Фабиан Ленк
Смъртоносното багрило (11)

Фалшивата следа

Когато на следващата сутрин се събудиха от песните на рибарите, Леон първо се протегна. Всички кости го боляха. Простото легло в стаичката на Микеланджело бе далеч от лукса, но бе сто пъти по-меко от малката полянка, където пренощуваха.

— Добро утро, поспаланко! — поздрави го Ким.

Леон се прозя, а след това каза:

— А сега кой ще ми поднесе закуската?

— Има да чакаш! — отвърна Юлиан и въздъхна.

— Но аз съм гладен — нацупи се Леон и се изправи.

— Ами да се понасяме към Сикстинската капела — предложи Юлиан. — Вероятно ще успеем да убедим Микеланджело, че сме невинни.

И тримата приятели се втурнаха към капелата. Но колкото повече се приближаваха, толкова по-неуверени ставаха стъпките им. Не след дълго стигнаха до църквата. Вратата й бе наполовина отворена. Дали да влязат?

В този момент се разнесе вик:

— Аюдо^[1]!

Приятелите уплашено се спогледаха. След това се втурнаха в храма.

— Помощ! — отново се разнесе гласът.

— Това е Лоренцо! — разпозна гласа му Леон. — Той е на скелето.

Тримата се втурнаха нагоре по стълбите, колкото можеха по-бързо. Кия остана долу и ги гледаше с широко отворени очи.

Леон пръв стигна до скелето. Лоренцо и двамата помощници се бяха привели над някаква фигура, лежаща по гръб непосредствено под една от фреските.

— О, боже, това е майсторът! — изплъзна се от устата на Леон.

В този момент Лоренцо вдигна глава.

— Да, той падна… аз… аз не разбрах… как стана това — запелтечи той.

— Трябва ни лекар! — извика Леон.

— Аз ще изтичам да доведа някой лекар, знам къде да го намеря! — извика Лоренцо и се втурна към стълбата.

Приятелите приседнаха до изгубилия съзнание Микеланджело. Юлиан се опитваше да напипа пулса му, а Леон се взря в лицето му. Кожата на Микеланджело бе пепелява, той дишаше на пресекулки. Устните му бяха здраво стиснати, а очите — затворени. Върху челото му имаше капчици пот, а в ъгълчетата на устните — кафяви следи от боя.

— Какво става тук? — промърмори Леон.

— Да се надяваме, че лекарят няма да се бави — рече загрижено Юлиан. — Пулсът му е много ускорен.

В този момент погледът на Леон се спря върху дясната ръка на майстора. В нея имаше някаква четка.

Леон присви очи. Бе наблюдавал внимателно работата над фреските и ако не бъркаше, това бе четка от катеричи косми!

В този момент Микеланджело простена силно. Той отвори очи, лявата му ръка се протегна напред и сграбчи Леон в мъртва хватка.

Момчето извика и отстъпи назад. Внезапно майсторът отново отмаля и ръката му безсилно се отпусна на пода.

— Ще донеса вода! — извика Ким и се втурна към кофите и чувалите с вар. Намери това, което търсеше, потопи една кърпа във водата и я сложи върху горещото чело на Микеланджело.

Десет минути по-късно се появи Лоренцо, който водеше със себе си един лекар.

— Направете място! — разпъди лекарят приятелите и се зае с прегледа на художника.

— Странно! — промърмори той под нос. После погледна към Лоренцо. — Прилича ми на отравяне. Ял ли е нещо развалено? Развалена риба например?

— Не, доколкото знам… — отвърна Лоренцо и безпомощно сви рамене.

— Както и да е — отвърна лекарят. — Трябва да го заведете в болницата. Можем ли да го спуснем долу с помощта на скрипеца?

— Да, вероятно ще можем — бързо отвърна Лоренцо.

С общи усилия занесоха майстора до края на скелето и внимателно го спуснаха надолу, а лекарят заслиза по стълбата.

Оставиха Микеланджело върху мозайката на пода на капелата, а лекарят отново се зае с него. Междувременно в преддверието на църквата се бяха събрали зяпачи.

— Носилка, бързо! — извика лекарят към приятелите.

Децата се втурнаха да изпълнят заповедта му.

Леон все пак събра кураж да зададе на Лоренцо въпроса, който пареше на езика му:

— Лоренцо, четката, която лежеше до тялото на Микеланджело, не беше ли от катеричи косми?

Зидарят внезапно се удари по челото.

— Да, разбира се! Добре, че попита. Тази сутрин четката изневиделица се появи, просто не бе на мястото си…

— Как е възможно? — попита Леон, който изпита огромно облекчение. Сега поне бе станало ясно, че са невинни!

— Нямам представа. Може би майсторът просто я е забутал някъде — отвърна Лоренцо и се засмя. — Във всеки случай вие не сте крадци, това поне е сигурно.

Странно наистина, че четката отново се е появила, помисли си Леон. Той попипа лявото си ухо — както винаги, когато се замислеше.

Междувременно сложиха майстора върху носилката и го изнесоха от капелата.

Лоренцо се прекръсти и тихичко започна да се моли.

— Ще отида с тях и ще видя къде водят Микеланджело. А и ще изгоня любопитните — каза тихо той и се отправи към стълбата.

— Да се надяваме, че Микеланджело бързо ще се оправи — промърмори Ким, когато останаха сами.

— Да — отвърна Леон. — Не намирате ли за странно, че четката отново се е появила? Добре, че е станало ясно, че сме невинни, но не се радвам, че се случи при такива обстоятелства. Мисля си дали някой не я е взел, а след това я е върнал обратно.

— Защо му е трябвало да го прави? — подхвърли Ким.

— Добър въпрос — въздъхна Леон.

Той направи няколко крачки и вдигна четката. След това внимателно заразглежда фините катеричи косми.

— Печена сиена — промълви той и погледна нагоре към започнатата фреска, на която бе изобразено сътворението на Адам. На нея можеха да се видят кафяви тонове. След това отново погледна към четката. По върха й също бе полепнала кафява боя.

— Микеланджело е рисувал с печена сиена и без да иска, е изцапал върха на четката — разсъждаваше той. — А след това, както обикновено, е започнал да гризе четката. Затова около ъгълчетата на устните му имаше кафява боя…

— Да не би да искаш да кажеш, че… — започна Ким.

Леон щракна с пръсти.

— Да, именно! Печената сиена вероятно е отровна. Спомнете си думите на Франческа. Може би Микеланджело неволно се е отровил.

Юлиан поклати глава.

— Не го вярвам. Майсторът знае кои бои са отровни и кои — не. Не би могъл да е толкова непредпазлив и да гризе четка, изцапана с отровна боя.

— Може би е било просто злополука — настоя Леон.

— Първо трябва да разберем дали печената сиена е отровна — подхвърли Ким. — Франческа ще ни помогне да си отговорим на този въпрос. Да отидем да я попитаме. Най-добре ще е, ако вземем четката.

И тримата се втурнаха надолу по стълбата. Кия ги чакаше с нетърпение.

— Можеш ли да намериш пътя до дома на Франческа? — попита я Леон.

Кия погледна момчето с чудно хубавите си, смарагдовозелени очи. След това измяука и се плъзна през вратата навън, където я посрещна горещото римско слънце.

Четвърт час по-късно, след като повървяха из малките улички, те стигнаха до къщата на Франческа.

Младата жена ги пусна да влязат. Тя с ужас научи за отравянето на Микеланджело. След това разгледа четката.

— Няма съмнение, че това е печена сиена — каза тя, след като изчегърта малко боя от четката. — Само че тази боя изобщо не е отровна. Няма как майсторът да се е отровил с нея.

Няколко минути по-късно приятелите отново стояха на уличката пред къщата.

— Ами сега? — попита Леон.

— Да се връщаме в капелата. Трябва да разберем къде са закарали Микеланджело. Може да го посетим и да разберем как се чувства — предложи Юлиан.

— Един момент — обади се Ким. — Ако печената сиена не е отровна, с какво тогава се е отровил художникът… Леон, мога ли да те помоля да ми подадеш четката?

Момчето сви рамене и й подаде четката.

Сега Ким на свой ред се взря в четката от катеричи косми. Внезапно дъхът й спря. Бе открила нещо, което им бе убягнало предишния път!