Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминалните загадки на Леонардо (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leonardo und der Fluch des Schwarzen Todes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Алфред Бекер. Черната смърт

ИК „Фют“, София, 2013

Редактор: Албена Раленкова

ISBN: 978-954-625-823-6

История

  1. — Добавяне

Странното просещо момче

Докато седеше на масата с дядото, господин Пиеро и Леонардо, Алберто побутваше неохотно палачинката, която старецът беше приготвил по собствена рецепта. Този му специалитет се радваше на голяма популярност сред приятелите и съседите му. Дори собственикът на местната странноприемница подпитваше за някои тънкости в приготвянето на палачинките, но дядото на Леонардо дори не си помисляше да ги издаде.

Алберто обаче не изглеждаше впечатлен от лакомството. Той преглътна няколко хапки с измъчена физиономия. Сетне обясни неохотата си така:

— Съжалявам, но преди да срещна Леонардо и баща му, минах покрай няколко ябълкови дървета и явно съм прекалил с ябълките, защото сега ми се повдига.

Дядото беше видимо обиден.

— Е, в тази къща никой няма да те кара да ядеш насила палачинките ми — заяви той с такава физиономия, че веднага стана ясно колко е ядосан.

Въпреки това старецът даде добри съвети на момчето къде може да се глави за ратай и къде се намират стопанствата.

Внезапно Алберто се разбърза.

На излизане той се спъна на прага на вратата. Успя да запази равновесие, но вързопът му падна на земята, отвори се и на земята се търкулнаха голямо парче сирене, самун хляб и шунка.

— Виждам, че добре си се запасил — цъкна с език дядото на Леонардо и подпря ръце на кръста си. — Дори бих казал, че някой ти е приготвил това-онова, за да се справяш известно време!

— О, това беше един пътуващ търговец с добро сърце, който се трогна от нещастната ми съдба.

— Пътуващ търговец — намеси се Леонардо. — Няма много от тях в околността. Това трябва да е бил бащата на приятеля ми Карло.

— Откъде да знам — сви рамене Алберто.

— Той се казва Малдини.

— Да, точно така, казваше се Малдини. Спомних си! Той ми разказа какво хубаво място е Винчи и че тук живеят много добри и милостиви християни.

Алберто събра набързо богатствата си, завърза вързопчето и се сбогува.

— Странна птица е това момче — обърна се дядото към Леонардо. — Просяк с вързоп, пълен с провизии. Да си виждал друг път такова нещо?

Леонардо вдигна рамене.

— Може би той е просто един доста преуспял просяк!

— Каквото и да търси в действителност това момче, надявам се да го намери — поклати глава дядо му. — Но като минаваш през приятеля си Карло, попитай все пак дали баща му е раздавал големи количества хубаво сирене и шунка на просяци. Като го знам какъв е скъперник, не мога, честно казано, да си представя такова нещо. — Дядото се обърна към Леонардо и продължи: — Впрочем Карло пита за теб, докато те нямаше.

— Той също като теб е очаквал, че ще се върнем един ден по-рано.

— Да, така е.

 

 

Още същата вечер Леонардо намина към дома на семейство Малдини. Тяхната къща беше в началото на селото.

Карло вече знаеше, че Леонардо и баща му са се върнали от Флоренция, защото всички пристигащи в селото минаваха покрай къщата на Малдини.

— Не успях да изляза да ви поздравя — рече той. — Пак трябваше да помагам на баща си в сметките. Имаше и много стока за подреждане в магазина. Трябваше да свършим всичко до днес, защото утре той отново тръгва на път.

— Значи през последните дни баща ти си е бил тук? — попита Леонардо.

— Да. Счупи се спица на едно колело на каруцата. Едва миналата вечер успяха да я поправят. Майстор Джовани пристигна специално за това от Емполи, защото нашият селски дърводелец не можа да се справи. Да знаеш само колко ядосан беше баща ми! Най-вече за това, че на всичкото отгоре нашият дърводелец поиска пари за труда, който е вложил.

— Тогава значи не е възможно баща ти да е дал сирене, хляб и шунка на едно просяче?

Карло доста се изненада. Смръщи чело и поклати енергично глава.

— Нали познаваш баща ми? Стиска всеки флорин, сякаш е последният ни!

— … защото иначе доникъде няма да я докараме и никога няма да… — допълни присмехулно един басов глас.

В помещението влезе бащата на Карло, понесъл буре в ръцете си. Той го остави на пода до една редица също такива бурета и се обърна към двете момчета.

— Говорете си спокойно за мен, трябва само да подредя тук някои неща.

— Става дума за едно просяче, което срещнахме с баща ми на връщане от Флоренция — обясни Леонардо. — Не сте ли го срещали случайно?

Бащата на Карло поклати глава.

— Не, със сигурност не. Пък и честно казано, нямам добро мнение за хора, които протягат ръка и дърдорят врели-некипели за великодушие. Аз в края на краищата работя здраво, за да си изкарвам хляба, моя и на моето семейство. Нямам излишен дори меден петак за хора, които скитат по пътищата!

Карло правилно беше преценил баща си. Оставаше въпросът, кого все пак беше срещнал Алберто.

Естествено, имаше и други търговци, които минаваха през Винчи на път за Флоренция. Но и Леонардо започна да мисли, че нещо с този Алберто не е наред.

Малдини се обърна към сина си.

— Този път няма да отсъствам дълго — рече той.

— Така ли? — изненада се Карло.

— Ще пропусна село Тарента. Там вилнее Черната смърт. Каза ми го дърводелецът.

Черната смърт — така наричаха чумата. Тази опустошителна болест почерняше всичко по пътя си. Обезлюдяваше цели градове, села, а често и местности. Никой не знаеше как бе избухнала или защо внезапно секваше. Казваха, че от земята се надигала ужасяваща воня и разболявала хората. Други смятаха болестта за Божие наказание. Трети бяха убедени, че причината са отровени кладенци. Със сигурност се знаеше само, че е силно заразна, и от тези, които се разболяваха, почти никой не оцеляваше. Знаеше се също, че преди да се появи където и да било, първо се появявали пълчища плъхове. Дори само при споменаването на тази болест ледени тръпки полазваха по гърбовете на хората.

— Тогава по-добре направи голям завой около Тарента — рече загрижено Карло. — Ужасно ще бъде, ако се заразиш. А зловонният дъх от земята сигурно излиза не само в Тарента, но и в цялата околност.

— Ще внимавам — обеща баща му.

 

 

По-късно Леонардо показа на приятеля си копието на египетския папирус. Двамата седяха на пода в стаята на Леонардо, която се намираше на горния етаж. Капаците на прозореца бяха отворени и вътре нахлуваше приятно хладен вятър.

— Погледни, Карло! — възкликна възхитен Леонардо. — Не е ли прекрасно!

— Ами какво да ти кажа, на мен всичко това ми прилича на голяма бъркотия — призна си Карло. — Защо са наблъскали тук толкова много знаци и рисунки? И какви са тези линии, които ограждат знаците? Никакъв смисъл не виждам в тях. Пък и тези странни животни-хора или каквото и да са тези създания…

— Така са пишели хората по времето на фараоните — обясни Леонардо.

— Искаш да кажеш, че това са техните букви? На мен пък ми прилича на картина, нарисувана от някого, който не е знаел какво иска да нарисува и затова е драскал безразборно, докато се е получила тази бъркотия.

— Искаш да кажеш като скицник на художник? — направи физиономия Леонардо. — Не, не вярвам. По-скоро си мисля, че това е някаква история. Разказ за хората-животни, които преживяват някакви приключения. Но каквото и да е, твърдо съм решен да го разкрия. Козимо де Медичи има да се чуди, когато отида при него с разгаданите символи.

По лицето на Карло се изписа изумление.

— Козимо де Медичи?

Той, естествено, знаеше името на владетеля на Флоренция. Нали и хората в селцето Винчи бяха негови поданици, защото към република Флоренция принадлежеше не само град Флоренция, но и обширна област, която стигаше до крайбрежието и включваше дори важното пристанище Пиза.

Карло не повярва на ушите си, когато Леонардо му разказа, че е разговарял за старите ръкописи със самия Козимо де Медичи.

— За съжаление, Козимо не ми даде оригинала на папируса — рече Леонардо. — Каза, че бил твърде ценен, но аз дълго се питах каква ли е истинската причина, заради която не поиска да ми го даде. В края на краищата той има достатъчно пари, а кой знае, може би стойността на този папирус ще се увеличи, ако бъде разчетен… Мисля, че зад неговото нежелание се крие нещо друго.

— И какво е то според теб? — попита с любопитство Карло.

— Ами роднините му, естествено! Козимо е вече много стар и аз мисля, че бъдещите му наследници ще превърнат последните му години в ад, ако разберат, че изнася ръкописи от колекцията си.

— Кой знае, може пък този папирус дори да не е истински — усъмни се Карло. — Всеки би могъл да надраска тази бъркотия. Ами ако някой, който знае, че Козимо де Медичи събира стари ръкописи и плаща за тях скъпо и прескъпо, е фалшифицирал един папирус и му го е продал?

— О, не! — възрази Леонардо. — Козимо ми разказа как се е сдобил с този ръкопис. Купил го заедно с една мумия от един търговец от Венеция, който редовно пътувал до Александрия и бил специалист в тази област.

— Тогава значи си видял и мумията?

— Не, за съжаление — призна Леонардо. — Преди няколко години в двореца на Медичите имало пожар и за беда, не успели да спасят мумията.

Леонардо потърка замислено брадичката си. Беше му хрумнало нещо.

— Имам идея как да разгадая тайната на йероглифите.

Карло въздъхна и завъртя очи.

— Толкова бързо? Леонардо, мислиш ли, че ще успееш толкова бързо?

— Аз, естествено, не твърдя, че вече зная значението на всеки йероглиф. Досещам се по-скоро за тълкуването на папируса в най-общи линии. Може би в този ръкопис е разкрита тайната на мумифицирането и как са обработвали телата на мъртвите, че да не се разлагат. — Момчето щракна с пръсти. — Представи си само колко чудесно би било, ако можехме да се сдобием с това знание!

— Ах, Леонардо, но за какво ни е притрябвало?

— Помисли само! Някой умира от някаква болест, за която не знаем много. Да кажем от чума, за която никой още няма представа как се лекува. Мъртвият се мумифицира и се запазва години наред — достатъчно дълго, така че да не бъде повече заразен. И в бъдеще ще може да се разкрие какви точно поражения му е нанесла болестта и по този начин да се открие лекарство.

— О, да, умник такъв. Пропусна обаче нещо много важно — поклати глава Карло.

Леонардо помисли, помисли и вдигна рамене.

— Честно казано, не се сещам какво съм пропуснал. Планът ми е толкова перфектен, че се питам как така никой преди мен не се е сетил за това и продължаваме да се страхуваме от тази болест толкова много, че всички пребледняват като мъртъвци само като се спомене, че в някое отдалечено място е имало случай на чума.

— Е, тогава ще ти кажа какво пропускаш: няма да се намери човек, който да мумифицира мъртвия, защото би могъл да се зарази при мумифицирането. Неслучайно умрелите от чума ги изгарят.

Леонардо се намръщи.

— Сигурно има решение на този проблем — заяви убедено той.

Карло махна с ръка.

— Да, бе, също като тайната на летенето, която ти все още не си разкрил. Или като автоматичната поилка за коне в конюшнята на дядо ти, която доведе само до това, че сега в обикновената поилка няма вода, защото е пробита след твоите експерименти.

— И за това ще намеря решение — обеща Леонардо. — На някои открития просто не им е дошло времето.

— Бих ти предложил преди всичко друго да направиш на дядо си нов шиш за печено, който наистина да върти печеното над огъня, а не то да пада в него и да изгаря.

— В момента цялото ми внимание е погълнато от друго — заяви Леонардо и посочи листа хартия, където се виждаше човек с птича глава. — Как мислиш? Що за птица е това?

— Идея си нямам. Щъркел с извит клюн или нещо подобно.

Леонардо извади изпод леглото една дървена кутия, предназначена за спалното бельо. Карло надникна заинтригуван вътре.

— Но това са кости! — възкликна той отвратен.

— Нали помниш мъртвия щъркел, който открихме край езерото?

Карло въздъхна. Той си спомняше щъркела. Спомняше си го дори много добре. Леонардо нарочно подплашваше водните птици, за да наблюдава как се издигат във въздуха. Надяваше се, като ги гледа, да му дойде идея за строежа на летателна машина. И тогава сред тръстиките откриха един мъртъв щъркел. Трудно беше да се установи от какво е умрял. Във всеки случай Леонардо реши да го вземе вкъщи.

— Ти знаеш, че дядо ми забрани категорично да прибирам мъртви животни в стаята си, защото започват да вонят — рече Леонардо.

Карло въздъхна.

— Да, откакто дядо ти въведе тази забрана, в стаята ти най-сетне може да се диша.

— Този път веднага отделих и почистих костите. А останките изхвърлих, преди да се развонят.

— И той не забеляза нищо?

— Не. Но аз искам отново да правя дисекции на мъртви животни, а не само да изследвам скелетите им. За тази цел ще бъде идеално, ако разкрия тайната на мумифицирането. Ще си балсамирам животните и дълго след това ще мога да ги изследвам, без дядо да вдига олелия заради вонята. Знаеш какъв е дребнав в това отношение.

— Честно казано, и моите родители не биха ми разрешили да пазя в раклата за бельо кости от щъркел — отвърна Карло.

Леонардо като че ли не чу последната забележка на приятеля си. Загледан в струпаните на купчина кости, той рече:

— Ето го тук — пълен скелет на щъркел! Някой ден ще го сглобя. Тук са всички кости! За повечето от тях обаче аз вече не съм сигурен къде точно им беше мястото.

Той взе черепа на щъркела, сложи го до рисунката, която беше направил на човека-птица, и поклати глава:

— Не, не мисля, че има някакво сходство, ти какво ще кажеш?

— Ами не знам, Леонардо!

 

 

По-късно при тях дойде Джана. Тя беше дъщеря на селския гостилничар и също като Леонардо и Карло беше на десет години. Леонардо нямаше търпение да й покаже копието на папируса, но Джана не прояви никакъв интерес към него и изобщо не му даде думата.

— Момчета, чух да се говори в странноприемницата, че някъде в околността има чума! — каза тя с ококорени от ужас очи.

— Ами то цялото село само за това говори — потвърди Карло.

— В три села вече имало болни. А един мъж каза, че видял на хоризонта да гори огън. Това сигурно е къщата на някой болен от чума. Запалили са я, за да не се разнесе болестта. — Джана не можеше да седи на едно място от тревога. — Но още не съм ви казала най-страшното!

Двете момчета я погледнаха, пълни с лоши предчувствия. Нима това, което им съобщи току-що, не беше достатъчно лошо? Какво по-ужасно от това би могло да последва?

Джана погледна в очите първо Леонардо, сетне Карло и рече с тих треперещ глас:

— Преди малко, докато идвах насам, видях един плъх. Първият чумен плъх във Винчи! Това е знак!

— По-спокойно, по-спокойно — намеси се Леонардо. — Че те, плъховете, живеят навсякъде. Където има хора, има и плъхове. И аз да бях плъх, и аз щях да се навъртам около вашата гостилница, за да си хапвам вкусните останки от храната.

— Плъховете са предвестници на Черната смърт, Леонардо! — рече Джана със същия треперещ глас. — Дори да не ти се иска да го признаеш, дори да си въобразяваш, че не означават нищо! Но те означават! Черната чума идва към Винчи!