Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
So What Happens to Me?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
1343alex (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
hammster (2016)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс

И какво ще стане с мен?

 

© London, Robert Hale, 1974 — first published

Corgi edition published 1975

 

Превод от английски: Станислава Миланова

Художник: Силвия Артамонцева

 

Издателска къща „АЛБОР“ София, 1994

Агенция за авторски права за България „Ника“

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Събудих се на следващата сутрин около 10:00 ч. Бях отпочинал, лицето и ръцете ми се връщаха към нормалното си състояние и се чувствах доста добре. От румсървиса ми изпратиха яйца върху изпечена на грил шунка и аз закусих бавно. Така трябваше да се живее, казах си. Погледнах през прозореца към блестящото море и реших да поплувам, да си хвана някоя мацка, да я заведа на обяд и после на разходка с кадилака. Ако не беше прекалено глупава, щях да я взема да се повеселим из града вечерта, а после да я доведа тук.

Докато пушех първата си цигара за деня и мислех за бъдещето си, телефонът иззвъня.

— Джек? Исках да ти благодаря за розите.

Звукът на гласа й ми подейства необичайно. През ума ми мина като светкавица, че тази жена — мисис Виктория Есекс — може да се окаже фатална за мен. Точно сега бях галеникът на Лейн Есекс. Бях ръководител на летището му. Щях да наблюдавам изработването на новия му самолет за десет милиона долара. За това ми се плащаха петдесет хиляди годишно, като той внасяше дори данъците ми. Но ако откриеше, че чукам жена му, всичко щеше да стане на пух и прах.

Като лежах в леглото с телефонната слушалка до ухото си, осъзнах, че тази работа беше нещо, за което подсъзнателно бях мечтал: да бъда ръководител с достатъчно власт, който работи за милиардер.

Обзе ме болезнено студено чувство. Знаех, че трябваше да действам с тази жена много, много внимателно. Всички, които бяха свързани с „Есекс Ентърпрайзис“, ме бяха предупредили, че е абсолютна кучка. Досега се бяхме разбирали, защото я желаех и тя ме желаеше, но поне що се отнасяше до мен, вече не можеше да се каже същото.

— Вики! Как си? — Насилих се гласът ми да звучи страстно.

— Възстановявам се. Краката все още ме болят. Разбрах от Лейн, че се е погрижил за теб. Доволен ли си, Джек? Само трябва да ми кажеш: аз мога да се оправям с Лейн.

Капка студена пот се стече покрай носа ми и аз я бръснах от лицето си.

— Да съм доволен ли? Той направо се престара и искам да ти благодаря.

— Господи! — Настъпи пауза, после тя рече: — Той току-що замина за Москва. Отивам в бунгалото: ела в шест. — И затвори.

Оставих бавно слушалката.

Изведнъж планираните ми забавления отидоха по дяволите. Знаех, че при всяка наша среща щях да поставям кариерата си на карта. Ако някой ни видеше и съобщеше на Есекс, с кариерата ми щеше да е свършено, но освен това знаех, че на мисис Виктория Есекс беше прекалено опасно да се откаже.

Щастливите часове на отмора на плажа с някоя безмозъчна кукличка сега бяха празни мечти. Трябваше да отида до бунгалото и да рискувам бъдещето си, защото мисис Виктория Есекс ми беше дала знак. Към 17:00 ч. влязох в гаража, качих се в кадилака и подкарах към бунгалото.

Сам излезе навън под слънцето. Кимнах му, когато ми се усмихна лъчезарно, като взе багажа ми, приготвен за една нощ. Можеше да ме предаде, помислих си. Само една дума, казана от него на Есекс, и щях да се озова на бунището.

Вики лежеше на дивана и пиеше сухо мартини.

— Джек!

— Как си?

Все още имаше няколко мънички петънца от ухапванията, но бяха добре заличени. Изглеждаше превъзходно в семплата си червена памучна рокля, която стигаше до глезените й.

Погледна нагоре към мен: големите й теменужени очи бяха изпълнени с желание, докато допиваше мартинито и оставяше чашата.

— Заключи вратата, Джек. Искам те.

Докато превъртах ключа, отново осъзнах в какъв капан съм, но въпреки че го знаех, я желаех: никой жив мъж не можеше да не я желае.

Любенето ни беше свирепо. На два пъти тя извика диво и аз се свих, като се чудех дали Сам не слушаше зад вратата. Когато накрая се задоволи, ми се усмихна.

— Страхотен мъж си, Джек. Хайде да пийнем нещо.

Пихме по едно мартини, после Сам ни донесе вечерята, която се състоеше от супа от омари, печена пъстърва, салата и кафе.

Тя говореше, а аз я слушах.

— Трябва да ти кажа за Лейн — рече през смях. — Наистина беше бесен, че съм се качила на кондора. Никога не го бях виждала толкова ядосан. Уволни горкия Томпсън, който ме пусна да се кача. Ако не бяха краката ми, щеше да ме набие.

Не можех да си представя някой мъж да бие тази жена.

— А ти как прие това?

Тя се изсмя.

— Мъжете си имат своите чудатости. Нямам нищо против, щом това го кара да се чувства щастлив. Пуша марихуана, преди да започне. — Тя отново се изсмя. — В известен смисъл е доста забавно.

Изведнъж от цялата тая работа ми призля.

— Вики… мислиш ли, че трябва да оставам за през нощта? — попитах. — Не смяташ ли, че е опасно?

Очите й станаха сурови, когато ме погледна втренчено.

— Не искаш ли да останеш с мен, Джек?

Ама че ад! Една непредпазлива стъпка и щях да затрия бъдещето си.

— Разбира се, но мисля за теб. Дяволски опасно е. Някой…

— Няма да има някой. — Тя се изтегна като красива, добре гледана котка. — Включи телевизора. Хайде да гледаме борбата.

Така че прекарахме следващите два часа, гледайки как двама души ту успяваха да разменят удари, ту не улучваха, а после Сам дойде да разчисти масата.

— Занеси ме до леглото, Джек — рече тя. — Краката все още ме болят.

Не изпитах нищо, когато я вдигнах, занесох я в спалнята й и я сложих на голямото легло. Исках само да се махна, но знаех, че не можех да го направя.

— Съблечи ме, Джек.

Чувах как Сам мие чиниите. Съблякох я неохотно, докато тя лежеше неподвижно и ми се усмихваше. Когато й облякох къса нощница, тя каза:

— Вземи душ, Джек. — В теменужените й очи се четеше глад. — Побързай…

Към 1:00 ч. накрая заспахме. Тя ме събуди, когато светлината на изгрева проникна през прозореца и отново правихме любов. Изглеждаше ненаситна. Все още бях унесен в тежък, мъртвешки сън, когато отново ме събуди.

— Ставай, Джек. Минава десет. Отиди в съседната спалня. Идва докторът.

Замъкнах се полуспящ в другата спалня и се отпуснах на леглото така, сякаш ме бяха прекарали през месомелачка. Заспах.

Като че ли бяха минали само броени минути и една нежна ръка ме събуди.

— Обядът ще бъде готов след час, мистър Крейн — рече тихо Сам.

Измъкнах се от леглото, взех студен душ, облякох се и отидох в дневната. Чувствах се ужасно.

Вики пиеше сухо мартини.

— Здрасти, Джек? Почина ли си?

Насилих се да се усмихна.

— Да. Намирам те за великолепно изтощаваща. — Пресегнах се към шейкъра за коктейли. — Какво каза докторът?

Тя направи гримаса.

— Искаше да ме натъпче с антибиотици, но аз отказах.

— Права си. — Изпих половината мартини, за да набера кураж, после додадох: — Тази сутрин трябва да отида до града. Няма да се бавя, но се налага да отида.

Тя остави питието си и ме изгледа.

— Защо?

Когато я погледнах и видях как теменужените й очи стават сурови, а лицето й се изпъва в каменна маска, разбрах по-добре от всякога, че си играя с динамит.

Така че й казах за Клод Кендрик и Орзоко. Тя слушаше, като се взираше в мен.

— Трябва да се оправя с Орзоко — завърших аз. — Единственият начин е да му върна парите, след което може да се успокои. Трябва да се видя с Кендрик и да уредя въпроса.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Наистина си се забъркал в хубава каша, нали? — Гласът й беше рязък.

— Мога да се оправя. Няма защо да се безпокоиш.

Това беше най-неподходящото нещо, което можех да изрека. Тя взе чашата си и я захвърли яростно през стаята. Стъклото се разби в стената. Приведе се напред и ме погледна гневно.

— Да се безпокоя ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Ако ме забъркаш в противното си отвличане, ще съжалиш, че си жив! Върви и уреди въпроса! Но не смей да ме забъркваш в това!

— Успокой се, Вики! — Бях шокиран от раздразнението й. — Няма защо да се ядосваш. Ще го уредя.

— По-добре ще е да го направиш! — Като я гледах как се взира гневно в мен с каменно лице и блеснали очи, усетих, че загубва очарованието, което беше имала за мен. За първи път разбрах защо всички ме бяха предупреждавали, че е истинска кучка.

Когато излязох от стаята, тя извика след мен:

— И се върни! Искам да си тук преди пет часа!

* * *

Клод Кендрик ме прие в стаята си с кисела усмивка.

— Всичко е уредено, скъпи. Няма проблеми. Имам един документ, който трябва да подпишеш. Говорих с Орзоко. Той прояви разбиране. Всъщност не е недоволен. Спасил е доста скъпи неща от самолета, които получава безплатно.

— Ами самолетът?

Кендрик се усмихна.

— Вече не съществува. Всичко е наред. Няма проблеми. Само се подпиши тук. Подписът ти ще прехвърли компанията ти на Орзоко.

Подписах се с името, което бях използвал, за да регистрирам компанията: Джек Нортън.

Струваше ми се, че това е всичко.

— Разбрах, че мистър Есекс смята да поръча нов кондор? — каза Кендрик, като ме гледаше лукаво. — Може би ще направим нова сделка?

— Хич не се надявай.

Той вдигна оранжевата си перука, погледна във вътрешността й и я сложи отново на главата си.

— Така. — Смигна ми. — Мисис Есекс притежава няколко скъпи дрънкулки: особено една диамантена огърлица. Ще я купя, ако успееш да уредиш нещо.

— Я си го начукай, шишко — рекох и си тръгнах.

Качих се в кадилака. Часовникът на таблото показваше 13:30. Нямаше да ме очаква преди 17:00 ч. Реших да се върна в апартамента си. Имах нужда да помисля.

Поръчах си специалитета на деня и ми го сервираха на количка. Изядох го, запалих цигара и седнах до отворения прозорец.

Казах си, че щом започнех веднъж да работя за Есекс, щях да се измъкна от лапите на Вики. Трябваше да играя по гайдата й през следващите четири дни, но щом започнех работа, щях да съм в безопасност. Тя би трябвало да го знае и да го приеме. Щях да съм в движение през цялото време, за да угодя на Есекс. Като ръководех летището и наблюдавах работата по новия кондор, нямаше да имам време да бъда в леглото на мисис Виктория Есекс.

Още четири нощи трябваше да поемам риска и при тази мисъл се изпотих. И все пак, опитах се да се уверя, нейният риск беше не по-малък от моя и ако тя смяташе, че е безопасно да спи с мен, то аз също трябваше да съм спокоен.

В този момент на вратата ми се позвъни.

Без да мисля, че може да е някой друг, освен сервитьора, дошъл да прибере количката, аз станах и отворих вратата.

Има една фраза, която хората използват: той излезе от кожата си. Преувеличено, разбира се, никой не може да излезе от кожата си, но мислено все пак може да го направи. Може да бъде толкова шокиран, че кръвта да се оттегли от лицето му, да се смрази и той за доста дълго да остане без дъх. Точно това се случи с мен, когато видях Пам Осбърн да стои на прага.

Стоеше там, русата й коса падаше до раменете като водопад от злато, обграждайки тясното й скулесто лице и големите й зелени очи. Беше облечена с жълта като лютиче блуза и бял клин, а усмивката й беше усмивка на пантера.

— Здрасти, Джек! — рече тя. — Изненадан ли си?

Дръпнах се назад, тъй като тя се насочи към стаята и затвори вратата след себе си.

— Пам!

От момента, в който бях настоявал да не лети с нас и да чака в Мерида, тя напълно се беше изпарила от ума ми. А сега ето я: единствената фатална нишка, която ме свързваше с отвличането. След като бях разговарял с Кендрик, бях повярвал, че съм в безопасност. Бях повярвал също, че ще се отърва и от Вики. Скоро щях да й омръзна, след като нямаше да мога да се втурвам към нея, когато ми дадеше знак. До този момент моето бъдеще ми се струваше осигурено, но не и сега… със сигурност не и сега.

Стоях и я наблюдавах как си избира стол и сяда.

— Толкова съм щастлива, Джек, че постигаш такива успехи в живата си — рече тя, като отваряше чантата си и изваждаше пакет цигари. — Разговарях с Доли Байрнъс. Тя ми е много добра приятелка. Значи сега си любимецът на Есекс. — Втренчи се в мен: омразата в тези зелени очи ме накара да изтръпна. — Петдесет хиляди годишно, освободени от данъци, чудесен апартамент, кадилак, а на летището сме Г-н Важна клечка. Прекрасно!

Седнах. Вече бях преодолял шока и умът ми започна да работи.

— Фантастично, нали? — Давах си сметка, че гласът ми звучеше малко дрезгаво. — Така се стекоха обстоятелствата, Пам. Ужасно нещо стана с Бърни. Нямах представа, че е имал болно сърце, а ти?

— Не. — Запали цигарата си. — Отидох на погребението му: това беше най-малкото, което можех да направя. Надявах се, че и ти ще си там.

По гърба ми премина студена тръпка. Значи тя можеше да разобличи версията, че сме се разбили в морето.

— Знам, че вие с Бърни…

— Хайде да не говорим за Бърни — прекъсна ме тя. — Той е мъртъв. Да говорим за мен.

— Добре. — Без каквато и да било надежда, продължих: — Искаш ли да се върнеш на работа, Пам? Мога да го уредя.

— Колко мило от твоя страна, Джек Ами, не… Сега ще искам нещо много по-добро от това.

Значи щеше да бъде изнудване.

За миг през ума ми мина една мисъл. Беше дошла тук сама. Ами ако я убиех? Дали това щеше да спре този кошмар, който бавно се спускаше над мен. Е, добре, щях да я убия, но какво щях да правя с тялото й?

Рекох:

— С какво мога да ти помогна, Пам?

— Говорих с Клод. Той ми каза, че си върнал всичките пари. Не пожела да ми помогне, посъветва ме да говоря с теб. — Тя кръстоса стройните си крака. — Бърни възнамеряваше да се ожени за мен. Щяхме да получим като дял един милион долара. Много би ми харесало да имам един милион долара.

Кимнах.

— Че на кого не би му харесало.

Тя тръсна пепел на килима.

— Прекарах пет дни в хотел „Континентал“ в Мерида. — Погледна ме със студените си като камък зелени очи. — Можеха да бъдат скучни, самотни дни, но се случи така, че Хуан се погрижи за мен.

— Ти си момиче, което винаги си намира приятели.

— Хайде, Джек! Не ме слушаш: Хуан Олестрия. Помниш ли? Той работи — работеше — за Орзоко. Сега спомни ли си?

Мислите ми полетяха към високия, слаб мъж с гъста, въздълга коса и лукавостта на змия, а сърцето ми пропусна един удар.

— Хуан беше много мил с мен — продължи Пам. — Сега сме заедно: отседнали сме в „Хилтън“. Той сметна, че ще е много по-тактично, ако първо аз дойда, а после и той разговаря с теб. — Устните й се разтвориха в нещо, което можеше да се приеме за усмивка. — Хуан е много тактичен.

Писна ми да си играем на котка и мишка. Видях, че ме е притиснала в ъгъла. Благодарях се, че не бях направил глупостта да я убия. Олестрия беше много по-опасен от нея.

— Хайде да пропуснем празните приказки — рекох. — Да бъдем делови. Какво искаш?

Тя извади от чантата си един плик и го запрати в скута ми.

— Хвърли един поглед, Джек.

В плика имаше четири хубави снимки на катастрофиралия кондор, както лежеше в джунглата. Не можеше да има грешка. Името и номерът на самолета ясно се виждаха на корпуса. Четвъртата снимка ме накара да замръзна. На нея се виждаше мъртвото тяло на Ърскин с обвита като с кървав ореол глава.

— Просто в случай, че не си разбрал смисъла на тази снимка — каза Пам, — а съм сигурна, че си го разбрал, той е: какво прави Хари извън пилотската кабина в момента на катастрофата?

Сложих снимките на масата.

— Какво друго? — попитах и запалих цигара. Учудих се, че ръцете ми не трепереха.

— Това не е ли достатъчно? — Тя вдигна веждите си подигравателно.

— Можеш да си навлечеш неприятности. И ти участваше в отвличането.

— Докажи го. Аз бях гаджето на Бърни. Той ми нареди да го чакам в Мерида. Нямах представа какво сте замислили вие тримата. Хуан ще съобщи на застрахователната компания, ако се наложи да го прави.

— О’кей. Какъв е откупът?

— Петстотин хиляди долара. Моят дял от парите на Бърни.

Не можех да повярвам. Втренчих се в нея и казах:

— О, я хайде!

— Чуй ме, Джек.

— И откъде си въобразяваш, че ще намеря толкова много пари?

— От кучката на Есекс, откъде другаде?

— Ти си луда! Ще ми даде такава сума толкова, колкото ще отида на Луната.

Пам се усмихна с омразната си победоносна усмивка.

— Ще ти даде. — Извади друга снимка от чантата си. — Не бих се сетила за това, но Хуан се сети. Уреди един частен детектив да те следи, откакто се върна тук. — Хвърли снимката в скута ми. — Петстотин хиляди не са нищо за нея. Ще ги плати, за да не стигне тази снимка до мистър Лейн Есекс.

Погледнах снимката. Не нея бях аз пред бунгалото, до новия кадилак, в момента, когато подавах багажа си на Сам.

* * *

Тя остави след себе си аромата на евтин парфюм и петте проклети снимки. Точно преди да си тръгне ми каза, че Олестрия ще се свърже с мен.

— Оттук нататък той ще се занимава със споразумението ни, Джек. Няма да чакаме дълго. Виж се с кучката и уреди нещата.

Запитах се как щеше да реагира Вики. Бях загинал. Това го знаех, но дали щях да мога да изкарам нея от тази каша? Ако лоялността на Сам издържеше на натиск, тази снимка, на която пристигах в бунгалото, нямаше да е чак толкова опасна. Вики можеше да обясни на Есекс, че ми е дала бунгалото си, докато съм бил в отпуска, и че тя дори не се е доближавала до него. След като помислих известно време, осъзнах, че това бяха само празни мечти. Сигурно бе казала на Есекс, че отива в бунгалото, а бях сигурен още, че Сам нямаше да издържи на кръстосания разпит на Есекс.

Е, какво трябваше да се направи тогава?

Сложих снимките обратно в плика, а плика — в джоба на сакото си. Запалих цигара, опитвайки се да намеря изход. Първата ми мисъл беше някак да хвана Пам и Олестрия в капан и да ги убия, но това също беше празна мечта. Олестрия не беше глупак. Сигурно бе взел предпазни мерки, като бе оставил други снимки на някой адвокат с инструкции: В случай, че умра… Ако Пам бе предприела това сама, бях сигурен, че можех да я хвана и да я убия, но не и Олестрия.

Отново си помислих за Вики. Губех си времето, като се опитвах да намеря изход. Трябваше да обсъдя положението с нея и потръпнах при мисълта как щеше да избухне. Ако ме забъркаш в това, ще съжалиш, че си жив! Сега, тъй като си беше паднала по мен, се беше забъркала. И тъй като не искаше да ме предаде, бе излъгала за катастрофата не само Есекс, но и хората от застрахователната компания.

Погледнах часовника си. Беше 14:45 ч.

Овладях нервите си, излязох от апартамента и подкарах към бунгалото. Това беше пътуване, което щях да помня до края на дните си. Колкото повече приближавах бунгалото, толкова страхът ми ставаше по-голям. Вече я бях виждал разгневена и потръпнах при мисълта как щеше да реагира, след като разбереше до каква степен се е замесила в тази история.

Помислих си и за годините, които щях да прекарам зад решетките. Не можех да се надявам на по-малко от петнадесет преди да изляза навън. Дотогава щях вече да съм на средна възраст и нямаше да ме бива за нищо. Много по-късно се сетих и за баща си. Това щеше да го убие: бях сигурен.

Спрях пред бунгалото и Сам отвори усмихнат вратата.

Влязох вътре, като оставих на него да скрие кадилака в един от гаражите.

Вики лежеше на дивана с брой на „Вог“ в ръце. Застанах на прага и я погледнах. Тя остави списанието и ми се усмихна.

— Здрасти, Джек! — Изсмя се. — Много мило, че подрани. — Потупа дивана. — Ела и ме целуни.

Влязох в стаята и затворих вратата. Не се приближих до нея, а останах неподвижен с опрени на вратата рамене.

Тя вдигна вежди.

— Хайде, Джек! Не бива да ме приемаш на сериозно. Бях полудяла. Уреди ли нещата?

— Можеш отново да полудееш — рекох. Извадих плика от джоба си и го хвърлих в скута й.

Теменужените й очи станаха сурови. Сексапилната й гладна усмивка изчезна като юмрук, който отново става просто ръка.

— Какво е това?

— Погледни.

Тя се втренчи в плика, но не го докосна.

— Какво е това?

Отидох до дивана, взех плика, извадих петте снимки и ги разстлах в скута й.

Тя ги погледна, после бавно вдигна всяка една от тях и я разгледа внимателно. Накрая стигна до онази, на която бяхме аз и Сам. Гледа я доста дълго, после събра снимките и ми ги подаде.

— Колко?

Като се изключи това, че лицето й беше твърдо като камък и бе пребледняло, а очите й блестяха, беше невероятно спокойна. По надигането на гърдите й под блузата разбирах, че дишането й е равномерно, а това означаваше, че и сърцето й биеше равномерно и пулсът й беше нормален.

— Петстотин хиляди… половин милион.

Тя погледна нагоре към мен.

— Ти си скъп любовник.

Не отвърнах нищо.

— Е, няма защо да правиш физиономия, сякаш е дошъл краят на света. Седни там. — Тя посочи един стол наблизо. — Разкажи ми за това.

Седнах.

Тя лежеше неподвижна и гледаше ръцете си, докато й разправях за Пам и Олестрия.

— Те, разбира се, няма да приключат само с половин милион — рече тя, сякаш на себе си. — Ще им платя и по-късно отново ще се появят: изнудвачите винаги правят така. — Вдигна очи и ме погледна. — Ти уби Ърскин. Можеш ли да убиеш и тях?

— Да, но това няма да реши проблема. Олестрия вероятно е взел предпазни мерки.

Тя кимна.

— Алтернативата е да отида при съпруга си и да му призная, че съм се държала глупаво и се надявам да се отнесе благосклонно към мен. — Отново прозвуча така, сякаш говореше на себе си.

— Можеш да го направиш — отвърнах нервно.

Тя се втренчи в мен.

— Ти си дребна душица нали, Джек? Сега се питаш какво ще стане с теб.

— Искам да те измъкна от тази каша.

— Така ли? — Тя се усмихна. — Е, това е нещо. Имам половин милион. Какво предлагаш? Да платя ли на тези двамата? Няма да има проблеми, докато не се появят пак. Как мислиш?

Беше мой ред да се втренча в нея.

— Искаш да кажеш, че можеш да намериш петстотин хиляди долара? — Гласът ми беше дрезгав.

— Разбира се. Това не е проблем. Проблемът е дали да го направим?

Умът ми заработи трескаво.

Ако тя дадеше парите и онези двамата останеха доволни от откупа, можех да се отърва. Дори можех да запазя новата си работа в „Есекс Ентърпрайзис“. Защо да не останеха доволни от половин милион?

— Това е разрешение на въпроса — отвърнах, опитвайки се да не звуча прекалено нетърпеливо.

— Значи така. Да… както правилно отбеляза, това е разрешение. — Тя загаси цигарата си. — Е, тогава да им платим. — Тя замълча и ме огледа. — Ти си се срещал с тях, а аз не съм. Мислиш ли, че може да им се вярва?

Не знаех, но нямах намерение да й го кажа. Нямах търпение да се откача от въдицата им.

— За толкова пари би трябвало да се съгласят — рекох. — За Бога! Това е половин милион!

— Те са в „Хилтън“, нали така каза? Виж дали можеш да се свържеш с тях, Джек. Дай да уредим това.

— Наистина ли го мислиш, Вики? Значи смяташ да им платиш?

— Да. Не мога да натоваря скъпия Лейн, освен със сметката за глупавия му десетмилионен самолет и със съзнанието, че съм се държала като курва, нали? — Тя вдигна рамене. — В края на краищата какво са половин милион долара?

Без да й давам възможност да промени решението си, се обадих в „Хилтън“ и попитах за мистър Олестрия. След известно забавяне мъжки глас рече:

— На телефона е Олестрия.

— Тук е Крейн. Приемаме сделката — казах. — Как ще я уредим?

— Ела при мен в единадесет часа утре — отговори Олестрия и затвори.

— В „Хилтън“ в единадесет часа — предадох на Вики.

— Ще ми трябват два дни, за да приготвя парите. Разбери как трябва да се платят. — Теменужените й очи бяха напълно безизразни. — Сега изчезвай. Трябва да говоря с брокера си. — Тя ми щракна с пръсти. — Прибирай се вкъщи.

Винаги бях имал предчувствието, че рано или късно ще дойде моментът, когато ще ми щрака с пръсти така, както щракаше на другите мъже слуги, но това не ме засягаше. Бях прекалено благодарен, че не бе имало сцена, че щеше да плати и че бъдещето ми не беше в опасност, за да позволя подобна дреболия да ме натъжи.

— Ще ти докладвам — казах, отправяйки се към вратата.

Тя се бе пресегнала за телефона и дори не ме погледна, така че излязох под залязващото слънце, изкарах кадилака от гаража и се върнах в апартамента си.

Знаех, че съществува реална възможност Олестрия да я изцеди отново, но си рекох, че тя беше толкова дяволски богата, че можеше да си позволи да се изръси.

Да… бъдещето отново ми изглеждаше светло.

* * *

На следващата сутрин пристигнах в „Хилтън“ няколко минути преди единадесет. Докато питах на рецепцията за мистър Олестрия, някакъв мъж се блъсна в мен. Веднага се извини и аз си помислих, че е само един непохватен тип, който се бута в хората, и бързо забравих за него, но по-късно щях да си го спомня.

Олестрия ме чакаше в голяма стая с двойно легло и обичайната за „Хилтън“ мебелировка. Пам седеше до прозореца. Не се обърна, когато Олестрия отвори вратата.

— О, мистър Крейн — поздрави ме той, разтегнал устни в змийската си усмивка. — Радвам се да ви видя отново. — Затвори вратата. — Значи тя ще плати?

— Точно така.

— Колко умно от нейна страна. Съгласи се на петстотин хиляди долара?

— Да.

— Е… това е малко неочаквано. Предполагах, че ще се пазари. Както и да е, много задоволително. Искам парите в облигации на приносител.

— Това може да се уреди. Искам снимките и всичките негативи и писмена декларация, че с размяната сделката приключва.

— Разбира се, че ще получите снимките и негативите, но не и декларация.

— Това означава, че може отново да ни изнудвате.

— Мистър Крейн! Уверявам ви! Половин милион напълно ни задоволява, нали, Пам?

— Ако ти си доволен, Хуан, тогава и аз съм доволна.

— Бъдете спокоен, мистър Крейн. Кога ще са готови парите?

— Вдругиден.

— Съвсем задоволително, но не и по-късно. Донесете облигациите тук в десет часа. Не закъснявайте. Трябва да хванем самолета.

Съпроводи ме до вратата.

— Какъв късметлия сте, мистър Крейн.

Погледнах го втренчено.

— Така ли мислите?

— А вие? — И той ми се поклони, докато излизах.

Върнах се в апартамента си и се обадих на Вики.

— Облигации? — Последва пауза. — Добре, ще ги осигуря. Сам ще ти ги донесе утре вечерта. — И тя затвори.

Оставих слушалката и се загледах през отворения прозорец. Имаше нещо толкова необичайно в тази сделка, че започнах да се безпокоя. Бях очаквал тази жена да избухне гневно, но тя не избухна. Бих се хванал на бас, че надали ще се раздели с половин милион долара, и все пак тя смирено се бе подчинила.

Опитах да се самоубедя, че тя имаше да губи толкова много, че половин милион долара бяха приемлив откуп. Беше ужасно богата — като съпруга си, така че такава сума за нея беше като сто долара за мен, и все пак нещо не се връзваше. Беше толкова нетипично. Докато седях и съзерцавах залеза, бъдещето ми започна да се разпада.

Хапнах, разходих се из града, после се върнах и си легнах. Не можех да заспя. Около 2:00 ч. вече не издържах на разните мисли. Взех три сънотворни и те ми донесоха забравата, от която имах нужда.

Спах до обед. Останалата част от деня ми се стори безкрайна. Чудех се къде да се дяна. Помислих си за Вики и изведнъж я пожелах физически, но знаех, че с това е свършено. Щракването й с пръсти и безразличието, изписано в студените й теменужени очи, ми го бяха показали красноречиво.

Слязох в бара, пих двойно уиски с лед и си поръчах един сандвич с пилешко. С мъка го изядох. Подкарах към плажа. Кукличките бяха там, но те вече не ме интересуваха. Седях в колата и гледах втренчено морето, докато не започна да се смрачава. Мислите ми ме измъчваха. После се върнах в апартамента си и включих телевизора.

Следващият ден беше абсолютно копие на предишния. Непрекъснато си повтарях, че трябва да се отпусна. Минеше ли и той, щяхме да се отървем от Олестрия. Тогава щях да се представя пред Уес Джексън и да започна работа. Бях сигурен, че щом веднъж започнех да работя, всичко това щеше да остане зад гърба ми. Опитах се да си мисля какво щях да правя, след като поемех летището. Дори си записах няколко бележки, но умът ми беше другаде.

Около 19:00 ч. на вратата ми се позвъни. Пуснах Сам да влезе. Подаде ми издут плик.

— Как е тя, Сам? — попитах, взимайки плика.

— Добре е, мистър Крейн. Винаги ще бъде добре. — Той пристъпи неспокойно. — Предполагам, че трябва да се сбогувам. Местя се.

— Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна тъжно.

— Мисис Есекс вече няма нужда от мен.

— Искаш да кажеш, че те е уволнила?

— Точно така, мистър Крейн.

— И какво ще правиш? — Бях потресен.

— Ще преживея някак си. Имам спестявания. Връщам се вкъщи.

— Значи те е изхвърлила… просто така?

— Все някога щеше да се случи. Тя е трудна дама. Ако нещата вървят, както трябва, всичко е наред. Ако обаче не е така, става лошо.

— Съжалявам, Сам. Чувствам, че вината е моя.

Приятното му, мило лице се разтегна в тъжна усмивка.

— Ако не бяхте вие, щеше да е някой друг. — Той избърса ръка в панталона си, после ми я подаде. — Е, довиждане, мистър Крейн, за мен беше удоволствие да ви познавам.

Стиснахме си ръцете и той си тръгна.

Дали същото можеше да се случи и с мен? — запитах се. — След като всичко приключеше, след като платяхме на Олестрия и на мен ли щяха да ми покажат вратата? Отидох и седнах в един стол.

Да, рекох си. Така ми беше писано. Щяха да ми покажат вратата. Тя нямаше да иска да й се пречкам наоколо, както бе станало и със Сам. Щеше да се наложи да си замина: това беше сигурно.

Погледнах към издутия плик в ръката си. Отворих го. В него имаше облигации на приносител, всяка от които беше за 100 000 долара. Можех да се кача в кадилака и да изчезна. Тези облигации щяха да ми осигурят достатъчно пари. Можех да го направя, но нямаше.

Седях и мислех. Бъдещето ми беше изгоряло. Какво щеше да стане с мен?

Изведнъж усетих нужда да бъда успокоен и знаех, че на земята има само един човек, който може да го направи.

Баща ми вдигна телефона: гласът му звучеше изморено.

— Е, това се казва изненада. Как си, Джек?

— Добре съм. Мислех си напоследък. Тази работа нещо не върви. Онзи гараж все още ли се продава?

— Възможно е. Не знам. Ще попитам. Интересуваш ли се от него, Джек?

— Може би. Все пак попитай. — В банката имах двадесет хиляди от парите на Есекс. Нямаше да ми се наложи да вземам на заем от баща си. — Как е градината?

— Великолепна е. Розите никога не са били по-хубави. Джек… — Чувах развълнуваното му дишане. Гласът му вече не звучеше изморено. — Ще се върнеш ли у дома?

— Може би, татко. Скоро ще ти съобщя. Да… може би ще се върна у дома.

— Добре, синко. Ще чакам да ми се обадиш.

— Няма да те карам да чакаш дълго. Засега довиждане, татко. — И затворих.

Тази нощ не взех сънотворни.

* * *

Когато на следващата сутрин се качих в кадилака, ми хрумна, че за последен път го карам. Беше хубава кола и запалих мотора със съжаление. Стигнах до „Хилтън“ и паркирах. Камбаната на една отдалечена църква отби часа. Като държах плика с облигациите, се изкачих по стъпалата към хотела и влязох във внушителното фоайе. След няколко минути, казах си аз, когато влязох в асансьора, напрежението щеше да спадне.

Минах по коридора и почуках на вратата на Олестрия. Тя се отвори веднага и Олестрия отстъпи назад, за да ми направи път. После пристъпи навън в коридора, огледа се наляво и надясно и влезе обратно в стаята.

Пам стоеше до прозореца. Беше облечена с лека връхна дреха, а близо до нея бяха поставени два скъпи куфара.

— Носите ли облигациите, мистър Крейн? — попита Олестрия.

— Нося ги. — Извадих ги от плика и му ги показах. Не се опита да ги вземе от ръката ми, но им хвърли поглед и после кимна.

— Задоволително. — Извади от джоба си плик. — Тук са снимките и негативите. Вземете ги, а аз ще взема облигациите.

Направихме размяната. Проверих снимките и негативите.

— Колко още копия сте си задържали? — попитах.

— Мистър Крейн… моля ви. Можете напълно да ми вярвате. — Той се усмихна. — Няма копия. Давам ви думата си. Мисис Есекс може да бъде напълно спокойна.

— Ще съжалявате, ако се опитате отново да я изнудвате — рекох, — но това си е ваш проблем.

— Няма да има ново изнудване, мистър Крейн.

— Само ви предупреждавам.

Обърнах се и излязох от стаята. Минах по коридора, качих се в асансьора и слязох долу във фоайето.

Тъкмо слагах плика със снимките в джобчето на сакото си, когато един глас каза тихо:

— Аз ще ги взема, Крейн.

Завъртях се и сърцето ми подскочи.

Уес Джексън стоеше точно зад мен, усмихвайки ми се с усмивката на акула. Протегна дебелата си ръка.

— Представлявам мисис Есекс. Тя ме помоли да взема снимките от вас.

— Ще си ги получи, но от мен.

— Тя предположи, че ще реагирате така. — Подаде ми лист. — Това е пълномощно. — Малките му очички се взираха в лицето ми. — Не желае да ви вижда повече.

Взех листа.

Джек Крейн,

Дайте снимките, получени от изнудвачите, на мистър Джексън. От този момент нататък вече не сте на работа в „Есекс Ентърпрайзис“.

Лейн Есекс

Погледнах втренчено подписа, после — Джексън.

— Значи му е казала?

— Естествено. Никой никога не е успявал да изнудва семейство Есекс. И никой няма да успее. Дайте ми снимките.

Дадох му ги.

— Благодаря. Сега нека да седнем за няколко минутки, Крейн. Нека сложим край на тази отвратителна история. Ще ви бъде интересно. — Той постави дебелата си длан върху ръката ми и ме поведе към креслата, които гледаха към асансьорите. Седна и погледна снимките, после ги сложи в джоба си.

Седнах и аз.

От този момент нататък вече не сте на работа в „Есекс Ентърпрайзис“.

Бях го очаквал и въпреки това краката ми се подкосиха.

— Ще напуснете Перъдайс Сити незабавно — започна Джексън. — И ще постъпите умно, ако никога не се връщате тук. Можете да се смятате за късметлия. Когато обсъждахме вашия случай, мистър Есекс взе предвид, че наистина сте спасили живота на мисис Есекс. Това натежа във ваша полза. Сигурен съм, че ще бъдете достатъчно умен да не казвате на никого за онова, което се случи. Мога да ви уверя, че оттеглихме претенциите си към застрахователната компания за кондора и по този начин направихме заплахата от ново изнудване невъзможна. Другата снимка не означава нищо.

— Те ще се измъкнат с половин милион долара — рекох. — Това умно ли го наричате?

Той се усмихна и сега приличаше на акула повече от всякога.

— Никой не може да се измъкне безнаказано, когато си има работа с мистър Есекс. — Той протегна дебелите си крака. — О! Я погледнете, Крейн. Това ще ви заинтересува.

Една от вратите на асансьорите се отвори. Пам, следвана от Олестрия, излезе във фоайето. Зад тях вървяха двама едри мъжаги и сякаш на челата им беше изписано, че са ченгета.

Лицето на Олестрия беше станало пепеляво на цвят. Пам изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. Двамата мъже ги поведоха през фоайето към чакащата отвън кола.

Друг мъж, на чието чело също сякаш беше написано, че е ченге, излезе от друг асансьор, като носеше куфарите, които бях видял в стаята на Олестрия. Пусна тежкия плик с облигациите в скута на Джексън.

— Няма проблеми — заяви той и като вдигна куфарите, тръгна към изхода, качи се в чакащата кола и тя бързо потегли.

— Сега виждате как работи нашата организация — каза самодоволно Джексън. — Тези трима мъже са бивши полицаи. Ще съпроводят онези двама жалки изнудвачи до самолета за Мерида: полетът е чартърен и самолетът ще бъде изцяло за тях. След като пристигнат в Мерида, ще им бъде направено много негостоприемно посрещане. Не е нужно да отбелязвам, че беше съобщено на мистър Орзоко. Олестрия е имал глупостта да вземе пари, принадлежащи на партията на мистър Орзоко. Те знаят как да се оправят с него и с онази жена. Олестрия е с впечатлението, че хората, които го съпровождат, са от градската полиция. Всяка дума, която сте си разменили, е записана на касетофон и те са му пуснали записа. Мисли си, че ще го съдят за изнудване. Няма да разбере какво става, докато не го качат на борда на самолета: тогава ще бъде прекалено късно. — Отправи ми хищническата си усмивка. — Малки, глупави хорица, Крейн, като вас. Има една стара поговорка: глиненото гърне не може да плува наравно със златното. Глиненото гърне неизменно се чупи. — Виждах, че се забавлява. — Вероятно не сте си дали сметка, че уредих да ви се сложи подслушвателен апарат, когато за първи път дойдохте при Олестрия. Можете да ми го върнете. В дясното джобче на сакото ви е.

Шокиран, бръкнах в джоба си и извадих някакъв черен предмет, не по-голям от аспирин. Тогава си спомних за мъжа, който се бе блъснал в мен.

Когато дадох на Джексън подслушвателя, попитах:

— И какво ще стане с мен?

— Нищо. — Той се изправи тежко на крака и ме погледна с презрение. — Никога нищо. — И си тръгна, оставяйки ме да гледам след него.

Може би грешеше. Никога беше силна дума.

Седях там и си мислех за баща си, за незначителното градче и за гаража, който може би все още се продаваше.

Изведнъж усетих, че ме обзема самоувереност.

В края на краищата Хенри Форд също бе започнал от нищо, нали?

Край