Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Marijaia (2013)
Разпознаване и корекция
asayva (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джулия Куин. Дяволче

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-13-6

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Дънфорд усети странно разочарование, когато на следващия ден Хенри слезе за закуска, облечена с обичайните си риза и бричове. Тя забеляза изражението му, усмихна се дръзко и каза:

— Нали не очакваш да изцапам единствената си хубава рокля? Не планирахме ли да обиколим границите на имението днес?

— Права си, разбира се. Очаквах го с нетърпение цяла седмица.

Тя седна и си сервира малко яйца от подноса в средата на масата.

— Типична черта на мъжете — да желаят да знаят какво точно притежават — каза тя надменно.

Той се наведе напред с блеснали очи.

— Аз съм кралят на моето кралство и не забравяй това, дяволче.

Тя избухна в смях.

— Казвам ти, Дънфорд от теб ще излезе превъзходен средновековен лорд. Мисля, че някъде в теб е скрита някоя тиранична жилка.

— И е толкова забавно, когато изплува на повърхността.

— Може би за теб — отвърна му тя, все още усмихвайки се.

Той също се усмихна, напълно в неведение как точно й влияе това му изражение. Хенри усети как стомахът й прави подскоци и бързо преглътна хапката си, надявайки се, че това ще го успокои.

— Побързай, Хен — каза той нетърпеливо. — Искам да започнем рано.

Мисис Симпсън издаде силно сумтене при този коментар, тъй като, все пак, вече бе десет и половина.

— Тъкмо седнах — възнегодува Хенри. — Сигурно ще припадна в краката ти този следобед, ако не се подкрепя подобаващо.

Дънфорд изсумтя.

— Намирам образа на това как припадаш доста труден за възприемане. — Той потропа с пръсти по масата, след това по крака си, подсвирвайки си весела мелодийка, плесна ръка по бедрото си, отново потропа с пръсти по масата…

— О, престани! — Хенри хвърли салфетката си по него. — Понякога си просто едно голямо бебе. — Тя се изправи. — Дай ми минутка да облека палтото си. Навън е малко хладно.

Той се изправи.

— О, какво блаженство е да те имам на разположение.

Погледът, който му хвърли, сякаш го предизвикваше да повтори последното.

— Усмихни се, Хенри! Не мога да понеса, когато си намръщена. — Той наклони глава и се опита да изглежда по момчешки разкаян. — Кажи, че ми прощаваш! Моля те! Моля те! Моооооля те!

— О, за Бога, престани! — Разсмя се тя. — Трябва да знаеш, че въобще не съм ти се сърдила.

— Знам. — Той хвана ръката й и започна да я дърпа към вратата.

— Но е толкова забавно да те провокира човек. Хайде да вървим, имаме доста голяма територия да покрием днес.

— Защо изведнъж се почувствах сякаш съм се присъединила към армията?

Дънфорд подскочи леко, за да не настъпи Руфъс.

— Някога бях войник.

— Така ли? — Изненадано го погледна тя.

— Ммм-хмм. На полуострова.

— Беше ли ужасно?

— Много. — Той отвори вратата и те излязоха навън под хладните слънчеви лъчи. — Не вярвай на историите, които чуеш за възхвала на войната. Повечето е ужасно.

Тя сви рамене.

— Така си мислех и аз.

— Много, много по-хубаво е да бъдеш тук в Корнуол, както казваш ти, на края на света, в компанията на най-очарователната млада дама, която съм имал честта да срещна.

Хенри се изчерви и се обърна настрани, без да може да скрие смущението си. Той не можеше наистина да го мисли. Ох, тя не мислеше, че лъже — Дънфорд не бе от този тип. Просто казваше по своя собствен начин, че са приятели, че тя е първата жена, с която е станал толкова близък. Но като се замисли, го бе чувала да споменава две омъжени дами, с които бе в приятелски взаимоотношения, така че не можеше да е това.

И все пак, не бе възможно той да изпитва нежни чувства към нея. Както бе казвала и преди, тя не бе от типа жени, които мъжете желаеха, поне не и ако имаха цял Лондон, от който да избират. С въздишка тя отблъсна мисълта от съзнанието си и реши просто да се наслаждава на деня.

— Винаги съм смятала, че едно Корнуолско имение трябва да има скали и разбиващи се в тях вълни и неща от този род — каза Дънфорд.

— Повечето от тях наистина ги имат. Ние обаче се намираме по средата на графството. — Хенри ритна едно камъче по пътя си напред, след това го ритна отново щом пак стигна до него. — Въпреки това не е нужно да стигнеш много далеч, за да видиш океана.

— Предполагам, че е така. Трябва да си направим един излет натам скоро.

Хенри бе толкова въодушевена от тази перспектива, че започна да се изчервява. За да скрие реакцията си, тя съсредоточи погледа си надолу и продължи да рита камъчето.

Те вървяха покрай границата на имението.

— Наложи се да заградим тази страна — обясни Хенри, докато минаваха покрай една каменна стена. — Тя не е наша всъщност, а на скуайър Стинсън. Преди няколко години той си втълпи, че навлизаме в земите му и изгради тази стена, за да ни спре.

— А вие правихте ли го?

— Да навлизаме в територията му ли? Разбира се, че не. Разположено е доста по-долу от Станидж Парк. Стената, обаче, има една прекрасна полза.

— Да държи настрана противния скуайър Стинсън?

Тя вдигна глава.

— Това със сигурност е едно от предимствата, но аз си мислех за това. — Тя се качи върху стената. — Много е забавно да вървиш по нея.

— Виждам. — Той скочи зад нея и двамата тръгнаха към северната граница. — До къде се простира стената?

— О, не много далеч. Около една миля или там някъде. До края на собствеността на скуайър Стинсън.

За своя изненада, Дънфорд се усети, че наблюдава нейния край — извитият й край, ако трябва да бъдем по-конкретни. За негова още по-голяма изненада откри, че се наслаждава извънредно много на гледката. Бричовете й бяха широки, но всеки път щом направеше крачка, те се прилепяха към тялото й, очертавайки формите й.

Той поклати глава смаяно. Какво, по дяволите, не му бе наред? Хенри не бе от типа жени, които си губеха времето и последното нещо, което той искаше да направи, бе да развали крехкото им приятелство с някакъв романс.

— Нещо не е наред ли? — попита Хенри. — Ужасно си мълчалив.

— Просто се наслаждавам на гледката. — Той прехапа устната си.

— Прекрасна е, нали? Мога да я съзерцавам цял ден.

— Аз също. — Ако не трябваше да пази равновесие върху каменната стена, щеше да се изрита сам.

Вървяха по стената почти десет минути, когато Хенри внезапно спря и се завъртя.

Това е любимата ми част.

— Кое?

— Това дърво. — Тя посочи едно огромно дърво, което растеше от техния край, но корените му преминаваха през стената. — Отстъпи назад — каза тя с тих глас. Пристъпи към дървото, спря се и се обърна. — По-надалеч.

Дънфорд бе любопитен, но направи още една крачка назад.

Тя внимателно приближи дървото, бавно протегна ръка, сякаш се страхуваше, че то може да я ухапе.

— Хенри, — извика Дънфорд. — Какво…

Тя дръпна ръката си обратно.

— Тихо! — На лицето й отново бе изписано пълно съсредоточаване и тя протегна ръката си към дупката в дървото.

Внезапно Дънфорд дочу тихо жужене, почти като… Пчели.

В пълен ужас, Дънфорд наблюдаваше как тя вкарва ръката си в жужащия кошер. Кръвта бушуваше в главата му; сърцето бумтеше в ушите му. Проклетото момиче щеше да си изпроси да бъде ужилено безброй пъти и нямаше нищо, което той да може да направи по въпроса, защото всеки опит да я спре щеше само да разгневи насекомите.

— Хенри — каза той с тих, но заповеднически глас. — Веднага ела тук.

Тя използва свободната си ръка да му махне, да стои на страна.

— Правила съм го и преди.

— Хенри — повтори Дънфорд. Можеше да усети как по челото му избиват ситни капчици пот. Всеки момент пчелите щяха да осъзнаят, че някой е нахлул в пространството им. Щяха да започнат да жилят — и жилят, и жилят. Той можеше да опита да я издърпа назад, но какво щеше да стане, ако тя събори кошера. Лицето му пребледня. — Хенри!

Тя бавно издърпа ръката си, в дланта си държеше голямо парче медена пита.

— Идвам, идвам. — Тя отново се върна при него, усмихвайки се, докато се придвижваше по стената.

Парализиращият страх, който бе обхванал Дънфорд, се изпари щом тя бе на безопасно разстояние от кошера, но бързо бе заменен от чист примитивен гняв. Гняв, че го бе направила пред него. Той скочи от стената, сваляйки я заедно с него. Лепкавото парче медена пита падна на земята.

— Никога, никога повече не прави това! Чу ли ме? — Той я раздруса яростно, а пръстите му се забиваха в кожата й.

— Казах ти, правила съм го и преди. Изобщо не бях в опасност…

— Хенри, виждал съм възрастни мъже да умират от ухапване от пчела. — Гласът му звучеше накъсано.

Тя преглътна.

— Чувала съм за това. Мисля, че само определен брой хора реагират по този начин на ужилването, аз със сигурност не съм от тях. Аз…

— Обещай ми, че няма да го правиш отново. — Разтърси я по-силно той. — Дай ми думата си.

— Ох! Дънфорд, моля те — отвърна тя. — Нараняваш ме.

Той отпусна леко хватката си, но гласът му остана настойчив.

— Дай ми дума.

Тя се вгледа в лицето му, опитвайки се да намери смисъл във всичко това. Отстрани на гърлото му един мускул потрепваше неравномерно.

Той беше бесен, много повече от онзи път, когато бяха спорили за свинарника. А тя имаше лошото предчувствие, че той се бори да удържи още по-силен гняв. Тя се опита да каже нещо, но думите й прозвучаха като шепот.

— Веднъж ми каза, че когато се ядосаш наистина ще разбера.

— Дай ми думата си!

— Сега си ядосан.

— Дай ми думата си, Хенри!

— Ако това означава, толкова много за теб…

— Дай ми думата си!

— Аз… аз обещавам — каза тя, а сивите й очи бяха огромни, заради смущението й. — Заклевам се да не ходя повече при кошера.

Отне известно време, но в края на краищата дишането му се върна към нормалното темпо и той можа да отпусне хватката си от раменете й.

— Дънфорд?

Той не знаеше защо го направи. Господ знаеше, че нямаше подобно намерение, дори не бе мислил да го направи докато тя не изрече името му с този тих, разтреперан глас и нещо вътре в него се скърши. Той я дръпна към себе си, шепнейки името й отново и отново в косите й.

— О, Господи, Хенри — каза той дрезгаво. — Никога повече не ме плаши така, разбираш ли?

Тя не разбираше нищо друго, освен че той я държеше толкова близко. Това бе нещо, за което не бе смеела дори да сънува. Кимна върху гърдите му — щом трябва, стига само да продължи да я държи по този начин. Силата на ръцете му бе невероятна, уханието му опияняващо, а самото усещането, че в този момент тя може би бе обичана, бе достатъчно да й помогне да преживее остатъка от дните си.

Дънфорд се бореше да разбере, защо бе реагирал толкова бурно. Умът му се опита да спори, че тя не е била в истинска опасност, че явно знаеше какво прави. Но останалата част от него — сърцето, душата, тялото му — викаха съвсем друго нещо. Той бе обзет от внезапен страх, по-лош от всичко, което бе изпитвал някога на бойните полета на полуострова. И тогава внезапно осъзна, че я държи — че я държи много по-близо отколкото бе прилично. И проклетата работа бе там, че не искаше да я пусне.

Той я желаеше.

Това бе достатъчно смразяваща мисъл, за да го накара да я пусне внезапно. Хенри заслужаваше повече от един флирт и той се надяваше, бе достатъчно мъж, за да удържи желанието си под контрол. Това не бе първият път, когато е желал някоя благовъзпитана млада дама и вероятно нямаше да е последният. Разликата между него и мерзавците от висшето общество, обаче бе, че той не възприемаше младите девици като спорт. И не мислеше да започне с Хенри.

— Не го прави повече — рязко каза, без да знае дали заповедта бе предназначена за него или нея.

— Аз… аз няма. Обещах ти.

Той кимна отсечено.

— Нека да тръгваме.

Хенри погледна надолу към забравената медена пита.

— Искаш ли… Няма значение. — Тя се съмняваше, че той щеше да желае да опита меда сега. Погледна към пръстите си, които все още бяха лепкави. Нямаше какво друго да направи, освен да ги оближе, за да ги изчисти, предположи тя.

Докато пътуваха към западната граница на Станидж Парк, тишината бе непреодолима. Хенри мислеше за хилядите неща, които искаше да му посочи, но в крайна сметка й липсваше кураж да си отвори устата. Тя не харесваше това ново напрежение. През последните няколко дни се бе чувствала толкова удобно с него. Можеше да каже всичко и той нямаше да се разсмее, освен, разбира се, ако това не е била целта й. Можеше да бъде себе си.

Можеше да бъде себе си и той все още щеше да я харесва.

Но сега изглеждаше като непознат, мрачен и недостъпен, и тя се чувстваше неловко и с вързан език, точно като всички онези пъти, когато отиваше в Труро — освен последния път, когато той й бе купил жълтата рокля.

Погледна крадешком. Той бе толкова мил. Трябваше да го е грижа за нея, поне малко. Нямаше да се разстрои толкова заради пчелния кошер, ако не бе така.

Те стигнаха до северния край на източната граница и Хенри най-накрая наруши тишината.

— Оттук продължаваме на запад — каза тя и посочи един голям дъб.

— Предполагам, че и на това дърво има кошер — каза той, надявайки се, че е успял да вложи закачлива нотка в гласа си.

Той се обърна. Хенри тъкмо облизваше пръстите си. В гърдите му се зароди желание, което бързо се разпространи по останалите части на тялото му.

— Какво? А, не. Там няма кошер. — Тя му се усмихна несигурно, молейки се приятелството им да се е върнало в нормалния си ритъм.

Или пък, ако не, той да я прегърне отново, защото тя никога не се бе чувствала толкова защитена и затоплена както, когато бе в обятията му.

Те се обърнаха наляво и започнаха да вървят покрай северната граница.

— Този хребет бележи края на имота — обясни Хенри. — Той се простира по цялата му дължина. Северната граница е доста къса, в действителност мисля, че е по-малка от половин миля.

Дънфорд огледа земята — неговата земя, помисли си гордо той. Тя бе красива, хълмиста и зелена.

— Къде живеят арендаторите?

— От другата страна на къщата. Всички са на югозападната страна. Ще видиш домовете им пред нас щом стигнем до края на разходката си.

— Тогава какво е това? — Той посочи към една малка колиба със сламен покрив пред тях.

— О, тя е изоставена. Откакто аз живея тук е така.

— Да разгледаме ли? — Той й се усмихна и Хенри почти можеше да се убеди, че сцената край дървото не се бе случила.

— Съгласна съм — ведро каза тя. — Никога не съм влизала вътре.

— Трудно ми е да повярвам, че има сантиметър от Станидж Парк, който не си изследвала, проучила, оценила и поправила.

Тя се усмихна стеснително.

— Никога не съм влизала вътре като дете, защото Симпи ми каза, че е обитавана от духове.

— И ти й повярва?

— Бях много малка. А след това… не знам. Трудно е да се откажеш от навиците си, предполагам. Никога не е имало причина да влизам вътре.

— Искаш да кажеш, че все още те е страх — попита той с блеснали очи.

— Разбира се, че не. Казах, че ще вляза, нали?

— Водете тогава, милейди.

— Ще го направя! — Тя измарширува през поляната и спря щом стигна до вратата на колибата.

— Няма ли да влезеш вътре?

— А ти? — изстреля в отговор тя.

— Мислех, че ти водиш.

— Може би теб те е страх — предизвика го тя.

— Ужасен съм — отвърна той, усмихвайки се накриво по такъв начин, че тя не можеше да повярва, че е сериозен.

Хенри се обърна да го погледне, сложила ръце на кръста си.

— Всички ние трябва да се научим да се изправяме пред страховете си.

— Отлично — тихо каза той. — Отвори вратата, Хенри.

Тя пое дълбоко въздух, чудейки се защо това бе толкова трудно. Предположи, че детските страхове остават у човек дълго дори след като порасне. Най-накрая бутна вратата, за да се отвори и погледна вътре.

— О, виж! — извика учудено тя. — Някой трябва наистина много да е обичал тази колиба.

Дънфорд я последва и се огледа наоколо. Вътрешността бе плесенясала, завещание от дългите години на безстопанственост, но колибата все още успяваше да излъчва домашен уют. На леглото имаше завивка с ярки цветове, поизбелели малко с времето, но все още весели. По лавиците имаше предмети със сантиментална стойност, а по стените закачени рисунки, които можеха да бъдат нарисувани само от едно дете.

— Чудя се, какво ли се е случило с тях — прошепна Хенри. — Тук явно е живяло някое семейство.

— Вероятно някоя болест — предположи Дънфорд. — Не е необичайно една болест да покоси цяло село, да не говорим за едно семейство.

Хенри коленичи до един дървен сандък, стоящ пред леглото.

— Чудя се какво ли има тук? — Тя повдигна капака.

— Какво намери?

— Бебешки дрешки. — Тя взе една мъничка дрешка и очите й се изпълниха с необясними сълзи. — Пълно е с бебешки дрешки. Нищо друго.

Дънфорд застана на четири крака до нея и надникна под леглото.

— Отдолу има и люлка.

Хенри почувства как я наляга смазваща меланхолия.

— Бебето им сигурно е починало — прошепна тя. — Толкова е тъжно.

— Стига, Хен — каза Дънфорд, очевидно разчувстван от скръбта й. — Това се е случило преди много години.

— Знам. — Тя се опита да се усмихне на глупостта си, но не се получи. — Просто… ами, аз знам какво е да изгубиш родителите си. Да изгубиш дете трябва да е много по-тежко.

Той се изправи, взе ръката й и я заведе до леглото.

— Седни.

Тя приседна на края на леглото, а след това, тъй като не й бе удобно, се настани отгоре му и облегна гърба си на възглавниците, поставени до таблата на леглото. Тя избърса една сълза от ъгълчето на окото си.

— Сигурно мислиш, че съм голяма глупачка.

Това, което Дънфорд си мислеше бе, че тя е много, много специална. Той бе виждал енергичната й, ефикасна страна, бе виждал и забавната й, закачлива страна. Но не бе предполагал, че тя има и такава чувствителна страна. Бе дълбоко скрита в нея под слоеве от мъжки дрехи и наперено отношение, но въпреки това бе там. И в това имаше нещо изключително женствено. Той бе виждал проблясъка от тази й страна в онзи ден в магазина за рокли, когато тя се бе взирала в жълтата рокля с такъв дълбок нескрит копнеж. Но сега… Това почти го трогна до сълзи.

Той седна на края на леглото и докосна бузата й с ръка.

— Някой ден от теб ще стане превъзходна майка.

Тя му се усмихна с благодарност.

— Толкова си мил, Дънфорд, но аз вероятно никога няма да имам деца.

— Защо не?

Тя се изкикоти дори през сълзи.

— О, Дънфорд, за да имаш деца, първо трябва да имаш съпруг, а кой ще пожелае мен?

При всяка друга жена той щеше да си помисли, че това заявление бе очевидно търсене на комплимент, но той знаеше, че Хенри не притежава и грам преструвка в себе си. Можеше да види в ясните й сиви очи, че тя наистина не вярва, че някой мъж някога ще пожелае да се ожени за нея. Искаше му се да изтрие безропотната болка, изписана на лицето й. Да я раздруса и да й каже, че се държи глупаво, съвсем глупаво. Но повече от всичко искаше да я накара да се почувства по-добре.

И той си каза, че това е единствената причина, поради която се наведе над нея, а лицето му се приближи до нейното.

— Не бъди глупава, Хенри — прошепна Дънфорд. — Един мъж би трябвало да е истински глупак, за да не те иска.

Тя се вгледа в него, без да мигне. Езикът й се показа, за да овлажни устните й, които изведнъж бяха станали сухи. Незапозната със силното напрежение, което я заобикаляше в момента, тя се опита да се обърне към лекомислието, но гласът й прозвуча дрезгаво и тъжно.

— Тогава в Корнуол има страшно много глупаци, защото никой не ме е погледнал втори път.

Той се приближи още повече.

— Провинциални идиоти.

Устните й се отвориха от изненада.

Дънфорд изгуби способността си да разсъждава, изгуби представата си за това какво е правилно, добро и порядъчно. Той знаеше само какво е необходимо и изведнъж бе много необходимо да я целуне. Как никога досега не бе забелязал колко розова бе устата й? И дали някога преди бе виждал устни, които потрепваха толкова запленяващо? Дали тя щеше да има вкус на лимони като този едва доловим, подлудяващ го аромат, който изглежда го преследваше навсякъде?

Той не просто искаше да разбере. Това бе необходимо.

Дънфорд нежно докосна устните си до нейните, шокиран от бурния трепет, който премина през него дори при най-лекото докосване. Отдръпна се назад, достатъчно, за да види лицето й. Очите й бяха широко отворени, сивите им дълбини бяха пълни с учудване и желание.

Устните й сякаш оформиха въпрос, но той виждаше, че тя няма идея как да го изрази с думи.

— О, Господи, Хенри — прошепна той. — Кой би предположил?

Щом устата му се сведе отново, Хенри се предаде на най-дивото си желание и се протегна да докосне косата му. Тя бе невероятно мека и Хенри не можеше да понесе да я пусне дори, когато езикът му се показа, за да очертае контурите на устните й и всеки мускул в тялото й омекна от желание. Неговите устни се преместиха отстрани, поправяйки си път от брадичката към ухото й. Ръката й все още не отпускаше хватката си от косата му.

— Толкова е мека — каза тя, а учудването правеше гласа й дрезгав. — Почти колкото козината на Руфъс.

Дълбок кикот се отрони от гърдите на Дънфорд.

— О, Хенри — разсмя се той. — Това със сигурност е първият път, в който съм сравняван със заек. Намираш ли ме незадоволителен?

Хенри внезапно стана срамежлива и само поклати глава.

— Да не би някой заек да ти отхапа езика? — пошегува се той.

Тя отново поклати глава.

— Не, ти го направи.

Дънфорд изстена и отново се наведе, за да улови устните й. Беше се сдържал при последните им две целувки, осъзна той, вземайки под внимание невинността й. Но сега откри, че сдържаността му бе изчезнала и плъзна езика си в топлата гостоприемност на устата й, изучавайки я интимно. Господи, тя бе сладка и той желаеше… желаеше всеки сантиметър от нея. Пое си накъсано дъх и пъхна ръка под палтото й, за да обхване гърдите й. Те бяха доста по-пълни, отколкото бе очаквал и толкова женствени.

Беше греховно колко тънка бе материята на ризата й. Можеше да усети топлината й, да усети препускащия й пулс, да усети как зърната й се втвърдиха под докосването му. Той изстена отново. Беше изгубен.

Хенри ахна при тази нова интимност. Никой мъж не я бе докосвал там. Дори тя не бе докосвала гърдите си, освен когато се къпеше. Чувството бе… хубаво, но в същото време нередно и в нея започна да се надига паника.

— Не! — извика тя, отдръпвайки се от него. — Не мога.

Дънфорд изстена името й, гласът му бе болезнено дрезгав.

Хенри само поклати глава докато се изправяше на крака, без да може да каже нищо друго. Думите просто не можеха да преминат през задушаващото чувство, свило гърлото й. Тя не можеше да направи това, просто не можеше, дори и когато част от нея желаеше толкова отчаяно той отново да докосне устните си до нейните. Можеше да оправдае целувките. Те я караха да се чувства толкова топла, трепереща и толкова обичана, че тя просто не можеше да се убеди, че те са толкова греховни и че тя не бе паднала жена, а той наистина държеше на нея…

Хенри го погледна крадешком. Той бе станал от леглото и проклинаше ожесточено под нос. Тя не можеше да разбере защо я желаеше. Никой мъж не я бе желал до сега и със сигурност никой никога, дори за миг, не бе стигал близо до това да я люби. Тя отново погледна към него. Лицето му бе изпито.

— Дънфорд? — прозвуча колебливо гласът й.

— Няма да се повтори отново — грубо каза той. Сърцето на Хенри потъна и тя изведнъж осъзна, че желаеше това да се случи отново, само че… само че желаеше той да я обича и това, предположи тя, бе причината да се отдръпне от него.

— Всичко… всичко е наред — тихо каза тя, чудейки се, защо, за Бога, се опитва да го успокои.

— Не, не е — сопна се той, възнамерявайки да каже, че тя заслужава нещо по-добро, но бе изпълнен с толкова самосъжаление, че не можеше да понася звука на собствения си глас.

Хенри чу само грубостта в гласа му и преглътна конвулсивно. Значи той в крайна сметка не я желаеше. Или поне не искаше да я желае. Тя бе особнячка, чудак, изрод — една мъжкарана, откровена, непривлекателна особнячка. Нищо чудно, че бе толкова ужасен от постъпката си. Ако някъде близо до Станидж Парк имаше друга свободна жена, той със сигурност не би обърнал внимание на Хенри. Не, помисли си тя, това не бе истина. Те все пак щяха да бъдат приятели, Дънфорд не бе лъгал за това. Но със сигурност не би я целунал.

Хенри се зачуди дали ще успее да сдържи сълзите си, докато се приберат обратно в къщи.