Джеймс Хадли Чейс
И какво ще стане с мен? (5)

Глава пета

Разбит, ръждясал шевролет ме откара от летището на Мерида до хотел „Шелко“. Шофьорът изглеждаше така, сякаш все още трябваше да ходи на училище: синьо-черната му коса стигаше до яката на мръсна бяла риза и той непрекъснато се навеждаше през прозореца, за да псува останалите шофьори.

Жегата беше ужасна, а толкова силно валеше, че и патица би могла да се удави. Седнах върху скъсаните пружини на седалката, като се потях и от време на време затварях очи, защото катастрофата изглеждаше неизбежна, но в края на краищата момчето ме закара до хотела невредим.

Платих му с мексикански пари, които бях обменил на летището, и изтичах до хотела.

Той беше разположен на тясна странична уличка, беше боядисан в бяло и фоайето беше чисто — в него се виждаха кактуси, бамбукови столове и малък фонтан, който сякаш искаше да окуражи несъществуващата прохлада.

Отидох до рецепцията, зад която седеше стар и дебел мексиканец, човъркайки зъбите си с клечка.

— Стая за една нощ с душ — рекох.

Той бутна към мен парцалива регистрационна книга и регистрационна карта.

Попълних данните, след което се появи дребничко, мръсно момче и взе багажа ми.

— Мистър О’Касиди тук ли е? — попитах.

Старецът прояви лек интерес. Измърмори нещо на испански.

— Мистър О’Касиди — повторих малко по-високо.

Момчето каза:

— Той в бара. — И посочи. Проследих посоката на мръсния му пръст и забелязах врата. Дадох му еквивалента на половин долар и му наредих да занесе багажа ми в стаята. Очите на малкия едва не изскочиха от орбитите си. Старецът се наклони напред и погледна първо парите в мръсната ръка на момчето, а после и него. Усъмних се дали парите ще останат дълго у момчето. Оставих ги и влязох в малко помещение, където звучеше лека музика, едно дебело момиче с дълги черни плитки се подпираше на бара, а в далечния край седеше мъж, скрит зад „Хералд Трибюн“.

— Уиски с лед — поръчах, като се насочих към средата на бара.

При звука на гласа ми мъжът свали вестника и ме погледна. Изчаках момичето да ми даде питието, после и аз му хвърлих един поглед.

Беше на около четиридесет и пет, едър, с червеникава, късо подстригана коса, силно почерняло лице и твърди зелени очи. Беше направен от същото тесто като О’Брайън: човек, когото нямаше как да не харесаш. Вдигнах чашата си и казах:

— Здрасти!

Имаше топла, широка ирландска усмивка.

— Здрасти и на теб. Току-що ли пристигаш?

Тръгнах през бара към него.

— Джек Крейн. Мога ли да те почерпя?

— Благодаря. — Той кимна на момичето, което се зае да приготви уиски със сода. — Бил О’Касиди.

Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Това се вика късмет. Тим О’Брайън ми поръча да те потърся.

Той вдигна вежди.

— Познаваш ли Тим?

— Да го познавам ли? Веселихме се заедно снощи.

О’Касиди стрелна с очи момичето, докато му поднасяше питието, после го взе и ми направи знак с глава към една маса по-далеч от бара. Отидохме там.

— Мацето вечно подслушва — рече той, когато се настанихме. — Как е Тим?

— Добре. Работи като луд на пистата. Знаеш за това, нали?

— Да. Има проблеми със скалите. — О’Касиди се усмихна. — Не може да разбере, че е късметлия. Аз трябваше да се справям с блата.

— Тим ми разправи.

— Е, всичко това вече е зад гърба ми. Утре си тръгвам. Пфу! Нямам търпение да се махна от тази проклета страна.

— Горещо е, пък и този дъжд!

— Това е началото на дъждовния сезон. Ще вали из ведро поне два месеца. Свърших работата тъкмо навреме.

— О’Касиди? — рекох лениво. — Случайно да си роднина на Сийн О’Касиди, който получи „Сребърна звезда“?

Той се изправи в стола си.

— Брат ми! Познаваше ли го?

— Бях там. Служех при бомбардировачите. Срещнахме се веднъж. 6-ти парашутен… нали?

— За Бога! — Той се приведе напред, сграбчи ръката ми и я раздруса. — Ама че е малък светът! Срещнал си Сийн?

— Точно така. Пийнахме по едно заедно. Не знаех, че ще получи „Сребърна звезда“. Просто пийнахме по едно.

Той се отпусна назад и ми се усмихна лъчезарно.

— Велик младеж.

— Така си беше.

— Как каза, че ти е името?

— Джек Крейн.

— О’кей, Джек, с теб отиваме в града. Това е последната ми нощ тук. Ще хапнем, ще се натряскаме, но не чак толкова, защото ще си намерим и две момичета… Какво ще кажеш?

Усмихнах му се.

— Става.

— В този град нищо не е отворено преди 22:00 ч. — Погледна часовника си. — Сега е само 20:18. Ще взема душ. Какво ще речеш да се срещнем в 21:45? Става ли?

— Да.

Взехме ключовете си от рецепцията. Старият мексиканец ни погледна без интерес. Моята стая беше с пет номера надолу по коридора от тази на О’Касиди. Разделихме се. Намерих багажа си на леглото. Въпреки че прозорецът беше отворен, в стаята беше задушно и горещо. Погледнах надолу към улицата, наблюдавайки как дъждът образува локви, после си разопаковах нещата, избрах си чиста риза и панталон и ги сложих на леглото.

Шумът от движението и биенето на черковните камбани правеше дрямката невъзможна, така че се замислих.

По-късно се съблякох, взех душ, преоблякох се, но това не ми помогна особено. Животът в Мерида приличаше на стоене в сауна.

Отидох долу в бара и помолих момичето с плитките за уиски с лед. Поне там имаше вентилатор. Зачетох се в „Хералд Трибюн“ и после О’Касиди се присъедини към мен.

— Това е последното питие, което си купуваш сам тази вечер — каза той. — Хайде… да тръгваме. Отвън ни чака кола.

Изтичах под дъжда до един буик. Докато се вмъкнем вътре, и двамата бяхме доста мокри, но от топлината изсъхнахме, преди О’Касиди да паркира пред някакъв ресторант. Излязохме тичешком от колата и се скрихме от дъжда във фоайето.

Дебел, усмихнат мексиканец с бяло сако се здрависа с О’Касиди и после ни въведе в слабо осветено помещение, което обаче имаше климатична инсталация, и ни остави до маса в далечния ъгъл. Имаше приблизително тридесет маси, около които седяха добре охранени мексиканци и още по-добре охранени момичета.

— Вече девет месеца съм в този град и винаги вечерям тук — каза О’Касиди, докато сядаше. — Храната е добра. — Той махна на тъмнокосата начумерена красавица зад бара, която вдигна уморено ръка в отговор и изви вежди с досада. Той поклати глава и после се обърна към мен: — Кукличките тука са добре настроени, но нека първо хапнем. Обичаш ли мексиканска храна?

— Стига да не е прекалено гореща.

Ядохме тамали^[1], което беше горещо, но много вкусно, после си взехме „Моле де Гуапалот“ — пуйка фрикасе с доматен сок, сусам и дебел слой шоколадов сос. Сосът ме озадачи, но след като опитах ястието, открих, че е страхотно.

След като приключихме с молето и поговорихме за Виетнам и за брата на О’Касиди, усетих, че той се беше отпуснал достатъчно, за да стигна до деловата част.

— Мога ли да те попитам нещо за пистата, която си построил, Бил? — започнах предпазливо.

— Да, разбира се. Интересуваш ли се от писти?

— Авиоинженер съм и всичко, което има нещо общо с летенето, ме интересува.

— Така ли? Е, тази дяволска писта беше най-трудното нещо, което съм строил досега. Точно в средата на джунглата: дървета, скали, блата, змии… всичко, за което се сетиш.

— И все пак си я построил.

Той се усмихна.

— Когато ми платят да свърша нещо, свършвам го, но, без майтап, имаше моменти, когато ми идеше да зарежа всичко. Бригадата, с която трябваше да работя, ме подлудяваше. Коефициентът им на интелигентност беше такъв, че и четиригодишно дете би се засрамило от него. Бяха около хиляда, а за един ден свършваха толкова работа, колкото биха свършили двадесет добри ирландци. Шестима от тия типове се простиха с живота си през тия девет месеца — или от ухапване на змия, или при взривяванията, или под някое паднало дърво.

— Но я построи.

Той кимна, облегна се назад в стола си и на лицето му се изписа гордост.

— Точно това направих.

— Спомням си, че във Виетнам трябваше да построим бързо писта, използвайки местни работници — излъгах аз. — Първият бомбардировач, който се приземи, я разби и стана на пихтия.

— Това няма да се случи с моята писта. Гарантирам, че „747“ може да се приземи на нея, а когато гарантирам нещо, можеш да ми вярваш сто процента…

Тогава стигнахме до големия въпрос.

Вметнах, уж между другото:

— А на кой, по дяволите, му е хрумнало да строи писта в средата на джунглата?

— Има всякакви луди. — О’Касиди вдигна рамене. — Нещото, което съм научил в занаята си, е да не задавам въпроси. Направиха ми предложение, получих си парите. Свършвам си работата и си заминавам. Утре тръгвам за Рио, за да направя удължение на пистата на „Флайинг клъб“. Това ще е лесна работа. Какво ще кажеш за бренди и кафе?

— Защо не?

Той поръча и запалихме по цигара.

След миг колебание рекох:

— Бил, за мен е важно да разбера кой финансира пистата ти.

Той ме погледна втренчено и зелените му очи сякаш ме пронизаха.

— Важно? Защо?

Тръснах пепелта на пода.

— Забърках се в нещо, за което не мога да говоря — отвърнах. — Свързано е с пистата ти. Намирисва ми на неприятности и искам да получа колкото е възможно повече информация.

Кафето и брендитата пристигнаха.

Сложи си захар в кафето, разбърка го и виждах, че мислеше. Не го притеснявах. Изведнъж, очевидно взел решението си, той вдигна яките си рамене.

— О’кей, Джек, тъй като си приятел на Тим и си се срещал с брат ми и тъй като си заминавам и хич не ми пука, след като съм си получил парите, ще ти кажа какво мисля за тази писта, но това са предположения, не факти… Разбираш ли?

Кимнах.

Той се огледа, сякаш да се увери, че никой не ни обръщаше внимание, и след като се приведе напред, продължи:

— По всичко личи, че тук ще има революция. Като слушах типовете, които работиха при мен, останах с впечатлението, че нещо се готви. Така предполагам. Може да греша, но не ми се струва много вероятно, точно затова дяволски се радвам, че утре си заминавам. — Отпи от брендито си. — Човекът, който финансира строежа на пистата, се нарича Бенито Орзоко. Той е откачен. Истински откачен, но е голяма клечка тук. Ръководител е на левите екстремисти и, както чувам, е кръвен брат на Кастро от Куба. Орзоко се смята за втори Хуан Алварес, който е бил първият президент на републиката през 1855 г. Дяволски богат е. Има всичко, което си пожелае, наистина всичко. С тази писта и един голям самолет той ще е в състояние да превозва хора и оръжие и да ги държи скрити в джунглата, докато не светне зелената лампичка. — Допи кафето си. — Виж, Джек, не знам нищо със сигурност. Казвам ти онова, което ми се струва, че е причината за строежа на пистата. Може да е и друга, но не мисля, че е така. Утре си тръгвам и не би могло да ми пука по-малко… Това помогна ли ти?

— Да. Срещал ли си някога Орзоко?

— Да. Идваше да проверява пистата всеки месец. — Носът на О’Касиди се сбръчка. — Предпочитам да докосна отровна змия, отколкото него.

— Кажи ми нещо по-конкретно от това.

О’Касиди изду бузите си.

— Откачен е. Сигурен съм. Нисък, с яко телосложение, облича се добре. Има змийски очи. На пръв поглед е като всеки друг богат даго^[2], но има и нещо повече. Хлопа му дъската. От време на време си личи. Богат е и има власт, но иска още власт. Опасен е като рак с метастази.

— Звучи добре — рекох сериозно. О’Касиди отпи от брендито си.

— Не знам каква е работата ти, Джек, и не искам да знам, но приеми един съвет от мен… внимавай.

Нападнаха ни две куклички и започнахме да пием сериозно. По-късно те ни отведоха до бърлогата си. Свършихме си работата и се прибрахме в хотела към 3:40 ч.

— Ама че нощ, а? — рече О’Касиди, когато си стиснахме ръцете. — Довиждане, Джек. Заминавам утре рано.

— Хубава нощ.

Нямаше да го видя вече.

Отидох в стаята си, свлякох се върху леглото и изгаснах като свещ.

* * *

Около пладне напуснах „Шелко“ и взех такси, което ме отведе в поройния дъжд до хотел „Континентал“. Това бе един от най-луксозните хотели в Мерида и фоайето беше претъпкано с американски туристи, увити в дъждобрани, които вдигаха такава врява, че надминаваха дори и раздразнени папагали.

Пробих си път до рецепцията и изчаках, докато един възрастен американец се разправяше за сметката си с чиновника, чието лице изразяваше досада. Накрая спорът приключи и служителят се обърна към мен.

— Да се регистрирам. Джек Крейн — рекох.

Той се превърна целият във внимание.

— Щастливи сме, че сте при нас, мистър Крейн. Да… стая №500. Последният етаж, хубав изглед. Ако имате нужда от нещо, моля, обадете се. Ние сме на вашите услуги, мистър Крейн.

Появи се момче с униформа, което взе багажа ми и ключа, който служителят му подаде. Поведе ме между туристите към асансьора и нагоре до петия етаж.

Отключи врата срещу асансьора, поклони се и ме въведе в голяма дневна, после в голяма спалня с широко легло, остави багажа ми, показа ми богато украсената баня, отново се поклони, взе бакшиша, който му дадох, и пак с поклон се оттегли.

Огледах се, като се чудех колко ли щеше да ми струва тази луксозна обстановка. После отидох във всекидневната и излязох през френските прозорци на покритата тераса. Влагата и топлината отново ме накараха да се изпотя.

Някакъв мъж се беше облегнал на перваза на терасата и гледаше към бавно движещите се коли долу. Когато излязох навън, той се обърна.

Беше висок, слаб, с въздълга черна като катран коса, на около четиридесет, със скрити зад тъмни слънчеви очила очи, имаше дълъг и тънък нос, уста почти без устни и брадичка с трапчинка. Беше облечен с бял костюм, който сякаш току-що бе взет от химическо чистене, жълта риза и кървавочервена вратовръзка.

— Мистър Крейн? — Той тръгна към мен, като се усмихваше.

— Точно така. — Поех протегната му ръка — суха и здрава, и я стиснах.

— Позволете ми да се представя. Аз съм Хуан Олестрия, но ми викайте просто Хуан… по-лесно е.

Измъкнах ръката си от неговата и зачаках.

— Добре дошли в Юкатан, мистър Крейн — продължи той. — Надявам се, че ще се чувствате удобно тук. Сигурен съм, че ще искате едно питие.

Нямах намерение да оставя този мазник да бъде сигурен в каквото и да било, когато то се отнасяше до мене.

— Не, благодаря, ще мина и без него. Кой сте вие?

За миг това го изкара от равновесие. Усмивката изчезна, но после бързо отново се появи.

— О… да. — Той се обърна и погледна бълващите дъжд облаци. — Колко жалко. Тъжна гледка за туристите. Ако бяхте дошли преди два дни, щяхте да видите този град такъв, какъвто трябва да бъде видян. Какво ще кажете да седнем? — Той отиде до едно кресло и потъна в него. — Питате кой съм, мистър Крейн. — Изтупа невидим прах от безупречно белия си ръкав. — Имам нещо общо с пистата, която току-що бе построена. Предадоха ми, че искате да я разгледате.

Изправих се над него.

— Точно това искам да направя.

Той кимна, гледайки нагоре към мен.

— Но седнете. Сигурен ли сте, че не искате питие?

— Обичам да стоя прав и не искам питие. — Направих пауза, за да си запаля цигара. — Представлявам хората, които ще ви докарат самолета. Той струва десет милиона долара. Моите хора искат да ви го предадат цял и невредим, тъй че ако не се уверя, че пистата е добра, няма да го доставим.

Никак не му харесваше да седи и да гледа нагоре към мен, така че стана прав.

— Имам представа за това от договора ни. Желанието ви показва деловитост, мистър Крейн, но мога да ви уверя, че пистата е идеална. И все пак… — Той размаха тънките си ръце, — вие сте експертът. Ще я видите и ще прецените сам.

Харесвах го толкова, колкото на човек би му харесал голям паяк във ваната му.

— Кога ще отидем?

— Днес следобед удобно ли ви е?

— Да.

— Тогава ще уредя да ви чака кола в три часа. Ще отидем с хеликоптер. Можете да разгледате отгоре, после ще се приземим и можете да проверите пистата. Страхувам се, че доста ще се измокрите, но съм ви поръчал дъждобран.

— Благодаря.

— Също така съм уредил да ви донесат обяда тук. Това харесва ли ви?

— Благодаря.

Той тръгна към дневната.

— Толкова се радвам. Тъй като вече сте опитали нашето прекрасно национално ястие „Моле де Гуапалот“, мога ли да ви предложа да опитате „Чиле Джелапено“: много е хубаво. — Обърна се и ми се усмихна.

Отвърнах с безизразно лице:

— Ще се спра на стек.

— Както обичате. Тогава до 15:00, мистър Крейн.

Стиснахме си ръцете и той излезе от стаята тихо и плавно като змия.

Затворих френските прозорци и включих климатичната инсталация. После отидох до хладилника и си сипах силно уиски със сода.

Значи знаеше, че се бях срещнал с О’Касиди. Очевидно не смяташе да го пази в тайна, след като ми бе казал какво бях ял, предишната вечер. Седнах и се отдадох на размисъл.

След малко на вратата се почука и мексиканче в униформа бутна масичка на колелца към мен. След него влезе друго мексиканче, носещо куфар. Остави го на земята, докато първият малчуган махаше похлупаците от храната. Поклониха се и излязоха.

Стекът беше хубав. Изядох го, оставих гарафата червено вино непокътната, както и мангото, запалих цигара и разгледах съдържанието на куфара. В него имаше къс дъждобран, найлонов панталон, гумени ботуши и найлонова качулка.

Лежах на леглото и пуших до 14:45 ч., после станах, извадих 38-калибровия пистолет на Бърни от куфара си, проверих го, заредих го и го сложих в страничния си джоб.

Когато часовникът на близката черква отби три, слязох във фоайето.

— Чака ви кола, мистър Крейн — съобщи ми служителят от рецепцията, приближавайки се към мене усмихнат. Той ме отведе до портиера, който държеше разтворен чадър и ме заведе до лъскав кадилак, шофиран от тъмнокож мексиканец в хубава синя униформа.

Веднага щом седнах на задната седалка, колата потегли. Шофьорът беше умел, караше бързо и въпреки натовареното движение стигнахме до летището за десет минути. Минахме покрай пропуска, покрай сградата за отлитащи, влязохме отзад и спряхме пред един хеликоптер. Шофьорът излезе от колата и разтвори голям чадър, преди да успея да помръдна. Излязох, носейки найлоновите дрехи, и се пъхнах в хеликоптера, без дори капка да падне върху мен въпреки плющящия дъжд.

Олестрия седеше на едно от местата точно зад пилота. Докато се настанявах, ми се усмихна със змийската си усмивка.

— Добре ли обядвахте, мистър Крейн?

— Да, благодаря.

Перките започнаха да се въртят и след няколко мига вече летяхме над града.

Олестрия поддържаше разговора, като ми посочваше ту Двореца на правителството, ту катедралата или националния университет. След като се отдалечихме от града и се насочихме на юг, погледнах надолу към плантациите и многобройните преработвателни фабрики. Скалистите околности бавно преминаха в гъсти гори и накрая се превърнаха в джунгла.

След като летяхме почти час, Олестрия каза:

— Приближаваме пистата, мистър Крейн.

Погледнах напред, но не виждах нищо, освен върховете на дърветата в джунглата.

— Добре е скрита.

— Да, много добре е скрита. — Гласът му звучеше самодоволно.

После я видях: истински подвиг на строителите, луксозна, солидна лента от тармак^[3], дълга най-малко две мили, от двете страни на която се издигаха дърветата на джунглата, обагрени в убито зелено. Човек никога ни би я забелязал, ако специално не я търсеше.

— Ама че постижение! — рекох, привеждайки се напред. Хеликоптерът полетя над нея, направи завой и се върна.

— Смятаме, че е задоволителна — отвърна Олестрия. — Хубаво е, че я одобрявате.

— Кажи му да се върне миля назад, после да подходи, искам да видя спускането.

Олестрия заговори с пилота.

Сега бях готов и когато отново подходихме, прецених как трябва да го направи Бърни. Реших, че няма да представлява проблем за пилот с неговия опит.

— Чудесно. Сега да хвърлим поглед на контролната кула.

Приземихме се до нея и аз си облякох найлоновите дрехи. Все още валеше като из ведро.

Олестрия ме изведе от вертолета и после по едни стълби влязохме в кулата. Прекарах повече от час, проверявайки приборите, радара и всички останали нещица, които бяха необходими, за да се приземи един самолет. Не можех да си позволя да пропусна нещо.

Онова, което ме безпокоеше, беше персоналът, работещ в кулата. Всички те ми приличаха на бандити, извадени от някой уестърн: истински гангстери, които ме наблюдаваха със змийски погледи и носеха 45-калиброви револвери на хълбоците си.

— Искате ли да разгледате пистата, мистър Крейн, или мистър О’Касиди ви е убедил, че е построил нещо стабилно? — попита Олестрия.

— Няма да я разглеждам.

— Тогава мога да ви отведа обратно в хотела?

— Точно така.

Той ме поведе към малък офис с климатична инсталация.

— Ще си поговорим ли? — Той седна зад бюрото и ми махна към един стол. — Доволен ли сте?

— Да. Можем да приземим самолета.

— Добре. — Погледна ме със скритите си зад слънчевите очила очи. — Сега нека бъдем реални, мистър Крейн. Този самолет е много сложен. Имаме трима пилоти. Естествено, те трябва да бъдат обучени да го управляват. Предполагам, че вашите пилоти ще свършат тази работа?

— Това трябва да решат те.

— Няма да има смисъл да приемаме самолета, ако нашите хора не се научат да го управляват. Бях останал с впечатлението, че посредникът го е уредил.

— Той не ни е казвал нищо за това.

— Тогава ще го проверите ли вие, мистър Крейн? Хората ми трябва да бъдат обучени от вашите пилоти, иначе сделката се разваля.

— Ще проверя. Колко добри са пилотите ви?

— Прекрасни. Един от тях летеше на „747“.

— Тогава не виждам проблеми.

— Хубаво. — Той стана на крака. — Има полет до Перъдайс Сити след три часа. Колкото по-бързо уредим това, толкова по-добре. Кога ще бъде доставен самолетът?

— След два месеца. Може и по-рано.

— Пратете ми телеграма: само с датата и времето, по което вероятно ще пристигнете. Това ще е достатъчно.

— Ще го направя.

Той тръгна към вратата и спря.

— Мистър Крейн, не ми зададохте въпроса защо ни е необходим този самолет и това ми харесва. Давам си сметка, че О’Касиди е разговарял с вас и вероятно ви е казал какво мисли той по въпроса. Забравете всичко, което е споделил с вас. За това не бива да се говори. Добре ли ме разбрахте?

С безизразно лице отвърнах:

— Нямам нищо против.

— Надявам се, че е така. — После ме поведе през дъжда към хеликоптера.

* * *

Заради онова, което е познато като технически затруднения, полетът ми до Перъдайс Сити се забави с два часа. Пристигнах там едва в 20:25 ч. Взех алфата, която бях оставил в гаража на летището, и подкарах към брега. Реших тази нощ да не се връщам в бунгалото си. Не исках да се натъквам на Пам, докато Бърни го нямаше. Паркирах алфата и се регистрирах в скромен хотел.

Взех набързо душ и излязох да хапна. Избрах малко, но добро на вид ресторантче за морска храна, спрях се на скариди с къри и се зачетох във вестника, докато чаках да ми ги донесат. Току-що бях привършил с храненето, когато влязоха мисис Виктория Есекс и Уес Джексън.

Тя ме видя веднага и ми се усмихна. Джексън също направи гримаса, която наричаше усмивка. Тя се запъти към мен, така че станах.

Изглеждаше великолепно в семплата си бяла рокля, която сигурно струваше цяло състояние, а големите й теменужени очи така ме погледнаха, че веднага ме подлудиха.

— Е, мистър Крейн, мислех си, че съм ви изгубила — рече тя. — Къде бяхте?

— Насам-натам — отвърнах. — Радвам се, че вече сте се оправили от падането.

— Сега се чувствам чудесно. — Тя ме гледаше втренчено, после се завъртя и погледна Джексън така, сякаш го виждаше за първи път. Щракна с пръсти към него. — О’кей, Джексън, не ме чакай.

— Да, мисис Есекс. — И той извлече едрото си тяло от ресторанта.

— Мога ли да седна при вас? — попита.

Издърпах един стол и тя седна. Върнах се на мястото си.

Сервитьорът дойде и тя си поръча кафе.

— Исках да ви поканя да яздите с мен тази сутрин. Казаха ми, че сте заминали. — Големите й теменужени очи се плъзнаха по мен. — Така ли е?

— Точно така. Бях в Мексико през последните два дни. Една авиокомпания ми предложи работа. Реших да ида да видя какво е положението.

— Мексико? Сигурно не искате да живеете в онази дупка, нали?

— Мисля, че не.

— Тогава защо отидохте?

— Да се поразходя. Тук започна да ми доскучава.

Кафето й пристигна.

— Божичко! Да! Мога да ви разбера! И на мен ми доскучава. — Тя разбърка кафето си. — Съпругът ми е ревнив. Когато пътува, или трябва да си стоя вкъщи, или, ако реша да изляза, трябва да вземам Джексън със себе си. Очаква се той да бъде моят придружител и шпионин.

— Очаква се?

Тя се усмихна, отпи от кафето и рече:

— Страхува се повече от мен, отколкото от съпруга ми.

Допих кафето си.

— Имате ли някакви планове за тази вечер? — попита тя.

— Никакви.

— Имате ли кола?

— Паркирана е отсреща.

— Ще ви заведа на едно място. Можем да се позабавляваме.

— Колата е само с две седалки. Няма да има място за Джексън.

Тя се изсмя.

— Не се безпокойте за него. Да вървим.

— Не искате ли да хапнете?

— Ям само когато ми е скучно. — Тя ме погледна и в очите й отново се появи онова нещо. — Сега не ми е скучно.

— Един момент. Разбрах, че мистър Есекс трябва да се върне тази вечер.

— Страх ли ви е от него?

— От никого не ме е страх, но реших да го спомена.

— Днес следобед получих телекс. Ще остане в Лос Анджелис и ще се върне едва утре.

Изправих се, платих сметката и й се усмихнах.

— Тогава какво чакаме?

Излязохме навън под лунната светлина. Под една лампа беше паркиран мерцедес и зад волана седеше Джексън. Тя отиде при него, каза му нещо, той кимна и потегли.

Отидохме заедно до алфата и тя седна зад волана.

— Аз ще ви закарам — рече.

Настаних се до нея и тя подкара встрани от брега. Караше професионално, бързо, имаше добър контрол над колата и аз се отпуснах назад в седалката, наслаждавайки се на това, че ме возеха.

Стигнахме някакъв път, който се извиваше нагоре по хълма, и карахме бързо в продължение на три или четири мили, после тя сви по черен път и накрая спря пред направено от бор бунгало.

— Това е моето убежище — рече, измъквайки се от колата. — Тук се отдавам на хобито си.

Докато отключваше вратата, си спомних думите на Бърни за Хари Ърскин: Мисис Есекс го подмами, той се хвана и после тя го сложи на мястото му. Това е неин специалитет: да започне играта, да накара мъжа да си мисли, че ще влезе в леглото й и после да му каже, че няма да стане.

Сегашното положение изглеждаше обещаващо, но може наистина и само да си играеше. Реших да действам хладнокръвно. Щеше да й се наложи да ми даде твърде много аванси.

Последвах я в просторна, удобно обзаведена стая и видях голям диван, разположен до панорамен прозорец.

— Много е хубаво — рекох. — Какво е хобито ви?

— Рисуването. Не съм много зле. — Отиде до барчето. — Едно уиски?

— С удоволствие.

Тя направи две питиета, даде ми едното и се отпусна в едно кресло. На подпорката за ръце имаше доста копчета. Натисна едно от тях и после отпи от чашата си. От скрити колони се разнесе тиха музика.

— Страхотно — възкликнах и приседнах на подпорката на друго кресло. — Ето какво значи да си богат.

— Искаш ли да бъдеш богат.

— Че кой не иска?

— Това си има и лошите страни.

— Например?

Тя вдигна рамене.

— О, скуката. Когато имаш всичко, ти става досадно.

— Вие сигурно го знаете… аз — не — отвърнах.

Тя остави чашата си, усмихна се и стана.

— Хайде да потанцуваме.

Изглеждаше много подканваща, както стоеше там: прекалено подканваща.

Останах на мястото си и я загледах.

— Мисис Есекс — рекох тихо. — Имам известни сведения за вас и не искам да се възползвам от вас. Вие също сигурно имате някакви сведения за мен.

Усмивката й изчезна и теменужените й очи станаха твърди.

— Какво искаш да кажеш?

— Съобщиха ми, че сте абсолютна кучка. Онова, което не знаете, е, че аз пък съм абсолютно копеле. Честно е да го знаете. Виждате ли, мисис Есекс, въпреки че смятам, че сте най-страхотната жена, която някога съм виждал, най-желаната и най-сексапилната, независимо колко добре изглеждате, не ме възбуждате. Или съблечете роклята, легнете на дивана и ми се отдайте, или си тръгвам. Това достатъчно ясно ли е?

Очите й се отвориха широко.

— Как смееш да ми говориш по такъв начин?

— Казах онова, което мислех. Е, ще тръгвам. Довиждане. — И се насочих към вратата.

Тя скочи към мен, сграбчи ръката ми, завъртя ме и ме удари по лицето.

— Изчадие!

Хванах я, плеснах я силно по задника и я хвърлих на дивана.

— Събличай тази рокля — рекох, надвесен над нея, — или предпочиташ да я скъсам?

— Заболя ме!

— О’кей, тогава ще я скъсам.

— Не! Трябва да имам с какво да се прибера у дома!

Изсмях се.

— Тогава я съблечи.

С хвърлящ мълнии поглед и надигащи се от гняв гърди тя съблече роклята.

* * *

Отидох в кафе-бара двадесет минути преди срещата с останалите. Поръчах си кола, настаних се на сянка на верандата и зачаках.

Докато седях така, мислех за мисис Виктория Есекс. Знаех, че ще е добра и точно така се оказа. Държеше се като жена, която през по-голямата част от живота си е осъдена на сексуално въздържание. Но защо да навлизам в подробности? Когато накрая свършихме, тя стана от дивана и взе душ, докато аз лежах като премазан от камион.

Продължавах да лежа, когато тя се облече.

— Заключи — каза. — Имам кола. Остави ключа под изтривалката. — И си тръгна.

Изчаках, докато не чух колата й да се отдалечава, после се облякох, заключих, сложих ключа под изтривалката и подкарах към хотела.

Е, рекох си, ти спа с една от най-богатите жени в света. Какво ще стане сега? Дали щеше да нареди на Уес Джексън да се отърве от мен, или щеше да пожелае да повторим? Щях да почакам и да разбера.

Буикът на Олсън се зададе по песъчливия път и спря. От него излязоха той, Пам и Ърскин и се присъединиха към мене.

— Как мина пътуването? — попитах, докато момичето сервираше кока-колите.

— Както обикновено. — Бърни вдигна рамене. — Шефът трябваше да поостане. Току-що пристигаме.

Замълчах си, че го знам.

Когато момичето се отдалечи, додадох:

— Струва ми се, че всичко е наред. Проверих пистата. Няма проблеми, но вали като из ведро и може да е трудно да кацнем.

Продължих с подробно описание на посещението си, разказах им за срещата си с О’Касиди и за онова, което бях научил от него.

— Мисля, че е прав. Това е политическа история — завърших. — Не че за нас има някакво значение. Онова, което има значение, е да сме сигурни, че Кендрик ще плати. Няма да тръгваме, преди да получим съобщението от банката.

— Какво мислиш сега за възможността да ни очистят, след като им доставим самолета? — попита Ърскин.

— Мисля, че ако правим, каквото ни кажат, и не им даваме поводи да се ядосат, ще сме в безопасност. — Бях мислил доста за това. — Нали разбирате, вие двамата трябва да обучите пилотите им. Според уговорката, след като доставим самолета, трябва да получим пълното възнаграждение. Може би обаче ще ни се наложи да останем на пистата още две седмици, за да се обучат пилотите им. Струва ми се, че след като го направим и изпълним всичките си задължения, няма да имат причина да се отърват от нас. Няма да могат да приберат парите, щом веднъж са влезли в банката, тогава какъв смисъл ще има да ни убиват?

Ърскин се замисли и после кимна.

— Но… — Спрях, за да погледна Бърни право в очите. — Пам няма да лети с нас.

Той застина, но преди да успее да продума каквото и да било, Пам извика:

— Бих искала да видя как ще ме спреш!

Не й обърнах внимание и продължих да гледам към Бърни.

— Около пистата е пълно с бандити, Бърни. Там няма жени. Докато вие двамата сте заети да обучавате пилотите, Пам може да пострада. Не поемам отговорността да се грижа за нея. За такова нещо и дума да не става. Ако някой от онези мексиканци й се нахвърли, можем да си имаме неприятности, които бих искал да избегнем. Така че тя няма да дойде с нас. Ще се качи на самолет за Мерида, ще отседне в някой хотел и ще ни чака, но няма да лети с нас. Разбра ли?

— Бърни! — Гласът на Пам звучеше пискливо. — Няма да слушаш тоя тип, нали? Идвам с вас!

— Струва ми се, че трябва да помисля по въпроса, Джек — отвърна неспокойно Бърни.

— Няма какво да мислиш. Тя няма да дойде с нас. Ти не си видял тези бандити, но аз ги видях. В момента, в който я зърнат, ще започнат да се влачат след нея и ще си имаме истински неприятности.

— Разумно е — рече Ърскин. — Защо да си търсим белята?

Бърни се поколеба, после кимна с нежелание.

— Да, добре, няма да дойде с нас.

— И какво трябва да правя? Да седя в някакъв смрадлив хотел и да чакам? Ами ако вие тримата решите да ме зарежете? Доста глупаво ще изглеждам, нали? — възпротиви се гневно Пам. — Идвам с вас!

Бутнах стола си назад и станах.

— Искаш ли да пътуваш с мен обратно? — попитах Ърскин.

— Разбира се.

— Бърни, това си е твой проблем. Тя е твоя мадама, така че се оправяй.

Слязохме заедно с Ърскин по стълбите и се насочихме към алфата.