Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (18)

18.

В четири следобед двамата бяха на хеликоптерната площадка в очакване на последната за деня обиколка на вулкана. Лора се притесняваше, че без ваучерите, които бандата на „Асовете“ им взеха, няма да могат да си позволят разходката. Но се оказа, че Калвин Редфърн, развълнуван от мисълта, че ще види Монсерат, е резервирал две места още преди да тръгнат от Корнуол.

Стори й се зловещо, че вижда името на вуйчо си в списъка. Все едно й говореше от… Откъде? Лора нямаше представа. Думите, които й идваха наум, бяха „от отвъдното“, но тя бързо ги прогони. Позитивното мислене веднъж спаси живота й и сега тя бе твърдо решена да го използва отново, за да спаси живота на вуйчо си.

— Съжалявам, деца, песове не допускаме — заяви твърдо пилотът. Чипият нос и лизнатият перчем му придаваха вид на анимационен герой. Изглеждаше твърде млад, за да кара кола, камо ли да пилотира хеликоптер.

Лора имаше готов отговор.

— Той не е пес, а полицейско куче, и вуйчо ми, детектив Редфърн, има спешна нужда от него, за да му помогне да разреши един случай на Монсерат. Въпрос на живот и смърт е.

В определен смисъл всяка една дума беше вярна.

— Полицейско куче, казвате. Въпрос на живот и смърт. Е, това хвърля нова светлина върху въпроса. — Младежът се ухили. — Не ме баламосвате, нали?

— Не ви баламосваме — увери го Тарик. — Спешно имат нужда от Скай в търсенето на изчезнал човек.

— Толкова спешно, че решихте да отидете първо на обиколка на вулкана?

— Тя също е с проучвателна цел — осведоми го Лора.

Пилотът хвърли поглед към хангара, който служеше едновременно и за офис.

— Ако шефът беше тук, щеше да ме убие, че дори се замислям дали да кача това куче.

— Но не е, нали? — попита Лора с надежда.

Младежът приглади лизнатия си перчем и се намръщи.

— Не, пак е на почивка. О, дявол го взел, какво пък толкова! Вие сте последните пътници за днес. Щом е въпрос на живот и смърт…

* * *

Вулканът димеше. Това изплаши Лора и Тарик. А видът на някогашната столица с нейните срутени сгради, покрити с дебел пласт зелено-сива вулканична пепел, направо ги разтърси.

— Това е Плимут — обясни пилотът. — Тук се натрупаха дванайсет метра пепел и кал и смазаха всичко като детски играчки. Сега ми напомня на изоставени декори от научнофантастичен филм.

За да стигнат до Монсерат, прелетяха над широка ивица от морето, което беше толкова чисто, че видяха два кърмещи кита. От въздуха Антигуа наистина приличаше на райска градина. Целият тропически остров беше обграден от невероятни плажове и примамливи лагуни. Монсерат беше сравнително малък, но онази част от острова, която беше останала незасегната от вулкана, беше наистина изумруденозелена, както я описа Джошуа. Боядисани в пастелни цветове къщички бяха осеяли частта от острова, която се смяташе за безопасна. По поляните пасяха крави и кози.

Вратите на хеликоптера бяха стъклени от пода до тавана. Все едно се носеха в небето в огромен стъклен мехур. Когато се завъртяха около сивия ръб на вулкана, Лора усети как й се завива свят.

Колкото повече се приближаваха до кратера, толкова по-зловещо изглеждаше той. В следобедното небе се издигаше димен стълб. В центъра на кратера се виждаше оранжево сияние, макар че беше трудно да се каже дали това е стопеното сърце на вулкана, или залязващото слънце. Спомни си кошмара, който сънува в Сейнт Айвс — онзи, в който жената от „Фантастични пътувания“ я държи над пламтящата яма. Горещо се надяваше това да не е било пророчество. Щом шофьорът беше тук, може и представителката на мнимата туристическа агенция да е дошла.

Лора обви ръце около хъскито. То я близна по бузата и зарови муцуна в сгъвката на лакътя й. Хич не му харесваше да лети.

Хеликоптерът се отдалечи от вулкана. Лора мерна как слънчевите лъчи проблясват по белите очертания на някаква сграда в северния край на острова, построена отчасти върху скалите и отчасти в морето. Архитектът я беше планирал така, че покривът над скалите образуваше буквата „Г“, а този над водата — „М“. „Грижа за морето“ — предположи Лора.

Денят беше непоносимо горещ, но тя усети как цялата настръхва. Дали не държаха вуйчо й затворен в тази стерилна сграда? Гладуваше ли? Болеше ли го? Побъркваше ли се от притеснение за племенницата си и момчето, което бяха поверили на грижите му? Двамата с Тарик можеха само да гадаят. Ако грешаха и вуйчо й беше още в Антигуа, щяха да изгубят ценно време — време, през което той можеше да бъде убит.

Лора смушка Тарик и посочи надолу. В големите слушалки, които предпазваха тъпанчетата им от оглушителния рев на двигателя, имаше микрофон, а тя не искаше пилотът да я чуе. Тарик вдигна палци в знак, че я е разбрал. Той притисна лице в стъклената врата, напрягайки се да види нещо, което би могло да му подскаже какво се случва зад стените. Модерните сгради и добре поддържаните морави обаче не издаваха нищо.

Пилотът каза в микрофона:

— Ако се чудите кой е толкова смел или толкова малоумен да си построи сгради до активен вулкан, ще ви кажа, че това е научноизследователска компания на име „Грижа за морето“. Мисията им е да спасяват редки морски животни. Носят се какви ли не слухове за тях. На местните не им харесва, че рядко предлагат работа на жители от острова, но пък ако наистина помагат на застрашените океански видове, мисля, че трябва да ги оставим на мира.

Той отдалечи хеликоптера от застрашителната сянка на вулкана. Много скоро кацнаха на мъничкото летище на Монсерат. Пилотът ги изведе далеч от въртящите се перки и ги изпрати до терминала. Току-що беше пристигнал последният полет за деня. Ниската прохладна сграда жужеше от объркани туристи, които се опитваха да се ориентират. Във въздуха се носеше аромат на кафе и сандвичи. Една жена с прахосмукачка обикаляше между масите като пчела, събираща мед.

Едва сега Лора осъзна какъв огромен риск са поели, напускайки относителната сигурност на „Синият пристан“, където поне имаше много хора и бяха спокойни за храната и покрива над главата си. Имаха още достатъчно от парите на Силия, за да си платят няколко нощувки и закуски на Монсерат, но не и за билет за връщане до Антигуа. Безплатният билет за хеликоптера важеше само за обиколка на вулкана. Беше се наложило сериозно да убеждават пилота да ги остави на Монсерат. Нямаше представа какво ще правят, ако не намерят Калвин Редфърн. Изобщо не бяха помислили за това.

— Казахте, че отивате на обиколка до вулкана за някакво проучване. За какво проучване става дума? — попита пилотът.

— Секретна информация — отговори Лора с насилена усмивка. — Свързано е със случая, по който работи вуйчо ми. Можем да ви кажем, но после трябва да ви убием.

Той се засмя.

— Къде е този детектив, вуйчо ти? Ще ви посрещне тук, надявам се? Ще ми бъде интересно да се запозная с такъв прочут полицай. Сигурно е като да видиш Джеймс Бонд.

— Точно така — съгласи се Лора. — Само че той може доста да закъснее. Имам предвид вуйчо ми. Ако работата го е задържала, може да се появи след часове. Ние сме свикнали, но вие — едва ли. Не трябва ли да се върнете в Антигуа преди мръкване?

— Наистина има голяма вероятност много да закъснее — потвърди Тарик, — освен това може да дойде маскиран. Особено ако работи под прикритие.

На пилота най-после му просветна, че има нещо нередно в това, две деца и куче да пътуват сами до Монсерат.

— Така ли? Е, ако ще да е маскиран като Доналд Дък — не си тръгвам, докато не дойде. Няма начин да оставя две деца на остров с активен вулкан.

— Ние ще се оправим — настоя Тарик. — Тръгвайте! Благодаря ви за помощта. Имаме пари, ако трябва, ще си вземем такси.

Пилотът скръсти ръце пред гърдите си.

— Хайде изплюйте камъчето! Какво става? Няма никакъв вуйчо, нали? Трябваше да се досетя още в Антигуа. Това е, обаждам се в полицията.

Той тръгна към един мъж от охраната — жилав карибец, който говореше по мобилния си телефон до изхода на терминала.

— Чакайте! — извика Лора, но пилотът само каза през рамо:

— Да не сте мръднали или ще си имате сериозни неприятности!

— Лора, виж там — каза тихо Тарик.

Лора проследи погледа му до двойните врати, отделящи терминала от пистата. Те се отвориха за кратко, за да пропуснат двама униформени пилоти. Зад тях по пистата вървяха двама от бодигардовете на Льофевер.

Сърцето на Лора заби лудо.

— Тарик, струва ми се, че отново попаднахме между чука и наковалнята.

На изхода на терминала човекът от охраната беше свалил телефона си и намръщено слушаше пилота. После извади радиостанцията си и бързо заговори по нея.

— Може да се опитаме да избягаме, но няма да стигнем далеч — каза Тарик. — От друга страна, ако чакаме тук, ще бъдем депортирани или ще свършим като храна за акулите, а бог знае какво ще стане с вуйчо ти тогава. Какво според теб би направил Мат Уокър в такава ситуация?

Охранителят свали радиостанцията и посегна към белезниците на колана си. Малкият и Големият спореха ожесточено за нещо и още не ги бяха видели, но това щеше да стане всеки момент. Лора дръпна Скай и Тарик зад едно дърво в саксия.

— Мат Уокър би създал суматоха. Проблемът е, че някой вече го прави.

Отсреща един млад мъж с козя брадичка, с очила и оранжев пожарникарски гащеризон, навит до кръста, разгорещено спореше с жената зад гишето на „Пощенски експрес“.

— Казахте ми, че ако успея да дойда до пет и половина, до сутринта ще стигне в Антигуа! — викаше той разпалено, държейки малка кутия в ръце. — А сега ми заявявате, че е затворено!

— Казах пет и половина и това значи точно пет и половина — спокойно отвърна жената. — Сега е пет и тридесет и три и вече е затворено.

— Но вие не разбирате, вие обричате на риск живота на хората. За някакви си три минути! Искате ли това да тежи на съвестта ви? Имате ли представа какво означава да бъдеш погълнат от пирокластичен поток? В случай че не сте запозната, това е река от камъни и газ с температура хиляда градуса по Целзий, която тече със скорост седемстотин километра в час. Ето какво може да се случи, ако този пакет не стигне навреме в Антигуа!

Бодигардовете подминаха дървото в саксия, без да спират да спорят. Лора долови част от думите им: „… не намерим ли тези хлапета, можем да се хвърлим…“. Ни най-малко не се усъмни, че говорят за нея и Тарик.

— Започва се — каза Тарик, когато охранителят и пилотът тръгнаха право към тях.

— Не знам нищо за никакви пиромански реки и потоци — отекна гласът на мисис „Пощенски експрес“. — Знам само, че вие, Рупърт, ще закъснеете и за собственото си погребение. Всеки ден един и същ проблем. И всяка седмица ми казвате: „Защо правите такъв въпрос за някакви си три или десет, или дванайсет минути? Моите проби трябва да стигнат до Антигуа вчера или вулканът пак ще започне да бълва дим и аз няма да мога да предупредя никого“. Глупости! Сега, ако не възразявате, се махнете от очите ми и си вървете във вашата вулканична обсерватория, защото иначе единственият изригнал вулкан на този остров ще бъда аз!

С тези думи тя дръпна щората на гишето с оглушително дрънчене и изчезна.

— Какво става тук? — поиска да знае охранителят, докато се приближаваше към децата. — Да не би да си имате някакви неприятности със закона? Мистър Линч казва, че никой не ви е посрещнал и че сте го баламосвали с някаква измислена история за вуйчо детектив и изчезнал човек. На мен това ми звучи като работа за полицията…

Лора обаче не слушаше. Опитваше се да осмисли разговора, който току-що чу. Нещо прещрака в главата й.

— Рупърт! — извика тя, като се изплъзна от ръката на охранителя и се втурна към мъжа в оранжевия гащеризон, който напомняше на бухал. — Мислехме, че сте ни забравил! Аз съм Лора, а там, при дървото, са моето хъски, Скай, и най-добрият ми приятел, Тарик. Ние сме приятели на Джошуа. Той не ви ли каза, че пристигаме? Обеща, че ще ни помогнете.

Рупърт я гледаше озадачено.

— Какво? Джошуа? Не съм го чувал от месеци. Явно е забравил да ми спомене.

— Но ще ни помогнете, нали? — каза умолително Лора. — Онези мъже там ни тормозят. Не вярват, че ще ни посрещне възрастен, и заплашват да ни предадат на полицията.

Рупърт се почеса по главата.

— Откъде, казахте, че познавате Джошуа?

Лора беше кълбо от нерви, още повече че Големият се беше върнал на терминала.

Тя се премести така, че тялото на Джошуа да я скрива.

— Запознахме се в Антигуа. Той е най-милият човек на света и говореше с голямо уважение за вас. Каза, че сте гениален вулканолог.

На откритото, момчешко лице на Рупърт грейна широка усмивка.

— Наистина ли? Той е най-добрият човек, когото познавам. А съпругата му може да надмине по майсторство и най-изискания готвач. — Той взе решение. — Щом Джошуа ви изпраща, естествено, че ще ви помогна. Какво трябва да направя?

Големият тъкмо излизаше от терминала с две кутии храна за вкъщи и самодоволно изражение на лицето.

Лора повлече Рупърт към групичката зад палмата. Намигна на Тарик и промърмори на пилота:

— Обяснихме ви, че вуйчо ми може да дойде под прикритие. Понякога дори на нас ни е трудно да го разпознаем.

Пилотът изгледа младежа, все едно беше Джеймс Бонд на живо. Охранителят изглеждаше смазан. Щом възрастен човек посреща децата, нямаше да има арести. Мигът на славата беше отлетял.

— Добър вечер, господа — поздрави Рупърт. — Какъв е проблемът? Извинете ме за тревогите. Забави ме един пощенски проблем и не разбрах, че Лора и Тарик вече са пристигнали. Аз ще се грижа за тях, докато вуйчо им работи по един случай тук, на острова. Ако имате някакви въпроси, пишете на електронната ми поща. Ето визитката ми.