Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Украденный сон, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001

Редактор: Лиляна Христова

Коректор: Ева Енгилиян

ISBN: 954-459-886-3

История

  1. — Добавяне

Глава 7.

— Ще трябва да започнем пак отначало — обезсърчено каза Настя на Чернишов, Морозов и стажанта Мешчеринов.

— За пети път? — саркастично попита Андрей, намести се по-удобно на стола и преметна крак връз крак.

Намираха се в дома на Настя. Беше неделя вечер, тя се бе обадила на всичките си колеги по телефона още с влизането и ги бе помолила да дойдат спешно. В антрето още стоеше пътният й сак с все багажа, трябваше да го прескачат, за да стигнат до кухнята. Кой знае защо, никой, включително и самата Настя, не се сещаше да го избута на по-удобно място.

— И пети да е — рязко отговори Настя. — Ще тръгнем от две различни отправни точки. Мисля, че този път ще се доберем до нещо. Олег, утре сутринта ще отидете в архива и ще намерите делото по обвинението на Ерьомина-старша в убийство. Андрей и Женя ще започнат издирване в редакционно-издателския свят, като отправна точка ще им бъде Валентин Косар.

— А ти ще осъществяваш общото идеологическо ръководство, така ли? — ядно я подкачи Морозов, който дори не се опитваше да скрие недоволството си, че го бяха откъснали от дома му в неделя вечер.

Настя, която прекрасно разбираше настроението му, реши да не се поддава на дребната провокация.

— Аз ще чета нетленните творби на Бризак — спокойно отговори тя, — защото никой от вас не може да го направи. Доволен ли си от отговора ми?

— За утре имам други планове — продължи да се препира Морозов. — Да не мислиш, че си нямам други грижи освен това старо престаряло убийство? Вие там, на „Петровка“, сте милиционерският елит, дето избирате едно дело от сто и му се нахвърляте вкупом, а останалите деветдесет и девет висят на нашите вратове, по територии.

— Хайде стига, Женя — каза примирително Чернишов, — щом началството ни е наредило да работим в група с Анастасия, защо да си скубем косите! Стига си мърморил.

— Но аз наистина не мога утре.

Морозов явно беше притеснен и в един момент на Настя дори й дожаля за него. Може да има наистина важни срещи, които не могат да се отменят и които да са решителни за служебните му работи или дори за живота му.

— Какво да се прави — въздъхна тя, — щом не можеш, не можеш. Ще се включиш във вторник. Става ли?

Морозов кимна облекчено и веднага се развесели.

— А може ли аз, вместо в архива, да работя с Андрей? — обади се стажантът, който до този момент бе седял мълком във фотьойла точно до прозореца, където беше ужасно студено, защото изпод балконската врата постоянно струеше студен въздух.

— Не — категорично отсече Настя. — Вие ще работите в архива.

— Ама моля ви се, Анастасия Павловна — жално замоли Олег. — Какво ще науча в архива? Водим живо дело, а пък…

— Ще се научите да четете криминални дела — твърдо каза тя, потискайки у себе си нарастващото напрежение. — Ако си мислите, че това е проста работа, смея да ви уверя, Олег, че жестоко се лъжете. Виждали ли сте някога криминално дело, предадено в съда?

Мешчеринов мрачно мълчеше.

— Едно дело, предадено в съда, няма нищо общо с материалите, които лежат в папката на следователя, докато се води разследването. Тоест материалите, разбира се, са същите, но докато при следователя те са подредени като правило в хронологичен ред и вие лесно можете да проследите какво е било в началото, какво е станало после, то в прошнурованото дело, особено ако обвиняемите са няколко, че и ако, не дай си боже, са извършили не едно, а няколко престъпления, в чудо ще се видите. Следователят може да подреди делото по лица, тогава материалите, засягащи всеки обвиняем, по принцип вървят поред, но за да се разбере ролята на съучастниците в епизода, се налага да ровим по всички томове. Понякога пък делото е съставено по епизоди и тогава трябва много да се мъчиш, преди да разбереш какво в края на краищата е направил интересуващият те обвиняем. А пък за да схванеш кой какви показания е давал и кой кого се е опитвал да „натопи“ — за това трябва да имаш адско търпение. Никога ли не сте се замисляли защо адвокатските услуги струват толкова скъпо? Впрочем моля да ме извините, че започнах това ограмотяване. Вие, Олег, ще трябва да поработите с относително леко дело: един обвиняем по един епизод. Но ви моля да проявите максимум внимание и да не разчитате на паметта си, а да си водите записки. Не забравяйте имената на хората, които са взели участие в разследването и съдебното дирене, и тях трябва да си запишете. И друго. Не мислете, че проявявам недоверие към вас, но искам навреме да ви предупредя, за да няма после недоразумения: и през ум да не ви е минало да се задоволите с прочитането на присъдата или обвинителното заключение. Интересува ме не само фабулата, но и целият ход на разследването, включително показанията на свидетелите и обвиняемата, особено ако тези показания са се променяли в хода на следствието и процеса. Разбрахте ли ме?

— Разбрах ви — разстроено отвърна стажантът. — Може ли да използвам телефона ви? Страхувам се, че родителите ми са се прибрали от вилата и се тревожат къде съм се дянал. Толкова бързо хукнах, когато ме повикахте, че дори не им оставих бележка.

— Телефонът е в кухнята — кимна Настя.

Когато Олег излезе, Морозов ухилено избъбри:

— Ха, бива си я тая младеж, дето идва да работи в милицията! Наглед юначага, още малко и офицер ще стане, а се отчита пред родителите си като първокласник. Мамино синче.

— Е, как не те е срам! — укори го Настя. — Може родителите му да са такива. Може да не му се иска да дава отчет, но те сигурно се притесняват. За родителите си всички сме малки и глупави, нищо не може да се направи.

Настя затвори вратата след гостите си, замислено постоя над сака, изоставен насред антрето, почуди се дали веднага да извади багажа, или да остави тази работа за после. Сутринта майка й и Дирк дойдоха на летище „Леонардо да Винчи“, за да се сбогуват с Настя. Надежда Ростиславовна й връчи огромна торба с подаръци, а Дирк, дяволито усмихнат, й поднесе опакован в хартия пакет с книги. Бяха прочутите трилъри на Бризак, купени тук, от лавката на летището, джобен формат и с меки корици. Книгите бяха прибрани в сака заедно с нейния багаж. „Ще трябва да разпределя всичко“ — унило си помисли мързеливата Анастасия Каменская и се захвана за работа.

След като подреди вещите си, тя постоя под горещия душ, за да се стопли, донесе от кухнята телефона с дългия му шнур, сложи го до главата си, настани се на дивана и отвори един роман на Жан-Пол Бризак „на руска тема“.

* * *

— Настюха! — зарадва се Генадий Гриневич и прегърна Настя. — Как се сети? Скоро беше при мен. Да не се е случило нещо?

— Трябва ми съвет.

Настя гальовно разроши останките от коса по главата на помощник-режисьора и го целуна по брадичката.

— Казвал си ми, че имаш познати журналисти от Франция и Германия.

— Защо? Искаш да публикуваш скандално разобличение ли? — пошегува се Гриневич.

— Искам да се консултирам с някого. Има един писател, Жан-Пол Бризак. Вярно, не е световна величина, у нас не го превеждат и май дори не знаят, че съществува. Но е доста плодовит, казват, че произведенията му се продават добре, особено го търсят любителите на леко четиво за из път. Искам да науча повече подробности за него.

— Французин ли е?

— Май не е, но не мога да бъда сигурна.

— Тогава защо ме попита за немците?

— Той има цял цикъл романи на руска тема, а ми обясниха, че такава литература е популярна сред нашите емигранти. Та си помислих, че немските журналисти също може да знаят нещо за този писател.

— Правилно са ти казали за емигрантите. Та какво по-точно искаш да научиш?

— Искам да разбера какво представлява Жан-Пол Бризак. Ще ми помогнеш ли?

— Ще се постарая. Спешно ли е?

— От спешно по-спешно.

— Ще се постарая — твърдо повтори Гриневич. — Щом науча нещо, веднага ще ти се обадя. Ще останеш ли на репетицията?

— Благодаря, Гена, но не мога. Тичам по задачи.

* * *

Романите на Бризак не бяха единствените „на руска тема“, които бе чела Настя Каменская. Нещо повече — от огромните количества книги, които се продаваха по сергиите, тя избираше именно такива произведения. Беше й интересно как чуждестранните писатели виждат и описват руснаците. Всеки такъв опит показваше, че при тях не може и дума да става за достоверност. Дори писателите емигранти, живели дълги години в Русия, не можеха да избегнат неточностите при изобразяването на съвременната руска действителност. А пък за автори като Мартин Круз Смит, който бе написал прочутия бестселър „Паркът Горки“, да не говорим. На Настя й доскуча още на четирийсетата страница, мъжествено изтърпя книгата почти до края, но все пак не я дочете, не можа да надвие раздразнението си от явните глупости и нелепости в описанията на московския живот. После добросъвестно се опита да прочете „Полярна звезда“ и „Червеният площад“ на същия този Круз Смит, но отново се предаде. Книгите бяха откровено слаби, оставаше й само да се чуди как така в чужбина се бяха превърнали в бестселъри.

Но с Бризак работата беше друга. Вярно, мислеше си Настя, не е Сидни Шелдън, нито пък Кен Фолет, но подробностите му са невероятно правдиви. Той сякаш е живял в Русия цял живот, сякаш и сега е тук. Беше поразена с каква точност той споменаваше цени на едни или други стоки и услуги, дори когато събитията ставаха през последните две-три години. Е, това както и да е, цените се публикуваха всяка седмица в някои вестници и при добро желание човек можеше да ги получи и да извлече от тях необходимата информация. Но в произведенията на Бризак имаше и други подробности, които човек не можеше да научи от вестниците, които можеше да знае само от собствен опит, само от работа рамо до рамо със следователи, детективи, прокурори и съдии, от ежедневно общуване с продавачи в магазините и бабички по опашките, а същевременно и от лично излежана доста дълга присъда в трудовоизправителна колония, за което нагледно говореше един от последните романи на писателя, наречен „Тъжното завръщане“. Тъй че у Настя укрепваше увереността, че Жан-Пол Бризак е руски емигрант. Колкото до изящния френски, на който бяха написани книгите му, може той да е ползвал добри преводачи и редактори. А се крие от журналистите и фотографите, за да не разруши легендата за французина белетрист. Може и от правосъдието да се крие…

— Виктор Алексеевич, трябва да изясним дали Бризак е бил в Русия. Искам да разбера откъде се е появил в главата му този проклет нотен ключ „сол“ със салатен цвят. Ако не вярваме в отвъдни сили и ясновидство, остава единственото обяснение: Вика Ерьомина и Жан-Пол Бризак са били свидетели на едно и също събитие, в което е фигурирала странната картинка. По-късно Ерьомина е сънувала тази картинка, тя се е превърнала за нея в натрапчив кошмар, а Бризак, който не е толкова впечатлителен, я е включил в творческия си арсенал.

Гордеев замислено гризеше рамката на очилата си, докато слушаше Настя. Изглеждаше още по-зле, отколкото преди няколко дни, но в погледа му вече нямаше въпрос.

„Той вече знае“ — разбра Настя. Да, полковник Гордеев вече знаеше или почти знаеше кой от неговите сътрудници прави услуги на престъпниците. Не знаеше само какво да прави сега, как да съчетае служебния си дълг с човешките чувства.

— Не може ли да има друго обяснение? — най-сетне попита той.

— Сигурно е възможно да има и друго. Само че още не съм го измислила. Засега е единственото.

— Добре, ще се свържа с Отдела за регистрации и визи. Но какво ще правим, ако Жан-Пол Бризак е псевдоним, а в паспорта му фигурира съвсем друго име? Помислила ли си за това?

— Чрез един познат се опитвам да науча дали в журналистическите кръгове са чували за този Бризак. Може да знаят нещо за псевдонима и за истинското име.

— Какъв познат? — навъси се Гордеев.

— Генадий Гриневич, помощник-режисьор в един театър.

— Отдавна ли го познаваш? — продължи да я разпитва полковникът.

— От детинство. Ама какво ви става, Виктор Алексеевич? — не се сдържа Настя. — Не може да подозирате целия свят. Така ще полудеете.

— Виж, тука си права. Понякога си мисля, че наистина съм полудял — горчиво се усмихна Гордеев. — Добре, Стасенка, работи. И още веднъж те моля, момичето ми, пази си умозаключенията. Не ги споделяй с никого, може би само с Чернишов, и то в краен случай. Разбра ли ме?

— Много ми е трудно, Виктор Алексеевич — тихо каза Настя. — Поставихте ме в положение да възлагам поръчения наляво и надясно, като голям шеф, а хората са в ролята на момчета за всичко. Обиждат се и аз ги разбирам. Пък и такава роля не ми подхожда, по характер не съм лидер.

— Търпи, Стасенка. — За пръв път от много дни гласът на началника омекна и стана по-топъл. — Търпи. Необходимо е за работата. Спомни си за твоята Лебедева.

Да, Лариса Лебедева беше първата и без съмнение — сполучлива роля на Настя Каменская. Самоуверената, напориста хубавица шантажистка успя убедително да изиграе и да измъкне от бърлогата му наемния убиец Гал, който работеше по поръчка на представители на висшия ешелон. Хора като Гал в страната имаше малко, брояха се на пръсти, бяха високоплатени убийци от висша класа и по резултатите от тяхната работа никога не се възбуждаха съдебни дирения, защото всички те минаваха за нещастен случай, катастрофа, естествена смърт или самоубийство. Всъщност задачата на шантажистката беше да уплаши човека, който можеше да извика професионалния килър в Москва, и то да го направи така, че възложителят непременно да се реши на убийство, при което да извика именно Гал, а не някого другиго. Екипът под ръководството на Житената питка играеше практически слепешката, опипом, правеше предпазливи стъпки и изобщо не разбираше дали посоката е вярната. Единственият признак, че са подредили нещата правилно, можеше да бъде само опитът на Гал да убие Лариса Лебедева, тоест Настя. И Каменская прекара цяла седмица в един чужд апартамент, ослушвайки се за всяко шумолене на стълбището и търпеливо чакайки човека, който трябваше да я убие. А когато Гал дойде да я убива, Настя-Лебедева прекара с него цяла нощ в опити да разбере какво точно е намислил. И не просто да разбере, но и да го накара да разкаже плановете си на глас. Всички разговори в апартамента се подслушваха от хората на Гордеев, но мнителният Гал беше предвидил тази възможност и много сериозно предупреди шантажистката, че ако работи за милицията и посмее да каже на глас нещо опасно за него, за Гал, след това й остават само десет-петнайсет секунди живот, не повече, и нищо и никой не ще може да я спаси, дори в съседния апартамент да има цял милиционерски отряд за бързо реагиране. Такъв отряд наистина имаше в съседния апартамент, но Настя се отнесе към предупреждението на убиеца достатъчно сериозно и дори когато схвана какво точно е намислил той и как смята да действа по-нататък, не посмя да наруши забраната и да информира хората от подслушващата кола за плановете на престъпника. В замяна на това тя измисли остроумен, но абсолютно безнадежден трик, който можеше да има успех само при невероятно съвпадение на много обстоятелства: трябваше онези, които седяха в колата и слушаха разговора й с Гал, лично да познават добре Настя, да знаят, че в училище тя сериозно се е занимавала с математика, да знаят, че в живота й съществува докторът на науките Александър Михайлович Чистяков, да знаят номера на телефона му и да не се притеснят да му се обадят в четири часа сутринта. Но най-важното — те трябваше да доловят в думите й известни несъответствия, нехарактерни за нея думи и изрази, да ги извадят от масата други думи и именно тях да предадат на Чистяков. Трикът наистина беше абсолютно безнадежден, но в онзи момент Настя не можеше да измисли нищо друго, защото Гал беше истински умен и опасен убиец, тъй че би било глупаво да си прави шеги с него. Рано сутринта Гал я закара извън града и Настя пътуваше с него в празната мотриса, чувствайки се като овца, поведена на заколение, без да знае дали планът й е успял или не. Гал я закара на една вила, при възложителя, и именно там Настя се запозна с Андрей Чернишов и невероятното куче Кирил, който непринудено и изящно я отведе встрани от засадата, приготвена за Гал. Тогава операцията завърши успешно. И само Льоша Чистяков знаеше колко здраве й струваше това, колко дълго тя се крепи с хапчета, как бе изгубила и сън, и апетит, как при всеки остър звук почти губеше съзнание и как се разплакваше от нищо и никакво.

— Виктор Алексеевич — предпазливо изрече тя. — Вие… вече знаете?

Гордеев я погледна уморено и нищо не отговори. Само махна с ръка.

* * *

Арсен впи немигащ поглед в събеседника си.

— Защо не ми казахте веднага за Бризак?

— Не предполагах… Надявах се, че няма да се докопа до това — измънка онзи.

— Не сте предполагали — ехидно го имитира Арсен. — Обаче тя е предположила. Какво предлагате да правим сега? Тази хлапачка е много по-опасна, отколкото смятате, аз го знаех и отпреди. Ако ми бяхте казали навреме за Бризак, щях да взема мерки. Във всеки случай тя нямаше да замине за Италия.

— Но вие ме уверявахте, че край нея постоянно се върти наш човек. Той защо я е изтървал?

— Не прехвърляйте нещата от болната на здравата глава — намръщи се Арсен.

— Още от началото трябваше да се свържа не с вас, а с хората, които имат достъп до следователите. Вашите хора са били небрежни, а ви плащам толкова пари — реагира раздразнено събеседникът на Арсен.

— Моите хора правят всичко възможно, но нали не можем да сложим катинар на мозъка на Каменская! Разберете най-сетне едно просто нещо: ние можем да предотвратяваме постъпването на опасна за нас информация, когато работим изпреварващо. А вашата потайност стана причина тази мадама вече да получи информацията и сега сме принудени да се заемем непосредствено с нея и да се мъчим да й забраним да мисли. А това, драги мой, е много рисковано и далеч невинаги е ефективно! И ще струва по-скъпо.

— Искате да ме разорите ли?

— Ама моля ви се! — плесна с ръце възрастният мъж. — Готов съм начаса да прекратя работа. Нямам свой интерес във вашата работа, аз съм само посредник. Щом не искате, не плащайте, моите хора веднага престават да се намесват и се захващат с други работи. Ако искате да знаете, имаме достатъчно поръчки, за да не умрем от глад. Та какво решавате, значи?

— Господи, сякаш мога да реша нещо друго! — отчаяно прошепна човекът, който днес не беше облечен в изискания английски костюм, а носеше панталони и дебел скиорски пуловер: беше дошъл на срещата с Арсен направо от вилата си. — Ще платя, разбира се, само ме спасете.

* * *

Настя седеше в кабинета си, унило загледана през прозореца, зад който топлият кишав декември упорито пречеше на града да изглежда красив като зимен и празничен като пред Нова година. Стажантът Мешчеринов още работеше в архива. Явно се бе уплашил от страшните й приказки за сложнотиите при проучването на криминални дела и изпълняваше задачата си прекалено усърдно.

Докато разглеждаше автомобилите, паркирани пред ажурната ограда, тя обърна внимание на ново червено беемве, което не бе забелязвала по-рано. Тъпо втренчена в блестящото алено петно на фона на калната сива улица, тя продължаваше да размишлява за делото на Ерьомина и как би трябвало да се държи с колегите си.

— Над какво си блъскаш главата, мислителко? — чу изведнъж гласа на Юра Коротков, същия, който се тъпчеше с цялото си семейство и парализираната си тъща в миниатюрна гарсониера и търпеливо чакаше децата му да пораснат, за да сключи нов брак.

— Ами така, нищо особено — усмихна се Настя. — Просто видях на улицата едно новичко беемве и се замислих кой ли е дошъл в нашия приют за бедни с такова разкошно возило.

— Ама ти не знаеш ли? — учуди се Юра. — Нашият Лесников. Тия дни си е купил новата кола.

— Сериозно? — Сега беше неин ред да се чуди. — И това с нашата заплата?

Коротков сви рамене.

— Обичаш да броиш чуждите пари, Аска — каза той неодобрително. — Игор между другото има доста заможни родители, а жена му е моделиерка от висока класа, работи при самия Зайцев и печели прилично. Само ти си ни момиче самостоятелно и разчиташ единствено на собствения си бюджет, а всички останали са семейни хора, можем ли да знаем с какви пари разполагат!

Вратата пак се отвори и на прага застана Игор Лесников.

— Коротков, търся те по всички кабинети, а ти си виснал при Анастасия — укори го той.

— О, за вълка говорехме и ето ти го! — разсмя се Юра. — Тъкмо обсъждахме колата ти.

Игор сякаш не чу тази реплика.

— Рядко те виждам напоследък — обърна се той към Настя. — По-рано по цели дни седеше в кабинета си, а сега постоянно изчезваш някъде. Заради Ерьомина ли?

Настя мълчаливо кимна, не искаше да говори, за да не бъде принудена да изпада в подробности.

— Е, и има ли успехи? Изрови ли нещо?

— На практика нищо. Задръстено дело. Ще го повлачим още до трети януари, да минат двата месеца, и после Олшански ще го прекрати, ще сложи край на мъките ми. Писна ми да тичам насам-натам, аз обичам повече работата зад бюрото.

— Е, това го знаем — засмя се Лесников. — За мързела ти се носят легенди. Аз пък мисля, че ти, Анастасия, будалкаш всички ни.

— Какво искаш да кажеш? — Настя направи кръгли очи и същевременно се опита да надвие внезапния отвратителен студ в стомаха си.

— Искам да кажа, че в службата си четеш френски романи, вместо да си гледаш работата. Какво, ще отречеш ли? Колкото пъти съм надникнал в кабинета ти през последните дни — винаги виждам на бюрото ти книжки с ярки корици и латински буквички. Само недей да ми разправяш, че това ти е нужно за разкриването на убийството на Ерьомина, няма да ти повярвам. Ами ти, Коротков?

— Какво аз? — недоумяващо попита Юра.

— Би ли повярвал, че четенето на френски романи помага в детективската работа?

— Абе знам ли! На Аска може и да помага. Главата й е подредена доста странно.

Вратата отново се отвори, този път влезе Володя Ларцев.

— Охо, пипнах ли ви! Краката хранят детектива, ей, а вие тука си правите седенки под крилцето на Аска.

— Ами ти да не търчиш случайно? — моментално му върна удара Лесников. — И ти си дошъл да се приютиш под същото крилце.

— По работа съм дошъл. Ася, кой номер обувки носиш?

— Трийсет и седми, защо? — слиса се тя.

— Супер! — зарадва се Ларцев. — А имаш ли обувки за ски?

— Не съм имала никога през живота си. Човек трябва да има болно въображение, за да си ме представи на ски.

— Ах, колко жалко! — огорчи се Ларцев. — В часовете по физическо Надюшка започва ски подготовка, а няма обувки. Ланшните й са малки, а да купувам само за една година ще ми излезе солено. Струват луди пари, а за догодина пак ще са й малки. Нали расте! Колко ме е яд да знаеш — въздъхна той, — мислех, че ще ми дадеш назаем, но нали си нямам късмет… Е, какво да се прави. Между другото, Ася, как се разбирате с Костя?

— С Олшански ли? Нормално.

— Не те ли притиска много?

— Не, не съм забелязала.

— Нали знаеш, понякога е грубичък…

— А това го забелязах. Защо, да не се е оплаквал от мен?

— Глупости, много е доволен от работата ти. С какво го предразположи толкова?

— С неземната си красота — отвърна с шега Настя, вече започваше да се нервира.

Всеки от тях по един или друг начин гледаше да насочи разговора към делото за Ерьомина. Какво беше това — обикновен интерес към работата на колегата или нещо друго? И кой проявяваше нездрав интерес? Или всичките? „О, господи! — помоли се тя наум. — Дано си тръгнат, дано ме оставят на мира. Не дай си боже точно сега да се обади някой от моите хора.“

За щастие, когато дойде Андрей Чернишов, кабинетът вече се беше опразнил. По физиономията му Настя разбра, че нещо страшно го е ядосало.

— Искаш ли кафе? — предложи му тя.

— Не искам. Слушай, Каменская, ти може и да си гениална детективка, но защо ме правиш на идиот? Сериозно ли си мислиш, че само ти си умна, а ние имаме по гънка и половина в главите си?

Настя замря от лошото предчувствие, но се постара да запази спокойствие.

— Какво се е случило, Андрюша?

— Какво се е случило ли? Ами това, че се държиш странно. Да, ти си старшата в нашата група, назначи те Гордеев, но това не означава, че имаш право да криеш информация от нас, в частност — от мен.

— Не те разбирам — хладнокръвно отговори тя, почувствала как ръцете й започват да треперят. Хем беше казала на Гордеев, че не може да работи, както той иска.

— Защо не ми каза, че Олег е иззел от вдовицата на Косар бележника му? Представи си в какво положение изпаднах, когато я попитах за бележника на мъжа й, а тя ми каза, че един висок светлокос младеж от „Петровка“ го бил взел. Излиза, че при нас дясната ръка не знае какво прави лявата. Естествено жената веднага се затвори в себе си и не се получи никакъв разговор. Явно е заподозряла, че я мамя, и ние с онзи младеж изобщо не сме от един екип. Как да разбирам всичко това?

— Не знам за никакъв бележник — бавно отговори Настя. — Олег нищо не ми е давал.

— Честно? — недоверчиво попита Андрей.

— Честна дума. Андрюша, не съм за първи ден в милицията. Повярвай ми, никога не бих те изложила, и то толкова глупаво.

— Ах, глупак такъв! — ядосано възкликна той.

— За кого говориш?

— За стажанта ти, за кого другиго. Определено е решил да се занимава със самодейност и самостоятелно да поработи с хората, фигуриращи в бележника. Живо дело му дайте на него, нали! Не току-така хленчеше и не искаше да отиде в архива, Пинкертон сополив такъв! Само да ми дойде — главичката ще му откъсна!

— По-кротко, по-кротко, успокой се, аз лично ще му откъсна главичката. И изобщо вече е време да се яви тук, много се заседя в архива.

— И помни ми думата — възбудено продължи Чернишов. — Не седи в никакъв архив, ами търчи по връзките на Косар. Хващаш ли се на бас?

Настя мълчаливо вдигна слушалката и набра телефона на архива.

— Колкото и да е странно, ти загуби баса — каза тя, след като говори с архива. — Мешчеринов е там. И вчера е бил там.

— Тепърва ще видим какво ще извади — измърмори ядно Андрей, който беше изпуснал парата и постепенно се успокояваше.

Неясна тревога гризеше Настя. Преди малко, когато си говореха с колегите за новата кола на Игор Лесников, бе усетила неприятен студ в стомаха. Това означаваше, че в мозъка й се е мернала някаква важна мисъл, но тя не е успяла да я улови и затвърди. Затова сега мислено си повтаряше целия разговор от началото до края с надеждата мисълта да се върне. Нещо я бе обезпокоило по време на този разговор. Какво ли беше? Какво?

— Ти май ми беше предложила кафе? — обади се Чернишов.

— Сега ще направя.

Тя се зае с кафето и докато включваше бързовара, вадеше чашките, лъжичките и захарта, възстановяваше в паметта си разговора с Юра Коротков.

„Нашият Лесников. Тия дни си е купил новата кола…“

„Игор има доста заможни родители.“ Не, не беше тук.

„Жена му печели прилично…“ Прилично в какъв смисъл? Май беше тук някъде. Какво ли друго каза той?

„Жена му е моделиерка от висока класа.“

Лъжичката подскочи в ръката й, част от кафето се изля на бюрото.

— Андрюша, какво е работила майката на Ерьомина? С какво си е изкарвала прехраната?

— Шиела е. Преди да се пропие окончателно, е била доста добра шивачка. Получила е първата си присъда за кражба, спомняш ли си?

— Да, ти ми каза. Та какво следва от това?

— Окрала е собствената си клиентка по време на проба, в ателието. Измъкнала е парите от чантата и на практика била веднага заловена. След като излежала присъдата, не я взели отново в ателието, тя опитала да си намери работа в друго — навсякъде й отказвали. В онези времена трудничко е можело осъждан човек да си намери работа, особено с малко дете, нали знаеш? Ерьомина станала чистачка, получила служебно жилище и си докарвала по нещо допълнително с шиене на частно.

— Защо не си ми разказал за това?

— Не си ме питала.

„А е трябвало — помисли си Настя. — Глупава жена си, Каменская, а по-точно — рядка тъпанарка.“

* * *

Беше вече към десет часа вечерта, когато Настя най-сетне се прибра. Излезе от асансьора, уморено спря пред апартамента си и пъхна ключа в ключалката. Ключът не превъртя.

Още когато беше малка, вторият й баща я беше учил: не се паникьосвай, когато не разбираш нещо, спри се и помисли, действай бавно и внимателно. Да не се паникьосва, да не бърза, да помисли…

Тя извади ключа и се постара да си спомни днешната сутрин. Възможно ли е да е забравила да заключи? Не, изключено. Това движение, както и много други, беше й станало автоматично. Настя леко побутна вратата. Ами да, отворено. Езичето на бравата е потънало, затова вратата не се е заключила сама. Странно. Тя никога не оставяше бравата в този вид.

Внимателно притвори вратата, колкото можеше по-тихо слезе на долния етаж и звънна у съседката.

След четирийсет минути пристигна Андрей Чернишов, повел с каишката огромния Кирил.

— Влизай! — каза той на кучето, щом спряха пред апартамента на Настя. — Виж какво става там.

Широко отвори вратата и откопча каишката от нашийника. Кирил предпазливо влезе в антрето, методично изследва кухнята, стаята, постоя, поослуша се и подуши край вратите на банята и тоалетната, после се върна на прага. Подуши краката на Настя, пак се върна в антрето, повъртя се, излезе на стълбищната площадка и уверено тръгна към асансьора.

— Чисто е — констатира Андрей. — Няма външни хора, но е имало, в апартамента е останала нечия миризма, освен твоята. Ще влизаш ли или ще викаме милиция?

— За какво ми е милицията?

— Ами ако са те обрали? Влезеш ли, ще утъпчеш следите.

— Ти с всичкия си ли си, Андрюша? Да не искаш да нощувам на стълбището? Милицията ще дойде в най-добрия случай след два часа, експерта ще го чакат до сутринта. Какво ли ти обяснявам, сякаш не го знаеш. Влизаме.

Влязоха в апартамента. Настя бегло огледа стаята. Тя наистина нямаше нищо за крадене, освен няколкото съвсем нови, подарени от майка й дрешки. Всичко останало не би могло да привлече вниманието на крадците.

— Е? — попита Чернишов, когато тя свърши с огледа. — Всичко наред ли е?

Настя издърпа чекмеджето на бюрото, където бе прибрана кутийката с няколкото златни украшения — верижка с пандантив, чифт обици и изящна скъпа гривна, която Льоша й бе подарил, когато бе получил престижна международна награда за научните си разработки.

— Наред е — облекчено въздъхна тя.

— Тогава ми кажи в каква каша си се забъркала. Щом не са те обрали, значи искат да те уплашат. Имаш ли някакви предположения?

— Не се занимавам с нищо, освен с делото на Ерьомина.

— Ясно — проточи Андрей. — Лошо ни се пише, Настася.

— От лошо по-лошо — тъжно се усмихна тя. — Да можех да знам какво именно не им е харесало: историята с Бризак или дето Олег рови из архива.

— Ще чакаме — сви рамене Андрей. — Не ни остава нищо друго. Нали трябва да обяснят какво искат. — Той погледна часовника си. — Толкоз, миличка, трябва да тръгвам, аз съм съпруг, баща и глава на семейство. Кирил ти го оставям. Утре в седем ще дойда да ти сложа нова брава. Имай предвид, че Кирил няма да пусне никого в жилището, но и теб няма да те пусне да излезеш, така че по-добре не се опитвай.

— Трябва ли наистина да оставяш Кирил? — внимателно възрази Настя. — Нали ще се заключа, бравата не е счупена.

— Те имат ключ. Мисля, че са ти го демонстрирали съвсем убедително. Да не искаш да се събудиш посред нощ и да видиш до себе си някой прекрасен непознат? Понякога лекомислието ти ме смайва. До утре.

Андрей нежно хвана Кирил за нашийника, заведе го до Настя, строго му нареди: „Пази!“ и си тръгна. Настя остана сама с кучето.

Беше уморена, премръзнала, гладна, но най-много й се искаше да се стопли под горещия душ, да се мушне в леглото и да се превърне в дете, което живее с родителите си и от нищо не се страхува.

… Свита на клъбце, Настя лежеше на дивана, дори без да се е съблякла. Отначало искаше да вземе душ, но когато си свали пуловера, изпита такъв страх, че бързо го облече отново. Струваше й се, че щом влезе в банята и престане да чува бученето на асансьора, в жилището веднага ще влезе ТОЙ. Не я успокояваше дори присъствието на прекрасно обучената овчарка. За да притъпи страха, тя включи телевизора, но веднага го изключи: пречеше й да чува стъпките по стълбището. Много скоро състоянието й заприлича на паника, тя не можеше да си позволи да включи дори кафемелачката, защото тя бучеше много силно, затова пи нескафе, което нито я ободри, нито я стопли, а само остави възкисел вкус в устата й. Постоянно изпускаше вещите, дори ножа за консерви, така че си остана почти гладна. Измъчена от безплодните опити да надвие страха, тя легна на дивана и опита да се съсредоточи. С какво днешният ден се различава от вчерашния? Защо това се случи днес, а не преди седмица? Защото преди седмица тя беше в Италия, а преди това и понятие си нямаше за някакъв си Бризак. Архивът? Но Чернишов беше ходил там още в началото на работата по делото и това не предизвика никакви реакции от тяхна страна. Не я закачаха, докато се водеха безкрайните разпити на Карташов и съпрузите Колобови, не реагираха на изземането на касетата от телефонния секретар на Карташов. Нима цялата работа е в Бризак? Но защо? И откъде имат ключ от апартамента й?

Какво друго се случи днес? Привечер дойде Олег Мешчеринов и донесе подробните си записки по делото на Ерьомина-старша. От тях излизаше, че тя е водела доста разпилян живот, често е приемала вкъщи случайни приятели по чашка, с които в доста случаи е споделяла и леглото си, оставяйки малката си дъщеря да играе сама в кухнята и понякога забравяйки да я нахрани навреме. И именно едного от тези приятели по чашка е убила, заклала го е направо в леглото, а после, доволна от себе си, е заспала до трупа. А когато се е събудила, с викове е хукнала да бяга, при което е попаднала в ръцете на добросърдечни съседи и минувачи, наели се да извикат милиция.

Докато слушаше стажанта, Настя обмисляше как да повдигне въпроса за посещението му у вдовицата на Косар и за злополучния бележник. Не й се искаше да се кара с Олег — първо, защото нали човекът беше дошъл на стаж, за да го обучават, а не да му трият сол на главата, и второ, защото й предстоеше да работи с него, тъй че не биваше да си развалят отношенията. Настя реши да започне по друг начин.

— Какво е работила Ерьомина? С какво си е изкарвала прехраната?

— Била е чистачка — спокойно отговори Олег, като надникна в бележките си.

— Била ли е осъждана, преди да извърши убийството?

— Да, за кражба.

— А какво е работила преди първото осъждане?

Мешчеринов прелисти бележника си.

— Не съм си записал. Мисля, че това го нямаше в делото. Важно ли е според вас?

— Може и да не е. Но вие не сте особено добросъвестен, Олег. Тези сведения фигурират в делото. Не се обиждайте, но още е рано за вас да работите самостоятелно. Вместо да се учите, да задавате въпроси и да получавате отговори, вие все гледате да вземате решения и да давате оценки. Кое е важно и кое не е — това ще решавам аз, а вие трябва да ми носите фактите. Аз ще ги анализирам заедно с вас и нагледно ще ви показвам как трябва да ги интерпретираме и оценяваме. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм — смотолеви Олег и събра листовете си от бюрото.

— Какъв бележник сте иззели от вдовицата на Косар?

Момчето се вкамени, тик размърда бузата му, едва забележимият белег над веждата му се наля с кръв. Той не отговори.

— Чакам — напомни му Настя. — Дайте ми го. Нямам намерение да ви мъмря, задето сте скрили това от мен. Извършили сте служебно нарушение, но вие сте стажант, още се учите, затова ще минем без нотации и наказания. Просто запомнете, че така не се прави.

Мешчеринов упорито мълчеше, вперил поглед в прозореца.

— Какво има, Олег?

Настя усети нещо лошо, но се опита да пропъди тези мисли.

— Анастасия Павловна, много съм виновен, но… Загубих го — най-сетне се реши той.

— Тоест как така… го загубихте? — останала почти без глас, попита Настя. — Къде?

— Не знам. Донесох го тук, вас ви нямаше. Когато дойдохте, исках веднага да ви го дам, бръкнах в джоба си и там го нямаше. Затова нищо не ви казах. Страхувах се, че ще ми се карате.

— И без това ви се карам. Все е тая. Или се надявахте, че никой няма да ви попита, че някак ще ви се размине?

Олег кимна.

— Тогава запомнете още едно правило. Не съм го измислила аз, а физиците. Те казват: „Всичко, което може да се повреди, непременно ще се повреди. Поврежда се и онова, което не може да се повреди.“ Отнесено към нашата работа, това правило означава, че нищо никога не се разминава и не се разсейва от само себе си, тъй че в никакъв случай не бива да разчитаме на това. Трябва да се опитваме незабавно да поправяме всяка грешка, чувате ли? Незабавно, колкото по-бързо, толкова по-добре. Защото всяка минута забавяне води към невъзможността да се поправи каквото и да било. Ясно ли е?

Той отново кимна.

— Кога за последен път видяхте този бележник?

— В дома на Косар.

— Къде го сложихте?

— В джоба на якето. А когато вие дойдохте, вече го нямаше там.

— Отбивали ли сте се някъде по пътя от дома на Косар към „Петровка“?

— Не.

— Да сте събличали някъде якето си?

— Само тук, в кабинета.

— Някой да е влизал в кабинета, докато ме е нямало?

— Влизаха, разбира се. Коротков, Ларцев, после и този… един красив такъв, не му помня името…

— Игор Лесников ли?

— Да, да, той. По някое време влезе и Коля.

— Селуянов?

— Да. И още няколко души надникнаха, търсеха вас.

— От нашия отдел ли бяха?

— Май че да.

— Какво значи „май“? Присъствали ли са на съвещанията при Гордеев?

— Не си спомням. Не съм добър физиономист.

— Тренирайте се. — Настя вече не се опитваше да скрие гнева си. — Излизали ли сте от кабинета?

— Излизах, разбира се, много време ви нямаше.

— Престанете да се оправдавате, по-добре опитайте да отговаряте на въпросите ми колкото може по-точно. Заключвахте ли, когато излизахте?

— Да… Мисля, че…

— Заключвахте ли или не?

— Ами… невинаги. Когато излизах за по-дълго, заключвах, а когато само за минутка…

— Ясно. Дайте ми ключа от кабинета. Вие сте разпилян човек, не мога да рискувам, докато чакам да станете по-организиран. Имате способности, това е несъмнено, и бихте могли да станете истински детектив, но способностите не са достатъчни. Учете се да се учите, тогава може да излезе нещо от вас. И се заемете с характера си. Плахост и страхливост, съчетани със самоувереност — това е чудовищна комбинация. Ще изхвърчите с гръм и трясък от кой да е колектив.

Олег мълчаливо облече якето си, извади от джоба ключа и го сложи на бюрото. Настя се облече, метна на рамо спортния сак, с който ходеше и лете, и зиме, а ключа, който остави стажантът, заключи в касата.

— Не ми се сърдете, Олег — сухо каза тя на тръгване. — Нашата работа е истинска, а не някаква игра. Може би бях доста рязка с вас, но си го заслужихте.

— Не се сърдя — потиснато отговори Мешчеринов.

 

 

От звъна на телефона Настя подскочи. Погледна часовника — един и половина. Нима са те?

— Анастасия Павловна? — чу тя приятен мъжки глас.

— Да, аз съм. Кой се обажда?

— Как сте? — весело се заинтересува мъжът, без да обърне внимание на въпроса й.

— Добре съм. А вие кой сте?

— Мисля, че не ми казвате истината, Анастасия Павловна. Зле сте. Страх ви е. Нали?

— Не. Какво искате?

— Значи съм прав. Та вижте какво, Анастасия Павловна, засега нищо не искам, освен едно. Искам да си помислите как сте прекарали тази нощ.

— Тоест?

— Искам да запомните какъв страх сте изпитали и каква незабравима нощ сте прекарали в прегръдките на този страх. Искам да разберете: днес ви дадохме да опитате само малка глътчица, колкото да почувствате вкуса на страха. Следващия път ще изпиете чашата до дъно. Нали не искате нещо да се случи на втория ви баща?

— Какво общо има тук вторият ми баща? Вече не ви разбирам.

— Много добре разбирате всичко, Анастасия Павловна. Вторият ви баща има кола, но не е богат човек, не са му стигнали парите за гараж. Нали знаете какво се случва на някои коли, когато стоят по цяла нощ на улицата?

— Крадат ги. С това ли ме плашите?

— Не само ги крадат. С тях се вършат престъпления, които после се приписват на собствениците им. И собствениците трябва дълго да се влачат по участъци и да доказват, че не са карали колите си. Искате ли да уредите на Леонид Петрович такова развлечение? Освен това в някои коли, оставени без надзор, се поставят взривни устройства. Или им се нанасят някакви фатални повреди. Това ли предпочитате?

— Не. Не го предпочитам.

— И сте много права, Анастасия Павловна — добродушно се разсмя мъжът. — Не бива да искате това, не е хубаво. Засега с нищо не ви заплашвам, но ако се държите неправилно, ще ви се наложи да изпитате много по-силен страх от днешния. Днес се уплашихте за себе си. Утре ще трябва да се страхувате за други хора, включително и за близките си. Ако не го знаете, ще ви кажа предварително: този страх е много по-неприятен и абсолютно непоносим. Лека нощ, Анастасия Павловна.

Настя внимателно постави слушалката на вилката, сякаш тя можеше да избухне. Всичко бе казано пределно ясно и разбрано: работи по делото на Ерьомина, както преди, разработвай версията за убийство по лични причини и ние няма да те закачаме. Та така, Каменская, ти решаваш. Никой няма да те мъмри, ако изоставиш линията „Бризак — архивът“ като безперспективна. Житената питка ти има доверие, следователят Олшански ти има доверие, Андрей Чернишов ти има доверие, макар да мърмори, че не му казваш всичко, но все пак те признава за водеща фигура. Ами Морозов? Той само ще се радва, ако го оставиш на мира. Стажантът? За него не е нужно и да се сещаш. Той ще прави каквото му наредят. Е, какво решаваш, Каменская? Ще отстъпиш ли или ще опиташ още да подращиш с ноктенца? Страшно е…

Настя се надигна от дивана и свали краката си на студения под.

— Кирюша! — прошепна тихо.

Тутакси откъм антрето се чу леко шумолене, почти нечуто по паркета затропкаха нокти. Овчарката бавно се приближи и седна до дивана, въпросително загледана в Настя.

— Кирюша, страх ме е — все така тихо прошепна Настя, сякаш кучето можеше да я разбере и да отговори нещо.

Всъщност не беше далеч от истината — Кирил наистина беше изключително куче. Андрей предварително бе избрал бъдещите родители на кученцето и търпеливо бе чакал две овчарки с уникални данни по отношение на слуха, обонянието и съобразителността да му дарят желания наследник. Беше треперил над Кирил, беше обучавал това куче, което бе записано в родословната книга с дълго и абсолютно неизползваемо име, и в резултат то, дори да не разбираше човешките думи (освен естествено командите), безпогрешно усещаше интонацията. Впрочем броят на командите, които изпълняваше, беше толкова голям, че напълно заменяше общуването с говор.

— Страх ме е, Кирюша — повтори Настя малко по-високо.

Кучето стана неспокойно, пастта му леко се отвори в беззвучно ръмжене, очите му засвяткаха с лоши жълти пламъчета. Настя беше чела някъде, че при страх, както и при други отрицателни емоции, бъбреците интензивно изработват адреналин и животните усещат неговата специфична миризма, за да реагират моментално на уплашен човек. „Той разбира, че ме е страх“ — помисли си тя.

— Какво ще правим сега? — продължи Настя, като се стараеше да говори по-уверено, за да притъпи страха. — Дали да не зарежем всичко и да си живеем спокойно? Как мислиш, Кирюша? Вярно, татко Льоня още си го бива, на петдесет и седем е, от нищо не боледува, спортува, двайсет и пет години е работил в следствените органи, не е толкова лесно да се справят с него. Но той не ми е чужд човек, обичам го, много съм привързана към него, той напълно замести истинския ми баща. Имам ли право да рискувам?

Запали лампата и бавно се заразхожда напред-назад, отпуснала рамене и тътрейки нозе в меките чехли. Седналият неподвижно — като статуя — Кирил напрегнато наблюдаваше движенията й.

— Имам си и Льошка, един разсеян заплес, талантлив математик, но ужасно наивен и доверчив. Ще го измамят и ще го вкарат в капан като две и две четири. И Льошка ми е много скъп, познавам го още от училище, той ми беше първият мъж, за малко да му родя дете. Той ми е единственият близък приятел, защото аз, Кирюша, си нямам нито една приятелка. Странно, нали? Може и да не обичам Льошка със страстната любов, за която пише в книгите, но сигурно аз просто не съм способна на такава любов. Обичам го колкото умея. Вярно, понякога прави едни забежки по посока на ярките гърдести брюнетки, но това трае от два часа до два дена, а после той се връща при мен, защото ни е добре двамата и ни е зле с всички останали. Е, няма да си кривя душата, имала съм и други мъже, в един от тях дори бях влюбена до нещо като безумие. Но въпреки това Льошка винаги е бил и си остава най-близкото ми същество. Между другото никой никога не би се грижил за мен така, както го прави Чистяков, когато съм болна. А аз, Кирюшенка, понякога боледувам доста тежко, имай го предвид. Навремето получих една травма на гърба и сега, вдигна ли нещо тежко, той надава ужасен писък. Тогава лягам на пода, защото не мога да лежа на мек диван, и тихо умирам. А Льоша ми бие инжекции, готви, помага ми да ставам и изобщо изпълнява функциите на медицинска сестра. В такива дни се преселва при мен, макар че живее и работи в Подмосковието и трябва да пътува от тук до работата си два часа и половина. Но нито веднъж не се е оплакал и нито веднъж не е отказал да ми помогне. Та какво мислиш, Кирюшенка, имам ли право да рискувам Льоша Чистяков?

Ритмичното ходене и укрепващият звук на собствения й глас успокоиха Настя. Треската, която я бе затресла й мина, тя дори се постопли, ръцете й вече почти не трепереха. Погледна внимателно кучето и се убеди, че и то е много по-спокойно. „Добре — помисли си удовлетворено. — Значи наистина успявам да се овладея. Кирил усеща това.“

Настя рискува да разшири сферата на активността си и отиде до кухнята. Кучето незабавно я последва, седна до вратата и отново замря като изваяно.

В три часа през нощта Настя най-сетне успя да хапне и да пийне прясно кафе, към четири дотолкова нахрабря, че стоя двайсет минути под горещия душ. Към шест сутринта събра от бюрото изписаните и надраскани с неразбираеми заврънкулки листове хартия, накъса ги на ситни парченца и ги изхвърли в кофата за боклук. Кирил кротко лежеше в краката й, отпуснал нос върху мекия пантоф, и с целия си вид сякаш казваше: „Ето, сега си напълно спокойна, не миришеш на страх и аз вече не се нервирам. Тъй че дори мога да лежа до тебе.“

Тя погледна часовника. До идването на Андрей Чернишов оставаха малко повече от четирийсет минути. Настя отиде до огледалото и намигна на отражението си. Вече знаеше какво да прави.