Кати Хопкинс
Глезената принцеса (8)

Осма глава
Закуската

След като Херми ме откара обратно, веднага отидох в столовата. Имах нужда от закуска, както никога досега. Освен това трябваше да си възвърна силите за по-късно, когато се появеше по-подходящ момент за бягство. Бях ужасно гладна и стомахът ми издаваше невероятни звуци. Бях готова да изям дори и зелена ябълка, ако ми попаднеше такава. А също и онзи пълнозърнест хляб, ако нямаше кроасани. Но нямаше как да нямат кроасани. Навсякъде ги има.

От обиколката с господин О ми бе останал някакъв блед спомен къде се намираше столовата и скоро я намерих. Останалите бяха вече там и унило загребваха някаква кафява каша от пластмасови купички, а Селена бе застанала зад огромна тенджера, поставена на една маса в дъното на стаята. Беше облечена с дълга сребриста рокля. Приличаше на царицата на феите и никак не й беше мястото тук, в тази мрачна стаичка, където миришеше на спарено. Много хубаво, няма що! — помислих си, като се огледах наоколо.

— Пфу, какво е това отвратително нещо? — попитах Джейк, който стоеше най-близо до вратата.

— Варено лепило — отвърна той.

— Овесена каша — отговори Лин.

— Има вкус на лепило — рече Джейк и се престори, че зъбите му се бяха слепнали от нея, така че бе в състояние да дъвче само много бавно. Почти се разсмях, но тогава си спомних, че бях много, много ядосана и нещастна.

В този момент доктор Кронос влезе и Джейк на секундата си сложи паничката на главата, събра си очите и започна да вие като полицейска кола. Овесената каша се стече по челото му.

Отново едва не се засмях. Май започвах да харесвам Джейк. Ако Попи беше тук, щеше да й допадне. Едно от най-хубавите неща у нея бе това, че обичаше да се смее и винаги много лесно се разсмиваше, дори и шегата да не беше чак толкова забавна. А с майтапите на Джейк, щеше направо да се търкаля по земята.

Докторът погледна към него, но въобще не се трогна.

— Много забавно, момче — отбеляза той, — но няма да ти свърши работа, защото зная, че си точно толкова нормален, колкото съм и аз.

— Което не е много нормално — прошепнах на Джейк, — защото господин О твърди, че всички, работещи тук, смятат себе си за планети, така че на практика те бият по смахнатост.

— Умбонго банана — извика Джейк, подскочи на масата и започна да имитира маймуна. Надявах се, че наистина се прави на откачен, защото се държеше доста странно.

Доктор Кронос, изглежда, броеше дали всички бяхме налице, след което излезе от стаята. Приближих се до масата, където Селена раздаваше кашата.

— За мен кроасан с шоколад и горещ шоколад — казах.

— Така ли? Да. Звучи прекрасно, но тук нямаме такива неща. Това е всичко, с което разполагаме. — И вдигна черпак, пълен с овесена каша, след което го изсипа звучно обратно в тенджерата.

Въпреки че кашата изглеждаше ужасно, стомахът ми се бунтуваше толкова силно, че реших този път да отстъпя. Веднъж ядох овесена каша в един хотел в Шотландия — ако й сложиш достатъчно захар и плодове, става за ядене.

— Добре де, сипи ми. Но да е с много кленов сироп и сметана. И с малко праскови.

— Не мога — отвърна тя, сложи капака на тенджерата, пресегна се зад тезгяха, взе една пластмасова чаша, напълни я с вода от чешмата зад себе си и ми я подаде.

— Това пък какво е?

— Закуската ти. Чешмяна вода.

— Ъъъ, моля!? Ти чуваш ли се? Аз не пия вода от чешмата. Добре де, снощи пих, но ти само това ми даде. Вярно, че не пия каква да е марка вода, но чак пък от чешмата? Че и от пластмасова чаша? Пия само от порцелан и кристал. А сега, стига с майтапите, а ми дай малко овесена каша и я сипи в нормална паничка.

— Както искаш — рече тя и върна обратно чашата.

— Няма ли горещ шоколад или капучино, или някаква друга гореща напитка? — попитах.

Марк изсумтя зад мен.

— Гледайте я само! — И Мерилин започна да ме имитира: — „О, робиньо, дай ми горещ шоколад“. Ей, Едли Бент, сядай и си затваряй устата, превземке.

— Ако имаш късмет, ще получиш чаша чай — каза Лин.

— Не искам чай, а овесена каша — отвърнах през зъби, макар че част от мен не можеше да повярва, че настоявах за паничка с някаква гадория.

— Кажи „моля“ — рече Селена. — Хубаво е да се държиш мило.

— Моля! — казах с досада. Честно казано, тези хора въобще не приемат живота насериозно.

— Не — отвърна Селена.

— Не? Но… нали току-що казах „моля“?

— Марио каза, че ще трябва да се научиш на уважение, и те лишава от закуска, защото си му отговаряла по-рано тази сутрин. Има го и в хороскопа ти — важен урок за усвояване. А също и че трябва да се научиш да приемаш чувствата си, а не да задържаш нещата в себе си до момента, в който избухнеш.

— О, така ли? Значи смяташ, че трябва да се науча на уважение? И да приемам чувствата си? Не мисля. Знам какво представлява един хороскоп. В него има линии и разчертания в кръг. И нищо за уважение и лишаване на непослушните лъвове от закуска. О, Луничке, я стига.

— Не, не може. За теб няма овесена каша.

Зад мен Мерилин се изкиска. Не ми харесваше да ми се подиграват, а и тя започваше да ми лази по нервите. Преди Селена да се усети, вдигнах капака на тенджерата с овесена каша, гребнах един черпак и го изсипах в ръката си. Беше отвратителна, като пасиран охлюв, и студена, но не ми пукаше. Обърнах се и я запратих по Мерилин. Улучи я с плясък точно в лицето и кашата се стече бавно по челото й.

— Писна ми от теб — рекох. — Може да си разправяш глупостите, че си убийца, и да плашиш с тях някои тъпи пъзльовци, но мен не ме е страх.

— Прф, бла… пфу — разбесня се Мерилин под гъстата каша. Избърса очите си, а останалата част от кашата се свлече надолу по бузите й и върху суичъра й. — Ах, ти, лъскава надувке. Сега си го изпроси. — Изправи се и се канеше да тръгне към мен.

Направих й знак с двете си ръце да ме приближи.

— Хайде де! — предизвиках я аз, присегнах се, заредих се с още една шепа от кашата и погледнах Селена. — Хей, нали каза да приема чувствата си, Луничке!

— О! О, боже, трябваше да се досетя — изрече Селена. — Нова Луна. Под неприятен ъгъл спрямо Марс. Емоциите на хората са винаги подсилени. Неизбежно бе да стане кавга. Ъъъ… хайде сега, съкровища. Дръжте се прилично.

Метнах шепа от овесената каша и върху нея и гледах със задоволство как се стече по челото й и върху прекрасната й сребриста рокля. Че какво пък? Да не си е обличала тая глупост на място като това. Да не говорим, че тя също ми лазеше по нервите с нейните мили обноски, още от първия миг, в който я съзрях.

— Ихааа, бой с храна — извика Джейк и само след секунда се озова до мен, пълнейки шепите си с овесена каша.

На вратата се появи доктор Кронос.

— Какъв е този шум? Аз…

Пльок! Джейк улучи ръката на стария с овесена каша и направи победоносен знак.

— Резултат! Отличен.

Старият Крони се обърна и излезе от стаята. Селена бързо го последва.

— Пъзльовци — извиках след тях, след което пъхнах ръце под мишниците си и започнах да се въртя като кокошка. Джейк се присъедини към мен.

— Ко, ко, ко, ко — закудкудякахме двамата.

За секунда всички останали бяха на масата и шепите на всеки бяха пълни с овесена каша, с която се замерваха един-друг като при бой със снежни топки. Известно време наистина се забавлявах. Спомних си за боя ни с храна веднъж с Попи. Тя беше на шест и навсякъде бяхме оплескали със смес за шоколадова торта. Дори мама и татко се включиха. Тогава все още бяхме щастливо семейство. Беше преди много време.

Пляс. Пляс. Пльок. Овесена каша летеше във всички посоки.

И тогава чухме рязкото отваряне на вратата и много силно изсвирване.

Спрях насред замаха и се извърнах. Видях Марио до вратата. Изглеждаше ужасно ядосан. Беше облечен с водолазен костюм, с шнорхел и плавници и държеше високоговорител. Имаше толкова нелеп вид, че прихнах да се смея, но останалите на мига замръзнаха по местата си.

— Отдръпнете се от овесената каша — заповяда Марио през високоговорителя. — Отдръпнете се от овесената каша.

Не можех да спра да се смея. Но за останалите, изглежда, не беше толкова забавно.

— Да му се не види — рече Лин. — Останахме без топла вода следващата седмица.

— Аха — изръмжа Джейк и погледна към мен. — И вината е изцяло твоя.

Мерилин посочи към мен.

— Да. Тя започна първа, сър. Тя създаде безредието.

Направих лек реверанс и вдигнах високо шепата, пълна с каша.

— Така е, защото съм Момиче на зодиака, не знаете ли? Казаха ми, че това е уникална чест. Някой иска ли да види какво още мога?

— Вън — нареди Марио. — Всички до един. Съберете се в приемната.

Джейк, Марк, Лин и Мерилин се изнизаха един по един. Аз останах на мястото си. Никъде нямах намерение да ходя.

— Това се отнася и за теб, госпожичке.

— Че откога се подчинявам на заповедите ти?

— Откакто ми бе казано, че ти си Момичето на зодиака за този месец. Освен това видях хороскопа ти…

Въздъхнах.

— О, хайде, пак се започна. Казах ти, че не искам да съм Момиче на зодиака. Мога да те уверя, че не е чак такава чест, за каквато го смяташ. Поне не чак толкова… И другите ли са момичета и момчета на зодиака?

— Не, само ти.

— Защо аз?

— Звездите ти така сочат. Разполагаш с един месец. Възползвай се максимално от него. А сега, размърдай жалкото си дупе. Всички ще бъдете окъпани с маркуч в банята. С ледена вода. Това ще ви е за урок.

— Не и аз, в никакъв случай. — Реших да му покажа на какво бях способна, като се ядосам. Можех да му вгорча живота. Скоро щеше да разбере, че бе в негов интерес да не застава на пътя ми. Останалите може и да бяха пъзльовци, но не и аз. Не и Момичето на зодиака. О, не! Не и аз. Изревах колкото ми глас държеше. Като същински лъв.

— Уау!

Господин О показа главата си през вратата и ми се усмихна.

— Ето това е моята малка лъвица. Да, да. Дай воля на емоциите си. Реви като лъв, Лионора. Освободи се от тях. Добре. Чудесно. — След което изчезна.

Преобърнах тенджерата с овесената каша, ритнах масата, препълних с вода всички чаши. Метнах един стол към стената. И не спрях да крещя през цялото време:

— Не искам да съм тук. Не можете насила да ме накарате да остана. Няма да хапна овесената ви каша. Няма да правя каквото ми кажете. И не искам да бъда Момиче на зодиака.

По едно време хвърлих поглед към Марио, за да видя колко смаян беше. Той дори не гледаше към мен. Беше зяпнал през прозореца, сякаш навън ставаше нещо къде-къде по-интересно. Не можех да повярвам. Така че взех най-близката паничка и я метнах по него, но внимателно, така че да прелети над рамото му и да се удари в стената (не исках да го ядосвам прекалено много), но достатъчно близо, за да привлека вниманието му. Той се приведе инстинктивно, но не изглеждаше смутен.

Хвърлих още няколко купички и понеже бяха пластмасови, отскачаха от стената. Не че Марио бе особено впечатлен. Той продължаваше да гледа през прозореца. После извади някакъв вестник от водолазния си костюм, седна, кръстоса си краката и започна да го чете, сякаш беше на открито в някое кафене в китната Южна Франция.

Озърнах се наоколо, за да видя какво друго можех да измъкна от бъркотията край себе си, но май нищо не беше останало за хвърляне.

— Приключи ли? — попита Марио след малко.

Огледах разрушението пред себе си и се почувствах доволна. Добра работа, помислих си. Това ще го научи да не се занася с мен.

— Да, мисля, че приключих. Така. Нека това да ти е за урок.

Марио посочи един шкаф в ъгъла на стаята.

— На мен? О, не. Не мисля така. Доктор Кронос тази сутрин определено спомена, че урокът е за теб. Така че — парцалите са ей там. А също и кофите. Перилните и почистващи препарати са в дъното на кухнята, под мивката. Оправи тази бъркотия. Когато мястото стане тип-топ, можеш да продължиш нататък.

Стомахът ми изведнъж изкъркори страшно звучно, напомняйки ми, че от вчера не бях яла.

— Но… аз… дори не съм закусила.

— И кой мислиш, че е виновен за това? Кой причини тази бъркотия? Трябва да научиш, че всяко действие си има последици. Пише го в хороскопа ти. Така че няма да получих нищо за ядене, докато не разчистиш това, което направи тук. Ясен ли съм?

— Няма ли нещо приятно в хороскопа ми?

— Зависи от държанието ти и какво правиш с това, което животът ти поднася.

— Пфу! Къде е господин О? Нали уж той е моят покровител. Сигурна съм, че няма да одобри, че ме лиши от ядене. — И се нацупих. Заслужаваше си да опитам. Едно време въртях татко на малкия си пръст, когато се нацупех. Но това беше много отдавна.

— Господин О отсъства от къщата в момента. Не е много доволен от начина, по който се отнасяш с него. Толкова мога да ти кажа. Така че не очаквай скоро помощ от него. Поне не и докато не промениш настоящото си поведение. Ясен ли съм?

Отидох да ритна една стена.

— Аха… Мисля, че ме разбра много добре — каза той и се отправи към вратата, където извади един ключ. — А сега вероятно се нуждаеш от малко време, за да се поуспокоиш, така че ще ти осигуря такова. Помисли си добре, докато си тук. Независимо дали ти харесва, или не, ще останеш в тази къща, докато ние не кажем, че можеш да си ходиш. Така че избирай — или ще слушаш и животът ти ще е лесен, или ще се държиш зле и ще вгорчаваш дните си. Изборът е твой. И винаги ще е твой.

— Грубиян.

— Не съм грубиян и не съм аз този, който вилня тук. Така. Ако ожаднееш има вода от чешмата и — той стана и погледна дъното на тенджерата — има малко от овесената каша, останала на дъното. Междувременно, колкото по-бързо оправиш, толкова по-бързо ще излезеш оттук.

В отговор на това взех още една паничка и я метнах по него, докато излизаше от стаята. Пропуснах го за пореден път и улучих вратата, която затвори след себе си. Остави ме сама в стая, оплескана с овесена каша.

Оставаше ми само едно нещо. Поех дълбоко дъх и изкрещях:

— Ааа! — И пак: — Ооо!

Зачаках. Някой трябваше да се появи, щом чуе този крясък. Беше потресаващ дори според самата мен. Някой винаги дотичваше, когато се разкрещявах. Но, нищо. Не се чу дори шумолене зад вратата, причинено от някого, който подслушва, както често се случваше, когато побеснеех в старото си училище.

Вдигнах един стол и го запратих срещу вратата. Той отхвръкна от нея, понеже и столовете, подобно на паничките, бяха направени от пластмаса. Е, поне вдигнах шум. Това би трябвало да ги накара да дотърчат.

Нищо.

Опитах отново с викове. Наистина бях бясна. Но отново — нищо. Все едно ме бяха забравили. Или изгубили интерес.

Навън започваше да се развиделява. Изтичах до прозореца и погледнах навън. Намирахме се на края на света. Пред мен се бяха ширнали поля и хълмове, шубраци и дървета.

Беше първият ми ден тук. Бях будна едва от два часа, а още дори нямаше осем часа. Как, да му се не види, щях да оцелея цял месец тук?