Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминалните загадки на Леонардо (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leonardo und der Fluch des Schwarzen Todes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Алфред Бекер. Черната смърт

ИК „Фют“, София, 2013

Редактор: Албена Раленкова

ISBN: 978-954-625-823-6

История

  1. — Добавяне

На път за Сан Лука

Карло помогна на Леонардо да събере в кутията останките от птичата мумия. След това върнаха кутията в студеното мазе на баща му.

— Трябва да тръгнем много рано утре сутринта, за да имаме време да стигнем до Сан Лука и да се върнем още същия ден — каза Леонардо на Карло.

— Утре рано сутринта ли? Леонардо, вече е утре! Не видя ли, че почва да просветлява на изток? Това не са светлините на Флоренция, а утринната зора.

— Въпреки това! Да не вземеш да се успиш!

— Внимавай по-добре ти самият да не успиш! Обзалагам се, че дори няма да чуеш петлите! — отвърна му с усмивка Карло и едва потисна прозявката си.

 

Рано сутринта Леонардо наистина не чу кукуригането на петлите. Нито на първите, нито на вторите, нито на третите, нито на четвъртите. Онова, което го събуди накрая, бяха слънчевите лъчи, които падаха върху леглото му през прозореца и играеха по лицето му.

Леонардо скочи от леглото, защото в мига, в който отвори очите си, си спомни за среднощните си планове.

— Леонардо? Искаш ли да хапнеш нещо?

Това беше гласът на дядо му. Звучеше така, сякаш не вика за пръв път.

Дървената стълба заскърца под краката на дядо му и малко по-късно той се показа на вратата на стаята.

— Какво ти става? Да не си болен?

— Не.

— Ако по кожата ти…

— Ако ми се появят бубони, веднага ще ти кажа — отвърна Леонардо.

В същия миг той осъзна как страхът от чумата здраво е хванал в капана си хората. Всички, дори дядо му, бяха нащрек за всяко неразположение, всяко кихане, всяка проява на телесна слабост.

Мнимият чудотворен мехлем беше приглушил страха, но не беше го премахнал.

Леонардо искаше да разкаже веднага на дядо си, че цялата история е безсрамна измама. Доктор Петрониус и Едуардо в този момент вероятно изпращаха Алберто към следващото място, където той щеше да се престори на болен от чума и сетне внезапно да оздравее след намазването с мехлема. Леонардо се питаше на колко ли други места са изпълнили номера си тримата измамници. Нищо чудно дори да не насмогваха с приготвянето на нови фалшиви мумии!

Но той още не можеше да сподели това с дядо си, защото тогава щеше да се наложи да си признае и какво са правили миналата нощ с Карло.

— Днес нямам много време — рече Леонардо. — Двамата с Карло ще ходим при чичо Франческо.

Чичо Франческо беше добро оправдание, защото дядото на Леонардо, естествено, нямаше нищо против внука му да види чичо си.

Старецът кимна.

— Добре, върви, само да не ви хрумне да стигнете чак до Сан Лука.

— Защо пък да ходим в Сан Лука?

— Защото чух, че и в Сан Лука вилнее чума. Не знам колко случая има, едни казват, че бил само един, други твърдят, че са се разболели поне дузина човека, преди доктор Петрониус да пристигне там. Той уж ги бил излекувал, възможно е обаче да е пропуснал някого. Човек никога не знае.

Погледът на дядо му се отмести встрани. Той понечи да каже нещо, но погледът му падна върху няколкото черни петна на пода.

Битум от миналата нощ, сети се веднага Леонардо. Трябваше поне тук, в стаята, да почистя по-добре!

Но тогава беше твърде уморен и просто се хвърли в леглото, без да му мисли много.

— Какви са тези черни петна по пода?

— Че откъде да знам?

— Надявам се, че не си палил пак нещо в стаята си, Леонардо. Колко пъти да повторя, че ти е забранено да палиш огън тук!

— Ами… това сигурно са стари петна — заяви Леонардо.

— А тази странна миризма във въздуха! Тя от какво е? Нали прозорецът ти е бил отворен през цялата нощ! Надявам се, че не си започнал пак да правиш тук дисекция на животни.

— Не, не!

Погледът на стареца падна върху костите на щъркела.

— Не съм го разрязвал тук, дядо! Честна дума!

 

 

Леонардо нямаше време да хапне нито хапка от закуската, която го чакаше на масата. Вместо това побърза да изкара Марчела от конюшнята и да й сложи юздата. Той почти никога не използваше седло. Предимството беше, че така по-лесно можеха да се сместят с Карло върху гърба на кобилата.

Яхнал Марчела, Леонардо се отправи към къщата на Малдини. Там вече го очакваше един доста сънен Карло. Той носеше малък вързоп с провизии, защото беше съвсем сигурно, че няма да успеят да се върнат преди мръкване.

Карло прикри прозявката си.

— О, виждам, че ти направо преливаш от желание за велики дела! — засмя се Леонардо и помогна на приятеля си да се качи при него на гърба на Марчела.

Карло понечи да му отвърне нещо, но си замълча.

 

 

След известно време двамата стигнаха до къщата на чичо Франческо, който им предложи за добре дошли по глътка от своята билкова напитка. Леонардо и Карло отклониха учтиво предложението.

Само напоиха Марчела и веднага продължиха към Сан Лука.

— По-голямата част от пътя е още пред нас — обяви Леонардо.

Очите на Карло се затваряха. Равномерният ход на Марчела го унасяше още повече. Карло се унесе и едва не тупна на земята, но в последния миг се задържа за Леонардо.

— Има ли още много? — попита сънено момчето и разтърка очи. — Внимавай да не ме изгубиш по пътя, преди да си стигнал Сан Лука, Леонардо!

— Защо пък да те изгубя?

— Защото ти самият си полузаспал и едва ли ще забележиш, ако се изхлузя от гърба на коня — въздъхна Карло. — Едно знам вече със сигурност, професията на крадец не е за мен. Не искам никога повече да правя това, Леонардо.

— Няма да ти се наложи!

— Ах, Леонардо! Ти и твоите обещания!

 

 

След известно време двамата вече не бяха съвсем сигурни дали са на прав път. Карло беше ходил веднъж до Сан Лука с баща си и неговата каруца със стоки и си мислеше, че знае точно къде се намира мястото.

Но оттогава беше минало доста време, пък и бащата на Карло бе минал по друг път, по-удобен за конска кола.

Внезапно срещу тях се зададе конник.

— Простете, господине, от Сан Лука ли идвате? — попита Леонардо, макар че според Карло беше под тяхното достойнство да питат за пътя.

Мъжът дръпна юздите на коня.

В следващия момент стана ясно, че заради шума от копитата на коня той не е чул целия въпрос, а само името Сан Лука.

— Не продължавайте към Сан Лука! — извика той.

— Но защо не? Какво става там?

— Там е настъпил самият ад! — сниши глас конникът. — Спасявайте се!

Сетне той заби шпорите в корема на коня и препусна по пътя. След него се носеше облак прах, който не след дълго изчезна зад близките хълмове.

— Какво му беше на този човек? — почуди се Карло.

— Нямам представа, но сигурно скоро ще разберем — поклати глава Леонардо.

— Не е ли по-добре да се вслушаме в съвета му?

— Познаваш ме добре, Карло. Някога да съм бил непредпазлив?

— Мда… — беше единственото, което можа да каже Карло след това самонадеяно изказване.

 

 

Малко по-късно двете момчета погледнаха към долината на Сан Лука от едно възвишение. Черни стълбове дим се издигаха над селото. Къщите в Сан Лука горяха като клади. Дузина конници размахваха пламтящи факли между тях. Безброй мъже, жени и деца бягаха към близката гора.

— Но какви ги вършат там? — възкликна Карло в пълно недоумение. — Защо са подпалили цялото село? Какви са тези конници?

— Де да знаех — прошепна Леонардо. — Но това, което бих искал да знам най-вече, е какво общо има този ад с колата на доктор Петрониус.

Той посочи покритата каруца с познатия надпис, спряла встрани от пожарището.

Около колата се движеха три фигури — доктор Петрониус, Едуардо и… Алберто!

— Виждаш ли Алберто? — обърна се Леонардо към Карло. — Него човек може да го разпознае отдалеч по пъстрите кръпки на панталона. Ето го най-сетне доказателството, което ни беше необходимо! Алберто работи заедно с доктор Петрониус и несъмнено го е познавал още преди той да се появи във Винчи!

— Но нали докторът потегли за Флоренция? — спомни си Карло.

Леонардо вдигна рамене.

— Сигурно е само, че той тръгна с колата си в тази посока, но не си спомням да е казвал коя е целта на пътуването му.

— Обясни ми тогава защо го откриваме в Сан Лука — настоя Карло. — Нали вече е бил тук и е лекувал болни?

— Ти си мислиш, че е лекувал болни! — поправи го Леонардо.

— Както и да е. Ако наистина пътува към Флоренция, той очевидно е избрал доста обиколен път.

— А може би не е дошъл тук доброволно! — досети се внезапно Леонардо.

В този момент единият от въоръжените мъже скочи от коня си, извади меч и тръгна право към доктор Петрониус. Той пък размаха ужасено ръце и се качи на капрата. Едуардо и Алберто побързаха да го последват.

— Смяташ, че Петрониус е пленник? — попита Карло.

— Да, точно така — отвърна Леонардо.

— Хайде да изчезваме оттук! — настоя Карло. — Колкото се може по-бързо! Човекът, когото срещнахме, неслучайно препускаше с коня си така, сякаш го гони самият дявол.

Леонардо се забави с отговора си. Той не отместваше поглед от горящото село. Тогава внезапно един от конниците посочи към тях и извика нещо на другите. Сетне пришпори коня си по пътя, който извеждаше от селото.

— Ама той идва право към нас! — ужаси се Карло.

Ездачът препускаше към тях, забивайки настървено шпори в корема на коня. Леонардо обърна Марчела и също се опита да я пришпори. Марчела потегли с обичайния си спокоен ход. Двете момчета очевидно бяха твърде тежки, защото тя премина в галоп с крайна неохота.

— Направи нещо! — паникьоса се Карло. — Този тип ще ни настигне съвсем скоро!

Пътят им минаваше през рядка горичка, където се разклоняваше на две. Леонардо насочи Марчела наляво и само след миг двете момчета се озоваха пред широк каменен мост. Реката под него беше почти пресъхнала. В средата на коритото течеше едва-едва само едно тясно поточе. Леонардо поведе решително Марчела по моста.

— Леонардо, но ти изобщо не знаеш накъде води този път! — извика Карло, разтреперан от страх.

В същия миг Леонардо скочи от коня.

— Скачай и ти, Карло! — нареди той на приятеля си.

— Какво?

— Бързо, нямаме време!

Карло скочи и Леонардо затегли Марчела към обраслия в храсти крайбрежен склон. Кобилата беше всичко друго, но не и възхитена от идеята на Леонардо и започна да цвили силно. Но нищо не можеше да откаже Леонардо от онова, което беше намислил. Те прецапаха потока и се скриха под моста.

— Спокойно, спокойно! — шепнеше Леонардо на Марчела и я потупваше по шията.

Крайбрежните храсталаци бяха толкова високи, че стигаха почти до раменете на момчетата.

Те затаиха дъх, когато тропотът на копита започна да се чува съвсем ясно.

Ездачът дръпна юздите на коня си, огледа се, сетне прекоси моста, отново спря и пак се огледа.

Той скочи на земята и в същия миг конят му изпръхтя силно, сякаш усещаше, че наоколо има чужди хора.

Ако сега Марчела изцвили дори само веднъж, с нас е свършено, помисли си Леонардо. Но своенравната кобила този път явно разбираше, че в никакъв случай не бива да прави това.

Накрая конникът отново се метна на седлото и се върна назад. Копитата на коня му загърмяха оглушително над главите на двете момчета. Точно по средата на моста той отново спря и изчака още няколко мига. Накрая се върна обратно по пътя, от който бе дошъл.

Известно време Леонардо и Карло не посмяха да помръднат от скривалището си. Те не продумаха нито дума, докато тропотът на копитата не заглъхна окончателно.

— Мили боже! — изпъшка накрая Карло. — И този път извадихме късмет! Не искам да мисля какво щяха да направят с нас тези хора, ако ни бяха пипнали.

Леонардо бързо обърна поглед встрани. Не беше ли помръднало там нещо в храстите?

Между зелените листа няколко чифта очи гледаха право към тях. Леонардо и Карло се вцепениха от изненада и ужас.