Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стърлинг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Perfect Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 80 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Девън бе целувана и преди — ако притискането на мокри, лигави устни върху нейните можеше да се счита за целуване. Винаги преди в „Гнездото на враната“ кожата й настръхваше и тя се извръщаше и гледаше да се отдръпне, стремейки се да избегне наглите, похотливи притискания на клиентите към нея. Това беше нещо, което търпеше в името на запазването на работата си.

Но това тук не беше нито похот, нито разврат.

Нито пък нежелано.

Защото със Себастиан, тя искаше да бъде грабната и пленена. Пленена завинаги. И ако искаше да се извива, е, щеше да се извива още по-близо до тялото му. Всичко това продължи само миг, но то завладя сърцето й завинаги.

Никога не беше преживявала нещо подобно на натиска на устните му към нейните. Отчаяно копнееше да обвие ръце около него, да зарови пръсти под ризата му, за да открие гладката опъната кожа и твърдите му мускули. И ако целувката беше продължила малко по-дълго, може би щеше да направи точно това.

И през следващите дни не можа да забрави. Себастиан я беше целунал! Той я беше целунал!

Може би беше наивно. Може би — глупаво, но би могла да се закълне, че в целувката му имаше нещо повече от утеха. Нещо замайващо и опияняващо, и пламенно, което намекваше за тлееща чувственост. Беше изпитала пронизваща болка, когато й се извини. Но си напомни, че той беше човек с безупречни маниери.

Нещо се беше случило в този ден в стаята й. Девън не можеше точно да определи какво бе то, но всеки път, когато се сетеше за тази целувка — а това беше почти всяка секунда, когато беше будна! — пръстите на краката й отново се свиваха в пантофките.

Това я подтикна да погледне към Себастиан, който седеше зад бюрото си. Тази негова убедителна компетентност ускоряваше пулса й и кожата й настръхваше, щом той се намираше наблизо. Самият му вид караше всичко в нея да трепери. Понякога дори го молеше за помощ, когато това не бе наистина необходимо, защото умението й да чете се бе подобрило значително.

Един следобед се беше загледала в трапчинката на брадичката му, ъгловатата му челюст и вече наболата му тъмна брада. Изглежда вниманието й се бе задържало по-дълго върху него, отколкото си мислеше, защото много скоро чу гласа му:

— Девън — повика я търпеливо, — внимавате ли?

— Не — изтърси младата жена. — Твърде съм заета да ви гледам.

Следващия следобед тя бе потънала в дълбоко мечтателно съзерцание, тъй като той седеше до нея от много дълго време. Рисунките, които бе поставил пред нея, бяха като обвити в мъгла. Долавяше как перото му проскърцва при писането, после спира — неговите обяснения все едно попадаха в глухи уши.

Дори когато беше седнал, върхът на главата й едва стигаше до раменете му. Той беше толкова висок и силен, и красив… Ухаеше на чисто и свежо. Ръкавът му често-често докосваше нейния. Струваше й се, че го прави нарочно и че самото й присъствие пали пожар в кръвта му. Въртейки дупе, тя се плъзна по-близо до ръба на стола… и до него.

Да. Така беше по-добре. Сега, ако извърнеше глава, както и ако той случайно би направил същото, устните им щяха да се окажат на един дъх разстояние…

Би ли изпитал нужда да я целуне отново? Възможността устните му, топли и гладки, да се окажат върху нейните, я накара да потръпне вътрешно.

И точно в този момент дойде ужасяващото откритие. Оказа се, че докато е била ангажирана да изрежда списъка с най-завладяващите обаятелни качества на Себастиан, нейният оглед не е останал незабелязан.

Само че той едва ли изглеждаше очарован от това.

Маркизът остави перото на мястото му в мастилницата и се обърна към нея:

— Девън — попита, — има ли нещо, за което трябва да се погрижите? — Младата жена го погледна неразбиращо. — Нека бъда прям тогава. Имате ли нужда да използвате тоалетната?

— Не! — възкликна тя.

— Но вие непрекъснато се въртите — посочи той.

Гореща вълна се втурна към бузите й и те почервеняха.

— Не е заради това!

Той подпря лакти на облечения в кожа плот на бюрото.

— Тогава защо?

В този момент Девън беше сигурна, че лицето й пламтеше.

Как би могла да признае, че му се възхищава? Че си мислеше, че е най-божествено красивият мъж, който някога е съществувал на земята?

— Раната още ли ви боли?

— Не. Чувствам лека болка, само когато си поема дълбоко въздух. — Със сигурност едва ли можеше да диша, щом той беше до нея.

Себастиан кимна, ясните му сиви очи безпогрешно се насочиха направо към нейните.

— Тогава, какво се върти в главата ви?

— Нищо — отвърна. — Защо мислите така?

— Понеже се взирахте в мен — отговори й много ласкаво. — И продължавате да го правите.

— О — започна тя с тънък гласец. — Простете ми. Това е просто, защото… вие миришете — изтърси младата жена.

Сега той беше този, който се изненада.

— Не ви разбрах?

— О, не искам да кажа, че миришете лошо — побърза да го увери тя. — Просто, никога не съм била до мъж, който ухае така, както вие. Така свежо и чисто, на колосани дрехи и… и нещо друго.

— Това е… от сапуна ми за бръснене. — Изглежда страдаше от липса на думи.

— И мирише божествено, наистина, Себастиан! И аз… аз… о, ами — завърши тя смутено, — предполагам, че нито една жена не ви е казвала подобно нещо, нали?

— Че мириша ли? С една дума, не.

— И предполагам, че една дама никога не бива да казва това на джентълмен?

— Точно така — съгласи се Себастиан.

Девън подръпна гънките на полата си.

— Навярно си мислите, че съм глупава.

— Не — в очите му проблеснаха пламъчета. Усмивка изви ъгълчетата на устните му.

— О! — възкликна тя. — Вие не ме приемате сериозно!

— Съвсем не е така! Макар че… да си призная, нашите разговори клонят към границата на — той сви устни, — необичайното.

— Да не би да ми се присмивате? — попита.

— Малко.

Поне не лъжеше.

— Просто имам чувството, че мога да бъда себе си, когато съм с вас — обясни младата жена. — Не трябва да се преструвам на нещо, което не познавам. — Прехапа устни. — Но съжалявам. Няма да кажа тези неща отново…

— Не — прекъсна я той и поклати глава. — Не съжалявайте. Не се притеснявайте да ми казвате всичко. Не се страхувайте да ме питате, за каквото ви хрумне. — Младата жена беше изненадана да види, че леката му усмивка изчезна. — И не се променяйте, Девън. Не се променяйте, заради когото и да било. — Погледът му беше странно пронизващ, но гласът му остана спокоен. Ръцете му уловиха нейните, отпуснати в скута й. — Разбирате ли ме?

Очите й шареха изпитателно по лицето му. Беше шокирана да открие, че всеки момент ще заплаче.

— Нямате нищо против, да казвам онова, което искам?

— Ни най-малко.

— И мога да ви питам за всичко, което ми хрумне?

— За всичко, което пожелаете — обеща той.

— Тогава, милорд, кажете ми как, за бога, успявате да се обръснете. — Наведе се към него и в очите й затанцуваха весели пламъчета. — Тук! — Тя постави върха на пръста си точно в трапчинката на брадичката му.

Себастиан се засмя с тих и мелодичен смях.

— Много внимателно — отвърна и потърка с ръка твърдата четина на челюстта си.

В този момент сърцето й наистина се разтопи.

И оттук насетне, когато бяха заедно, винаги беше така. Сетивата на Девън бушуваха. Сърцето й пееше. Тя обожаваше начина, по който ъгълчетата на устните му се извиваха нагоре, когато маркизът се опитваше да се прави на строг и се бореше със себе си, за да не се смее на държанието й така, както бе направил онзи ден в библиотеката.

Тя обичаше да го разсмива, тъй като усещаше, че от време на време, той е твърде сериозен.

За шестте седмици, които бе прекарала в дома на Стърлингови, Девън бе добила представа за начина на живот в светското общество. Всяка сутрин, докато Себастиан четеше „Пъблик Леджър“, тя седеше до него и си бъбреше с лакея Чарлз. В повечето случаи, погълнат от статиите във вестника, младият мъж от време на време вметваше по някоя дума, лениво отпивайки от чая си.

Влизайки една сутрин, Джъстин ги обяви за най-скучната двойка, която бе виждал. Това се случи по време на закуска, когато Девън, както обикновено, научаваше за лекомислените развлечения във висшето общество от Джъстин, който, често ги забавляваше с разкази за похожденията си от предишната вечер — цензурирана версия, подозираше младата жена. От друга страна, тя се наслаждаваше на слуховете, които се носеха сред висшето общество относно борбата за високоценените покани за Алмак, които даваха право на достъп до най-модерните клубове, както и кой с кого е бил видян на езда в Хайд парк.

— Добро утро — поздрави Себастиан няколко сутрини по-късно.

— Добро утро — отвърна тихо Девън, докато намазваше филийката си с масло.

Тя усети побутване по голия си крак. Когато Чарлз застана между тях, за да налее чай на Себастиан, младата жена отпи от своя шоколад. Другата си ръка мушна под масата. Щом лакеят отстъпи встрани, погледът на Себастиан беше фиксиран върху нея.

— Девън, видях това.

— Какво видяхте?

— Моля ви, не хранете Звяра под масата.

— Бухтичка също се нуждае от храна. — Разбира се, беше ужасно от нейна страна да го дразни по този начин, защото маркизът и Звяра все още се намираха във враждебни отношения и продължаваха да се гледат един друг с взаимно презрение.

— Девън, Звяра не ходи нормално, а се поклаща. Коремът му се влачи по земята. Това куче има апетит като на кон. Последното нещо, от което се нуждае, е допълнителна храна, включително и онези вкусни парчета месо, които знам, че му давате всяка нощ. — Младата жена едва не се задави. Притисна салфетката към устните си. Ей богу, те бяха точно това, от което Бухтичка се нуждаеше! — Още повече — промърмори мъжът, — това е разхищение на съвършено приготвена храна!

„О, Господи, нима Себастиан не знае?! Очевидно, не.“ Но тя имаше понятие как да му го каже. Той няма да бъде доволен…

„Сега, реши младата жена, моментът може би е подходящ за смяна на темата.“

Девън погледна към върволицата лакеи, които сновяха напред-назад през отворената врата на трапезарията.

— Каква е цялата тази суматоха?

— Подготвят се за тази вечер.

— Тази вечер?

— Да. Домакин съм на официален прием. — Себастиан я погледна над вестника. — Не съм ли ви споменал?

Тя поклати глава.

Не беше изненадана, разбира се. Поканите валяха като дъжд в дома му. Всяка сутрин той внимателно ги пресяваше. Празници, балове, соарета. Ако се отзовеше на всяка покана, то маркизът изобщо не би имал време да спи!

Естествено, че от своя страна и той е длъжен да организира подобни забави.

Девън беше наясно, че никога няма да бъде част от този изтънчен светски живот. Но се ползваше с някои привилегии, а изкушението бе неустоимо…

— Себастиан? — прошепна младата жена.

— Ммм?

Тя се поколеба.

— Имате ли нещо против да гледам? — Той свали вестника надолу. И безкрайно дълго се взира мълчаливо в нея. Девън започна да се чуди дали не беше казала нещо нередно. — Ще остана извън полезрение — побърза да го увери. — Вашите гости дори няма да забележат, че съм там. Ще бъда тиха като мишка, невидима и безшумна. Моля ви, кажете „да“, Себастиан. Обещавам, че няма да ви злепоставя. — Затаи дъх и зачака, изглежда щеше да чака вечно.

Но нещо проблесна в очите му, а след това той проговори:

— Не се притеснявам за подобни неща. — Усмихна се леко. — Разбира се, че може да гледате.

Девън скочи и го прегърна, очите й блестяха.

— Благодаря ви — пропя тя. — О, много ви благодаря!

Изпълнен със странна смесица от емоции, младият мъж я проследи с поглед, докато напускаше трапезарията. Малките неща й доставяха такова удоволствие — Боже мой, да наблюдава прием, на който дори не можеше да присъства! Беше проявил небрежност, като не й съобщи по-рано за тържеството. Ако можеше да го отмени, би го направил, но тогава светските клюкари щяха да започнат да задават прекалено много въпроси. Той сви устни. Исусе, ако можеше да се откаже от глупавото си заявление, че си търси съпруга! В интерес на истината, това не беше нищо друго, освен едно безпокойство. Не можеше да търпи побърканите глупаци, които постоянно се изпречваха на пътя му. Толкова много неща се бяха случили, откакто направи своето заявление. Твърде много. Все пак, това беше в същата нощ, в която доведе Девън Сейнт Джеймс в дома си… и в живота си.

Себастиан усети тежест в гърдите си — тежест, която го задушаваше. До дъното на душата му беше противна мисълта, че Девън трябва да бъде затворена, скрита от очите на всички — това изобщо не беше приемливо. Тя беше така сладка, красива и пленителна, а той никога не се бе чувствал толкова ниско, мръсно и нищожно. Тя не мислеше по този начин, но той да. Въпреки това, нищо не можеше да се направи.

Колкото и да му се искаше, не можеше да я покани на приема, точно поради причината, която Джъстин му беше споменал в един разговор. Светското общество несъмнено би се отнесло подозрително към факта, че тя е неомъжена жена, живееща под един покрив с двама ергени, и не би простило за това, независимо от обстоятелствата. Ако Джулиана беше тук, ситуацията би била съвсем различна. Но, уви, вчера бе получил бележка от нея, в която пишеше, че е вече в Италия и може да остане там по-дълго. И Бог му беше свидетел, че няма право да я вини, не и след ужасното й преживяване от миналата година. Сестра му бе станала неволна жертва на неизбежен скандал… и нищо чудно, че се беше заклела никога да не се омъжва!

Скандал. Тази дума му беше отвратителна. Боже, презираше я с всяка частица от съществото си!

Което го караше още по-решително да се стреми да предпази Девън дори от най-малкия намек за скандал, мрачно си помисли той. Ако присъстваше тази вечер на приема, щяха да възникнат въпроси, на които още не беше готов да отговаря — и тя нямаше да получи поста на гувернантка, който толкова много желаеше. Когато му дойде времето, реши Себастиан, ще измисли история, с която да обясни присъствието й в дома си, такава история, която да остави репутацията й неопетнена.

Също така, много го притесняваше положението с Хари. Не й беше споменал нищо, но източниците на Джъстин бяха предупредили, че Хари продължава да търси бременната жена, убила брат му. При мисълта за това, кожата на Себастиан настръхваше от ужас. Не би рискувал да я издаде — нито на полицията, нито на Хари. По дяволите, помисли си уморено, нищо не можеше да се направи.

По-късно същата вечер Девън се настани на балкона зад големите саксии с папрат. Това беше идеалното място, защото можеше да наблюдава непосредствено тържеството, без да бъде забелязана. Ако имаше късмет, каза си смело, би могла да научи едно друго за добрите маниери.

Всичко беше като в приказките, които тъкмо беше привършила да чете. Вази със свежи цветя изпълваха въздуха със своя лек, нежен аромат. Дамите носеха пищни тоалети — комбинация от коприна и атлаз, блестящи на светлината на свещите, на ушите и шиите им искряха перли и скъпоценни камъни, а в къдриците им — ленти и пера. Господата бяха облечени с панталони и плътно прилепнали смокинги, с високи и твърди от колата яки. Това беше едно увлекателно зрелище — това и целият прием.

Но погледът й, отново и отново, се връщаше към Себастиан. Той се разхождаше небрежно сред гостите си с присъщото му вродено изящество. Когато веднъж се спря, обърна глава така, че Девън съзря силните му чувствени устни и здравата му челюст. При вида му, ако стоеше права, щеше да се пльосне на пода от слабост в коленете.

Не беше забелязала, че Джъстин липсва, докато не го видя да се качва нагоре по стълбището с лека стъпка.

Младата жена притисна гръб към стената.

— Тихо! — прошепна тя, когато той застана до нея. — Нали не се виждам?

— Не — увери я мъжът. — Дори не знаех, че сте тук, докато не стигнах до площадката.

— Не подслушвам — оправда се бързо.

В очите му се появи дяволит блясък.

— О, Девън — поклати глава, — знаете ли, колко неща бихте могли да се научите, ако го бяхте направили! Бихте могли да се окажете богата жена до дълбока старост. — Девън още се опитваше да разбере, какво означава това, когато той посочи с пръст: — Преместете се наляво и погледнете между перилата. Така ще бъдете в състояние да виждате всичко. Човек се научава на тези неща още като дете. — Девън го послуша и се убеди, че е бил прав. Сега можеше да вижда, както трапезарията, така и гостната. — А по-късно, ако имате шанса да станете свидетел как три красиви госпожици изчезват в градината заедно с мен — усмивката му беше безразсъдно смела, — не казвайте на никого, че това съм бил аз.

— Три! — Девън беше шокирана.

— Ако искам, мога да ги направя и четири.

— Вие сте непоправим! — скара му се тя, без да му е ядосана, защото знаеше, че я дразни. Отново погледна надолу. — Себастиан каза, че това е едно малко събиране. Но според мен, там долу, трябва да има най-малко стотина души.

— Виждате ли човека, който стои в отсрещния край, до камината? — Девън кимна. — Това е виконт Тембърли. Той слага нещо в панталоните си, за да подчертае по-ясно… — как да се изразя по-деликатно? — мъжките си дадености. Или може би трябва да кажа липсата на такива.

Девън леко го плесна по рамото.

— Аз не съм толкова наивна. Никой мъж не би направил такова нещо!

— Нима? Попитайте вдовицата Блакуел, която стои до него. Тя знае. Без съмнение много по-добре от собствената му жена. — Девън отвори уста и бързо я затвори. Странно изражение премина през лицето на младия Стърлинг, но след това той се засмя. — Какво, да не би да сте шокирана? Ах, Девън не се заблуждавайте. Съпругата на Тембърли също има своите — направи многозначителна пауза — … развлечения.

— Ами Себастиан? — Изведнъж сърцето й заби силно. — Дали любовницата му е тук?

Цяла минута мъжът я наблюдава с неподправено изумление. Тогава каза:

— Той ви е говорил за нея? Дори на мен не е споменавал нищо!

— Е, не че ми е казал… Предположих — призна си тя.

Джъстин кимна.

— Себастиан е изключително потаен, когато става въпрос за такива неща. Но да отговоря на въпроса ви — не, тя не е тук. Да си призная, никога не съм виждал някоя от неговите любовници. Но съм чувал, че е актриса на име Лили. — Девън започна да диша по-свободно. — Себастиан никога не би бил толкова глупав, че да се появи открито с любовницата си. Не и сред тази тълпа. Вярвате или не, вие виждате пред себе си каймака на висшето общество. — Тя се наведе внимателно напред, за да съзре херцога, графа и неговата графиня, които той беше посочил. — А ето там, е гранд дамата сред всички тях, вдовстващата херцогиня Карингтън.

Херцогинята беше доста миниатюрна на ръст, върху бялата й коса се кипреше боне, украсено с перли. Въпреки че се подпираше на бастун, тя се движеше по начин, който не остави в Девън никакво съмнение, че тази особа е много важна и значима. Младата жена по-скоро изпита страхопочитание към нея.

— Себастиан присъства на нейния бал на следващата вечер, след като намерих Бухтичка.

— Да, спомням си. И считам, че тя има най-разкошната къща в Лондон, а нашата влиза в първата десетка.

На нея й беше трудно да си представи по-великолепна къща от тази и го сподели с Джъстин.

— Смея да твърдя, че дори и самият дявол би бил приет в светското общество, ако получи покана от херцогинята да я посети. Херцогът се спомина преди около десетина години, доколкото си спомням. Нейният син, Маркус, почина преди много време и титлата беше наследена от племенник на съпруга й, но те не са в близки отношения. Себастиан е убеден, че тя е превърнала обществото в арена, на която разиграва своите си игри, защото си няма никого на този свят.

— Колко самотно и колко тъжно — промълви Девън, все още загледана в старицата. — Маркус в ранната си детска възраст ли е починал?

— Боже мой, не! Във всеки случай, той беше женкар, способен да засрами дори мен! Афери с омъжени жени, афери с неомъжени жени, дуели… Херцогинята потушаваше всеки скандал, защото го обожаваше и се опитваше да го вкара в правия път. Беше опустошена, когато го загуби.

— Как се случи това?

— Паднал от коня и си счупил врата.

За един дълъг момент Девън се вторачи в херцогинята. Синът й беше точно от хората, които тя презираше. Но какво беше донесло богатството на заможната вдовица? Къщите й бяха празни, а може би и сърцето й също.

— Какво, Девън, нима ви е жал за нея? — попита с учудване Джъстин.

— Е… — започна тя.

— Не — прекъсна я грубо. — Херцогинята може с един поглед да унищожи човек. Една нейна дума и той може да бъде заклеймен завинаги като глупак. Тя казва каквото мисли и мисли, каквото й харесва. — По устните на събеседницата му плъзна намек за усмивка. Майка й често беше казвала същото и за нея. — И когато започне да размахва този проклет неин бастун… Бог да пази всеки, който попадне на огневата линия.

Девън не можа да се въздържи и се засмя на глас.

— Опасна жена, а?

— Най-опасната — съгласи се той.

— Себастиан изглежда не се бои от нея — почти с гордост констатира тя.

— Няма съмнение, Себастиан умее да се справя с нея. Погледнете, херцогинята го е хванала под ръка. Наистина вярвам, че когато става въпрос за брат ми, тя с радост ще изиграе ролята на сватовница. — Сватовница? — Виждате ли? Тя го води при госпожица Дарби. Една добра, покорна мома, но без достатъчно плам за Себастиан. Ще умре от скука с нея. — Седнал на парапета на балкона и гледайки отвисоко Девън, Джъстин се засмя тихо. Остроумничеше ли, зачуди се тя, или се подиграваше? С него никога и за нищо не можеше да бъде сигурна. — Давай, старче, точно така. Сложи старата дама да седне в креслото, покажи й най-изискания си поклон и изчезвай… О, винаги галантен, към млади и стари, това е моят брат.

Девън не можеше да откъсне очи от Себастиан. Едва бе успял да се отърве от херцогинята, когато го заобиколи цяло ято красавици.

Усмивката й помръкна.

— Боже милостиви — възкликна раздразнено, — нима искат да го задушат?

— Доста сполучливо наблюдение, Девън. — В смеха на младия мъж сега прозвуча явна подигравка. — Себастиан наскоро обяви, че започва да си търси невеста.

Сърцето й пропусна удар, дишането й стана болезнено плитко.

— Невеста? — повтори едва-едва.

— Да. Той е маркиз Търстън и не е в първа младост. Нужен му е син и наследник. И тези жени се умилкват около брат ми, е, те всички се надяват да го уловят за съпруг. Клюките са пълни със спекулации за това коя ще бъде бъдещата му булка. — Девън сплете пръсти в скута си. И се отпусна съвсем спокойно назад. — Но никоя жена няма да го хване. Познавам брат си — когато се ожени, съпругата му ще бъде по негов избор, а не защото тя го е избрала. Смея да твърдя, че затова нито едно от тези чуруликащи пиленца, събрани сега около него, няма да му стане жена — те са адски нетърпеливи да го постигнат. Един Господ знае, че дори и намек за скандал не бива да опетнява бъдещата му невеста. Когато Себастиан реши да се жени, това ще бъде най-подходящата млада жена — с безспорно родословие и безупречно поведение.

— Със синя кръв — бавно изрече Девън.

— Със синя кръв — повтори Джъстин. — Нищо по-малко за него. — Той посочи с брадичка към ъгъла, където една жена точно в този момент се спря до арфата. — Ако трябва да участвам в облог, то аз ще заложа на Пенелопе Хардинг. Тя е тиха. Интелигентна. Благовъзпитана.

Девън не искаше да гледа. Не желаеше да види жената, която би могла да стане бъдещата съпруга на Себастиан. Но нямаше и сила на земята, която можеше да я спре.

Усети болезнено стягане в гърлото си, не можеше да си поеме дъх.

— Много е красива — каза тъжно.

Дребна, с лъскава черна коса, Пенелопе Хардинг седна на стола пред арфата, акуратно оправяйки гънките на роклята си. Докато Девън я наблюдаваше, Себастиан се присъедини към младата жена. Каза й нещо. Пенелопе кимна и изящното й лице сякаш засия. Ефирните връхчета на пръстите й докоснаха струните на инструмента.

Пенелопе запя.

Салонът се изпълни с най-прекрасния, най-чистия звук, който Девън беше чувала.

Дълго след като Джъстин се върна при гостите, дълго след като последната нота беше заглъхнала, дълго след като аплодисментите стихнаха и всички се преместиха в трапезарията, Девън седеше сама в тъмното. Неподвижно.

И отчаяно се опитваше да прогони раздиращата болка в гърдите си.

Може би причината за тази болка бяха думите на по-младия Стърлинг. Или може би начинът, по който всички замлъкнаха, за да слушат изумени сладкогласната Пенелопе. Или може би жестът на Себастиан, който незабавно бе протегнал ръка, за да помогне на зашеметяващата Пенелопе да се изправи. Тя пееше като ангел. И облечена в блестяща бяла коприна, изглеждаше като такава.

Девън погледна надолу в скута си. Колко жалка и безвкусна изглеждаше самата тя, седнала тук в красивата си нова рокля.

Когато вечерта започна, тя си въобразяваше, че двамата със Себастиан са влюбени. Но сега, когато приемът почти приключваше, Девън усещаше остра душевна болка. Да се влюби в мъж като Себастиан… би било неразумно, каза си тя. Много, много неразумно. Защото той беше толкова далеч над нея, колкото звезда, блестяща високо в лунното небе.

А тя беше само едно камъче в калта.

Що се отнася до целувката, която бяха споделили, нищо чудно, че той се беше извинил. Беше глупаво да си мисли, че тази целувка е нещо повече от каприз.

Трябваше добре да запомни това.