Елена Чудинова
Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година (11)

Глава X
Приказка за Стария крал

Сред дебелите бетонни стени проблесна водна повърхност, жива като огромна черна зеница.

— Все пак се изгубихме, завили сме от „Клиши“ към „Ром“ — с досада възкликна Йожен-Оливие, скачайки от дрезината. — А „Ром“ не ни е притрябвал, освен ако не решим да си наловим за вечеря попови лъжички. Наводнена е цялата платформа, няма как да прегазим оттатък.

— Е, да, тук избиват подземните води — отговори отец Лотар без всякаква сянка от досада. — Но ние сега ще ги източим.

— Как така ще ги източим?

— Не съм се и съмнявал, че си видял това подземно езеро, но едва ли знаеш, че то не се е образувало от само себе си. А е изкуствено залято с вода. Познавах инженера, който го направи. Почакай само да намеря връвчицата, с която се измъква запушалката на тази вана.

Отец Лотар предпазливо се движеше покрай стената, методично опипвайки всичките й издатини с лъча на фенера.

Йожен-Оливие изведнъж си помисли, че уахабитите при никакви обстоятелства не са в състояние да лишат парижаните от безопасни убежища. Те са толкова много, та излиза, че дори той, партизанин още от детинство, не е знаел за онези скривалища, които са били прокопани през XX век, заради страха от ядрена война. Почти една трета от метролиниите са ни ги осигурили те, благодарение на собствения им мързел и тъпанарщина, но дори и без метрото, има достатъчно други места. След като направиха красив вход за катакомбите на „Данфер-Рошеро“, те май наистина решиха, че са превърнали в негоден за употреба дългия няколко километра Път на скелетите. Сякаш не можеш сто пъти да влезеш в тях откъм също толкова огромния канализационен колектор. Париж е крайно оплетен лабиринт под земята, никакви войски не са в състояние да го претърсят и опознаят. Това не значи ли, че те не могат да направят нищо, че ще им се наложи да се примиряват завинаги със съществуването на партизаните и обитателите на катакомбите? Но нали има и друг начин, срещу който са безсилни и катакомбите на Париж, и подземните градчета под горите на Бретан, и карстовите пещери. Ако тези деца на полумесеца поставят под пълен контрол живота горе, на светлото, тогава ще стане страшно. Какъв смисъл има от складовете за оръжие, охранявани от скелетите на предците, ако изчезнат явките в самия град?

Оглушителният звук на изливаща се вода прекъсна мислите му. Дори в светлината на лъча от фенера се виждаше как гладката черна повърхност се е раздвижва тревожно, как в средата й се е завихря огромна фуния.

Омаяни от водовъртежа, двамата с отеца известно време мълчаха, наблюдавайки как подземното „езеро“ стремително се изпразва.

— Ще ни се наложи да си намокрим краката, ако, разбира се, не искаме да чакаме около два часа тук, докато платформата изсъхне. Но има къде да се постоплим.

Платформата не се различаваше под пласта мръсотия или тиня, или кой знае какво друго, което можеше да я е затлачило. Отгоре още тук-таме плискаше вода, но свещеникът побърза да слезе на доскорошното „дъно“.

Йожен-Оливие го последва, като крачеше отвратен с маратонките си по доста вонящата мръсотия.

След като прекосиха платформата, те се озоваха край малък отвор, в който се виждаха водещи нагоре стъпала. Вероятно, когато станцията е работела, тук е имало служебно помещение.

— Обикновено водата изцяло закрива входа — каза свещеникът. — Внимавай, хлъзгаво е!

Не особено голямото помещение, някъде около шейсет квадрата, до което ги изведоха стъпалата, явно не се наводняваше, както платформата. Притиснато от ниския таван, застлано с линолеум, то беше натъпкано с някакви сандъци и увити в парцали и найлон предмети.

— Тук, освен всичко друго, е и главният църковен склад — каза отец Лотар, докато развиваше нещо, напомнящо с очертанията и с големината си на малък хладилник.

— Бомбоубежището е къде по-комфортно.

— И къде по-достъпно, не забравяй това. Прекалено лесно е да бъде открито, макар че досега Господ ни е пазел. Но там имам само едни мощи, а пък и те са скрити надълбоко. Колкото по-надалеч сложиш нещо, толкова по-наблизо ще го намериш. Е, сега ще включим електричеството, а след това може и да светнем лампите. Аз не бих се отказал от един горещ чай, а ти, млади Левек?

Йожен-Оливие, озадачен от оптимистичните перспективи, обрисувани от свещеника, се вгледа в появилия се разопакован метален предмет с неясно предназначение.

— И какви са тези, да ме прощавате, Ваше Преподобие, вторични суровини?

— И аз не знам как точно му е името, пък и едва ли си го чувал. Невероятно много антикварни предмети могат да бъдат открити по кьошетата. Когато намерихме това нещо, то събираше прах, без да е влизало в употреба не по-малко от седемдесет години. Обаче нищо му няма, работи. Казваме му генератор. Какво, не ти е много ясно, нали? — Отец Лотар доволно се засмя, като търсеше нещо из сандъците. — Ще ти обясня по-простичко, това е слаб локален източник на електричество, който работи с нафта. Има и бензинови. Мисля, че такъв би работил и с газ за горене, ако му налееш. А-ха, ето я нафтата! Я подръж за малко фенера!

— Прилича на консервена кутия, която дълго са я удряли с чук — каза с недоверие Йожен-Оливие. — Вие, Ваше Преподобие, изглежда, имате навика да показвате нагледно на грешниците, че чудесата са възможни. Във всеки случай, ако този предмет задейства дори една електрическа крушка, да не говорим за нагревател, ще сметна това за истинско чудо.

— Е, щом толкова ти се искат чудеса… — Отец Лотар наведе тубата с нафта. — С помощта на тази, както ти непочтително се изрази, консервена кутия, сега ни предстои да сложим в ред цялата станция. Да я осветим, да я подсушим, изобщо, доста работа ни чака.

— А как работи това нещо?

— Сега ще видиш. — Отец Лотар се зае с резки движения да дърпа някакво въженце, все едно че палеше мотор на лодка.

Скоро железарията започна да бръмчи не по най-приятния начин, обаче в резултат на това бръмчене светнаха крушките на тавана. В светлината им, която изглеждаше ослепителна заради скорошния мрак наоколо, се оказа, че линолеумът на пода е зелен, а стените са облицовани с бели плочки.

— Я изтичай да видиш дали и на платформата свети?

Йожен-Оливие изтича по стъпалата. Допреди малко залята с вода, малко черна и отвратителна в тъмното, платформата, осветена от десетина лампи, изглеждаше направо уютна.

— Свети!

— Е, аз от дете знам да се оправям с генератора. — Отец Лотар постави в средата на стаята електрическа печка. — Откакто се помня, в нашия замък имахме точно такъв.

— Свещите са по-добри, във всеки случай, за замък.

— Разбира се, че имахме и свещи. В един часа след полунощ, когато устройството се изтощаваше, беше безполезно да щракаш копчетата му. А ако ти се наложи да ставаш през нощта, и да не искаш, трябва да запалиш свещ. А освен всичко останало, това нещо имаше отвратителния навик да се изтощава и гасне тъкмо когато си на най-интересната страница от книгата. Беше ми забранено да чета на свещ. — Отец Лотар се усмихна, бършейки с носна кърпа оплесканите си с нафта ръце. — Там е работата, че бяха ни отрязали тока, прокаран в селото. Един от местните богаташи, май собственик на верига магазини „Всичко за домашните животни“, много се ядосваше, че такова едно живописно кътче земя (заедно със замъка) е собственост на бедняци, които не са в състояние да го ремонтират според стандартите на петзвездните хотели. Все си представяше, завалията, какъв солариум би направил в донжона^[71] и какъв кегелбан^[72] — в розариума. Затова ни правеше постоянно разни дребни пакости, та дано майка ми в края на краищата продаде замъка. Един прекрасен ден ни сервираха чудовищна сметка за ток, която нямаше никакъв начин да платим, след което ни срязаха жицата. Да ги съдим, беше твърде скъпо. Само че злощастният мосю Грандие не беше предвидил, че ние от десет поколения назад сме се оправяли между тези стени без каквото и да е електричество. Наложи ни се да си монтираме генератор, прадедите ни и това не са имали, който, разбира се, не можеше да поддържа хладилните агрегати, но нали затова са зимниците. Така че не му се уреди въпросът. После, то се знае, се забърка такава каша, че вече и на мосю Грандие не му беше до чужди замъци.

— Кой знае? — засмя се Йожен-Оливие. — Той сигурно е станал колаборационист.

— Да, най-вероятно не е отишъл в гето — въздъхна отец Лотар, пълнейки чайника с вода от пластмасова туба. Върху старомодната маса, на която по всяка вероятност навремето е седял дежурният диспечер, се появиха кутии със сирене и бисквити. Йожен-Оливие от учтивост не обърна внимание на това, че свещеникът изрече над тази простичка вечеря „Oculi omnium in te sperant Domine…“^[73] и така нататък, цяла една минута.

— Най-вероятно. Нали беше роден в средата на 80-те този мосю Грандие. Дори не можеш да си представиш колко силен бе през онези години култът към плътския живот. Знаеш ли, моята майка ми е разказвала един от най-шокиращите си младежки спомени. Не, не става дума за терористичен акт, нито за вземане на заложници. А за един наглед незначителен епизод. В началото на 2003 година, дори беше запомнила годината, се провеждал някакъв много известен кулинарен конкурс. Шоу, както било прието да се казва тогава. Телевизия, вестници, списания, фотографи, отбрана публика, а в центъра на всичко това — знаменити готвачи се състезават кой ще изобрети най-невероятния сос за печено говеждо или най-красивата поливка за аспержи в тесто.

Йожен-Оливие разсеяно кимна. Пластмасовата чашка за еднократна употреба сгряваше пръстите му, от електрическата печка лъхаше топлина. Бисквитите и камамбера бяха страхотно вкусни, но той не знаеше дали тук има достатъчно хранителни запаси и за какъв брой хора са предвидени, иначе с охота би изял самичък всичко, сложено на масата за двама. А с още по-голямо удоволствие би присъствал на такъв кулинарен конкурс, където сигурно е било възможно да опитваш колкото ти душа иска. Голяма работа, че било грях.

— И аз самият сега не бих имал нищо против да се озова на такова състезание — усмихна се свещеникът, докато отваряше поредната кръгла кутийка. — Между другото, не се притеснявай да си взимаш, има достатъчно храна за всички, които утре ще се съберат тук. Наблизо се намират стари армейски складове, за които сарацините никога не са знаели. Няма да е лошо утре сутринта с теб да пренесем оттам още няколко сандъка. Но да се върнем на онази отдавнашна история — смисълът й се свежда до това, че участниците в конкурса изобщо не се ограничили с дегустация на профитеролите. Те намислили да изпратят петиция до папата, апелираща към понтифика на Рим да изключи чревоугодието от списъка на смъртните грехове. И наистина я изпратили. Колко от присъстващите представители на френския елит само я подписали!

— Големи простаци са били! Извинете, Ваше Преподобие! — смая се Йожен-Оливие. — Та нали смъртните грехове са измишльотина, не е ли така? Ако не си съгласен с нея, никой насила не те дърпа за ушите, за да бъдеш праведен християнин, нали?

— Тъкмо за това става дума, че този епизод е портрет на чудовището, наречено неокатолицизъм. — Лицето на отец Лотар изведнъж сякаш се състари. — Разбира се, никой не им е пречел да бъдат атеисти и да смятат, че отнасянето на чревоугодието към греховете е християнска прищявка. Но те са искали да се наричат католици. Така е някак по-внушително, пък и венчаването в църква е доста по-зрелищно от бракосъчетаването в кметството. Приятно е да правиш подаръци за някое кръщене и да хвърляш захаросани бадеми — розови, сини и сребристи. Приятно е да поръчваш на дечицата си натруфени дрешки за конфирмацията^[74]. Те не са искали да се отказват от подобни празници. Но ако тези хора, господари на живота си, искат да бъдат католици, защо пък да не се коригират основите на вероучението за тяхно удобство? Нали всичко се прави в името на човека, за благото на човека — такъв е и девизът на демократичното общество от началото на миленуима. От друга страна, и папата вече е направил толкова отстъпки за либералите, че те са били в правото си да недоумяват: как той да не иска да направи такава незначителна отстъпка за каймака на френската нация?

Йожен-Оливие изведнъж усети, че повече изобщо не му се яде. Само навикът никога да не оставя нищо недоядено в чинията си (дори и да няма чиния) го принуди да продължи да дъвче бисквитата, внезапно изгубила всякакъв вкус в устата му.

— Но и това не е краят на историята! — Отец Лотар потопи на няколко пъти пакетчето, за да стане чаят по-силен. — През пролетта на същата година един от почетните членове на журито на конкурса, собственик на известна верига от ресторанти, се самоубил. Как мислиш, каква е била причината? Рейтингът на ресторантите му паднал с три пункта! Което ще рече, че във всички справочници започнали да го споменават с три реда по-надолу в сравнение с преди. Само се замисли, млади Левек! Надявам се, разбираш, че аз, свещеникът, би трябвало да смятам самоубийството за един от най-непростимите грехове.

Йожен-Оливие си замълча, най-после преглътнал последната хапка от бисквитата. Той не смяташе, изобщо не смяташе, че не е бил прав, когато преди няколко дни желаеше да го удари токът, но се радваше, че отец Лотар няма как да знае за това.

— За най-страшния от греховете, защото е най-непоправим. Но повярвай ми, че понякога ми е много трудно да осъдя самоубиеца. Както е известно, Господ не ни изпраща изпитания, които да са свръх силите ни, но какви сили трябват понякога на човека! Колко трудно е да осъдиш например майка, която се е самоубила, защото е загубила детето си. Моля те да вникнеш в това, наистина е много важно! Той не се е разорил. Още по-малко пък го заплашвал глад, а през тогавашното време гладът, истинският глад, чукал с костеливата си лапа по прозорците на мнозина. Той не загубил любим човек, нито доброто си име. Просто станал по-малко популярен, от което страдало честолюбието му. Може да си е представял как злорадстват познатите му. И това се превърнало за него в достатъчна причина да стъпче най-скъпоценния Божи дар — живота! Господи, трябва ли да се учудваме тогава, че изпаднали в такава дребнавост, загубихме страната си, нашата Прекрасна Франция, „възлюбената дъщеря на църквата“!

Поразен от необикновеното вълнение на свещеника, Йожен-Оливие мълчеше потиснат. Междувременно в стаята беше станало съвсем топло и се дишаше по-леко — влагата изчезваше.

— Тогава майка ми е била едва на шестнайсет години — продължи отец Лотар с по-спокоен глас. — Но успяла да осъзнае колко ужасна е цялата тази история. Тогава тя учела в един от льофевристките пансиони. Тамошните преподаватели си имали, разбира се, своите странности, но в сравнение с обикновените училища льофевристките изглеждали просто като обители на здравомислието.

— Ваше Преподобие, а какво друго трябва още да направим? — попита Йожен-Оливие, усещайки смътно, че ако свещеникът днес каже още нещо, което да го кара да се замисли за взаимоотношенията между хората и религиите, мозъкът му със сигурност ще зацикли.

Генераторът бръмчеше, напомняйки по нещо щурец зад печката. Долу откъм платформата се дочу звук на стъпки, които след малко закънтяха по стъпалата. Но това със сигурност нямаше как да са „сарацини“.

— Когато подът на станцията изсъхне, ще трябва да измайсторим колкото се може повече пейки от онези дъски — бодро откликна отец Лотар. — Мисля да закрепим дъските с тиксо към празни туби, които да служат за крака. О, ето ви и вас, мосю Дьо Лескюр.

— Не съм сам, Ваше Преподобие — каза влезлият. Йожен-Оливие го позна веднага по хванатите на опашка снежнобели коси. Беше видял този старец в бомбоубежището в параклиса.

След него като прилеп се плъзна малка сянка. Йожен-Оливие, затоплил се край електрическата печка, изведнъж го побиха тръпки. Валери! Беше страшно да гледаш почернелите от мократа кал малки стъпала на босите й кървящи крачета. Но нещо още по-страшно, за което той беше забравил, се спотайваше в нея самата.

— Дядо Венсан ми обеща ябълково бонбонче, ако се скрия тук с него — изрече тя със звънливото си гласче. — Дори две бонбончета. Но аз не обичам да ме носят на ръце през калта. Прекалено много кал има, тя е навсякъде. Трябва да вървиш през нея със собствените си крака, затова вървях самичка.

— Едва ли присъствието й тук е уместно, но напоследък нещо ме е страх да оставям това дете на улицата — тихо каза старецът на отец Лотар. — Те, разбира се, много се страхуват от нея, но още повече я мразят.

Валери се доближи до Йожен-Оливие и той с изумление забеляза нещо, на което не бе обърнал внимание преди това. Разчорлените и немити коси на момиченцето, неговата отдавна изгубила първоначалния си цвят мъжка тениска, мръсното му телце — всичко това, разбира се, би трябвало да мирише не особено добре. Обаче нямаше никаква лоша миризма. От Валери се излъчваше само едва доловимият аромат, който излъчват цветята, за които се смята, че не миришат — водните лилии, лалетата. Влажен мирис на свежест.

— Здравей, дете на мъченик — каза тя, широко отворила очите си с цвят на лазур. От раната на ръчичката й, с която тя по навик махна кичура коса от лицето си, избиваха капки алена кръв. И до лакътя се виждаха засъхнали на струи червеникави петна.

Йожен-Оливие с досада си помисли, че Жана щеше да е скътала, както винаги, някакъв подарък за момиченцето. А в неговите джобове нямаше нито шоколадче, нито цветно топче, нито дори парченце ярка пластмаса.

— Щом не се обаждаш на дядов внук, значи още не си разбрал. — Валери се нацупи. — Глупчо!

— Възможно е да сте прав, мосю Дьо Лескюр — замислено каза отец Лотар. — Възможно е. Между другото, позволете ми да ви представя Йожен-Оливие Левек. Мосю Дьо Лескюр, Йожен-Оливие, прави в нашата община същото, което е правел твоят дядо в катедралата „Нотр Дам“. Той е министрант.

— А в ежедневието съм букинист — благо се усмихна старецът. — Имам малко магазинче в гетото Дефанс. Под прикритието му уча младите на латински. Латинския няма как да го знаеш по рождение, колкото и ревностен католик да си. Ако някой път сте в настроение да си спомните за това обстоятелство, заповядайте. Всеки ще ви упъти как да ме намерите.

— Едва ли нашият млад приятел ще успее да научи кой знае колко дори да започне веднага — с горчивина отрони отец Лотар.

— Вземи бонбона си, Валери — отвлякъл вниманието на детето, старецът се извърна към отец Лотар и се взря в него с пронизващия поглед на избеляло сините си очи. — Ваше Преподобие, наистина ли нещата са чак толкова зле? Днес просто не приличате на себе си. Още като влязох усетих, че сте обтегнат като струна и почти звъните.

Странно защо този Дьо Лескюр смята така, помисли си Йожен-Оливие. На него самия пък свещеникът му се беше видял същият като миналия път. Само дето… само дето май е малко по-разговорлив. Все пак за какво ли си бяха говорили те, всичките, три часа с оня арабин? Не бива да се пита, войниците не задават въпроси.

— Дори още по-зле — отец Лотар се засмя невесело. — Статуквото престава да действа. Единствената ни цел сега е да внесем своите поправки в тази промяна.

— Искам нова броеница — намеси се Валери с леко фъфлене, понеже устата й бе заета с бонбона. — Задниците ми я взеха и я стъпкаха. Подгоних ги, защото се ядосах. Те избягаха. Но броеницата ми е съвсем стъпкана, вече за нищо не става. Много вкусно бонбонче, дядо Венсан. И е с малко алкохол, нали?

— Сега ще ти донеса кутията, да си избереш самичка — каза старият министрант, но гласът му беше безизразен като на човек, който не мисли за онова, което говори.

Той отиде до отдалечения ъгъл, донесе оттам голяма кутия и я сложи пред Валери. Момиченцето отвори капака й и ахна, сякаш бе видяло нови играчки. Кашонът беше претъпкан с торбички и калъфчета, превързани с шнурчета, връзки малки скапуларии^[75]. Моментално изгубило интерес към всичко друго, детето започна да вади новите броеници — от светло и тъмно дърво, с копринени шнурчета и на верижки, от цветно стъкло и от пластмаса, с кръгли и с овални мъниста, големи и малки. Разпятията на броениците също бяха различни — изрисувани върху дърво и дървени с инкрустация, метални…

— Червенички като корали, не, не ги искам, не искам и черни — нареждаше тя тихичко. — Не искам дървени, искам прозрачни като кехлибарчета.

— Пийнете топъл шоколад, Дьо Лескюр. Само че ще трябва сам да си потърсите мляко, някъде имаше цял чувал мляко на прах. Ако пък искате, има и чай. Утре ни чака труден ден, трябва да се подкрепим и да отпочинем.

— Няма значение, ще пийна обикновено какао, само с вода. Във всички случаи е по-добре от чая, не е френска тази напитка. Много хора ли ще дойдат, Ваше Преподобие?

— Около двеста от нашите и почти два пъти повече от Съпротивата.

— Доста.

Ето значи защо трябва да се подсушава всичко тук и да се сглобяват пейки от дъски и празни туби! Само че защо ли им е на бойците от Съпротивата да правят някакво общо заседание с вярващите?

Йожен-Оливие дълго време не можа да заспи, макар да му се беше паднал, както го уверяваше дьо Лескюр, спален чувал „с гъши пух, с каквито по-рано алпинистите са спали направо върху леда“. Беше му наистина топло, наистина меко, но само щом затвореше очи, му се привиждаха всякакви дивотии — хурии-сукуби, долепващи до него алените си устни, тежките си гърди, посягащи към него с ледените си грабливи пръсти. От докосванията им цялото му тяло се стягаше, той се стряскаше и се будеше. При това успокояващото жужене на генератора отдавна беше замлъкнало и в подземието цареше глуха тъмнина.

Когато се събуди за трети или четвърти път, Йожен-Оливие с облекчение дочу тихи гласове. Живи звуци, сега вече мога и да заспя, помисли си той, усещайки как тялото му се отпуска. Кой и какво говори нямаше значение, важното е, че тишината вече не го обгръщаше в черния си плащ.

Обаче съзнанието му все пак успя да се закачи за откъслечна реч. Говореха свещеникът и Валери.

— По това време малките момиченца трябва да спят — в гласа на отец Лотар се долавяше как се усмихва. — Заспивай, Валери!

— Разкажи ми приказка — настояваше детето.

— Е, добре — въздъхна отец Лотар. — Само че не много дълга, разбрахме ли се?

— Но не и много къса.

— Добре. Искаш ли да ти разкажа приказката, която най-много обичах, когато бях дете? Мама често ми я разказваше преди сън. Трябва да ти хареса. Това е приказката за Стария Крал, неговите четирима паладини^[76] и замъка му в планината.

— Разкажи ми я — Валери тихичко се прозя.

— Имало някога едно семейство — също потискайки прозявката си, подхвана отец Лотар, — в което децата от столетия, щом пораснели, ставали Рицари на Светия Граал. Нали знаеш какво наричаме Граал, Валери?

— Чашата за Причастие. Казваш, че са ставали монаси и свещеници, нали?

— Да. А Старият крал станал архиепископ. Но отначало той много дълго странствал по света, учел черните хора да вярват в нашия Господ Иисус Христос. През онези години той живеел в бамбукови колиби, чийто покрив протичал по време на дъжд. Трябва да кажем, че там валели много силни и продължителни дъждове. Много пъти можел да се удави в някоя от огромните бурни реки, които прекосявал с лодка или малък сал, за да отслужи меса на отсрещния бряг. Така той остарял по време на тия скитания и станал Стария крал.

— Епископ ли?

— Да. Архиепископ. И ето че веднъж той си помислил, че много му е домъчняло за Прекрасната Франция. Целият съм побелял, казал си Старит крал, не ми е останало още много да живея. Я да прекарам дните си там, където съм се родил. Черните хора много плакали, те не искали Старият крал да ги напуска. Но Старият крал им оставил млади свещеници, които да служат месата, а той се завърнал у дома. Но как само се било променило всичко у дома през дългите години, които той прекарал в гъстите гори! В свещения град Рим започнали да управляват един след друг лоши папи. Трябва да ти кажа, че те били лоши по съвсем особен начин. Вечният град и преди познавал други лоши управници, например, такива, които много обичали парите, а нали това не подобава никак на един папа, или пък просто не много добри. Но за такива неща всеки отговаря сам след смъртта си, нали? Важното е папата добре да се оправя с папските дела.

Йожен-Оливие се подсмихна, разбрал, че отец Лотар разправя на Валери за Втория Ватикански събор, а отгоре на всичко и за разкола. Хубави приказки му е разказвала майка му край детското креватче, няма що! Сигурно още оттогава си е мечтаела синът й да стане свещеник.

И той е станал, веднага си отговори сам Йожен-Оливие. Свещеник, който не би захвърлил на земята свещеническия си сан, за да се спаси с бягство.

— А новите папи започнали да съсипват месата — продължи отец Лотар. — Освен това съсипвали църквите и олтарите. На Стария крал това никак не му харесало. Той свикал благородни рицари-юноши и ги отвел в планината.

Аха, Екон в Алпите, помисли си Йожен-Оливие.

— Там те се заселили в един стар-престар замък и пазели Светия Граал. Старият крал направил Мнозина от юношите свещеници. Всичко било добре, но един въпрос не давал мира на Стария крал: ами какво ще стане, когато той умре? Нали свещениците ги назначава само епископ. Значи сегашните вярващи ще си имат меса, а техните деца и внуци няма да имат. Защото дори и най-младите ученици на Стария крал все някога ще умрат. И тогава той помолил папата, тогавашния лош папа: „Разреши ми заедно с приятеля ми, Стария херцог да назначим млади епископи. Моите вярващи искат внуците им да имат не твоята фалшива меса, а истинска!“

— А защо му е трябвало да пита лошия папа? — сърдито се осведоми в тъмното Валери.

— За да спази реда, предполагам. Но папата му отговорил: няма да я бъде тая, Стари кралю, няма да стане твоята! Няма да имат внуците на твоите вярващи истинска меса! Няма да ти позволя да назначаваш епископи!

— Този папа антихрист ли е бил?

Това е бил папа Йоан-Павел II, полякът Карол Войтила, спомни си Йожен-Оливие. Само че това не станало така изведнъж, Монсеньор Льофевр още дълго време го водели за носа, залъгвали го с празни обещания.

— Не знам, Валери. И тогава Старият крал една нощ изпратил да повикат неговия приятел Стария херцог. Той си живеел кротко, не обучавал млади рицари. Пристигнал през нощта в планинския замък. А Старият крал повикал и четирима от своите ученици, четирима млади паладини.

Тисие дьо Маларие, Феле, Галарет и Уилямсън. На Йожен-Оливие започваше да му харесва тихомълком да си играе на гатанки. И колко странно, че и четирите имена изведнъж изникнаха от паметта му, както играчка-изненада изскача на пружинка от кутийката. А бяха минали цели шест години, откакто бе чул от баща си тази история!

— „Рим е завладян от антихристи, чеда мои — казал Старият крал. — Няма ли да се уплашите вие четиримата да станете епископи, за да не загине онази меса, на която са ходели и Карл Велики, и Карл Мартел, и Хлодвиг, и Орлеанската Дева? Или старата меса да умре заедно с нас? — Не! — отговорили паладините. — Ние не се страхуваме от Рим, само да е жива месата!“ И до сутринта младите рицари разпънали на голямата ливада шатри, защото нито една зала в планинския замък не могла да побере стеклия се народ. Папата дори не успял да научи за случващото се, а Старият крал и Старият херцог вече били провъзгласили за епископи четиримата паладини. И хората много ликували и се веселили. Това се е случило точно преди шейсет години, Валери, по-точно — ще станат шейсет години след два месеца.

— Ами папата какво направил?

— Той се ядосал. Толкова се ядосал, че заповядал да бъдат отлъчени от църквата всички сподвижници на Стария крал и всички, които посещават истинската меса. А трябва да споменем, че след другите лоши папи той не позволявал от църквата да бъдат отлъчвани дори масоните и комунистите. О, извинявай, ти не знаеш какво значи това. С една дума, папата се разгневил и казал на всички следното: „От днес нататък Старият крал е мой враг. А приятели са ми идолопоклонниците, многобожниците и мюсюлманите.“

— Задниците са му били приятели? Тогава той със сигурност е Антихристът!

— Валери, по-добре ще е да казваш — сарацини. Е, а Старият крал не се страхувал от папата, изобщо не се страхувал. Живеел си в планинския замък, пазел Светия Граал, а след три години умрял със спокойно сърце. Това е приказката.

— Не, чакай! А какво е станало с неговите рицари, онези четиримата, когато Старият крал умрял, не са ли се уплашили от Папата-Антихрист?

— Ще отбележа, Валери, че когато бях малък, аз не задавах такива въпроси. И нямаше да ти разказвам приказки, ако знаех какво ще питаш.

— Те изплашили ли са се?

— Е, не веднага, разбира се — отец Лотар въздъхна. — Те удържали положението повече от десет години, а после започнали да търсят начин как все пак да се сдобрят с папата. А папата същевременно тайничко търсел начин да ги скара помежду им. И макар главното желание на Стария крал да се било сбъднало — месата се отслужва и до ден-днешен, и то само истинската, фалшивата всички отдавна са престанали да я отслужват, въпреки това свещениците са много малко.

— Толкова малко, че за цял Париж ти си единственият ли?

Йожен-Оливие усети как отец Лотар трепна.

— Откъде знаеш това, Валери? Впрочем, глупав въпрос. Но, първо, съвсем доскоро бяхме двама, отец Франциск го хванаха и убиха едва миналата зима. Второ, във всичките парижки гета можеш да намериш не повече от триста души християни. За такъв брой хора стига горе-долу и един духовен водач. Но има и нещо друго. Ако мен ме убият, нашите епископи ще назначат нов свещеник. От монасите, които са в горите край Бретан, или от учениците на тайната Семинария — малко са, но ги има. Няма да униваме, Валери.

— Старият крал е трябвало да избере по-силни паладини.

— Трудно е било да се случи. Той е бил праведник. Край него всички ставали по-добри, с всички сили се мъчели да надминат себе си. Е, как той е могъл да каже: аха, те са такива добрички, докато аз съм до тях! Смиреният християнин никога няма да каже подобно нещо. Макар да е било истина.

— Ти ми разказа лоша приказка. Тъжна. Но искаш ли сега аз да ти кажа нещо весело?

— Много искам.

— Божията Майка скоро мъничко ще се утеши.

— Ще се молим за това, Валери.

В отговор се дочу шумолене, лекичко, сякаш се движеше мишле, въздишка и сънено дишане.

Неясно защо Йожен-Оливие знаеше, въпреки че подземната тъмнина беше абсолютно непрогледна, че свещеникът продължава да седи, сведен над спящото дете.

— Спи! И нека Божията Майка ти изпрати покой поне в съня ти! — тихо изрече отец Лотар, обръщайки се кой знае дали към заспалото момиченце, дали към самия себе си. — Спи, малка огромна тайна, гостенко отникъде, дете без минало! Жана Сентвил няма защо да я разпитваш за нейното минало. Бездруго се вижда, че тя е осиротяла на десет-единайсет години, не по-рано, защото по-ранното сирачество щеше да е пречупило волята й, но не и по-късно, защото тогава нямаше да е станала толкова самостоятелна на своите шестнайсет години. Но ти не си Валери Сентвил, не си Валери Бурделе, не си Валери Левек. Ти си Валери. Възможно е да са убили твоите родители пред очите ти, може да са били праведници, които са те учили от най-ранна юношеска възраст да се молиш. Но със същия успех би могло и да са колаборационисти, възможно е да са живи и здрави до днес. Ти би могла да се явиш от пепелището на опустошения си дом, но би могла също така един прекрасен ден да си станала от обедната маса, за да си тръгнеш завинаги — и никой не би посмял да те спре. Твоето минало е също толкова непостижимо, колкото и сегашната ти вечна правота. Спи!

 

 

— Скъпа, какво момиче от гетото е идвало у дома? Нали съм ти казвал сто пъти, че старицата доносничи!

— Извинявай, но ти самият не ми даваш да я освободя. Колко пъти съм искала.

— Човек може да си помисли, че другата ще бъде по-различна. Ти прекрасно знаеш, че прислугата в домовете на конвертитите е и на втора заплата. В Първи отдел на все същата служба.

Асет потръпна. Първи отдел или Благочестиво подразделение имаше във всяко голямо учреждение, и то осъществяваше шериатски контрол. Разбира се, от такъв контрол не бяха освободени и малките частни фирми, просто навсякъде, където на чиновниците им се струваше твърде скъпо да плащат на двама-трима щатни служители или да принудят частните собственици да го правят, подразделенията се образуваха отделно. Всяко от тях държеше под контрол от три до десет предприятия.

Касим, все още не успял да смени синята си униформа на капитан от вътрешните войски със свободни домашни дрехи, стоеше пред жена си. Красив трийсет и седем годишен мъж, на когото му отиваха рано прошарените коси. Прошарените коси правят мъжа по-хубав, ако лицето му е младо, а фигурата стегната — така си мислеше Асет от деня, в който за пръв път видя в грижливо поддържаните коси на мъжа си да проблясват сребърните коси. Нали само военните могат да се похвалят в днешно време с развита мускулатура — спортът е забранен, но хайде забрани на войника професионалните тренировки! Сред страдащите от телесен мързел колеги — араби и турци — Касим минаваше в този смисъл за образцов офицер, всеки път готов да се запише на стрелба, бягане и борба. В действителност, те просто му заместваха заниманията със спорт, с които беше свикнал през детските си години, макар самият никога да не го казваше и Асет от своя страна тактично да си мълчеше. Това беше част от играта, която играеха и двамата, от нея зависеше благополучието, а може би и съществуването на семейството им.