Александър Пушкин
Пророк ^[0]

От висша жажда изнурен,

се влачех в пустошта далече,

и серафим шесткрил пред мен

на кръстопът ми се изпречи;

той пръсти, като сън, простря,

зениците ми в миг допря —

прозряха мъдрите зеници,

като на стреснати орлици.

Ушите ми докосна той

и звуци екнаха безброй:

дочух как сводът потреперва,

в небето — ангелски летеж,

в морето — гмуркаща се гмеж,

и как лоза листа разперва.

А той над мене сведе лик,

изтръгна грешния език,

бърборещ глупости лукави,

и мъдро жило на змия

в пресъхналите ми уста

с десница кървава постави.

Разсече с меч моите гърди,

отне сърцето ми туптящо,

и въглен, в който жар гори,

ми сложи в тялото трептящо.

Лежах аз, труп всред пустошта,

и Божий глас ми завеща:

„Стани пророче! Вижд и внемли^[1]

на мойта власт се покори,

и посред друми морски, земни

със стих сърцата обгори!“

 

1826