Елена Чудинова
Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година (5)

Глава IV
Изповед без изповедник

Естония, 2006 година

 

Анне Вирве открехна едното крило на новия стъклопакет и в стаята веднага нахлу шумът на „Нарва Манте“. Да, макар прозорците да не гледат към самото шосе, това все пак е сериозен недостатък на жилището. Вторият недостатък е, че под прозорците откъм шосето се извиват трамвайните релси. Има и трети — таваните са прекалено ниски. Но каква полза да се ядосваш, по-доброто струва други пари, съвсем други. Не всяка самостоятелна жена е в състояние да си купи в наше време около трийсетата си година четиристаен апартамент почти в центъра на Талин. Почти в центъра, впрочем, е доста широко понятие. Що се отнася до жителите на огромните мегаполиси, за тях „почти в центъра“ означава да пътуваш двайсетина минути. Докато в Талин да си на петнайсет минути пеша от куличките на Виру, разбира се, не е покрайнина, но все пак…

Анне решително затвори прозореца. Стига се е измъчвала от въпроса дали е било възможно да се сдобие с нещо по-добро за същите пари. Преди всичко вече е късно да се гадае, каквото е сторено — сторено. Пък и бездруго беше чакала твърде дълго. Нали през последните шест години сериозните финансови постъпления бяха секнали, налагаше се да спестява по малко — понякога да заделя някакви си жалки стотина евро на месец. А годините си вървят, време е да уреди живота си. Нима някаква беднячка, която се свива в стаичка при родителите си в загубения квартал „Ийсмяе“ можеше да разчита на добра партия? Смешно е. И нещата не опират до тънки сметки или до глупави предразсъдъци, става дума за стил на живот.

Иначе жилището никак не е лошо. Кухнята е отделена от улицата с хубав квадратен балкон. Анне се колеба дълго, когато правеше ремонта — дали да не увеличи площта на самата кухня, като събори вътрешната преградна стена? Щеше да стане кухня-столова. Но се отказа и добре направи — вече не е модерно да изкарваш на показ разни мивки и хладилници. Получи се много по-добре — от гостната се излизаше в зимна градина, а през стъклената стена на малката кухня се виждаше буйната зелена растителност. Намери се място дори и за малка пейка — един или двама гости можеха да се усамотят тук на чашка кафе.

О, колко пари отидоха за тази гостна! Не искаше да си спомня как изглеждаше това помещение, когато купи апартамента. Тапети с някаква старомодна шарка върху грапавите стени, сив протрит линолеум. Предишните собственици бяха някакви старци. Пенсионерите масово се местят в едностайни апартаменти, големите жилища в днешно време не са им по джоба. Само отоплението колко пари струва! Ако не беше така, жилищата щяха да са още по-скъпи.

Но ако наистина съжалява за нещо — то е затова, че височината по никакъв начин не позволява окачени тавани. Карай да върви, мебелите на IKEA бездруго придават на интериора модерен и функционален стил. И кое е интересното — прието е IKEA да се смятат за народни мебели, но същевременно тъкмо те са в състояние да създадат впечатление, че стопанинът е човек с възможности. Тайната е проста — за да има ефект от функционалните мебели, с тях трябва да е обзаведена цялата къща, което вече говори за сериозни инвестиции. (Разбира се, в сметката не влизат нарочно аранжираните тук и там „бабини“ предмети. При Анне такава роля успешно изпълнява крачната шевна машина „Сингер“.) А някои вземат, че подредят модерни стелажи сред демодирани дивани и столове, оцелели едва ли не от съветско време — наистина жалка гледка!

Бодро зазвъня домофонът. (Все пак е редно да има видеокамера на входа, трябва да се поговори с другите собственици!)

— От международния фонд „Проблеми на демокрацията“ — представи се на английски млад женски глас. — Правим доброволно социологическо проучване. Желаете ли да отделите няколко минути, за да попълните нашата анкета?

Анне се поколеба за миг. От една страна, откакто Естония е член на ЕС, няма отърване от всевъзможни социолози и общественици. Но въпреки всичко, приятно е да приемеш в новия си дом интелигентен човек.

Вторият довод надделя.

— Заповядайте! — каза тя, натискайки копчето на домофона. Английският й не е безупречен, но не се и налага да се срамува от него.

Гостенката, наистина млада, дори сякаш прекалено млада жена, от пръв поглед донякъде я разочарова. Слабичка и дребна, тя беше облечена, както обичат да се обличат образованите представителки на Стара Европа. Маратонки, черни джинси, тъмно поло, розово яке. Кестенявите дълги коси пуснати свободно по рамената, кой знае дали някога фризьор беше докосвал дори бретона й — да го подравни. Иди разбери дали живее в каравана или в родов замък, по външността на такива никога не можеш да познаеш. Не е много приятно да си имаш работа с хора, които не искат да спазват правилата на играта.

— Моля, заповядайте в хола. — Анне потисна съжалението си за изгубеното време. Едва ли това момиче, най-вероятно студентка, ще обърне внимание на това колко красиво се открояват светлите секции от бук върху идеално гладките сини стени, на огромното „домашно кино“ с плазмен екран. Два на един и половина метра, между другото. Заел почти цялата стена в дъното на стаята.

— У вас е красиво.

— Харесва ли ви? — Анне светна от радостна изненада. — Току-що се преместих в този апартамент.

Като седна в плетеното кресло, момичето веднага извади от джоба на якето си таблет. Имаше някаква странна неловкост в начина, по който тя го държеше в лявата си ръка.

— Сигурно няма да откажете едно кафе?

— Благодаря, може би по-късно. — Едва сега Анне обърна внимание наспецифичния глас на момичето — звънлив и същевременно някак дрезгав.

Изведнъж й се отщя да показва новото си жилище. Нещо странно имаше в това момиче, което междувременно стриктно вкарваше в своя таблет информация за възрастта, пола, семейното положение, професионалните занимания, любимите видове спорт — ски, спортна стрелба. Както и да е, дано това не продължи твърде дълго.

— Интересува ни мнението на коренните жители на Естония от различни възрастови групи и с различно имуществено състояние по отношение на проблема на така нареченото рускоезично население. Какви начини за разрешаването му виждате Вие лично?

Ето каква била работата, ще се наложи да си отваря очите и ушите. Да внимава много за политическата коректност на изразите, но да отговаря по същество. Староевропейците не бива да имат никакви илюзии в тази насока.

— За жалост, виждам само едно решение — изтласкване на рускоезичните в Русия. Нека да си прибере своите хора!

— Но защо сред вас, естонците, има толкова малко привърженици на асимилацията, макар и постепенна, на руското население?

— За огромно огорчение на всички естонци, включително и мое, съществува неразбиране между Балтия и другите страни на ЕС. Уви, нас, естонците, ни разбират само латвийците, събратята ни по нещастие, дори литовците показват прекалено къса историческа памет. Въпросът за руснаците е много специфичен въпрос. Историческата вина на руските окупатори пред естонския народ е твърде голяма, за да може да се забрави. Та нали ние по природа сме гостоприемен, сърдечен народ. Нима не даваме подслон на множество имигранти мюсюлмани?

Опитай се да не им го дадеш. Такъв вой ще се надигне в ЕС. Но това, разбира се, не бива да го казва.

Момичето внимателно слушаше Анне, но нещо не беше наред. Какво точно?!

— Ние се радваме на всеки, който не ни е причинявал зло. Но колкото и да се опитват руснаците, а такива има, да забравят своя език и да се приспособят към нашите изисквания за битова култура, нима ние можем да забравим как в средата на миналия век те ни натрапиха кървавия комунистически режим?

Този номер винаги минаваше. Какво можеше да се възрази срещу това?

— Ако не се бяхте наговорили с болшевиките през деветнайсета година как да продадете Юденич^[43] — току-виж, не би се наложило нищо да ви се натрапва.

За какъв Юденич говори? Ах, деветнайсета година!

— Но нали тогава болшевиките са ни отстъпили територии?

— И тогава е било добро!

Едва сега Анне разбра, че момичето говори на руски.

— Mina ei raagi vene!^[44] — с необяснима уплаха възкликна Анне. Макар че какво толкова! Някакво безочливо руско момиче, което се прави на социолог. Когато са млади, руснаците обичат да въртят такива номера, но набързо им смачкват фасона. Празният корем само на осемнайсет години може да изглежда романтично, на двайсет вече твърде много ти се яде. Достатъчни са два-три подобни случая, регистрирани в полицията — и проблемите с получаване на работа са ти гарантирани. А на родителите по-бързо им омръзва да хранят порасналото си дете, отколкото да говорят срещу властта в кухнята си. Защото храната в тази кухня не е чак толкова много.

Но колкото и да се успокояваше, Анне продължаваше да нервничи. Глупаво е, наистина! Руската нахалница беше сама, при това хилава, с пръст да я бутнеш — ще падне!

— Всички вие сте дори много рааги, когато ви се наложи.

Момичето натика обратно в джоба си ненужния му вече компютър. Отново се наби на очи странната скованост на лявата му ръка.

— Що за нахлуване? Това е противозаконно! — Анне направи три крачки по посока на прозореца, все едно отстъпваше от гостенката.

— Не мърдай! — Показа се револвер от десния джоб на широчкото яке. — Стой на място и да не си посмяла да доближиш алармата!

Но не толкова револверът, кой знае дали истински, изплаши Анне така, че й се подкосиха коленете. Откъде тази хлапачка знае къде са разположени копчетата?! Това е просто невъзможно, няма как да стане! Сигурно е случайно съвпадение и си дрънка просто така.

— Каква аларма? В апартамента няма никаква аларма.

— Няма, освен копчето до бутона за вдигане на щорите и фалшивия ключ. Нищо работа. А ти наистина ли не можеш да ме познаеш?

Ръката държеше револвера леко, без напрежение и треперене, кой, ако не Анне, ги разбира тия неща? Междувременно лявата ръка закопчаваше джоба с таблета не без известно усилие. Движеха се само три от пръстите. Двата крайни, застинали полусгънати, бяха странно неподвижни.

— Не! — По челото на Анне изби ситна пот. — Това не си ти!

Обаче това беше точно тя, дори външно не се беше променила кой знае колко. Само дето сега имаше дълга коса, а тогава беше късо подстригана, със започнали да израстват кичури с неясен цвят заради мръсотията. Все същият дребосък. Тогава лицето й дори изглеждаше някак по-възрастно — отекло, болнаво. Ръката, овързана със сив парцал с избили по него петна засъхнала кръв, стар ватиран елек върху леката тениска — нали я бяха отвлекли през лятото, а навън беше ноември. Лошо, мрачно време, дърветата — оронили и последните си листа, мъртъв сезон. Точно затова Анне беше пристигнала да погостува на Ахмед. Видя момичето два-три пъти, може да бяха и повече, но не му обърна особено внимание. Обаче го запомни добре.

Но точно споменът за жалката хлапачка с уплашено свита в раменете глава сега й пречеше да я отъждестви с това прекалено спокойно момиче.

— Ти дрънкаше с него на нашия окупантски език, докато се чукахте. И се пазаряхте на нашия език.

— Но нали ти не си рускиня! — възкликна Анне.

— Дори това си запомнила. — Момичето се усмихна почти дружелюбно. — Майка ми беше рускиня, няма как да го разбереш. Руската кръв е смесица от какво ли не, всичко влиза в работа. Посочи ми поне един гениален естонец — няма значение дали учен или композитор! Само не ми пробутвай Ристикиви^[45], такива класици има във всяко издателство — с лопата да ги ринеш! Направо сте някакви моноетнически квадрати като героите на Маркес, дето най-накрая им се раждат деца със свински опашчици^[46].

Карай, нека си дрънка, ако ще за Маркс, ако ще за Ленин, важното е, че сама търси контакт. Това са азбучни неща, колкото по-продължително е общуването — толкова по-трудно е да стреляш. Не е кой знае каква философия да се потренираш на закритото стрелбище, има и по-важни неща. Например да й отклони вниманието с приказки, да се приближи до нея и след като тя знае за алармата, просто да се счепкат и да й извие ръката. Ще й е съвсем лесно да надвие тази сополанка.

— Това беше толкова отдавна… А сега изведнъж се появяваш с някакви претенции. Какво си правила през тези години?

— Учих! — Момичето засега беше нащрек. Рано е да го доближава.

— Виж ти, учила си! — Анне се направи, че проявява доброжелателен интерес. — И какво?

— Какво съм учила ли? — момичето се усмихна. — Учех се да мразя квалифицирано. По усложнена програма. За подобно нещо не е достатъчна една година. Само колко усилия изискваше курсът за проследяване на всички възможни вариации на стокхолмския синдром. Мислех си, че никога не съм го имала. Но всичко това се оказа самомнение на лаик. Имах го. О, колко малко са хората, които умеят да мразят осъзнато!

— Но защо мен? Защо мразиш точно мен?

Тя е луда. Истински луда. Това не е добре, понякога лудите притежават физическа сила, която не отговаря на мускулната.

— Теб ли? Глупости. Мразя всички, които бяхте там. Всички, които можехте да сте там, което в крайна сметка е едно и също.

— Но си дошла при мен. А пък, в края на краищата, аз бях там по чиста случайност, нали не съм чеченка. Това си беше само бизнес.

— И не от най-губещите, нали? — Момичето с рязко кимване посочи дивана, застлан със стилна кувертюра — ултрамаринова на оранжеви геометрични шарки. — Сто долара на редовен войник, триста-четиристотин — на офицер. Ако пресмятаме в редници, колко убити ти струваше този парцал? Горе-долу трима, ja? Доста скъпичък трофей. Колко момчета не се върнаха вкъщи заради това, че ти се беше настанила на дървото с твоята оптика. За да можеш да си обзаведеш това апартаментче. Ами ти си до коленете в кръв.

— Не, не, грешиш! — Анне внимаваше за изражението на лицето си, като не позволяваше на страха да плисне навън, защото знаеше, че това е равносилно на сигурна гибел. Но потта се стичаше по гръбнака й под лекия пеньоар, на едри капки избиваше по дланите. — Аз бях в Чечня съвсем за кратко! Получих много пари от реституция, на мястото на къщата на баба ми построиха голям завод! Мога да ти компенсирам моралните щети! Имам банков влог!

— Аз съм тази, дето има банков влог, тъпачке! — Момичето направо пред очите й се изпълваше с овладяност и увереност в себе си, а най-важното е, че както и преди, внимаваше за дистанцията. — Ти ми влезе в полезрението случайно, но щом съм тук, значи знам всичко за теб. Парите решават много проблеми, нали? Но не всички. Невинаги можеш да си купиш срещу тях живот.

Момичето следеше и алармата, по-точно револверът й я следеше. Анне кой знае защо си помисли за сламения трапец, който искаше да закачи за Коледа в гостната, вместо да слага банална, прекалено общоевропейска елха. Това няма да се случи, вече го съзнаваше съвсем ясно. Нещата не опираха до момичето, нито до неговия револвер, а до още нещо, до странното нелепо убеждение, че е безсмислено да оказва съпротива, защото е дошъл часът й. Сега разбираше защо понякога хората се държат толкова странно преди смъртта си!

— Искаш да ме убиеш ли? — Анне не позна гласа си, вече мъртъв, угаснал.

— Ще те убия. Напълно безплатно. Я се дръпни по-нататък, към онази картина.

Да бъде снайперист е било винаги за Анне наистина само бизнес, тя никога не бе разговаряла с жертвите си, никога не бе ги виждала отблизо живи. Но колко пъти й се бе случвало да чува тази интонация! Какво значение имаше къде ще я убият — по средата на стаята или на фона на картината? Никакво. Но оня, който убива отблизо, кой знае защо често дава нареждания. Напълно безсмислено е или все пак има някакъв смисъл?

Анне не успя да го разбере.

Момичето с розовото яке, станало изведнъж отново много малко, се доближи и внимателно се наведе над снажното тяло на жената, облечена в пеньоар с черни дантели. Нейните почернели от слънцето, заоблени крака се бяха размятали сред наподобяващия морава килим с дълъг косъм. Модната прическа прикриваше невзрачността на пепелявите й коси.

Известно време момичето стоеше и гледаше, а после извади от още един джоб плоска кутия с мокри кърпички за монитор. Всичко, до което можеше да са се докосвали ръцете му, тя изтри бързо и много грижливо.

 

 

Париж, май 2048

 

— Вие сте прекалено млад, отче, за да разберете колко банална мелодраматична колизия се очертава сега помежду ни! — Жената дръпна от обичайната си цигара. — През годините, когато родителите ми са били млади, са правени многобройни филми, от които сякаш сме персонажи. Старата грешница, чието сърце се е размекнало, разказва историята на живота си на млад свещеник, изпълнен с най-възвишени стремежи. Но красив, то се знае. В ония години киното изключително много е романтизирало католическия целибат^[47]. Това, разбира се, е ставало преди да забранят снимането на филми за християнството, оскърбяващи чувствата на еврогражданите мюсюлмани, а след това да забранят киното изобщо.

Свещеникът не обърна никакво внимание на иронията в думите й. Това му бе навик и онагледяваше специалния психологически термин „защитен ритуал“. Дори сега изглеждаше необикновена историята на тази огромна душа, овъглена през младостта си, способна да черпи жизнени сили единствено от омразата.

— Казахте, че от оня ден нататък във вас е настъпила някаква промяна? — тихо попита той.

— Ще трябва да ви разочаровам, не в душата ми. А в тялото.

— Тоест?

— След пленяването ми престанах да раста. С какво ли само не ме тъпчеха докторите! Вече смятаха, че така и ще си остана висока метър и петдесет. А между осемнайсетата и двайсетата си година изведнъж дръпнах с петнайсет сантиметра нагоре. Дори получавах припадъци от този бърз растеж. Е, и после през следващите година и половина пораснах с още три сантиметра.

— Добре поне, че не всяка подобна история ви е карала да растете на височина. — Свещеникът се усмихна и за миг стана по-младолик от своите трийсет години. — Че тогава щяхте да сте по-висока и от Айфеловото минаре.

— Те и бездруго плашат с мен децата си. — Жената издиша колелце дим. — За съжаление, напразно.

— Никога ли не сте убивали деца? — Интонациите, появили се в гласа на свещеника, напомняха пръсти на лекар, които предпазливо се приближават до предполагаемия тумор.

— Уви, макар че това „уви“ сигурно ви шокира. Глупаво е те да не се убиват, но съм си позволявала да правя подобни глупости. По-точно — да не ги правя.

— Всички деца са жестоки — тихо каза свещеникът. Той седеше срещу София, по навик засенчил очите си с длан. През врата му не бе преметната лентата на епитрахила, просто се проявяваше проникналият в плътта и в кръвта му навик — когато му разказваха такива неща, той нямаше право да вижда лицето.

— Това е друго. Всъщност, те дори не са деца в нашия смисъл на думата. Просто са вид, който още не се е разгърнал до зрялата си фаза и не е достигнал способността си за регенерация. Душата и интелектът им спират да растат след петата година, само се увеличава количеството натрупана информация. Впрочем, трудно е да се каже дали децата им не са деца, или пък възрастните не съзряват дотам, че да могат да различават доброто от злото. Ще кажете, че ако такова дете попадне в добри ръце, то може да бъде възпитано като нормален човек. Знам какво ще кажете. Те биха се радвали ние да мислим точно така. Защото самите те са убедени в съвсем друго. Там, където бях през детските си години, те смятат себе си за майстори на евгениката^[48]. Кого с кого да кръстосат за по-добро потомство. Храбрите с умни, скромните с жизнерадостни, всичките типове при тях са картотекирани. Само че след всички тези техни генетични упражнения резултатът кой знае защо е един и същ — убиец и бандит. Тези евгенични шедьоври трябва да бъдат убивани в люлката, а още по-добре — в утробата. А най-добре — още в семето.

Свещеникът вече бе свикнал с този особен маниер на събеседничката си — пълните с яростен плам думи тя произнасяше със спокоен студен глас, с глас, напълно лишен от емоции. Колкото по-пламенни бяха думите, толкова по-студен ставаше гласът.

— Но какво ви е възпряло от греха, който вие смятате за благо?

— Собственото ми правило — не бива да им наподобявам по нищо. Току-що ви разказах как естонката се опитваше да ме отклони с приказки. Те знаят — колкото повече говориш с един човек, толкова по-трудно е да стреляш по него.

— А нима не е така?

— Така е за себеподобните й. Логиката на наемния убиец е, че не бива да виждаш в жертвата нищо друго освен неодушевен предмет, абстракция, мишена. А моята логика е обратна на тази. Трябва да гледаш жертвата в очите, трябва да я виждаш. Да виждаш кого убиваш. Само така можеш да поемеш отговорността. Ако ли пък не можеш да убиеш човека, като го гледаш в очите — значи не си струва да го правиш. Изобщо не си струва, нали се случва и така.

— Но това е много тежко.

— Отче, кой е казал, че трябва да си облекчиш задачата, когато убиваш човек? — Старата жена се усмихна. — Но ние се отклонихме, логиката на онази снайперистка наистина се е свеждала до бизнеса, до печалбата от наемничеството. А на ония изобщо не им е трудно да разговарят с жертвите си, дори получават от това огромно удоволствие. Знаете ли, те често еякулират, докато прерязват гърлото на жертвата си. Дори и да се появеше у мен желание да се уподобя на тях — не бих могла да изпитам оргазъм, докато изстрелвам куршума. Но щом те могат да убиват нашите деца — ние не трябва да убиваме техните. Въпреки логиката и здравомислието, в ущърб на самите себе си. На какво се смеете, отче?

— Ще се обидите, но на мен ми е абсолютно безразлична теоретичната надстройка там, където е важен резултатът.

— Така казваше и бащата на моя съпруг.

Електронният часовник показваше един след полунощ. Само по святкащите зелени цифрички можеше да се разбере ден или нощ е в подземието.

— Вярно ли е, че той е бил православен свещеник, Софи? И вие сте кръстена в православната вяра?

— Какъв йезуитски подход. Кръстил ме е не моят свекър, а леля ми по майчина линия още когато съм била бебе ме е занесла в църквата. За велико неудоволствие на еврейските ни роднини.

— А те юдеи ли са били?

— Те бяха съветски хора, ако изобщо може да бъде обяснен този исторически феномен. Те смятаха всяка религия за нещо като прищявка. Моята баба, майката на баща ми, при това беше лекарка. На нея пък изобщо й се струваше, че е нехигиенично да разнасяш насам-натам детето и да го топиш в някакви съмнителни купели.

— Не е като да нямам представа за тези неща. Но на Запад беше още по-зле, съществуваше единна сплав на материализма и религията. И какво за свекъра ви?

— Той беше свещеник и мисля, че би желал друга съпруга за сина си, съвсем различна. Леонид Севазмиос… той поне разбра и прие това, че няма да имаме деца. Че не мога да имам деца в свят, където не съм в състояние да гарантирам сигурността им. Баща ми не можа да надмогне случилото се с мен — стопи се на 45 години от куп болести, връхлетели го като градушка. Те избухваха една след друга, понякога по две наведнъж — ту сърцето, ту черния дроб, ту кръвоносните съдове… А иначе години наред той не се беше разболявал дори от грип. Сякаш организмът му се саморазруши отвътре. Безумно ми е жал за него, но не бих искала в никакъв случай да се озова на мястото му, о, не! Впрочем, не бих искала и да съм на мястото на бащата на моя Леонид. Нещата дори не опират до мен и до неродените, незаченати внуци. За отец Димитри, така се казваше свекърът ми, беше страшен удар да разбере, че единственият му син, за когото той също желаеше духовно поприще, се занимава с доставка на оръжие зад паравана на търговската фирма на своя чичо. Меко казано, много нетипично за един грък! Нали по това време гърците, както впрочем винаги, се държаха доста продажнически. И без съмнение се надяваха, че точно тях ислямизацията на Европа няма да ги засегне! Смешно е, но по същество това непрактично вятърничаво момче, както родата възприемаше Леонид, бе къде по-практичен и по-разумен от всички. Той имаше лични средства, които бе наследил от майка си и без да пита когото и да било, ги беше похарчил всичките. Вдигна се грандиозен скандал, това се превърна в истинска катастрофа за крайно издигнатото семейство. За щастие, ние се срещнахме, когато страстите бяха поутихнали. Но това е друга история, може някой път и да ви я разкажа. Ще кажа само едно — свекърът ми се примири със заниманията на Леонид, когато неговият син му каза едно-единствено изречение: „Ако ти вчера се беше занимавал с мисионерство, днес на мен нямаше да ми се налага да купувам оръжие.“

— Като католик, на мен много ми горчи от това. Имаше момент, когато православието можеше да спаси Европа от исляма. Все същото гребло, върху което стъпи Вторият Ватикански събор: когато, за да задържи паството, Църквата върви по пътя на отстъпките, един прекрасен ден на хората започват да им липсват твърдо регламентираните норми. Ето го последния гърч на духовността — кажете ми какво не бива да се прави! И наистина, що за Велики пости са това — да не се наяждаш на Разпети петък, „докато те прободе“! Тук беше моментът православието да привлече уморените от всепозволеност католици, които никога не са познавали строгостта на протестантите! Но руската диаспора беше твърде малка, а гърците наистина не мисионерстваха. Докато ислямът — ислямът минаваше в настъпление. Така че упрекът на вашия мъж е бил, уви, донякъде справедлив. Но по онова време все още бяха възможни Кръстоносните походи. Нали той е стигнал не до безверието, а до войнстващата вяра?

— Да, той си остана вярващ.

— Но не успя да привлече вас към Бога! — Сега вече отец Лотар не питаше, а говореше утвърдително.

— Какво да се прави, той беше всмукал вярата с майчиното мляко, а пък аз… Вероятно вие, отче, не можете да разберете докрай защо изобщо проявих желание да водим подобни разговори. Разбира се, че сте прекалено тактичен, за да кажете: такива неща се случват с мнозина след седемдесетте години. Ако е така — разубедете се. Та нали аз цял живот вървя подръка със смъртта, повярвайте, че съм все така доста безразлична към спасението на собствената си душа. — София стана и като криеше вълнението си, започна поривисто да крачи из малкото помещение. Отец Лотар за сетен път се учуди колко младежка е стремителната й походка. — Разберете, такива стари войници като мен имат особен усет. Може би дори аз мисля сега повече по въпросите на вярата, отколкото съм мислела през целия си досегашен живот само защото усещам нещо… То ми трябва, не, по-точно скоро ще ми потрябва и то в най-конкретен смисъл… Дърдоря глупости, как можете да го разберете, щом аз самата не го разбирам докрай.

— Софи, за мен не е важна причината. — Свещеникът на свой ред се надигна и те стояха един срещу друг странно напрегнати вътрешно, като двама дуелисти. — Радвам се, че ви спохождат такива мисли, защото вие наистина имате върху какво да се замислите.

— Наистина ли?

— Не ви ли е минавало през ум, Софи, че налице е някакво логическо объркване? Помислете как изглежда всичко от ваша гледна точка. Вие сте материалистка, както и преди. Не си мислете, че се подлъгвам от факта на нашите разговори. И така — вие сте материалистка. Аз съм идеалист или мистик, както и да ме наричате наум, тоест човек, който витае из надоблачните абстракции.

— Да допуснем. — Жената извади от небрежно разкъсания пакет нова цигара. Тя се усмихваше.

— В такъв случай, защо от нас двамата аз имам практическа цел, а вие не? Отдавна исках да ви кажа това, но да си призная, се страхувах.

— Господи, какво момче сте още, Лотар. Нима си мислите, че все още има думи, които биха могли да ме наранят? Говорете.

— Колкото и да ви се струва илюзорна моята цел, тя съществува, тя е реална и, ще повторя още веднъж, тя носи практически характер. Литургия трябва да има. Докато все още има поне един свещеник, поне една капка вино и поне една шепа жито. В името на това ние гинем, в името на това приемаме мъченичеството. Но вие, цялата ви Съпротива, нямате цел. Войната не може да бъде цел, тя може да е само средство. И вие със сигурност разбирате, че вече няма начин Европа да бъде завоювана отново. Войната, която води Съпротивата, е загубена от десетилетия, загубена е напълно.

— Това е вярно, отче. Както виждате, жестоките истини не ме карат да си скубя косите.

— Вие имате разклонена конспиративна мрежа, имате центрове за подготовка, имате канали за доставка на боеприпаси. Предполагам, че имате и банкови сметки извън Еврабия, едва ли само заради черните ни очи китайците доставят на войниците от Маки пиротехника. Но Маки нямат цел, нямат! Война, заради войната — това е всичко. И в нея гинат стотици хора. Това момче днес е рискувало живота си само за да намалеят с един мюсюлманските мерзавци. Но в края на краищата сметките ще се опразнят, ще намалеят и запасите от военните складове, убежищата ви ще бъдат разкрити, последният от вас ще бъде осъден на смърт. Мюсюлманите ще победят окончателно.

— В края на краищата лозята ще бъдат изсечени, убежищата ще бъдат разкрити, последният Мисал^[49] ще бъде унищожен, последният свещеник ще бъде убит. Мюсюлманите ще победят окончателно. — В очите на София сякаш танцуваха весели черни пламъчета.

— Само че нищо подобно няма да се случи! — Сивите очи на свещеника се смееха в отговор. — Когато спре Литургията, тогава ще настъпи Свършекът на дните. И те няма да победят, а ще полетят презглава в пъкъла. Според вашата логика те ще надживеят вас, а нас според нашата — не!

— О, каква бездна от католическа надменност! Остава само да ми кажете, че в Полша отслужват меса, която не е традиционна, а православна Русия и Атон можем изобщо да не ги броим!

— Не бих дръзнал да ви кажа нищо подобно и вие го знаете. В нашите последни дни всеки отговаря за себе си. Не съм нито в Русия, нито в Полша. Аз служа във Франция. И съм задължен да служа така, все едно от моите молитви зависи кога ще дойде Свършекът на Дните. Разбира се, че тук има и известна надменност. Но нас са ни учили да превръщаме пороците в движещи механизми на благите деяния.

— Разбирам. — Угаснаха черните искри в очите й, лицето на София придоби някак мъртвешки вид. — Този хлапак, Левек, най-вероятно няма да доживее не само до моите години, но и до вашите. Но, отче, какъв избор има той? Да живее като мюсюлманин ли?

— Да си спомни, че е роден християнин.

— Е, тук вече прекалихте. Скъпи отче, ами той е роден трийсет и някоя година. За какво християнство може да става дума? На вас ли да напомням, че реформите на Втория Ватикански събор извратиха католицизма? Много преди Рим да падне, пък и в противен случай той нямаше да падне. Вие самият отслужвате Литургията само защото вашите предци са принадлежали към жизнеспособното малцинство. Но нима заслугата за това е ваша?

— Не е моя, права сте. И все пак държа на това, че моята дейност има цел, а вашата — не.

— Да не умреш на колене — нима това не може да се нарече цел?

— Не знам, Софи. Извинете ме, но наистина не съм сигурен.

Електронният часовник показваше два и петнайсет след полунощ, някъде навън се зараждаше утрото — пролетно, изпълнено с ухания на напъпили клони. Трудно бе да повярваш в това тук, в мъртвото механично пространство, лишено от годишни времена.

Контрабандните руски цигари почти изцяло вече бяха се преместили от картонения си пакет в пластмасовата кутия от кафе, превърната в пепелник, където догаряха полека, излъчвайки не особено приятен мирис. Но на последните две още не им беше дошъл ред да се превърнат в смачкани фасове — София небрежно пусна кутията в дълбокия си джоб.

— Вие трябва да ми простите, скъпи ми отец Лотар. Аз наистина съм ви благодарна, че заедно с мен се ровите из пепелта и лавата на миналото ми. А колкото до практическия смисъл… Аз наистина не правя нищо нахалост. Усещам нещо във въздуха. Нещо много важно, което в еднаква степен ще засегне и мен, и вас, и макисарите, и обитателите на катакомбите. Може би то ще се превърне в отсъстващата засега цел, знам ли?