Ясмина Кадра
Атентатът (11)

10.

Тъжна гледка представлява Ясер. Объркан, заровил врат в мръсната си яка, сякаш очаква небето да се стовари върху главата му, той се прави, че зорко следи пътя, за да не срещне погледа ми. По всичко личи, че съм тръгнал в погрешна посока. Ясер не е човек, на когото може да се разчита в тежки случаи — още по-малко пък да участва в подготовката на касапница. Преминал шестдесетте, той е развалина с изтерзани очи и хлътнала уста, готов да ми заиграе по свирката, стига да присвия ядно вежди. Щом казва, че нищо не знае за атентата, значи е така. Ясер никога не поема рискове. Не си спомням да съм го виждал да се заканва или да запретва ръкави, за да се сбие с някого. Напротив, той бърза да се скрие в черупката си и да очаква напрежението да отмине, вместо да проявява какъвто и да било знак за протест. Паническият му страх от ченгетата и сляпото му подчинение на държавните авторитети го обричат на непрекъснато старание да оцелее — бъхти се без почивка, за да свърже двата края, и възприема всеки спечелен залък хляб като подигравка с кутсузлука. И сега, като го гледам, свит зад волана, със сбръчканата му шия и жалкия му профил, изпитвам вина, че се е появил на пътя ми, осъзнавам напълно безсмисления характер на начинанието си. Само че как да угася жаравата, която ме гори отвътре? Как да се погледна в огледало, без да забулвам лицето си, със смазаното си самочувствие и със съмнението, което, макар да съм изправен пред безмилостния факт, продължава да си играе с мъката ми? Откакто капитан Моше ме предостави на собствената ми персона, не мога да затворя очи, без да се озова срещу усмивката на Сихем. Тя беше толкова нежна и приветлива и пиеше ненаситно от устните ми, когато стояхме в нашата градина, аз я бях прегърнал през кръста и й разказвах за хубавите дни, които ни очакват, за великите планове, които съм готов да осъществя заради нея. Още усещам пръстите й, впити в моите, а възторгът и убедеността й ми изглеждаха непреходни. Тя твърдо вярваше в блажените ни бъднини и влагаше сърце всеки път, когато дори аз се задъхвах. Бяхме толкова щастливи, толкова уверени един в друг. По каква магия мавзолеят, който издигах около нея, се срути като пясъчен замък, разрушен от вълните? Как да продължа да вярвам, след като заложих цялата си убеденост върху една традиционна свещена клетва, която се оказа толкова ненадеждна, колкото всяко фалшиво обещание? Тъй като не мога да си отговоря на всичко това, дойдох във Витлеем да провокирам дявола, на свой ред се проявих като самоубиец, тъй като бях безутешен и гол.

Ясер ми обяснява, че трябва да остави камионетката си в един гараж, понеже уличката, водеща към тях, е затворена за коли. Чувства се облекчен, че най-после може да каже нещо, без да рискува да сгафи. Разрешавам му да паркира бричката си където ще. Той кимва с глава и се втурва по гъмжаща от хора улица, като освободен от непоносимо бреме. Пресичаме хаотично заселен квартал и излизаме на прашен площад, където някакъв продавач на шишчета се мъчи да държи мухите по-далече от късовете месо. Въпросният гараж е на ъгъла на малка уличка, срещу двор, осеян с изпочупени щайги и с парчета от бутилки. Ясер два пъти натиска клаксона и трябва да чака дълго, преди да чуе вдигането на резето. Голяма мръсносиня врата се отваря със скърцане. Ясер маневрира на място, за да ориентира предницата на камионетката в нещо като дворче, и ловко се плъзва между корпуса на малък кран и раздрънкан джип. Разгърден и беловлас пазач ни приветства лениво с ръка, затваря вратата и отива да си гледа обичайната работа.

— Преди това беше запуснат склад — информира ме Ясер, за да смени темата на разговора. — Моят син Адел го купи за жълти стотинки. Имаше намерение да инвестира в автомонтьорство. Но нашите хора са толкова оправни и толкова малко се грижат за таратайките си, че фалитът се оказа неизбежен. Адел изгуби много пари в това начинание. В очакване на други възможности, той превърна склада в гараж за живеещите наоколо.

Половин дузина коли отлежават в гаража. Някои от тях са неизползваеми, със спукани гуми и изпочупени предни стъкла. Вниманието ми се насочва към голямолитражен автомобил, гариран малко встрани, прислонен от слънцето. Това е мерцедес стар модел, кремав на цвят, полупокрит с чергило.

— Той е на Адел — гордо ми доверява Ясер, тъй като е проследил погледа ми.

— Кога си го е купил?

— Не си спомням.

— Защо е на трупчета? Да не би да не е в движение?

— Когато Адел го няма, никой не го кара.

В главата ми гласовете се наслагват. Първо чувам капитан Моше — шофьорът на автобуса Тел Авив-Назарет каза, че жена ти се е качила в мерцедес стар модел, кремав на цвят, — но ето че Навеед Ронен проговаря и го прогонва — тъстът ми има същата.

— Къде е Адел?

— Знаеш как са спекулантите. Един ден тук, после — там, преследват сполуката.

Лицето на Ясер отново се набръчква.

В Тел Авив рядко ми се случва да посещавам роднини, но Адел често ме посещаваше. Млад, динамичен, той искаше да преуспее на всяка цена. Още нямаше седемнайсет години, когато ми предложи да му стана съдружник и да си опитаме късмета в телефонията. Въздържах се, а той дойде отново да ми предложи друг проект. Искаше да се заеме с рециклиране на автомобилни части. Много пот изхабих, докато му обясня, че съм хирург и нямам намерение да се подвизавам на друго поприще. По онова време идваше у дома всеки път, когато пристигаше в Тел Авив. Беше чудесно и забавно момче, а Сихем го прие охотно. Мечтаеше да основе предприятие в Бейрут и оттам да се устреми да превзема арабския пазар, особено този на монархиите от Персийския залив. Но вече повече от година не бях го виждал.

— Когато Сихем дойде у вас, Адел с нея ли беше?

Ясер нервно потърква върха на носа си.

— Не знам. Бях в джамията за петъчната молитва, когато тя е дошла. Намерила е у дома само внук ми Иссам, който пазеше къщата.

— Нали каза, че не е останала дори да изпие чаша чай?

— Лошо се изразих.

— А Адел?

— Не знам.

— Иссам знае ли?

— Не съм го питал.

— Иссам познава ли жена ми?

— Предполагам, че да.

— Откога пък я познава? Сихем никога не е стъпвала във Витлеем, а нито ти, нито Лейла, нито внукът ти сте идвали у нас.

Ясер се оплита; ръцете му издават притеснение.

— Да се върнем у нас, Амин. Ще поговорим за всичко това пред чаша хубав чай.

В дома им нещата допълнително се усложняват. Заварваме Лейла на легло, една съседка стои до главата й. Пулсът й е слаб. Предлагам да я отведем в най-близката болница. Ясер отказва и ми обяснява, че млечната ми сестра е подложена на лечение, а множеството хапчета, които гълта всеки ден, я докарват до това състояние. Малко по-късно Лейла заспива, а аз заявявам на Ясер, че искам да се срещна с Иссам.

— Добре — отвръща той без въодушевление, — ще ида да го потърся. Той живее през две карета къщи.

Двайсет минути по-късно Ясер се връща заедно с момченце с матов тен.

— Болен е — предупреждава ме Ясер.

— Щом е така, не биваше да го разкарваш.

— Като се налага… — мърмори той раздразнено.

Не научавам кой знае какво от Иссам. Явно дядо му го е инструктирал, преди да ми го представи. Според него Сихем дошла сама. Поискала хартия и писалка, за да пише. Иссам откъснал лист от своята тетрадка. Когато Сихем свършила да пише, му подала писмото и го помолила да го пусне в пощата; той така и направил. Иссам забелязал някакъв мъж на ъгъла, когато излизал. Не можел да си припомни чертите му, но не бил някой от квартала. Когато се върнал от пощата, Сихем си била заминала, а непознатият изчезнал.

— Ти сам ли беше у дома?

— Да. Баба беше в Ен Керем, при леля. Дядо — в джамията. Аз си пишех домашните и пазех къщата.

— Познаваш ли Сихем?

— Виждал съм нейни снимки в албума на Адел.

— Веднага ли я разпозна?

— Не веднага. Но си спомних къде съм виждал лицето й, когато тя ми каза коя е. Не искаше да се срещне с никого специално, само държеше да напише това писмо, преди да си тръгне.

— Как изглеждаше?

— Красива.

— Не ти говоря за това. Бързаше ли или изпитваше вълнение?

Иссам размисля.

— Нормално си изглеждаше.

— Това ли е всичко?

Иссам се допитва с поглед до дядо си и не прибавя нито дума.

Обръщам се рязко към Ясер и го подхващам:

— Каза ми, че не си я срещнал; Иссам не добави нищо ново към това, което вече научихме. Откъде тогава знаеш, че жена ми е била във Витлеем, за да получи благословия от шейх Марван?

— И последното хлапе в града ще ти го каже — отвръща ми той. — Цял Витлеем знае, че Сихем е отишла при него преди атентата. Той е нещо като иконата на градчето. Някои дори се кълнат, че е говорил с нея и я целунал по челото. При нас това са естествени реакции. Мъченикът е отворена книга за всякакви небивалици. Може и слуховете да преувеличават, но според всички Сихем е била благословена от шейх Марван този петък.

— В голямата джамия ли са се срещнали?

— Не по време на молитвата. Много по-късно, след като вярващите са се прибрали по домовете си.

— Разбирам.

 

 

Рано на следващия ден отивам в голямата джамия. Няколко молещи се са коленичили върху широките килимчета, застилащи земята; други, всеки свит в някой ъгъл, четат Корана. Събувам си обувките пред прага на храма и влизам. Някакъв старец настръхва, когато го питам има ли към кого да се обърна, ядосва се, че го безпокоя, докато се моли. Озъртам се наоколо да видя човек, който може да ме ориентира.

— Да? — прозвучава нечий глас зад гърба ми.

Човекът е млад, с изпито лице, много висок, с дълбоки очи и закривен нос. Подавам му ръка, но той не я докосва. Лицето ми не му говори нищо, но е заинтригуван от натрапването ми.

— Доктор Амин Джаафари.

— Да?…

— Аз съм доктор Амин Джаафари.

— Чух. Какво мога да сторя за вас?

— Името ми нищо ли не ви говори?

Поглежда ме уклончиво.

— Не разбирам.

— Аз съм съпругът на Сихем Джаафари.

Вярващият присвива очи, за да осмисли думите ми. Изведнъж челото му силно се набръчква, а лицето му посивява. Докосва с ръка сърцето си и възкликва:

— Господи! Как не се сетих!

Засипва ме с извинения:

— Много съм виновен.

— Няма нищо.

Разперва ръце, за да ме прегърне.

— Братко Амин, за мен е чест и привилегия да се запозная с вас. Веднага ще съобщя на имама, че сте тук. Сигурен съм, че той с удоволствие ще ви приеме.

Моли ме да почакам, отива към минбара^[1], отгръща завеса, водеща към скрито преддверие, и изчезва. Молещите се, които четат Корана, подпрени на стената, ме разглеждат с любопитство. Не са чули името ми, но са забелязали как младежът веднага промени поведението си, преди да побърза да предупреди господаря си. Един едър брадат субект направо зарязва Корана си и започва безцеремонно да ме разглежда, от което ми става неприятно.

Струва ми се, че крайчето на завесата се повдига, но никой не се появява зад минбара. Пет минути по-късно вярващият се завръща, видимо посърнал.

— Съжалявам много. Имамът не е тук. Излязъл е, без да го видя.

Той си дава сметка, че останалите молещи се ни наблюдават; с мрачния си поглед ги принуждава да ни оставят на мира.

— Ще се върне ли за молитвата?

— Естествено… — но се овладява и добавя: — Не знам къде е отишъл. Вероятно ще се върне след няколко часа.

— Няма значение, ще го чакам тук.

Младежът обезпокоено поглежда към минбара и промърморва:

— Не е сигурно дали ще се върне, преди да мръкне.

— За мен това не е проблем. Имам търпение.

Отчаян, той махва с ръка и се оттегля.

Сядам със скръстени крака в подножието на една колона, вземам книга с хадиси^[2] и я отварям напосоки върху коленете си. Моят събеседник отново се появява, прави се, че разговаря с някакъв старец, върти се из голямото помещение като диво животно в клетка; накрая излиза на улицата.

Минава час, а след него и втори. Към обяд отнякъде изникват трима младежи, приближават се към мен и след традиционния поздрав ме информират, че моето пребиваване в джамията е безполезно, и ме молят да си вървя.

— Искам да видя имама.

— Той е болен. Тази сутрин му прилоша. Ще се върне чак след няколко дни.

— Аз съм доктор Амин Джаафари…

— Добре — прекъсва ме по-ниският, трийсетгодишен мъж с изпъкнали скули и набраздено от бръчки чело. — Сега се върнете в дома си.

— Не преди да се срещна с имама.

— Ние ще ви съобщим, когато той се почувства по-добре.

— Знаете ли къде да ме намерите?

— Във Витлеем всичко се знае.

Любезно, но твърдо ме отпращат, изчакват да си обуя обувките и мълчаливо ме съпровождат до ъгъла на улицата.

 

 

Двама от тримата мъже, които ме съпроводиха, продължават да ме следят, докато стигам центъра на града. Демонстративно. За да покажат, че ме държат под око и че не е в мой интерес да се връщам обратно.

Пазарен ден. Площадът гъмжи от народ. Отивам в едно съмнително кафене, поръчвам си турско кафе без захар и барикадиран зад стъклото, изцапано с отпечатъци от пръсти и наплюто от мухи, наблюдавам оживения пазар. В помещението, задръстено от примитивни маси и скърцащи столове, старци скучаят под мрачния поглед на заклещения зад тезгяха барман. До мен спретнат петдесетгодишен мъж пуши наргиле. Малко по-далече младежи шумно играят на домино. Оставам тук, докато идва време за молитвата. Когато отеква призивът на мюезина, решавам да се върна в голямата джамия, надявайки се да изненадам имама по време на служба.

Още на улицата ме пресрещат двама от онези, които ме следяха сутринта. Не са доволни, че ме виждат отново, и не ме оставят да се приближа към джамията.

— Лошо е това, което правите, докторе — казва ми по-високият.

Връщам се при Лейла, за да изчакам следващата молитва.

Отново се изпречват пред мен, преди да вляза в джамията. Този път трети мъж се присъединява към моите вбесени от упорството ми пазачи. Той е добре облечен, нисък, набит, с фини мустаци и посребрена дълга брада. Приканва ме да го последвам в малка уличка и там, далеч от хорското любопитство, ме пита какво смятам да правя.

— Искам да се срещна с имама.

— По какъв въпрос?

— Отлично знаете защо съм тук.

— Може би, но вие не знаете къде се набутвате.

Заплахата е ясна; очите му пронизват моите.

— В името на всичко свято, докторе — казва той, личи му, че е на път да си изпусне нервите, — направете каквото ви се каза: идете си у дома.

Той ме оставя и си тръгва, а спътниците му затварят пътя след него. Връщам се в дома на Ясер и чакам да стане време за молитвата след залез-слънце, твърдо решен да гоня имама до дупка. Междувременно Ким ми се обажда. Успокоявам я, като обещавам привечер да се свържа с нея.

Слънцето на пръсти се стопява на хоризонта. Шумовете от улицата утихват. Лек ветрец нахлува в напечения от жарта на следобеда вътрешен двор. Ясер се връща няколко минути преди молитвата. Раздразнен е, че ме намира в дома си, но се успокоява, като разбира, че няма да остана за през нощта.

След повика на мюезина излизам на улицата и за трети пореден път се насочвам към джамията. Пазачите на храма не ме чакат в свърталището си; този път ме изпреварват и изникват пред мен съвсем близо до дома на Ясер. Петима са. Двама стоят на пост в края на уличката, останалите трима ме изблъскват до една врата.

— Не си играй с огъня, докторе — казва ми един здравеняк, притискайки ме към стената.

Опитвам се да се измъкна, но херкулесовите му мускули не ме отпускат. В сумрака очите му мятат ужасяващи пламъчета.

— Номерът ти не учудва никого, докторе.

— Жена ми се е срещала с шейх Марван в голямата джамия. По тази причина искам да видя имама.

— Разказвали са ти врели-некипели. Не те щем тук, докторе.

— Какво ви преча?

Въпросът ми едновременно го развеселява и вбесява. Той се навежда над рамото ми и дудне в ухото ми:

— Не си разигравай коня в нашия град, да не ти е бардак!

— Внимавай какви ги говориш — предупреждава го дребосъкът с изпъкналите скули и набразденото от бръчки чело, с когото вече бях разговарял в джамията. — Не се намираме в кочина.

Простакът се сепва и отстъпва малко назад. Поставен на мястото му, той стои встрани и не помръдва.

Ниският ми обяснява с помирителен тон:

— Доктор Амин Джаафари, сигурен съм, че вие не си давате сметка какво притеснение предизвиква присъствието ви във Витлеем. Хората тук са станали страшно мнителни и чувствителни. Винаги са нащрек, защото се опитват да дадат отпор на провокациите. Израелците си търсят повод, за да ни отнемат правата и да ни подложат на режима на гето. Ние знаем това и се опитваме да не допускаме грешките, които те очакват от нас. А вие се хващате на тяхната игра…

Той ме гледа право в очите.

— Нямаме нищо общо с жена ви.

— Обаче…

— Моля ви, доктор Джаафари. Разберете ме.

— В този град жена ми се е срещнала с шейх Марван.

— Наистина се говорят такива неща, но това не е вярно. Шейх Марван отдавна не е идвал при нас. Подобни слухове се разпространяват, за да се спаси той от засадите. Всеки път, когато тръгва нанякъде, се разнася мълвата, че е в Хайфа, във Витлеем, в Джанина, в Газа, в Назарет, в Рамала, едновременно навсякъде, за да се потулят следите му и да останат в тайна неговите маршрути. Израелските тайни служби са по петите му. Цял контингент издайници биват използвани, за да бъде обявена тревога, щом той се покаже. Преди две години се спаси по чудо от радионасочвана ракета, изстреляна от хеликоптер. По този начин изгубихме много видни личности, предвождащи борбата ни. Припомнете си как беше убит шейх Ясин^[3], на неговата преклонна възраст и прикован към инвалидна количка. Трябва да бдим над малцината водачи, които са ни останали, доктор Джаафари. А вашето поведение не ни помага…

Той поставя ръка на рамото ми и продължава:

— Жена ви е мъченица. Ние ще й бъдем вечно признателни. Но това не ви дава право да вдигате шум около нейната саможертва, нито да поставяте в опасност когото и да било. Ние уважаваме мъката ви, уважавайте и вие нашата борба.

— Искам да знам…

— Много е рано, доктор Джаафари — прекъсва ме той безапелационно. — Моля ви, върнете се в Тел Авив.

Дава знак на хората си да се изтеглят.

Когато двамата оставаме сами, той с две ръце ме хваща за врата, вдига се на пръсти, звучно ме целува по челото и си тръгва, без да се обръща.