Урсула Ле Гуин
Момичета от Бъфало, няма ли да излезете тази вечер (4)

4.

— Кон? — учуди се Койот. — Какъв задник. Храна за котки!

Койот беше у дома, когато детето се върна в ПОТЪРПИ МАЛКО, но явно не се бе обезпокоила заради отсъствието му и може би дори не беше забелязала, че го няма. Беше в лошо настроение и прие всичко на нож, когато момичето опита да й обясни къде е било.

— Ако смяташ да правиш глупави неща, поне ги прави с мен. Аз съм специалист — каза Койот мрачно и клекна пред вратата. Детето видя как бута с пръчка старо, побеляло лайно, за да го накара да отговори на въпроса, който му повтаряше. Лайното мълчеше упорито. По-късно през деня детето видя двама мъже койоти, млад и по-възрастен, жалки на вид, да се въртят около извора и да поглеждат към ПОТЪРПИ МАЛКО. Реши, че ще е добре да прекара нощта някъде другаде.

Мисълта за пренаселените стаи у Катерица не я привличаше. Нощта щеше да е топла и лунна. Може би щеше да спи вън. Ако можеше да е сигурна, че никой няма да дойде, например Гърмяща змия… Спря нерешително в средата на града, когато сух глас я повика:

— Здравей, Момиче.

— Здравей, Синигер.

Слабата жена с черна шапка стоеше на прага и тупаше черга. Поддържаше къщата си чиста и подредена като самата себе си. Докато се връщаха заедно през пустинята, детето бе разбрало, макар още да не беше в състояние да го формулира точно, защо Синигер се ползва с уважение.

— Мислех да спя навън тази нощ — каза детето.

— Не е здравословно — отвърна Синигер. — За какво са гнездата?

— Мама е заета, един вид — поясни детето.

— Цък! — изцърка Синигер и тръсна чергата силно, с възмущение. — Ами малкият ти приятел? Те поне са свестни хора.

— Краставо жабче? Родителите му са толкова стеснителни…

— Добре. Влез и хапни нещо, така или иначе — предложи Синигер.

Детето й помогна да приготви вечерята. Разбра защо камъните са в съда с кашата.

— Синигер — каза, — все още не разбирам. Може ли да те попитам? Мама казва, че зависело кой гледа, но все пак… искам да кажа, щом ви виждам, че носите дрехи и всичко останало като човеци, как така готвите по този начин, в кошници, нали, и нямате нещата… никои от нещата, които имат те… там, където бяхме с Кон тази сутрин.

— Не знам — отговори Синигер. Гласът й вътре звучеше много меко и приятно. — Мисля, че правим нещата така, както винаги са били правени. Когато твоите хора и моите хора са живеели заедно, разбираш ли? И заедно с всичко останало тук. Скалите например. Растенията и всичко. — Погледна към кошничката от върбова кора, корен от папрат и катран, към почернелите камъни, които се нагряваха в огъня. — Виждаш ли как всичко върви заедно?

— Но вие имате огън… това е различно…

— А! — възкликна Синигер нетърпеливо. — Вие, хората! Мислите, че сте изобретили слънцето!

Взе дървената маша, пусна камъните в пълната с вода кошница, при което се разнесе силно съскане, появиха се мехури, вдигна се пара. Детето пусна вътре смлени семена и разбърка.

Синигер донесе кошница плодове. Седнаха на изтупаната черга и започнаха да се хранят. Детето вече беше усъвършенствало значително техниката си на ядене на каша с два пръста.

— Може и да не съм създала света — каза Синигер, — ама готвя по-добре от Койот.

Детето кимна, без да престава да се тъпче.

— Не знам защо накарах Кон да отидем там — каза, след като се наяде. — Изплаших се не по-малко от него, когато видях онова. Сега обаче пак чувствам, че трябва да отида там. Но искам да остана и тук. С моята… с Койот. Не разбирам.

— Когато сме живеели заедно, мястото е било само едно — каза Синигер с мекия си, с домашния си глас. — Сега обаче другите, новите хора, живеят отделно. И местата им са толкова тежки. Те тежат на нашето място, притискат го, черпят от него, изсмукват го, ядат го, прояждат дупки в него, изтикват го… Може би след известно време пак ще има само едно място, тяхното място. И нас няма да ни има. Познавах Бизон, живееше от другата страна на планините. Познавах Антилопа, тя беше тук. Познавах Гризли и Сив вълк на запад. Няма ги вече. Вече ги няма. И сьомгата, която ядеш в къщата на Койот, това вече е сьомга от сънищата, истинската храна. Колко сьомга обаче е останала в реките? Тези, които напролет почервеняваха от нея? Кой танцува сега, когато се появи първата сьомга? Кой танцува край реката? Трябва да попиташ Койот за това. Тя знае повече от мен. Ала забравя… Безнадеждна е, по-зле е от Гарван, трябва да пикае на всеки стълб, кошмарна домакиня… — Гласът на Синигер стана остър. Изсвири няколко тона и млъкна.

След малко детето попита тихо:

— Коя е баба?

— Баба — отговори Синигер.

Погледна детето и хапна няколко къпини замислено. Погали чергата, на която седяха.

— Ако запаля огън на чергата, ще прогоря дупка в нея — каза тя. — Заради това палим огън на пясък или пръст… Нещата са втъкани в едно. Заради това, наричаме тъкача „баба“.

Изсвири четири ноти и погледна нагоре към дупката за дима.

— В края на краищата — добави — може би цялото това място, може би всички места също, може би те са само едната страна на изтъканото. Ако мога да гледам само с едно око, как мога да кажа колко дълбоко е всичко?

Както лежеше същата нощ, увита в одеяло, в задния двор на Синигер, тя чу вятъра да пъшка и свисти в тополите долу, в долината, после заспа дълбоко, изтощена от дългата предишна нощ. Събуди се точно преди изгрев. Планините на изток бяха обвити в тъмночервени облаци и косата светлина сякаш преминаваше през тях, както светлина от огън преминава през вдигната длан. В тютюневата нива — единствената реколта, която някой от града си правеше труд да отглежда, беше див тютюн — Гущер и Бръмбар пееха някаква песен за нарастване или за благославяне, лека и хаотична, хъ-хъ-хъ-хъ-хъ-хъ, хъ-хъ-хъ-хъ-хъ-хъ, и както си лежеше затоплена и свита на кълбо, песента я накара да се почувства вкоренена, прегърната от земята, така че къде свършваха пръстите й и къде започваше пръстта, тя не знаеше, сякаш беше мъртва, но беше изцяло жива, беше животът на земята. Стана и се разтанцува, сгъна одеялото и го сложи на вече празното и старателно оправено легло на Синигер, и затанцува нагоре по хълма към ПОТЪРПИ МАЛКО. Пред полуотворената врата запя:

        Танцувах с момиче със скъсан чорап,

коленете му подскачаха, петите потрепваха,

        танцувах с момиче със скъсан чорап,

                танцувах на пълна луна!

Койот излезе, разрошена и залитаща, и я изгледа внимателно.

— Уауууух! — изохка тя, цъкна с език и отиде да полее главата си с вода от кратуната край вратата. Тръсна глава и капчиците се разлетяха.

— Да се махаме оттук — каза. — Получих си го. Не знам какво ми стана. Ако пак съм бременна на моята възраст… О, по дяволите! Да излезем извън града. Искам да сменя въздуха.

В мътната тъмнина на къщата детето успя да види поне два мъжки койота, проснати на леглото и на пода. Койот отиде до старото бяло лайно и го срита.

— Защо не ме спря?! — изкрещя му.

— Казах ти — промърмори то навъсено.

— Тъпо лайно! — изруга Койот. — Хайде, Момиче. Да вървим. Къде? — Не изчака отговор. — Знам. Хайде!

И тръгна през града с онази ленива на вид неуморна походка, която беше толкова трудно да следваш. Детето обаче беше пълно с енергия и затанцува, така че и Койот затанцува, заподскача и продължи да прави пируети и смешни движения през цялото спускане по склона, чак докато стигнаха равнината долу. Там се отклони от посоката север-изток. Стърчащата скала на Кон остана зад тях и все повече се смаляваше в далечината.

Някъде към обяд детето каза:

— Не взех нищо за ядене.

— Нещо ще изскочи — отвърна Койот. — Непременно.

И много скоро тя свърна настрани и отиде право при малка сива колиба, скрита между две полумъртви хвойни и туфа заешка трева. Мястото вонеше ужасно. На табела на вратата пишеше: ЛИСИЦА. ЧАСТЕН ИМОТ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Койот обаче бутна вратата и веднага се върна с половин пушена сьомга.

— Никого няма у дома, освен нас, пиленцата — каза тя и се ухили доволно.

— Това не е ли кражба? — попита детето разтревожено.

— Кражба е — отговори Койот и продължи да припка напред.

Изядоха миришещата на лисица сьомга край пресъхнал поток, поспаха малко и продължиха нататък.

Съвсем скоро детето усети киселата миризма на изгоряло и спря. Сякаш някаква огромна ръка беше започнала да притиска гръдния й кош, да я изтласква встрани, но същевременно сякаш се бе оказала в средата на силно течение, което я теглеше напред, безпомощна.

— Хей! Приближаваме! — извика Койот и спря, за да се изпикае край едно пънче от хвойна.

— Приближаваме какво?

— Града им. Виждаш ли? — Посочи две обрасли с пелин възвишения. Между тях имаше сивкава област, в която не се виждаше нищо.

— Не искам да ходя там.

— Няма да влезем до края. Няма начин! Само ще се приближим и ще погледнем. Забавно е! — настоя Койот и наклони глава на една страна умолително. — Правят какви ли не странни неща във въздуха.

Детето се отдръпна назад.

Койот доби делови, отговорен вид.

— Ще бъдем много внимателни — обяви. — И се оглеждай за големи кучета. С малките мога да се справя. От тях става добър обяд. С големите е обратното. Хайде да вървим.

На вид небрежна и спокойна както винаги, но иначе съсредоточена и бдителна, което личеше по положението на главата и жълтия отблясък в очите, Койот поведе отново, без да се обръща. И детето я последва.

Навсякъде около тях налягането се увеличаваше. Сякаш самият въздух ги притискаше, сякаш времето напредваше твърде бързо, твърде непреклонно, сякаш не течеше, а блъскаше, блъскаше, блъскаше все по-силно и по-бързо, докато не забръмча като дрънкалката на Гърмяща змия. Бързайте, трябва да бързате, казваше всичко, няма време, казваше всичко. Нещата профучаваха покрай тях с писък, с трясък. Нещата се обръщаха, ревяха, воняха, изчезваха. Имаше едно момче, появи се на фокус изведнъж, но не на земята — движеше се на няколко сантиметра над нея, много бързо, извиваше краката си от едната до другата страна като в някакъв трескав, полюляващ се танц, и изчезна. Двайсет деца седяха в редици над земята и пееха пискливо, после стените се затвориха над тях. Кошница, не тенджера, не консервна кутия, пълна със сьомга с чуден аромат, а не с вонящи еленови кожи и гнили зелеви кочани, стой настрана, Койот! Къде се намираше?

— Мамо! — извика детето. — Майко!

В един миг застана в края на обикновена уличка в малък град, близо до бензиностанция, в следващия потъна в ужаса на нищото, невидими стени, ужасяващи миризми и налягане, и смазващото нахлуване на Времето право напред, което я завъртя, безпомощна като клонка над водопад. Вкопчваше се, напрягаше се да не падне.

— Майко!

Койот отиде до голямата кошница със сьомга, приближи я предпазливо, но изцяло на открито, в слънчевата светлина, в пълното течение. И момче, и мъж, носени от същото течение, се спускаха по дългия, осеян с пелин склон на хълма зад бензиностанцията, носеха пушки, червени шапки, бяха ловци, беше сезон за убиване.

— Ей, виж онзи проклет койот, дошъл посред бял ден, голям е колкото задника на жена ми! — каза мъжът, зареди и се прицели точно когато Мира изпищя и се спусна срещу мощното, давещо я течение. Койот профуча покрай нея с крясък: „Разкарай се оттук!“. Обърна се и беше отнесена.

Далече от онова място, в малка падина между ниски хълмове, седнаха и задъхани започнаха да поемат пърлещ въздух, докато не се успокоиха дълго след това.

— Мамо, това беше глупаво! — каза детето ядосано.

— Разбира се, че беше — съгласи се Койот. — Ама видя ли колко храна имаше?

— Не съм гладна — заяви детето намусено. — Не и докато не се махнем изцяло оттук.

— Но това са твоите хора — възрази Койот. — Изцяло. Роднини и род, братовчеди и вид. Бам! Прас! Ето ти койот! Ето ти задника на жена ми! Бам! Ето ти каквото искаш, БУУУМ! Отнеси го, човече! БУУУУМ!

— Искам у дома — каза детето.

— Не още — отвърна Койот. — Трябва да пусна едно лайно.

Направи го, после се обърна към прясното изпражнение и се надвеси над него.

— Каза, че трябва да остана — съобщи тя с усмивка.

— Не каза нищо! Слушах!

— А знаеш ли как да разбираш? Всичко ли чуваш, госпожице Големи уши? Чува всичко… Вижда всичко с нейното калпаво, лепкаво око!

— И твоите очи са от смола! Ти ми го каза!

— Това беше само за приказката — озъби се Койот. — Дори не можеш да разбереш дали нещо е приказка, когато го чуеш! Виж, прави каквото искаш, това е свободна страна. Аз ще остана тук тази нощ. Обичам да действам.

Седна и започна да тупа прахоляка с длани в нещо като ритъм четири четвърти и да пее под нос една от безкрайните песни без мелодия, които пречеха на времето да тече прекалено бързо, които сплитаха корените на дърветата и храстите, и папратите, и тревите в паяжина, която държеше потока в руслото му, скалата на мястото й и земята — едно цяло. Детето лежеше и слушаше.

— Обичам те — каза то.

Койот продължи да пее.

Слънцето се спусна зад последния хълм на запад и остави бледа зелена яснота над пустинните възвишения.

Койот престана да пее. Изпухтя.

— Ей — каза. — Вечеря.

Стана и тръгна през малката падина.

— Да — подкани тихо. — Идвай!

Вдървено, защото кристалчетата на страха все още не бяха изчезнали от ставите му, детето стана и тръгна след Койот. От едната страна по протежение на хълма беше една от линиите — ограда. Не я погледна. Всичко беше наред. Намираха се извън нея.

— Погледни това!

Една пушена сьомга, цяла, беше сложена върху рогозка от кедрова кора.

— Дар! Ей! Гръм да ме удари! — Койот беше дотолкова впечатлена, че дори не изпсува. — Не съм виждала такова нещо от години! Мислех, че са забравили.

— Дар за кого?

— За мен! За кого другиго? Ау! Погледни това!

Детето погледна сьомгата недоверчиво.

— Мирише странно.

— Колко странно?

— На изгоряло.

— Защото е пушена, глупачке! Хайде!

— Не съм гладна.

— Добре. И бездруго това не е твоя сьомга. Моя е. Тя е дар за мен. Хей, вие, хора! Вие там! Койот ви благодари! Продължавайте така и може би и аз ще направя нещо добро за вас някой ден.

— Недей да крещиш, мамо! Не са чак толкова далече…

— Те са мои хора — каза Койот с великодушен жест, после седна с кръстосани крака, отчупи голямо парче сьомга и го изяде.

Вечерницата запламтя като в дълбок, ярък басейн с вода на ясното небе. Долу, над двата хълма, имаше някакво смътно сияние, като мъгла. Детето извърна поглед от него и отново се втренчи в звездата.

— О! — възкликна Койот. — Мамка му!

— Какво има?

— Не беше много умно да ям тази риба — отговори Койот и се улови за корема, започна да трепери, да пищи, да се задушава — очите й се обърнаха нагоре, дългите й ръце и крака полетяха, сякаш танцуват, между стиснатите й зъби бликна пяна. Тялото й се изви силно назад, а детето, което опитваше да я задържи, беше отхвърлено настрани от спазмите в крайниците й. Детето пак се спусна, за да задържи тялото, което отново се сгърчи от спазмите, потръпна и остана неподвижно.

По изгрев Койот беше студена. Дотогава под кафеникавия кожух имаше толкова много топлина, та детето мислеше, че може би е жива, че ако я прегръща, ако запази топлината й, тя ще се възстанови, всичко ще е наред. Прегръщаше я, не гледаше почернелите устни, оголили зъбите, белите ябълки на очите. Когато обаче студенината проникна през козината, знак за присъствие на смъртта, детето остави лекия вкочанен труп да легне в прахта.

Отиде наблизо и изкопа плитка дупка в каменистия пясък на пресъхналия поток. Койотите не погребват мъртвите си, тя знаеше това. Нейните хора го правеха обаче. Пренесе малкия труп до дупката, положи го вътре, покри го със своята синьо-бяла забрадка. Не беше достатъчно голяма. Четирите вкочанени лапи стърчаха. Детето затрупа тялото с пясък и камъни, с клонки пелин и бурени, които затисна с още камъни. После отиде там, където беше оставена сьомгата, намери труп на агне на кедровата рогозка. Затрупа отровното нещо с камъни и пясък. После стана и се отдалечи, без да поглежда назад.

На върха на хълма спря и погледна от другата страна на пресъхналия поток, към смътното сияние на града, разположен между двата хълма.

— Дано умрете в болка! — каза гласно. Обърна се и тръгна през пустинята.