Ясмина Кадра
Атентатът (14)

13.

Господин Джаафари, дочувам през безкраен низ от подземни галерии… Господин Джаафари… Глухият глас се сблъсква с нечленоразделния ми брътвеж, превръща се в досаден лайтмотив, ту настоятелен, ту изплашен. Някакъв водовъртеж ме всмуква, сдъвква ме; бавно се въртя в мрачините. После гласът ме сграбчва отново, опитва се да ме измъкне на повърхността… Господин Джаафари… Светла ивица прорязва непрозрачността, изгаря ми очите като нажежена шпага.

— Господин Джаафари…

Идвам на себе си, а главата ми сякаш е стегната с железни клещи.

Над мен се е надвесил мъж, едната му ръка е прибрана зад гърба, а другата виси на няколко сантиметра от челото ми. Мършавата му фигура и главата, завършваща с брадичка като фуния, не ми говорят нищо. Опитвам се да разбера къде се намирам. Лежа в легло, гърлото ми е сухо, а тялото — като разглобено. Таванът заплашва да ме погребе. Затварям очи, за да спра шемета, който ме люшка като омагьосан от стихията моряк, опитвам се да си възстановя сетивата, да възвърна ориентирите си. Бавно разпознавам на стената отсреща евтина репродукция на „Слънчогледите“ от Ван Гог, картината почти се е обезцветила, а тъжен прозорец гледа към покрива на някаква фабрика…

— Какво става? — питам, като се подпирам на лакът.

— Струва ми се, че сте болен, господин Джаафари.

Лакътят ми се отпуска и падам върху възглавницата.

— Стоите в тази стая от два дни и нито за миг не сте я напускали.

— Кой сте вие?

— Управителят на хотела, господине. Камериерката…

— Какво искате?

— Да се убедим, че сте добре.

— Защо?

— Дойдохте при нас преди два дни. Наехте тази стая и се заключихте в нея. Случва се някои от гостите ни да постъпват така, но…

— Добре съм.

Управителят се изправя, гледа сервилно. Не знае как да възприеме репликата ми, заобикаля леглото и отива да отвори прозореца. Полъх от чист въздух нахлува в стаята и ме напада. Дишам дълбоко, докато кръвта не започва да пулсира в слепоочията ми.

Управителят машинално поглажда завивката в краката ми. Разглежда ме с внимание, покашля се в юмрука си и казва:

— Ние разполагаме с добър лекар, господин Джаафари. Ако желаете, можем да го повикаме.

— Аз самият съм лекар — заявявам нелепо, измъквайки се от леглото.

Коленете ми се подгъват; не успявам да се задържа прав и се отпускам на ръба на леглото. Обхващам лицето си в шепи. Управителят е смутен от голотата ми, прикривана само от слипа. Спомням си, че напуснах като луд Кфар Канна, отнесох глоба за превишена скорост край Афула и не на себе си продължих да карам до Тел Авив. Нощта ме изненада точно когато влизах в града. Спрях пред първия срещнат хотел. Невъзможно беше да се върна у дома, за да остана насаме с лъжите, попарили целия ми живот. По целия път ругаех като хамалин света и себе си, натисках с все сила педала на газта, потрепервах от жестокото свистене на гумите, което отекваше в мен като апокалиптични вопли на хидра. Сякаш връхлитах срещу стената на звука, опитвах се да стрия на пух и прах точката на невъзвратимостта, да се изгубя в разпадането на самолюбието си. Нищо вече не можеше да ме задържи където и да е, да ме помири с бъдните дни. Какви бъдни дни? Има ли живот след клетвопрестъпничеството, възкресение след оскърблението? Чувствах се толкова нищожен и жалък, че идеята да се разнежа от съдбата си би ме убила на място. Щом гласът на Абас ме настигаше, форсирах мотора до дупка. Не исках да слушам нищо друго, освен писъка на гумите при острите завои, болката ме разяждаше като киселина. За мен нямаше извинение, пък и не търсех, тъй като не заслужавах. Бях се отдал без остатък на обидата, тя проникваше до корените на косите ми и до сърцевината на ноктите ми.

Хотелът е невзрачен. Неоновата му табела е изнемощяла. Наех стая, както човек страда, без да се оплаква. След горещия душ отидох да вечерям в едно бистро, след това се напих яко в някакъв долнопробен бар. Необходими ми бяха часове, за да намеря пътя. Когато най-после се добрах до стаята, мигновено пропаднах в бездната на съня.

Трябва да се подпирам на стената, за да стигна до банята. Тялото ми почти не ме слуша. Гади ми се, зрението ми се замъглява, гледам като през облак. Спал съм два дни в тази воняща стая, без сънища и без спомени; две нощи съм отлежавал сякаш в прегръдките на погребален саван… Господи! В какво съм се превърнал?

Огледалото ми показва изтерзано лице, допълнително обезобразено от наболата брада. Тъмни кръгове подчертават бялото на очите ми и хлътналите бузи. Приличам на побъркан, който излиза от делириум.

Утолявам жаждата си направо от крана, дълго оставам под душа неподвижно, докато водата ме облива, и постепенно достигам до някакво крехко равновесие.

Управителят отново тропа на вратата ми, за да провери дали не съм изпаднал в алкохолна кома. Отдъхва си, като ме чува да ръмжа и безшумно се оттегля. Обличам се и все още не на себе си, напускам хотела, за да се възстановя.

Задрямал съм на пейката в един малък слънчев парк, гален от шумоленето на листата.

Когато се събуждам, вечерта се е спуснала. Не знам къде да се дяна, как да употребя самотата си. Забравих да взема мобилния си телефон, както и часовника. Изведнъж започвам да изпитвам страх от усамотението. Нямам доверие в човека, който не е забелязал нападащото го зло. Същевременно не съм готов да понеса другите. Добре че забравих мобилния, мисля си. В това състояние ми е трудно да си представя как разговарям с когото и да било. Ким навярно ще задълбочи раната ми; Навеед може да ми поднесе претекст, който не ми изнася. В пустия парк се чувствам сам-самичък на света, като отломка от кораб, изхвърлена от вълните на гибелен бряг.

Връщам се в хотела, забелязвам, че съм забравил тоалетния си несесер и лекарствата си. Оставен на нощната масичка, телефонът ме предизвиква. Но на кого да се обадя? И колко е часът? Стаята се изпълва със задъханото ми дишане. Не се чувствам добре; неумолимо ме тегли нанякъде…

Отново се озовавам на улицата. Ненадейно. Не си спомням как съм напуснал хотела, не знам откога се влача из квартала. Наоколо всички прозорци са тъмни. Само мотор бръмчи някъде далече, а след това нощта отново завладява всички спящи… Близо до будката за вестници има телефонна кабина. Краката ми сякаш насила ме отвеждат натам. Ръката ми сваля слушалката, пръстите ми набират номер. На кого се обаждам? Какво ще му кажа? Чувам сигнала на другия край, пет, шест, седем пъти. Щракване и сънен глас роптае… „Ало? Кой е? Имаш ли представа колко е часът? Утре съм на работа…“ Разпознавам гласа на Ясер. Учудвам се, че съм се свързал с него. Защо точно той?

— Амин е…

Мълчание, след това боботещият глас на Ясер се укротява:

— Амин ли? Нещо сериозно ли се е случило?

— Къде е Адел? — чувам се, че питам.

— Даваш ли си сметка, че е три часът сутринта…

— Къде е Адел?

— Откъде да знам? Сигурно си гони делата. Седмици наред не съм го виждал.

— Ще ми кажеш ли къде е или да дойда да го чакам у вас?

— Не — вика той, — само не идвай във Витлеем. Типовете от онзи ден те търсят. Казват, че си ги преметнал, че „Шин Бет“^[1] те изпраща.

— Къде е Адел, Ясер?

Отново настъпва мълчание, по-дълго от предишното, накрая Ясер изострено изрича:

— В Джанин… Адел е в Джанин.

— Джанин не е най-подходящото място, където човек да инвестира в бизнес, Ясер. Там земята се къпе в огън и кръв.

— Чуй ме, наистина по последни сведения се намира в Джанин. Нямам никаква причина да те лъжа. Ако искаш, ще ти дам знак, щом се върне… Мога ли да знам какво се е случило? Какво има, синко, защо ме търсиш по такова време?

Затварям телефона.

Не знам защо, но се чувствам малко по-добре.

 

 

Нощният пазач е недоволен, че го измъквам от леглото в три часа сутринта — заключват хотела в полунощ, а аз съм забравил кода за влизане. Пазачът е мършав младеж, вероятно студент, който нощем бди над съня на ближните си, за да си плаща следването. Отваря ми без ентусиазъм, търси ключа ми, не го намира.

— Сигурен ли сте, че го оставихте, преди да излезете?

— Че защо да мъкна със себе си ключ?

Той дълго се рови из рецепцията, тършува сред бумагите и списанията, разхвърляни около факс и фотокопирна машина, накрая се изправя, мърморейки.

— Странно…

Опитва се да си спомни къде са оставени резервните ключове, но все не успява напълно да се разсъни.

— Потърсихте ли във вас, господине?

— Казах ви вече, не е в мен — заявявам и посягам към джобовете си.

Ръката ми замръзва: ключът е в джоба ми. Изваждам го притеснено. Нощният пазач въздиша, видимо раздразнен. Все пак успява да се овладее и ми пожелава лека нощ.

Асансьорът не работи, качвам се по тясното стълбище до петия етаж, но се сещам, че стаята ми е на третия и се връщам обратно.

Не светвам лампата в стаята. Събличам се, изтягам се на кревата, без да го оправям за спане, гледам тавана, докато малко по малко изчезвам в него като в черна дупка.

След петия ден установявам, че все по-определено не съм на себе си. Рефлексите изпреварват намеренията ми, а непохватността ми още повече обърква всичко. През деня се уединявам в стаята, настанил се на стола или потънал в леглото, очите ми се обръщат, сякаш се опитвам да видя опакото на натрапчивите си мисли. Непрекъснато ме връхлитат странни идеи — мисля си да поверя продажбата на вилата на агенция за недвижими имоти, да сложа кръст на миналото и да се изселя в Европа или в Съединените щати. През нощта излизам като хищник да плячкосвам из съмнителните свърталища, в места, където никога преди това кракът ми не е стъпвал, тъй като се боя да не срещна познат или бивш колега. Полумракът на тези мръсни и одимени барове, вмирисани на мухъл, ме изпълва със странното чувство, че съм невидим. Въпреки притеснителната близост на мърморещи пияници и на жени с омагьосани очи, никой не ми обръща внимание. Свивам се в някой отдалечен ъгъл, където пийналите девици не надничат, и поркам спокойно, докато дойдат да ми кажат, че затварят. Тогава отивам да си допия виното все в същия парк, на същата пейка, а в хотела се връщам призори.

И накрая, в една бирария изгубвам контрол над себе си. Гневът, който тлееше дни наред, избухва. Очаквах това. Оголената ми чувствителност рано или късно трябваше да даде на късо. Думите ми звучаха грубо, отговарях рязко; липсваше ми търпение, реагирах зле, когато някой ме погледнеше случайно. Нямаше съмнение, че се превръщам в друг човек, непредвидим и омагьосан едновременно. Но тази вечер в бирарията надминах себе си. Първо не харесах мястото, където ме настаниха. Исках да съм някъде на закътано, но нямаше свободни маси. Намусих се, но отстъпих. След това обаче келнерката ми съобщи, че печеният на скара дроб е свършил. Тя, изглежда, не лъжеше, но усмивката й не ми хареса.

— Искам дроб на скара — настоявам.

— Съжалявам, свърши.

— Не ме интересува. Прочетох в менюто, изложено навън, че сервирате дроб на скара, и влязох именно заради него, нищо друго не желая.

Виковете ми прекъсват звънтенето на вилиците. Клиентите се обръщат към мен.

— Какво сте ме зяпнали? — започвам да крещя.

Управителят пристига начаса. Използва целия си професионален чар, за да ме успокои; но привидната му любезност отприщва моите демони. Разпореждам се незабавно да ми донесат дроб на скара. В помещението нахлува прибой от възмущение. Някой направо настоява да ме изхвърлят навън. Това е господин на възраст, с вид на ченге или на военен в цивилни дрехи. Подканвам го да се опита да ме прогони. Той охотно приема и ме хваща за врата. Келнерката и управителят се противопоставят на грубияна. С гръм и трясък пада стол, а след това шумът се примесва с ругатни. Пристига полиция. Офицерът е блондинка с пищна гръд, с гротесков нос и пламтящи очи. Грубиянът й обяснява как е избухнала свадата. Свидетелствата му биват подкрепени от келнерката и от голяма част от клиентелата. Униформената дама ме извежда на улицата и иска да си покажа документите. Отказвам да ги дам.

— Той е кьоркютук пиян — боботи един полицай.

— Прибираме го — решава офицерът.

Наблъскват ме в някаква кола и ме отвеждат в най-близкия полицейски участък. Там ме принуждават да си представя документите, да си изпразня джобовете и ме затварят в килия, където двама пияници хъркат със свити юмруци.

Един час по-късно един полицай идва да ме изведе. Отвежда ме да си получа личните вещи от едно гише и после в приемната. Навеед Ронен е там, облегнат на едно бюро, гледа ме покрусен.

— Я виж ти, моят дух пазител — възкликвам неприятно.

Навеед прави знак с глава и отпраща полицая.

— Как разбра, че съм в панделата? Да не си изпратил ченгета по дирите ми?

— Нищо подобно, Амин — казва той уморено. — Отдъхнах си, че те виждам на крак. Очаквах нещо по-лошо.

— Какво например?

— Отвличане или дори самоубийство. Търся те дни и нощи наред. Щом научих от Ким, че си изчезнал, те обявих за издирване в полицейските служби и в болничните заведения. Казвай къде беше?

— Няма значение… Мога ли да си тръгвам? — питам офицера зад гишето.

— Вие сте свободен, господин Джаафари.

— Благодаря.

Топъл вятър премита улиците. Две ченгета разговарят, пушейки, единият облегнат на стената на участъка, а другият седнал върху стъпалото на затворническа кола.

Автомобилът на Навеед се намира на отсрещния тротоар, фаровете му светят.

— Къде си тръгнал? — пита ме той.

— Да се разтъпча.

— Късно е. Не искаш ли да те оставя у вас?

— Хотелът ми е наблизо…

— Какъв хотел? Да не си забравил пътя към дома си?

— Много добре се чувствам на хотел.

Навеед смаяно прокарва ръка по лицето си.

— Къде е хотелът ти?

— Ще взема такси.

— Не искаш ли да те придружа?

— Няма смисъл. Пък и искам да бъда сам.

— Трябва ли да разбирам, че…

— Няма нищо за разбиране — прекъсвам го. — Искам да бъда сам и точка. Изразих се ясно.

Навеед ме догонва на ъгъла. Изпреварва ме, за да ми пресече пътя.

— Повярвай ми, Амин, не е хубаво това, което правиш. Виж докъде си се докарал.

— Нещо лошо ли правя? Кажи ми къде сбърках?… Колегите ти са гадове, ако искаш да знаеш. Те са расисти. Другият започна, но трупнаха вината върху мен. Макар да излизам от участъка, нищо осъдително не съм сторил. Достатъчно ми се насъбра тази вечер. Сега желая просто да си отида в хотела. Не искам да ми свалиш луната, дявол да го вземе! Има ли нещо лошо в това, че искам да бъда сам?

— Няма — заявява Навеед, но поставя ръка пред гърдите ми, за да ми попречи да продължа. — Просто можеш да си причиниш зло, като се изолираш. Трябва да дойдеш на себе си. Уединил си се. Грешиш, като твърдиш, че си сам. Все още имаш приятели, на които можеш да разчиташ.

— Мога ли да разчитам на теб?

Въпросът ми го изненадва.

Той разперва ръце и казва:

— Разбира се.

Гледам го. Очите му не се отвръщат, само скулите леко потрепват.

— Искам да премина от другата страна на огледалото — изръмжавам, — от другата страна на Стената.

— В Палестина ли?

— Да.

Прави лека гримаса, обръща се към двете ченгета, които ни гледат скришом.

— Смятах, че си приключил с този проблем.

— И аз смятах така.

— Какво подпали отново жаравата под краката ти?

— Да кажем, че е въпрос на чест.

— Твоята е непокътната, Амин. Не сме виновни за злото, което ни причиняват, а само за онова, което самите ние сме сторили.

— Трудно ми е да преглътна горчивия хап.

— Не си длъжен.

— Точно тук грешиш.

Навеед хваща брадичката си между палеца и показалеца и присвива вежди. Трудно му е да си ме представи в Палестина в това състояние на депресия, затова търси подходящ начин да ме разубеди.

— Идеята никак не е добра — изважда той най-простия аргумент.

— Други идеи нямам.

— Къде точно искаш да отидеш?

— В Джанин.

— Градът е в положение на обсада.

— Аз също… Не отговори на въпроса ми. Мога ли да разчитам на теб?

— Предполагам, че нищо не е в състояние да те вразуми.

— Какво означава разум?… Мога ли да разчитам на теб, да или не?

Той е едновременно объркан и поразен.

Бъркам в джобовете си, намирам измачкан пакет цигари, изваждам една и я мушвам в устата си. Забелязвам обаче, че запалката ми я няма.

— Нямам огън — извинява се Навеед. — Трябва да престанеш да пушиш.

— Мога ли да разчитам на теб?

— Не виждам как. Ти отиваш в минирана територия, където нямам никаква власт и там не мога да разчитам на късмета си. Не знам какво се опитваш да докажеш. Там няма нищо за теб. Отвсякъде се стреля, а заблудените куршуми нанасят повече щети от истинските битки. Предупреждавам те, Витлеем е санаториум в сравнение с Джанин.

Той прави гаф, опитва се да си върне думите назад — много късно. Последната му фраза експлодира в мен като бомба. Адамовата ми ябълка ще изскочи от гърлото, когато го поставям натясно:

— Ким ми обеща да не казва нищо, а тя винаги е държала на думата си. Ако не е проговорила, откъде знаеш, че съм бил във Витлеем?

На Навеед му е досадно, но нищо повече. Лицето му не издава вътрешно вълнение.

— Какво би сторил ти на мое място? — ожесточава се той. — Жената на най-добрия ми приятел е камикадзе. Всички се оказахме неподготвени, съпругът й, съседите й, близките й. Искаш да разбереш как и защо ли? Това е твое право. Но е и мое право.

Не мога да се опомня.

Вцепенявам се.

— Значи така! — просъсквам.

Навеед се опитва да се приближи до мен. Вдигам двете си ръце, умолявайки го да остане там, където е, свивам по първата уличка и изчезвам в нощта.