Сара Зетел
Възвръщане (18)

17.
Лифските тресавища, Царството на Небесните сили, сутрин

„Не се прекланяй пред плодовете на твоя интелект, защото колкото и да са ценни, възможно е някой ден да бъдеш принуден да ги унищожиш.“

 

Откъс от „Началото на Бягството“, таен исторически архив на Рудолантските витаи

Приклекнал на пода в колибата на Ковач на желязо, Ерик се опитваше да завърже с въженце навития на руло дюшек, който бе взел от талигата на войниците. Предния ден, след като дъждът спря, той се зае да помага на Джей и Сърце да натоварят плячката на клана върху саловете. През това време жителите на селото събираха със завидна бързина всички вещи, които можеха да са им от полза по един или друг начин. Ковач дори бе успял да домъкне до брега своята издялана от камък наковалня, защото Лифското тресавище бе едно от малкото места в Царството, където камъните бяха рядкост.

Ерик метна вързопа със завивките на гръб, събра дрехите си в раница и излезе навън. Арла и Сърце тъкмо запрягаха воловете в двете останали талиги, които също бяха натоварени с плячка и покъщнина. Ерик забеляза, че Джей се навърта около Сърце и избягва да се приближава към нервно пръхтящите животни.

„Дано не съм забравил как се управлява волска талига — помисли си Ерик. — Инак ще прекарам два дни като багаж.“

Сенките на къщите бяха започнали да се скъсяват. Като се изключеха Бурна вода и Очи над Стената, те бяха последните в селището. Ерик си проправи път през тръстиката до едно открито място, където Арла проверяваше впряга на втората талига. Животните шляпаха с опашки върху яките си гърбове.

Тя го видя и се усмихна.

— Май на „Ю-Кенай“ беше по-добре. — Арла кимна към талигата. Скамейката бе увиснала и сцепена, а облегалката стърчеше назад.

— Какво пък, поне не те очаква дълъг път — отвърна Ерик. В раницата си бе затъкнал картата, която Джей бе надраскал върху парче бяла щавена кожа, за да може да ги открие, след като приключи в Първоград. Небесният не бе предложил доброволно информацията — Ерик я поиска от него.

— Обещай ми, че докато си с него, ще спиш с едно отворено око — прошепна Ерик.

Арла се засмя.

— Значи и ти го чувстваш, нали? А си мислех, че само аз… Ти също се пази… Ерик.

Тя изведнъж протегна ръце и го прегърна. В първия миг го завари неподготвен, но веднага след това и той отвърна на целувката й.

Когато най-сетне го пусна, той се помъчи да каже нещо, но не успя. Нищо не му идваше наум. Отдръпна се бавно от нея, а тя не се опита да го задържи.

За щастие едва сега откъм селото се зададоха Очи над Стената и Бурна вода. Изглежда момчето все пак ги бе видяло, защото се мръщеше озадачено.

— Дъще, само не отивай твърде далеч в задачата си — подметна Очи над Стената и Ерик осъзна, че тя също е наясно какво става между тях.

— Ще се постарая, мамо — сведе глава Арла. — А ти се грижи за нея — тя отмести поглед към Бурна вода. — Искам да се държиш и да постъпваш като възрастен, какъвто вече си, инак ще накарам баща ти да те усуче отново в пелените.

Ерик отмести сконфузено поглед. Едва сега видя, че Сърце се е покатерил върху талигата и почуква нетърпеливо с остена.

— Бурна вода обещава да се държи като мъж — избоботи момчето с глас, който наподобяваше бащиния.

— Да служите и да се подчинявате — тросна се Очи над Стената. — Такъв е вашият дълг. — А ти намери сестра си и се убеди, че все още е моя дъщеря.

— Камък в Стената обещава да го изпълни. — Арла скочи на талигата толкова бързо, че Ерик не можа да види изражението й. Джей се покатери предпазливо до нея. Мисълта, че докато пристигнат задникът на Небесния ще е пълен с трески, накара Ерик да се позасмее.

— Дий! — викна Арла и размаха остена. — Размърдайте се, глупави животни!

Воловете се напънаха и закрачиха бавно напред. Талигата ги последва с мъчително скърцане. Арла и Джей щяха да следват пътя покрай стената на Лифското тресавище, докато излязат на Теснопътския друм. Ерик и Сърце щяха да се движат в приблизително същата посока, докато стигнат отбивната за Първоград.

Скоро тръстиката погълна талигата на Арла. Още известно време обаче се чуваше тропотът на тежки копита и скърцането на колелата.

Ерик се извърна и откри, че Очи над Стената и Бурна вода все още стоят зад него. „Ама че семейство!“ — помисли си той, а после вдигна двете си ръце.

— Безименните ще говорят за делата ви. Правдата е на тяхна страна.

Очи над Стената сведе глава с достойнство, по-подходящо за кралска особа.

— Ръка на Морско острие! — извика го Сърце. — Ще тръгнем ли преди да се стъмни?

„И аз бих предпочел «Ю-Кенай», Арла — помисли си Ерик, докато крачеше към втората талига. — Дори Аду знае кога не трябва да ме прекъсва.“

Платнището на втората талига бе скъсано. Ерик метна раницата си отзад и се настани неохотно, досущ като Джей, на скамейката до Сърце. Облегна се назад, без дори да погледне спътника си, и зарея поглед из околната местност, готвейки се за продължителното и скучно пътуване. Постепенно се унесе в мисли. Джей със сигурност щеше да повика Обединителите веднага щом се прибере в своя „заслон“. А когато приключат с витаите, Ерик и Арла можеха да се качат на кораба на Обединителите и да се върнат на Шестнайсети май. Оттам биха могли да отидат навсякъде из Обитаемата галактика. Ще бъдат далече от Стената на Света, а Арла ще получи онова, за което е мечтала. Вече няма да е Лишена, а Малко око и момчетата дори няма да бъдат татуирани.

Сигурно никога вече няма да види лейди Пламък. Ще остави на Сърце да уреди подробностите с тяхното семейство. Ерик опря ръце на коленете си. С тези и други подобни мисли усещаше как постепенно увереността му се възвръща. Той се надигна предпазливо, като се придържаше за пречките на покривалото, и се огледа. Наближаваха Средпътния пролом — тесен проход между Разрушения каньон и долината на Мъртво море. Той вдигна поглед към неравния ръб на Стената на Света. Щяха да я следват още известно време, докато излязат на павирания друм за Първоград.

Талигата подскочи върху една неравност и Ерик се разлюля.

— Извинявай — подметна през рамо Сърце. Ерик понечи да му отвърне, че не е станало нищо, но Сърце продължи разговора в неочаквана посока: — Знаеш ли, ние те чакахме да се върнеш.

Ерик бавно повдигна глава и втренчи поглед в профила на Сърце.

— Кои „вие“?

— Аз и моите приятели. Мислещи хора, недоволни Учители, съратници Еретици.

Ерик смръщи чело.

— За какво говориш? — попита той, докато се наместваше на скамейката.

— Знаехме, че си отишъл отвъд Стената на Света. Десет години чакаме да се появиш отново и да ни разкажеш какво си видял там. — Сърце едва сдържаше вълнението в гласа си. — Когато се върнем в Първоград, ще разпространя новината, че… — Талигата подскочи рязко.

— Ей, внимавай! — извика Ерик.

Сърце дръпна поводите и подвикна на животните да забавят ход.

— Гледай пътя, Сърце! — скастри го Ерик. — А ако искаш някой да ти разказва за световете, иди попитай книжниците. При тях ще ти е много по-интересно.

— Очи Гарисмитови! — възкликна Сърце. — Твоите да не са ги извадили? Не виждаш ли, че това е нашият шанс? След като се справим с витаите, в градовете ще настъпи хаос. Ако сме готови, ако сме въоръжени с истината за живота отвъд Стените на Света, лесно ще съберем поддръжници. Ти ще говориш с онези, които вече са пъхнали крак в стремето. Ще им разкажеш за Небесните и за това колко ценят… — Той млъкна, забелязал втренчения поглед на Ерик. После разпери ръце: — Ние умираме, Ръка на Морско острие. Царството умира. И ти го знаеш. Всяка година се раждат все повече увредени деца. Нужни са ни помощта и знанията на Небесните, за да оцелеем.

„Не мога да повярвам на ушите си!“ — помисли си Ерик. Той се готвеше да отвърне, когато долови нов шум над свистенето на вятъра и тропота на копитата. Беше познат и същевременно не на място. Протяжно далечно бучене, като приближаваща се гръмотевица, но по-плавно. Ерик скочи от талигата и изтича настрани, впил поглед в небето. Бученето се усилваше и скоро започна да отеква в Стената. Ерик извъртя глава натам, откъдето очакваше да се появи.

Една переста диря разцепи небосвода. Бученето премина в рев, после бързо утихна, докато го надви дори шумът на вятъра.

„Толкова беше ниско… — помисли си Ерик. — Какво ги е накарало да се спуснат?“

Но отговорът беше в него. Сърцето му се сви и той проследи посоката на перестата диря. Сочеше право към Теснопът. „Арла! Опазили ме Безименните сили!“

 

 

— Кръв, кръв, кръв! — кълнеше Джей. — Закъсняхме.

Арла надникна иззад скалата. Коленете й се ожулиха, когато Джей внезапно я бе избутал там. Долу пред тях се виждаше белият купол, където преди време я беше отвела Кор, но на около двайсетина крачки имаше сива метална постройка. Не се виждаха никакви отвори в стените й, а по ръбовете мъждукаха зелени светлинки. Между новата постройка и купола бяха струпани сандъци и кашони.

Лицето на Джей беше помръкнало.

— Какво е това? — попита Арла.

— Маркер за витайско навигационно въже. Открили са ни. — Той се облегна на камъка.

Арла се ужаси.

— Намерили са…

— Сестра ти ли? Най-вероятно. А също и Лу.

Арла погледна с гневен поглед въжето, сякаш очакваше всеки миг по него да се спусне витайският кораб.

— Щом са монтирали въже, значи осъзнават колко е важно това място — продължи Джей, разглеждайки замислено купола. — Предполагам, че ни остават само още няколко дни.

„Мисли! — окуражаваше се Арла, докато посягаше машинално към камъните. — Щом са пленили Прекъсната Следа, трябва да я освободим. Сигурно няма да мине без бой. Но иначе нищо не се е променило. Все още можем да слезем в подземията.“

Тя отново погледна към купола. Сякаш я подканваше да влезе.

— Ако наистина знаят колко е важно това място — попита Арла, — защо не го охраняват?

— О, със сигурност го охраняват — отвърна Джей и посочи небето. — Не се съмнявам, че поне един спътник следи постоянно какво става в района. Но явно не им достига жива сила. Инак вече да са пратили някой да провери кои сме. — Той опипа замислено огърлицата. — Мисля, че все още имаме шансове.

— Какви?

— Горе, на скалната стена, в една вдлъбнатина оставихме резервен предавател за извънредни случаи. — Той посочи каньона. — Бихме могли да го използваме, стига витаите да не са го открили. С негова помощ ще се ориентираме за охранителната система около купола. Ако намерим непокрит участък, ще се промъкнем през него и оттам в подземията. — Той се потупа машинално по кобура така, както Арла посягаше към кесията с камъните.

Тя кимна. Джей се затича полуприведен към каньона и тя го последва на няколко крачки. Не бяха изминали и десетина метра, когато откъм входа на каньона долетя нарастващ рев. Арла вдигна глава и се огледа. Една сребърна стрела излетя от облаците и профуча над тях, оставяйки след себе си бяла следа.

— Не! — извика Джей и се извърна. — Бягай!

Преди Арла да осъзнае какво става той се затича право към купола. Тя го последва, спъвайки се в камъните. „Но какво беше това?“ — питаше се уплашено, докато Джей отваряше вратата. Той се промуши през отвора и тя скочи след него. Какъвто и да беше този сребрист кораб, Джей изглежда смяташе, че е по-голяма заплаха от възможността да ги открият витаите.

В далечината се дочу пронизителен писък. Джей отвори капака и кимна към тъмния отвор на шахтата.

— Скачай! — нареди й той. Като видя колебанието й, я улови за рамото и я изтика към отвора.

Арла дори нямаше време да извика. Краката й се блъснаха в бетонния под и тя побърза да се претърколи настрана. Миг по-късно Джей се приземи до нея.

Светът се разтърси. Куполът над тях се разлюля, стените му заскърцаха заплашително, може би се откъртиха, струпаното вътре снаряжение се разпиля. Арла се сви на кълбо и запуши уши.

„Опазили ме Безименните сили! Сега пък какво направиха?“

 

 

Ерик първо видя внезапното проблясване над Стената. Облаците над нея се озариха в оранжево. Едва по-късно дойде и грохотът като далечна нестихваща гръмотевица.

„Не!“ — Ерик се затича към близкото хълмче, като прескачаше шубраците. — Грохотът продължаваше да набира сила.

— Опазили ме Безименните сили… Само това не! Заревото на облаците бързо се менеше — от жълто стана тъмнооранжево, после алено, виолетово… Ерик спря задъхан на хълма. Грохотът не стихваше. Той се обърна и побягна назад към талигата.

— Това пък какво… — поде Сърце, но Ерик дръпна поводите от ръцете му.

— Дий! — извика на воловете. — Размърдайте се! — Той взе остена и ги шляпна по широките гърбове.

— Ей, какво става! — Сърце го разтърси за рамото.

— Бомба! — отвърна Ерик и отново размаха остена. Грохотът не спираше. Ерик знаеше, че ще продължи още дълго.

— Какво? — извика Сърце. — Обясни ми, Ерик! — той се пресегна и улови поводите.

— Какво правиш? — кресна му Ерик. — Трябва да стигнем до Теснопът! Трябва да…

— Тогава ми кажи защо? — нареди Сърце. — Какво се е случило?

— Това беше бомба, идиот такъв! — не се сдържа Ерик. После изведнъж се досети, че Сърце едва ли знае тази дума.

— Небесните хвърлиха… огнено кълбо върху Теснопът. Вероятно целият град е изгорял… А Арла… тя е съвсем… съвсем наблизо…

— Трябва да идем в Първоград! — възрази Сърце. — Още сега. Трябва да предупредим нашето семейство.

— Нямаме време! Първо ще намерим Арла. Искам да се уверя, че не е пострадала. Базата на Обединителите беше съвсем близо до Теснопът!

— Тя е просто една Лишена!

Ерик го сграбчи за яката.

— Не е „просто една Лишена“! Тя е много повече! Не можеш да й стъпиш на малкото пръстче по кураж и преданост!

Сърце го изгледа учудено.

— Ерик, да не си се побъркал?

— Надявай се, че е така. — Ерик го пусна. — Защото иначе мога да реша, че повече не си ми нужен, и да те изритам от талигата.

— Забравяш с кого говориш! — озъби се Сърце и му показа дланите си, върху които сияеха златисти кръгове.

— Не, ти забравяш. — Ерик го посочи с пръст. — Забравяш, че знам много добре какво можеш и какво не можеш да правиш, че съм живял десет години зад Стената на Света и съм видял неща, които дори не можеш да си представиш.

— Ти си по-голям Еретик, отколкото си мислех — поклати глава Сърце.

— Хубаво е да го запомниш — кимна Ерик. — А сега, избирай, Сърце. Или с мен в Теснопът, или те оставям тук.

Сърце присви очи. След това отпусна поводите и подвикна на животните. Ерик се прехвърли отзад, но седна така, че да е близо до него. Той втренчи поглед в широкия гръб на Сърце, опитвайки се да не мисли за онова, което може би щяха да видят в Теснопът. Сърце нито веднъж не обърна глава.

 

 

Арла не знаеше колко време е изминало, преди да успее да се надигне. Светът около нея тънеше в непрогледен мрак. Тя премигна няколко пъти само за да се увери, че очите й са отворени. Над главата й се чуваше тихо поскърцване, от време на време и приглушени удари, вероятно от изтърколили се от стените на каньона камъни. Сниши се на четири крака и заопипва наоколо. Повърхността под ръцете й бе гладка и хладна. Приличаше донякъде на повърхността на нейните камъни.

— Джей? — прошепна тя в мрака.

Вдясно от нея се чу ниско стенание. Арла все още носеше колана с инструментите, който бе взела от Амиярските градини. Тя намери пипнешком фенерчето и го включи. Тесният лъч скоро откри лицето на Джей.

— Как си? — попита тя и допълзя до него.

— Не паднах както трябва и изглежда съм си натъртил хълбока. До няколко дни ще ми мине — засмя се той мрачно.

Над главите им се чу трясък. Арла трепна уплашено и погледна нагоре.

— Какво стана?

Той отговори нещо, което дискът й не можа да улови.

— Какво… — поде тя, но Джей я прекъсна.

— Слушай, тук долу има витаи, които сигурно са ни чули да скачаме. — Той извади оръжието от кобура. — Стой зад мен и ми осветявай пътя. — Джей се надигна, олюля се, сетне се подпря на стената.

— Почакай! — Арла остави фенерчето на пода и измъкна прашката от колана си. Сетне бръкна в един от джобовете на колана и извади оттам шепа камъни, които бе събрала покрай стълкновението с войниците в Теснопът. — Тук не е много удобно за прашка, но все ще свърши работа — сви тя рамене. Той изгледа оръжието й презрително и подметна:

— Само внимавай да не ме уцелиш.

— Тази презряна жена ще се постарае, господарю Небесен — отвърна тя навъсено.

Джей не обърна внимание на саркастичния й тон. Вдигнал пистолета пред себе си, той закрачи по коридора. Арла потисна въздишката си и го последва.

 

 

Втренчил поглед в гърба на Сърце, Ерик пропусна момента, когато най-сетне излязоха на кръстовището за Теснопът. Тук все още се чуваше ехото от тътена на атаката, което стените на каньона продължаваха да си предават.

Сърце отново си напяваше религиозна песен. Според някои познати мотиви изглежда беше молитва срещу бедствия.

Миг по-късно откъм дъното на каньона повя сух и горещ вятър, който носеше със себе си миризма на изгоряло.

— Ще свърна малко към терасата — подметна през рамо Сърце. — Освен ако не искаш да карам право към пожарищата.

— Не искам — отвърна навъсено Ерик. Беше забравил за „терасата“ — така наричаха едно издигнато място, откъдето се разкриваше панорамна гледка към града. Обикновено там имаше теснопътски патрул, но сега едва ли щяха да срещнат когото и да било. Той протегна ръка с обърната нагоре длан и върху нея се посипаха ситни прашинки — пепел, донесена от топлия вятър.

Талигата се раздруса и спря. Сърце остана известно време на скамейката, втренчил поглед в далечината, сетне скочи долу и се отдалечи с вдървена крачка. Ерик стисна зъби, готвейки се мислено за онова, което предстоеше да види.

В тази част на каньона винаги духаха сравнително силни ветрове. Ерик извърна глава и топлият повей го блъсна право в лицето. Ноздрите и устата му се напълниха с пепел. На няколко крачки пред него Сърце на Морско острие бавно се отпускаше на колене. Ерик се приближи и застана до него. Първото, което видя, бе каменната стена на караулката. Беше обгоряла, с издънени прозорци и врати, без покрив. Под краката му хрущяха посипани с въглени останки. Не без усилие Ерик си наложи да вдигне поглед. Само веднъж се бе изкачвал на тази площадка, но едва ли някога щеше да забрави панорамата на града, заобиколен от зелена гора и кафяви хълмове и обрамчен от величието на Разрушения каньон.

Но сега над Стените се бе спуснала нощ. Огромен и черен облак бе надвиснал над изпепелените останки на града, протегнал встрани повлекла като пипала на гигантско чудовище. Бяха прекалено далеч, за да чуват отделни шумове. Приглушеният тътен вероятно бе породен от неугасналите пожарища, чиято миризма донасяше вятърът. В устата му се появи и вкус на смърт.

— Ум беше долу — произнесе Сърце. — И все още е там — добави той. Когато погледна Ерик, лицето му бе като на объркано дете.

— Ето как ни ценят Небесните — произнесе с горчилка Ерик. — Толкова много държат на нас, че са готови да изтребят една част, за да накарат останалите да им се подчиняват. Ела, Сърце — той се обърна. Очите му смъдяха не само от пепелта. — Трябва да намерим Арла.

— А ако е мъртва?

— Тогава ще се върнем в тресавищата и ще открием майка й. Или сестра й. Някой неин роднина. Служителят е отишъл при една Лишена, нали така се казва? Ние ще ги намерим всичките. — Той отново погледна към черния облак. — Ако се наложи, дори ще им паднем на колене.

 

 

Джей провеси крака през втория отвор. Кожата му на бледата светлина, която се прецеждаше отдолу, изглеждаше тъмномургава. Когато се приближиха към отвора на шахтата, той подаде първо дулото на пистолета, сетне надзърна предпазливо.

Арла пристъпи неспокойно от крак на крак, опитвайки се да се отърси от усещането, че я наблюдават. Една сянка се отдели от сводестата стена и застина на височината на очите й. Остана там известно време, сякаш очакваше нещо от нея.

Сенките не проявяваха интерес към Джей. Той й помаха с ръка и собствената му сянка, по-тъмна от останалите, повтори жеста. Арла се приближи, насочила светлината от фенерчето към стената. Джей посочи стълбата, след това себе си, огърлицата и накрая опря пръст на устните си.

Арла кимна. Повтаряха плана за трети път. Джей щеше да се спусне пръв и ако не се случи нищо, да й даде знак чрез огърлицата. Арла трябваше да го последва и да пази тишина.

Джей прибра пистолета в кобура и нагласи крак в първата примка на въжената стълба. Сетне бавно изчезна надолу.

Арла приклекна и изключи фенерчето. Мракът я обгърна. Джей се превърна в тъмен силует, който скоро изчезна. Още известно време чуваше поскърцването на въжената стълба под тежестта му.

Тъмнината не я плашеше. Беше прекарала в тъмнина по-голямата част от живота си. Но мракът тук бе различен от мрака на нощта, най-често озаряван от сиянието на звездите. Плашеха я и сенките, които се събираха около нея като ожаднели животни край кладенец.

Изведнъж откъм долното ниво долетя викът на Джей. Дискът предаваше само неразбираеми звуци. Арла се наведе към отвора. Нещо изтрака, като рязко и бързо почукване върху гранитна стена. Долното ниво се озари от ярки проблясъци. Арла отскочи назад и се притисна към стената със сенките. Оглеждаше се трескаво, като изплашено зверче.

Да бяга? Но накъде? Стисна устни и се вкопчи в прашката. Всичко, което й трябва, бе долу.

Тя отново се върна при шахтата и надникна, насочила пред себе си фенерчето.

Джей лежеше проснат до стената. Очите му блестяха ярко с отразена светлина. Не се виждаше никакво друго движение, освен неспокойните сенки в стените.

Арла извади камъка от примката и захапа прашката със зъби. След това се извъртя, спусна крака в отвора на шахтата и налучка първата примка на стълбата.

Докато слизаше, една от сенките се откъсна от стената и увисна на няколко сантиметра пред лицето й. Арла така се стресна, че за малко да полети надолу. Краищата на сянката се разширяваха и свиваха, сякаш тя дишаше. Арла имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. Сянката я следва през целия път до долу.

Най-сетне, когато приближи пода, тя пусна въжената стълба и скочи. Джей все още лежеше свит до стената. Пистолетът се бе изтърколил пред него. В другия край на тунела, към осветената му част, се виждаха три трупа. Стените около тях бяха опръскани с кръв и разкъсани човешки вътрешности. Сладникавият мирис я накара да преглътне мъчително.

Тя се надвеси над Джей. Долната му челюст бе увиснала, от ъгъла на устните му се стичаше слюнка. Очите му бяха отворени, но не премигваха, нито я следваха, докато се местеше край него.

— Джей! — повика го тя, сетне положи длан на гърдите му.

Дишаше. Пръстите й докоснаха перата на една синя стреличка, която стърчеше над дрехите му.

— Очи Гарисмитови! — прошепна тя. Бяха го упоили.

„Сигурно не е отрова, инак досега щеше да е мъртъв. Трябва да почакам, докато действието на упойката премине.“ — Тя измъкна внимателно стреличката, чийто връх миришеше на стрити листа и антисептик. След това погледна отново към парализираната фигура. „Но той ми е нужен сега!“

Арла пъхна ръка в кесията и стисна един от камъните. Както винаги повърхността му бе хладна.

Умът й се разтвори със зашеметяваща бързина. Съществото й се изпълни със светлина, озаряваща всяка нейна мисъл, всяко зрънце познание, което носеше в себе си. Стреличката бе заредена с парализиращо вещество. Действието му щеше да премине след четири часа. Съществуваше и антидот за в случаите, когато се прилага на хора или животни.

Арла разтвори пръсти и камъкът изпадна, но светлината не изчезна. Вдигна я като невидима сила и я отнесе навътре в тунела към трите окървавени трупа. Светлината беше неин щит и окови. Тя движеше ръцете й под учудения й поглед и накара пръстите й да посегнат към колана с инструменти на кръста на един от труповете. Оттам Арла извади миниатюрна кутийка и повдигна капачето й с почти невидимо копче. Вътре бяха подредени разноцветни игли. Ръката й избра синята, а светлината я върна обратно при Джей. Накара я да се пресегне и да забие иглата в шията му. Задържа я там около дузина удара на сърцето, след това я изтегли. Почти в същия миг Джей премигна и се озърна.

Светлината трепна и угасна, а Арла се озова на пода. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да се пръсне, стомахът й бе свит. Тя се закашля и се задави с жлъчка.

— Арла? — изграчи Джей.

— Тук съм.

— Какво стана? — Той вече бе приседнал до стената и се озърташе.

— Не зная. Това място изглежда оказва някакво влияние върху камъните. Или върху мен.

— Можеш ли да станеш? — Джей сви крака и направи безуспешен опит да се надигне.

— А ти? — попита Арла.

— Изглежда, че ще успея — рече той след още няколко опита. После се надигна бавно и се подпря на стената.

Арла се наведе, вдигна камъка от пода и го прибра в кесията.

— Да тръгваме — рече Джей и направи няколко неуверени крачки, след което пое малко по-смело.

Вървяха към дъното на коридора, където бяха труповете. Арла отново почувства, че стомахът й се свива. Нима така щяха да ги оставят? Тези хора не заслужаваха ли нещо — ритуал, молитва поне?

„С какви хора съм се съюзила?“ — помисли си тя. През последните два дена бе видяла повече кръв и убийства, отколкото през целия си живот.

Джей прекрачи прага към следващото помещение и тя го последва. Вдясно от нея сенките се бяха събрали в плътно гъмжило.

Помещението отвъд сияещата арка бе по-странно дори от каюткомпанията на „Ю-Кенай“. По стените бяха полепнали звезди с разкривени лъчи, създаващи сложна мрежа, която сякаш задържаше сенките. До отсрещната стена имаше рафт с камъни. Арла спря като вцепенена. Бяха поне дузина, все близнаци на нейните, подредени в жлебове и отразяващи трепкащите светлини в стаята. Джей вече се бе изправил до тях и я гледаше с поглед, в който се четеше нещо като ламтеж. Наметалото му бе увиснало, забравено на едното рамо. Пистолетът бе прибран в кобура.

— Мога ли да ти помагам с нещо? — попита той, издавайки нетърпението си.

Арла плъзна поглед по камъните. Въздухът в помещението почти трептеше от напрежението, което Джей излъчваше.

„Жалко, че не можех да дойда сама! Или още по-добре с Ерик. Като древната Лишена с нейния Служител.“

Тя огледа с жаден поглед камъните, които сякаш я подканяха да ги докосне.

„Трябва да го направя и някой да ме пази през това време. Витаите може всеки момент да пратят подкрепление. Камъните могат да ме надвият, както са направили с Прекъсната следа.“

— Искам само да ме пазиш — рече тя. — Ако нещо се случи, издърпай ме от камъните. — Джей кимна, но ламтежът не бе напуснал очите му.

„Дали ще ме послуша? — тя прехапа устни. — Ако не друго, поне няма да позволи на никого да се прокрадне зад гърба ми.“

В съзнанието й отново изникнаха трите витайски трупа.

Тя протегна ръка към най-близката сфера. Устата й пресъхна в миг. Затвори очи и се постара да държи съзнанието си ясно, докато спускаше бавно длан надолу.

След по-малко от секунда я заля непреодолима вълна от чувства. Всяко от тях крещеше в ярки цветове, разкривени звуци и милион неузнаваеми миризми, които блъскаха по всичките й сетива. Под тях се надигаше някаква огромна и неразбираема молба. Някой някъде молеше да бъде чут.

Но Арла не можеше да го чуе. Не можеше да мисли, нито да подреди тази огромна палитра от цветове, шумове и ухания.

Всичко свърши така бързо, както беше започнало. Тя отново беше в тялото си и възприемаше със собствените си сетива. Нечии ръце я държаха за раменете.

„Ерик?“ Още щом произнесе името му у нея се надигна дремещото желание. Тя извърна глава. Лицето на Джей се надвеси над нея, закривайки тавана.

— Ти падна — обясни той. — Какво се случи?

Кой знае защо видът му събуди гнева й.

— Тази презряна жена е добре, господарю. Благодаря, че проявихте загриженост.

Арла улови ръба на рафта с камъните и се надигна. Виеше й се свят, но иначе се чувстваше нормално. Само дълбоко в душата й се дочуваше ехото на онази странна и непозната молба.

— Може би проблемът е, че това не са моите камъни.

Тя развърза кесията и извади един от камъните. Пъхна го в празния жлеб и положи длан върху него. След това затвори очи.

В началото нищо не се случи. Освен че се чувстваше някак глупаво, задето жумеше насред стаята.

После нещо се размърда. Сърцето й започна да бие по-бързо. Усети в устата си металически вкус, въздухът неприятно дразнеше гърлото й. Подът рязко изтласка подметките й, също както камъкът натискаше дланта й. Съзнанието й се разтвори и обхвана стените, пода и тавана на стаята. Не срещаше никаква съпротива. Колкото и леко да натискаше, съзнанието й се разширяваше и скоро обгърна цялото помещение, сякаш го прибра вътре в себе си.

Арла отвори очи. Видя ръката си върху камъка, но същевременно виждаше цялата стая, сякаш я наблюдаваше от безброй различни ъгли. Виждаше от пода, тавана и през стените. Усещаше вълните, които дъхът на Джей разпространяваше из стаята, и топлината на тялото му до нейното. Усещаше лекия натиск върху мястото, където стоеше. Чувстваше, че някои части на стаята се мърдат, както помръдваха сърцето и дробовете й.

Отвъд всичко това се ширеше огромно пространство. Знаеше го, макар да се намираше извън непосредствения й обсег, но би могла… Арла се пресегна към него.

Там имаше хора. Чуваше виковете им през огромно разстояние.

„Не си отивай, не си отивай, не си отивай!“

Арла събра кураж и погледна по посока на гласа.

Сякаш гледаше звездите през панорамен прозорец. Отново й се зави свят.

„Насам, насам, насам!“ — не спираше да я вика гласа.

Арла се вгледа внимателно. Тук звездите бяха свързани с нишки от алена светлина в гигантска мрежа, която се губеше далеч отвъд полезрението й. Ала същевременно тя знаеше, че ако се пресегне, би могла да ги обхване и да гледа през тях, също както виждаше стаята от различни гледни точки. Вакуумът, в който се намираха, бе тъмнина без форма. Тъмнината обаче можеше да бъде оформена, стига Арла да пожелаеше.

Тази идея й хареса. Тя посегна към мрежата и започна да разширява съзнанието си, докато накрая обгърна и нея.

Добре дошла! О, добре дошла у дома!

Изпълни я светлина, сякаш всичките й пори се бяха превърнали в очи. Заедно с нея дойде и радостта, напираща с пулсиращото сияние.

— Кой си ти? — попита тя и някъде в далечината устните й се размърдаха послушно. Въпросът обаче пътува още дълго време из съзнанието й до мястото, където светлината я бе докоснала.

Аз съм Умът. Чаках дълго и търпеливо да се завърнеш при мен. Ще видиш. Много се пазих за теб. Напълно съм готов.

— Никога преди не съм била тук! — възрази Арла.

Не точно ти, но Очите са били тук дори преди мен. И сега се върнаха. Чаках те да се върнеш. Толкова е страшно да си сам и сляп!

Изпълни я необяснима тъга.

— Сега можеш ли да виждаш? — попита Арла.

Да! Да! Виждам всичко, което виждаш ти. Ще погледнеш ли по-надалеч? — отново този умоляващ тон. Сякаш гласът принадлежеше на дете.

— Не съм сигурна, че мога да гледам надалече — отвърна Арла. — Сигурно ме мислиш за много глупава.

Не е необходимо да знаеш. Аз затова съм тук. От теб се иска само да виждаш. Ето как става.

И Арла вече знаеше. Винаги го бе знаела и щеше да го знае завинаги.

Тя погледна и видя. Видя себе си насред помещението и Джей до нея. Погледна под друг ъгъл и видя неколцина витаи да закриват с полупрозрачна материя входа към някакъв коридор. На друго място техен транспортьор се катереше върху раздробените останки на стена. А още по-нататък се виждаха… руини.

Дим, пламъци и пепелища изпълваха кратер.

— Безименни сили! — извика тя. — Опазили ме Безименните сили! Какво са направили?

— Арла? — Тя не откъсна поглед от димящия кратер, но въпреки това виждаше ясно, че Джей я вика. — Арла, какво се е случило? Кой какво е направил?

Тя нетърпеливо разтърси рамене.

— Не мога да видя Аиенай Арла! Не мога да видя мама, нито Ерик. Къде е Ерик?

Погледни тук и тук.

Малко око държеше Греда на покрива за ръката, докато двамата следваха Нокът през тресавището. В същото време Очи над Стената клечеше до огнището, докато Бурна вода сипваше въглища върху пламъците. Точно в този момент Ерик се поклащаше в една талига, втренчил поглед в гърба на Учителя Сърце. И двамата си бяха завързали кърпи, за да се запазят от черния дим и саждите.

— Арла! — повика я Джей. — Арла, чуваш ли ме?

— Да — отвърна тя. С известно усилие отдели малка част, която да следи какво става с тялото й. — Всичко е наред. Аз… — Хрумна й една мисъл. — Мога ли да му покажа какво виждам?

Да. Това е част от предназначението на Очите.

И Арла знаеше как да го направи. Тя се съсредоточи върху кратера. Умът възприе гледката и я проектира върху една от стените на стаята. Арла виждаше стената и същевременно пред очите й бе димящият кратер.

— Къде е това? — попита с пресипнал глас Джей.

— Теснопът — отвърна Арла, въпреки че не го знаеше допреди миг. — Витаите са хвърлили… — Думите изплуваха една след друга в съзнанието й, но дали подсказвани от камъка или от Ума, тя не знаеше. — Възпламеняващо устройство. Почистваща бомба.

Джей протегна разперани пръсти към изображението.

— Някой ден може да се наложи да разрушиш онова, което си създал — произнесе той, но не говореше на стандартен.

Ушите на Арла улавяха непозната реч, но Умът разбираше всичко. Умът знаеше и Арла знаеше колкото него, винаги бе знаела, винаги щеше да знае.

— Но как? — прошепна тя.

Има и други, които говорят по този начин. Слушах ги и научих. Аз не пропускам нищо. — Арла видя няколко витайски лица, надвесени над нея. — Ето тези са.

„Значи Джей е витай! Джей е Ауноранте Сангх!“ Тя се опита да изпита гняв или ужас, но не успя. Чувстваше само радост заради новите си способности.

— Арла — повика я Джей, — какво още виждаш?

— Всичко — отвърна тя и изведнъж я изпълни топла вълна на абсолютна увереност. — Мога да виждам всичко.

Дъхът на Джей разлюля въздуха. Той се доближи до нея.

— Можеш ли да видиш Възложителя Келат?

Мога. Погледни тук.

Арла видя друго помещение, почти същото като това, в което се намираха, но в него имаше няколко витаи в пъстри наметала. Бяха подредили скенери и анализатори покрай стените и спореха над данните, които им показваха. Арла знаеше, че стига да пожелае, може да ги чуе. Можеше да присъства в онези стая, на другия край на света, както присъстваше в тази.

Мъж с черно наметало (тя знаеше, че е Възложителят Келат) бе заобиколен от трима със сини дрехи. Те се въртяха около капсула като онази, в която бяха държали нея по време на пленничеството й. Завладяна от любопитство, тя надзърна през прозрачния похлупак на капсулата и видя сестра си.

— Следа?! — Тя напрегна съзнанието си, опитвайки се да почувства сестра си, но капсулата я държеше в изолация. Не усещаше нищо друго, освен неспокойствието на витаите.

— Видяла си Прекъсната следа? — попита Джей. — Покажи ми.

Да. Нека му я покажем! — нетърпението на Ума бе заразително. Тя отново надзърна в стаята, където беше Прекъсната следа, и миг по-късно картината се премести върху стената пред Джей.

Лицето на Небесния се разтвори в широка усмивка.

— Закъсняха — рече той доволно. — Закъсняха, Келат! Ние победихме! — гласът му се сниши до дрезгав шепот. — Успяхме!

„Витаите са победили? — От тази мисъл тялото на Арла потрепери. — Не! Ние дойдохме тук, за да ги спрем. Да спасим Следа.“

Какво значение? — възрази Умът. — Те ще ни позволят да работим. Ще ни оставят да виждаме, да чуваме и да се движим отново. Ще можем пак да живеем!

Заедно с тези думи я изпълваше чиста невинна радост. Тя беше свободна, неограничена във възможностите си да вижда и да познава света. Липсваше й само работата. Всичко, което искаше, бе да използва зрението си.

„Тази презряна жена пита с какво може да бъде полезна.“

Мисълта премина през съзнанието й като електрически импулс. Не беше дошла от Ума, а от нея самата. Сърцето й блъскаше лудо. Арла беше свободна дотогава, докато служеше. Така й втълпяваха от малка Учителите. Така й казваха другите Лишени, а ето че сега го чуваше от Ума, само дето заедно с думите идеше радост, неописуема и непреодолима.

— Но това е лъжа! — прошепна тя. — Това е само лъжа и нищо повече.

Не, не, не се страхувай — настояваше Умът. — Не си отивай. Не ме оставяй сам и сляп.

— Не е лъжа, Камък в Стената — обърна се Джей към тялото й с глас, в който се долавяше непоклатимо витайско спокойствие. — Искам сега да изолираш това помещение. Затвори всички люкове и се постарай да бъдем в безопасност.

Умът изпълни съзнанието й с тъга.

— Не мога — рече тя и в ъгълчето на окото й се появи сълза. — Аз съм само Око — продължи тя, приемайки информацията от Ума. — Виждам, показвам и зная. Не мога да придвижвам нищо. Нужна ни е Ръка.

„Ерик?“ — хрумна й неочаквано.

— Телекинетик? — попита Джей.

— Да — Арла не можеше да се спре. Беше й толкова приятно да отговаря на въпроси. Жадуваше да я питат още. Жадуваше да се пресегне, докато почувства целия свят и види небесата. Жадуваше да я попитат нещо трудно, нещо, което ще я накара, ще накара Ума да мисли усилено. Жадуваше…

„Тази презряна жена пита с какво може да бъде полезна?“ Ей! — извика Умът. — Не! Не е това! Болката бе силна точно колкото радостта. Тялото на Арла потрепери. „Но аз зная!“ — прошепна тя.

— Къде е Ерик Борн? — попита Джей. — Можеш ли да го видиш? Можеш ли да му пратиш съобщение?

Би могла. По-лесно, отколкото да диша. Вече знаеше как. Но… Но…

— Арла? — Джей пристъпи към нея. Тя почувства дъха му върху кожата си и по стените. — Направи го, Арла.

Можеш да го направиш — подканяше я Умът. — Съвсем лесно е. — Тя виждаше отвисоко Ерик, който се приближаваше към един скалист каньон. Каньонът с купола — осъзна тя. Беше близо до нея. — Покажи му колко е лесно.

„Но аз не искам витаи тук! Не искам да им служа. Не искам да служа на никого! Не отново!“

Изпълваха я мъка и страх. Умът си спомняше и спомените му можеха да изпълнят целия свят. Спомняше си едни други, далечни и щастливи времена. Ръцете и Очите работеха и Умът работеше редом с тях и макар че броят им надхвърляше стотици хиляди, все още имаше много работа за вършене. Все се намираха нови задачи, нещо, което да бъде видяно или обмисляно. Безкрайна работа и безкрайна радост, която я придружава.

Тя видя Царството като един съвсем друг свят. Макар и древен, той сияел като изумруд на светлината на златисто слънце. Обитателите му не познавали прегради за своите желания, защото създали Очите и Ръцете със същата любов и загриженост, с каквито сътворили Ума. Очи, Ръце и Ум работели заедно в идилична хармония и радост, но после Очите и Ръцете се разбунтували. Станали потайни и разговаряли помежду си за края на тяхната служба, въпреки че били създали този свят с неограничени способности.

Те ме накараха да го преместя! — проплака Умът. — Накараха ме да преместя света, а после всичките измряха. Не го прави! Моля те, не го прави отново!

— Няма — отвърна Арла, макар да не знаеше какво точно обещава.

— Арла, ще ни е нужен Ерик Борн тук. Искам да му пратиш съобщение. — Лицето на Джей бе изпъната непроницаема маска. — Той къде е?

Точно при маркера на навигационното въже. Отвън, пред входа. Можеш да го видиш.

И тя го видя, стоеше там и се озърташе объркано.

— Направи го! — викна Джей.

Видя и него, с голата му глава и сбръчканите ръчички. Спомни си седмиците, през които бе живяла, без да й нареждат, а сетне и годините, през които бе вършила само заповяданото, но можеше да си мисли каквото иска.

Тя събра всички тези спомени и ги запокити срещу Ума. Усети, че поддава, но все още не бе преминал на нейна страна. Той й отвърна със спомени за трудното време, когато този свят е трябвало да оцелее под светлината на две слънца. Под всеизгарящите им лъчи, които дори не могат да се видят. За времето, когато Очите и Ръцете се съюзили отново с всички останали, създадени да служат. Когато трябвало да изградят нов живот, да вдигнат Стената на Света, за да задържат на дъното на изпарения океан малкото останала атмосфера. Да вдигнат там своя нов дом, но също и да променят неговите обитатели. Да подберат онези, които носят определени качества, и да ги кръстосат, за да ги съхранят и развият в една епоха, когато научните познания били забравени.

Но хората отказали да направят онова, което се изисквало от тях, и избухнала война. Ръцете и Очите загинали или се разбягали един по един и накрая Умът останал сам в мрака.

Не искаш това да се повтори, нали? — попита той.

Арла не искаше. Изпълни я неизмерима тъга.

Моля те, не постъпвай така с нас — продължаваше да я увещава Умът.

„… другите се опитват да ти кажат, че твоите гени, тялото ти, е материалният субстрат на съществуването ти, имайки предвид предположението, че всъщност си била създадена, изваяна от ръцете на майстор… Не мога да повярвам, че онзи, който те е създал толкова сложна и съвършена, не е имал представа за какво ще бъдеш използвана… Учеха ни да следваме словата и да пазим кръвта си чиста…“

Арла отново видя Ерик. Беше коленичил до отвора на първата шахта, а Сърце се озърташе неспокойно зад него. Той посегна към ключалката на капака и тя почувства стаената в пръстите му сила да я отваря.

„Недей!“

Джей вдигна пистолета и го насочи към нея.

— Няма да те убия, но кълна се в кръвта на моите предци, ще ти причиня такава болка, че ще ме молиш да спра, Ауноранте Сангх!

Изведнъж в спомените й се пробуди Баск, който й бе отправил същата заплаха. Изглежда те всички постъпваха по един и същ начин. Щом не можеха да я подкупят, да я накарат да се промени, щом не можеха да се справят без нея, причиняваха й болка. Който и да бе нейният създател, Безименните сили или предците на Джей, беше им оставил тази последна възможност.

Тя се пресегна и сграбчи камъка.

— Виждаш ли? — извика. — Виждаш ли какво получаваме за своята служба? — Ерик сигурно бе чул гласа й. Той скочи на долното ниво и се затича по коридора към осветената арка, а Сърце все още се бореше с въжената стълба. — Когато всичко приключи, господарите ще искат да се отърват от нас — от мен, Ерик, от Учителя Сърце. Вече унищожиха цял град. — Тя премести поглед към димящия кратер на мястото, където бе Теснопът.

„Недей!“

Стаята започна да кърви. Лепкава синьо-зелена течност се прецеждаше през стените и пода или капеше от тавана. Джей се заозърта изплашено. Огромна локва се събра пред краката му и напук на всички закони на гравитацията започна да се стича нагоре. Той изпищя и понечи да побегне, но се спъна и падна по очи върху лепкавата повърхност. Заля го висока почти метър вълна и го притисна към пода. Арла почувства, че Джей се гърчи, съпротивлява се отчаяно, след това замира. Почувства как бавно се разтваря в лепкавата течност като лед върху кожа.

Ерик тичаше по коридора. Сърце го следваше на известно разстояние.

— Ерик — извика Арла. — Спри!

Той замръзна. С далечните си очи Арла наблюдаваше как лепкавата течност се стича през пода и потъва вътре в самата нея.

Накрая не остана нищо.

— Какво си направил? — обърна се Арла към Ума.

Разполагам с поддържащи функции, които мога да задействам без помощта на Ръката. — Гласът бе изтънял, уплашен. — Какво ще правим сега?

— Арла? — повика я Ерик откъм коридора.

— Тук, вътре! — бавно, внимателно тя се прибра в тялото си.

Не! — викаше Умът. — Не си отивай!

— Скоро ще се върна, обещавам. Кажи ми само как да доведа с мен Ръката.

И тя знаеше, винаги беше знаела, винаги щеше да знае. Откъсна длан от камъка и се залюля от внезапно споходилото я чувство на пълна и абсолютна самота.

— Какво е това място? — Гласът на Ерик я стресна.

— Ами струва ми се — отвърна тя не без известно затруднение, — че тук Служителят е довел моята далечна прароднина.

Сърце изтика Ерик от вратата и влезе след него, но спря и се огледа смаяно. Погледът му обходи стените и тавана и накрая се спря върху Арла.

— Къде е Джей?

— Не зная — отвърна тя. „Всъщност не искам да зная.“

— Ти добре ли си? — попита я Ерик и положи хладната си длан на бузата й.

— Горе-долу — тя избута ръката му. — Намерих онова, което Предците на витаите са оставили, и мисля, че бихме могли да го използваме, за да се борим с тях. — Тя втренчи очите си в неговите. — За целта обаче ще сме нужни и двамата. Необходими са Ръка и Очи.

— За какво говориш? — попита той задъхано.

— Съмнявам се, че ще мога да ти обясня. — Тя посочи контролното табло. — Това е нещо като компютър или изкуствен интелект. Това е… всъщност не зная точно какво е.

Ерик облиза устни и огледа камъните.

— Какво трябва да направя?

Арла бръкна в кесията си и извади още един камък. След това го положи до предишния. Последния стисна в лявата си ръка.

— Положи ръце на тези два камъка. Не съм сигурна обаче какво точно ще се случи.

Ерик се разсмя.

— Сякаш досега сме били сигурни!

— Ръка на Морско острие! — отекна неочаквано гласът на Сърце. — Да не си си изгубил ума? Какво правиш? Искаше Лишената, намери я. Сега да се махаме оттук!

Ерик поклати глава.

— И твърдиш, че познаваш апокрифа. Нали тъкмо Служителят и Лишената са слезли в недрата на света и са разговаряли с Царството?

— Сега не е време да обсъждаме философски…

— Съгласен съм — прекъсна го Ерик уморено. — Затова мълчи и ни пази гърбовете.

Той положи ръка върху камъка, който Арла държеше и тя почувства топлината му.

Умът се разтвори за тях. Този път без сътресение, без постепенно привикване. Лесно като да дишаш. Изпълни ги с искряща чистота. Накара ги да се почувстват живи. И свободни.

Нямаше вече страх. Нямаше боязън от последствията. Нямаше граници. Нямаше прегради. Нямаше време, разстояние, умора или край.

Свобода.

„Витаите сами се нарекли Безименните сили! — извика мислено Арла и знаеше, че Ерик я е чул. Той беше редом с нея, около нея, като мисъл, дъх и светлина. — Но това е нашето име!“

„Да им го кажем ли?“ — попита той и заедно с мисълта му я заляха удоволствие, гняв и усещане за сила. Отмъщение. „О, да!“

— Не! — обади се Умът, но сега в думите му не се долавяше настойчивост, а само молба. — Не ме карайте да го правя. Не и отново.

Но ентусиазмът от предстоящата задача премина през телата им и се преля на Ума.

Кръвта на Света започна да се сгъстява.