Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Attentat, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Георги Цанков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- notman (2016)
Издание:
Ясмина Кадра. Атентатът
Превод: Георги Цанков
Редактор: Сирма Велева
Художник на корицата: Ина Бъчварова
Коректор: Станка Митрополитска
Компютърен дизайн: Калина Павлова
ИК „Прозорец“, София, 2008
ISBN: 978–954–733–588–2
История
- — Добавяне
12.
Ким беше права; трябваше да предам писмото на Навеед; той щеше да го използва по-успешно от мен. Тя не грешеше и когато ме съветваше да се пазя от самия себе си, защото от всички неправдоподобности аз бях най-трудната за допускане. Необходимо ми беше време, за да осмисля очевидното. Нечуван шанс беше, че се измъкнах цял-целеничък — наистина, с празни ръце, не съвсем невредим, но все пак на крака. Неуспехът на това приключение дълго ще ме преследва, упорито като угризение на съвестта, позорно като фарс. Какво постигнах в крайна сметка? Само обикалях около една илюзия, също като пеперуда около догаряща свещ, повече привлечена от изкушенията на любопитството си, отколкото заслепена от гибелната светлина на вощеницата. Трапът, който се мъчех да отворя, не ми разкри нито една от тайните си; само запрати в лицето ми миризмата на мухъл и паяжините си.
Вече не изпитвам нужда да стигна по-далеч.
Сега, когато видях със собствените си очи как изглежда един военачалник и създател на камикадзета, хватката на моите демони отслабна. Реших да се откажа от диренията си и да се върна в Тел Авив.
Ким си отдъхна. Тя кара колата мълчаливо, здраво сграбчила с две ръце волана, сякаш за да се убеди, че не бълнува, че наистина ме отвежда вкъщи. От сутринта тя не произнася нито дума, тъй като се бои да не сбърка и аз внезапно да променя намеренията си. Стана по тъмно, за да подготви тихо всичко и да ме събуди едва когато повечето багаж е вече в багажника.
Напускаме еврейските квартали с наочници на слепоочията. Не трябва да се оглеждаме нито надясно, нито наляво или да спираме където и да било; най-дребното невнимание може да провали всичко. Очите на Ким са вперени в шосето пред нея, водещо право към градската порта. Освободен от ужаса на нощта, денят обещава да бъде сияен. Градът сякаш трудно се измъква от леглото. Няколко ранобудници изникват от мрачините, потайни, с подпухнали от недосънувани сънища очи; лазят край стените, подобни на китайски сенки. Тук и там се чуват редки шумове, някъде вдигат желязна ролетка на магазин, другаде потегля кола. Един автобус яко боботи, устремен към спирката си. В Йерусалим хората са много внимателни сутрин. От суеверие — обикновено по първите проявления и жестове на зората определят какъв ще бъде настъпващият ден.
Ким се възползва от рехавото движение, за да кара бързо, много бързо. Не си дава сметка колко е нервна. Сякаш се опитва посредством скоростта да предвари колебанията в настроението ми, бои се, че мога да си променя решението и да се върна във Витлеем.
Тя изправя гръб едва когато последните предградия на града изчезват в огледалото за обратно виждане.
— Няма пожар — казвам й.
Тя сваля крака си от педала за газта, сякаш изведнъж забелязва, че е настъпила змия по опашката. Всъщност най-вече я безпокои умората в гласа ми. Чувствам се толкова грохнал, толкова жалък. Какво отидох да търся във Витлеем? Някоя лъжа, за да пооправя онова, което е останало от физиономията ми? Остатък от достойнство, когато всичко се проваля? Да проявя яростта си на публично място, за да се знае колко мразя тези гадове, които потъпкаха мечтите ми?… Да приемем, че всички се втренчват в мъката и отвращението ми, че хората се отдръпват, когато преминавам, че свеждат глави под моя поглед… и какво от това? Променя ли се нещо? Коя рана се затваря, коя фрактура се намества?… Дълбоко в себе си дори не съм сигурен, че искам непременно да стигна до корените на моето нещастие. Всъщност не се страхувам да се сражавам, но как да кръстосам сабя с призраци? Повече от ясно е, че не съм си на мястото. Нямам никаква представа нито от разните гуру, нито от наемниците им. През целия си живот неотстъпно съм обръщал гръб на проклятията на едните и на машинациите на другите, бях вкопчен в амбициите си като жокей в коня си. Отказах се от племето си, приех да се разделя с майка си, съгласявах се на какви ли не компромиси, за да се посветя изцяло на кариерата си на хирург; нямах време да се интересувам от травматизмите, подкопаващи призивите за помирение на два избрани народа, решили да превърнат благословената от Бога земя в поле на ужас и гняв. Не си спомням да съм аплодирал борбата на едните или да съм осъждал тази на другите, намирал съм поведението им за безразсъдно и отчайващо. Никога не съм се чувствал въвлечен по какъвто и да било начин в кървавия конфликт, който всъщност противопоставя мъчениците и изкупителните жертви на престъпната история, винаги готова да повтори престъпленията си. Познавах толкова отвратителни враждебни действия, че единственият начин да не заприличам на тези, които стоят зад тях, беше да не ги практикувам на свой ред. Между възможността да подам и другата си буза и отвръщането на удара аз предпочетох да облекчавам състоянието на пациентите си. Упражнявам най-благородната професия и за нищо на света не искам да компрометирам гордостта, която тя ми вдъхва. Присъствието ми във Витлеем беше просто бягство напред; псевдогероизмът ми — отвличане на вниманието. Кой съм аз, та да реша, че мога да преуспея там, където специалните служби всекидневно удрят на камък? Имам пред себе си идеално смазана организация, усъвършенствала се в продължение на години в заговори и военни операции, тя не се церемони дори с най-изкусните агенти на контраразузнаването. Аз мога да й противопоставя единствено разочарованието си на измамен съпруг и напомпания си гняв без реална стойност. В подобен дуел няма място за чувства, още по-малко — за разнежване; само дулата, коланите с динамит и коварните удари са в правото си тук и тежко на кукловода, чийто марионетки отказват да играят — дуел без милост и без правила, при който съмненията са фатални, а грешките — непоправими, целта определя средствата, а спасението е невъзможно, изместено от шемета на отмъщенията и на зрелищната смърт. Винаги съм изпитвал свещен ужас от танкове и бомби, виждал съм в тях крайната форма на най-лошото в човешката природа. Нямам нищо общо със света, в който нахлух във Витлеем; не познавам неговите ритуали, нямам понятие от повелите му и нямам никакво намерение да се свързвам с него. Мразя войните и революциите, както и историите за изкупително насилие, които се навиват около себе си като безконечни винтове, влачейки цели поколения през едни и същи абсурдни касапници, без в главите им да просветне. Аз съм хирург, намирам, че в плътта ни има достатъчно стаена болка, за да е необходимо здрави телом и духом люде да се нахвърлят върху други.
— Остави ме вкъщи — казвам на Ким, когато сградите на Тел Авив започват да се мержелеят в далечината.
— Имаш нещо да взимаш оттам ли?
— Не, искам да си отида у дома.
Тя сбръчква вежди.
— Много е рано.
— Това е моята къща, Ким. Рано или късно трябва да се върна там.
Ким си дава сметка, че е направила гаф. С нервен жест оправя кичур коса над очите си.
— Не това исках да кажа, Амин.
— Няма нищо.
Тя кара няколкостотин метра, хапейки устни.
— Пак ли мислиш за този проклет знак, който не си успял да разбереш?
Не й отговарям нищо.
Иззад един хълм изскача трактор. Младежът, който го кара, се е вкопчил здраво във волана, за да не падне. Две рижави кучета съпровождат машината от двете страни, едното души нещо по земята, а другото се разсейва. Появява се къщичка, оградена с плет, мъничка и грохнала, а след това китка дървета я скриват с ловкостта на фокусник. Отново в полето край нас се редят ниви; очертава се великолепна реколта.
Ким внимателно изпреварва военен конвой и отново се връща към темата:
— Не се ли чувстваш удобно при мен?
Обръщам се към нея; тя предпочита да гледа право пред себе си.
— Ким, знаеш добре, че не бих останал и секунда повече. Оценявам присъствието ти до мен. Но ми е необходимо да се оттегля, за да преосмисля последните дни на бистра глава.
Ким се бои, че ще се почувствам зле, че няма да понеса да остана насаме със себе си и в крайна сметка ще се поддам на терзанията си. Тя смята, че съм на прага на депресията, много близо до опасността да направя фаталния жест. Не е необходимо да го споделя с мен: цялото й поведение издава дълбокото й безпокойство: пръстите, които барабанят по каквото докопат, устните, изкривени в отчаяни гримаси, очите, изплъзващи се от упорството на моите, гърлото, стържещо всеки път, когато иска да ми каже нещо… Питам се как успява да издържи и зорко да ме следва.
— Съгласна съм — отстъпва тя. — Ще те оставя у вас и ще дойда да те взема вечерта. Ще вечеряме вкъщи.
Гласът й трепери.
Изчаквам спокойно да се обърне към мен и казвам:
— Необходимо ми е известно време да остана сам.
Преструва се, че размисля, а след това, изкривила устни, се осведомява:
— Докога?
— Докато нещата се уталожат.
— Може да продължи много дълго.
— Уверявам те, не съм чак толкова зле. Просто имам нужда да се изолирам.
— Много добре — отсича тя, без да може да прикрие гнева си.
Дълго мълчим.
— Мога ли поне да минавам да те виждам?
— Ще те извикам, щом бъде възможно.
Усещам, че чувствителността й е силно засегната.
— Не го приемай навътре, Ким. Ти не си виновна. Знам, че трудно мога да обясня поведението си, но ти отлично разбираш какво се опитвам да ти кажа.
— Цялата работа е, че не искам да се изолираш. Смятам, че още не си в състояние да се оправяш сам. И не бих желала да си изгриза от притеснение малкото от пръстите, което ми е останало.
— О, няма да си го простя!
— Защо не дадем възможност на професор Менах да те прегледа? Той е великолепен психиатър и твой добър приятел.
— Ще отида да го видя, обещавам, но не в сегашното ми състояние. Трябва първо да се съвзема. Да се приведа в състояние да слушам съвети.
Тя ме оставя пред дома ми и не посмява да ме съпроводи вътре в къщата. Преди да затворя вратата, й се усмихвам. Тя ме поглежда тъжно.
— Опитай се да не позволиш на твоя знак да ти почерни живота, Амин. Това състояние постепенно изхабява човека и накрая няма да можеш да направиш нищо, ще рухнеш като гнила мумия.
Без да изчака реакцията ми, тя дава газ и потегля.
Когато шумът на нисана утихва и оставам сам срещу моя дом и неговото мълчание, осъзнавам колко страшна е самотата ми; Ким вече ми липсва… Отново съм сам… Не обичам да те оставям сам, ми каза Сихем, преди да тръгне за Кфар Канна. И изведнъж ми просветва. Онази вечер, в момента, когато най-малко очаквах, Сихем ми подготви кралско пиршество; само любимите ми ястия. Вечеряхме на свещи, само двамата в хола. Тя не яде почти нищо, деликатно кълвеше трохички от чинията си. Беше толкова красива и толкова далечна едновременно. „Защо си тъжна, моя любов?“ — запитах я. „Не обичам да те оставям сам, скъпи“ — ми отговори. „Три дни не е чак толкова много“ — казах аз. „За мен е цяла вечност“, призна тя. Това е било нейното послание, знакът, който не успях да разчета. Но как да съзра бездната зад блясъка на очите й, как да отгатна сбогуването след толкова щедрост, тъй като тази нощ тя ми се отдаде както никога преди?
Минава една друга вечност, докато треперя на прага, преди да прекрача.
Чистачката не се е появявала. Опитвам се да я открия по телефона, но все попадам на секретаря. Решавам сам да взема нещата в ръце. Къщата е в състоянието, в което я оставиха хората на капитан Моше; в стаите цари ужасен хаос, чекмеджетата са по земята, съдържанието им е разпиляно, гардеробите са изпразнени, етажерките са изтръгнати от местата им, мебелите са преместени, някои — преобърнати. Междувременно навсякъде са се натрупали прах и мъртви листа, тъй като стъклата са изпочупени, а аз не успях да затворя някои прозорци. Градината е грозна картинка; осеяна е с бутилки, вестници и всевъзможни предмети, които линчуващите ме онзи ден оставиха след себе си, за да компенсират недовършената си работа. Обаждам се на познат стъклар; той казва, че в момента е зает, и обещава да дойде надвечер. Започвам, като се опитвам да въведа ред в стаите; събирам всичко, разхвърляно по земята, вдигам преобърнатите мебели, поставям етажерките и чекмеджетата по местата им, отделям повредените неща от здравите. Когато стъкларят пристига, завършвам с метенето. Той ми помага да изхвърлим торбите с боклук, отива да огледа прозорците, а аз се оттеглям в кухнята, за да изпуша цигара и да изпия едно кафе. Връща се с тефтер, в който е отбелязал различните поправки, които са наложителни.
— Ураган или вандализъм? — пита ме той.
Предлагам му чаша кафе, която приема на драго сърце. Той е едър риж мъж с лице, осеяно с лунички, по-голямата част от което се заема от огромната му уста, със закръглени и отпуснати рамене и с къси крака, които завършват с прорязани военни обувки. Познавам го от години; на два пъти съм оперирал баща му.
— Има бачкане бол — информира ме той. — Двайсет и три стъкла трябва да се подменят. Налага се да повикаш и дърводелец; два прозореца са съсипани, а и капаците трябва да се поправят.
— Познаваш ли добър дърводелец?
Той размисля, присвивайки очи.
— Има един, който не е лош, но не знам дали сега е свободен. Започвам от утре. Днес много бачках и съм гроги. Дойдох само да огледам. Съгласен ли си?
Поглеждам си часовника.
— Добре, разбираме се за утре.
Стъкларят си изпива кафето на един дъх, прибира тефтера в чанта с отпуснати ремъци и си тръгва. Страхувах се, че може да се разприказва за атентата, защото очевидно знаеше кой стои зад него, но не го стори. Отбеляза си какво има да майстори и точка. Прекрасно.
След като си отиде, вземам душ и излизам в града. Първо едно такси ме откарва до гаража, където си оставих колата, преди да тръгна за Йерусалим, след това се настанявам зад волана и потеглям по крайморския булевард. Трескавото движение ме принуждава да завия рязко към един паркинг край Средиземно море. Двойки и цели семейства спокойно се разхождат покрай брега. Вечерям в малък спокоен ресторант, изпивам няколко бири в бар на другия край на улицата, след това се шляя по плажа до късно през нощта. Шумът на вълните ми вдъхва усещане за пълнота. Връщам се у дома леко пиян, но доста шлака е изтекла от съзнанието ми.
Унасям се на фотьойла, облечен, с обувки на краката — сънят ме грабва между две дръпвания от цигарата. Внезапно ме разбужда шум от блъскане на прозорец. Къпя се в пот. Струва ми се, че съм сънувал лош сън, но не мога да си спомня нещо конкретно. Ставам, залитайки. Сърцето ми се е свило; тръпки лазят по гърба ми. Кой е там? — чувам се да крещя. Запалвам лампата във вестибюла, в кухнята, в стаите, дебна откъде идва подозрителният шум… Кой е там? Един френски прозорец на първия етаж е отворен, завесата се е издула от вятъра. На балкона няма никого. Но присъствието остава, едновременно смътно и близко. Тръпките ми се засилват. Вероятно това е Сихем или нейният призрак, тя се завръща… Сихем. Постепенно тя изпълва пространството. Сърцето ми прескача няколко пъти, а през това време къщата се изпълва с нея като яйце, остава ми само глътка въздух, колкото да не се задуша. Всичко отново става частица от господарката на дома: полилеите, шкафовете, корнизите, полиците, цветовете… Тя е избирала картините и пак тя ги е закачвала по стените. Виждам я как отстъпва няколко крачки, опряла пръст до брадичката си, накланя глава наляво и надясно, за да се убеди, че рамката е поставена добре. Сихем имаше много силно развито чувство за детайлите. Тя не оставяше нищо на случайността и можеше с часове да размества картини или да оправя гънките на завесите. Преминавам през кухнята, а след това от стая в стая, имам чувството, че вървя по следите й. Почти реални сцени заемат мястото на спомените. Сихем си почива на коженото канапе. Нанася деликатни пластове розов лак на ноктите си. Всяко кътче пази частица от сянката й, всяко огледало отразява частица от образа й, всеки полъх разказва за нея. Трябва само да протегна ръка, за да уловя смеха й, въздишката й, дъха на парфюма й… Искам да ме дариш с дъщеря — казвах й в утрото на нашата любов… Руса или тъмнокоса? — питаше тя поруменяла… Искам да е здрава и красива. Цветът на очите и на косите е без значение. Мечтая си да наследи блясъка на погледа ти и трапчинките, та като се усмихва, да прилича на теб… Стигам до салона на първия етаж, драпиран с тъмночервен велур, с млечнобели завеси на прозорците и два внушителни фотьойла, разположени върху красив персийски килим, до които има маса от стъкло и хром. Голяма библиотека от дива череша заема цяло крило, от единия до другия край, пълна с грижливо подредени книги и украшения, донесени от далечни страни. Тази стая е нашата кула от слонова кост. Двамата със Сихем не допускахме никого тук. Това беше нашето интимно място, нашата светая светих. Понякога идвахме тук, за да помълчим заедно и да възстановим сетивата си, грохнали от шумовете на всекидневието. Вземахме книга или пускахме музика и поемахме на вълнуващо пътешествие. Четяхме както Кафка, така и Джубран Халил Джубран[1], слушахме с еднакво вълнение Ум Калсум[2] и Павароти… Изведнъж тялото ми настръхва от глава до пети. Усещам дъха й във врата си, плътен, топъл, подмамващ, сигурен съм, че е достатъчно да се обърна, за да се озова лице в лице с нея, да я изненадам с разпуснати коси, грейнала, с огромни очи, по-красива, отколкото в най-безумните ми сънища…
Не се обръщам.
Излизам заднишком, докато дъхът й се изгубва сред въздушните течения, връщам се в моята стая, запалвам всички абажури и лампи, за да прогоня мрака, събличам се, изпушвам една последна цигара, поглъщам две хапчета успокоително и се мушкам в леглото си.
Не угасвам светлините.
На следващия ден се озовавам в салона горе, допрял лице до прозореца, дебна изгрева. Как съм попаднал отново в това обсебено от призраци място? Съзнателно или като сомнамбул? Нямам представа.
Небето над Тел Авив надминава себе си; никъде не се вижда ни следа от облаче. Луната прилича на малка изрезка. Последните звезди постепенно изчезват в опала на зората. Отвъд сградата съседът лъска предното стъкло на колата си. Винаги става пръв в целия квартал. Собственик на един от най-луксозните ресторанти в града, той държи да пристигне в халите преди конкурентите си. Понякога се е случвало да разменяме поздрави в полумрака, той, готов да тръгне на пазар, а аз — на връщане от болницата. След атентата се прави, че никога не съм съществувал.
Стъкларят идва към 9 часа с избеляла камионетка. Подпомогнат от две пъпчиви момчета, той разтоварва материалите си и стъклата, внимателен като сапьор. Съобщава ми, че скоро ще дойде и дърводелецът. Той изниква малко по-късно, спира пред нас покритата си с брезент камионетка. Едър и сух мъжага, с набраздено от бръчки лице, гледа сериозно. Навлякъл изтъркан гащеризон, той иска да види счупените прозорци. Стъкларят се заема да му ги покаже. Оставам на долния етаж, седя във фотьойла, пия кафе и пуша. В един момент решавам да се разтъпча в малкия парк недалече от дома ми. Времето е чудесно и слънцето позлатява дърветата наоколо. Замислям се обаче, че някоя злополучна среща може да ми провали деня, и се отказвам.
Навеед Ронен ми телефонира към 11 часа. Междувременно дърводелецът е отнесъл с камионетката си прозорците, които ще поправя в ателието си. Стъкларят и двамата му помощници работят на втория етаж и са почти незабележими.
— Какво става, стари приятелю? — пита Навеед, доволен, че ме е намерил. — Амнезия ли имаш, или си само разсеян? Отиваш някъде, връщаш се, изчезваш, после се появяваш отново и нито веднъж не помисляш да се обадиш на скъпия си приятел, за да му оставиш координатите си.
— Какви координати? Ти сам признаваш, че не се задържам на едно място.
Той се смее.
— Това не пречи. Мене също не ме свърта на едно място, но жена ми винаги знае къде да ме намери, когато съм й нужен. Добре ли минаха нещата в Йерусалим?
— Откъде знаеш, че съм бил в Йерусалим?
— Нали съм ченге… (пак се смее) Обадих се у Ким и Бенджамен вдигна слушалката. Той ми каза къде сте.
— А как разбра, че съм се върнал?
— Потърсих Бенджамен, но попаднах на Ким… Сега доволен ли си от обясненията?… И така, търся те, защото Маргарет ще се радва, ако дойдеш на вечеря у нас. Цяла вечност не те е виждала.
— Не тази вечер, Навеед. Имам домашна работа. Впрочем при мен е цял екип стъклари, а сутринта дойде и дърводелец.
— Тогава утре.
— Не знам дали ще успея да свърша дотогава.
Навеед се прокашля, размисля и ми предлага:
— Ако работата е много, мога да ти изпратя помощ.
— Не, просто дребни ремонти. Достатъчно народ имам на главата си.
Навеед пак кашля. Това е тик, който при него се проявява винаги, когато е притеснен.
— Все пак те няма да нощуват при теб, нали?
— Не, но почти. Благодаря ти, че се обади, предай поздравите ми на Маргарет.
По обяд Ким не се обажда, сигурен съм, че е минала при Навеед, за да разбере дали още съм жив.
Дърводелецът донася прозорците, сам ги монтира, проверява как се затварят в мое присъствие. Дава ми да подпиша фактура, прибира парите и се оттегля, със загаснал фас в крайчеца на устата си. Стъкларят и помощниците му отдавна са си заминали. Преоткривам дома си, спокойното му възстановяване след боледуване и тайната на мрачините му; качвам се в салона горе, за да предизвикам призраците. В ъглите нищо не помръдва. Потъвам в едно кресло срещу току-що поправения прозорец и гледам как нощта пада като острие на гилотина над града, окървавявайки хоризонта.
Сихем се усмихва от снимка над стереоуредбата. Едното й око е по-голямо от другото, може би заради измъчената усмивка. Човек винаги се смее пред фотоапарата, за да изглежда убедителен — дори когато сърцето му плаче. Това е стара снимка, една от първите след нашата сватба. Спомням си, че беше за издаването на паспорт. Сихем не държеше непременно да заминем в чужбина за медения си месец. Знаеше, че средствата ми са ограничени, и предпочиташе да ги вложим в апартамент, не толкова мрачен като нашия в предградието.
Ставам и отивам да разгледам портрета отблизо. От лявата ми страна, върху етажерка с плочи, виждам фотоалбум с кожена подвързия. Взимам го почти машинално, връщам се на креслото и започвам да го разлиствам. Не изпитвам особени емоции. Все едно разлиствам списание, очаквайки реда си пред зъболекарски кабинет. Снимките дефилират пред очите ми, пленници на мига, в който са направени, студени като гланцовата хартия, изпразнени от каквото и да било чувство, способно да ме размекне… Сихем под плажен чадър, огромни черни очила прикриват лицето й, в Шарм ел-Шейх; Сихем върви по „Шан-з-Елизе“ в Париж; двамата позираме редом с гвардеец на Нейно величество британската кралица; с моя племенник Адел в градината; на светска вечеря; на прием в моя чест; с баба й във фермата в Кфар Канна; чичо й Абас, с гумени ботуши, я дундурка на коленете си; Сихем пред джамията в родния си квартал в Назарет… Продължавам да разгръщам спомените, без да се задържам на подробностите. Сякаш обръщам страниците на някакъв предишен живот, на минало, което завинаги си е отишло… Внезапно една снимка привлича вниманието ми. Тя представя племенника ми Адел, който се смее, сложил ръце на кръста си, пред една джамия в Назарет. Връщам се назад до снимката, на която Сихем позира пред джамията от детството си. Това е нова снимка, най-много от една година, заради чантата, която й купих за рождения ден през януари. Отдясно се вижда капакът на червена кола и момченце, клекнало до кученце. Сега отново гледам Адел. Червената кола пак е там, момченцето и кученцето — също. Това са две снимки, направени по едно и също време, вероятно двамата са си разменяли местата. Необходимо ми е известно време, за да осъзная видяното. Сихем ходеше редовно в Назарет, когато отсядаше при баба си. Тя обожаваше родния си град. Но Адел?… Не си спомням да съм го срещал там. Това не е негов район. Той често идваше да ни види в Тел Авив, когато делата му го измъкваха от Витлеем, но какво ще търси в Назарет… Сърцето ми прескача. Прилошава ми. Двете снимки ме плашат. Опитвам се да намеря някакво извинение, довод, хипотеза — напразно. Жена ми никога не излизаше с наш роднина, без аз да знам за това. Тя винаги ми казваше къде отива, с кого се е срещала, кой й се е обадил по телефона. Вярно е, че ценеше Адел заради хумора и спонтанността му, но да се среща с него извън къщи, далеч от Тел Авив, без да ми спомене дори, това не беше никак типично за нея.
Съвпадението ме измъчва. Грабва ме в ресторанта и ми разваля вечерта. Не ме оставя и у дома. Държи ме буден въпреки двете приспивателни… Адел, Сихем… Сихем, Адел… Автобусът Тел Авив — Назарет… Поискала да слезе, като казала, че е забравила нещо важно. Качила се в кола, която следвала автобуса… Мерцедес стар модел, кремав на цвят. Идентичен с този, който видях в гаража във Витлеем… Той е на Адел — гордо ми довери Ясер… Сихем във Витлеем, последна спирка преди атентата… Прекалено много съвпадения, за да са случайни.
Отмятам завивките. Будилникът показва 5 часа сутринта. Обличам се, влизам в колата и с пълна газ потеглям към Кфар Канна.
Във фермата не откривам никого. Един съсед ми съобщава, че баба е постъпила в болницата в Назарет и че племенникът й Абас е до нея. В болницата не ми разрешават да видя пациентката, изпратена по спешност в операционната. Мозъчен кръвоизлив, информира ме една медицинска сестра. Абас е в чакалнята, полузаспал на една пейка. Вижда ме, но не става. Такъв си е по природа; наканва се трудно като стара карабина. Ерген на петдесет и пет години, никога не е напускал фермата, пази се от жените и от гражданите като от чума, предпочита да бъхти цял ден, вместо да седне на маса с някого, който не мирише на гумно и на пот. Як като канара грубиян с хапливи устни и бетонирана мутра. Носи ботуши, изцапани с кал, ризата му е избеляла под мишниците, а панталонът му е грапав като шкурка и отвратителен, подобен на чергило. Обяснява ми лаконично, че е намерил баба на земята, с отворена уста, че е тук от часове и че е забравил да пусне кучетата. Кризата на баба го безпокои, но не е особено разчувстван.
Чакаме в залата, докато един лекар идва да ни съобщи, че операцията е приключила. Състоянието на баба е стабилно, но шансовете й да оцелее са минимални. Абас иска разрешение да се върне във фермата.
— Трябва да нахраня кокошките — мрънка той, без особено да се интересува от обясненията на доктора.
Скача в ръждивата камионетка и отпрашва към Кфар Канна. Следвам го с моята кола. Едва когато приключва със задълженията си във фермата, тоест в края на деня, той забелязва, че още съм тук.
Признава, че неведнъж е виждал Сихем с младежа на снимката. Първия път, когато се връщала от фризьорския салон и си била забравила портмонето в камионетката. Тогава изненадал Сихем да разговаря с този младеж. В началото Абас не си помислил нищо лошо. Но след това, като ги наблюдавал заедно на различни места, започнал да проявява съмнение. Едва когато момчето от снимката започнало да се шляе около фермата, Абас го заплашил, че ще му счупи главата с някоя кирка. Сихем много зле приела случилото се. Оттогава не стъпила повече в Кфар Канна.
— Не е възможно — казах му. — Тя е била при баба за двете молитви[3].
— Казвам ти, че не се е връщала, откакто пустосах негодника.
Събирам цялата си смелост и го питам какви са били отношенията между жена ми и момчето на снимката. Отначало, учуден от наивността на въпроса ми, той ме измерва с поглед обидено и намусено:
— Картина ли искаш да ти нарисувам или какво?
— Имаш ли поне някакви доказателства?
— Има знаци, които не подвеждат. Не беше нужно да ги изненадам, когато са се награбили. Достатъчно ми беше да ги гледам как подпират стените.
— Защо не ми каза нищо?
— Не си ме питал. Пък и обичам да си гледам само в моята чиния.
В този момент го ненавиждам, както не съм ненавиждал никого през живота си.
Връщам се при колата и потеглям, без да погледна в огледалото за обратно виждане. Натискам газта до дупка и въобще не гледам накъде карам. Дали ще пропусна остър завой или ще се нахакам фронтално в някое ремарке, опасностите направо ме привличат. Струва ми се, че точно това търся, но шосето е ужасяващо празно. Който прекалено много мечтае, забравя да живее — казваше мама на баща ми. Баща ми не я слушаше. Той не споделяше нейното отчаяние на любовница, нито самотата й на съпруга. Между тях сякаш имаше невидима преграда, тънка като ципа, но тя ги държеше раздалечени на двата полюса. Баща ми виждаше само платното си, същата картина, която рисуваше зиме и лете, претрупана до такава степен, че нарисуваното изчезваше под поправките, преди да го възпроизведе отново върху нов статив, все същото, до най-дребния детайл, убеден, че въздига своята Мадона с белезници до равнището на Мона Лиза, че тя ще му отвори всички хоризонти и ще покрие с лаври престижните зали, където той ще я изложи. И тъй като живееше единствено с мисълта за това невъзможно признание, той не забелязваше нищо около себе си, нито разочарованието на една пренебрегната съпруга, нито гнева на един детрониран патриарх… Може би точно това се беше случило и между мен и Сихем. Тя беше моето платно, моето най-голямо признание. Виждах само радостите, които тя ми носеше, и не подозирах нейните мъки, нито слабостите й… Аз не живеех с нея истински, не — иначе щях да я идеализирам много по-малко, по-малко щях да я изолирам. Като си мисля сега, как бих могъл да живея, след като не преставах да я мечтая?