Джо Холдеман
Камуфлаж (1)

Пролог

Чудовището дойде от един звезден куп, който хората наричат Месие^[1] 22, огромен блещукащ рояк с размери десетки хиляди светлинни години. Милиони слънца и десетки милиони планети — всички без една лишени от какъвто и да било живот.

Животът трудно би процъфтял в такава част на космоса. Повечето планети следват нестабилни орбити, звездите се въртят толкова близо една до друга, че си крадат планети или ги поглъщат напълно.

Всичко това поражда свирепи геологични и климатични промени, повечето от планетите са стерилни билярдни топки или масивни юпитероподобни газови чували. Но на единствената планета, на която успя да се вкопчи, животът беше жилав.

И приспособим. Що за организъм би оцелял в един свят, горещ като Меркурий, който само за няколко години се отдалечава от своето слънце, колкото е отдалечен Плутон?

Повечето живи организми оцеляват по най-простия начин — изпадат в летаргия, докато подходящите условия не се възстановят. Но доминиращата форма на живот вирее от промените. Това е същество, което може да повлиява на собствената си еволюция — не чрез естествен подбор, а по пътя на неестествена мутация, като се променя заедно с условията на средата. То се превръща в това, което е необходимо — и след милиони години на бързи изменения става нещо, което не може да умре.

Цената на вечното съществуване е живот без друг смисъл, освен този да оцелееш. Докато планетата криволичи из звездния куп, дните на тези същества преминават в пълзене из пустините и глозгане на камъни, дращене по леда или гмуркане в калта — в търсене на храна, която не би могла да им се измъкне.

А планетата продължаваше да се мята в една или друга посока, докато накрая случайни сили не я запокитиха в самия край на звездния куп, далече от постоянното сияние на милиони звезди и най-сетне на стабилна орбита — сега това бе свят, в който денят и нощта си деляха времето поравно, свят, на който милостивият океан позволяваше разнообразие. Десетките видове станаха милиони, животните изпълзяха от топлото море на обраслата в зеленина суша и загъмжаха.

Безсмъртните създания най-сетне си отдъхнаха в един свят, в който оцеляването бе много по-лесно. И тогава погледнаха нагоре, към нощното небе — и видяха звездите.

В тях се появи любопитство, то прерасна във философия и накрая в наука. Дори денем те примигваха към ослепителния небосвод и търсеха звездите. А когато се спуснеше нощта, хладното, изпълнено с безброй светлинки, покривало на Млечния път отправяше неустоим зов.

Някои от тях построиха кораби и се впуснаха в нощта. Пътешествия, които щяха да продължат милиони години, но те бяха живели още по-дълго и познаваха цената на търпението.

Милиони години преди на Земята да се появи човекът, един такъв кораб се сгромоляса в Тихия океан. Гмурна се надълбоко, подтикван от изконния си инстинкт да се крие. Съществото, което носеше на борда, излезе навън, оцени обстановката и се превърна в онова, което бе необходимо, за да оцелее.

Дълго живя на тъмното дъно, под десетки мили вода, огромно и неуязвимо, научаваше околната среда. В края на краищата изостави анаеробната бездна, прие формата на голяма бяла акула, местно създание на върха на хранителната верига, и пое на пътешествие, като остави всички необходими неща в безопасност на борда на кораба.

Още дълго време съществото помнеше къде се намира корабът, откъде е пристигнало и защо. Но с течение на времето тези спомени започнаха да избледняват. След десетки хиляди години то се върна към първичния си живот на опростено съществуване, постоянно наблюдение и промени.

Съществото от звездите срещна хора и забеляза превъзхождащото им положение — мястото им, макар и временно, на върха на хранителната верига. То стана косатка, делфин, накрая плувец, който излезе на брега, гол и непознаващ света.

Но готов да се учи.