Джулия Куин
Дяволче (6)

Глава пета

Два часа по-късно той бе готов да я убие. Дори освирепялото му съзнание обаче признаваше, че това убийство не е осъществим вариант, така че се задоволи с разработването на различни планове, с които да я накара да страда.

Изтезанията вероятно бяха твърде банални, реши той, пък и нямаше куража да ги използва срещу жена. Въпреки че… Дънфорд погледна към субекта в торбести бричове. Тя изглежда се усмихваше, докато влачеше камъните. Хенри не беше обикновена жена.

Поклати глава. Имаше и други начини да я накара да страда. Змия в леглото й, може би? Не, проклетата жена сигурно обича змии. Паяк? Не мразеха ли всички паяци?

Облегна се на лопатата си, като бе напълно наясно, че се държи детински, но въобще не му пукаше.

Бе опитал всичко, за да се измъкне от тази отвратителна работа и не само защото беше тежка, а миризмата… е, миризмата бе отвратителна, нямаше съмнение в това. Но най-вече, защото не искаше тя да си мисли, че го е надхитрила.

А ужасната малка девойка го бе надхитрила. Беше накарала господаря на царството (макар и доста нов) да рине кал, тор и самия Бог вероятно не искаше да знае още какво. И бе хванат на тясно, защото ако искаше да се измъкне от това, означаваше да признае, че е разглезено лондонско конте.

Той бе посочил, че цялата купчина кал ще й пречи, докато строи стената. Тя просто го бе инструктирала да я събира в средата.

— Може да я изравниш по-късно — бе казала Хенри.

— Но може да си изцапаш обувките.

Тя се бе засмяла.

— О, свикнала съм. — Тонът й предполагаше, че е много по-издръжлива от него.

Той скръцна със зъби и плесна още кал върху купчината. Вонята бе над поносимото.

— Мисля, че каза, че прасетата са чисти.

— По-чисти, отколкото хора си мислят по принцип, но не чак толкова чисти, колкото теб и мен. — Тя погледна към мръсните му ботуши и в сивите й очи затанцува развеселено пламъче. — Е, обикновено.

Дънфорд промърмори нещо доста неприятно, преди да отвърне:

— Мислех, че не обичат… знаеш.

— Не обичат.

— Тогава? — попита той, като заби лопатата си в земята и сложи другата си ръка на бедрото.

Хенри се приближи и подуши въздуха над купчината, която той правеше.

— О, Боже. Е, предполагам, че се е смесило случайно. Всъщност често се случва. Толкова съжалявам. — Тя му се усмихна и се върна на работа.

Той изръмжа дискретно, най-вече за да се почувства по-добре и се отправи към купчината кал. Мислеше си, че може да контролира раздразнителността си. Всъщност се смяташе за добродушен и спокоен човек.

Но когато чу един от мъжете да й казва: „Работата върви много по-бързо сега, когато помагаш, Хенри“, едва се стърпя да не я удуши. Не знаеше защо тя миришеше така в деня, когато пристигна, но сега стана ясно, че не е задето е била потънала до колене в мръсотия, докато е помагала за строежа на свинарника.

Червена пелена от ярост го заслепи, докато се чудеше с какви ли други отвратителни задачи е планирала да се заеме, само за да го убеди, че те са ежедневни задължения на господаря на имението.

Той стисна зъби, докато забиваше лопатата във вонящата каша, загреба малко и я понесе към центъра на свинарника. По пътя, обаче, наклони лопатата върху обувките на Хенри. Жалко.

Тя се обърна. Дънфорд чакаше да избухне и да каже: „Направи го нарочно!“, но Хенри замълча и остана неподвижна с изключение на лекото присвиване на очите. Тогава, с едно движение на глезена й, калта опръска панталоните му.

Хенри се подсмихна, докато чакаше той да каже: „Направи го нарочно!“, но Дънфорд също замълча. После й се усмихна и тя разбра, че е в беда. Преди да успее да реагира, той вдигна крака си и избърса подметката си в бричовете й, оставяйки кален отпечатък върху предната част на бедрото й.

Той наклони глава, очаквайки тя да отвърне на удара.

Хенри за кратко обмисли варианта да вземе малко от калта и да я размаже по лицето му, но реши, че той има прекалено много време, за да реагира, а и освен това тя не носеше ръкавици. Хвърли бърз поглед наляво, за да го обърка, после го ритна по крака.

Дънфорд нададе рев от болка.

— Достатъчно!

— Ти започна!

— Ти започна още преди да съм пристигнал, интригантска, непокорна…

Тя чакаше, да я нарече кучка, но той не можа да го направи. Вместо това я сграбчи през кръста, метна я на рамо и се отдалечи с нея.

— Не можеш да правиш това! — изкрещя тя, като удряше гърба му с изненадващо силни юмруци.

— Томи! Хари! Някой! Не му позволявайте да прави това!

Но мъжете, които работеха на стената не помръднаха. С отворена уста, те втренчено наблюдаваха невероятната гледка как мис Хенриета Барет, която от години не бе позволявала някой да я надвие, насилствено е изнесена от свинарника.

— Може би трябва да й помогнем — каза Хари.

Томи поклати глава, докато гледаше как извитото й тяло се скрива зад склона.

— Не знам. Той е новият барон, нали знаеш. Ако иска да отнесе Хенри, има право да го направи, предполагам.

Хенри явно не бе съгласна, защото все още крещеше:

— Нямаш право да правиш това!

Дънфорд най-сетне я стовари до малък навес, където държаха селскостопанските инструменти. За щастие наоколо не се виждаше никой.

— Нима? — тонът му бе абсолютно заповеднически.

— Знаеш ли колко много време ми трябваше, за да спечеля уважението на хората тук? Знаеш ли? Ще ти кажа, много дълго. Дяволски много време. И ти съсипа всичко. Съсипа го!

— Съмнявам се цялото домакинство на Станидж Парк да реши, че не заслужаваш уважение, заради моите действия — изсъска той, — макар сама да си създаваш проблеми.

— Какво искаш да кажеш с това „сама“? Ти си този, който изсипа калта на крака ми, в случай че не помниш.

— Ти си тази, която ме накара да рина тия лайна по начало! — Хрумна му, че това е първият път, в който говори толкова грубо на жена. Беше изумително, колко можеше да го ядоса тя.

— Ако не си в състояние да се справиш със задачата да ръководиш ферма, може да си заминеш в Лондон. Ние ще оцелеем и без теб.

— Ето за това става въпрос, нали? Малката Хенри е ужасена, че ще й взема играчката и се опитва да се отърве от мен. Е, нека ти кажа нещо, нужно е много повече от едно двадесетгодишно момиче, за да ме изплаши.

— Не се отнасяй снизходително към мен — предупреди го тя.

— Или какво? Какво ще ми направиш? Какво би могла да ми направиш, че да ме нараниш?

За истински ужас на Хенри, долната й устна започна да трепери.

— Аз… аз…

Трябваше да измисли нещо, трябваше. Не можеше да го остави да спечели. Би могъл да я изгони от имота, но единственото по-лошо нещо, от това да няма дом, бе никога повече да не види Станидж Парк отново.

Накрая отчаяно извика:

— Мога да направя всичко! Познавам това място по-добре от теб! По-добре от всеки! Ти дори…

Бърз като светкавица, той я притисна към стената на навеса със забит в рамото й показалец. Хенри не можеше да диша — тя напълно бе забравила как, а смъртоносният му поглед превръщаше краката й в желе.

— Не — скара се той, — правиш грешката да ме ядосаш.

— Сега не си ли ядосан? — изграчи невярващо тя.

Дънфорд я пусна рязко и се усмихна, извивайки вежда, когато тя се плъзна надолу и падна на земята.

— Не, изобщо — каза той спокойно. — Просто исках да установим някои основни правила.

Устата на Хенри се отвори. Мъжът беше луд.

— На първо място, никакви подли малки планове как да се отървеш от мен.

Тя преглътна конвулсивно.

— И без лъжи!

Хенри отвори уста и си пое дъх.

— И… — Той спря и погледна към нея. — О, Исусе. Не плачи.

Тя проплака.

— Не, моля те, не плачи. — Той посегна към кърпичката си, но осъзна, че е изцапана с кал и я прибра обратно в джоба си. — Не плачи, Хенри.

— Аз никога не плача — изпъшка тя, едва успявайки да изрече думите между риданията си.

— Знам — каза той успокоително, навеждайки се до нея. — Знам.

— Не съм плакала от години.

Той й вярваше. Беше невъзможно да си я представи да плаче, но въпреки това тя го правеше пред него. Бе толкова способна, толкова хладнокръвна, не от типа момичета, които плачат. И фактът, че той я бе докарал до тук късаше сърцето му.

— Ето така — промърмори той, потупвайки неловко рамото й. — Спокойно. Всичко е наред.

Тя си пое дълбоко дъх, като се опитваше да спре риданията си, но без резултат.

Дънфорд се огледа трескаво, сякаш зелените хълмове щяха да му кажат как да я накара да спре да плаче.

— Не прави това. — Беше ужасно.

— Нямам къде да отида — проплака тя. — Нямам дом. Нямам си никой. Нямам семейство.

— Шшт. Всичко е наред.

— Аз просто искам да остана — изпъшка тя и подсмръкна. — Просто искам да остана. Толкова ли е лошо?

— Разбира се, че не, мила.

— Просто, това е моят дом. — Тя погледна към него, сивите й очи бяха станали сребърни от сълзите. — Или поне беше. Сега е твой и ти можеш да правиш каквото поискаш с него. И с мен. И… о, Боже, такава съм глупачка. Сигурно ме мразиш.

— Не те мразя — отговори той механично.

Това бе истината, разбира се. Тя го дразнеше и го изкарваше извън кожата му, но не я мразеше. Всъщност, Хенри някак бе успяла да спечели уважението му, нещо, което той никога не даваше, без да бъде заслужено. Методите й може и да бяха изкривени, но тя се бореше за единственото нещо, което наистина обичаше. Малко мъже можеха да претендират за такава чистота на целта.

Дънфорд отново я потупа по ръката, като се опитваше да я успокои. Какво бе казала за това, че той може да прави с нея каквото си иска? Със сигурност нямаше смисъл в тези думи. Предполагаше, че може да я накара да напусне Станидж Парк, ако поиска, но това не означаваше нищо. Макар да предполагаше, че това бе най-лошата съдба, която Хенри можеше да си представи; разбираемо беше, че е малко мелодраматична по този въпрос. И все пак, имаше нещо, което му се струваше странно.

Дънфорд си отбеляза на ум да обсъди този въпрос с нея по-късно, когато не е толкова объркана.

— Хайде, Хенри — каза той, като реши, че е време да даде почивка на страховете й. — Няма да те отпратя. Защо, за Бога, да го правя? И освен това, давал ли съм ти повод да мислиш, че намерението ми е такова?

Тя преглътна. Тъкмо бе решила, че трябва да предприеме офанзива в тази битка на волите. Погледна нагоре към него. Кафявите му очи изглеждаха загрижени.

Може би никога не е имало нужда от битка. Може би първо трябваше да изчака, за да прецени новия лорд Станидж, преди да вземе решение, че трябва да го върне в Лондон.

— Давал ли съм ти повод? — попита той меко.

Тя поклати глава.

— Помисли малко, Хенри. Бих бил истински глупак да те отпратя. Аз съм първият, който ще признае, че не разбирам нищо от земеделие. Или трябва да управлявам имота, или да наема някого да го ръководи. И защо да наемам непознат, когато имам някого, който вече знае всичко, което е необходимо?

Хенри сведе поглед, неспособна да срещне очите му. Защо трябваше той да бъде толкова разумен и мил. Тя се почувства ужасно виновна за всички машинации, с които искаше да го прогони, включително тези, които още не бе осъществила.

— Съжалявам, Дънфорд. Наистина съжалявам.

Той пренебрегна извинението, тъй като не искаше да я кара да се чувства още по-зле.

— Няма пострадали. — Той огледа дрехите си. — Е, с изключение на дрехите ми може би.

— О! Толкова съжалявам! — Тя избухна в сълзи отново, този път ужасена. Дрехите му сигурно бяха страшно скъпи. Никога не бе виждала нещо толкова хубаво в живота си. Не мислеше, че има такива дрехи в Корнуол.

— Моля те, Хенри, не се притеснявай за тях — каза той, изненадан, че звучи почти сякаш й се моли да не се чувства зле. Кога чувствата й станаха толкова важни за него? — Ако тази сутрин не бе приятна, поне беше… да кажем… интересна и дрехите ми си струват жертвата, ако това значи, че сме постигнали примирие. Нямам никакво желание да ставам преди зазоряване следващата седмица, само за да бъда информиран, че трябва собственоръчно да заколя крава.

Очите й се разшириха. Откъде знаеше?

Дънфорд улови промяната в изражението й, изтълкува го правилно и потръпна.

— Ти, скъпо момиче, вероятно можеш да научиш Наполеон на едно-две неща.

Устните на Хенри трепнаха. Макар и лека, това определено бе усмивка.

— Сега — продължи той, като се изправи. — Ще се връщаме ли в къщата? Умирам от глад.

— О! — каза тя преглъщайки неловко. — Съжалявам.

Той извъртя очи.

— За какво съжаляваш?

— Задето те накарах да ядеш това отвратително овнешко. И овесената каша. Мразя овесена каша.

Той се усмихна нежно.

— Това е свидетелство за любовта ти към Станидж Парк, защото вчера успя да изядеш цяла купа от тази помия.

— Не съм — призна тя. — Изядох само няколко супени лъжици. Изсипах останалата част в една урна докато не гледаше. Трябваше да се върна и да го изчистя по-късно.

Неспособен да се спре, той се засмя.

— Хенри, никога не съм срещал някого като теб.

— Не съм сигурна дали това е хубаво.

— Глупости. Разбира се, че е. Сега, тръгваме ли?

Тя се протегна и хвана ръката, която й бе подал. Бавно се изправи на крака.

— Симпи прави много хубави бисквити — каза тя тихо, а тонът на гласа й бе изкупителен. — С масло, джинджифил и захар. Възхитителни са.

— Великолепно. Ако не е приготвила, ще трябва да я принудим да направи още една партида. Смятам, че не е нужно да довършваме свинарника, нали?

Тя поклати глава.

— Работих там в събота, но най-вече наглеждах. Мисля, че мъжете бяха малко изненадани от помощта ми тази сутрин.

— Знам, че бяха. Челюстта на Томи бе увиснала до коленете. И моля те, кажи ми, че обикновено не ставаш толкова рано.

— Не. Аз съм ужасна сутрин. Не мога да свърша нищо преди девет, освен ако не е абсолютно наложително.

Дънфорд се усмихна накриво, когато осъзна степента на предишната й решителност да се отърве от него. Тя наистина трябва много да е искала той да се махне, за да стане в пет и половина сутринта.

— Ако мразиш ранобудните хора, толкова колкото аз, тогава мисля, че ще се разбираме отлично.

— Надявам се.

Хенри се усмихваше несигурно, докато вървяха към къщата. Приятел. За нея той щеше да бъде такъв. Това бе вълнуваща мисъл. Тя нямаше никакви приятели, откакто бе достигнала зряла възраст. О, разбираше се много добре с цялата прислуга, но винаги присъстваше онази невидима граница между работодател и работник, която им пречеше да станат прекалено близки.

С Дънфорд обаче, тя бе открила приятелство, въпреки че бяха започнали зле. И все пак имаше едно нещо, което искаше да знае. Тихо изрече името му.

— Да?

— Когато каза, че не си ядосан…

— Да?

— Беше ли?

— Бях по-скоро раздразнен — призна той.

— Но не ядосан? — тя звучеше, сякаш не му вярва.

— Повярвай ми, Хенри, когато се ядосам, ще разбереш.

— Какво става, тогава?

Очите му потъмняха за малко, преди да отговори.

— Не искаш да знаеш. Тя му вярваше.

* * *

Един час по-късно, след като и двамата се бяха изкъпали, Хенри и Дънфорд се срещнаха в кухнята над чинията с джинджифилови бисквити на мисис Симпсън. Докато бяха заети да се карат за последната, пристигна Йейтс.

— Рано тази сутрин дойде писмо за вас, милорд — каза монотонно той. — От вашия адвокат. Оставих го в кабинета.

— Отлично — отвърна Дънфорд, като избута стола си и стана. — Това би трябвало да са останалите документи, свързани със Станидж Парк. Копие от завещанието на Карлайл, предполагам. Искаш ли да го прочетеш, Хенри?

Не знаеше дали тя се чувстваше обидена от факта, че имението вече е негово. Наистина, бе наследство, и Хенри в никакъв случай не можеше да го получи, но това не означаваше, че не е засегната от този факт. Като я питаше дали иска да прочете завещанието, той се опитваше да я увери, че тя все още е важна фигура в Станидж Парк.

Хенри сви рамене, докато го следваше по коридора.

— Ако искаш. Мисля, че нещата са ясни. Ти си наследник на всичко.

— Карлайл не ти е оставил нищо? — Дънфорд шокирано вдигна вежди. Беше безотговорно да оставиш млада жена без пукната пара и дом.

— Предполагам, е мислел, че ти ще се погрижиш за мен.

— Аз със сигурност ще се погрижа да си удобно разположена и ти винаги ще имаш дом тук, но Карлайл трябваше да те подсигури. Никога не съм го срещал. Не би могъл да знае дали съм принципен човек.

— Предполагам, е смятал, че не може да си толкова лош, щом си му роднина — подразни го тя.

— И все пак… — Дънфорд отвори вратата на кабинета и влезе. Но когато стигна до бюрото, там нямаше писмо, което да го чака, а само купчина от късчета хартия. — Какво, за Бога, е това?

Хенри пребледня.

— О, не.

— Кой би направил подобно нещо? — Той сложи ръце на кръста и се обърна към нея. — Хенри, познаваш ли всички слуги лично? Кой мислиш…

— Не са прислужниците. — Тя въздъхна. — Руфъс? Руфъс?

— Кой, по дяволите, е Руфъс?

— Моят заек — промърмори тя, като коленичи на земята.

— Твоят какво?

— Моят заек. Руфъс? Руфъс? Къде си?

— Искаш да ми кажеш, че имаш заек за домашен любимец? — Мили Боже, тази жена правеше ли нещо нормално?

— Той обикновено е много сладък — каза тя тихо. — Руфъс!

Малка топка с черно-бяла козина притича през стаята.

— Руфъс! Върни се тук! Лош заек! Лош заек!

Дънфорд започна да се тресе от смях. Хенри преследваше заека из стаята, наведена с протегнати ръце. Всеки път, когато се опитваше да го сграбчи обаче, той се измъкваше от хватката й.

— Руфъс! — каза тя предупредително.

— Предполагам, че не можеш да се държиш като останалата част от човечеството и да си вземеш котка или куче.

Хенри реши, че отговорът не е задължителен и не каза нищо. Тя се изправи, сложи ръце на кръста и въздъхна.

— Къде отиде?

— Мисля, че се стрелна зад библиотеката — услужливо й отговори Дънфорд.

Хенри на пръсти отиде и надникна зад голямата дървена мебел.

— Шшт. Иди и застани от другата страна.

Той изпълни нарежданията й.

— Направи нещо, за да го подплашиш.

Дънфорд я погледна с подозрително изражение. Накрая коленичи на земята и каза със страшен глас:

— Здравей, малко зайче. За вечеря тази вечер има заешка яхния.

Руфъс скочи на крака и се затича право към ръцете на Хенри. Когато осъзна, че е заловен, той започна да се извива, но Хенри уверено го задържа и започна да го успокоява.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го върна в кухнята, където му е мястото.

— Мисля, че мястото му е навън. Или в тенджерата за яхния.

— Дънфорд, той е домашният ми любимец! — Тя изглеждаше ужасена.

— Обича прасета и зайци — промърмори той. — Момиче с нежно сърце.

Те вървяха към кухнята в тишина, а единственият звук, който се чу, бе ръмженето на Руфъс, когато Дънфорд се опита да го погали.

— Заекът ръмжи ли? — попита той, неспособен да повярва на ушите си.

— Очевидно, да.

Когато стигнаха в кухнята, Хенри пусна пухкавата топка на пода.

— Симпи, ще ми дадеш ли един морков за Руфъс?

— Това малко дяволче пак ли беше избягало? Сигурно се е измъкнал, когато вратата беше отворена.

Икономката вдигна морков от една купчина зеленчуци и го провеси пред заека. Той заби зъбки в него и го издърпа от ръката й. Дънфорд го наблюдаваше с интерес, докато Руфъс привършваше моркова.

— Наистина много съжалявам за документите ти — каза Хенри, осъзнавайки, че днес се бе извинила повече пъти, отколкото през последната година.

— Аз също — каза той разсеяно, — но винаги мога да изпратя бележка на Левърет и да му кажа да ми изпрати друго копие. Още една седмица няма да е проблем.

— Сигурен ли си? Не искам да развалям плановете ти.

Той въздъхна, чудейки се как тази жена успя да преобърне живота му за по-малко от четиридесет и осем часа. Поправка: тази жена, прасето и заекът.

Увери Хенри, че унищожените документи не са сериозна пречка, после се сбогува с нея и се върна в стаята си, за да прегледа други документи, които бе донесъл със себе си и за да си открадне малко почивка, от която толкова се нуждаеше.

Въпреки че двамата с Хенри бяха постигнали примирие, той все пак не желаеше да признае, че го бе изтощила. И това някак го караше да се чувства по-малко мъж.

Щеше да се почувства много по-добре, ако знаеше, че Хенри се оттегля в стаята си по абсолютно същата причина.

* * *

Късно същата вечер Дънфорд четеше в леглото, когато внезапно му хрумна, че ще мине още една седмица преди да разбере, какво точно е оставил Карлайл на Хенри в завещанието си.

Това наистина бе единствената причина той да е нетърпелив да прочете документа. Макар Хенри да настояваше, че Карлайл я е пренебрегнал в завещанието си, Дънфорд изпитваше известни съмнения. Най-малкото Карлайл би трябвало да е посочил неин настойник, нали? В края на краищата тя бе само на двадесет години.

Изумителна жена бе неговата Хенри. Човек трябваше да уважава нейната всеотдайна решителност. Но въпреки способностите й, той изпитваше някаква странна отговорност за нея. Може би заради треперенето на гласа й, когато се извиняваше за плановете си да го изгони от Станидж Парк. Или заради истинската мъка в очите й, когато бе признала, че няма къде другаде да отиде.

Каквато и да бе причината, той искаше да се увери, че тя има сигурно място в света.

Но преди да направи това, в края на краищата искаше да види какво е предвидил за нея Карлайл в завещанието си. Една седмица не би трябвало да има някакво значение, нали? Той сви рамене и отново насочи вниманието към книгата си. Почете още няколко минути преди концентрацията му да бъде нарушена от някакъв звук от килима.

Той погледна, но не видя нищо. Реши, че това е нормален скърцащ звук от стара къща, и отново започна да чете.

Хръс, хръс, хръс. Ето го отново.

Този път, когато Дънфорд вдигна погледа си, видя чифт дълги черни уши да се мушкат под ръба на леглото.

— О, за Бога — изпъшка той. — Руфъс.

Сякаш по команда, заекът скочи на леглото, приземявайки се върху книгата. Той погледна към Дънфорд, а малкият му розов нос потрепваше.

— Какво искаш, зайче?

Руфъс изви ухо и се наведе напред, сякаш казваше: „Погали ме“.

Дънфорд сложи ръка между ушите на заека и започна да го чеше. С въздишка, той каза:

— Това със сигурност не е Лондон.

Тогава, когато заекът отпусна глава върху гърдите му, той изненадан осъзна, че не желае да бъде в Лондон. Всъщност, той не е искаше да бъде никъде другаде.