Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (33)

Тридесет и втора кола
Черни стълбища

Апартаментът на Тим се намираше на задната страна на хотела. Затова той не бе чул вика на пострадалия барон, а сред общата залисия му съобщиха за нещастието доста късно. След краткия телефонен разговор с Лефует той бе завладян от чувството, че и това произшествие принадлежи към романтиката на „черните стълбища“ от приключенските романи. Както всичко през този ден. Срамуваше се от това си чувство, като си помислеше за очевидно тежко пострадалия барон, и все пак то изместваше съчувствието му към неговия настойник.

Следващата стъпка, която Тим направи, беше също така от света на приключенските книги. Препоръчаното от загадъчната бележка („Избирай черните стълбища“) и предположението на Лефует („Възможно е момчето да се маскира“) трябваше да бъде изпълнено. Помогна му и това, че баронът през последната година му отпускаше доста щедри суми за джобни пари.

Тим позвъни на камериерката и й предложи триста марки, за да му набави бързо и тайно моряшки дрехи: син дочен панталон, тъмносин пуловер с висока яка и шапка с козирка. Младото момиче — сигурно почитателка на романите от „черната серия“ — се зарадва на тайнственото поръчение. То каза, че си имало обожател, който работел в църковното параходство, в осем часа била срещата им и той сигурно щял да набави дрехите.

— Добре — каза Тим. — Тогава скрийте нещата в чисти чаршафи и ми ги донесете до девет часа.

— Но, мистър Броун — отвърна момичето (Нали Лефует и Тим бяха отседнали тука като баща и син Броун!), — в никой хотел не сменяват чаршафите вечер! Най-много хавлията.

— Добре тогава, завийте ги в нова хавлия. Важното е да ги получа.

— А какво да кажа сега на оня господин отвънка, мистър Броун?

— На кого?

— Оня, който ми даде сто марки, та да шпионирам какво правите?

— А, на господин детектива! Кажете му, че съм ви поискал хапчета против главоболие, пък вие сте ми показали, че в домашната аптечка в банята има такива хапчета.

— Това е добре, мистър Броун.

— И още нещо: като дойдете в девет часа, сигурно вече работното време ще е свършило. Ще имате ли възможност да облечете за малко служебното си облекло?

— Това и така щях да го направя, мистър Броун. Имам си вкъщи служебна престилка. Ще я облека под палтото. А над бонето ще си вържа една кърпа за глава. Тогава няма да става нужда тука да се преобличам.

— Отлично! — каза Тим с две ясни извивчици в края на устните. — Значи мога да разчитам на вас?

— Абсолютно, мистър Броун! А… аз да разчитам ли със сигурност на парите?

— Можете още сега да ги получите!

Той извади от портфейла си три банкноти по сто марки.

— Доста сте лекомислен! — засмя се момичето. — Такива работи не се плащат предварително. Е, аз няма да ви разочаровам, бъдете сигурен! Благодаря много и довиждане засега!

— До девет! — напомни й Тим, след което заключи и си легна. Макар и да не можеше да заспи, трябваше да си отпочине поне тялото му.

Малко след девет часа камериерката пристигна според уговорката: в черна сатенена престилка и с бяло боне на косите. Хавлията носеше през гърдите си.

— Оня ме запита защо идвам при вас — пошепна тя. — Казах му, че днес следобед сте ми поръчали за девет часа чиста хавлия за баня.

— Много мило от ваша страна! — рече Тим доста високо, после също зашепна: — Поздравете вашия обожател от мен!

Този път, момичето отговори високо:

— Благодаря ви, мистър Броун! Много ви благодаря! — и си тръгна, като при вратата още веднъж му намигна затворнически.

Момъкът също й намигна.

Обожателят на момичето за щастие нямаше размерите на Джони. Изглежда бе съвсем мъничко по-едър от Тим, но панталоните можеха да се вдигат с презрамките, а за моряшките пуловери е даже шик да бъдат широки и поразвлечени.

В огледалото — особено като нахлупи и фуражката с козирката — Тим едва се позна. Само нежната кожа на лицето му го издаваше. Значи и тя трябваше да бъде променена. Той си нажули бузите с бигора, който намери в банята, и ги намаза с пръст от саксиите. После изми лицето си, за да повтори тая процедура. И още веднъж, и още веднъж. Резултатът се оказа задоволителен: той заприлича на човек, наскоро боледувал от едра шарка. Сега вече от главата до петите дъхаше на моряк.

Трябваше още да си помисли какво да вземе със себе си, защото едва ли щеше да се върне пак в тоя хотел. Тим знаеше, че възвърне ли си смеха, щеше да бъде свършено с богатото наследство.

Реши да не взема нищо друго, освен няколко документа: паспорта си, договора за продадения смях, договора за покупката на параходната фирма ХХП, третия договор, който го обявяваше за собственик на кукления театър, и мъничката загадъчна бележка. Всичко това той напъха в обемистия заден джоб на моряшките панталони и грижливо го закопча.

Беше готов за най-важната постъпка в живота си. (Междувременно бе станало почти единадесет часа.) В последните минути му хрумна да изпуши три цигари една след друга. Така целият замириса на тютюн, а гласът му стана дрезгав. Иначе той не пушеше, но в апартамента му имаше оставена за гости една красива кутия от палисандрово дърво, пълна с цигари.

Сега оставаше да се измъкне от хотела, без да го забележат детективите. (Докато изпуши цигарите, бе станало вече единайсет и петнайсет.) Да слезе през прозореца, беше прекалено рисковано. Следователно детективът в коридора трябваше да бъде измамен по някакъв начин. А Тим вече си имаше план. Написа едно късо писмо до барона, в което му пожелаваше бързо оздравяване, и позвъни на пиколото^[1] на хотела. (Беше единайсет и половина.)

Пиколото, едно момче навярно на годините на Тим, имаше червени коси и чипоносо дръзко лице.

— Бихте ли изиграли за мене малък номер, ако ви дам двеста марки? (Това беше остатъкът от джобните пари на Тим.)

Момчето се ухили:

— Какъв ще бъде номерът?

— Пред вратата ми има един детектив…

— Знам — рече все така ухилено момчето.

— Искам да му отвлечете вниманието. Вземете това писмо и го сложете така в маншета на ръкава си, че да се вижда. Като ви запита детективът за писмото — а той сигурно ще запита — направете се, че ви е забранено да го показвате. Изтичайте бързо около ъгъла на коридора. Детективът сигурно ще ви последва и ще ви предложи пари, за да му покажете писмото.

— Режа си главата, че точно така ще направи, мистър Броун!

— Именно! И аз ви моля да поспорите известно време с него там, та да мога да изляза и да напусна хотела през задния изход. А писмото той, разбира се, може да прочете.

Чипото носле под червения перчем се размърда весело:

— Значи трябва да го задържа около четири-пет минути. Ще бъде сторено! Тогава ще успея да вдигна цената и вие няма нужда да ми давате толкова пари. Сто марки стигат.

Тим поиска да каже нещо, но момчето го прекъсна:

— Не, не, оставете! Сто марки стигат. Така, както сте се маскирали, сигурно няма да попаднете сред богати хора. Ще трябва да имате дребни пари в джоба.

— Може би сте прав — отвърна Тим. — Много ви благодаря! Ето писмото, ето и стоте марки! А като замъкнете детектива зад ъгъла, няма да е зле да се изкашляте по-високо.

— Всичко ще стане тип-топ, мистър!

Пиколото пъхна парите в джоба, а писмото в широкия маншет на униформата си и — напук на служебните предписания — подаде на Тим ръка, съвсем като на приятел:

— Желая ти сполука, Броун!

— Да, от сполука ще имам нужда — отвърна сериозно Тим и стисна ръката на момчето.

Щом то излезе, Тим залепи ухо на вратата. Сърцето му сякаш отново се бе качило чак в гърлото му. След малко чу кашлица, приличаща на лаене. Бе станало единайсет и четиридесет и пет. Той отвори предпазливо вратата. Коридорът беше празен. Затвори я след себе си, но реши да не губи време за заключването й. С няколко безшумни скока достигна стълбата, която водеше към черния изход на хотела. („Използвай черните стълбища!“)

Измъкна се безпрепятствено. Някаква камериерка, на която той измърмори „добър вечер“, изглежда не го позна.

Навън асфалтът лъщеше под светлината на уличните лампи. Над Хамбург бе започнало да ръми. Някакъв мъж с чадър стоеше на отсрещния тротоар, но бе извърнал глава на другата страна. В светлината на лампите проблясваше никеловата рамка на очилата му.

Сега никакво тичане! Трябваше ей тъй да се шляе, да си подсвирква и се поклаща като моряк в отпуска. Тим се огледа, сякаш се колебаеше накъде да поеме, заподсвирква си и тръгна по посока на кметството. Никакви стъпки не го последваха. Но да се обърне, не се решаваше. Подчертано небрежно, а вътрешно пред спукване от напрежение, той провлачаше краката си в познатата моряшка походка, зави в една тъмна пресечка и… хукна да тича. Спря се чак при пазарището пред кметството. Часовникът на някаква кула бе започнал да отброява часовете. На площада имаше цяла редица таксита. Но само едно стоеше със запален мотор. Той бавно се приближи към колата и позна Джони, който също беше предрешен.

Часовникът тъкмо бе спрял да бие. Бе полунощ. „Черният час на трамваите.“

Тим отвори вратата и седна до шофьора.

Джони каза:

— Извинете, но колата е заета. Вземете следващото такси! — и се обърна към пътника, а обхождаше с търсещ поглед площада пред кметството.

— Посети Лепнещия лебед, спечели това, което постигна принцесата — отвърна полугласно момчето.

Джони подвикна изненадано:

— Тим, човече, не можах да те позная!

— Моята камериерка си има един обожател, Джони, той работи в църковната флота.

— Има ли някой след тебе?

— Не вярвам.

Колата се изкачваше вече покрай отделните осветени витрини към пазарния площад Рьодинг, зави там рязко надясно и хвана посоката за пристанищния квартал.

— Някой да е по петите ти, Джони?

— Възможно е, момчето ми. От един час имам усещането, че ме следят. Но то е само едно такова чувство, знаеш ли, някаква определена кола или определен човек, които да ме следят, не можах да открия. Ще минем по странични улици.

Край щурмана вълнението на момчето малко се уталожи. Представяше си това полунощно пътуване с таксито по-драматично. И макар да минаваха сега непрекъснато през тайнствени и тъмни странични улици, това бяха най-спокойните минути за Тим през тоя ден, пълен с черни стълбища.

Джони караше бързо и сигурно. Понякога хвърляше поглед в огледалцето, но никой изглежда не ги преследваше.

Колата, която скоро след това бе тръгнала подире им, караше със загасени светлини.

Няколко пъти Тим се опитва да попита за Крешимир, но Джони го прекъсваше:

— Почакай, докато го видиш сам, Тим! Моля те!

— А мога ли да запитам нещо, което не е свързано с Крешимир?

— Какво искаш да знаеш? (Сега те прекосяваха вече предградието Алтона.)

— Откъде знаеше, че баронът и аз пристигаме с тоя самолет?

Щурманът се засмя:

— Спомняш ли си един човек на име Селек бей?

— И още как!

— Той ни съобщи. Когато вашият самолет пристигна, ние бяхме ангажирали и отпратили всички таксита, та да не може да вземете друго. Това е на моя зет.

— Но откъде знаехте, че ще вземем такси? Обикновено ние пътуваме с колите на фирмата.

— Селек бей знаеше, че пристигате инкогнито. Дори фирмата не е трябвало да научи за вашето пристигане. Идеята да окачим твоята мащеха на врата на барона също беше на Селек бей. Имаше ли някаква полза от нея?

— Не, Джони. Никаква. И Крешимир ако не може да помогне, тогава…

— Тогава ще изям една метла заедно с дръжката, Тим! Но да не говорим повече за това. Почакай още мъничко!

Вече не бяха далеч от Елбското шосе, което водеше към Йовелгьоне. Изведнъж Джони се засмя, сякаш без всякакъв повод.

— Какво ти става?

— Спомних си за сделката ти с барона. Когато замени акциите срещу една параходна фирма. Аз, разбира се, веднага загрях и ви казах за оная фирма, понеже със сигурност знаех, че се продава. Успя ли да я получиш?

— Договорът за покупката е в джоба ми, щурмане.

— Моите поздравления, Тим! Тая ХХП е бомба. Ако имаш нужда от един щурман…

Сега те навлязоха в Елбското шосе и Джони забеляза в огледалото някаква кола без светлини. Той нищо не каза, само увеличи скоростта и непрекъснато изкривяваше очи към огледалото.

Тим рече нещо, но Джони не го чу, защото колата зад тях също бе увеличила скоростта си и постепенно ги застигаше.

Спирачките изквичаха като прасета под ножа на колача. Дясната ръка на Джони предпази момчето да не разбие главата си в предното стъкло при рязкото спиране. Затъмненият автомобил се стрелна покрай тях.

— Скачай! — изрева Джони.

Вече се чуваше някъде напред квиченето на другите спирачки. Щурманът помъкна Тим подире си — през шосето, по една тясна и стръмна стълбичка надолу, през някакви храсти надясно, прекачиха се през един зид, минаха през някаква кръчмарска изба, отново прехвърлиха един зид и пак заслизаха надолу по втора, още по-стръмна стълбичка.

— Какво има? Да не би все пак някой да ни е проследил?

— Пести си въздуха, Тим! Чрез тая маневра спечелихме малко време. Долу чака Крешимир.

Момчето се препъна и залитна, но щурманът го улови и направо го пренесе през последните стъпала. Погледът на Тим зърна някаква осветена табелка, на която пишеше: „Дяволската стълбичка“.

Джони го пусна да стъпи на краката си и свирна с уста. Някъде наблизо изсвириха в отговор.

— Направи веднага каквото ти казва Крешимир! — пошепна Джони.

От тъмното изплуваха две фигури: Крешимир и господин Рикерт. Буцата, която заседна сега в гърлото на Тим, беше този път голяма поне колкото ябълка.

— Дай си ръката, Тим, и се хвани с мене на бас, че ще си получиш отново смеха. Бързо! — Беше милият, познат глас на Крешимир.

Въпреки объркването си Тим улови ръката му:

— Хващам се с тебе на бас, че…

— Стой! — изкрещя се горе на стълбите. — Стой! — Но никой не се виждаше.

Крешимир каза спокойно и твърдо:

— Хващам се с тебе на бас, Тим, че няма да си получиш отново смеха. По на един пфениг!

— Тогава аз пък се басирам…

— Стой! — изкрещя се пак, но Джони пошепна: „Карай, карай!“.

— Тогава аз се басирам, че ще получа смеха си, Крешимир. По на един пфениг.

Джони пресече с длан ръцете им, както беше прието при хващането на бас, и изведнъж около тях настъпи зловеща тишина. Тим изпълни това, което поискаха от него, но все още не разбираше какво всъщност се бе случило и какво трябваше да се случи. Стоеше сред приятелите си безпомощен и безмълвен.

Три скъпи лица, полуосветени от далечния фенер, бяха се обърнали към него. Неговото собствено лице обаче се намираше в тъмното. Белееше се само едно мъничко крайче от челото му.

Погледът на господин Рикерт се бе заковал като омагьосан на това бледо чело. Той вече бе го наблюдавал веднъж по този начин, в същото осветление, в една гостилница, която се намираше само на няколко крачки оттук, по време на представлението на кукления театър.

Човека ще познаеш,

когато съумее дори

в беди големи

навреме да се смее.

„Ще се засмее ли сега“ — питаше се боязливо господин Рикерт.

Погледите на Крешимир и Джони също бяха приковани в това осветено чело, единственото, което се виждаше от Тим.

А момъкът гледаше към земята. Въпреки това усещаше очаквателните погледи. Чувстваше се много нещастен, макар нещо да се надигаше вече откъм корема му — нещо леко, кротко, топло като птиченце, нещо като чуруликането на чучулига, което напираше да излезе в простора. Но Тим беше прекалено неподготвен за него и то го обезсилваше. Накрая той изпусна звънливите звуци заедно с хълцукването без да иска, някак против волята си, както не можем да спрем изобщо хълцането. Не той завладяваше отново смеха си, а смехът завладяваше него. Сега, когато бе настъпил този с години очакван миг, Тим нямаше сили да го посрещне. И не той се смееше, а смехът избликваше някак самостоятелно и самоцелно, независимо от него. Бе станал жертва на собственото си щастие. И ако тогава в кукления театър бе открил колко са сходни външните прояви на смеха и плача, сега той узна, че и по своята същност смехът и плачът понякога едва могат да бъдат отличени. Смееше се и плачеше едновременно. Целият се тресеше и се оставяше да бъде разтрисан, пуснал на воля сълзите си, които обилно мокреха бузите му. Бе увесил безволево ръце, забравил приятелите си и му се струваше, че повторно изстрадва своето раждане.

И тогава се случи нещо много странно: Тим видя през булото от сълзи да се приближават към него три светли лица, а миналото и действителността изведнъж смениха местата си. Той беше едно малко момче пред гишето на някакъв хиподрум, спечелило пари, много пари. И плачеше от радост заради печалбата и от мъка по баща си, загдето не можа да доживее това щастие. А после чу някакъв гърлен, скърцащ глас, който му казваше: „Ей, малкия, когато човек има такъв късмет, не бива да плаче!“.

Тим вдигна очи.

От някое потулено ъгълче на паметта му трябваше сега да изскочи един човек със смачкано лице и смачкан костюм. Но образът на тоя човек се разми. На неговото място се появи друга фигура, много по-едра и много подвижна — Джони. А заедно с щурмана пак така внезапно се върна и настоящето: нощта пред гостилницата в Йовелгьоне, светлината на стълбата, която водеше нагоре в мрака, и тримата стари приятели, чиито лица колебливо се кривяха между смеха и плача.

Като буря бе връхлетял върху Тим Талер неговият завърнал се смях. Но ето че настъпи затишие, в което Тим си възвърна властта над смеха. Той избърса с опакото на ръката сълзите си и запита:

— Помните ли още какво ви обещах, когато заминах от Хамбург, господин Рикерт?

— Не, Тим.

— Казах ви тогава: Когато пак се върна, ще се смея. И ето, аз мога да се смея, господин Рикерт! Мога, Крешимир! Джони, мога да се смея! Само… (Нов пристъп на смеха му попречи няколко мига да продължи.) Не мога само да разбера как стана това.

Приятелите му, които бяха се страхували момчето да не загуби от щастие разсъдъка си, се зарадваха:

— Отдавна можеше да си върнеш смеха! — рече Крешимир.

— Не разбирам как.

— Как гласеше облогът, който сключи с мене, Тим?

— Басирах се, че отново ще получа смеха си.

— Точно така! И какво щеше да стане, ако спечелиш баса?

— Тогава щях да получа смеха си. И ето че го получих!

— Но щеше да го получиш дори и ако загубеше баса, нали?

Чак сега на момчето му просветна. То се плесна засмяно по челото и извика:

— Ами да! Ако загубех баса, тогава пак трябваше да си върна смеха! Как не съм се сетил! Можех с всеки човек да се хвана на бас и така или иначе при всички случаи щях да си го получа!

— Чак толкова просто не беше, моето момче — намеси се и Джони. — Ти съвсем не можеше да се басираш с когото и да е. Защото щеше да издадеш, че не притежаваш своя смях, а това ти нямаше право да правиш. Ти можеше да се басираш само с оня, който сам бе отгатнал какъв е договорът ти с Лефует, само с Крешимир.

— Но пък с мене — допълни Крешимир — басът беше напълно сигурен.

Сега, когато Тим бе се излекувал от болката си по своя смях, когато отново стана здрав и трезвомислещ, той изведнъж видя колко просто е било всичко. Объркан и отчаян, години наред бе използвал „черните стълбища“ вместо простия и прав път. Беше кроил сложни планове, в които се играеше с милиони, а получи смеха си по много по-евтин начин. За по-малко пари, отколкото струваше една лъжичка маргарин. Само за един пфениг!

Толкова евтин е смехът, когато човек поиска да го заплати с пари. Но истинската му стойност не може да се измери и с милиони. Смехът, беше казал Селек бей, не е търговска стока. Смехът трябва да се заслужи.