Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стърлинг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Perfect Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 80 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Почувствала нечие присъствие, Девън се събуди. До нея достигна непознат глас… Мъжки. Дълбок и мелодичен. Обърна се в посоката, откъдето идваше. Леко размърда тялото си.

— По-внимателно — произнесе гласът. — Ранена сте.

„Ранена“, повтори смътно на ум и странната празнота в съзнанието й изведнъж се запълни от изникналите спомени. Потръпна, сякаш отново видя Хари и Фреди да кръжат около нея като лешояди. Спомни си как падна в черната пустота, в която нямаше нищо друго освен студ, проникващ до костите студ… И по-рано й се беше налагало да мръзне, но не така. О, не, така — никога! И ужасяващият страх, че никой няма да я чуе, че ще остане да лежи там и ще умре като майка си в студа и мрака…

Но след това усети, че й е топло. Почувства тъпа болка под плешките си, а тялото й беше увито в нещо меко и топло — толкова топло, колкото не бе усещала никога преди.

И някой седеше до нея. Много близо.

Осъзнала това, младата жена се опита да проясни замъгленото си зрение. До нея седеше мъж. Беше толкова близо, че ако протегнеше ръка щеше да докосне ръкава му. Дори седнал, мъжът изглеждаше удивително едър; раменете му със сигурност бяха широки колкото Темза. Зад него, в другия край на стаята, стоеше друг мъж, чиято гъста тъмна коса беше един нюанс по-светла от тази на първия.

Тя го удостои с поглед само за секунда-две, но за сметка на това, човекът до нея напълно завладя вниманието й.

Пое си дъх. Сега си спомни. Спомни си как се събуди и видя него… И мигновеният пристъп на страх, който я скова, когато съзря този огромен непознат, надвесен над себе си.

Силата, която излъчваше, не се дължеше на ръста му. Имаше нещо повече, много повече. Той притежава осанка, която трудно може да остане незабелязана — реши тя.

Беше облечен много елегантно. По връхната му дреха нямаше нито една гънка. Под нея носеше копринена жилетка в кралскосиньо и фина батистена риза. Шалчето му бе безупречно бяло, ослепително на фона на бронзовата му кожа.

Погледът му беше остър; проницателните сиви очи бяха разположени дълбоко под черни, рязко отсечени вежди, косата му — гъста и по-тъмна от нощта. Квадратната му челюст беше гладко избръсната, без нито едно косъмче, за разлика от брадатите физиономии или четината по лицата на мъжете, които беше срещала досега. Единственият намек за мекота в този изключително мъжествен образ беше трапчинката на брадичката му.

— Къде съм? — Гласът й прозвуча дрезгаво.

— Намерих ви да лежите ранена на една улица. Доведох ви тук, в моя дом, в Мейфеър.

Мейфеър. Девън бавно обходи стаята с поглед. После още веднъж и пак… Не можеше да спре. На прозорците висяха завеси от жълта коприна, привързани със сребърен шнур. Стените — облепени с тапети на малки розички. Самата тя лежеше в легло с размери, които по-рано не би могла да си представи и толкова меко, сякаш плуваше в облак. Ако не беше парещата болка в гърба й, младата жена би си помислила, че сънува.

Този човек говореше правилно и ясно, като майка й.

— Вие сте джентълмен — несъзнателно произнесе тя. — И тази къща… тя е толкова голяма! Тъй съм си представяла, че трябва да изглежда къщата на някой изискан лорд. — Намек за усмивка се прокрадна на красиво изваяните му устни. — Вие сте лорд? — премигна Девън.

Той направи лек поклон.

— Себастиан Стърлинг, маркиз Търстън. На вашите услуги. А това е брат ми — Джъстин.

Младата жена се втрещи. Дявол да го вземе! Маркиз!

— Госпожице — произнесе другият джентълмен с леко кимване. Погледът му не притежаваше пронизваща острота като този на маркиза, но я следеше внимателно.

— Коя сте вие? — попита Себастиан. — Как се казвате?

Тя преглътна.

— Девън. Девън Сейнт Джеймс.

— Добре, госпожице Сейнт Джеймс, сега вие сте гостенка в дома ми. Може би бихте ни разказали за нощното си… произшествие.

В погледа му Девън забеляза стаена хладнина. Едва сега дойде напълно на себе си. Паметта й се върна с пълна сила. С невероятна яснота си спомни усещането от допира на пръстите на Фреди, докато я душеше. Затова, осъзна тя със закъснение, чувстваше болки в гърлото си, сякаш в него забиват игли, и гласът й беше толкова дрезгав.

Фреди…, помисли си гневно тя. Спомни си как извади ножа си и нанесе удар… Платът на дрехата му поддаде под напора на острието и после… после почувства как острието влиза в тялото му. Разбойникът се отдалечи, като се олюляваше. Девън едва не изкрещя от страх. Къде е той? Какво се е случило с него? Повдигна поглед към Себастиан.

— Там имаше един мъж — каза неуверено. — Къде е той?

Маркизът поклати глава.

— Когато ви намерих, бяхте сама.

— Но той беше там! Казвам ви, там беше!

— Още веднъж ще ви повторя, бяхте сама. Разбира се, вие не сте наранила сама себе си, така че разкажете ни за мъжа, с когото сте били.

— Не бях с него. Аз… — Тя замълча. Начинът, по който я гледаше…

— Мис Сейнт Джеймс, продължете, моля ви.

Лесно беше да се досети какво мисли за нея маркизът. Смяташе я за нищожество и тя внезапно се ядоса. Нищо чудно, че седи на една ръка разстояние.

Девън нямаше намерение да крие коя е. Това не можеше да я промени. Беше израснала по мръсните, зловонни улици на Сейнт Джайлс, където беше научила по трудния начин, че не трябва да бъде прекалено доверчива.

Маркиз или не, нямаше да му позволи да отнеме гордостта й — единственото, което имаше. Освен това знаеше що за стока са хората от неговия вид. Дълго преди майка й да умре, Девън беше решила твърдо, че ще изпълни клетвата, която си беше дала — да промени живота си към по-добро. Ходеше по богатите домове из Лондон да си търси по-хубава работа. Беше започнала да работи още много млада. Беше чистила риба по доковете, беше мела пътя пред богатите, докато пресичаха улицата, беше изхвърляла боклука от кухните — като шивачка, майка й едва заработваше за храна и квартира. Но нямаше никаква възможност да получи място на слугиня в домовете на лондонската аристокрация като готвачка, или поне миячка на чинии в някое от приличните заведения. Щом я погледнеха и веднага затръшваха вратата под носа й. Стараеше се с всички сили да си придаде приличен външен вид, но това невинаги й се удаваше. Беше поставила един леген пред вратата да събира дъждовна вода за къпане, но някой негодник го открадна. Ако беше чиста и с румени бузи, може би щеше да й провърви. Не й помагаше и това, че износената рокля, която имаше, й бе умаляла отдавна. Майка й я беше преправяла, но пари за допълнителен плат нямаше…

— Госпожице Сейнт Джеймс, защо имам чувството, че има нещо, което не ни казвате?

Резкият отговор замря в гърлото й. Погледът на Джъстин беше толкова непреклонен, колкото на брат му. Почувства, че пребледнява, стана й неловко. Тези двамата бяха със синя кръв, а такива като нея нямаха нищо общо с тях. Как ли щяха да постъпят, ако им признае, че е намушкала Фреди?

Естествено веднага щяха да я предадат на властите, без дори да се замислят.

— Госпожице Сейнт Джеймс? Лошо ли ви е?

Сърцето й яростно заби.

— Нищо подобно — побърза да каже, и този отговор беше продиктуван отчасти от страх, отчасти от обида. Внезапно си спомни: — Моята огърлица! — И трескаво зашари с ръка по сатенената завивка. — Огърлицата ми! Къде е тя? Не може да съм я загубила. Беше у мен. Знам, че…

— Успокойте се! Тя е на сигурно място.

Изразът на лицето му изобщо не я успокои.

— Тя е моя. И аз искам да ми я върнете!

Себастиан стана и Девън си помисли, че изправен така изглежда като гигант. Младата жена мълчаливо го наблюдаваше как отива към богато украсената мраморна камина, след това се обръща към нея и кръстосва силните си ръце зад гърба. В близост до вратата, брат му продължаваше да я гледа съсредоточено.

— Когато се намери законният й собственик — каза маркизът, повдигайки едната си вежда, — тя ще му бъде върната незабавно.

— Законен собственик? Какво искате да кажете?

Погледът му сякаш се вкамени.

— Това означава, че аз не съм малоумен, госпожице Сейнт Джеймс. Много добре мога да си представя как сте получили раната и не ще се оставя да бъда измамен. Предполагам, че е било по време на кавга между двама крадци…

— Аз не съм крадла! — извика тя. — На мен ми откраднаха чантичката!

— Чантичката ви — повтори той, — пълна с вашите собствени пари, предполагам.

— Да! Да! Бяха двама мъже…

— О, сега станаха двама! И разбойници, без съмнение. — Девън усети остра пронизваща болка в стомаха. — Моите уважения, госпожице Сейнт Джеймс. Вие говорите много по-добре, отколкото очаквах.

Тя повдигна гордо брадичка.

— Моята майка говореше изискано.

— И коя е вашата майка?

— Ами, кралицата на Англия!

— Тогава значи, вие сте принцеса. В такъв случай, поздравявам ви за вашето умение да се маскирате.

Девън проследи погледа му. Близо до вратата, провесени през облегалката на един стол, се намираха окъсаното й наметало, роклята… и възглавницата, която слагаше отдолу.

По дяволите, неговата арогантност! Как смее да я съди!

Подобно на майка си, Девън се различаваше много от онези, които живееха и работеха из мръсните улички на Лондон. Въпреки тези различия, или благодарение на тях, тя се научи да оцелява. Не защото бе по-умна или по-силна, или по-хитра от тези хора. Просто беше достатъчно разумна, за да избягва обстоятелствата, които могат да я поставят в нежелани ситуации.

За начина, по който се обличаше, си имаше основателна причина. За всеки, който е принуден да се движи късно вечер по улиците, беше по-добре да изглежда точно така. Когато постъпи на работа в „Гнездото на враната“, Девън беше решила да се облича като момче, но разбра, че е малко вероятно да заблуди някой с едрите си гърди и с буйната коса, разстлана по раменете й. А с дрехите, които носеше сега, приличаше повече на просяците и крадците. За щастие, обикновено много малко хора поглеждаха втори път жена в дрипи, готова всеки момент да роди, както обичаше да казва Бриджит.

— Не мога, обаче, да не задам въпроса какво правехте на улицата в този късен час. Може би да подишате въздух?

Младата жена се вторачи в него. Ясно й беше какво си мисли.

— Вие ме смятате не само за крадла, но и за проститутка?

Себастиан не отговори, но пък не беше и необходимо. Начинът, по който кристалните му очи измерваха с поглед тялото й, казваше всичко. Напълно вбесена, Девън издърпа копринената завивка до брадичката си.

— Как казахте, че е името ви? — попита тя с хладно презрение. — Лорд Безсрамник?

Маркизът потръпна видимо.

— Моля?

— О, моля да ми простите, но забравих! Май беше лорд Нахалник…

С три големи крачки, той прекоси стаята и се изправи пред леглото.

— Що за език, госпожице Сейнт Джеймс?! Няма да допусна подобни изрази в дома си. Предполагам, че би трябвало да очаквам такива думи от една уличница.

Мъжът стоеше над нея. Висок и не заплашителен, а много величествен. Но Девън беше твърде ядосана, за да се откаже от безразсъдството си. Имаше моменти в живота си, когато беше разочарована от палавия си, буен характер, но този не беше един от тях.

— Може би, тогава трябва да се махна от тук, сър?

— Не, докато не се оправите!

Категорична команда, безспорно!

Погледите им се срещнаха в непримирима борба.

— Смея да твърдя, че моят баща произхожда от по-знатна фамилия, в сравнение с вашия! — изтърси Девън. — И е живял в къща, много по-великолепна от тази!

— Ах, да! С вашата майка — кралицата! Този път, вие простете моята разсеяност. Наистина имам чувството, че има много повече, което да ни кажете за събитията от миналата нощ.

— Аз мисля, че няма.

— В такъв случай ще се върна отново, когато сте по-благоразположена към разговор.

— Може би няма смисъл да се връщате.

— О, непременно ще дойда. И ви обещавам, че ще продължим нашата дискусия.

Той обаче не тръгна, а остана до леглото, като продължи да я гледа с оценяващия си поглед, който тя не харесваше. С рязко движение Девън дръпна меката материя на нощницата, с която беше облечена и промърмори:

— Това не е мое.

— Не, дрехата принадлежи на сестра ми Джулиана, която в момента е на пътешествие из континента. Ако беше тук, тя щеше да се грижи за вас, а не аз. Джулиана винаги е имала слабост към бедните животинчета и други подобни.

Девън изскърца със зъби.

— Аз не съм животно.

— Извинявам се. Изразих се неправилно.

Но гласът на мъжа не прозвуча много виновно. Тя го изгледа свирепо.

— Предполагам, че вие сте ме облекли с тази нощница.

— Точно така.

Червенина заля бузите й от срам.

— Мисля… казахте, че сте маркиз!

— Да, такъв съм.

— Нима нямате прислуга? — Срамът й премина в нов пристъп на възмущение. — Как можахте да се унизите толкова, че да се докоснете до едно нищожество?

Себастиан се усмихна почти весело.

— Не се опитвайте да се отървете от мен, в дадения случай това е невъзможно. Така че мислете за мен като за медицинска сестра, госпожице Сейнт Джеймс, и бъдете спокойна — ще ви излекувам достатъчно бързо. А… — забелязал, че младата жена се задъхва от възмущение, добави меко — ако попитате, защо не сме извикали лекар… Смея да ви напомня, че той ще зададе много повече въпроси, отколкото сте склонна да отговаряте.

Девън преглътна негодуванието си. Той бе прав, трябва да си държи езика зад зъбите. Майка й често я беше мъмрила за неспособността й да си затваря устата в подходящия момент. Колкото и да я дразнеше самочувствието на маркиза и неговия наставнически тон, сега трябваше да се примири със съдбата си. Напомни си, че тук се намира в безопасност, далече от Хари и Фреди.

Изведнъж Себастиан се наклони толкова близо до нея, че тя можа да подуши миризмата на колосаната му риза. Искаше да се отдръпне, но нямаше къде. С върховете на пръстите си той докосна нежната кожа на шията й.

— Тук имате синини — отбеляза мрачно.

Девън не каза нищо. Опита се да прочете нещо в очите му, но се оказа толкова невъзможно, колкото да открие нещо в тъмна алея, в безлунна нощ.

— Ще бъдете ли така добра да ми съобщите как са се появили там?

Изгарящата болката в гърба й изведнъж се усили и запулсира, но тя беше нищо в сравнение с душевната й болка. Обхвана я черно отчаяние. Има ли смисъл? Той, все едно няма да й повярва.

— Не — промърмори тя.

— Боли ли ви?

Въпреки че въпросът беше произнесен настоятелно, грубите нотки в гласа му бяха изчезнали. Девън не се подаде на изкушението и отрицателно поклати глава. Но той продължи да настоява.

— Мога да ви дам лауданум…

— Защо? За да ме принудите да говоря ли?

— Не — след известна пауза отвърна той, — за да ви успокои.

— Всичко ще бъде наред — възрази тя и стисна устни, ужасена, че всеки момент ще се разплаче… Не беше сигурна колко дълго още може да издържи да не рухне, но ако той не си тръгне скоро, нямаше да успее да попречи на сълзите да потекат.

Младата жена сведе поглед.

— Ако нямате нищо против, сега бих искала да остана сама.

С ъгълчето на окото си забеляза как сянката на брат му се придвижи към вратата, но маркизът не се помръдна от мястото си. Тя чувстваше как погледът му я пронизва.

— Сигурно сте гладна? Ще изпратя някой да ви донесе храна.

— Добре — отвърна тя. — Важното е да не сте вие.

— Предвид вашето състояние, госпожице Сейнт Джеймс, ще се направя, че не съм чул думите ви. — Той леко се наклони напред. — В същото време, с нетърпение очаквам следващата ни среща.

От своя страна, Девън със сигурност не я очакваше.