Фабиан Ленк
Смъртоносното багрило (7)

Сътворението на Ева

Микеланджело, Лоренцо и двамата помощници с нетърпение очакваха приятелите.

— Донесохте ли всичко? — попита майсторът, когато приятелите се качиха на скелето.

Леон му даде боите и Микеланджело провери съдържанието на безценното пакетче.

— Много добре, всичко е налице. Това обаче едва ли се отнася и за бедните ми дукати, нали?

Леон сложи останалите два дуката в ръката на майстора.

Микеланджело погледна нагоре.

— Тази фреска ще ме разори. Мога само да се надявам, че светият отец ще изплати остатъка от възнаграждението ми. Лоренцо, как е интонакото?

— Ами… то… — запелтечи зидарят. — Аз точно…

— Какво?

— Мисля, че тук, за Ева може би трябва да нанесем още малко печена сиена.

— Какво си въобразяваш? — нахвърли се върху него Микеланджело. — Задачата ти е да бъркаш мазилката, изкуството е моя работа!

— Разбира се, майсторе. Само си помислих, че…

Микеланджело не му позволи да се доизкаже.

— Не е необходимо да мислиш, нито пък да рисуваш, прави това, за което ти плащам — проклетата мазилка!

Отдолу се разнесе смях.

— Ха-ха, големият майстор Микеланджело май е изнервен и ядосан — подигравателно рече някой.

— Познавам този глас. Не може да е никой друг, освен мизерника Рафаело! — изрева Микеланджело. — Какво търси тук?

Майсторът стремително се втурна надолу по стълбата. Децата и Лоренцо го последваха. Горе останаха само двамата помощници.

При портала стояха двама мъже. Единият бе на около 65 години с бледо лице, месест нос и леко изпъкнали очи. Бе облечен в скъпо златисто палто и дълги меки, зелени чорапи. Другият бе красив млад мъж с маслинен цвят на кожата и къдрава коса до раменете. Ангелските черти на лицето му бяха меки, устните — сочни, носът — прав. Той изглеждаше развеселен, а изражението му бе леко надменно.

— Микеланджело — започна по-възрастният мъж, — ядосан сте, доколкото мога да видя. Надявам се, че това не е свързано с неприятности във връзка с работата ви по фреската…

— Браманте! — възкликна Микеланджело и в ушите на приятелите името на мъжа прозвуча като ругатня. — Нямате работа тук! — отсече той и погледна към младия мъж: — Това се отнася и за вас, Рафаело!

Юлиан потрепери. Браманте и Рафаело — та това бяха двамата заклети врагове на майстора!

— Защо ни посрещате толкова нелюбезно? — пропя Рафаело. Младият художник бе облечен в тъмнокафяво. На главата си носеше предизвикателно накривена барета с формата на саксия. — Дойдохме само да погледаме как работите. Но изглежда, от това няма да се получи нищо…

— Да — додаде Браманте. — Някакво жалко платнище закрива всичко. И защо е това? Да не би да се страхувате, че ще се изложите?

— Да се изложа ли? Това е просто смешно! Закрил съм фреските, за да не ги видят хора като вас двамата, които мислят единствено за това, как да се обогатят за чужда сметка.

Звънкият смях на Рафаело отекна в капелата.

— Едва ли се нуждая от подобно нещо. Нарисувал съм повече фрески от вас, Микеланджело!

— Така е — потвърди Браманте. — Приятелят ми Рафаело има невероятен талант. Той е голям художник. А вие, Микеланджело, сте скулптор. А това тук е първата ви фреска, нали така…

Приятелите погледнаха към Микеланджело. Майсторът кипеше вътрешно, но не каза нищо.

— Колко смело от страна на папата да ви възложи тази работа. Дано не се разкайва после — додаде Рафаело.

Браманте махна с ръка.

— Рискът не е толкова голям. Ако Микеланджело се провали, както си мисля, че ще се случи, вие сте насреща, нали приятелю?

Рафаело се засмя и едва-едва кимна.

— Доколкото чувам, светият отец не е далеч от подобна мисъл — продължи Браманте. — Мога да го разбера, носи отговорност за божия храм. За него е изключително важно капелата да придобие нов блясък и човек да може да види повече, отколкото… — той се засмя широко — … отколкото това голямо бяло платнище.

Микеланджело посочи към вратата. Показалецът му трепереше.

— Вън! — изкрещя той. — Напуснете капелата!

Рафаело галантно се поклони.

— С най-голямо удоволствие. Но ще си позволим да дойдем утре за месата. Това ще е часът на истината!

И младият художник и Браманте напуснаха капелата.

— Как само се държаха тези двамата! — мрачно отбеляза Ким.

— Това е скандално! — вилнееше Микеланджело. — Би трябвало да им затворят наглите усти с… с… — опитваше се той да намери думите.

— … с мазилка — услужливо му подсказа Лоренцо.

— Да! С мазилка! — сърдито рече майсторът. — А сега да се залавяме за работа. Фреската на Ева трябва да е готова до утре!

И заедно с помощниците си Микеланджело се упъти с бързи крачки към творбата си.

— Много добре, върху мазилката вече се е образувала тънка коричка. Бързо на работа! — извика майсторът, внимателно разгледа боите и започна да ги разбърква с вода.

След това направи място на помощниците си — те трябваше да нарисуват фона за Адам, което бе сравнително лесно. За разлика от предишния ден, коричката на мазилката не се напука. Лицето на майстора засия от радост.

Най-после дойде и неговият ред и той се залови за работа. Приятелите с любопитство наблюдаваха как работи, наклонил глава назад, а очите му, подобно на ястреб, бяха вперени в работата му. С груба четка от свинска четина той нарисува първо дървото, върху което се бе облегнал спящият Адам. Огледа критично работата си и накрая замислено захапа върха на четката.

След това дойде ред и на самия Адам. Майсторът посегна към една по-фина четка с косми от катерича козина. С плавни и бързи движения той нанесе боите и на приятелите им се стори, че талантливият художник сякаш вдъхна живот на Адам. Той поработи около час, без да си позволи и най-малка почивка.

След това внезапно сложи четката настрана и отстъпи крачка назад, за да разгледа творбата си. Очите му неспокойно оглеждаха фреската.

— Не знам, не знам… — колебливо изрече той.

— Невероятно е! — извика Юлиан.

Майсторът обаче съвсем не бе толкова сигурен.

— Какво ще кажеш, Лоренцо?

Зидарят се изправи до него.

— Наистина е невероятно!

На лицето на Микеланджело внезапно се появи дълбока бръчка.

— Не, не е! Утре всички те ще ми се смеят и ще ме подиграват. Папата, Браманте, Рафаело… всички!

И преди някой да успее да направи каквото и да било, той грабна четката и замахна с нея към фигурата на Адам.

— Майсторе, какво направихте? — ужасено извика Юлиан.

— Не е достатъчно добре, безобразно е! — изкрещя Микеланджело. След това се обърна към приятелите. В очите му се бяха появили сълзи. — Ще започнем всичко отначало. Хайде, хайде! Лоренцо, забъркай нова мазилка!

Приятелите безпомощно гледаха унищожената фреска.

— Стига сте зяпали! Поразмърдайте се! — разпореди им майсторът.

Докато бъркаха новата мазилка, Юлиан каза тихо на останалите:

— Да се надяваме, че сцената с Ева все пак ще бъде завършена. В противен случай провалът ще е наистина ужасен…