Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Украденный сон, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001

Редактор: Лиляна Христова

Коректор: Ева Енгилиян

ISBN: 954-459-886-3

История

  1. — Добавяне

Глава 11.

Константин Михайлович Олшански беше слаб човек. И си го знаеше. За много хора мълчанието не е проблем, те може да са недоволни от нещо, да са обидени на някого, да са затаили яда си, може да не разбират нещо и спокойно да си живеят така месеци и дори години, без да правят опити да си изясняват отношенията и да не оставят нещата недоизказани. Виж, Константин Михайлович изобщо не можеше да понася това. Психолозите биха казали, че има слаба устойчивост към конфликтни ситуации.

Отдавна беше забелязал, че нещо става с Володя Ларцев. Отначало пропъждаше неприятните мисли, оправдаваше явните недоглеждания в работата на своя приятел с преживяната неотдавна трагедия и искрено се надяваше никой освен него да не забелязва тези грешки. Но след разговора с Каменская, когато тя изрази мнението си гласно и без притеснение, когато нарече нещата с истинските им имена, Олшански се почувства съвсем зле, макар Анастасия да изрази намерението си да „кротува“. Константин Михайлович й беше благодарен за това. Но от ден на ден му ставаше все по-трудно да мълчи и да се преструва, че нищо не се е случило.

Последната капка, препълнила чашата на търпението му, бе обаждането на полковник Гордеев, който помоли следователя да не иска от прокурора удължаване на срока на предварителното следствие, а напротив, въпреки наличието на перспективни версии и ясно очертаваща се фигура на основен заподозрян, да спре производството по делото за убийството на Виктория Ерьомина. Олшански познаваше Гордеев от много години и разбираше, че зад молбата на Виктор Алексеевич се крият много сериозни аргументи, които не бива да се обсъждат по телефона. В друга ситуация той може би щеше да поиска обяснения и солидни аргументи… Но не и сега. Защото се страхуваше, че този разговор ще се „задълбочи“ и непременно ще засегне първите дни от работата по делото, с други думи — небрежността на Володка. Не, Константин Михайлович нямаше морална готовност за това — нали за полковника и неговите подчинени не беше тайна приятелството им с Ларцев! Значи щеше да се наложи или да се преструва, че нищо не е забелязал и така да признае професионалната си несъстоятелност, или някак да обясни защо толерира недобросъвестната работа на майор Ларцев. Ето защо Олшански само въздъхна и сдържано отговори на Гордеев:

— Ще ви повярвам, вие никога не сте ме подвеждали. Ще напиша постановлението още първия ден след новогодишните празници, точно на трети януари ще изтекат двата месеца. Доволен ли сте?

— Благодаря, Константин Михайлович, ще направя всичко по силите си, за да не ви подведа.

След като затвори телефона, следователят ядно захвърли очилата си на бюрото и закри с длани очите си. Интересно, дали Каменская е споделила наблюденията си с началството? Би било добре да не е. Ами ако го е направила? Тогава Гордеев, старият хитър лисугер, го е метнал, дето се вика. Полковникът разбира, че заради Ларцев следователят едва ли ще рита срещу ръжена и ще рискува да задава въпроси, тъй че във връзка с делото на Ерьомина сега може да иска всичко, без да се страхува от отказ. Какво ли все пак е намислил Житената питка? Дали няма да излезе, че използвайки слабия характер на следователя, той му е отправил молба, която няма нищо общо с интересите на правосъдието? Твърде различни бяха двамата — полковник Гордеев и старшият юридически съветник Олшански. Гордеев твърдо вярваше в професионализма и честността на следователя. Константин Михайлович, напротив, не вярваше и не разчиташе на никого, защото никога не забравяше, че дори най-почтеният човек и грамотен специалист все пак е просто човек, а не мислеща машина, неподвластна на емоции и заболявания.

След кратко колебание Олшански вдигна телефонната слушалка, намери Ларцев и го покани с дъщеря му на гости, както той се изрази, „на предновогодишни вкуснотии“.

* * *

„Господи, та той съвсем е побелял, откак почина Наташа“ — мислеше си Олшански, като гледаше Володя Ларцев, който весело бъбреше с Нина и дъщерите му. Нина Олшанская доста се грижеше за Ларцев, откак той овдовя — стараеше се при възможност да взема Надюшка през ваканциите, ако отиваше някъде на курорт с момичетата, редовно ги канеше на вечери и неделни обеди, помагаше им при купуването на разни дефицитни стоки. Понякога дори се шегуваше: „Имам си съпруг и половина и три дъщери.“

— Защо съпруг и половина, а не двама? — попита Константин Михайлович, когато чу за пръв път тези думи.

— Е, Володя не става за цял съпруг: аз се грижа за него, а той за мене — не — пошегува се жена му.

Сега, като гледаше жена си и приятеля си, които нищо не подозираха, той мъчително събираше сили за произнасянето на първата фраза веднага щом Нина излезе от кухнята. Най-сетне тя отиде да се обади по телефона и като си пое дъх, Константин Михайлович попита:

— Всичко с тебе наред ли е, Ларцев?

Само Господ знае колко се надяваше Олшански да види весело недоумение по лицето на приятеля си, да чуе познатото кратко хихикане и някой шеговит отговор. Но само по мигновеното присвиване на очите му и просветването на нещо ледено в тях той веднага разбра, че на надеждите му не е било писано да се сбъднат.

— Защо ми задаваш такъв въпрос, Костя? Повече от година вече нещата при мен не са наред, но това не е нещо ново за теб.

— Нямах предвид това.

— А какво? Какво имаше предвид?

— Работата ти се влоши. Извинявай, Володка, аз всичко разбирам, но не може така.

— Как „така“?

През дългия си живот на следовател Олшански бе провел толкова много разпити, че не му бе нужно да продължава този разговор. И без това всичко беше ясно. Ларцев не се оправдава, не се опитва да обясни нещо, той отговаря на въпросите с въпроси, явно избягва отговорите и се мъчи да разбере какво точно знае приятелят му Костя. Следователят горчиво въздъхна. Значи работата не е в обикновената небрежност, а в нещо много по-сериозно. Явно някой здраво бе закачил Володя „на въдицата“.

— Слушай, ако не искаш нищо да ми кажеш — твоя работа. Разбира се, чувствам се засегнат, че криеш нещо от мен, но…

— Какво „но“? — хладно го парира Ларцев.

— Така всеки момент може да избухне скандал.

— Защо?

— Защото на твоите лъжи краката им са къси, стоят си във всеки написан от тебе протокол, във всеки документ. Ти какво, май изобщо не ме уважаваш, щом си мислиш, че няма да забележа това?

— Забелязал си значи — позасмя се Ларцев и посегна за цигара.

— Представи си, забелязах. Макар че дълго време се правех, че не забелязвам. Но така повече не може да продължава.

— Защо? — попита Ларцев и си взе пепелник от рафта.

„По дяволите — помисли си Константин Михайлович, — не аз го разпитвам, а той мене. И е спокоен като каменно изваяние, а аз буквално се изпотих от вълнение.“

— Защото вече не само аз го забелязвам.

— Кой друг?

— Каменская. Тя разпита повторно всички свидетели, с които си работил ти. Знаеш ли това? Похабил си за тази безобразна работа десет дена, а тя — още десет, за да свърши подир теб твоята работа. И почти всичко е било нахалост, защото след двайсет дена свидетелските показания вече не са същите, както по горещите следи. Кой, ако не ти, най-добре знае това? Двайсет от шейсетте дена, отпуснати за предварително следствие, отидоха на вятъра. Нищо ли няма да ми кажеш по този повод?

В кухнята се възцари мълчание. Олшански стоеше, извърнат към прозореца, и само слушаше как Володя рязко издухва дима от цигарата. Когато се обърна, изумено се втренчи в разцъфналия в усмивка Ларцев.

— Много ли ти е весело? — мрачно го попита Константин Михайлович.

— Аха — кимна Володя. — Благодаря ти, Костя. Благодаря ти, че ми каза. Жалко само, че не ми каза веднага. Защо си протакал толкова?

— Събирах кураж. И за какво толкова ми благодариш?

— Някой ден ще разбереш. Нинуля! — развика се Ларцев. — Стига си висяла на телефона, дай да ударим по чашка за мъжа ти. Добър човек е!

„Добрият човек“ Костя изпитваше едновременно разочарование и облекчение. Разбира се, беше добре, че Ларцев не се обиди, не захвана да отрича, да се заяжда, да грубиянства (макар Олшански да знаеше, че самият той няма равен в грубиянстването, тъй че нарушаването на конвенционалните норми на общуване не го плашеше). Лошото беше обаче, че без да каже „не“, той не каза нито „да“, нито „може би“. Предпочете да отвърне с шега и при това се развесели, без изобщо да се преструва. Това поне Олшански умееше да различи — дали една усмивка е изкуствена или искрена. Но какво, какво ставаше с Володя Ларцев?

* * *

Единайсетгодишната Надя Ларцева беше послушно и много самостоятелно момиче. За пръв път тя стана „домакиня“, когато майка й лежа няколко месеца в болницата. Тогава осемгодишната Надюша, която преди това не беше се пускала от майчината ръка, за пръв път чу бащините си заповеди за правилата на личната безопасност. Сега, когато майка й почина, тя бързо свикна да остава вкъщи сама и да решава проблемите си без странична помощ. Дълбоко в душата си тя смяташе, че е вече съвсем голяма, и ужасно се ядосваше на баща си, който не спираше да повтаря едно и също за чуждите чичковци и лелички, с които не бива да разговаря на улицата, камо ли да взема подаръци или да тръгва нанякъде с тях, колкото и примамливи неща да й предлагат. „Та това е съвсем естествено — възмутено си мислеше Надя всеки път, когато слушаше баща си, — да не би да ме мисли за глупачка?“

Оставена сама по цели дни, Надя не беше много старателна ученичка, но пък беше прочела много „възрастни“ книги, предимно детективски романи — Ларцев навремето ги бе купувал с цели купчини за жена си, която лежеше болна вкъщи. От тези книги бе научила какви неприятности може да сполетят прекалено доверчивите деца, постоянно беше нащрек и не спираше да си преповтаря правилата, втълпявани от баща й: да не влиза във входа сама, непременно да изчака някой съсед, когото познава по физиономия; да не върви в края на тротоара; да не отговаря на опитите да я заприказват; ако нещо се е случило на улицата, например непознат човек да й се е натрапвал, в никакъв случай да не се прибира вкъщи, а да влезе в най-близката до блока им бакалница и да чака, докато не види някой от съседите, и чак тогава да се прибере с него и така нататък. Правилата бяха много и Надя намираше почти всичките напълно разумни или поне ги приемаше като такива непосредствено след бащините обяснения, освен някои от тях. Например тя така и не разбра защо не бива да взема подаръци от чужди хора. Колкото и да се мъчи Ларцев да обясни на дъщеря си, че, от една страна, приеме ли подарък, ще се чувства задължена и вече няма да може да отговори твърдо „не“, ако човекът, който й е направил подарък, я помоли за нещо, а от друга страна, лоши хора може да пъхнат нещо в този подарък, като например пари или пръстен с диамант, и тогава баща й ще си има големи неприятности — всичко беше напразно.

— Не разбирам — честно му отговаряше дъщеря му. — Ще правя каквото ми казваш, но не го разбирам.

* * *

Днес, в навечерието на новогодишните празници, Надя се прибираше от дома на една съученичка и приятелка, с която се бяха разхождали, бяха ходили на кино, а после бяха пили чай с много вкусни курабийки, изпечени от бабата на приятелката й. През декември се мръква рано и когато към пет и нещо момичето излезе навън, беше вече съвсем тъмно. Пред блока на приятелката й стоеше тъмнозелената кола. Всъщност в тъмното не се виждаше какъв цвят е, но Надя я беше видяла още следобед, по светло, когато с Рита се връщаха от киното.

Тогава колата беше паркирана между киното и магазина за обувки и Надя я забеляза, защото до задното й стъкло беше поставена разкошна огромна руса Барби, мечтата на всичките нейни познати момичета. Надя и Рита се спряха. Към къщи Надя трябваше да продължи направо, а ако се отбиеше у Рита, щяха да завият надясно.

— Е, аз ще се прибирам — нерешително каза Надя, като загръщаше зиморничаво виолетовото си пухено яке и оправяше шала на главата си. Всъщност не й се прибираше в празния апартамент, но вежливо изчакваше дали приятелката й няма да я покани на гости.

— Стига де — безгрижно отвърна Рита, високо непохватно момиче, което едвам си изкарваше тройките и не признаваше думата „трябва“. — Хайде у нас. Бабчето днес пече курабийки. Хайде, хайде, поне ще хапнеш като хората.

— Обещах на татко веднага след киното да се прибера. Ще ми се сърди — вяло се съпротивляваше Надя на самата себе си.

Вкусната, истински вкусната домашна храна сега беше рядкост у тях: баща й не умееше да готви, а и тя също. А курабийките на Ритината баба се славеха в целия клас. Бяха наистина произведения на изкуството.

— Хайде стига де! — повтори Рита любимата си фраза. — Ще му се обадиш по телефона и ще му кажеш, че си у нас. Бабчето ще потвърди, ако се наложи. Часът е още три. Хайде да вървим, тръгвай. — И прекалено високата за възрастта си Рита покровителствено прегърна приятелката си през раменете.

Момичетата завиха зад ъгъла и в този момент Надя улови с периферното си зрение русата Барби. Колата бавно мина покрай тях и също зави надясно, после спря, преди да стигне кръстовището, зад което имаше първо един пететажен блок, а след него — шестнайсететажният, в който живееше Рита. За миг сърцето на Надя се сви от някакво лошо предчувствие, но нали в края на краищата не беше сама, с приятелка беше и й отиваше на гости, където ги чакаше баба й. А когато Надя си тръгне за вкъщи, колата вече няма да е тук. Кой знае защо, момичето беше напълно сигурно в това…

Но колата не си беше тръгнала. Купето й беше осветено и предизвикателно нагиздената кукла Барби с яркоалената рокля, обсипана с брокат, се виждаше много добре. Надя се уплаши, но веднага се постара да се овладее. От къде на къде реши, че колата чака именно нея? Щом си стои — да си стои.

Момичето решително тръгна към кръстовището и продължи към магазина за обувки. След като при магазина зави надясно, по посока на техния блок, тя се поуспокои. Тук беше по-светло, горяха лампи, разхождаха се хора. Но скоро тя видя как колата я подмина, мигна с червените си мигачи и спря близо до техния вход. Паника обзе Надя. Тя забави крачка и се напрегна да си спомни какво трябваше да се прави в такива случаи. Ами разбира се, трябваше да потърси човек с куче. Татко й беше обяснявал, че човек, който се разхожда с куче, положително живее наблизо и значи е малко вероятно да е приятел на онзи, който би я уплашил. Хората, които се натрапват на малките момиченца, обикновено гледат да го правят далече от мястото, където живеят самите те. Най-добре е да намери жена, която разхожда куче. А още по-добре е кучето да е голямо.

Надя се огледа наоколо. Имаше само блокове, никакви градинки, където можеше да срещне „кучкари“. Но тя знаеше, че със сигурност ще ги намери край блока. Там винаги има много, защото наблизо е големият озеленен двор. Лошото е само, че ще трябва да мине покрай тази кола.

Но може и да й провърви да срещне някой подходящ човек още преди да се изравни с колата.

Да, провървя й. Петнайсетина метра преди да стигне до колата тя видя симпатична жена с дънки, яке и спортна шапчица, а до нея на каишка — огромен страховит доберман. Надя събра повечко въздух в гърдите си и произнесе предварително подготвената фраза:

— Извинете, моля, не бихте ли могли да ме изпратите до входа? Живея в този блок, но ме е страх да влизам сама, във входа е тъмно, няма лампа, а момчетата вечно ни плашат.

Кой знае защо, не посмя да каже на жената за зелената кола с куклата — май да не й се стори смешна. Тъмният вход е друго нещо, просто и разбираемо за всички. Виж, колата. Може би това са безсмислени страхове?

— Разбира се, малката, хайде, ще те изпратим. Нали? — обърна се жената към добермана.

Надя леко се подразни от обръщението „малката“, но въпреки това беше ужасно благодарна на непознатата жена за нейната отзивчивост. На минаване покрай колата тя направи усилие да не погледне куклата още веднъж — в купето пак беше светло. Барби беше толкова красива, че направи впечатление дори на жената.

— Я виж каква красавица! — възхитено възкликна тя и забави крачка покрай колата.

Но Надя с наведена глава, без да поглежда нататък, бързо мина напред.

Вървяха бавно, защото кучето постоянно се спираше и душеше всички дървета и храсти по пътя си, както и стените на сградата. Най-сетне стигнаха до входа. Жената влезе първа и като придържаше вратата за Надя, каза с укор:

— Защо ме излъга, а? Входът ви е светъл и всички крушки са си на мястото. Не те ли е срам?

Надя мъчително търсеше с какво да се оправдае и вече бе зинала да смотолеви нещо, в смисъл че цял месец тук е било тъмно, че сигурно точно днес са сложили крушките. Вратата зад гърба й меко изтропа. Тя искаше да се обърне, за да види кой е влязъл, но кой знае защо, не можа. Краката й омекнаха, пред очите й притъмня.

* * *

Арсен беше доволен. Момчето бе поработило добре, ненапразно го бяха обучавали и тренирали от малко, ненапразно бяха влагали в него пари, отначало за частни учители, после за треньори. И не защото беше слаб ученик, нищо подобно, още от първи клас беше отличник. Но какво значи „отличник“ при тази жалка система? Не дете, което наистина знае за „отличен“, а такова, което знае повече от другите в същата паралелка или в същия курс. А Арсен искаше момчето да получи истински, а не „сравнителни“ знания, истинска подготовка.

Арсен, който цял живот бе работил в учреждение, непосредствено свързано с разузнаването, добре разбираше, че завербуваният агент далеч не е като внедрения. Никога не биваше да се вярва на предатели. Разбира се, в почти всички случаи той трябваше да действа с обещания и закани, спекулирайки с материалните затруднения, алчността, страха и слабостите на хората. Но имаше и други хора, с чиято помощ Арсен решаваше задачите, поставени пред кантората му от различни престъпни групировки. Естествено срещаха се и единични клиенти, като Градов например, но това се случваше рядко: услугите на Арсен струваха прекалено скъпо, такива суми можеха да плащат само организации с високи доходи. Пък и Градов всъщност не беше чак толкова сам. Цялата каша се беше забъркала именно когато под заплаха се бяха оказали източниците за финансиране на неговата партия.

Да, Арсен разполагаше и с други хора, засега не бяха много. Системата и тактиката на внедряването им в службите при Министерството на вътрешните работи още не бяха изпипани и шлифовани до блясък, но първите резултати вече бяха налице.

Вербуваха тези „други“ хора още от хлапета, преди да отидат в казармата, та годините на военната служба да не отидат напразно, „кандидатът“ да учи всичко възможно — в милиционерската работа военното обучение винаги е полезно. Вербуваха предимно момчета, които с влизането си в казармата оставяха в цивилния живот престарели бедни родители, бременни приятелки или млади съпруги с малки деца. Обещаваха им, че през тези две години ще подкрепят и наглеждат семействата им, ще им помагат материално. В замяна на това кандидатът трябваше да се отнася добросъвестно към службата, да усвоява с всички сили военните премъдрости, да печели значки и грамоти, да развива мускулатурата си, а след казармата да влезе във Висшата милиционерска школа, след което за всичко да слуша Арсен и неговите хора. При тази вербовка Арсен строго се придържаше към принципа на доброволността, защото с основание смяташе, че сигурни са само убедените съмишленици и съюзници. Ето защо, когато след завръщането си от казармата не всички, чиито семейства бяха живели доста добре с парите на кантората, влизаха във връзка с неговите хора — „вербовчиците“, той категорично забраняваше тези момчета да бъдат издирвани и да им се търси сметка. Щом не е дошъл сам, значи се е отказал. Щом се е отказал, значи не е убеден. Щом не е убеден, значи може да ги предаде, да ги „изпее“, да ги „изменти“. А парите, похарчени през двете години — е, майната им на парите, не бяха толкова много за мащабите на работата на Арсен, не в тях е щастието, а и нали няма работа без дефекти! Виж, онези, които след завръщането си веднага потърсваха „вербовчика“, бяха стабилни като скала. Те влизаха в Милиционерската школа, някои вече бяха я завършили и сега работеха в московските органи на вътрешните работи. Грамотни, добре подготвени специалисти, с блестящи характеристики от казармата и школата, със солидни знания и железни мускули, те успешно се справяха както със служебната си работа, така и с работата за кантората.

Но сред тях имаше и избрани. Такива, които бяха вербувани не преди влизането им в казармата, а много по-рано. Забелязани и заобиколени с грижи още от юношеската им възраст, когато тъкмо започваха да се приобщават към алкохола и тъмните входове. Тях ги привличаха с романтиката. С романтиката на борбата срещу несправедливия строй, срещу жестоката и неграмотно организирана система, с романтиката на възторга пред собственото им превъзходство и пред възможностите да манипулират чужди съдби, като управляват хората, техните мисли и постъпки иззад кулисите. Тези избраници бяха винаги сираци от детски домове, осиновяваха ги, като при това плащаха, ако трябваше, огромни подкупи. Подготвяха ги внимателно, защото им предстоеше блестяща кариера.

Един от избраниците беше Олег Мешчеринов, който сега стажуваше на „Петровка“ 38, в отдела, ръководен от полковник Гордеев. И именно той предложи простия и ефективен план за отвличането на Надя Ларцева. Много пъти беше чувал как баща й говори с нея по телефона и добре си представяше и характера на самото момиче, и същината на наставленията, които й бе втълпил Володя. Най-важното условие за цялата операция беше да не се привлича ничие внимание, на никого и през ум да не му мине, че пред очите на всички в момента отвличат дете. Трябваше да успеят да наплашат Надя и да я тласнат в ръцете на човек, от когото тя ще очаква помощ. А да намерят такъв човек и да го поставят в нужния момент на нужното място беше въпрос на техника и режисура. Олег измисли и куклата Барби. Момичето може да не запомни лицето на човека, който ще го преследва, тоест може просто да не го забележи и да не се изплаши. Едва ли разбира от автомобили, тъй че няма да обърне внимание, че цял ден я преследва една и съща кола, па била тя и най-рядката и скъпа марка. Но Барби ще забележи непременно. И ако е достатъчно съобразителна, непременно ще се изплаши. Ако пък е глупава и не се съобразява със съветите на баща си, ще се зазяпа в куклата и лесно ще влезе в контакт, ако се опитат да я заговорят. Барби беше сполучлива находка във всяко едно отношение. Арсен беше доволен. Много му се искаше да чуе какво ще запее сега тази хладнокръвна непробиваема Каменская.

* * *

На вратата се позвъни и Настя се стресна. Погледна Льоша, който се беше втренчил в телевизора.

— Ще отвориш ли?

— А трябва ли? — отвърна той с въпрос на въпроса й и не помръдна от мястото си.

Настя сви рамене. Позвъни се втори път.

— Сигурно трябва. Знае ли човек…

Льоша излезе в антрето и притвори вратата след себе си.

Бравата щракна и Настя чу познатия глас на Володя Ларцев:

— Ася вкъщи ли е?

Тя облекчено въздъхна. Слава богу, не бяха те! Ларцев беше почти неузнаваем. Мургавото му лице беше посивяло, устните му бяха синкави като на хората със сърдечна недостатъчност, очите му бяха направо безумни. Той влезе от антрето в стаята, без да се съблича, тресна вратата току под носа на Чистяков и се облегна на нея, като едва си поемаше дъх. „Тичал ли е… какво става?“ — помисли си Настя.

— Те взеха Надя — издиша Ларцев.

— Как така я „взеха“? — с внезапно паднал глас попита тя.

— Ами така, взеха я. Прибирам се вкъщи — няма я. И веднага след това телефонът звъни: Момичето ви е при нас, жива и здрава е, но само засега.

— И какво искат?

— Спри се, Анастасия. Умолявам те, спри се, не закачай повече делото на Ерьомина. Ще ми върнат Надя само когато се спреш.

— Чакай, чакай малко. — Тя седна на дивана и стисна с ръце слепоочията си. — Започни отначало, нищо не разбирам.

— Не се преструвай, прекрасно разбираш всичко. Имала си достатъчно самообладание да не се уплашиш и да избягваш контактите с тях. И те са решили да действат чрез мен. Кълна ти се, Анастасия, кълна ти се във всичко свято на този свят — ако нещо се случи с Надя, ще те застрелям. Ще вървя по петите ти, докато…

— Така, тази част я разбрах — прекъсна го Настя. — И какво трябва да направя, за да ти върнат дъщерята?

— Трябва да кажеш на Костя Олшански, че по делото на Ерьомина не е възможно да се направи нищо друго. Костя ще ти повярва и ще приключи делото.

— Той и без това ще го приключи веднага след празниците. По-рано не е възможно, законът не разрешава. Питам те от мене какво искаш?

— Искам да престанеш да работиш по убийството на Ерьомина и производството по делото да бъде спряно. В действителност, а не привидно — бавно произнесе Ларцев, без да откъсва от Настя немигащите си очи.

— Не те разбирам.

— Абе аз да не би да не познавам Житената питка?! — избухна Ларцев. — Такова дело! Мръсотията си му личеше, откъдето и да го погледнеш! Аз хвърлих десет дена, за да го „посреша“, да го попригладя, да му поприкрия мръсотията някак и пак не съм успял, щом ти после я съзря. Житената питка не изоставя такива дела, той ще ги гризе, докато е жив. И с тези фокуси с фалшивото приключване не можеш да ме заблудиш.

— Откъде знаеш, че приключването ще е „фалшиво“?

— Сам се сетих. Щом си разбрала как работех през първите дни, сигурно си разбрала и защо съм го правил. А щом е така — ти няма да се откажеш. Житената питка — също. Прекалено добре ви познавам.

— А какво казва Костя?

— Казва, че си ми разбрала номерата и всеки момент ме чака скандал. Но, Ася, какво общо има тук Олшански? Постановлението за приключване на делото е една хартишка за следователя, а не за нас, оперативните работници. Следователят прибира делото в касата и го забравя, докато не му занесем в човчиците си информация, която позволява разследването да се продължи. Той спира да работи, а не ние. Затова искам да се спреш. Сега е единайсет и половина. В два през нощта те ще ми се обадят по телефона и аз трябва да им дам гаранции, че ще оставиш трупа на Ерьомина на мира. Ася, умолявам те, Надя трябва колкото може по-скоро да се върне вкъщи. Може и да не й сторят нищо лошо, но тя е уплашена, може да получи нервна криза. И без това толкова се изтормози, когато Наташа… — Ларцев се запъна, помълча малко. — Изобщо имай предвид, Анастасия, ако с Надя се случи нещо, виновната ще бъдеш само ти. И аз няма да ти го простя. Никога.

— Ами ти, Володя? Ти за нищо ли не си виновен? Нямаш ли за какво да упрекнеш себе си?

— За какво трябва да се упреквам? За това, че осигурявам безопасността на дъщеря си ли? Те ме докопаха почти веднага след смъртта на Наташа. Разговарях с тъста — той е категорично против да се местят в Москва. В Самара имат деца и внуци, че и къде ли бихме живели заедно? Нямам пари да си купя голям апартамент, няма никакви шансове те да заменят жилището си с московско — държат две стаи в огромна комуналка. Баща ми е безпомощен болен старец, над седемдесет е, самият той се нуждае от грижи и не мога да разчитам на него за Надя. Повярвай ми, премислил съм безброй варианти. Дори исках да наема жена, нещо като бавачка, да наглежда момичето ми, но се оказа, че това не ми е по джоба. Исках да си сменя работата, но и с това не сполучих.

— Защо?

— Ами защото там, където знанията ми са необходими, се навърта мафията и аз пак ще трябва да избирам: или да стана престъпник, или денонощно да треперя за дъщеря си. Оставаше ми да отида на съвсем неквалифицирана и нископлатена работа, но аз не мога да си го позволя. Знаеш ли колко струват детските дрехи? Ами училището, където учи Надя? Впрочем откъде ще знаеш, ти си над всичко това, нямаш грижа за деца…

— Е, Володя, защо…

— Извинявай, Настя, без да искам го изтърсих. Трябва да ме разбереш, нямах изход.

— Можеше веднага да кажеш за това на Житената питка. Той непременно щеше да измисли нещо. Защо не му се довери?

— Ти не разбираш, Ася. Аз не съм единственият. Такива като мене има много, страшно много. Ти дори не можеш да си представиш колко широко са разпрострели мрежите си. Техен човек може да се окаже всеки, дори всеки от нас, ако щеш.

— И Житената питка ли?

— И Житената питка.

— Не вярвам. Това не може да бъде.

— Не го и твърдя. Само искам да разбереш: на практика те са способни да намерят подход към всекиго, защото са прекрасно информирани и знаят за всеки от нас повече от родната му майка. Да речем, че Житената питка е честен, но в старанието си да ми помогне той рано или късно ще се натъкне на техен човек, информацията веднага ще изтече и онези ще ме стиснат за гърлото. Ако можех да бъда сигурен, че в цялото Градско управление само аз съм такова изчадие, нито секунда не бих се колебал да се втурна за помощ при Гордеев. Или при тебе например. Но там е лошото, че сме много и не се познаваме помежду си.

— Излиза, че те изцяло ни управляват и ние сме абсолютно безпомощни пред тях?

— Така излиза.

— Известно ли ти е нещо за тях? Абе седни най-сетне, не подпирай вратата, този разговор не е за пет минути. И се съблечи между другото.

Ларцев бавно, сякаш неохотно се дръпна от вратата, свали якето си и небрежно го хвърли на пода. Настя разбра, че краката му не го слушат, затова движенията му са вяли и колебливи. Той погледна часовника си.

— Трябва да стигна навреме за метрото, докато не са го затворили. В два часа те ще се обадят.

— Няма страшно — позасмя се изкриво Настя, — ще се обадят тук. Те много добре знаят къде си отишъл, нали? Хем ще им бъде много по-приятно най-сетне да си поприказват с мене, за да се убедят, че не си ги измамил и че наистина си успял да ме стреснеш. Та кажи сега — какво знаеш за тях? — повтори въпроса си тя, когато Володя седна във фотьойла срещу нея.

— Много малко. Искали са услуги от мен само два пъти, във връзка с различни дела. Първия път беше преди повече от година. Спомняш ли си убийството на Озер Юсупов?

Настя кимна.

— Но то е вече разкрито. Или не е?

— Разкрито е — потвърди Ларцев. — Но в него имаше един тънък момент… С една дума от делото трябваше да изчезнат показанията на един от очевидците. Това изобщо не влияеше върху доказателствата за вината на обвиняемия, както и върху обективната страна на състава на престъплението. От всяко положение това си беше убийство по особено жесток начин, с тези показания или без тях. Но мотивът за убийството се променяше коренно. Сигурно си спомняш, че в съда то отиде като извършено от хулигански подбуди. А този очевидец беше чул как убиецът е разговарял с Юсупов и от този разговор е ставало ясно, че Юсупов е бил свързан с една от банките за пране на пари, получени от незаконен износ на оръжие и стратегически суровини от Ижевск. Юсупов се направил на хитър, прибрал в своя джоб голяма сума и директорът на неговата банка бил наказан за назидание на потомците. Именно тези показания трябваше да изчезнат, сякаш не ги е имало.

— И ти как го направи? Открадна протокола от делото, така ли?

— Е, защо толкова грубо! Протоколът може да се открадне от делото, не е сложна работа, но какво би направила ти например с паметта на човека, който е водил разпита? А в случая в делото се появи друг протокол, според който очевидецът си признава, че в момента на първия разпит е бил дрогиран, а в самия момент на престъплението всъщност нищо не е виждал и чувал, защото точно преди това се бил „боднал“ и чакал да го „хване“. И толкоз.

— Първокласна работа! — възхити се Настя. — И колко ти платиха за това?

— Николко. Държат ме чрез Надя, а не с пари. Страхът, Настя, е много по-силен стимулатор от алчността. Просто ти се чудя как си успяла да се удържиш досега, без да се уплашиш.

— Да съм казвала, че не съм уплашена? Дори бравата на вратата си смених, да не говорим, че заселих тука Чистяков.

— Разправят, че не си вдигала телефона?

— Старая се.

— Безполезно е, Ася, нали виждаш? Да речем, не се страхуваш за втория си баща — той може сам да се погрижи за себе си. Майка ти е далече. Но е толкова лесно да те захапят. Но нали няма да изоставиш на произвола на съдбата едно единайсетгодишно момиченце, нали?

— Няма. Е, какво ще правим сега, Ларцев? Имаме два часа на разположение, за да измислим как да отървем дъщеря ти. Хайде обясни ми как е станало.

— Вчера бяхме с нея на гости у Олшански. Костя дълго се чуди как да започне и най-сетне ми тръсна, че си ме подозирала и че си свършила наново цялата работа по убийството на Ерьомина. Аз естествено се зарадвах. Казах си: щом някой е открил моите трикове, вече няма да могат да ме използват и ще ме оставят на мира. Същата вечер им го съобщих. А днес те отвлякоха Надя и ми казаха, че трябва да направя всичко възможно, за да ти въздействам. Щом и без това ме подозираш, значи мога да действам открито, защото ти винаги по някакъв начин успяваш да се измъкваш от скрития натиск.

— Какви са исканията им?

— Нито ти, нито Чернишов, нито Морозов да не закачате издателство „Космос“. Щом се убедят в твоята добросъвестност, ще върнат Надя вкъщи.

— Ами ако обещая, но ги измамя?

— Чакай, това не е всичко. Утре сутринта викаш лекар вкъщи и излизаш в болнични. Няколко дена си седиш у дома и никакви излишни контакти нито с Гордеев, нито с Чернишов, нито с Морозов. Ще контактуваш само по телефона.

— От това следва, че телефонът ми се подслушва, така ли?

— Да. По-нататък. Още утре сутринта се обаждаш на Гордеев и му казваш, че версията ти се е оказала абсолютно невярна, че нищо повече не можеш да измислиш и делото може да се закрие истински, а не привидно. Обаждаш се оттук, за да могат да се уверят лично. После се обаждаш на Олшански и му казваш същото. После на Чернишов и на Морозов. Припари ли някой до „Космос“, те ще го научат веднага и това ще се отрази на Надя. Тя е в ръцете им и при най-малката тревога… И не се опитвай да излезеш от къщи. Веднага ще разберат. Ясно ли ти е всичко?

— Не, не всичко. Първо, не разбирам как си успял снощи да им съобщиш за разговора си с Олшански. Имаш специален телефон за връзка ли? Или те ти се обаждат всеки ден?

— Нямам никакъв телефон. Имаме уговорен знак, с който им съобщавам, че трябва да вляза във връзка с тях.

— Какъв знак?

— Ася, не ме прави на идиот. Искам само едно: дъщеря ми да бъде в безопасност. За тази цел аз трябва да осигуря изпълнението на техните искания. Трябва да те спра. Ако ти кажа как се контактува с тях, ти пак ще започнеш някоя глупост. Аз трябва да мисля преди всичко за Надя, а не за интересите на борбата срещу престъпността. А ти искаш да ме надхитриш.

— Значи няма да ми кажеш?

— Не.

— Добре. Още един въпрос: защо искат гаранции само по отношение на мен? Не се ли опасяват, че Чернишов и Морозов може сами да продължат работата?

— Не, не се опасяват. В това дело главната си ти — ако кажеш, че работата е приключена, значи е така. Другите си имат работа до гуша.

— Ами ако кажа нещо друго?

— Телефонът ти се подслушва, не забравяй. Една неправилна дума — и Надя…

— Добре, разбрах — ядосано го прекъсна Настя. — Не си ли мислил за някаква възможност да я скриеш? Да я изпратиш някъде… или не знам какво. Или да й организираш охрана, например чрез Житената питка.

— Господи, как не разбираш такива прости неща! — отчаяно възкликна Ларцев. — Надя е заложница. Мене веднага ме предупредиха, че само да опитам да предприема нещо, просто ще ме премахнат, дъщеря ми ще остане сирак и ще отиде в сиропиталище. Може да съм глупак и мизерник, може да съм слаб човек и боклук, но искам дъщеря ми да порасне здрава и по възможност щастлива. Престъпление ли е това според тебе? Нямам ли право да искам и да се стремя към това? Ненормално ли е, порицава ли се от обществения морал?

— Успокой се, за бога — уморено въздъхна Настя. — Ще им кажа всичко, което трябва.

— И ще постъпиш както трябва?

— И ще постъпя. Но ти трябва да си даваш сметка, че Житената питка знае всичко. Той може да схване ситуацията. В такъв случай няма да ми повярва и ще направи каквото сметне за нужно.

— От къде знае? Ти ли си му казала?

— Не, той знае отдавна. Затова те отстрани от делото на Ерьомина. Чакай, не ме прекъсвай. Исках и друго да те попитам. — Настя замижа и притисна пръсти до бузите си. — Сетих се. Ти каза, че в това дело аз съм главната, тъй че Чернишов и Морозов ще ме послушат безпрекословно. Нали така?

— Да.

— Това твое лично мнение ли е или някой ти го каза?

— И едното, и другото. Познавам те отдавна, познавам и Морозов, а с Андрей сме работили заедно неведнъж. Мога точно да определя как сте си разпределили ролите.

— А кой ти каза?

— Те ми казаха, кой друг.

— Явно добре са те подготвили за разговора с мен, дори предварително са те въоръжили с аргументи. Само че откъде са знаели, че аз съм главната в групата? От тебе ли, Ларцев?

— Не, честна дума, не от мене. И аз се чудих откъде ли знаят.

— Е, добре тогава. — Тя с усилие се надигна от дивана. — Ще ида да сваря кафе, че в главата ми е пълна каша.

Ларцев веднага скочи и отиде до вратата.

— Ще дойда с тебе.

— Защо? Аз не намесвам Чистяков в моите работи, можеш да не се безпокоиш.

— Ще дойда с тебе — упорито повтори Ларцев. — Или ти ще останеш тук.

— Абе ти наред ли си? — възмути се Настя. — Да не би да не ми вярваш?

— Не ти вярвам — твърдо заяви Ларцев, но не посмя да я погледне в очите.

— Интересна работа. Дотърчал си при мене посред нощ да ме молиш за помощ, а сега става ясно, че не ми се доверяваш.

— Ти все още не разбираш. — Той успяваше да говори с все по-голямо усилие. Настя имаше чувството, че всяка дума му причинява непоносима болка. — Не съм дошъл да те моля за помощ. Дойдох, за да те накарам да направиш това, което искат те, за да ми върнат детето. Разбра ли? Да те накарам, а не да те моля. За какво доверие ми говориш, след като в главата ти са само твоите задачи, които толкова обичаш да решаваш, а в моята е само моето безпомощно уплашено дете, единствената ми дъщеря, останала без майка! Ние не сме съюзници, Анастасия, ние сме противници, макар че, господ ми е свидетел, боли ме от това. Ако посмееш да направиш каквото и да било, което може да навреди на Надя, ще намеря начин да те спра. Завинаги.

С тези думи Ларцев извади пистолет и показа на Настя готовия пълнител. Настя разбра, че той е на ръба на истерията, щом я заплашва с оръжие — нея, своята колежка, при това жена. „Не бива да го ядосвам — помисли си тя. — Каква съм идиотка, разговарям с него като с равен, като с колега, като с човек, способен да разсъждава разумно и логично. А той е просто побъркан, убит от мъка нещастен баща.“

— Ама какво приказваш, Володенка, помисли само — меко каза тя. — Ако ме убиеш, ще те затворят и тогава Надя със сигурност ще отиде в пансион. Добре ли ще бъде да расте не само без майка, но и с баща убиец?

Ларцев впи поглед в лицето й и Настя се почувства неловко.

— Няма да ме затворят. Ще убия и тебе, и твоя Чистяков така, че никой никога няма да ме разобличи. Можеш да не се съмняваш, знам как да го направя.

Вратата внимателно се открехна, в стаята надникна Льоша.

— Не искате ли кафе.

Погледът му разсеяно се плъзна по фигурата на Ларцев и се закова върху стиснатия в отпуснатата му ръка пистолет.

— Какво е това? — недоумяващо, но далеч не уплашено попита той. Никога не беше виждал оръжие в жилището на Настя.

— Това, Льошенка, е пистолет „Макаров“, личното оръжие на майор Ларцев — с усилие криейки раздразнението си от цялата нелепост на ситуацията, отвърна Настя, като се стараеше да говори колкото може по-спокойно.

Не искаше да плаши Льоша и същевременно се опитваше да даде на Ларцев шанс да подхване по-лек тон, да обърне всичко на шега и така да излезе от състоянието на полубезумно вцепенение на мислите, в което се намираше.

— И… защо е тук?

Настя погледна към Ларцев с надеждата сега той да каже нещо смешно и да облекчи ситуацията. „Хайде — мислено го молеше тя, — кажи на Льоша, че си ме учил как да държа правилно оръжието или че си ми описвал по-картинно подробностите от някакво задържане, усмихни се, махни пистолета, та ти самият се чувстваш отвратително, гади ти се от тази ужасна ситуация, ето ти отворената врата, излез през нея с чест.“

Но Ларцев стоеше с каменна физиономия, загледан някъде към стената, над главата на Настя. Тя разбра, че е в шок. „Ах, по дяволите, та той може наистина да стреля! — отчаяно си помисли Настя. — А никак не ми се умира…“

— Ами просто майор Ларцев ни заплашва — спокойно каза тя. — Ако не го слушаме, ще ни застреля. Правилно ли изразих намеренията ви, майоре?

Ларцев бавно кимна. На Настя й се стори, че някъде дълбоко в очите му нещо трепна. Дали само й се стори?

— И какво трябва да направим, за да не ни застреля? — делово се осведоми Льоша, сякаш ставаше дума не за шантаж и смърт, а как трябва да хване крана на чешмата, за да не го счупи.

— Трябва да си стоим вкъщи и с никого да не се виждаме. Можем да се обаждаме по телефона, но трябва да говорим само на неутрални теми.

— Ха, какво по-сладко от затворническата килия, ако я делиш с любимата жена! — засмя се Льоша. — И колко време ще трае това внезапно споходило ни щастие?

— Четири-пет дена. Стигат ли пет дена, майоре? — обърна се тя към Ларцев. — Ще успеят ли твоите приятели за пет дена да заличат всички следи?

И отново в дълбините на зелените очи на Володя на Настя й се привидя някакво движение, този път тя го улови по-определено и разбра, че е намерила верния тон, че още малко — и Ларцев ще се пробуди, ще дойде на себе си и ще възприеме ситуацията с трезви очи. Докато това не стане, той може да стреля всеки момент, реагирайки на най-незначително движение и дори на страничен звук, на внезапен телефонен звън. Най-важното беше да не изтърве намерения тон. Само дано Льошка не изтърси нещо!

— А за хляб може ли да ходим? — продължи да разпитва Чистяков, сякаш не го дебнеше смъртна опасност, а просто трябваше малко да промени дневния си режим.

— Не може, Льошенка. Не бива да се излиза от апартамента — търпеливо му обясни Настя, без да сваля очи от Ларцев.

— Ами боклукът може ли да се изнася? — Понякога професор Чистяков беше педантичен и досаден до немай-къде. А старият приятел на Настя — Льошка, този рижав, чорлав и разсеян чешит, нейният първи мъж и най-близък човек, понякога беше изненадващо прозорлив и досетлив.

— Боклукът може да се изнася — великодушно разреши Настя, като продължаваше да следи Володя. „Поддава се — зарадвано си мислеше тя, — поддава се.“

— Не, все пак аз не разбирам как ще живеем без хляб? — взе да се гневи Льоша. — Днес аз ходих до магазина, купих за Нова година какви ли не продукти, така че пет дена ще изкараме нормално, но не съм се запасил с хляб за толкова време. Между другото — и с мляко. Аз не мога без хляб и без мляко, нали знаеш, Настася? Помоли този твой майор, може пък да отстъпи малко?

„Прекали — бързо си помисли Настя. — До този момент Льоша действаше съвсем правилно. Ситуацията трябва да стигне до абсурд, тогава ще престане да изглежда сериозна. А виж, за отстъпките — това е вече изхвърляне. Дано Ларцев да не подскочи.“

Ларцев упорито се взираше в стената. Настя гледаше Ларцев, Льоша Чистяков гледаше Настя. И забеляза как устните й неволно трепнаха, готови да се изкривят от недоволство.

— Добре де — миролюбиво произнесе Льоша, сякаш нищо особено не се е случило. — Няма да ви се бъркам в работите. Щом трябва, значи трябва, какво да го обсъждаме… Работата ви е специфична, и да се мъча, не мога да я разбера. Само ми обяснете какво общо има тук личното оръжие на майор Ларцев.

— Ами общото е — тихо отвърна Настя, — че майор Ларцев ме смята за безмозъчна и бездушна твар. Отвлекли са дъщеря му и връщането на момичето зависи от моето, тоест от нашето поведение. Та той си мисли, че аз мога да направя нещо, което би навредило на детето. Мисли си, че за мен чуждото дете е пълна нула, защото нямам свои деца и не съм способна да разбера бащинските му чувства. Смята, че не ме е грижа за едно единайсетгодишно момиченце.

Льоша премести напрегнатия си поглед към Ларцев.

— Ама ти сериозно ли мислиш така?

Ларцев не помръдна. Той стоеше странишком към Льоша и Чистяков можеше да разбере какво става с него само по лицето на Настя, на което като в огледало се отразяваха и най-незначителните мимики на техния среднощен гост. По затрепкалите крила на носа й и по внезапно хлътналите страни и откроилите се скули той разбра, че е настъпил моментът на най-високото напрежение. Нужен беше един последен тласък, след който Ларцев щеше или да стреля, или да се опомни. Тласъкът трябваше да бъде лек, незабележим, но безупречно точен. И този тласък трябваше да дойде от него, от Чистяков. Сега той беше на арената. Него гледаше цялата зала и той трябваше да произнесе репликата, след която публиката или щеше да избухне в аплодисменти заради ефектно завършената реприза, или да го засипе с гнили домати заради скучния и безлично изпълнен номер.

— Ама че си бил глупак, майоре! — гневно каза Льоша, като вложи в думите си колкото можеше повече искреност.

Лицето на Настя веднага се смекчи и той разбра, че е улучил точно целта. Ларцев излезе от вцепенението, гърбът му се отпусна, главата клюмна. Той се прегърби и само за миг сякаш остаря с десет години.

— Обещай ми, че ще постъпиш както трябва. Обещаваш ли?

— Ама разбира се. Разбира се, че обещавам — меко отговори Настя. — Не се тревожи. Да идем в кухнята, там е по-топло.

Във възцарилото се мълчание тримата пиеха кафе с бисквити и си мислеха за едно и също. Когато часовникът показа точно два, очите на Настя срещнаха очите на Ларцев. Двамата бавно станаха и отидоха в стаята, където се намираше телефонът. След една минута той оглушително иззвъня.