Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (23)

Двадесет и втора кола
Зенхор ван дер Толен

Вътрешната обстановка в двореца издаваше, че баронът, който така обичаше да посещава художествени изложби, наистина притежаваше вкус. Всички мебели и предмети чак до дръжките на вратите, пепелниците и подложките в банята бяха прости, красиви и навярно много скъпи. Стаята на Тим представляваше уютно полукръгло помещение в една от кулите. От прозореца можеше да се види целият парк и долината с маслиновата горичка. Малкото летище също се виждаше. То беше построено точно по правилата с очертана чрез лампи летателна писта, с няколко хангара за самолетите и една дълга плоска постройка за радистите, метеоролозите и останалия персонал.

Когато момчето се изправи пред прозореца, то видя на летището два самолета, а един трети тъкмо кацаше на пистата. Пъстро облечен ездач стоеше неподвижно пред бялата фасада на летищната сграда. Трябва да беше Селек бей. Изведнъж момчето чу някой да вика полугласно името му: „Господин Талер!“.

Тим напусна прозореца и отиде да отвори вратата. Там стоеше Зенхор ван дер Толен, с когото предния ден бе разменил само няколко думи на стълбата, защото баронът, почти без да си поеме дъх, непрекъснато дърдореше за маргарина.

— Може ли да поговоря с вас, без баронът да научи за това, господин Талер?

— Щом не желаете, няма да казвам нищо на барона. Но къде е той сега?

— Тръгна за летището да посрещне мистър Пени.

Междувременно Зенхор ван дер Толен бе влязъл в стаята и се бе настанил в един люлеещ се стол, изплетен от тръстика. Тим затвори вратата и седна на ъгловото канапе, което му позволяваше да гледа едновременно и в стаята, и през прозореца.

Ван дер Толен, това Тим забеляза още при първата им среща, не беше разговорлив мъж. То се виждаше и от устата му: една права черта, чиито краища едва забележимо се извиваха нагоре като затворена уста на акула.

— Идвам при вас, понеже наследственият договор още не е изготвен — започна португалецът с холандското име. — Става дума за контролния пакет акции на барона. Разбирате ли от акции?

— Не — отвърна момчето, загледано през прозореца. То тъкмо следеше кабриолета на барона, който отиваше към летището.

Зенхор ван дер Толен се залюля сега бавно напред-назад в стола люлка. Воднистосините му очи гледаха неспокойно през стъклата на очилата. Имаше студен, но не остър поглед.

— Значи с акциите работата стои така… — (Баронът бе се обърнал в кабриолета и бе махнал с ръка на Тим. Момчето му махна в отговор.) — Акциите представляват дял от вложения капитал, който… — (Сега ездачът край бялата сграда на летището се размърда. Селек бей се отправи срещу кабриолета на Лефует.) — Не, аз по-добре ще ви го обясня с едно сравнение. Но слушате ли ме всъщност?

— Да — отговори Тим и отклони поглед от прозореца.

— Значи, представете си, господин Талер, че е засадена една овощна градина. — (Кимване на момчето.) — Но понеже човекът, който иска да засади тая градина, няма достатъчно пари, за да купи всичките фиданки, той засажда само една част от градината. Другите фиданки са купени и засадени от други хора. Когато порастат дърветата и почнат да дават плод, всеки, който е засадил дръвчета, получава такава част от плодовете, която отговаря на неговата част от дърветата. И то всяка година отново изчислено.

Тим започна да смята на глас:

— Значи, ако от сто дървета аз съм засадил двайсет и общо бъдат набрани хиляда кила ябълки, аз ще получа двеста кила, нали?

— Не съвсем! — Зенхор ван дер Толен се усмихна едва забележимо. — Нали трябва да бъде платено на градинарите и работниците, а дръвчетата, които не са се прихванали, ще трябва да бъдат заменени. Но, струва ми се, вече разбрахте горе-долу какво са това акциите.

Тим кимна:

— Акциите са дърветата в градината, които аз съм засадил. Те са моят дял от градината и от плодовете.

— Отлично, господин Талер.

Зенхор ван дер Толен мълчаливо се полюля, а Тим отново погледна към прозореца. Кабриолетът вече се връщаше от летището. Селек бей яздеше както и предния ден край него. До Лефует седеше някакъв едър пълен господин с олисяло теме.

— Баронът вече се връща, Зенхор ван дер Толен.

— Тогава ще ви изложа набързо молбата си, господин Талер. Наследственият договор е така съставен, че новият барон…

— Защо новият барон? — прекъсна го Тим, но веднага забеляза по лицето на търговеца, че той нищо не знае за тайната на барона, та бързо добави: — Извинете, че ви прекъснах.

Макар Ван дер Толен да го гледаше с въпросително вдигнати вежди, очаквайки обяснение на странния въпрос, Тим не каза нищо повече. И той започна отначало:

— Наследственият договор е така хитро съставен, че новият барон винаги когато поиска може да оспори цялата ви собственост. Е, това си е негова и ваша работа. Тук мене ме интересуват само контролните акции.

Тим видя през прозореца кабриолета и ездача да спират в подножието на стълбата. Господата изглеждаха заети в оживен разговор. Момчето запита:

— Какви са тия контролни акции?

— В нашата акционерна компания, господин Талер, има няколко акции на стойност от около двайсет милиона португалски ескудоси. Който ги притежава, притежава и решителния глас в ръководния съвет. Той сам решава какво да се прави и никой друг.

— И аз ли наследявам контролните акции, Зенхор ван дер Толен?

— Една част, млади господине. Останалите принадлежат на Селек бей, на мистър Пени и на мен.

(Мистър Пени беше изглежда шишкото с лисината, който сега изкачваше бавно стълбата заедно с Лефует и Селек бей.)

— И вие искате да купите моите контролни акции?

— Това не бих могъл, защото баронът разполага с тях, докато сте непълнолетен. Но когато навършите двайсет и една година и влезете в пълна власт над наследството си, с удоволствие бих откупил вашите акции. Срещу тях мога да ви предложа още днес някоя от моите фирми на нашия тръст. Тази фирма ще си остане напълно ваша, дори и ако наследството бъде обявено по някаква причина за недействително.

Португалецът се изправи от стола люлка. Устата му отново се бе превърнала в затворена паст на акула. Беше говорил необичайно много за своя характер. Сега и Тим трябваше да каже нещо.

— Ще обмисля вашето предложение, Зенхор ван дер Толен.

— Непременно, млади господине! Имате три дни време.

С тия думи търговецът напусна стаята на момчето. Като погледна през прозореца, Тим видя стълбата празна.

Ето че сега в кулата на някакъв замък в Месопотамия седеше едно момче на име Тим Талер, четиринадесетгодишно, израснало в бедняшкия квартал на голям немски град, един юноша без усмивка, но по могъщество и богатство един бъдещ крал, ако изобщо държеше на тази корона.

Макар Тим съвсем да не знаеше още истинските размери на своето богатство, той бе научил вече, че цяла огромна търговска флота кръстосваше моретата под името на барона. Досещаше се още, че големите пазари на света — както този в Атина — ден след ден трупаха нови богатства в неговите каси. И той виждаше във въображението си една армия от директори, заместник-директори, чиновници, работници — стотици, хиляди, може би десетки хиляди, които изпълняваха това, което той заповядваше. Тази представа предизвикваше един особен, приятен гъдел в гърдите му.

Като си помислеше как някога трябваше да води смешни битки за местенце, където да си пише домашните, като си помислеше още колко дребен и незначителен бе станал в сравнение с него директорът на водноцентралата, на Тим му се струваше, намирайки се над тоя особен и все пак великолепен парк, че е като оня самотен баварски приказен крал, за когото така възторжено им говореше възрастната учителка в час по история. Тим се размечта как ще спре в една златна каляска, придружен от Селек бей на кон, пред сладкарското магазинче на госпожа Бебер и как всичките му някогашни съседи ще го зяпат с отворена уста. Така момчето забрави за известно време своя изгубен смях и се унесе в мечти за едно бляскаво царствено съществование.

А действителността изглеждаше другояче. Сега действителността се казваше „маргарин“ и щеше да му напомни достатъчно ясно за неговия загубен смях.