Кати Хопкинс
Глезената принцеса (13)

Тринадесета глава
Коледа в бъдеще

Намирах се в болнична стая. Леглото в нея беше празно. Мъж и жена прибираха дрехи и разни други неща в един куфар. Къде бях? В болницата, в която беше Попи? Не. Не беше там, макар мъжът и жената да ми изглеждаха познати. Но и те не бяха мама и татко. Не. Бяха родителите на Джейк. Какво правех тук, защо ги наблюдавах? Как се озовах тук? И къде беше по-малкият му брат?

В стаята влезе мъж с бяла брада, който държеше нещо като метла.

— Ти сънуваш — обърна се той към мен и метлата му се превърна в тризъбец, като този на бога на моретата. Или поне като този, който беше изобразен на кесиите, в които мама носеше риба и пържени картофи, когато живеехме в къщата в Англия. Магазинът, от който ги купуваше, се казваше „Посейдон“. Мисля, че това беше името на бога на моретата. И точно тогава си спомних защо селището Осбъри ми се видя познато, когато преминахме през него на идване към къщата. Ами, да. Точно така, си казах. Това беше мястото, където мама ходеше на пазар и фризьор. Знаех си, че и преди съм била там.

— Кой си ти? — попитах.

— Планетата Нептун — отвърна той.

— А, да. Предупредиха ме да те очаквам. Ти си владетел на царството на илюзиите, нали?

Възрастният мъж кимна.

— Яко. Вече познавам някои от приятелчетата ти — продължих аз. — Е, къде е братът на Джейк?

Нептун поклати глава.

— Не успя да прескочи трапа.

— Какво искаш да кажеш с това „не успя да прескочи трапа“? — учудих се.

Нептун прекара ръка пред шията си, все едно прерязваше гърлото на някого.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв? — попитах.

Той кимна и изчезна. След малко се появи друга фигура. Приличаше на красив принц. Беше по-млад от бога на моретата. Висок, облечен в черно, с бледо издължено лице и коса, вързана отзад на опашка. Направи поклон.

— Лионора, Пи Джей на твоите услуги.

— Плутон?

— Точно така. Някои ме наричат Пи Джей, но съм известен също и като Плутон — майстора на обновлението.

— Прекрасно. Очевидно сънувам. Затова ли родителите на Джейк не ме забелязват?

Пи Джей кимна.

— Те не могат да те видят.

— А ти защо си тук?

— Изпратен съм да ти помогна при промяната. И да ти покажа някои неща.

— Като например? — попитах аз. Хареса ми неочакваната среща с него и Нептун. Имах чувството, че се носех във въздуха и всичко беше нереално.

— Като бъдещето ти например.

— О! Ами добре. Ами братът на Джейк? Това, което му се случва, част от бъдещето ми ли е?

— Това зависи от теб.

Отговорът ме обърка и аз се опитах да се събудя, но изглежда, не успях. Пи Джей ми даде знак да го последвам извън стаята.

Беше странно. Когато престъпих прага на стаята, вместо да излезем в коридора на болницата, се озовахме в малка стая в някакъв мизерен хотел. През мръсния прозорец забелязах, че навън валеше. В стаята едно семейство хапваше пица. Те също ми изглеждаха познати. Скоро се досетих, че това беше семейството на Марк, включително и котката. Но не бяха така щастливи, както на видеотелефона на Марк. Дори котката беше умърлушена. Жената, която беше на средна възраст, явно беше плакала, а мъжът, който, предполагам, бе бащата на Марк, имаше вид, сякаш бе поел тежестта на целия свят върху плещите си. Стана ми тъжно само като ги гледах. Това не е нищо повече от сън, сън, повторих си аз, макар че започвах да се чувствам като в кошмар. Това не ми влиза в работата. Слава богу, че моето семейство поне има дом, няколко всъщност, и храна, и много пари.

— Хей, Пи Джей, мой човек — рекох, — готин при това, защо ми показваш бъдещето на съквартирантите ми, а не това, което предстои на мен самата?

— Погледни, Лионора, погледни добре. Тяхното бъдеще е свързано с твоето.

— Да бе — подсмихнах се. — Не мисля така. Аз съм богата. Те — бедни. Аз ще се прибера у дома, в суперготината ни къща, в която има какво ли не, а тези хора… е…

— Са бездомни — рече Пи Джей с безизразен тон. — Намират се в приют за бездомни.

— Все тая. Е, какво е на дневен ред? Гладуващите в Африка?

Пи Джей ме погледна презрително. Сякаш аз бях виновна за това, което ми показваше.

— Не те ли е грижа, Лионора?

— Разбира се, че ме е грижа. Но това все пак е сън. В реалния живот има хора, чиято работа е да помагат на бедните, нали? Благотворителни организации. Социални работници. И в случай че не си забелязал, аз съм четиринайсетгодишна. Какво мога да направя?

— Със сигурност доста, в сравнение с повечето четиринайсетгодишни — рече с насмешка Пи Джей и у мен се загнезди странното усещане, че не ме харесваше. Направих физиономия, когато той ме подкани. Радвах се, че господин О бе моят покровител, а не този, с неговите крайни несгоди.

— Ни най-малко не ме интересува. Хайде де, покажи ми нещо интересно. Покажи ми моето бъдеще.

Пи Джей спря за момент, сякаш обмисляше молбата ми, след което ми даде знак да го последвам.

— Сама си го изпроси — рече той.

Оставихме семейството на Марк, прекрачихме прага на приюта и се оказахме в някакъв запуснат магазин, пълен с какви ли не неща: дрехи, обувки, играчки, завеси, тенджери, тигани. Приличаше на благотворителен магазин за дрехи втора употреба. Никога досега не бях влизала в такъв, но ги бях забелязвала. Какво правя тук?, зачудих се. Беше ми толкова странно. Не забравяй, че сънуваш, напомних си аз, като се оглеждах наоколо и съзрях…

Неее! Не. Не. Не. Не. Неее!

Този път не видях познати лица, а познати вещи. Купища и купища дрехи, които приличаха на тези в моя гардероб. И обувките ми! А хората ги оглеждаха, сякаш бяха за продан. Не може да бъде, помислих си. От всичко, което видях, това бе най-потресаващото.

— Това са моите неща — казах, като се опитах да дръпна чифт обувки от ръцете на една жена. Но не успях, тъй като ръцете ми минаха през нея. И тогава забелязах цената на обувките. Два и петдесет! Пълна лудост!

Паднах на колене.

— О, моля те, Пи Джей. Стига вече. Моля те, това вече не е сън, а кошмар. Тези обувки са оценени на два паунда. Та те са „Джими Ко“ и струват поне четиристотин. — Опитах се да кажа: „Не, остави вещите ми“, на жената, която държеше обувките ми, но тя не можеше да ме чуе. Все едно устата ми беше пълна с огромна дъвка. Единствено когато говорех на Пи Джей, изговарях правилно думите, а той, изглежда, намираше цялата ситуация за изключително забавна.

— Не ти ли е чудно защо дрехите ти са тук? — попита той.

— Да. Не — смутих се аз. — Това не е вярно, нали? И не се случва в действителност? А е само сън, нали?

— Понякога сънищата ни вещаят бъдещето — отвърна Пи Джей.

Полазиха ме тръпки на ужас.

— Искаш да кажеш, че дрехите ми ще бъдат разпродадени в някакъв си благотворителен магазин за втора употреба? Не. Никога. Мама и татко никога не биха го позволили. Не. Защо ще го правят? Моля те! Не и това. Не ми показвай такова нещо. Всичко друго, но не и това.

Пи Джей се подсмихна, след което ми кимна с глава към пробната. Станах и го последвах, чудейки се какъв ли ужас ме чакаше там. Някоя отрепка, намъкнала се в една от роклите ми на „Шанел“, серията за тийнейджъри? Някой вмирисан бедняк — в една от блузите ми на „Версаче“? Беше повече от ужасно. Но не. Пи Джей и аз се оказахме в църква. Чуваше се пеенето на хор. Имаше няколко души, седнали на пейките. В центъра се намираше ковчег, обсипан с бели рози.

Тези хора ми изглеждаха най-познати от всички. На първата скамейка седяха мама и татко. Зарадвах им се.

— Мамо, татко — изплаках, но те дори не ме погледнаха.

— Не могат да те чуят, не помниш ли — напомни ми Пи Джей.

А на втората скамейка се намираха Ширла, Мейсън и Хенри. И скъпата ми Коко. Козината й си бе възвърнала естествения бял цвят.

— О, не. Моля те, Пи Джей, не ми показвай погребението на Попи.

— Не е погребението на Попи — отвърна Пи Джей и с едно щракване на пръстите му, се оказахме отвън, на гробищата. Родителите ми отново бяха там, под един зелен чадър, който почти се обърна от силния вятър. Изсипа се пороен дъжд, но не се намокрих. Ширла, Хенри и Мейсън стояха до родителите ми, скрити под друг голям чадър. Погледнах към надгробния камък. Беше гробът на Попи. Добре си го спомнях. Името й, издълбано в плочата, се бе запечатало в сърцето ми. Любими дъщери… Чакай малко! Любими дъщери ли? В множествено число! Попи Хедли-Дент и… Лионора Хедли-Дент!!! Лионора Хедли-Дент. Та това бях аз. Това беше моят гроб. Моето име. Не. Не можеше да бъде. Не и мъртва. Два метра под земята. Не. Не. Това е само сън, продължих да си повтарям. Господин О ме предупреди за Нептун. Неочаквана среща с планетата, покрай която нещата не са такива, каквито изглеждат. Както и за Плутон — планетата, която е свързана с живота и смъртта.

— Ха, та те дори не плачат — казах аз, като се обърнах към Пи Джей. — Със сигурност щяха да отронят по някоя сълза. Хей. Ти нали не си Смъртта, а?

— Някои хора биха казали, че съм. Аз съм Плутон и ако обичаш, не ми харесва думата „смърт“, предпочитам „безсмъртен“.

Замалко да се разсмея.

— Добре скроена илюзия. О, я си гледай работата?

Пи Джей ме погледна строго.

— Може и да се смееш, но чуй какво ще ти кажа. Аз имам вземане-даване не само със смъртта, но и с обновлението.

— Ама ти продължаваш да ми се обясняваш. Виж, мой човек, Пи Джей, Плутон или както се казваш, сънувам наистина отвратителен кошмар и ако нямаш нищо против, бих искала да се изпариш от него. Аз… — и посочих към надгробната плоча. — Това там долу е гробът ми. Но… няма как да е, защото аз съм тук горе, а… от друга страна, вече бих искала да се върна обратно в общата спалня и да се събудя. И всичко това да свърши.

Пи Джей кимна.

— Да сънуваш смърт, не означава, че наистина ще умреш. Може да символизира примерно края на нещо.

— Все тая. Но това наистина ли беше бъдещето ми? Това със сигурност ли ще се случи, или само има вероятност да се случи?

— Може да означава края на нещо, Лионора.

— Краят на какво? Какво?

— Чуй какво си говорят — настоя Пи Джей и за моя изненада вече можех да чуя какво си говорят хората край гроба, сякаш някой изведнъж увеличи звука на телевизора.

— Никоя от приятелките й не дойде — каза Хенри.

— Че какви приятелки? — попита Ширла. — Тя ги отблъсна всички до една. Никой не й бе приятел за дълго.

Хенри поклати глава.

— Срамота. Тя беше едно много самотно малко момиче.

Мейсън се подсмихна.

— Не я съжалявай. Тя беше ужасно разглезена. Глезена принцеса. Нищо чудно, че си нямаше никакви приятели.

— Какво ще стане с парите й? — попита Ширла. — Със спестяванията за нея?

— Родителите й са станали толкова безразлични към парите и всичко, свързано с тях, че са решили да дарят всичките си спестявания, както и тези на Лионора. Дрехите й вече са продадени с благотворителни цели.

— Неее — извиках аз. — Мразя този сън. Измъкни ме от него.

Пи Джей сложи пръст на устните си, давайки ми знак да замълча.

— Е, поне ни се размина — въздъхна Ширла. — Слава богу, няма да ни се наложи да си връщаме нито заемите, нито лихвите към тях.

— Амин — каза Хенри. — Амин.

— И все пак ми е жал за нея — добави Ширла. — Мисля си, че така и не преодоля смъртта на сестра си.

— Така е — обади се Мейсън. — Преди случилото се беше едно сладко дете.

— Трудно ми е да си я представя, но това е било, преди да дойда — намеси се Хенри. — Какво е станало?

Ширла поклати глава, като че ли дори мисълта за това й бе непоносима.

— По-малката й сестра — отвърна тя. — Имаше пристъп на астма. Лионора обвинява себе си, макар да няма вина. Горката Попи. Някакво лошо хлапе от тяхното училище й било вдигнало мерника… гаменче някакво…

Кимнах.

— Мо Болтън — прошепнах.

— Една вечер това момиче и приятелките й започнали да се дразнят с малката Попи на път за дома й. Тя получила пристъп на астма, а Мо избягала с инхалатора й, заливайки се от смях, без да си дава сметка, че бедното момиче няма как да си поеме дъх без апарата.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Аз съм виновна. Само аз. Трябваше да съм с нея.

— Защо да си ти виновна, Лионора? — попита Пи Джей. — Не ти си избягала с инхалатора й. Ти обичаше Попи.

Превих се от силна болка в стомаха.

— Стига толкова. Не ме карай да говоря за това. Нито пък да мисля. Това ме ужасява повече от всичко на света. Моля те, остави ме на мира. Нека вече да се събудя.

— На мен можеш да кажеш — рече Пи Джей, — аз не съм истински. Това е само сън, спомняш ли си? Само сън. Така че никой никога няма да разбере какво ще кажеш. Ще си остане само между теб и мен.

Зави ми се свят и ми беше трудно да дишам, независимо дали сънувах, или не.

— Аз… аз… не мога.

— Говори, Лионора. На мен можеш всичко да кажеш. Трябва да го споделиш, Лионора.

Паднах на колене на пода и без да поглеждам Пи Джей в лицето, започнах да му разказвам какво се случи през фаталната вечер.

— Всеки ден се прибирахме заедно от училище. Мо Болтън не я закачаше, когато бях наблизо. Не смееше. Лесно я разкарвах. Но онзи ден…

Невероятна мъка стегна гърлото ми, като примка около шията, и ми пречеше да говоря.

— Продължавай, Лионора — подкани ме Пи Джей.

Заставих се да дишам.

— … приятелката ми Жасмин настоя да я придружа до търговския център. Искаше ми се да отида с нея. Естествено Попи също имаше желание да дойде с нас, но аз й казах „не“.

— Защо й каза „не“, Лионора?

— Аз… аз се притеснявах, че Жасмин не ми беше вече приятелка. Прекарваше все повече време с едно друго момиче от класа ни и аз… трябваше да се уверя, че все още бяхме НДП.

— НДП?

— Най-добри приятелки. Жасмин беше най-добрата ми приятелка и едно от най-популярните момичета във випуска. Страшно ми се искаше да запазя приятелството си с нея, защото това означаваше, че и аз бях популярна. Така че казах на Попи да се прибере у дома самичка. Не беше честно. Училището ни беше в края на нашата улица, но… не трябваше да я оставям сама. Тя плачеше и аз й казах да спре да се държи детински и да порасне. Мо и приятелките й са я причаквали в уличката на две пресечки от алеята, която водеше към нашата къща.

— Това беше ли се случвало друг път, Лионора?

Поклатих отрицателно глава.

— Мо живееше в другия край на града. И идея си нямам какво е правела в нашия район.

— А Попи прибирала ли се е друг път сама? — попита Пи Джей.

Кимнах.

— Понякога. Не често де. Обикновено се връщах с нея, но онази нощ… Тя сякаш предчувстваше, че нещо ще се случи. Мо май я била заплашила през деня. Така и не разбрахме точно. След случая Мо бе изпратена в поправителен дом. Всякакви хора се появиха след смъртта на Попи, разправяйки що за калпазанка била Мо. Но тогава вече беше твърде късно. Прекалено късно за сестричката ми. Почувствах се гадно, че не й бях позволила да дойде с мен. Но… но… ми се искаше да запазя приятелството си с Жаси. Само ако… само ако…

И тогава нещо се случи и всички сълзи, които бях таила, бликнаха като порой.

Пи Джей ме прегърна и ме остави да се наплача на воля.

— Съжалявам, толкова съжалявам! Нима още не разбираш? Случилото се… беше… по моя вина. И последните ми думи към нея бяха да се разкара. И че е… голямо бебе. Не я исках със себе си. Трябваше да видиш лицето й. Все едно бях разбила сърцето й. Това изражение… оттогава… ме преследва.

Пи Джей нежно ме погали по главата.

— О, горкото дете — каза той. — Горкото дете.

И това наново ме разплака. Не заслужавах никой да бъде мил с мен, да се обръща към мен с „горкото дете“ и да ме гали по косата. Защото бях отвратителна и гадна. Най-отвратителното същество на земята.

— След смъртта на Попи се зарекох, че никога няма да допусна отново някого близо до себе си и се затворих. Държах се като непукист. И не се сближавах с никого.

— Разбирам — отвърна Пи Джей с нежност в гласа.

Пи Джей ме остави да се наплача, докато не ми останаха сълзи. И думи. Усещах единствено крайно изтощение. Имах чувството, че не бях спала сто години. Но нали всъщност спях? Нали? Всичко това беше сън.

— Все още ли сънувам? — попитах.

— Огледай се наоколо — отвърна Пи Джей и когато го направих, видях, че се намирам в общата спалня. В тясното си легло в къщата. Отворих очи и седнах. Пи Джей седеше на края на леглото. От съседните легла се чуваше леко дишане и похъркването на Лин. И двете момичета спяха.

— Те не могат да ме видят — каза Пи Джей. — Или пък да чуят разговора ни. Това е само сън.

— Но как така си тук в момента, в действителността, а беше и в съня ми преди това?

— Исках да се убедя, че си проумяла това, което видя, Лионора.

— Не мисля, че разбирам каквото и да било вече — отвърнах. Всичко беше толкова невероятно. Въпреки всичко, не можех да отрека, че се чувствах по-добре, след като бях споделила с някого случилото се с Попи, та дори и Пи Джей да бе само плод на въображението ми.

— Не разбирам защо се чувстваш виновна за смъртта на сестра си — каза той. — В крайна сметка нищо не си можела да направиш. Било й е дошло времето. Щяла е да умре, по един или друг начин. Ти не си можела да направиш нищо. Трябва да го проумееш. Но тук… — той посочи спящите Лин и Мерилин, — тук можеш да направиш много неща.

— Какво имаш предвид?

— Помисли само. Спомни си какво сънува тази вечер. И ще разбереш. Непременно ще разбереш, защото дълбоко в сърцето си ти си добро момиче, Лионора Хедли-Дент.

И когато каза това, отново ми се доплака.