Алфред Бекер
Черната смърт (9)

Огнените ездачи

— Леонардо! — успя да каже само Карло и така си и остана със зяпнала уста.

Мъже, жени и деца на най-различна възраст бяха втренчили погледи в двете момчета. Бяха девет души.

— Не вдигайте толкова шум — проговори един от мъжете. Беше тъмнокос и доколкото Леонардо можеше да прецени, някъде на възрастта на баща му. — Кой знае, може конниците да са наблизо. Имали сте късмет, че не сте им паднали в ръцете.

— Бяхме тръгнали за Сан Лука — обясни Леонардо. — Но цялото село е в пламъци.

Тъмнокосият кимна.

— Да, ще трябва да вдигнем всичко отново, но първо ще се наложи да си потърсим друго убежище. Каквото и да търсите в Сан Лука, закъснели сте!

— Какви са тези конници и защо са ви причинили това? — попита Леонардо.

— Правят го, защото се страхуват — отвърна тъмнокосият.

— Страхуват се от чумата? — досети се Леонардо.

— Изглежда, че се е разчуло навсякъде — рече със съжаление мъжът. — Тези хора са решили, че чумата излиза от земята в нашето село и само огънят може да пречисти местността, за да се спре разпространението й.

— Прогониха ни от домовете ни — обади се една от жените. — Подпалиха ги и не ни позволяват да се върнем и да загасим пожара. Вече е късно да се направи каквото и да било. Трябва да намерим къде да се подслоним. Надявам се, че роднините ни няма да се окажат толкова страхливи, че да ни откажат подслон.

— Вие откъде идвате? — попита един от мъжете.

— От Винчи — отвърна Карло.

— Тогава трябва по най-бързия начин да се върнете там и да предупредите семействата си. Колата на чумния доктор забавя похода на огнените конници, освен това няколко от тях ще останат известно време в местността, за да ни пречат да се върнем по домовете си.

— Ако бъдат предупредени навреме, хората от Винчи ще могат да спасят поне част от имуществото си — добави една жена. — Във Винчи… Не живееше ли във Винчи онзи нотариус, който напоследък няма време за простите хора, а работи само за Козимо де Медичи?

— Това е баща ми… — започна гордо Леонардо.

— Тогава непременно го прати при Козимо, за да спре тези вандали! — прекъсна го нетърпеливо жената.

— Ами ако самият Козимо е изпратил тези конници? — попита мрачно един от мъжете, който беше по-възрастен от другите. — Кой може да знае?

 

 

Леонардо и Карло не се бавиха дълго край моста. Трябваше да се върнат колкото се може по-скоро във Винчи.

Този път не поеха по пътя, който минаваше през селото на чичо Франческо. Леонардо реши, че ще стигнат по-бързо, ако яздят по права линия през нивите и горите. Те се спускаха в галоп по стръмни склонове, проправяха си път през гъсти храсталаци. Карло през цялото време беше твърдо убеден, че се движат в грешна посока.

Слънцето беше почти залязло, когато най-сетне стигнаха до познат път.

— Минавали сме по този път с баща ми — зарадва се той. — Оттук мога да те заведа право във Винчи.

 

 

Вече се смрачаваше, а не бяха достигнали дори покрайнините на Винчи. Нямаше съмнение, че няма да успеят да се приберат навреме и всички ще забележат необичайно дългото им отсъствие.

Кобилата Марчела вече беше много изморена и все повече забавяше ход. Дългата езда беше изчерпала силите й и скоро Леонардо забеляза, че няма никакъв смисъл да я пришпорва. Това само събуждаше упорството й.

— Да се радваме, че тя все още се движи. Представяш ли си какво ще стане, ако спре и откаже да върви по-нататък — рече той.

Карло се намръщи.

— Винаги съм си мислел, че Марчела е кон, а не магаре.

— Ако знаеш някой таен трик как да я накараме да се размърда и да тръгне по-бързо, сега е моментът да ми го издадеш!

— Какъв ден само! — изпъшка Карло. — Щом ти си изчерпал запасите си от хитрини и искаш съвет от мен, значи нещата отиват на зле.

Междувременно слънцето се беше скрило зад хоризонта и започна да се смрачава. Това не беше чак толкова лошо, понеже се движеха по път и нямаше как да загубят посоката. Леонардо се надяваше само Карло да не е объркал пак нещо и този път наистина да ги отведе във Винчи.

И тогава в далечината съзряха лагерен огън. От време на време около него избухваха шумни смехове. На лунната светлина се виждаше и покрита каруца.

— Това са те! — прошепна Карло. — Спрели са да нощуват на открито. Леонардо, това означава, че ще успеем да стигнем Винчи преди тях. Дори ако Марчела внезапно вземе да куца.

— Да — кимна Леонардо. Очевидно конниците бяха останали в Сан Лука по-дълго, отколкото бе предположил той. — Дали пък да не се промъкнем до лагера и да разберем що за хора са всъщност и кой ги праща.

— Ти съвсем си се побъркал! Така сами ще си напъхаме главите в торбата.

— Ами ако наистина Козимо де Медичи е изпратил тези хора, а ние вземем, че кажем на баща ми да иска помощ от него? Това едва ли ще бъде успешен ход от наша страна.

— Та ти познаваш доста добре Козимо де Медичи — възмути се Карло. — Наистина ли мислиш, че би могъл да направи такова нещо? Да нареди да се опожаряват села, само за да не излиза от земята злата сила на зловонните изпарения, която е причина за чумата?

— Вече не знам нищо — рече Леонардо. — Нали видяхме със собствените си очи каква власт имат над хората слуховете и колко се страхуват хората от чумата. А всъщност във Винчи се разболя един-единствен човек и това беше Алберто!

— Уж се разболя!

— Да, дори чичо Франческо твърдеше, че имало много заболели. Едно село по-нататък уж били петдесет или сто, а представяш ли си колко са станали, докато слуховете стигнат до Флоренция? Може би във Флоренция са решили, че единствената възможност да се спаси градът от болестта е, като се изпепели с огън чумната зараза. Помисли си за всички търговци, които пристигат непрекъснато във Флоренция. Ако чумата избухне в този град, никой повече няма да стъпи там, за да купи нещо. Никой няма да приема търговци от Флоренция, защото ще си мисли, че те носят със себе си болестта.

— И въпреки това, Леонардо, ние с теб в никакъв случай няма да ходим в този лагер! — заяви твърдо Карло. — Твърде опасно е!

Леонардо тъкмо обмисляше как да убеди Карло, че си заслужава все пак да се промъкнат край лагерния огън на подпалвачите, когато нещо зашумоля в близките храсталаци. Този шум напомняше твърде много на конски копита.

Леонардо и Карло се вцепениха от ужас.

Дали пък не се бяха натъкнали на някой пост на конниците?

От крайпътните храсталаци се появи човешка фигура, която внимателно дърпаше след себе си кон. На ръст тя беше не по-висока от Леонардо и Карло. Това в никакъв случай не беше възрастен човек!

— Виж ти, Леонардо и Карло? — прошепна силно един познат глас.

— Алберто! — възкликна Леонардо.

— Тихо! — прошепна момчето. — Добре е, че ви срещам.

— Ах, наистина ли? — попита подигравателно Карло. — След като така безсрамно измамихте цялото село, както преди това и Сан Лука, а вероятно и много други села.

— Сега не е моментът да спорим — изпъшка Алберто. — Трябва да се измъкнем незабелязано оттук, преди тези бандити да са ни открили. Хайде, вървете с мен! По-късно ще ви обясня всичко!

 

 

Леонардо се отказа от плана си да се промъкне до лагера и да подслушва, защото със сигурност можеше да научи повече от Алберто.

Момчетата се метнаха на конете.

— Взех назаем това животно от подпалвачите — обясни Алберто.

— Аха, значи на всичкото отгоре си и крадец! — поклати глава Карло. — Сякаш не ти стига това, че си асистент на този шарлатанин, който продава фалшиви мумии на хората за луди пари и ги пробутва като чудодейно средство срещу чума!

Алберто се изненада.

— Ама вие откъде знаете?

— Беше забравил въглена си в плевнята — напомни му Леонардо. — Що не вземеш пак да си натриеш лицето с него, че да ти излязат черни петна?

— Е, добре, знам, че това беше измама. Но всеки трябва да оцелява по някакъв начин. А Пиетро, искам да кажа доктор Петрониус, ми даде възможност да си изкарвам прехраната при него. Аз наистина съм сирак! Макар че вие вече сигурно изобщо не ми вярвате.

— А сега защо бягаш?

— За да предотвратя изгарянето на други села. Тези луди хора си мислят, че из околността наистина върлува чума и трябва да унищожат огнищата на зараза. Пътувахме по пътя за Флоренция, когато ги срещнахме, и щом разбраха, че доктор Петрониус е прочутият чумен доктор, те ни принудиха да тръгнем с тях. Петрониус трябваше сам да им покаже местата, където сме били.

— И защо не си признахте, че всичко това е било една измама? — попита Леонардо.

— Как така? Кой би ни повярвал? Слуховете са плъзнали навсякъде. Във Флоренция вече се говорело за стотици мъртви и всеки пътник добавял към тях още толкова. — Алберто изпъшка шумно. — Баща ти е нотариус, Леонардо. Докато яздех с вас за Винчи, вие си говорихте за това, а също и селянинът Алдо, при когото работех, ми каза, че той е близък със семейство Медичи.

— Да, така е — кимна Леонардо. — А сега ти сигурно ще поискаш баща ми да отиде при Козимо, за да доведе помощ!

— Да, макар че помагах на доктор Петрониус, докато вършеше измамите си. Не искам обаче да бъдат опожарявани цели селища. Знам какво означава да загубиш дома си!

— Е, в такъв случай ще трябва да побързаме! — реши Карло.

— Въпросът е, дали вашата престаряла кобила има сили да върви още — рече загрижено Алберто. — Изглежда ми на края на силите си.

— Какво ще кажеш Карло да се качи при теб? — предложи му Леонардо. — Конят ти не е толкова уморен. Така ще облекчим Марчела.

Алберто кимна.

— Добре, така да бъде!