Джулия Куин
Дяволче (15)

Глава четиринадесета

Хенри изправи високо глава, докато Дънфорд й помагаше да излезе от каретата. Докосването на ръката му почти разби сърцето й, но тя се бе научила да не изразява чувствата върху лицето си. Ако Дънфорд погледнеше към нея, щеше да види едно напълно спокойно изражение без следи от мъка или гняв — но и без следа от щастие.

Тъкмо бяха слезли, когато пристигна каретата на Блекууд зад тях. Хенри наблюдаваше как Джон помага на Бел да излезе.

Бел веднага дойде при нея, без да чака Алекс да слезе от каретата.

— Какво има? — възкликна тя, като видя необичайно напрегнатото изражение на приятелката си.

— Нищо — излъга Хенри.

Но Бел долови глухия тон в гласа й.

— Очевидно има нещо.

— Не, наистина, няма нищо. Просто се притеснявам, това е.

Бел се съмняваше Хенри да е станала чак толкова притеснителна в краткото време на пътуването дотук. Тя хвърли убийствен поглед към Дънфорд. Той веднага се извърна и започна разговор с Джон и Алекс.

— Какво ти направи? — прошепна Бел гневно.

— Нищо!

— Ако е така — заяви Бел с поглед, който казваше, че изобщо не й вярва, — тогава по-добре се успокой веднага, преди да сме влезли.

— Спокойна съм — възрази Хенри. — Не мисля, че в живота си съм била по-спокойна.

— Тогава се успокой — нареди Бел, обгърна ръцете на Хенри в своите и ги притисна. — Хенри, никога не съм виждала очите ти толкова безжизнени. Съжалявам, че ти го казвам така, но е вярно. Няма от какво да се боиш. Всички ще те харесат. Просто влез и се дръж естествено — довърши тя и спря за малко, преди да добави:

— Само че без ругатните.

На устните на Хенри трепна неохотна усмивка.

— И избягвай темата за работата на фермата — добави Бел бързо. — Особено онова за прасето.

Хенри усети как искрите се връщат в очите й.

— О, Бел, толкова те обичам. Ти си добра приятелка.

— С теб не е трудно — отвърна Бел, като стисна с обич ръцете й. — Готова ли си? Добре. Дънфорд и Алекс заедно ще те придружат на влизане. Това ще направи силно впечатление. Преди Алекс да се ожени, двамата бяха най-желаните ергени в страната.

— Но Дънфорд дори не е имал титла.

— Няма значение — въпреки това го желаеха.

Хенри много добре разбираше защо. Но той не я искаше. Поне не за постоянно. Отново я заля чувство на унижение, когато го погледна. Внезапно усети силна необходимост да докаже на себе си, че заслужава да бъде обичана, дори Дънфорд да не мислеше така. Брадичката й леко се повдигна, а на лицето й появи ослепителна усмивка.

— Гогова съм, Бел. Ще прекарам една прекрасна вечер.

Бел изглеждаше леко стъписана от тази неочаквана енергия у Хенри.

— Да вървим тогава. Дънфорд! Алекс! Джон! Готови сме да влезем.

Тримата джентълмени прекратиха с нежелание разговора си и Хенри се озова между Дънфорд и Алекс. Почувства се ужасно дребна; и двамата бяха почти метър и деветдесет високи и доста широки в раменете. Знаеше, че всички дами в балната зала ще й завиждат; не беше срещала много мъже от висшето общество, но едва ли повечето бяха толкова мъжествени, колкото тримата в тяхната група.

Влязоха вътре и се наредиха на опашката, за да бъдат обявени от иконома. Без да осъзнава, Хенри започна да се приближава до Алекс, отдръпвайки се от Дънфорд. Накрая Алекс се наведе към нея и попита:

— Хенри, добре ли си? Вече е почти наш ред.

Хенри се обърна и го заслепи с усмивката, която току-що беше използвала пред Бел.

— Съвършено, Ваша светлост. Ще поразя Лондон. Висшето общество ще падне в краката ми.

Дънфорд я чу и се скова, след което я дръпна към себе си.

— Внимавай какво правиш, Хенри — сряза я той. — Не е разумно да влезеш, увита около Ашбърн. Всеизвестно е, че обожава жена си.

— Не се тревожи — отвърна му тя с неискрена усмивка. — Няма да те изложа. И обещавам възможно най-скоро да те освободя от себе си. Смятам да събера десетки предложения за брак. Още следващата седмица, ако мога.

Алекс имаше известна представа какво се случва и устната му потрепна. Не беше чак толкова доблестен, че да не може да се забавлява със страданието на Дънфорд.

— Лорд и лейди Блекууд! — прокънтя гласът на иконома.

Хенри затаи дъх. Те бяха следващи. Алекс я бутна закачливо и прошепна:

— Усмихни се.

— Негова светлост херцог Ашбърн! Лорд Станидж! Мис Хенриета Барет!

Тълпата се смълча. Хенри не беше дотам суетна и заблудена, за да си въобрази, че особите от висшето общество са загубили ума и дума пред несравнимата й красота, но знаеше, че си умират да видят коя е дамата, която някак бе успяла да направи дебюта си подръка с двамата най-желани мъже в цяла Британия.

Петимата приятели отидоха при Керълайн, което затвърди успеха на Хенри, защото обявяваше пред всички, че влиятелната графиня Уърт я подкрепяше.

В рамките на минути Хенри беше заобиколена от млади мъже и жени, нетърпеливи да се запознаят с нея. Мъжете бяха любопитни — коя беше тази непозната жена и как беше успяла да привлече вниманието и на Дънфорд, и на Ашбърн? (Слухът, че е законна повереница на Дънфорд, още не се беше разпространил.) Жените бяха още по-любопитни — по същата причина.

Хенри се смееше и флиртуваше, закачаше се и искреше. С неимоверно усилие на волята успя да изхвърли Дънфорд от мислите си. Представяше си, че всеки мъж, с когото се запознаваше, е Алекс или Джон, а всяка жена — Бел или Керълайн. Тази хитрост й позволи да се отпусне и да се държи естествено — а след като направеше това, хората веднага ставаха сърдечни с нея.

— Тя е като глътка свеж въздух! — обяви лейди Джърси, без да я е грижа, че звучи ужасно банално.

Дънфорд чу тази забележка и се опита да се гордее с повереницата си, но му попречи досадното чувство за собственост, което го завладяваше всеки път, щом някое младо конте й целуваше ръка. А то бе нищо в сравнение с изгарящите пориви на ревност, които го разтърсваха всеки път, когато тя се усмихваше на някой от по-възрастните и опитни мъже, които също се бяха насъбрали около нея.

В момента Керълайн я представяше на граф Билингтън — мъж, когото Дънфорд харесваше и уважаваше. По дяволите, това беше същата дръзка усмивка, с която тя удостояваше него. Той си отбеляза наум да не продава на Билингтън отличния арабски жребец, около който графът слухтеше цяла пролет.

— Виждам, че направихте голямо впечатление.

Дънфорд се обърна и видя лейди Сара-Джейн Уолкът.

— Лейди Уолкът — кимна й лениво той.

— Успешно се представя.

— Така е.

— Сигурно се гордеете.

Той се насили да кимне отсечено.

— Трябва да призная, че не бих предположила. Не че не е привлекателна — побърза да добави лейди Уолкът. — Но не по обичаен начин.

Дънфорд я изгледа смъртоносно.

— На външен вид или по характер?

Сара-Джейн или бе изключително глупава, или не забеляза гневния блясък в очите му.

— Бих казала и двете. Доста е дръзка, не смятате ли?

— Не — отсече той. — Не смятам.

— Виж ти — ъгълчетата на устата й се извиха едва забележимо. — Е, сигурна съм, че всички скоро ще го разберат.

Тя се усмихна нацупено и се отдалечи.

Дънфорд извъртя глава, за да разгледа Хенри още веднъж. Дали наистина бе твърде дръзка? Смехът й действително бе доста жизнен. Той го приемаше като знак за щастлив и възхитителен характер, но друг би го приел като подкана. Той застана до Алекс, откъдето можеше да я вижда по-добре.

Междувременно Хенри бе успяла да си внуши, че си прекарва прекрасно. Всички изглежда я смятаха за много привлекателна и остроумна, а за жена, която бе прекарала по-голямата част от живота си без приятели, това беше доста главозамайваща комбинация. Граф Билингтън й обръщаше особено внимание и тя разбираше, по погледите, които й отправяха, че обикновено не е склонен да ухажва млади дебютантки. Хенри го намери привлекателен и приятен и започна да си мисли, че ако имаше повече мъже като него, може и да успее да намери някого, с когото да бъде щастлива. Може би дори самия граф.

Той изглеждаше интелигентен и въпреки че косата му беше червеникавокестенява, топлите му кафяви очи й напомняха за очите на Дънфорд.

Не, помисли си Хенри, това не бива да е точка в полза на графа.

И все пак, реши тя в духа на справедливостта, не е задължително и да е точка в негов ущърб.

— А яздите ли, мис Барет? — питаше графът.

— Разбира се — отвърна Хенри. — Все пак съм израсла във ферма.

Бел се покашля.

— Така ли? Не знаех.

— В Корнуол — Хенри реши да спести мъчението на Бел. — Но едва ли ви се слуша за моята ферма. Като нея трябва да има хиляди. А вие яздите ли?

Последният въпрос зададе със закачлив поглед; беше ясно, че всички джентълмени яздят. Билингтън се засмя.

— Ще ми позволите ли удоволствието да ви придружа на езда в Хайд Парк в близките дни?

— О, не бих могла.

— Съкрушен съм, мис Барет.

— Дори не зная как се казвате — продължи Хенри с грейнало в усмивка лице. — Не бих могла да приема ангажимент за езда с мъж, когото познавам единствено като „графа“. Ужасно смело е, разбирате, предвид това, че аз самата съм просто „мис“. През цялото време ще треперя от ужас да не ви обидя.

Този път Билингтън се разсмя на глас и направи елегантен поклон.

— Чарлс Уикъм, мадам, на вашите услуги.

— С удоволствие ще ви придружа на езда, лорд Билингтън.

— Да не искате да ми кажете, че си направих труда да ви се представя, а вие ще продължите да ме наричате лорд Билингтън?

Хенри наклони глава настрани.

— Не ви познавам много добре, лорд Билингтън. Би било ужасно невъзпитано от моя страна да ви наричам Чарлс, не смятате ли?

— Не — отвърна той с ленива усмивка. — Не смятам.

В нея се разля топло чувство, подобно, но не съвсем същото, като чувството, което изпитваше, когато Дънфорд й се усмихваше. Хенри реши, че това чувство й харесва още повече. Познатото усещане, че е желана, обгрижена, може би обичана, го имаше, но с Билингтън тя успяваше да не губи напълно самообладанието си. Когато Дънфорд я удостоеше с някоя от широките си усмивки, тя все едно политаше от ръба на водопад.

Усети, че той е близо до нея и хвърли поглед наляво. Той бе там, точно както беше предположила и й кимна подигравателно. За миг цялото тяло на Хенри откликна и тя забрави как да диша. След това умът й пое контрола и тя се обърна решително към лорд Билингтън.

— Добре е да знам малкото ви име, дори ако не възнамерявам да го използвам — обясни тя с тайнствена усмивка. — Защото ми е трудно да мисля за вас като за „графа“.

— Това означава ли, че ще мислите за мен като Чарлс?

Тя деликатно сви рамене.

В този момент Дънфорд реши, че е време да се намеси. Билингтън изглеждаше сякаш от всичко най-много искаше да хване Хенри за ръката, да я изведе в градината и да я целува до умопомрачение. На Дънфорд му беше неприятно лесно да разбере това чувство.

Той направи три бързи стъпки към нея и я хвана под ръка с изрядно благоприличие.

— Билингтън — обърна се той към графа с толкова топлота, колкото успя да събере, което не беше много.

— Дънфорд. Научих, че ти си представил това възхитително създание на вниманието на лондонското общество.

Дънфорд кимна.

— Аз съм настойникът й, да.

Оркестърът подхвана акордите на валс.

Пръстите на Дънфорд ловко се спуснаха по ръката на Хенри и спряха върху китката й. Билингтън отново се поклони на дамата.

— Бихте ли ми оказали честта да танцувате с мен, мис Барет?

Хенри отвори уста да отговори, но Дънфорд я изпревари:

— Мис Барет вече ми обеща този танц.

— Да, разбира се, като неин настойник.

Думите на графа накараха Дънфорд да поиска да му изтръгне дробовете. А Билингтън му беше приятел. Дънфорд стисна зъби и устоя на горива да изръмжи. Какво, по дяволите, щеше да направи, когато мъжете, които не му бяха приятели, започнеха да я ухажват?

Хенри направи гримаса на раздразнение.

— Но…

Ръката на Дънфорд се стегна значително около китката й. Възражението й бързо заглъхна.

— Беше ми много приятно да се запознаем, лорд Билингтън — каза тя с искрена радост.

— На мен също — кимна вежливо той.

Дънфорд се намръщи.

— Извини ни — подхвърли той и поведе Хенри към дансинга.

— Може да не искам да танцувам с теб — изръмжа Хенри.

Той вдигна вежда.

— Нямаш избор.

— За човек, който няма търпение да ме омъжи доста успешно разгонваш ухажорите ми.

— Не съм изгонил Билингтън. Уверявам те, че ще цъфне на вратата ти утре сутринта с цветя в едната ръка и шоколадови бонбони в другата.

Хенри се усмихна замечтано, най-вече за да го ядоса. Когато стигнаха до подиума обаче, тя забеляза, че оркестърът е започнал да свири валс. Това беше все още сравнително нов танц и на дебютантките не беше позволено да танцуват без позволението на водещите дами на обществото. Хенри упорито се спря на място.

— Не мога — заяви тя. — Не са ми дали разрешение.

— Керълайн даде — отсече той.

— Сигурен ли си?

— Ако до една секунда не затанцуваш с мен, ще те поведа насила и ще направя такава сцена, че…

Хенри веднага сложи ръка на рамото му.

— Дънфорд, не те разбирам — изрече тя, докато той я въртеше по паркета.

— Нима? — отвърна той мрачно.

Очите й срещнаха неговите. Какво означаваше това?

— Не — потвърди тя с тихо достойнство. — Не те разбирам.

Той я хвана по-здраво през кръста, неспособен да устои на изкушението на мекото й тяло под ръката си. Дявол го взел, той самият не се разбираше напоследък.

— Защо всички ни гледат? — прошепна тя.

— Защото, мила моя, ти си последният писък на модата. Несравнимата на този сезон. Едва ли ти е убягнало.

Тонът и изражението му я накараха да се зачерви от гняв.

— Можеш да се опиташ поне малко да се зарадваш за мен. Мислех, че целта на това посещение е да посвикна със светските нрави. Но след като успях, ти едва ме понасяш.

— Не съм чувал нещо, което повече да се различава от истината — заяви той.

— Тогава защо…

Думите й заглъхнаха. Не знаеше как да зададе въпроса в сърцето си. Дънфорд усети, че разговорът завива в опасна територия и потърси бърз изход.

— Билингтън — рязко започна той — се смята за много добра партия.

— Почти колкото теб ли? — саркастично полита Хенри.

— По-добра, мисля. Но бих те посъветвал да внимаваш с него. Той не е някой млад франт, когото можеш да въртиш на малкия си пръст.

— Точно затова ми харесва толкова много.

Той отново я притисна към себе си.

— Ако го провокираш, може да получиш, каквото си просиш.

Сребристите й очи добиха суров израз.

— Не го провокирах и ти го знаеш.

Той сви презрително рамене.

— Хората вече говорят.

— Не е вярно! Зная, че не е. Бел щеше да ми…

— Кога по-точно? Преди или след като го провокира да ти позволи да му говориш на „ти“?

— Ужасен си, Дънфорд. Не знам какво ти става, но вече не те харесвам особено.

Интересно, защото той самият не се харесваше особено. И още по-малко, когато каза:

— Хенри, видях как го гледаше. И на мен са ми отправяли такъв поглед и знам точно какво значи. Той си мисли, че го желаеш и то не само като брачен трофей.

— Копеле — изсъска тя и се опита да се освободи.

Хватката му стана стоманена.

— Дори не си помисляй да ме оставиш насред дансинга.

— Ако можех, щях да те оставя в ада.

— Не се и съмнявам — отвърна хладно той, — както не се съмнявам, че рано или късно ще се срещна с дявола. Но докато съм тук, на земята, ще танцуваш с мен и ще го направиш с усмивка на лице.

— Усмихването — заяви тя разгорещено, — не влиза в уговорката.

— И каква е тази уговорка, мила ми Хен?

Тя присви очи.

— Не след дълго, Дънфорд, ще трябва да решиш дали ме харесваш или не, защото честно казано, не можеш да очакваш от мен да предвиждам настроенията ти. В един момент си най-милият човек, когото познавам, а в следващия си самият дявол.

— „Мил“ е толкова скучна дума.

— На твое място не бих се косила за думата, защото това не е прилагателното, с което бих те описала в момента.

— Не получих пристъп заради думата, уверявам те.

— Кажи ми, Дънфорд, защо понякога си толкова ужасен? По-рано тази вечер бе така прекрасен — очите й се изпълниха с копнеж. — Беше така добър да ме увериш, че изглеждам добре.

Той си помисли с горчивина, че тя изглежда много повече от „добре“. И тъкмо това бе коренът на проблема.

— Накара ме да се почувствам като принцеса, като ангел. А сега…

— Сега какво? — попита той тихо.

Тя го погледна право в очите.

— Сега ме караш да се чувствам като курва.

Дънфорд се почувства, сякаш го бяха ударили с юмрук, но той приветства болката. Заслужаваше я.

— Това, Хен — отговори най-сетне, — е агонията на неудовлетвореното желание.

Тя пропусна една стъпка.

— Каквооо?

— Чу ме. Не може да не си забелязала, че те желая.

Тя се изчерви и преглътна нервно, чудейки се дали бе възможно останалите петстотин гости да не са забелязали притеснението й.

— Има разлика между желание и любов, милорд, а аз няма да приема едното без другото.

— Както желаеш.

Музиката свърши и Дънфорд направи елегантен поклон.

Преди Хенри да успее да реагира, той се загуби в тълпата. Водена от инстинкта, тя стигна до периферията на балната зала с намерението да намери тоалетната стая, където да се усамоти за няколко минути и да си възвърне спокойствието. Бел обаче й пресече пътя и заяви, че иска да я запознае с някои хора.

— Може ли малко по-късно? Трябва да отида в стаята за отдих. Мисля… мисля, че роклята ми се е скъсала на едно място.

Бел знаеше много добре с кого бе танцувала Хенри и отгатна, че нещо не беше наред.

— Ще дойда с теб — обяви тя за ужас на съпруга си, който попита Алекс защо дамите винаги ходеха в стаята за отдих по двойки.

Алекс сви рамене.

— Мисля, че това ще си остане една от великите мистерии на живота. Аз лично се ужасявам да науча какво точно се случва в тези стаи за отдих.

— Там държат добрия алкохол — подразни ги Бел.

— Това обяснява нещата. О, между другото, някой от вас виждал ли е Дънфорд? Исках да го попитам нещо. Не танцува ли с него преди малко? — обърна се той към Хенри.

— Нямам ни най-малка представа къде е.

Бел се усмихна сковано.

— Алекс, Джон, ще се видим по-късно — каза им тя и се обърна към Хенри. — Следвай ме. Знам къде е.

Бел си проправяше път по периферията на балната зала със забележителна скорост, като спря само за да вземе две чаши шампанско от един поднос.

— Ето — подаде едната на Хенри. — Може да ни потрябват.

— В тоалетната стая ли?

— Без никакви мъже? Идеалното място за тост.

— Сега не ми е много до празнуване, честно казано.

— Така си и помислих, но една чаша може да ти се отрази добре.

Те тръгнаха по един коридор и Хенри последва Бел в малка стая, осветена от шест свещи.

Едната стена беше заета от огромно огледало. Бел затвори вратата и завъртя ключа.

— И така — започна тя отривисто, — какво има?

— Ни…

— И не казвай нищо, защото няма да ти повярвам.

— Бел…

— Няма какво да криеш, защото съм нетърпимо любопитна и винаги научавам всичко рано или късно. Ако не ми вярваш, питай семейството ми. Те първи ще потвърдят.

— Просто вълнението от вечерта, честна дума.

— Заради Дънфорд е. Хенри извърна поглед.

— На мен ми е съвсем ясно, че си повече от наполовина влюбена в него — заяви Бел направо, — така че няма защо да криеш.

Хенри рязко обърна глава към нея.

— И останалите ли знаят? — попита тя с шепот, който се колебаеше между ужас и унижение.

— Не, не мисля — отвърна Бел. — А ако знаят, със сигурност те подкрепят.

— Няма смисъл. Той не ме иска.

Бел вдигна вежди. Тя беше виждала как Дънфорд гледа приятелката й, когато си мислеше, че никой не го вижда.

— О, според мен безспорно те иска.

— Искам да кажа, че не ме… не ме обича — заекна Хенри.

— И това не е съвсем сигурно — отвърна Бел замислено. — Целунал ли те е?

Руменината на Хенри издаде отговора.

— Значи те е целунал! Така си и мислех. Това е много добър знак.

— Не мисля — Хенри сведе очи към пода. Двете с Бел бяха станали много добри приятелки през последните две седмици, но никога не си бяха говорили толкова откровено. — Ами той… той…

— Той какво? — насърчи я Бел.

— Той се владееше толкова абсолютно след това и се премести на отсрещната седалка в каретата, сякаш не искаше да има нищо общо с мен. Дори не ме хвана за ръка.

Бел имаше повече опит от Хенри и веднага разбра, че Дънфорд е бил ужасен, че ще загуби контрол.

Тя не беше съвсем сигурна защо той се опитва да бъде толкова доблестен. Всеки глупак можеше да види, че двамата са съвършената двойка. Едно малко провинение преди брака лесно можеше да се прости.

— Мъжете — заяви най-сетне Бел, като отпи от шампанското — могат да бъдат големи идиоти.

— Моля?

— Не знам защо хората продължават упорито да вярват, че жените са по-низши същества, когато е напълно ясно, че мъжете са по-малоумни.

Хенри я зяпна неразбиращо.

— Например: Алекс се опита да си внуши, че не е влюбен в братовчедка ми, само защото мислеше, че не иска да се ожени. А Джон — и това е още по-магарешко — се опита да ме отблъсне, защото си беше втълпил, че нещо, което е станало в миналото, го прави недостоен за мен. Дънфорд очевидно има някоя също толкова слабоумна причина да те държи на разстояние от себе си.

— Но защо?

Бел сви рамене.

— Ако знаех, сигурно щях да съм министър-председател. Жената, която най-сетне разгадае мъжете, ще владее света, помни ми думата. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Не може да е заради облога.

— Какъв облог?

— Преди няколко месеца се обзаложих с Дънфорд, че ще се ожени до една година — обясни тя с извинителен поглед.

— Така ли?

Бел преглътна притеснено.

— Опасявам се му заявих, че „ще бъде вързан и окован и това ще му харесва“.

— Значи ме измъчва заради някакъв облог? — Гласът й се повиши значително при последната дума.

— Може да не е заради облога — побърза да каже Бел, която беше осъзнала, че не е подобрила положението.

— Искам… да му извия… врата — заяви Хенри, като надигаше чашата в паузите.

— Опитай се да не го правиш на бала.

Хенри се изправи и сложи ръце на хълбоците си.

— Не се притеснявай. Не искам да му направя удоволствието да му покажа, че ме е грижа.

Бел задъвка притеснено устната си, докато гледаше как Хенри излиза от стаята. Беше я грижа, и то много.