между които се изгубили пътниците и командата от парахода. Далеч бил още всеки да обърне най-малко внимание на това множество, на градинарите и техните тежки сандъци, сам капитанинът, който бил мерило на всичко, тих и студен като немец, се разхождал из своя дълготесен кьошк.

Тук се простил войводата със своя искрен приятел Д. Горова и госпожата му, тук трябвало да се простят вече всичките със святата и търпеливата румънска земя, върху която всеки от 200-та души наши патриоти бил извършил по някое главоболие, ако не друго, то поне полицията е обезпокоил. Любопитният Горов би отишел още по-нататък, с очите си да види всичко подробно, как ще да спрат парахода, как ще да стъпят на българска земя, но нямало що да прави, длъжен бил да се покори на невъзможността, защото нямало друга скеля, редът на Козлодуй идел, а по-нататък очите му не виждали. Войводата написал една телеграма до „La Republique Francaise“ и до „Journal de Geneve“, в която известявал на европейския свят днешното свое дело и която дал Горову да я изпрати подир един-два часа. Разпаленият Горов, след като потрошил няколко наполеона за черпене в парахода и искал да троши още, но не го оставили, стоял на скелята, дордето и димът на Радецки се затули вече нанагоре по Дунава, па хайде на телеграфната станция. Мъчно и чоглу му било нему, защо едни да отиват да мрат, а той да не претегли нещо?

Взема, та си туря подписа под Ботйова отдолу на депешата до вестниците. Това не стига, ами изважда копие от тая последната, която подписва и я адресирва до сръбското дипломатическо агентство в Букурещ и до Братияна. Други още 10–20 депеши изпраща до разни приятели в Букурещ, Гюргево и Браила и една, мисля, до генерал Игнатиева все по въпроса с Радецки, гдето положително се говорело как войводата Ботйов го заробил и изкарал на брега, отгдето развил знамето Свобода или смърт, ударил се с турците и потънал навътре из България.

Може би Ботйов е бил още в Дунава, когато Горовото желание било изпълнено. Щом той подал депешите, дордето ги заплати и дордето разправи на любопитните телеграфисти някои подробности, на стълбите се намирал още, когато го заградили жандармите. Същия ден, същия час, заедно с жена си, с особена кола и конвой стигнал през нощта в Букурещ и станал гост в прочутия затвор Вакареще. Цели два месеца квартирува даже.[8] А депешата до вестниците според неговото казвание, която той знаеше изуст благодарение на изследванията, била съставена така:

 

 

„Двеста души български юнаци под предводителството на Христо Ботйов, редактор на в. Знаме, орган на революционната партия, днес заробиха австрийския параход Радецки, който насилствено накараха да ги прекара през Дунава. Излязоха на десния бряг между градовете Ряхово и Лом паланка, отвориха знаме Свобода или смърт и отидоха на помощ на своите въстанали братия българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Те вярват, че европейските образовани народи и правителства ще да им подадат братска ръка.“

 

 

Отделил се Радецки от бекетската скеля и понесъл със себе си 195 души български патриоти, всичко, което имало между румънските българи гореща кръв, което идеализирало, което разделяло чувствата и идеите на своя поет войвода. Войводата бил извънредно весел. На своите другари, които се качили от Бекет, той съобщил важна новина, че бунтът в България върви нанапред, в Троян и Плевен има даже „временно българско правителство“.

— Ах, делото е бляскаво, планът е осъществен — свършил той с ентусиазъм.

Когато историческият параход се промъкнал край ряховските лозя и ги подминал заедно с града, който се изгубил вече от очите на плавающите, сърцата заиграли, чувствата пламнали, кръвта дошла в състоянието на прилив, благоразумието, което мъчело и убивало естествеността — побягнало и се удавило в Дунава. Щабът свикал извънредно и важно събрание, което на бърза ръка в едно от кьошетата на камарата решило и постановило:

Първо, Давид Теодоров, който говори немски като същ немец, заедно с поп Сава Катрафилов най-рано от всички ще да възлязат при капитанина да го заглавикват, а после насилят, ако се съпротиви; двама души по-долня ръка момчета ще да стоят там наблизо, уж заспали, и ще чакат заповедите на Давида.

Второ, Юрдан Юрданов, наречен Инджето, който практикувал механиката в търновската фабрика на Карагьозоолу, с други четирима души със скрити револвери ще да се мухави над врачката на машината; щом чуе сигнала, като доган ще да се спусне из стълбите и ще хване за шията машиниста. И той ще слуша заповедите на Давида Теодорова.

Третьо, Пера с други шест души, така също със скрити оръжия, между които имало един, който разбирал от дюмен, ще да възлезе на кувертата и ще си разпредели момчетата близо около дюмена, които така също ще да се престорят, че спят.

Четвърто, П. Юрданов и Сава Пенев ще да завземат двете предни крила на парахода всеки с по шест души въоръжени момчета. Тяхната длъжност ще да бъде да възпрат матросите, ако те се възпротивят и нападнат. Матросите от австрийските дунавски параходи стоят на преднината на парахода; запазени от двете страни на крилата на парахода, те остават изолирани.[9]

Пето, Митю Цветков с двама души верни и познати хора ще да завземе параходската каса и никого няма да остави да се доближи до нея, дордето Радецки бъде под българска команда.

Шесто, четирима души, най-здравите и силните, ще да налягат, уж че спят, до вратата на хамбара, гдето били сандъците с оръжията, с обърнати към вратата крака, и щом чуят командата, ще ритнат вратата. В числото на последните влизали двама души македонци, дюлгери.

Седмо, поручик Войновски ще да бъде главнокомандующи над всички, той ще се грижи за тишината.

Осмо, на момчетата ще да се обади чрез техните познати да бъдат готови за тревогата, да нападнат като светкавица на сандъците, да ги разбият и се въоръжат, щом чуят командата На оръжие!

Когато ще бъде всичко гореизложено готово освен последния пункт, войводата, облечен в своите войводски дрехи, ще да излезе от камарата и ще да даде команда за действие. Неговата свита, или адютантите му, ще да бъдат следующите лица от четата: Г. Апостолов, Спас Соколов, Д. Икономов, Н. Обретенов, Г. Матев, К. Апостолов, Ванков, брат му Кирил и други. Байрякът ще да се развие в парахода, когато тоя последният се превземе напълно и когато четата му стане господар. Най-строга заповед се внушила, че никакви насилия и грубиянство било с пътниците, било с командата на парахода, а най-вече с турците и техните жени няма да бъдат простени.

А Радецки, в стените на който се решавала собствената му участ, нищо не подозирал още, следвал да пори по течението на водата. Положението вътре в парахода, като потеглил от Бекет, било горе-долу такова: господствующият глас бил на нашето болшинство. Строга дисциплина, съпрежена със страх и с риск на живот, лежала на него, но и това било малко. То се клатело като море пред бурята, готово да рипне от най-малкото подухвание.

Макар и малцина да знаеха, че до станцията им има само няколко часа още, но движението на големците им, тяхното събирание и живо разисквание поотвързало и на тях ръцете. Усетили те, че скоро има да се роди нещо, когато видели, че стават някакви предварителни приготовления и разпореждания. Слава богу, че не знаеха същността, не бяха чували всичките за Козлодуй, а които знаеха, не им съобщаваха открито. Ни един нямало, който да спи, всички се въртели из парахода като орли, навсякъде надничали и изглеждали надменно и безцеремонно. Не оставяли да не изгледат и готварниците, гдето дебели немкини и маджарки с бели фусти приготовлявали обед. Най-после тия последните били принудени да се затворят, защото ги безпокоили, искали им да им насипят по една „паничка“ манджица, която църтяла да се пържи на машината и която смъдяла носовете на нашите хъшлаци.

— Стара вещице, защо затваряш — пари ли, мислиш, че нямам? — креснало сърдито една младо хлапе и като бръкнало в джеба си, извадило няколко наполеона, които запопратило във вратата.

Който хвърля злато, може ли да му се сърдиш? Събрали се наоколо любопитни, не закъснели да дойдат и келнерите, които по онова време не се церемоняха твърде с пътниците, особено с нашите раи; но преди да си застъпят правата, преди да вземат настъпателно положение, съгледали боклука по земята и изведнаж станали мазни и гладки като мокро кадифе, изведнъж им преминало през ума, че тук може да има непредвидена икономия. Учтиво и меко се заловили да обясняват на хъшовчето, че часът е 10, тук има „регламент“, днес е „табл д’от“, да почака малко. Казали му даже и един път господин.

Друго едно отделение пак наши, утоморили се, та седнали тъкмо срещу вратата на първа камара и извадили ястийце да си хапнат по нашенски, по български. Най-съблазнителният артикул от гозбицата им бил такъв един лют и аздисал чесън, щото миризмата му влякла и се лепяла по стените като мъгла. Отдавна двама келнери стоели над главите на нашите и им четели всевъзможни лекции от благоприличие.

— Това е „шкандал“, това го правят само свините! — викал един от тях.

От нашите един му показал стиснат юмрук, други му казал нецензурна дума, а трети му рекъл, че му се виждал като муха.

По-нататък Димитър Дишлията, стар хайдутин, събрал около си десетина души млади момчета с няколко стъкла бира напреде си, пеел стара хайдушка песен и се провиквал до синьо небе.

Както се виражава един от съучастниците в похода, момчетата приличали тоя ден на някакви си гадове, насила затворени в парахода, и то при постоянно мъмрение.

Според разказа на Руска Роба, който бил един от непосветените на тайната, т.е. имал билет за Кладово, най-много било мъчно на момчетата, че не знаели кой ще да им бъде войвода, кой ще да ги поведе и кому ще да се покоряват. Имало мнозина, които нито познавали Ботйова, нито пък били чули, че той е определен за войвода.

— А бе, ние приличаме на разбита гемия! Пази боже, ако останем без глава — ще да ни разпръснат и избият като кучета — говорели мнозина.

По-забележителни пътници тая заран в Радецки били: в първа камара, гдето бил войводата, имало няколко свищовски търговци, които седели около една маса и уж за търговски работи говорели помежду си, но бъркали и политика, разисквали последните събития, станали в Тракия и Дряновския манастир. Други двама цинцари, житари, разглеждали на друга маса някакви си проби от кукуруз. Имало още други непознати румъни или немци, мъже и жени, които бог знае за какво са си говорили и кои са били. Във втора камара били няколко турски чиновници заедно със своя харем и един-двама още други турци, а останалите пътници — сбирщина от българи, румъни и турци. От тия последните имало някои агашетини, които на постлани килимчета надували своите наргилета с подгънати крака и се мусели, че пътниците, нашите, били дотолкова немирни, като че мухи и оси ги хапят. Капитанинът, който разчитал, че до Лом има цели четири часа, седнал на своя капитански стол и почнал да чете вестник.

Наближава вече решителната минута, ето че се виждат върбите от устието на р. Огоста, войводата, Войновски и другите по-приближени лица започнали живо да се движат и безпокоят. Не забравяли, че се трябва хладнокръвие, но то било избягнало вече. Едни казали: „Да почнем, време е“, други мислели да се почака още няколко минути, но врачаните Савов, Цветков и други, които относително местността имали решающи глас, казали, че е време. Войновски заобиколил втори път караулите, Ботйов разгледал за последен път от кувертата положението в парахода и бързо се върнал в камарата да се облича.

Най-напред Давид Теодоров със запалена цигара съвсем спокойно се доближил до капитанина, когото поздравил учтиво и го запитал за нещо. Трябвало да му се отговори и да се обърне внимание на въпроса му, защото, както казахме, Давид говореше като същ немец. Освен това неговата аристократическа физиономия, златният му ланц и хубавите му дрехи турили капитанина в известен респект. От дума на дума Давид се примъкнал в отделението на капитанина, застанал на крака, станал прав и самият капитан. После няколко минути ето че се изяснил при тях и поп Сава, облечен цивилно[10], който така също знаел шат-пат някоя немска дума. Смесил се и той в разговора, попитал — на Лом ли се отива по-напред, или на Видин, питание, което било пуснато само за бошлафлък. И той се наместил полекичка около капитанина, така щото последният оставал между двамата си бъдещи заместници. И всичко това тихо, мирно и дипломатически станало, на което никой не обърнал внимание от страна на чуждите.

А момчетата, натоварени с другите поръчки, отдавна вече стоели като забити по своите определени места. Един от ония, които се готвели да арестуват дюменджиите, спял с отворени уста и хъркал като заклан, от дяволия, разбира се. Всички зяпали във вратата на първата камара, отгдето щял да се появи славният войвода.

Тоя последният и втори път излязъл нанавън, погледал, погледал и пак се върнал бързо, като видял, че Давид и попецът се разговарят сладко-сладко с капитанина.

Часът бил около 11 заранта. Досега нямало още никакво насилие над никого, но щом Ботйов се върнал, дал заповед на двама души от свитата си да затворят камарата, да застанат на пътните врата и да не пропущат вътре никого. Бързо той си отворил куфарчето, извадил премяна войводска, сабля и други принадлежности и почнал да се облича с разтреперани ръце, както свидетелствуват очевидците. Цивилните му дрехи — палто, панталони и обуща — хвърчели из камарата, кое на масата паднало, кое на стола и пр. В няколко минути той бил вече войвода, готов за поход, облечен по следующия начин: облекло от сиво сукно, късо палто със зелени ширити наоколо и по ръкавите напъстрено; панталони със сърмени ширити и с ботуши; астраганен калпак, половината червен и със златен лев на челото; сабля, револвер, бинокъл, рог през рамото и разкошен трикольор най-отгоре, пак през рамото, с дълги краища на бедрото му. Хубавецът и представителният Ботйов, облечен в тая униформа, действително заприличал на такъв, за какъвто бил приготвен. Неговите огнени очи, запалени сега до апогея, сериозният му и решителен поглед вдъхнали кураж и респект.

Куфара си той оставил незатворен сред камарата, понеже не му бил вече нужен. Като го претърсял да не е останало нещо, намерил един вързоп прокламации, които подал на едного от свитата си да ги разпръсва вече из парахода, който по тоя или оня начин трябвало да стане вече тяхно притежание.[11]

Случайно може би, дордето трае обличането, никой чужд не влязъл и излязъл из камарата. А пътниците, които по-горе описахме, присъствували на тоя акт, на това коронясване на войводата. Кой знае, но те може да са се не усетили и не договедили даже каква е работата, или пък са се уплашили и са замръзнали на местата си, като видели сабли, револвери, обличане и пр. Факт е, че те не са се мръднали от местата си, нито пък отворили уста да запитат каква е тая работа. Униформата на Ботйова имаше голямо сходство с оная на румънските кавалеристи. Не е чудно да не са помислили, че той е някой румънски офицер, който досега бил цивилен, а оттук нататък пожелал да се облече.

— Готово? — попитал войводата.

— Готово! — отговорил Войновски.

— Да вървим! — повторил той.

— Да вървим! — отговорила свитата, която така също била облечена.

— Отваряйте вратите! — заповядал той войводски и стражата опънала двата каната до назад.

Най-напред войводата, а подире му свитата като вихрушка изскочила навън пред очите на своите другари. Свирнал Ботйов със своя рог, дръпнал си за пръв път саблята, дръпнала ги и свитата, наклонил си главата наназад и изревал колкото си може със своя гръмлив глас:

— На оръжие, момчета!…

Който е виждал… какво да кажем, който е виждал? Случаят е рядкост, няма подходящо сравнение. Да кажем, като кога коват и тракат 200–300 дюлгери, ще сбъркаме. Да речем: като кога се събаря здание, пак не прилича. То е било гръм, трясък и пукот, като че всяка дъска от парахода се е трошила, в същото време е веела буря и вятър фучал, който оглушил и зашеметил всички незнающи. Вратата на хамбарите изскочили с резите заедно, на всеки сандък се налепили по 10–15 души и с ръце чупели, и с крака ритали, и със зъби скърцали. Не само дъски хвърчели по въздуха, но цели сандъци се носели на ръце, ножове дрънчели, фишеци, паласки и чанти падали, пушки се хващали по няколко ръце от един път на една!… Обикновени пътници бягали с наведени глави без цел и без определение, нашите ги посрещали като вихрушка в своите движения, едни прескачали, други отблъсквали, трети стъпквали и пр.; жени пищели и подскачали от тръшканието и разбиванието на всеки сандък, шум и тропот, глъчки, викове и крясъци!… Но кажете — кой накъде може да отиде, когато Дунавът е дълбок, мътен и разпенен?

А Ботйов?… Ботйов в апогея. Стои той горд и величествен пред камарата, подпира се със своята гола сабля, трепери му цялото същество, тържествува му душата, събаря се, троши се, разваля се напреде му, плющи и ехти! Онова, което той проповядвал цели години за целия свят — да се разруши и унищожи всичко, да се преобърне хорското злато на олово и на желязо, — сега в тая минута го гледал напреде си, балсам и нектар текли по неговите жили.

Когато се разнесъл из парахода първият трясък, капитанинът, който следвал да говори с двамата наши приятели, Давида и поп Сава, скокнал като попарен, надникнал нанадолу и като видял движението, ахнал и охнал и потърсил с крака си да натиска параходската пищялка.[12] Но късно, Давид и поп Сава го поели под мишниците и му казали:

— Роб си!

Той извил ръце и сварил да извика на командата си:

— Дръжте разбойниците!

— Роб сте — повторил Давид. — Обърнете се и погледнете, кой стои на дюмена?

Капитанинът погледнал задната страна на парахода и видял, че неговите хора стоят със скръстени ръце и с наведени глави. Но матросите с немска дисциплина успели и награбили своите дълги върлини, чукове и дървета, кой какво намерил, и се впуснали към средата на парахода, т.е. на хамбарите, гдето нашите чупели. Но чакай да видим какво ще да кажат П. Юрданов и Сава Пенев, които видяхме вече с по шест души преди един час как запазиха входовете. Дошли от едната страна, посрещнали ги шест револвера. Заобиколили от другата, и там същото, не се шегуват хората. Те сложили своите дървета и с поглед потърсили мястото му. Двамата дюменджии отдавна стоели по солдатски под устата на четири револвера. Един от тях на първо време се опрял нещо, но дордето направи какво-годе действие, Руско Робът се залепил в тънкия му кръст и му обърнал краката нанагоре, които приличали на буквата „л“.[13]

— Да нахраня ли жабите? А? Ще мърдаш ли? Куче! — викал Робът, като че с ферман имал право да му се покоряват хората.

Гръмливият глас: „На оръжие, момчета!“, като електричество прозвучал през ушите на последните и ги турил в движение. В 5–6 минути те стоели вече наредени с пушките в ръка и с четири очи гледали в очите на своя войвода, комуто не можели да се нагледат, комуто се чудели отгде излезе и где е бил досега.

— А бе, брате, той прилича на цар! Боже мой, такъв е бил и цар Асен? — питало едно младо карловче и плакало.

Димитър Тодоров разказва, че като видял за пръв път Ботйова, той се пленил дотолкова, щото сам на себе си говорил, че ей сега да му рече да се хвърли в Дунава, ще да се покори. Друго едно момче дошло да му целува ръка; трето — да му иска позволение да изколи турците и т.н., с една реч — всички били не само доволни, но и пленени от своя вожд.

Неговият гръмлив глас произвел двойно действие, едно на друго противоречащи. Отвътре парахода гръм и трясък, а самият параход, който досега се борел с дунавските води, заспал и станал играчка на течението. Като се чул гласът: „На оръжие!“, той успял само няколко пъти да си обърне колелата и престанал съвършено. Юрданов — Инджето, когото видяхме вече, че беше приготвен за машината, като доган се впуснал вътре със своите четирима другари, които опрели револверите си в гърдите на машинистите и спрели ходението. Бързината и редът, с които се извършило заробванието и въоръжаванието на дружината, били удивителни и непонятни за всекиго от пътниците, за командата на Радецки и за самия капитанин. Далеч бил още всеки да си състави приблизително поне понятие за работата и за хората, които така мигновено станаха господари на чуждото притежание, на живота и честта на всичките. Капитанинът Дагоберт Енглендер разказва, че той наздраво бил уверен, че е заробен от разбойници, които никакви закони и нравствени задължения няма да възпрат, за да не извършат онова, което им е било прямата цел. Той се помирил вече с участта си, помирили се всички, чакали само що има да последва после първите вече успехи на неприятеля. Две-три минути най-много, дордето се получи известие от всичките части в парахода, че на всеки предприятието е извършено благополучно, че победата е пълна, траяло недоумението между победители и роби. Когато поручик Войновски отрапортувал на своя войвода, че Радецки е под негова команда, тоя последният извикал:

— Нека заповяда г. капитан долу!

Разтреперан и цял развълнуван слязъл той по стълбите от своето капитанско място, воден от Давида и от поп Сава, и съзнателно или безсъзнателно поклонил се леко на войводата, който продължавал да стои гордо с голата си сабля в ръка. Срещата на двамата тия началници, бивши и настоящи, юридически и фактически, станала пред кабинета на капитанина, близо до комина. Нашият войвода бил заобиколен от своята свита, а капитанинът сам-самненичек помежду им, запъхтян и изпотен.

— Непознати господине! — казал той Ботйову. — Вие извършихте тежко престъпление, вие осквернихте австро-маджарското знаме, компанията ще да си отмъсти — прибавил той и горделиво посочил на това знаме, което се развявало на задния параходски дирек.

— Аз имам чест да бъда български войвода, господин капитане, на 200 души смели юнаци, които се намират тука в парахода! Разбираш ли ме? Аз отивам да се бия за свобода и за право на своя поробен народ!… Аз имам право да ти потопя парахода заедно с тебе и с твоето знаме, аз отивам да мра… Туряй парахода по-скоро в мое разпоряжение, аз съм тук капитан, моята воля ще да се слуша[14] — изревал Ботйов така огнено пред носа на капитанина и се ударил в гърдите, колкото му е сила, като връчил на последния и своето писмо.

Капитанинът затреперал, смутил се той от разпалените думи и огнения поглед и с разтреперана ръка поел писмото.

Ето това писмо до капитанина на Радецки:

Monsieur Capitaine!

Messieurs les Passagers!

J’ai l’honneur de Vous déclarer qu’il y a dans ce bord insurgés bulgares dont j’ai l’honneur d’etre le Woivoda.

C’est au prix de notre bataille et de nos instruments aratoires, c’est au prix de grands efforts et du sacrifice de nos biens, c’est en fin au prix de tout ce qu’il y a de plus cher dans ce monde que nous nous sommes procuré (à l’insu et malgré les poursuits des autorités de pays dont nous avons respecté la neutralité) ce que nous était nécessaire pour courir à l’aide de nos fréres insurgés qui combattent si bravement sous le lion Bulgarie pour la liberté et l’indépendance de notre chére Patrie — la Bulgarie.

Nous prions messieurs les passagers de ne s’inquiéter point et de rester tranquilles. Quant à Vous monsieur le Capitaine j’ai le pénible dévoir de Vous inviter pour rendre le bateau à ma disposition jusqu’au débarquement, en Vous déclarant en meme temps que Votre moindre opposition me metrait dans la triste necessité d’employer la force, et malgré moi me venger du détéstable événement sur le bateau „Germania“ à Roustchouk en 1867.

Dans tous les deux cas notre cri de guerre est celui-ci:

 

 

Vive la Bulgarie!

Vive Franz Joseff!

Vive le Comte Andrachy!

Vive l’Europe Chretienne!

Woivoda H. Botioff

 

 

1867 Mai 17, sur le bateau.

 

 

Подписаните потвърдяваме същността на настоящето:

(под.) I капитан Д. Енглендер

II капитан Дойни

I машинист Харзел

(печат на „Радецки“)

 

 

(превод)

Господин капитан!

Господа пътници!

Имам честта да ви обявя, че в тоя параход се намират български бунтовници, на които аз съм щастлив да бъда войвода.

Това е приготвено с големи мъчнотии, с посредството на нашите най-последни сили и пожертвувания на нашите блага; това е свършено, най-после, с цената на всичко, което е най-скъпо на тоя свят, можахме да го приготвим (без знанието и при всичкото гонение на правителството[15], към територията на което сме държали неутралитет), това, което ни беше потребно, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братия, които се бият толкова юнашки под българския лев за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество — България.

Ние молим господа пътниците да не се безпокоят никак и да останат спокойни. Колкото за вас, господине капитане, имам тежката длъжност да ви поканя да отстъпите парахода на мое разположение до точката на излизанието ни, като ви явявам в същото време, че вашето най-малко противостоение ще да ме тури в жалната необходимост и против волята си да употребя силата и да си отмъстя заради гнусното приключение върху парахода „Германия“ в 1867 г.[16]

Във всеки случай нашият глас за бой е следующият:

 

 

Да живей България!

Да живей Франц Йосиф!

Да живей граф Андраши!

Да живей християнска Европа!

 

 

17 май 1876 г.

Из вапора Радецки

 

 

Войвода: Хр. Ботйов

Съветник: Давид Теодоров

Митю Цветков[17]

 

 

— Това сме ние, гостите на тоя параход, господине капитане — добавил войводата. — Воля ваша, както желаете, така постъпете, но аз ви повтарям, че съм бунтовнически войвода… Задръжте писмото при себе си, то ще ви помогне пред вашето правителство и компанията ви.

— Имам честта да ви се препоръчам: капитан на Радецки и кавалер на тия и тия ордени.

— И аз имам чест да ви се препоръчам: Христо Ботйов, бивши публицист, а сега български войвода.

И двамата капитани, българският и австрийският, си подали ръка, разбрали се един други, че не е в техен интерес да си правят неприятности. И двамата почнали да функционират, всеки по своята част. Капитанинът-немец бързо завзел пак своето капитанско място, отгдето роб слезе преди малко време. Той си приготвил устата да надуе тръбата и заповяда на машиниста; а нашият капитанин се обърнал към своите подчинени и им заповядал да освободят чуждите части: дюмена, машината и матросите, с изключение на касата, която се пазела от наши чак до Козлодуй. Споразумение пълно било въдворено между двамата началници, склонил капитанинът на всичките искания от страна на Ботйова, дал честна дума, че всичко ще да изпълни.

Бележки

[1] Имала право румънската полиция, за да бъде строга по онова време. Таню войвода, който едновременно премина с Ботйова Дунава на Тутракан, някои от момчетата му удариха пощата между Александрия и Мъгуреле, като убиха куриера, жандарина, конете и пр. и задигнаха всичките суми, които били значителни. Сумата се предала на българина М… в Мъгуреле, уж за обща полза, а авторите на обира с пет наполеона в джеба задигнаха си пушките и минаха Тутракан, та измряха. М… знае що е станала сумата.

[2] Оригиналът на това последно Ботйово писмо се намира у госпожа Венета, която тя пази като светиня. Тя го получила от доктор Странски, а на тоя последният е дадено от Д. Горова, който изпроводи четата до Бекет. То е писано от Ботйова на парахода между Свищов и Ряхово още с едно до приятелите, което читателите ще да срещнат по-нататък. Венета го получава тогава, когато нейният Христо бил вече към Враца. Лицето Димитър е малко момче, доведен син на Венета. Да се не чудят читателите, че в него се не споменава нищо за майката и братята на нашия войвода. То е предназначено да послужи като „наследство“, като един вид гаранция за ония, за които е имало достатъчно причини да се считат за чужди, да останат един ден сред пътя заедно с любимата Иванка. А това Ботйовото сърце не е желаело.

[3] С тая депеша Я. Ангелов пак го канят да каже в коя чета ще да отиде със своята аптека.

[4] Тая депеша е непонятна за нас, защото на 15 май, както видяха вече читателите, Хр. Ботйов беше в Гюргево. Може би братът да не е бил Христо, а Стефан или Боян. Колкото за „Симидовите рисования“, то е било знаме на мушама, което оригиналът Ф. Симидов нашарил с българския трикольор: червена, бяла и зелена краска, и отгоре лъв. Това знаме се употребило за едно отделение на четата. Сава Пенев, който го носил малко, разказва, че то захванало да се топи от слънцето. Останало на Милин камък заедно с неговия носител, когото убили.

[5] Това се потвърдява и от капитана на Радецки, както ще да се види по-нататък.

[6] Пера, който е бил твърде решителен юнак, които го познават, казват едни, че бил херцеговец, втори — македонец из Прилеп, а трети — сърбин, защото говорът му малко на сръбски приличал. Той участвувал във въстания: критското, херцеговското и пр.

[7] Тоя неизвестен княз бил познат Ботйову, затова и ние се съмняваме, че е някой нихилист, ако не е фамилия Радионов. В песента на П. Иванова „Там край селото къщичка малка“ той се встрастил дотолкова много, щото, дордето мине четата, по цял ден я пял и пак не можал да я научи, пак казвал „кищичка“ наместо къщичка. Сиромахът изгорял жив, както ще да видят читателите.

[8] После минуванието на нашата дружина румънските власти, повечето за очи може би, потърсиха виновниците на тоя поход. В къщата на Евлогия, като роднина на войводата, сам префектът направил един дипломатически обиск, без да знае, че Евлогия е бил толкова ближен на тоя поход, колкото и император Вилхелм. А богатството на героя: книги и ръкописи, които изнесли от квартирата му, съставлявали някакви си заразени дрипи от чума. Цял ден ги носели из улицата с талига. Нито Евлогия ги приел, нито българската черкова, така пропаднали неизвестно къде.

[9] Параходската команда на Радецки се е състояла от следующите лица: капитанина на парахода Дагоберт Енглендер, немец по произхождение; екипажа — машинисти, контрольори и матроси, слуги и слугини, всичко около 24 души.

[10] Поп Сава Катрафилов бил на младите си години свещеник, но за някои мирски грехове хвърлил расото, отишел в Русия, и оттам го изгонили, дошел в Браила и похлопал на печатницата на Ботйова. Последният, като се научил, че е разпопен, нямало где да го тури. А и за обичание човек е бил той от точка зрение на Ботйовите взглядове. Джумайци, разградчани, станимакалийци, чирпанци и други що анекдоти приказват за него, една от друга по-умни и гениални. В село Меричлери, мисля, Чирпанско, той подбудил българите православни да съборят протестантската черкова. От един манастир около Станимака навързал калугерите с въже и ги подбрал по пътя за Пловдив. В Цариград, в Екзархията, не знаем пак какво направил, с една реч, достойно носел расото.

[11] От тия прокламации ние не можахме да намерим нито един екземпляр. Печатани нарочно само за тоя поход и за българите в България, в Румъния не е останало нито един лист. В Радецки те били пръснати в изобилие, после в Козлодуй, Милин камък и по другите села. В последните местности е немислимо да се намерят. Предполагахме, че у капитанина на Радецки са останали комуто и писахме, но пак напусто.

[12] Тоя капитанин, както ще се види по-нататък, не бил същият, но помощникът му или друго лице.

[13] Руско Робът се потеше и по Коледа от здравина и кръвнина. В акийския затвор по-после в един ден той нарязал седем оки тютюн: от попотяване променил една памучна антерия и една котленска аба; изпил три стомни вода, преоблякъл си чисти дрешки вечерта, седнал да си почине и умрял сиромахът!

[14] Известната Вазова песен „Тих бял Дунав се вълнува“ е основана на чистата действителност и факти.

[15] Думата е за румънското правителство. Това е направено нарочно да не се компрометира то пред очите на Европа, а особено пред своята сюзеренка, като се е имало пред вид, че и втори път ще да потрябва.

[16] Думата е за Цвятка и Никола, избити в „Германия“.

[17] Вижда се работата, че народно са избрани да подпишат това писмо такива хора, които малко-много имат тежест и значение. Четата отива за Враца, а Теодоров и Цветков са врачани и познати търговци; но чудно, че във френския текст техните имена ги няма. Колкото за самите писма и тяхната автентичност, дума не може да бъде. Френския текст ние си доставихме от дирекцията на Ав. пар. дружество във Виена, гдето се храни оригиналът. А българският превод се намира в г. Ванкова, в Свищов, който той е взел на 17 май 1876 г. от едного от Ботйовите другари. Българският превод е изменен в началото, а именно няма думите: „C’est au prix de notre bataille et de nos instruments aratoires“. Разликата е твърде малка, почти незначителна, която ние и не поправихме, тъй като преводът не е наш, а той съставлява може би самият оригинал на писмото, писано с ръката на войводата.