Джеймс Хадли Чейс
И какво ще стане с мен? (6)

Глава шеста

Опитвах се да реша какво да правя в тази понеделнишка сутрин, когато телефонът иззвъня. Надявах се, че се обажда мисис Есекс, за да ми предложи да пояздим, но беше Бърни.

— Здрасти, Джек! Виж какво, обади ми се мистър Есекс. Нещата се променят. Ще бъдеш ли някъде наоколо? От онова, което Джексън ми каза, разбрах, че кондорът ще бъде готов по-рано. Веднага щом се върна, ще мина при теб.

— Тук ще бъда — рекох и той затвори.

Часът беше 9:47, но се чувствах леко отпаднал. Предишната вечер с Тим бяхме ходили на кино и после доста бяхме пили. От него разбрах, че пистата ще бъде готова до края на седмицата. Беше във весело настроение, тъй като щеше да приключи с пет седмици по-рано. Каза ми, че ще получи голямо допълнително възнаграждение за това, че е свършил работата толкова бързо.

Поръчах си закуска и след като я изядох, включих телевизора и гледах един стар уестърн. Така минаха два часа, после се избръснах, взех душ и се облякох.

Бърни се появи около 13:00 ч. Изглеждаше така, сякаш на гърба му се бе стоварило огромно бреме. Затвори вратата и се отпусна в един стол.

Докато му приготвях питие, попитах:

— Успя ли да вразумиш Пам?

— Да. — Взе питието. — Прав си, Джек. Не бях помислил за това. Една жена в джунглата наистина би могла да провали тази операция. — Той отпи и изду бузите си. — Ама че преживяване беше! Господи, тези жени!

— Какво става с Есекс? — Личните му проблеми не ме интересуваха.

— Получих инструкции утре да го закарам до Париж. Новият самолет е готов за доставяне. Така че го оставям в Париж, връщам се, продавам стария самолет, приемам новия, минавам курса за подготовка и се приготвям да го взема от летище „Кенеди“, когато се върне. Ще лети от Париж с „Пан-Ам“.

— Мисис Есекс ще отиде ли с него?

— Да. — Погледна ме остро. — Защо е този интерес?

— Искам да знам къде ще бъде всеки. А Пам?

— Летището се затваря за четири седмици. Всички, освен Хари, Джейн и мен излизат в отпуска. Пам ще отиде при омъжената си сестра, докато не светне зелената лампичка, после ще замине за Мерида и ще ни чака.

— Значи имаме четири седмици?

— Точно така. Говорих с Джексън за това. Казах му, че имам нужда от теб, за да се грижиш за кондора. Той пък разговаря с мистър Есекс и въпросът е уреден. От днес си на заплата. Тридесет хиляди. Трябва да се видиш с Маклин, началника на личен състав, който ще подпише с теб договор и ще уреди всичко. Официално започваме работа след четири седмици, но докато ти и останалите сте в отпуска, ще получавате заплата.

— Това ми харесва. — Направих пауза и после продължих: — Можеш ли да ми кажеш на коя дата ще докараш новия самолет?

— На 3 октомври, освен ако не успея да мина тестовете.

Сега беше 4 септември.

— Когато отвличаме този самолет, трябва да бъдем въоръжени, Бърни. Нямам намерение да поемам никакви рискове с онези бандити. Всеки от нас трябва да има автоматичен пистолет и поне един автомат.

Той ме погледна неспокойно.

— Наистина ли мислиш, че можем да имаме неприятности?

— Не знам, но смятам да взема предпазни мерки. Къде можем да си намерим оръжие?

— Това не е трудно. Тук имаме оръжеен склад. Доста добре е зареден. Само трябва да си вземем, каквото ни трябва.

— Чудесно. Има и още нещо, Бърни. Всички трябва да имаме фалшиви паспорти. Трябва да започнем нов живот. Мислиш ли, че Кендрик може да го уреди.

— По дяволите! Изобщо не съм се сетил за това. Прав си. — Бърни се поколеба, после кимна. — Ако той не може, никой друг няма да може.

— Днес ще се видя с него. Трябват ми ваши снимки за паспорт.

— Няма проблеми. Винаги си имаме резервни. Ще ти ги донеса.

— И още нещо. Мислих си за заплащането, Бърни. Предложих да стане на твое име в Националната банка на Мексико. Това беше чиста глупост. Сега смятам да открием компания в Мексико. Това е далеч по-безопасно. Ще замина за Мексико Сити и ще го уредя. Реших да я наречем „Блу Рибън Еър Текси Сървис“. Щом я открием, Кендрик ще преведе парите в банката, която ще обслужва компанията. Какво ще кажеш?

Той премигна.

— Доста повече те бива от мен, Джек. Чудесно. Идеята за „Блу Рибън Еър Текси Сървис“ ми харесва. — Усмихна се и за първи път изглеждаше щастлив. — Ще имаш нужда от още пари, нали?

— Ще ги взема от Кендрик. Донеси ми снимките и остави останалото на мен.

— О’кей.

— И още едно нещо. Как ще разделим трите милиона?

Изглеждаше смутен.

— Наистина не съм мислил за това.

— Е, аз пък съм. Ти си измислил идеята, така че получаваш милион. Аз пък се грижа за осъществяването й, така че получавам милион и четвърт. Хари получава три четвърти. Така виждам нещата.

Той се раздвижи неспокойно.

— Забравяш Пам.

— Тя е твоята мадама, Бърни. Ти ще се погрижиш за нея. Тя не участва в осъществяването на операцията.

Той се поколеба и вдигна рамене.

— Така е.

— О’кей, значи се разбрахме за заплащането?

— Ще трябва да говоря с Хари.

— Такива са моите условия. Без мен тази операция никога няма да излезе на успешен край и ти го знаеш.

Той се изправи изморено на крака.

— Добре, Джек. Разбрахме се.

Когато си тръгна, се обадих в румсървиса и им казах да изпратят специалитета си за деня. Метр д’отелът отвърна, че са го уведомили, че вече се числя към персонала и ако искам да ям, трябва да отида в ресторанта.

Тогава отидох в офиса на Маклин. Той ме поздрави така, както някой важен ръководител поздравява свой служител. Помоли ме да му върна всички кредитни карти, които ми бе дал, и ми подхвърли един формуляр. Каза ми, че след като го попълня, първата ми заплата ще бъде преведена във „Флорида Банк“. Когато попълних формуляра, ме уведоми, че вече няма да ползвам алфата. Уес Джексън очевидно е бил доста зает тази сутрин.

Отидох в ресторанта, обядвах и си платих сметката, после се върнах в къщичката си. След малко дойде Бърни. Даде ми няколко снимки за паспорт.

— Говори ли с Хари? — попитах.

— Да. Съгласен е с тази подялба. — Погледна ме замислено. — Май си му направил доста голямо впечатление.

— Радвам се да го чуя. Виж какво, Бърни, вече не съм важна личност тук. Имам нужда от кола.

— Вземи моята: буика. Аз мога да използвам служебната. — Тръгна към вратата и спря. — Предстои ми дяволски много работа, Джек. Тръгваме утре по обед. Какво смяташ да правиш, докато ме няма?

— Ще се видя с Кендрик, после ще отлетя до Мексико Сити и ще уредя откриването на компанията, след това ще си отида у дома да прекарам малко време със стареца си.

— Можеш да се свържеш с мен в „Ейвън Еър Корпорейшън“, Тексас, от 10 септември нататък. С Хари ще караме курса.

— О’кей. Значи ще се срещнем тук на 3 октомври?

— Да.

Стиснахме си ръцете.

Когато отвори вратата, той погледна неспокойно към мен.

— Мислиш ли, че ще успеем?

Усмихнах му се.

— Трябва да успеем, нали така?

* * *

Луис де Марни, помощникът на Кендрик, се зададе, махайки ми с ръка, по пътеката в галерията, от двете страни на която бяха изложени съкровища на изкуството.

— Мистър Крейн! Колко хубаво! — възкликна той. — Клод точно говореше за вас тази сутрин. Наистина се чудехме кога ще ви видим отново.

Огледах се. Широката зала беше претъпкана с неща, по които биха си паднали богаташите.

— Той тук ли е?

— Разбира се. Един момент. Ще му съобщя. — И като въртеше задника си, се понесе по пътеката и изчезна през една врата в края на залата. След малко отново се появи и ми направи мълчаливо знак.

Минах по пътеката и влязох в просторна стая с панорамен прозорец с изглед към морето, луксозно обзаведена с впечатляващи антики и окачени по тапицираните с коприна стени картини, които вероятно струваха цяло състояние.

Кендрик седеше на един широк стол и беше сложил краката си на табуретка. Стана и ми подаде ръка. Лицето му се озари от дяволита усмивка.

— Толкова се радвам, скъпи. Седни, моля те. Едно мъничко питие? Уиски? Шампанско? Имаме всичко. Просто кажи.

— Нищо, благодаря. — Запалих цигара и се настаних срещу него. Де Марни се мотаеше отзад. — Искам фалшиви паспорти. — Сложих снимките на масичката до него. Можеш ли да го уредиш?

— За кого?

— За Бърни, Ърскин, мен и Пам.

Очите му се вгледаха в мен изпитателно и той кимна.

— С нови имена ли ще сте?

Извадих портфейла си и му подадох листче.

— Може да се уреди, но ще е скъпичко, драги. — Изду бузи и рече: — Всичко се плаща, скъпи.

— Ти финансираш операцията — отвърнах. — Не ме интересуват цените.

— Да. — Той взе снимките, листчето, кимна на Де Марни и му ги подаде. — Уреди го, драгоценни.

Де Марни се оттегли.

Кендрик размести ужасната си перука и ме погледна въпросително.

— Друго какво, скъпи?

— Искам две хиляди долара в брой.

Той направи гримаса.

— Ще бъдат от твоя дял.

— Не, няма. Ти се грижиш за разноските, а те са ми необходими точно за това.

Усмихна се, но очите му приличаха на мокри камъчета.

— Добре. — Той се изправи тежко, отиде до едно бюро, отвори чекмедже и след като порови известно време из него, се върна с пачка банкноти. — Нали не се съмняваш, че този самолет ще бъде доставен?

— Бърни ще го докара, не аз. Попитай него. — Сложих парите в страничния си джоб.

— Доволен ли си от пистата?

— Да.

— Добре. Има ли още нещо за обсъждане?

Изправих се.

— В момента не. Кога ще са готови паспортите?

— Утре следобед.

— Ще дойда да ги взема. — Когато тръгвах към вратата, той рече: — Нали не мислиш, че ще има неприятности?

— Не и от наша страна. Парите готови ли са? Милион и половина?

— Ще са готови до края на седмицата.

— Ще ти дам инструкции къде да ги пратиш. Променихме идеите си за плащането. Ще открием компания в Мексико. По-късно ще те запозная с подробностите.

Той ми смигна.

— Колко умно да се открие компания.

— Да. — Отново го погледнах втренчено. — Самолетът няма да излети, преди да получим аванса.

— Разбрах. — Направи пауза и додаде: — Ако имаш нужда от стабилен адвокат в Мексико…

Отрязах го.

— Аз ще се погрижа за това. Е, до скоро. — И си тръгнах.

Отидох до „Флорида Еърлайнс“ и си запазих място за полета до Мексико Сити в 10:00 ч. на 6 септември, а след това, тъй като нямаше какво друго да правя, подкарах към плажа и прекарах остатъка от следобеда, омайвайки с приказки едно маце, което имаше тяло на звезда от „Плейбой“ и кух като дупка в стената мозък. И все пак ми беше забавно с нея, а когато слънцето започна да залязва, тя ми обяви, че трябва да се прибира вкъщи, за да приготви вечерята за съпруга си. Разделихме се като приятели.

Реших, че ще поканя Тим за едно последно напиване, но го заварих вече да си събира багажа. Извини ми се, че няма да дойде с мен.

— Тръгвам, щом пукне изгревът, Джек — обясни ми. — Чака ме сериозна работа в Родезия.

— Вие, строителите на писти, наистина се оправяте добре. — Пихме по едно питие заедно, казахме си довиждане и аз го оставих. Не ми се искаше да излизам сам в града, така че отидох в ресторанта, хапнах лека вечеря и се върнах в бунгалото си. Включих телевизора.

Около 22:00 ч. телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и чух женски глас да казва: „Мистър Крейн?“

По гърба ми премина тръпка. Нямаше нужда да ми обяснява кой се обажда. Мисис Есекс имаше много специфичен глас. Щом веднъж го чуеш, не можеш да го забравиш.

— Здрасти — рекох.

— Ще бъда в бунгалото си от 24 септември за пет дни — рече тя. — Поканен си. — И затвори.

Оставих слушалката, запалих цигара, загасих телевизора и се отпуснах в едно кресло. Откакто бяхме прекарали известно време в леглото заедно, рядко излизаше от ума ми. Все се чудех дали страстната ни авантюра е минала и заминала: сега разбрах, че не беше. Пет дни и бях поканен! Пет дни сам с нея в закътаното й бунгало! Трябваше да чакам осемнадесет дни! Поех си дълбоко въздух. Тази нощ не спах кой знае колко дълго.

Следващия следобед взех паспортите. Кендрик го нямаше, но Де Марни свърши работата. Моят паспорт беше хубав. Сега се казвах Джек Нортън. Проверих останалите: всички бяха хубави като моя.

— Доволен ли си? — попита Де Марни.

— Разбира се. Предай най-топлите ми чувства на Дебелака — казах и си тръгнах.

* * *

Баща ми ме посрещна на гарата. Изглеждаше по-висок, по-тънък и по-стар.

Стиснахме си ръцете и се отправихме към раздрънкания му шевролет.

— Как върви, Джек? — попита той, докато се отдалечавахме от малката гара и карахме към къщата му.

— Доста добре, татко. Как вървят нещата при теб?

— Както обикновено. Човек не очаква много, когато е достигнал до моята възраст. И все пак банката върви добре. Тази седмица се откриха четири нови сметки.

Ама че триумф! — рекох си и мислите ми се насочиха към милиона и четвърт, които скоро щях да притежавам.

— Чудесно, татко.

— Е, не е зле. Купил съм хубав стек за вечеря. Добре ли се храниш, синко?

— Да.

— Изглеждаш във форма.

— Точно така е.

Настъпи продължително мълчание. Гледах улиците, малките магазинчета, обикновените хора. Някои от тях махнаха за поздрав на стареца ми. Вече започнах да съжалявам, че съм се върнал, но трябваше да го направя. Това беше последният път, когато щях да го видя. След тридесет дни щях да съм мъртъв за него и трябваше да остана мъртъв, ако исках да си запазя всичките онези пари.

Когато стигнахме у дома, отидох в малката си, мизерна спалня — какъв контраст с луксозното ми жилище на летището на Есекс! — и си разопаковах багажа. После слязох в дневната. Баща ми извади бутилка „Къти Сарк“.

— Хайде, Джек. Направи си едно питие — рече той. — За мен не. Уискито, както изглежда, вече не ми се отразява добре.

Погледнах го изпитателно.

— Добре ли си, татко?

Той ми се усмихна мило.

— На шестдесет и девет съм. За възрастта ми, както се казва, съм добре. Приготви си питието и ела да седнеш.

— Кога смяташ да се пенсионираш?

— В банката ми говориха за това, но аз им казах, че искам да продължа. Моите клиенти не желаят да се оттеглям, така че се реши да продължа, докато ми се наложи да спра. — Той отново се усмихна. — Все още не искам да го правя.

Приготвих си силно уиски с вода, намерих лед и след това отидох да седна при него.

— Разкажи ми с какво се занимаваше — рече той.

Нямах намерение да го правя, но му казах, че сега работя за Лейн Есекс, че съм на заплата при него, че се очаква нов самолет и че аз ще отговарям за изправността му.

— Лейн Есекс? — Старчето ми изглеждаше впечатлено. — Умен човек… сигурно има милиард. Говори се, че не е подбирал пътищата, по които е печелил парите си. — Вдигна рамене. — Предполагам, че никой не може да натрупа толкова пари, ако подбира пътищата. — Погледна ме тъжно. — Значи се установяваш в Перъдайс Сити? Няма да те виждам често.

— О, хайде, татко! Надявам се да прекараш отпуската си при мен. Както и да е, аз поне ще идвам тук през отпуските си. — Мразех се, че му говоря така, защото знаех, че след две седмици ще се сбогувам с него завинаги.

— Гладен ли си, синко? — Той се надигна тежко от стола си. — Мислиш ли, че ще е добре да ядем стека с пържен лук? — Погледна ме с надежда. — Купих малко.

— Да, разбира се.

— Остави го на мен. — Той тръгна към кухнята, спря и попита: — Запозна ли се с мисис Есекс, Джек?

Замръзнах.

— Запознах се.

— Чух, че била много красива жена. Видях нейна снимка в едно списание, но снимките могат да те излъжат… Наистина ли е красива?

— Може да се каже. Да, красива е.

Той кимна и влезе в кухнята. Допих уискито си, запалих цигара и се замислих за последната седмица.

Бях отишъл в Мексико Сити и бях отседнал в малък хотел, който гледаше към парка „Аламеда“. Бях отишъл в Националната банка на Мексико и се бях представил като Джек Нортън. Казах на управителя, че искам да открия компания с начален капитал от милион и половина долара. От този момент нататък всичко тръгна като по вода. Той извади формуляри и ги попълни вместо мен. Рече, че няма да има проблеми. Дадох му новото име на Бърни като президент на компанията и му се представих като мениджъра й. Добавих и новите имена на Ърскин и Пам, като му казах, че са директори. Прекарах половин час, подписвайки формуляри, а той ме увери, че до края на седмицата „Блу Рибън Еър Текси Сървис“ ще бъде регистрирана като рентабилно предприятие. Аз пък го уверих, че парите ще бъдат преведени на името на компанията горе-долу по същото време. Стиснахме си ръцете и си тръгнах.

Толкова просто беше. Чуждестранните пари, особено доларите, бяха точно онова, от което имаше нужда мексиканската икономика.

И ето ме сега, преодолял това препятствие, в малката, невзрачна къщичка на баща ми. Изядохме стековете, които бяха хубави, побъбрихме още малко и после си легнахме.

Това беше първият ден. Не знам как изтърпях следващите седем, но някак си успях заради баща си. Той беше в банката по цял ден, така че оставах сам. Разхождах се наоколо, срещах се с момичета, но след мисис Виктория Есекс те ми се струваха толкова ужасни, толкова тъпи и толкова дяволски скучни, че престанах да излизам. Стоях си вкъщи, гледах телевизия, пушех и броях часовете до 24 септември.

На 23 септември предложих на баща ми да излезем вечерта за прощална вечеря.

— Мога да ти сготвя нещо, Джек — рече той, — но ако искаш, да излезем…

— А ти не искаш ли? Хващам се на бас, че не си ходил на ресторант, откакто мама почина.

— Вярно е. Е, ще бъде разнообразие. Да, хайде да го направим.

Отидохме в най-добрия ресторант в града: нищо особено, но достатъчно приличен. Ресторантът беше доста пълен и, изглежда, всички там познаваха баща ми. Твърде дълго вървяхме към масата си. Той трябваше да спира, да се здрависва и да ме представя, докато стигне до следващата маса. Всички те бяха незначителни хорица и ми досадиха до смърт, но се държах толкова мило, колкото можех.

— Доста видна личност си тук, татко — казах, когато най-сетне седнахме на масата. — Нямах представа, че си толкова известен.

Той се усмихна щастливо.

— Ех, синко, човек не може да работи четиридесет и пет години в един град, без да си създаде приятели.

— Предполагам, че е така.

Метр д’отелът се приближи и също се здрависа. Беше дебел дребничък човек с изморен вид, смокингът му беше износен и протрит, но се отнасяше с баща ми така, сякаш той беше президент и това ми хареса.

— Какво ще си поръчаш, татко? — попитах. — Не… само не стек!

Той се изсмя. Изглеждаше истински щастлив. Уважението, с което го бяха посрещнали, му се беше отразило доста добре.

— Ами…

— Хайде да си поръчаме стриди и пай с дивеч.

Очите му светнаха.

— Ами, стридите са доста скъпички, Джек.

Ядохме стридите с шампанско, а пая — с прилично бордо. След храната, която бях ял в Перъдайс Сити, тази ми се стори доста зле, но баща ми наистина я хареса.

След като се нахранихме, при нас дойдоха двама дебели, повехнали и надути старци. Единият от тях беше кметът, а другият — управителят на парковете. Старецът ми страхотно се веселеше. Аз седях и мислех за утрешния ден.

Когато се прибрахме вкъщи, баща ми каза:

— Е, Джек, това беше най-хубавата вечер, която съм прекарвал, откакто майка ти почина. Можем добре да си живеем, ако вземеш гаража на Джонсън.

— Още не, татко — рекох, — но някога може и това да стане. — И се почувствах като най-пропадналия тип.

* * *

Взех буика на Бърни от аерогарата на Перъдайс Сити и подкарах по магистралата.

Помислих си за баща си, който на шестдесет и девет години работеше в онази загубена банка, и за това, как щеше да реагира, когато научеше, че съм загинал при самолетна катастрофа. Помислих си и за факта, че сега бях на заплата при Есекс, който ми плащаше по тридесет хиляди годишно, а би ми плащал и повече. Може би бях луд, че се впусках в това отвличане. Защо не можех да приема работата, която ми беше дал Есекс, и да не поемам риска да участвам в кражбата на самолета? После си помислих какво означаваха милион и четвърт. Не бих могъл и да се надявам да натрупам такава сума, дори и да останех на работа при Есекс до пенсия. В едно нещо обаче бях сигурен: щом получех дела си, щях да напусна Бърни. Нямах вяра в „Блу Рибън Еър Сървис Корпорейшън“. Щях да взема парите си и да замина за Европа. Точно къде щях да се установя, нямах представа, но щях да избера някое място и като инвестирах добре всичките тези пари, щях да водя безгрижен живот.

Стигнах до усамотеното бунгало към пладне. Запитах се дали мисис Есекс ме чакаше. Мисис Есекс? Беше ми трудно да мисля за нея като за Виктория… дори и като за Вики. В нея имаше нещо, което не ми позволяваше да бъда фамилиарен, въпреки че я бях плеснал по задника и я бях чукал. Тя беше много особена жена.

Паркирах пред бунгалото. Когато излязох от колата, вратата се отвори, отвътре излезе чернокож прислужник и ми се усмихна.

При появата му истински се притесних. Зяпах го, докато вървеше към мен. Беше слаб, висок, със сплескан нос и блестящи черни очи и беше облечен с бяло сако, зелен панталон, а широките му ходила бяха обути в зелени сандали.

— Здравейте, мистър Крейн — рече той.

— Здрасти!

Какво, по дяволите, беше това? — помислих си.

— Мисис Есекс няма да дойде, преди да мине обяд, мистър Крейн.

— О… ами — измърморих объркано.

— Ще взема багажа ви. — Направи пауза и ми се усмихна. — Казвам се Сам Уошингтън Джоунс. Наричайте ме Сам. О’кей?

— Добре.

Отвори багажника и извади багажа ми.

— Ще ви заведа до стаята ви, мистър Крейн.

Тръгна пред мен към бунгалото, спря до една врата, кимна към нея и рече:

— Това е спалнята на мисис Есекс. — Продължи по коридора и отвори друга врата. — Това е вашата стая, мистър Крейн.

— Благодаря.

— Мога ли да разопаковам багажа ви, мистър Крейн?

— Сам ще го направя.

Сложи куфара ми до леглото.

— Обядът ще е след половин час. Да ви донеса ли питие, мистър Крейн?

— Уиски с лед, моля.

Стоях неподвижен около минута. После си казах, че тя би трябвало да има някой, който да се грижи за нея. Жена като нея не би могла да готви, да почиства бунгалото, да оправя леглата. Запитах се как ли бе успяла да опорочи този приятен негър.

Разопаковах багажа, сложих нещата си в гардероба, измих се в банята и после отидох в дневната. На една масичка беше оставено двойно уиски с лед. Седнах, отпих, запалих цигара и зачаках.

Сам влезе след двадесет минути.

— Готов ли сте да обядвате, мистър Крейн?

— Винаги съм готов да ям.

Той се усмихна и се оттегли. След няколко минути влезе, бутайки пред себе си масичка на колелца. За начало имах десет големи скариди. Основното ястие беше кебап с къри. Накрая ме очакваха кафе и бренди.

— Страхотен готвач си, Сам — похвалих го.

— Да, мистър Крейн. Госпожата обича хубавата храна.

Седях си, пушех и си почивах, а после, някъде към 15:00 ч., чух шума на приближаваща се кола. Станах и излязох навън.

Мисис Есекс пристигна, като караше бързо по алеята едно порше, и ми махна, когато закова спирачки на няколко фута от мен.

— Здрасти, Джек! — И се измъкна от колата.

— Изглеждаш страхотно — рекох.

Тя ме погледна изпод вежди и се усмихна.

— Сам погрижи ли се за теб?

— Разбира се. Невероятен готвач е.

Влязохме в бунгалото и тя се отпусна в едно кресло далеч от мен.

— Учуден ли си? — Усмихна ми се.

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Доволен ли си?

— Това е меко казано.

Изсмя се. Господи! Тя изглеждаше страхотно!

— В момента съм за пет дни в Ню Йорк при сестра си — каза ми. — Тя има същият проблем като мен, така че си помагаме. Аз лъжа заради нея, тя — заради мене. — Отново се изсмя. — Лейн е прекалено зает, за да се грижи за мен. — Погледна ме с блестящи очи. — Но ти ще го направиш, нали?

Подадох й ръката си.

— Защо да чакаме? — рекох.

* * *

Следващите пет дни отминаха, следвайки един и същ график. Спяхме заедно, любехме се, ставахме около 10:00 ч., ядяхме сервираната от Сам закуска, после яздехме в гората. Тя беше прекрасна на коня. Не откъсвах очи от нея, докато яздеше. После се връщахме в бунгалото и Сам ни поднасяше обяд. След като се нахранехме, си лягахме и тя винаги страшно се възбуждаше, когато се озовавах отгоре й. После дълго се разхождахме из гората, държейки се за ръце, а слънцето припичаше над нас. Тя не говореше много. Изглежда, просто искаше да съм до нея, да държа ръката й и да бродим наоколо. Когато слънцето залязваше, се връщахме в бунгалото и пускахме капаците на прозорците. Пийвахме по нещо и гледахме телевизия, след което Сам ни донасяше лека вечеря, но неговите леки вечери бяха много специални: суфле от омар, пъстърва с бадеми, яйчена салата с пушена сьомга и така нататък. Никой от нас не правеше опит да говори, както разговарят обикновените хора. Това беше сексуална връзка. Тя ме желаеше като жребец: нямаше никакво лично чувство. Заобикалящата ни обстановка беше чудесна. Храната на Сам беше превъзходна, а и тя беше страхотна.

Последната вечер — знаех, че на следващия ден Бърни ще докара новия самолет, — имахме специална вечеря. Започнахме с пъдпъдъци, след това фазан с всичките му подправки, придружен от „Латур“ от 1959 г.

— А сега се връщам при Лейн — каза тя, докато вдишвахме уханието на брендито. Усмихна ми се. — Хубаво ли беше?

— За мен беше превъзходно: най-хубавото. А за теб?

— Ммммм!

Тя стана и аз я загледах, докато се разхождаше из голямата дневна, като наблюдавах бавното, чувствено поклащане на стегнатото й дупе и начина, по който се повдигаха гърдите й.

— Ти си по-добър любовник от Лейн.

— Така ли? — Взрях се в нея. — Само защото имам време да се любя с тебе, а той няма.

— Жената има нужда от любов. Когато има лошия късмет да се обвърже с мъж, който може да мисли само как да прави пари… — Вдигна рамене. — Пари и бизнес, а жената има нужда да й се обръща внимание.

Сам влезе, за да ни предложи още кафе.

Докато наливаше, той попита:

— Да събера ли багажа ви, мисис Есекс?

— Да, ако обичаш.

И така, това беше краят на преживяването. Тази жена, която ми се бе отдала толкова лесно, сега вече беше като баща ми. И двамата от утре нямаше да съществуват за мен. Утре щях да съм в кондора и да бъда мъртъв за света. Нямаше никога повече да видя баща си, но го бях приел. Той беше изживял живота си, но ме болеше, че повече няма да видя тази жена, която седеше до мен, и прекрасните теменужени очи, които ме гледаха замислено.

Когато Сам се оттегли, тя каза:

— Имала съм много мъже, Джек. Жената има нужда от мъж, а Лейн, както вече ти споменах, е прекалено зает, за да се занимава с мен, и много изморен. Не можеш да си представиш колко е ужасно за жена като мен да чака мъжът й да се върне и тогава да открие, че той е уморен. Мъжете мислят само за себе си. Той си въобразява, че мога просто да си седя и да чакам да му дойде настроението. — Потупа ме по ръката. — Това е последната нощ, която можем да прекараме заедно в безопасност, Джек, но ако внимаваме, може да има и още нощи. — Изправи се. — Хайде да си лягаме.

На следващата сутрин я гледах как потегля с поршето. Махна ми веднъж и изчезна.

Сам излезе навън, под слънчевата светлина.

— Багажът ви е събран, мистър Крейн.

Подадох му двадесетдоларова банкнота.

— Не — рече той, като се усмихна. — За мен беше удоволствие.

Така че го оставих и подкарах към летището.

Около 15:00 ч. новият кондор кацна на пистата. Потеглих натам с един джип и стигнах точно, когато Бърни и Ърскин стъпиха на земята.

— Ама че самолет — възкликнах, когато стигнах при тях.

— Не знаеш и половината за него. Истински красавец е — каза Бърни.

— Някакви проблеми?

— Никакви: лети като птичка.

Спогледахме се.

— Кога ще провеждаме нощния изпитателен полет?

— Мисля да е в събота.

Така ни оставаха три свободни дни.

— Сигурни ли сте, че няма проблеми?

— Никакви, Джек — рече Ърскин. — Прекрасен е.

— Разгледай го, Джек — предложи ми Бърни. — Имам да пиша разни неща, а после трябва да се обадя на мистър Есекс. Хари ще те разведе.

Той влезе в един от чакащите джипове и потегли.

Ние с Хари се качихме в самолета. В него имаше всичко, което един богаташ можеше да пожелае. Имаше шест добре обзаведени като спални кабини. Личният апартамент на Есекс беше нещо наистина луксозно. Имаше и тясна и дълга заседателна зала, в която можеха да седнат десет души и малко секретарско кабинетче, оборудвано изцяло с апаратура IBM. Бар, малка, добре обзаведена кухня, а в далечния край две малко по-зле мебелирани кабини за персонала.

— Изглежда, има всичко, освен басейн — казах след огледа. — Не е ли срамота, че онзи мексиканец ще помете целия този лукс и ще напълни самолета с кубинци и оръжие.

Хари вдигна рамене.

— Така стоят нещата. Хич не ми пука, стига да си получа парите.

— Значи в събота през нощта?

Той кимна.

— Как се чувстваш, Хари? Как възприемаш това, че ще си мъртъв? Че никога няма да се върнеш в Съединените американски щати?

— Да, трудно решение, но няма друг начин да спечеля толкова много пари.

— Ще останеш ли с Бърни и такситата му?

Той поклати глава.

— Не. Това не ми вдъхва доверие. Ще си взема дела и ще изчезвам. Ами ти?

— И аз. Мислил ли си къде ще отидеш?

— В Рио. Там имам връзки. А ти?

— Може би в Европа. Първо трябва да си взема парите.

— Мислиш ли, че ще имаме някакви проблеми?

— Не и по начина, по който съм уредил въпроса. — Разказах му за откриването на компанията, за разговора си с Кендрик. — Трябва да стане.

Качихме се в джипа и се отправихме към контролната кула. Докато пиехме бира, Бърни се присъедини към нас. Каза, че е разговарял с мистър Есекс в Париж и му е съобщил, че ще правим нощен изпитателен полет в събота.

— По-добре ще е да ида да се видя с Кендрик — рекох. — Ако ще започваме в събота през нощта, дотогава искам да имам потвърждението от банката. И, Бърни, качи на борда оръжието и амунициите. Всеки да има автоматичен пистолет. Какво друго можеш да вземеш?

Бърни погледна към Хари.

— Ти познаваш оръжейния склад.

— Има три японски „Армалити“ — наистина добри оръжия, и може би четири „чикагски пиана“^[1].

— Да вземем по един от двата вида. Ами гранати?

— Ще се намерят.

— Да речем шест.

И двамата ме зяпнаха.

— Наистина ли очакваш неприятности, Джек? — попита Бърни и челото му се изпоти.

— Искам да съм сигурен, че ще можем да ги предотвратим, ако възникнат.

— Ами…

— Качи тези оръжия на борда. — Станах. — Аз ще отида да говоря с Кендрик. Какво ще кажете да вечеряме заедно и да обсъдим всичко това?

— Добре — отвърна Бърни. — Ще се срещнем в моето бунгало. Ще поръчам вечеря.

— Около 20:30 ч.?

— О’кей.

Взех буика на Бърни и подкарах към Перъдайс Сити. Три часа по-късно почуках на вратата на Бърни и той ми отвори. Хари пиеше скоч и стана да ми приготви питие.

— Как мина? — попита Бърни. Изглеждаше разтревожен и под очите му имаше тъмни кръгове.

Седнах и взех чашата, която Хари ми подаде.

— В петък ще получим съобщението от банката. Казах на онзи дебел педал, че самолетът няма да помръдне, докато не го получа. — Усмихнах се на Бърни. — Отпусни се. Всичко е наред. Ще успеем.

Но откъде можех да зная, че ще се случи нещо, което никой от нас не предполагаше? Всичко ми изглеждаше добре. Бях си направил труда да стане добре, но винаги има нещо, повтарям — нещо — което човек не би могъл да предвиди.