Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (27)

27.

Входът на тунела, прокопан от лавата, бе закрит с шперплатови дъски, заковани с ръждиви пирони. Зад гърба на Лора и Тарик имаше широк канал, от който се носеше миризма на развалени яйца. Въздухът беше толкова тежък и спарен, че едва дишаха. На Лора й мина през ум, че май просто спестяват труда на „Асовете“ да ги убият, като доброволно влизат в този гроб. Стържещите звуци в канала зад тях бързо я отрезвиха. Явно гангстерите вече ги преследваха. Трябваше да избират — или да се впуснат в неизвестното, или да се върнат в басейна при октопода.

Махнаха набързо прогнилите шперплатови дъски и се затичаха по тунела. По-точно щяха да тичат, ако имаха сили. За съжаление, тунелът се движеше нагоре и се изкачваше по склона на Суфриер. Тъй като не бяха хапвали нищо от сутринта и въздухът беше толкова застоял, скоро останаха без сили. Лора усети силна болка отстрани на тялото.

Зад гърбовете им се мярна слаба светлина.

— Идват — задъхано каза Тарик, — трябва да побързаме!

Лора се спря да разтрие болезненото място. Стиснала зъби, тя помисли за Скай. Кой ще се грижи за него, ако й се случи нещо? Пое си дълбоко въздух и продължи напред.

Светлината стана по-ярка. Преследвачите бяха по петите им. Лора погледна през рамо. Джанет Рейн и Малкият бързо наближаваха.

Тъкмо щяха да се затичат отново, когато тя хвана Тарик за ръката.

— Спри! Мисля, че почувствах нещо.

В очите му се четеше паника.

— Лора, ако се колебаем… сме мъртви.

— Хладен въздух! Усетих хладен въздух!

Той не настоява повече. Знаеше не по-зле от нея, че студеният повей може да означава изход.

Върнаха се малко назад, което можеше и да е фатална грешка предвид настигащите ги преследвачи. Но фенерчето на Тарик почти веднага откри цепнатината между два камъка. Беше неимоверно тясна, но имаше шанс дете да се провре през нея. Без да обръща внимание на протестите на Лора, Тарик направи стреме с ръце и я повдигна.

— Ако не дойда до една минута, забрави за мен и се спасявай.

— Тарик, няма да те изоставя! — отвърна Лора, докато се опитваше да мине между камъните. — Никога!

Но и тя знаеше, че Джанет и Малкият сигурно вече са стигнали почти до него.

Лора се озова навън в нощта и вдиша сладкия студен въздух. В този момент чу приглушения глас на Джанет:

— Край, хлапе! Само едно движение и си мъртъв.

„Не мисли — каза си Лора, — а действай!“ Тя се протегна надолу и дланите на Тарик докоснаха нейните.

— Скачай! — извика тя и напъна с всички сили.

Краката на Тарик намериха опора в стената на тунела и главата и раменете му се подадоха от дупката. В миг лицето му застина. Бяха го хванали за глезените.

Лора се хвърли на земята и обви ръце около гърдите му.

— Оставете го на мира! — изкрещя тя. — Оставете го!

Тарик риташе яростно чудовищата под себе си, но все едно се бореше с плаващи пясъци. Милиметър по милиметър ръцете им го дърпаха все по-надолу.

— Бягай, Лора — едва чуто каза той, — спасявай се!

Мускулите й горяха, но тя го стисна още по-здраво.

— Млъквай, Тарик, и се бори!

Той ритна още веднъж и някой отдолу изруга.

— Ах, ти! — изохка Малкият. Бодигардът отпусна хватката си и Тарик се изстреля от дупката като тапа от шампанско. Краката му бяха боси. Отдолу се разнесоха гневните викове на похитителите. Още повече проклятия се изсипаха, когато осъзнаха, че през процепа може да се провре само дете. Дори Малкият с хилавата си фигура не можеше да мине оттам.

— Това не е краят! — изкрещя Джанет през пролуката. — Няма да се откажем, докато не хванем вас и вуйчо ви! Ще ви гоним до края на света! Мистър Ас няма да ви прости!

— Късмет! — извика Лора. — Намирате се в тунела на лавата, а вулканът ще изригне всеки момент.

Чуха още няколко заплахи, а после бягащи стъпки. Посланието беше разбрано.

Децата се прегърнаха под нощното небе. После се спогледаха и в един глас казаха:

— Вулканът!

Намираха се на ниските склонове на Суфриер, точно от другата страна на оградата на „Грижа за морето“. Две изкуствени езера проблясваха под лунната светлина.

— Лора — продума Тарик, — погледни нагоре.

От върха на вулкана се вдигаше фонтан от оранжеви искри. Последваха го облаци от червен дим и змии от черна пара и камъни се застичаха по планината с оглушително съскане.

— Светещ облак — каза Лора със страхопочитание. — Приближава към нас със седемстотин километра в час.

Тя беше изтощена докрай. Дори да беше възможно да надбяга облака, тялото й просто нямаше да издържи.

Затичаха се, но само след няколко крачки Лора спря, прободена от силни болки.

— Не мога повече, Тарик! Ти върви! Бягай, докато…

— Първо, никога не бих те оставил — прекъсна я момчето, като се опитваше да надвика съскащото чудовище. — И второ, няма накъде да бягам.

В този миг нещо бяло изскочи от мрака.

— Скай! — На Лора й идеше да се разплаче от радост. — О, Скай, толкова се тревожех за теб!

Но колкото и да се радваше да я види, хъскито не беше в настроение за милувки. Близна я набързо няколко пъти по лицето и започна да я дърпа за панталоните.

— Вече два пъти ни е спасявал — каза Тарик. — Може и този път да ни помогне.

Лора погледна към издигащия се червен дим и лимоненото сияние под него, към стихията от газ и скали, която приближаваше с рев към тях. Кошмарът й се сбъдваше.

Изправена пред перспективата да изгори, Лора с изненада установи, че не се страхува толкова, колкото очакваше. Вярата, че напук на всичко двамата с Тарик ще успеят да избягат или ще бъдат спасени, беше също толкова силна, колкото ярка беше стопената сърцевина на вулкана. Имаше толкова много неща, за които да живеят. Толкова много преживявания ги очакваха.

Скай излая и отново я задърпа за панталона. Лора грабна ръката на Тарик.

— Езерото! Иска да бягаме към езерото!

Понесоха се към близкото езеро, следвани по петите от врящия вулкански поток.

Водата на езерото беше черна като нефт. Представа си нямаха колко е дълбоко или какво дебне вътре в него.

Лора се поколеба.

— Ами ако е пълно с акули? Или още по-зле — с охлюви или медузи?

Светещият облак беше толкова близо, че усещаха огнения му дъх.

— Трябва да рискуваме — извика Тарик. — Скачай!

Двамата си поеха въздух и скочиха.