Кати Хопкинс
Глезената принцеса (5)

Пета глава
Няма измъкване

Хукнах из лабиринта от коридори, без да имам идея къде точно отивам. Знаех само, че трябваше да се измъкна. Прекосих празната кухня и пробвах задната врата. Беше заключена с три огромни месингови резета. Претърсих всички шкафове, тенджери и буркани, нямаше и следа от ключ.

Хукнах обратно към входната врата. И тя беше заключена. Странно е, че никой не ме преследва — мислех си, докато набирах номера на Тигси от зодиакалния си телефон и чаках сигнал. Нищо. Може би нямаше обхват на това отдалечено място. И тогава телефонът звънна. Натиснах бутона, който светеше в зелено, и поставих апарата на ухото си.

— Ей, хлапе — рече гласът на господин О, — само проверявам дали работи.

— Не мога да се обадя навън. Току-що опитах.

— О, не можеш да се обадиш на никого отвън. Да не ни мислиш за вчерашни? — Когато каза това, чух смях около него. — Телефонът е за връзка между теб и мен. Аз съм твоят зодиакален покровител, не помниш ли?

— А, така значи! Между теб и мен?

— Аха.

— Само между теб и мен?

— И евентуално останалите планети, на които те представих, ако имаш нужда от тях.

Реших да не обръщам внимание на репликата „останалите планети“.

— Значи не мога да се обаждам навън? Нито на мен да ми се обаждат?

— Не.

— Така ли? Хм. Ще ти покажа точно какво мисля по въпроса — казах аз и запратих телефона на пода, след което заскачах върху него, докато не се превърна в купчинка натрошени златисти парченца.

— Ще съжаляваш за това — прозвуча гласът на господин О от парчетата. — Луната и Марс са ти…

Скочих на телефона още веднъж.

— Майсторка на преиграването — обади се отново гласът му. — Със скандали няма да се оправиш в живота. Това, което исках да ти кажа, е, че тази вечер е новолуние, така че нещата може да станат…

Тогава се чу съскащ звук, после при пукване и настъпи тишина.

Нещата могат да станат какво? — зачудих се, като хукнах обратно по коридорите, после нагоре към първия етаж, който бе необитаем и където всички врати бяха заключени и нямаше какъвто и да е знак за авариен изход. Беше наистина странно, че никой не ме последва. Затичах обратно надолу по стълбите и тъкмо се спрях, за да си поема дъх, когато жената, която приличаше на русалка, се зададе с бавна походка насреща ми. Усмихна се и посочи вдясно от мен.

— Оттам надолу и наляво.

И се отдалечи.

Какво искаше да каже с това? Какво имаше там долу? Изход? Или още ненормалници, които се мислеха за планети? Вечеря? Какво? Мисълта за вечеря ме накара да осъзная, че бях гладна. Всъщност направо умирах от глад. Но къде е обслужващият персонал? — зачудих се. — Сервитьорките? А и къде ли е моят апартамент? Май ще взема да отложа бягството за сутринта, когато ще съм се наспала добре. Ако мама и татко са платили, тогава условията непременно са добри, понеже ние никога не отсядаме в хотели с по-малко от пет звезди.

Реших, че нищо не губя, ако последвам указаната от Селена посока и тъкмо се канех да тръгна натам, когато се появи Херми. Какъв ли е наистина той? — запитах се наум. — Какво каза господин О? Че Херми е куриер или вестител, или нещо от сорта.

— Къде е апартаментът ми? — попитах. — И бих искала да ми донесат шоколадов млечен шейк и пържени картофки. Господин О каза, че ти си този, който доставя разни неща.

Херми прихна да се смее.

— Апартамент? Че откъде да знам? Аз съм Меркурий. Планетата на общуването.

— Общувай тогава! Кажи къде е стаята ми, а след това ми донеси млечен шейк!

Херми отново се запревива от смях и се поклони.

— Добре. Шоколадов млечен шейк? И пържени картофки? Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря — отвърнах. — И не се бави.

— Разбрано. Бързината всъщност е отличителната ми черта. Бърз съм като реактивен самолет — рече той и смигна. — Междувременно ти трябва да слезеш долу при вратата вляво. Време е да се запишеш.

— Искаш да кажеш, да си взема ключа за апартамента?

Херми кимна.

— Да! Да… да си вземеш ключа.

Обърнах се и тръгнах към посочената от него стая. Отворих вратата, а там, зад една маса, отрупана с дрехи, седеше Селена.

— Кога успя да дойдеш тук? — възкликнах. Само преди няколко минути я бях видяла да отива в противоположната посока.

Тя ме погледна дяволито.

— Луната е загадъчна и има много тайни — отвърна тя, взе от масата куп дрехи, чифт маратонки, черна бейзболна шапка и малка кафява хартиена кесия и ми ги подаде. — А сега, най-важното. Пропусна вечерята, така че ето ти сандвич, ябълка и кутия портокалов сок.

Хвърлих един поглед в кесията и я върнах обратно на Селена.

— Не, да си ги нямаме такива. Ям само червени ябълки, а тази тук е зелена. Не ям черен хляб. Харесвам единствено ciabatta^[1], и то препечен. И не обичам портокалов сок. Вече си поръчах пържени картофки и млечен шейк.

Селена си взе обратно кесията.

— Сигурна ли си? Навярно си гладна.

— По-скоро бих изяла собствената си ръка, отколкото това.

— Както желаеш! — отвърна Селена. — Може и да ти се наложи да го направиш. Но междувременно трябва да се промениш. Трябва да си облечена подобаващо за трудововъзпитателно училище, така че свали дрехите, които носиш, и скачай в тези.

Погледнах дрехите, които ми беше дала. Суичър, долнище на анцуг и чифт чисто бели маратонки. Жалка гледка. Маратонките не бяха дори и от евтина марка.

— Ти да не си мръднала?

— Така твърдят някои — отвърна тя. — Аз съм Лу…

— Да, да. Чух представянето на господин О. Ти си Луната. Браво на теб. Аз пък съм чайник. Аха. Вече се запознахме. И така. Къде са вещите и куфарът ми?

Селена ме погледна слисана.

— На съхранение. Ще си ги получиш чак накрая.

— Накрая? Но… вие не можете да ми вземете нещата. Те са си мои.

Тя ми се усмихна фалшиво.

— Вече не са — изрече и ми подаде прозрачен найлонов плик. — А сега пъхни всичките си ценности вътре.

Посегнах към шията си и докоснах сребърната верижка с медальона. Изпаднах в паника.

— Не, не мога да го направя. Няма да го направя.

Селена отново се усмихна.

— Тук не използваме думата „няма“, нито пък „не мога“. — За секунда изражението й се промени и тя се натъжи. — А сега предай ценностите си! — Тя протегна ръката си към мен.

Всъщност не носех много бижута. Единствено обеци на винтчета, верижката с медальона и сребърна гривна. Нито едно от тях не струваше кой знае колко, понеже не обичах да пътувам с ценните си неща, но за нищо на света нямаше да си ги дам. Особено пък медальона.

— Не — отсякох. — Я иди да се разходиш. — Забелязах, че носеше колие. Беше медальон с кръг в средата, от двете страни на който имаше два полумесеца. — Ти си носиш своето… колие, така че и аз ще задържа медальона си.

Селена се притесни и сякаш всеки момент беше готова да се разплаче.

— Да се разходя, по това време на нощта? Не. О! Не се дръж така. Толкова ненавиждам, когато хората упорстват. Това може много да ме разстрои. Особено когато е новолуние, като тази вечер. Време е за ново начало, знаеш ли! Подходящ момент, ако съумееш да се възползваш. Това може да се окаже период на обновление. Така че не ме подлудявай! Лунатиците са луди, нали? Луна е другата дума за месечина. Сега разбираш защо ги наричат така, нали? Месечина. Луна. Така че те предупреждавам, мога наистина да полудея.

Подскочих, когато изкрещя думата „полудея“, понеже я изрече с такава убедителност. Боже, а господин О каза, че тази дама е съветник. Само дето е доста лабилна — помислих си, като тръгнах към вратата.

— Марио — викна Селена и на мига се появи Марио и препречи пътя ми. — Лионора не желае да предаде ценностите си.

Марио й кимна леко.

— Това са правилата — заяви той, пристъпи напред и се наведе към мен, така че почти опряхме чела. — А сега ги предай или в противен случай ти и аз ще останем тук цяла нощ.

Кръстосах ръце и затворих очи.

— Чудесно.

След минута реших да погледна крадешком. Не беше отстъпил и сантиметър. Лицето му беше буквално на милиметри от моето. В последното училище можех да победя всеки на индиански поглед, но този тук беше друга категория. Бързо затворих отново очи. Ако не те виждам, все едно те няма — помислих си.

* * *

След още няколко минути отново повдигнах единия си клепач. Той не беше помръднал.

— Ако бях на твое място, щях да се откажа — посъветва ме Селена, — той може да стои така с часове.

— Няма да ви дам ценностите си — продължавах да упорствам.

— Напротив, ще ги предадеш, госпожичке. Всички останали го правят. Обеци, пиърсинг, гривни и огърлици. Всичко отива в плика.

— Ама те нищо не струват. Честно. Имам къде-къде по-скъпи бижута у дома. Няма проблем да вземете тях, само… моля ви, не ми взимайте медальона.

— И какво й е специалното на тази висулка? — попита Селена.

Нямах никакво желание да говоря по темата. Не го бях обсъждала с когото и да било. Не говорех с никого за истинските си чувства и страховете си. Вече не. Не го бях правила от доста време.

— Нищо. Просто… никога не го свалям.

— А сега трябва да го предадеш — рече Марио.

— Не. Вижте… — Започнах да свалям гривната и обеците си. — Можете да вземете това. Хайде де. Проявете малко разбиране. Нали ви давам останалото.

Марио взе бижутата, които му подадох, пъхна ги в плика, след което погледна отново към мен и каза:

— А сега ми дай и медальона.

— Не. — Почувствах как у мен се надигна паника при мисълта да остана без него. — И нямаш право да ме тормозиш.

— Не те тормозя, госпожичке. Просто такива са правилата. А сега ми кажи какво му е толкова специалното на този медальон?

Потиснах паниката си. Нямах намерение да му показвам, че съм изплашена. Научих този урок преди доста време покрай Попи. Никога не им позволявай да разберат колко се страхуваш.

— От сестра ми е.

— Ще си го получиш обратно в края на програмата. А сега го дай тук.

— Не, не, неее!

Нахвърлих му се с юмруци, опитах се и да го ритна, но той светкавично отстъпи назад и кракът ми удари стената.

— Аууу! Ооо! Ааа! А сега се и ударих заради теб. Мразя те. Ужасен си — изкрещях аз. Никога няма да разберат случилото се между мен и Попи — помислих си. — Как биха могли? — И никога няма да облека тези дрехи. Вижте им само цвета? Чувате ли се? Толкова са демоде.

Идеше ми да се развихря, но имах чувството, че бях прекалила и че дори кавгата нямаше да ми свърши работа този път. Освен това усетих, че всеки момент ще се разплача. Разтреперих се и Селена ме погледна състрадателно.

— Добре, виж, Лионора — рече тя, — ще направя компромис за теб, понеже ти е първата нощ. Ако облечеш дрехите, можеш да задържиш медальона. Какво ще кажеш?

Първото, което ми хрумна да кажа, беше да си гледа работата, но беше късно. Исках си пържените картофи с млечния шейк. Щеше ми се да си легна и да заспя. И желаех тези ненормалници да ми се махнат от главата. Кимнах в знак на съгласие.

— Добре, но му кажи да излезе.

— Махам се — рече Марио. — Определено не горя от желание да видя жалкото ти дупе голо.

И излезе.

— Добро момиче — каза Селена, когато взех дрехите. Подаде ми чаша с нещо, което приличаше на вода. — А сега изпий тази вода.

— Вода? Без никакъв вкус?

Селена кимна.

— Това е единственото, което ще получиш сега.

— Добре де, но „Перони“ ли е? Това е марката, която пия.

Селена ми хвърли поглед, който означаваше „не ставай глупава“. Приех го за „не“, поех чашата и отпих, но само защото умирах от жажда. В противен случай, не бих я докоснала.

— Добро момиче — повтори тя.

Обърнах й гръб. Изнервяше ме. Всички те ме изнервяха. Не бях добро момиче. Знаех, че съм лоша. Съблякох си дрехите и сложих затворническото си облекло. Бях изтощена, но утре… Утре щеше да види колко упорита мога да съм. Тя и всички останали.

— Добре. А сега мога ли да си отида в стаята, моля?

— Разбира се — отвърна тя, — последвай ме.