Елена Чудинова
Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година (15)

Глава XIV
Барикадите

Едва успя да паркира: отначало гумите се качиха прекалено много на тротоара, а след втория опит той здраво издра страничната броня в неугледния малък камион с емблема на верига обществени перални. Лошо, току-виж шофьорът го запомнил, как така собственикът на луксозно „Ферари“ не вдига скандал. Разбира се, виновният беше той, но нали в такива случаи недоволства обикновено не потърпевшият, а властимащият.

Касим крадешком се огледа — в кабината на камиона нямаше никой, наблизо — също. Залитайки като напушен, понеже нали за правоверен няма как да кажеш „като пиян“, Касим силно хлопна вратата на колата, забравил изобщо, че вътре са оставени на видно място малката чантичка с пари и документи, плеър, скъп чадър.

Като се шмугна във вътрешното дворче, цялото препречено от прострени на въжетата чаршафи, Касим, лавирайки между мокрото пране, го прекоси и излезе на съседната уличка. Трябва да избере място, от което по никакъв начин да не се вижда колата му. Че, току-виж, някой й запомнил номера.

Все пак напразно не се погрижи да прибере нещата си. В интерес на истината, изобщо пет пари не дава за тях. Но ако някой крадец разбие колата, ще е странно той да не се оплаче. А ако се оплаче, ще възникне логичният въпрос: и къде е станало това? А той със сигурност няма работа тук, в Маре. Може да се навържат нежелани факти. Дали да не се върне, че да не стане някоя беля?

Хайде сега, по дяволите, бива ли така да се плаши едва ли не от собствената си сянка?

Касим решително се огледа наоколо. Вниманието му бе привлечено от малко магазинче, каквито се срещат често в подобни бедни квартали: полубакалия, полуаптека, дребни домакински стоки. Тъкмо това му трябваше.

Както можеше да се очаква, в магазинчето завари само стопанката, огромна дебелана с черна паранджа, която съсредоточено броеше върху щанда опаковки с ученически флумастери.

— Моля да ме извините, ханъм^[83]! — Той заговори на турски, в такива квартали не разбират дори лингва франка, а на арабски само се молят. — Повреди ми се мобилният. Дали мога да ползвам телефона ви?

За по-голяма нагледност той извади от джоба си своя изключен джиесем, повъртя го в ръцете си, като се мръщеше недоволно.

Стопанката се засуети, едновременно поласкана от възможността да услужи на високопоставения красив офицер, но и разочарована, че той не се кани да купува нищо. Скоро тя излезе от вътрешното помещение с телефон в ръка.

Не му се наложи да чака дълго, някакви си десет сигнала „свободно“. Това не притесни кой знае колко Касим, нали от другата страна на жицата, както той си спомняше със сигурност, се намираше почти същото магазинче, просмукано от сложни миризми — смесица, прекалено наситена за тясното помещение. А тук, около него, се долавяше и аромат на канела, карамфил, чубрица, и гуменият мирис на евтин прах за пране, и отвратителната миризма на счупена случайно ампула с нишадър, и ухание на кафейни зърна, надпреварващи се със сладникавия, натрапчив одеколон, и просто миризма на застояла прах. На Касим му се струваше, че неговото обоняние долавя всичко, което витаеше не само около него, но и от другата страна на слушалката.

— Ало? — старческият глас прозвуча неочаквано силно.

Можеше преспокойно да говори на френски, няма кой да го разбере. А и никой не би посмял да се пита на какъв език следва да говори един офицер от вътрешни войски. Телефоните на гетата не се подслушват, за това също нямаше защо да се безпокои. Никой не се интересува какво мисли добичето, което рано или късно ще бъде заклано. Виж, телефоните на държавните служители са съвсем друго нещо.

— Моля да ме извините, мосю, безпокои ви познат на вашия съсед отгоре, мосю Антоан Тибо. Дали ще сте така любезен да го повикате?

— Да. — Чу се как по скърцащата стълба се заизкачваха несигурни, провлачени стъпки.

Очакването се проточи дълго, много дълго и на Касим му се струваше, че е достатъчно само да отиде в съседната стаичка — и ще озове в онова, другото магазинче. Май че му се искаше да стане така, да говориш по телефон е някак по-трудно.

— Тибо е на телефона.

Касим не можа да реагира веднага.

— Ало?

— … Антоан… — устата му изведнъж пресъхна. — Обажда се братовчед ти. Твоят братовчед по майчина линия.

Той все пак не се осмели да си каже името. Няма значение, Антоан трябва да се досети, дори и да не познае гласа му. Може и да не го познае, та последния път, когато се виждаха, Иман беше на една годинка.

Отговорът се забави твърде дълго.

— Малко неочаквано обаждане, нали? — в гласа на братовчед си той долови тъжна ирония.

— Антоан, не мога да разговарям дълго… — запелтечи Касим. — Моля те да ми кажеш нещо. Имаш ли карта за напускане на града?

— Тази година не са ми я подновявали. Защо питаш?

— А би ли могъл да я подновиш? Би ли могъл да заминеш със семейството си при роднините в Компиени? Ако нямаш пари, аз ще ти изпратя.

Да, мога да направя това, мина му през ума. Никой не следи движението на дребни суми. А пътят до Компиени за четирима, за който едно семейство от гетото трябва да спестява поне половин година, е дребна, много дребна сума. Може ли да се живее, както живеят те — в две преходни стаички над магазинчето, без телефон, с миниатюрна баня в едно преградено кътче на кухнята?! С изтъркан от стотици хиляди стъпки ламинат, отлепени плочки, очукани мебели от миналия век…

— Кажи ми, скъпи братовчеде, от къде на къде проявяваш такава неочаквана трогателна загриженост за лятната ми почивка?

— Тото, не бъди язвителен! — Касим попи потта от челото си. Дали стопанката не се е вторачила прекалено в него? Дявол знае, няма как да разбереш през тези парцали, в които е омотана… Не, така му се е сторило, пак се заклатушка към домакинските помещения, откъдето лъха на врящ кускус. — Повярвай ми, много е сериозно, чуваш ли? Нямам никакво време!

— Добре. Не ми трябват пари, заделил съм малко. Исках да си купя форд на старо. Наистина ли си струва да се откажа от тази покупка заради пътуването до Компиени?

— Струва си, много си струва да го направиш, Антоан. Тръгвай веднага, щом уредиш документа.

— Добре, разбрах. Мога да имам неприятности, така ли?

Можеш да ги имаш и не само ти, помисли си Касим с някаква помръкнала тъга. Но това не бива да се казва, ако жителите на гетата се юрнат да напускат Париж, ще започнат да търсят източника, от който е изтекла информацията. Ще започнат да го търсят и несъмнено ще го открият.

— Да, можеш да имаш неприятности.

— Ами тогава… — Антоан се заколеба. — Благодаря ти. След три седмици ще бъдем в Компиени.

— Не след три седмици, а веднага щом уредиш документа.

— Няма как — Антоан Тибо изсумтя в слушалката. — Тук нашите чиновници съвсем са пощурели. Представяш ли си, тъкмо днес сутринта те разлепиха нови правила — за всяка келява карта сега ще трябва да се чака не по-малко от месец! А отгоре на всичко — старите карти от днес вече са невалидни, всичко трябва да се започва наново! Но ако трябва, ще бутна пари на някого, току-виж, ми я издали за две седмици. Да бутна ли?

— Ами не… няма смисъл.

— Добре тогава, бездруго ще се охарча достатъчно. И колко време да останем в Компиени?

— Колкото може по-дълго. Повече нищо не мога да ти кажа. Извинявай.

— Добре, Бабар — гласът на Антоан омекна. — Как е семейството ти, добре ли сте всички вкъщи?

— Благодаря, жена ми и момичетата са здрави. Край, не мога да говоря повече. — Касим прекъсна връзката и захвърли слушалката на дървения тезгях, сякаш тя му прогаряше ръката.

Той излезе от магазинчето, забравил, че се канеше да купи нещо, за да умилостиви стопанката. Колко голям риск пое — и всичко е било напразно.

Напразно се стряскаше от собствената си сянка, изобретявайки най-невероятни предпазни мерки, напразно се терзаеше с унизителното съзнание, че той, шесто поколение военен, се страхува, толкова се страхува, че чак му треперят коленете — повече, отколкото на някой цивилен мухльо.

Излиза, че те вече са взели нещата в свои ръце, тези проклети зелени чалми. Планът за ликвидация на гетата току-що бе разработен, още не е минало и едно денонощие, откакто той самият разбра за него, а всички тези абдолуахиди вече са задействали необходимите лостове.

Дяволите да ги вземат, дяволите да ги вземат! Все едно да дръпнеш на гладния последната жалка коричка хляб! И какво щеше да се промени със спасяването на едничък човек, на Антоан с жена му и двете му момчета, ами нищо нямаше да се промени за тях, нищичко! А за него, Касим, това беше толкова важно. Колко по-леко щеше да му е сега, ако беше спасил поне Антоан… И дори не заради общото им детство или кръвната роднинска връзка, макар че и затова, а просто защото Антоан бе единственият човек, когото той можеше да предупреди…

Не, в практически аспект решението си беше абсолютно правилно. Гетата са задължителното условие за съществуването на Маки. Ако думата „маки“ някога е означавала „гъсталак“, корените на този гъсталак са гетата. Като военен той не може да не одобрява това и, разбира се, ще изпълни заповедта.

Но от друга страна — колко млади хора има там, които макар и да са заразени с глупавите предразсъдъци на родителите си, то техните предразсъдъци вече не са така непоклатими. А пък децата им биха могли естествено да се впишат в обществото, колкото повече поколения минават, толкова повече те се отдалечават от фанатизма. Днес мнозина още не са готови, но утре ще им омръзне да се скапват в периферията на живота. Само че няма да има никакво утре. Който не се покори насилствено, за броени дни, е обречен. Антоан, нима ще се правиш на герой, нали имаш синове! Колко хора ще загинат заради тези все още силни предразсъдъци, а отгоре не искат да чакат, докато те изветреят от само себе си.

Макисарите, за всичко са виновни макисарите! Ако не бяха те, ако не беше саморазправата им с толкова видни парижки общественици — гетата щяха да намаляват лека-полека всяка година и никой нямаше да предприема никакво клане!

Макисарите, за всичко са виновни макисарите!

Кога беше седнал зад волана?! Излизаше, че той вече отдавна кара. А пък изобщо не помнеше как се е качил в колата си.

Касим не забелязваше какво се мярка пред стъклата. Той караше нанякъде, вторачен в предното стъкло, сякаш то беше екран на забранения телевизор. На екрана се прожектираше филм — зеленееше площадка за крокет, през която тичаха към къщата с фронтони две момчета — наиграли се до насита, огладнели… Ето ги вече в столовата, слънчевите лъчи, проникнали през високите прозорци танцуват по излъскания до блясък под, вратите на балконите са отворени, край всеки прибор за хранене е сложена кристална вазичка с чайна роза, кристалът също пречупва светлината… Леля Одил с бяла лятна рокля, която толкова прилича на майка му.

„Скъпа, нали те предупредих!“ — чичо Доминик недоволно се мръщи, отблъсквайки чинията, почти докоснала покривката. Върху белия фин порцелан с тънка синя ивичка по края, сред обилно поръсените с копър и полети с масло задушени картофи се мъдри запечена пържола с румена коричка и полупрозрачно ръбче.

„Ох, съвсем бях забравила! — по лицето на леля му пробягва сянка. — Извинявай, скъпи, веднага ще ти донеса кюфте.“

Леля Одил припряно вдига чинията изпод носа на племенника си. Защо пък трябва да яде кюфте, когато всички ядат пържоли? Той седи нацупен, докато гледа как Тото сръчно борави с вилицата и ножа. Кюфтето наистина се появява веднага, той с нежелание започва да се храни, объркан и обиден.

„Нали знаеш, че Леон пусна детето при нас с изричната уговорка, че нямаме право да се намесваме? Трябва да внимаваш!“

„Слушай, нима нещата наистина са толкова сериозни?“ — леля Одил хвърля тайно поглед на момчетата, които изглеждат много увлечени в яденето. Братовчед му наистина прекалено е огладнял, за да обръща внимание какво си говорят възрастните, докато той самият… Готовото кюфте от картонена кутия, каквито държат за всеки случай в камерата на хладилника и ги претоплят набързо в микровълновата, изобщо не възбужда апетита му. При това той смътно усеща, че разговорът на леля му и чичо му в известен смисъл е важен за него, ако можеше и да разбере за какво става дума…

„Доста са сериозни, уви — полугласно отговаря чичо му. — Нали той, нашият Леон, винаги е бил талантлив кариерист. И сега не мога да не отдам дължимото на неговата прозорливост.“

„Но това е някаква нелепост, направо си е комедийна колизия. Не мога да го приема сериозно, ей богу, не мога.“

„Напразно. Това е много сериозно, Одил, то е толкова сериозно, колкото и другото — че живеем за последна година в тази къща. Какво мога да кажа в случая? За разлика от мен, Леон не иска да плаща за Закона от 1976 година^[84]. Обидно е, наистина, да плащаш на някого от сметките на собствените си прадеди, разбирам…“

„Според мен е по-добре да загубиш вилния си имот, отколкото да участваш в такъв безумен фарс…“

„Боя се, че нашите загуби няма да се ограничат с тази къща, Одил. Но този път аз съм по-далновиден от Леон. Разбираш ли, отстъпиш ли веднъж, няма спиране.“

Касим рязко наби спирачките, едва успял да реагира на червения светофар. Ето значи откъде е това изречение, колко силна е детската памет!

Е, и в какво се изрази твоята далновидност, чичо Доминик? В това ли, че твоите внуци живеят в нищета, лишени от всичко, което имахме ние с Антоан през детските си години: без вила, без интернет игри, без поло, без крокет, без тенис?

Моите деца, дори не става дума за внуци, също нямат нито поло, нито тенис и срещу никакви пари не мога да им позволя да играят анимационни игри.

Отстъпиш ли веднъж, няма спиране.

Внуците на моя баща поне няма да умрат тази седмица!

Няма да умрат. Но правнуците на моя баща де факто вече няма да бъдат негови правнуци. Нито пък мои внуци. Те ще бъдат чужди.

Няма спечелили. Всичко е безсмислено. И кокаинът няма да помогне. Той е военен, той трябва да изпълнява заповедите.

Касим си даде сметка, че минава през „Шанз-елизе“. Точно покрай мястото, където наскоро беше загинал кади Малик. Пострадалият от взрива магазин, разбира се, не работеше. Тротоарът около него беше ограден с мрежа, турски работници лениво очукваха остатъците от облицовката. А цялата работа се свежда до това, да се сложат нови стъкла и да се сменят плочките, но те дори не са започвали.

Трябва да се обади на Асет, нали й обеща. Нервите на жена му са все така опънати, вчера тя сякаш почувства, че го бяха извикали за някаква непоносима гадост. Не попита нищо, но този неин напрегнат, странно виновен поглед…

Касим изруга през зъби: мобилният му, изключен за правдоподобие, не работи повече от час. Трябва да се стегне, разсеяността е извънредно гадна черта.

Телефонът зазвъня в мига, в който той натисна копчето за включване. Ами да, звънят му от службата. Какво са се вторачили в него напоследък, може да си помислиш, че не знаят — нали днес е на работа от обяд нататък! Вече пътува натам и без напомнянията им.

— Заповядано е всички офицери спешно да се явят на работните си места! Независимо от обичайното разписание! Бойна готовност! Явете се незабавно!

Е, добре, обаждането не е персонално за него! Пуснали са през общата мрежа един и същ текст, какво толкова още би могло да се случи?!

След като прекъсна връзката, Касим се обади на своя колега по част Али Хабиб.

— Да има някакви допълнения по план 11-22? Нещо ми беше паднала батерията, едва сега чух съобщението, идвам веднага, ей сега завивам по „Шанз-елизе“.

— Не, изглежда, че планът 11–22 засега се забавя!

Сърцето му подскочи. Каквато и да е работата, значи ликвидацията на гетата се отлага. Дори не му се вярваше, уф-ф!

— Тогава какво правим?

— Някакви пълни глупости. Военни действия в града.

Наистина глупости. Нима руснаците направо са нападнали Париж?

Касим караше вече по „Риволи“. Оттук е по-добре да завие по Новия мост, помисли си той, намалявайки скоростта, заради прекалено голямото струпване на хора, преляло от тротоарите върху платното — като кафе от препълнена чашка върху чинийката.

— Движението е затворено! Движението е затворено! — Чернокожият полицай му прегради пътя. — Обръщай!

Касим мълчаливо промуши през прозореца служебната си карта.

— Все едно, няма как да минете през Новия мост, господин офицер! — Полицаят му козирува.

— Да не би мостът да се е срутил, в края на краищата?! — опъна се ядосано Касим.

— Вижте сам.

Такова пътнотранспортно произшествие на Касим никога досега не му се беше случвало да вижда. Голям автобус — от ония, с които след часовете разкарват из покрайнините учениците от медресетата, лежеше напряко на моста дори не на една страна, а нагоре с колелата. Вляво от него бе клекнала смачкана от удара лека кола, отдясно се беше килнал с провиснала празна каросерия камион. Как бяха се сблъскали така, че да преградят изцяло моста? Не, невъзможно е, такова нещо просто не може да се случи.

— Хитри са, мръсниците! Те дори са там, зад колите! — озъби се негърът.

— Кои те?

— Нима още не знаете, господин офицер? Макисарите.

* * *

— Това нещо се казва перибол. — Ларошжаклен, притиснат до чувала с цимент, измъкна невероятно измачкан пакет „Голоаз“ и започна да го оглежда в търсена на поне една здрава цигара. — Гадна работа е да се криеш зад нещо, което има бензинов резервоар. А иначе сме като под крилото на Господ. Ако се помъчат да се покатерят през автомобилите — знаеш какво ще стане. Ако без да искаме сами пробием бензиновия резервоар — майната му, ще се издигне стена от огън. Превъзходно нещо е това празно пространство между двете барикади. Ще докарат техника да разчистят мястото…

Жана се изкиска. Честно казано, тя нямаше търпение кога най-после сарацините ще опитат да направят нещо.

— Ларошжаклен, а не беше ли по-добре мостовете направо да се взривят? — Този въпрос от няколко часа се въртеше на езика на Йожен-Оливие, но най-после му се отвори възможност да го зададе.

— Помисли сам, Левек! — Ларошжаклен с доволен вид извади от пакета една цигара — тя беше малко изронена, но не и пречупена. — Първо, като оставяме мостовете, ние сами ги насочваме накъде да тръгнат. Докато мостовете са здрави, те, то се знае, няма да атакуват по вода. Но ако ги принудим да го направят, тогава вече те самите ще решават кое място да изберат за удара. Но това беше само първо. Има и второ.

— Хич не ни е притрябвало те да научат без време колко много взривни вещества имаме!

— Колкото по-незначително им се стори всичко, толкова по-дълго ще издържим ние!

Йожен-Оливие кимна. Чувалът с цимент под хълбока му се струваше необикновено мек, очите му направо се затваряха. Затишието преди новата фаза на боя си правеше лоша шега с него. Все пак тази нощ, откъдето и да я погледнеш, се случи безсънна.

Щурмът на Сите започна преди разсъмване. От шест вечерта въоръжените отряди на въстаниците лека-полека се струпваха в подземията около островната станция на метрото. Пътниците мюсюлмани, които безгрижно слизаха на платформа „Сите“ и се блъскаха във вагоните, за да седнат, шумоляха с вечерни вестници и опаковки с чипс, без да могат дори да си представят колко близко вече ги обгражда безмилостната душа на поругания град.

Пътници, които да слизат на „Сите“, почти нямаше. Главно се качваха оттам. Качваха се ония, които трябваше да отидат до „Клюни“, площад „Конкорд“, „Мобер-Митуалите“, с една дума — до всичките богати и бедни жилищни квартали на Париж. Към осем вечерта прииждащата под земята от целия остров тълпа се разреди, раздели се на отделни ручейчета, на окъснели самотни пътници, които вече не бързаха да се приберат за вечеря. Към десет часа негри с оранжеви работни гащеризони вече бяха изкарали на платформата подомиялни машини, без ни най-малко да се притесняват, че създават неудобства на последните пътници.

Автомобили, предимно скъпи, с услужливи шофьори, междувременно извозваха своите сановни притежатели през Новия мост, през Железния мост, наричал се някога Мост на Свети Луи. Обитателите на „Шанз-елизе“ и на Версай също бързаха към домашните огнища.

Към полунощ, когато прозрачната майска нощ все пак леко бе забулила града, станция „Сите“ се затвори. Островът стоеше опразнен — от разцъфналия парк в източния край, там, където някога, както казваха, имало мемориал в памет на убитите от фашистите французи, до застроения с исполинската грамада Дворец на правосъдието западен бряг. Разбира се, тук-там светеха прозорци — и в Двореца на правосъдието, и в Консиержри, и в дългата бетонна сграда на френския отдел на Европол, построена на мястото на събореното по време на уахабитския преврат стъклено чудо Сент Шапел. Но от хаотично разхвърляните по тъмните фасади на сградите жълти светлинки остров Сите само изглеждаше още по-тъмен. „Нотр Дам“ се извисяваше към закритото от перести облаци нощно небе като обрулена от ветровете скала. В бившата съкровищница на катедралата, служеща сега за резиденция на имама, също светеше.

Негърът Мустафа, във всеки случай той беше Мустафа само за глупаците, защото на неговия си език името му звучеше съвсем различно, без да си дава зор вадеше от кофите найлоновите чували с боклук и ги изсипваше в контейнера на колелца. Върху широките му устни трептеше доволна усмивка, той току докосваше горния джоб на гащеризона си, където подрънкваше евтина химикалка, наполовина изписана. Днес той бе изкарал от търпение началника си, докато се мъчеше да се подпише срещу заплатата си във ведомостта с изтъпен молив за чертане. „Ама що за пасмина, Аллах ми е свидетел — кипна началникът. — На ти химикалка, тъпако, можеш да не ми я връщаш!“ Мустафа чакаше това цели четири месеца, а то все не се случваше. Много беше стиснат почтеният Шариф-Али, свидеше му се да подари на някого дори кутийка кибрит. Ама сега се хвана, глупакът. Тази нощ Мустафа ще наобиколи в Маре една много печена стара жена, която работи като гуедес — лоа на гробищата и гниенето, на гробокопачите и похотта. На нея ще даде доброволния дар на почтения си началник. А после той няма да може да се отърве — ще му се наложи да вдигне заплатата на Мустафа с трийсет евро, не по-малко, а пък после да му даде и дъщеря си за жена. Върви се оправяй със самия барон Съботица^[85], когото, както се говори, жената, чието име е по-добре да не се произнася, е виждала с очите си. Лесно е да познаеш барон Съботица в тълпата. Той носи черен костюм с тясна черна вратовръзка, черни очила, пуши пури и обича да се шегува. А пък яде направо за трима — без да му мигне окото, може да излапа десет пити с овнешко и също толкова порции кускус. Ще дочакаш всички благини в живота си, ако почиташ не петъка, а барон Съботица, деня за умиране, пък и кой ли балама ще се досети, че дървото в задния двор расте не току-така и празните глинени панички са наредени на полицата не за да красят стаята! Разказват, че навремето при католиците е било по-лошо — техните отчета в колониите веднага усещали тези неща и наказвали, само да им паднеш в ръцете. Ама къде са те сега. Черните хора са най-умни от всички, те тихичко ще изчакат да им дойде времето…

Ако Мустафа не почиташе барон Съботица, той щеше да си помисли дали да работи в метрото. Какво ли не разказват за изоставените метростанции. Казват, че се пресичали с подземни гробища, където е пълно с бели, негодни за магия кости. Тези кости ги пазели бели духове, те служели на мъртъвците, които някога владеели града. Белите духове прониквали и в старите отклонения на метрото, скитали из тях както им скимне. Е, него, Мустафа, барон Съботица всякак ще го защити, от всякакви бели духове ще го защити…

Мустафа пусна чувала в контейнера и се изправи. Какъв ли е този шум по-нататък, в тунела? А-а-а-а!!

Белият призрак имаше дълги сребристи коси, чупливи, преметнати на гърба, в ръцете си държеше автомат, макар че за какво му е на призрак автомат, това е само за заблуда, работата е ясна! И да тропат с крака призраците също не могат, а междувременно откъм тъмния тунел се задаваше кънтящ тропот. Още един призрак, май и той с автомат, още един, и още…

Мустафа събори кофата, падна, разкървави си ръцете в бетона и го заболя, скочи и се втурна към стълбата, като силно викаше… Ако не беше му хрумнало така да се развика, него, безобидния чистач, щяха да го оставят да си тръгне жив. Само че как да пуснеш на улицата в началото на операцията такава една жива сирена. Чу се изстрел. Мустафа дори не успя да се обиди истински на барон Съботица.

Йожен-Оливие прибра револвера си в кобура.

* * *

Пред изхода на метрото авангардните отряди, както беше предвидено, се разделяха на две. Едната половина с цялата бързина, която им позволяваше тежкото въоръжение, тичаше към Двореца на правосъдието и Консиержри, за да ги превземе, другата се спусна да прегради мостовете.

На две беше разделен и ариергардът, ръководен от Брисевил. Трябваше да се пренесе на метростанция „Сите“ тежкото оръжие, онова, което не бива да се вкарва в действие, преди да е превзет островът. Трябваше да се създаде подземна отбранителна линия в тунелите на действащите станции, на трите — „Шатл“, „Сент Мишел“ и „Понт Ньоф“.

И за всичко това имаха на разположение не повече от четири часа. Брисевил прехапа устната си, докато припряно отчупваше връхчето на ампулата с адреналин. Старовремски начин да си инжектираш адреналин, така са правели някъде през трийсетте години на миналия век, но при всички случаи беше по-добре от нищо. Само дано им стигнат тези часове, а оттам нататък — да става каквото ще, възможно е така да се решат веднъж завинаги и проблемите му с медикаментите.

* * *

Няколко просторни стаи на втория етаж на Двореца на правосъдието, откъм фасадата, бяха ярко осветени, макар че в секретариата нямаше никой. Шейх Саид ал Масри, който се разхождаше из облицования си с дъбова ламперия кабинет, вече беше съборил на пода въртящата се табуретка и саксията с миниатюрно дръвче. Нямаше кой да ги вдигне, не му се искаше да вика шофьора отдолу. Така че из краката му се мотаеха катурнатият железен стол, в който той бе успял да се удари, и парчетата от счупената саксия. Разпиляната пръст той бе разтъпкал с обувките си по дебелия килим.

Обикновено шейхът се движеше бавно, с чинна тържественост, отговаряща на високото положение и солидното му телосложение. Вълнението беше го направило непохватен.

По масичките се търкаляха десетки разпечатки. Екранът на монитора слабо просветваше. Шейх Саид кой знае от колко години не беше изготвял документи самостоятелно. Но докладът, който сега се мъчеше да скалъпи, той не можеше да довери дори и на най-доверения от референтите си.

Провал. Това беше безумен провал, немислим, невъзможен. Агентът от Москва бе съобщил, че диверсионната мрежа, подготвена толкова старателно, е разкрита и обезвредена напълно, че е изтръгната с корените. След като съобщи това, той престана да се свързва изобщо. Вече цяло денонощие, откакто шейх Саид беше забравил какво е сън, храна и молитви, мъчейки се да провери, да препровери, да уточни поне нещо. Нима е истина? Прилича, много прилича да е истина.

Оставка, в най-добрия случай го чакаше оставка и най-добре ще е да си я подаде сам. Но как, как е могло да се случи такова нещо?! Не можеше да си го представи, ама по никакъв начин не си го представяше. Дали из чекмеджетата ще се намери нещо за високо кръвно? Или поне за сърцебиене. Не си струва да вика лекар, защо му е отсега да дава поводи за слухове… Но ако имаше някакво хапче… все нещо трябва да има, не, това е аспирин, а това е за храносмилането… Срещу киселини… Тюх, да му се не види, доскоро му се мотаеха разни хапчета, когато нямаше нужда от тях!

Вратата се отвори твърде безшумно, по-скоро шейхът усети с гърба си някакво леко движение на въздуха, незабележимо открехване на добре смазаните панти…

Той изобщо не очакваше да види влезлия, но ни най-малко не се учуди. Ръководителят на ядрената лаборатория все пак не беше външен човек.

— При мен ли идвате, ефенди? Кой ви извести?

— Какво значение има това сега? — тежко произнесе Ахмад ибн Салих.

Така си е. Излиза, че и той знае всичко. Изведнъж почувствал умора, шейх Саид се отпусна в креслото.

— Струва ми се, че ще ви е по-интересно да научите кой е известил за това Москва. — Ахмад ибн Салих стоеше на вратата и кой знае защо не бързаше да я затвори. Нещо повече — дори я придържаше с ръка.

— Какво?! — Шейх Саид се задави, усети, че не му стига въздух, закашля се. — Вече разбрахте ли откъде е изтекла информацията?!

— Такова пълно и изчерпателно изтичане на информация няма. — Устните на Ахмад ибн Салих се изкривиха от неприятна подигравателна усмивка. — Това е целенасочено и преднамерено информиране. Иначе казано, могло е да стане само в резултат на дейността на дълбоко внедрен шпионин. Много дълбоко внедрен, когото вие познавате лично.

— Кой?! — Сърцето на шейха биеше някъде в слепоочията му като чук по наковалня. Кариерата му беше вече съсипана, но какво огромно утешение ще бъде, ако този син на шейтана си получи заслуженото. Ох, направо самичък би му прегризал гърлото… Само дано… — Той жив ли е още, не е ли успял да сложи край на живота си?! Ефенди, в името на Аллах, кажете, че още е жив!

— Не само е жив, но дори се чувства прекрасно.

— Утешихте ме, доколкото е възможно сега да бъда утешен, Аллах да ви благослови. Но кой е той?

— Аз.

Слободан изведнъж усети лекота, както се случва насън, когато можеш всичко — да плуваш, радвайки се на водораслите и коралите, без да мислиш дали дълбоко под водата има въздух, да летиш като птица над градовете, да минаваш през стените… Колко години беше си забранявал дори да си мечтае да им хвърли истината в лицето…

* * *

Ахмад ибн Салих отвори широко вратата. На шейх Саид му се стори, че бълнува, че полудява, пък и нищо чудно след такива огорчения. След нелепите твърдения на учения в кабинета влезе жена, която не беше в първа младост, облечена като кафирка. Но нали такива неща не се случват, просто не се случва в кабинета на високопоставен чиновник да влезе най-нахално кафирка с черни джинси, с коси, които не само че не са покрити, а са и разпуснати по раменете.

— Не ти се е счуло, кучи сине — отрони тя с някаква нехайна веселост. — Той наистина е руски шпионин, а отгоре на всичкото и сърбин. Е, а сега познай коя съм аз. Ще ти подскажа, с коя песничка приспиват внуците ти?

Като се мъчеше да се събуди, шейхът се хвърли към копчето на алармата. Влудяващата логика на кошмара продължаваше — никой не му попречи. Да не би пък — съзнанието му малко се проясни — алармата да е обезвредена?! Не, наред е, съвсем е наред, червената лампичка мигна, че сигналът е подаден.

Той стоеше и натискаше ли, натискаше копчето, а тези двамата спокойно го наблюдаваха.

— Просто няма кой да реагира — поясни жената. Охраната вече на воля се натиска с чернооките хурии.

— Севазмиу!

— Включи най-после. Помолих нашия приятел от Русия все пак да ми покаже кой се е канел да отрови нашите водоеми. Гледам и за пореден път се питам: как е възможно разни нищожества да предизвикват огромни, неизброими нещастия? Когато планината роди мишка, това може да бъде разбрано поне логически. Но как става обратното — боя се, че разумът ми никога няма да го осмисли. Боя се, че цялата злощастна история на човешкия род от последните хиляда и петстотин години е едно непрекъснато раждане на планини от мишки… За щастие, сега виждам пред себе си мишка, неуспяла да роди.

— Как… как попаднахте тук, как влязохте, кафири? Къде е охраната? Къде е полицията? — Отчаяното желание на шейха да разбере поне нещичко от случващото се, бе изтласкало дори страха.

— Ами настъпи Деветият Кръстоносен поход — грейна в някаква хлапашка усмивка София, като възпря с жест Слободан. — Дълго се готвехме за него и двамата, затова пък всичко стана като по ноти. Вече няма евроислям, а скоро няма да има и ислям. Е, стига толкова, Слобо, приключвайте с него, сам ще се убедите, че това изобщо не е толкова разкошно усещане, колкото ви се е струвало.

Шейх Саид стоеше с изцъклени, невиждащи очи, без да се мъчи да се спаси, а може би не осъзнаваше заплахата, и само леко и ритмично се поклащаше напред-назад.

Слободан извади револвера си.

Което е най-странното — помежду им не избухна онази близост, която поражда омразата. Изглеждаше така, сякаш те могат да минат един през друг, като същевременно всеки се движеше в пространството на своя сън. Но сънят на Слободан беше ярък и лек. Докато сънят на шейх Саид — невероятен кошмар, облял го със студена пот.

Но когато тялото на шейха се строполи по гръб на килима — между съборената табуретка и парчетата от счупената саксия — Слободан се събуди. Със странно разочарование погледна озъбеното с все същото злобно недоумение лице с малка дупчица над лявата вежда. Наистина, нямаше нищо общо с онова, за което той си беше мечтал толкова години. Просто изпита лека погнуса, сякаш е пипнал с ръката си хлебарка, и някаква хладина облъхна сърцето му.

— Соня, не ви ли се струва, че малко ме поизлъгахте? — сега Слободан говореше на руски свободно и леко, все едно че не е имало многогодишно прекъсване. — Е, че малко посгъстихте боите?

— Ама какво ви става на всичките, никога ли не сте играли покер? Малко блъфиране понякога помага красиво да се сложи точката над „1“. Е, добре, Дворецът на правосъдието вече е наш, обаче край Консиержри още се стреля. Чувате ли?

Наистина отвън се дочуваха припукващи изстрели, звукът беше слаб, не по-силен от онзи, който издават щурците — модерната дограма с двойни стъкла прекалено добре поглъщаше шума.