Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Buffalo Gals, Won’t You Come Out Tonight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2014)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Реално и нереално

Американска, първо издание

 

Велики майстори на фентъзи и фантастика

 

Ursula K. Le Guin

The Unreal and the Real

Volume 1: Where on Earth

Copyright © 2012, Ursula K. Le Guin

Volume 2: Outer Space, Inner Lands

Copyright © 2012, Ursula K. Le Guin

http://ursulakleguin.com

 

© Владимир Германов, превод, 2013

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2013

© ИК „БАРД“ ООД, 2013

 

ISBN 978-954-655-444-4

 

Превод: Владимир Германов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Петкова

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 42

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

2.

Събуди се. Заспа пак. В стаята за спане на Катерица винаги беше задушно, топло и полутъмно, денем и нощем. Хора идваха, спяха, ставаха и си отиваха, денем и нощем. Момиченцето стана, слезе да пие вода от кофата с черпака в предната стая, върна се и пак задряма.

Седна на рафта с увиснали крака — вече не се чувстваше зле, но беше сънена, слаба. Опипа джобовете на джинсите си. В левия имаше гребенче и опаковка от дъвки за балончета, в десния — две банкноти по един долар, монети от четвърт долар и от десет цента.

Катерица и някаква друга жена, много хубава, тъмноока, пълничка, влязоха.

— Значи се събуди за танца си — поздрави я Катерица през смях, седна до нея и я прегърна през раменете.

— Сойка ще ти направи танц — каза тъмната жена. — Ще те оправи. Хайде, ела да те приготвим.

Под скалната стена имаше извор, който се разливаше в езеро с тинести, обрасли с тръстика брегове. Рояк шумни деца, които се плискаха в него, побягнаха и оставиха детето и двете жени да се къпят. На повърхността водата беше топла, а долу, около бедрата и ходилата — студена. Съвсем голи, двете жени с меки гласове, със заоблени кореми и гърди, широки бедра и бутове, блестящи и стоплени от следобедната светлина, почистиха лицето й, скулата и веждата на дясното й око с невероятна деликатност, възхитиха й се, намазаха я със сапун, изплакнаха я, извадиха я от водата, изсушиха я, изсушиха се взаимно, облякоха се, облякоха нея, сплетоха косата й, сплетоха своите коси, завързаха пера в края на плитките, възхитиха й се, както и на себе си още веднъж, и я заведоха обратно в малкия разпръснат град до нещо като игрище или паркинг, покрит с прахоляк. Нямаше улици, а само прашни пътеки, нямаше морави и градини, само пелин и прахоляк. Доста хора се бяха събрали или се разхождаха около откритото място. Бяха издокарани с шарени ризи и рокли, с нанизи мъниста, обеци.

— Здравейте, Катерица, Бяло копито! — поздравиха жените.

Мъж с нови джинси, със светнала синя кадифена жилетка върху чиста, избеляла синя работна риза, пристъпи напред, за да ги посрещне — много хубав, съсредоточен и важен.

— Добре, Момиче! — каза с дрезгав, силен глас, който стряскаше сред всичките тези тихо говорещи хора. — Тази вечер ще оправим окото ти! Ти само седни тук и не се безпокой за нищо.

Хвана китката й внимателно въпреки заповедния си металически тон и я отведе до рогозка, просната на земята близо до центъра на откритото пространство. Там трябваше да седне, макар че се чувстваше много глупаво, и й заръчаха да стои неподвижно. Скоро доби усещането, че всички я наблюдават, защото никой не я удостояваше с нещо повече от бегъл поглед или окуражаващо намигане — от семействата на Катерица и Бяло копито. От време на време Сойка се спускаше към нея и казваше нещо от рода на: „Ще станеш като нова“, и отново се отдалечаваше, за да организира хората, като размахваше дългите си сини ръце и крещеше.

Нагоре по склона се изкачи слаба, свободна, кафеникава фигура — и детето започна да подскача, но си спомни, че трябва да стои неподвижно, застана неподвижно и извика тихо:

— Койот! Койот!

Койот се приближи лениво. Ухили се. Застана до детето и го погледна отвисоко.

— Не позволявай на Сойка да те прецака, Момиче — каза и продължи с ленивата си походка нататък.

Погледът на детето я проследи с копнеж.

Хората насядаха от едната страна на откритото пространство в полукръг, към който се присъединяваха новодошлите, така че след малко почти пълен кръг от хора насяда по прашната земя около момиченцето, на десет-петнайсет крачки от него. Всички бяха облечени с дрехи, с каквито детето беше свикнало — джинси и джинсови якета, ризи, елеци, памучни рокли, но до един бяха боси — и бяха по-красиви от хората, които познаваше, всеки по свой начин, сякаш всеки сам бе измислил красотата си. Наред с това обаче някои бяха много странни — тънки, черни, лъскави хора с шепнещи гласове, дългокрака жена с очи като бижута. Едрият мъж, наречен Млад бухал, също беше там, сънлив на вид и достолепен като съдията Маккауън, който притежаваше ранчо от шейсет хиляди акра. До него седеше жена, която детето реши, че може да му е сестра, защото като него имаше гърбав нос и големи, силни ръце. Иначе беше слаба и тъмна, а пронизващите й очи гледаха с безумен поглед. Жълти очи, но кръгли. Не продълговати и наклонени като на Койот. Там беше и тя — седеше и се прозяваше, чешеше се под мишницата отегчено. След малко някой влезе в кръга — мъж с нещо като наметало, покрито с диамантени форми, боядисани или от пришити мъниста, който танцуваше в ритъма на дрънкалка, която клатеше и тръскаше в невъобразимо бърз ритъм. Крайниците и тялото му бяха солидни, но гъвкави, движенията му бяха плавни и преливащи. Детето го следеше с поглед, докато премина покрай него, около него, отново край него. Дрънкалката в ръката му се движеше прекалено бързо, за да се види, в другата му ръка имаше нещо тънко и остро. Хората от кръга сега запяха — няколко думи, които повтаряха в такт с дрънкалката, меки, немелодични. Всичко беше вълнуващо и отегчително, непознато и познато. Гърмяща змия танцуваше все по-близо и по-близо до нея, спускаше се към нея. Първия път тя трепна и се отдръпна, сепната от рязкото движение и от плоското, ледено лице с тесни очи, но след това оставаше неподвижна, защото разбра ролята си. Танцът продължи, припяването продължи, докато не я понесоха отвъд скуката, в полет, който можеше да продължи вечно.

Сойка влезе в кръга и застана до нея. Не умееше да пее, но подвикваше: „Хей, хей, хей!“ със силния си дрезгав глас и всички наоколо отвръщаха, а ехото се отразяваше от каменната стена при следващия такт. Сойка държеше клечка с топка в края в едната си ръка и нещо като топче — в другата. Клечката беше лула. Напълни устата си с дим от нея и го издуха в четири посоки, нагоре и надолу, и върху топчето, всеки път по едно духване. Тогава дрънкалката внезапно млъкна и няколко секунди всичко потъна в тишина. Сойка клекна и се вгледа изпитателно в лицето на детето с леко наклонена глава. Протегна ръка и промърмори нещо в синхрон с дрънкалката и пеенето, които бяха започнали отново, по-силно отпреди. Докосна дясното око на детето, черния център на болката. То трепна, но издържа. Докосването не беше внимателно. Видя топчето — мътно жълто кълбо от пчелен восък. След това затвори виждащото си око и стисна зъби.

— Ето! — извика Сойка. — Отвори! Хайде! Да видим!

Със стиснати като менгеме челюсти, детето отвори двете си очи. Клепачът на дясното се залепи и се приплъзна мъчително с такава режеща бяла болка, че детето едва не повърна пред всички, които гледаха.

— Хей! Виждаш ли? Как се получи? Изглежда страхотно! — Сойка друсаше ръката й, викаше й. — Как се чувстваш? Как виждаш?

Това, което виждаше, беше объркано, мътно, жълтеникаво. Започна да открива, когато всички се струпаха наоколо и започнаха да се взират в нея, да се усмихват, да я потупват и галят по раменете и ръцете, че ако затвори болното око и погледне през другото, всичко става ясно и плоско. Ако гледа с двете, нещата изглеждаха жълтеникави, но с дълбочина.

Ето, затваря дясното и вижда дългия нос на Койот, тесните й очи, усмивката.

— Какво е това, Сойке? — попита Койот и се вгледа в новото око. — Едно от моите очи, които открадна онзи път ли?

— Това е борова смола — изкрещя Сойка ядосано. — Мислиш, че ще използвам някакво си глупаво око на койот, втора ръка?

— Охоо! Охоо, същински доктор! — възкликна Койот. — Вижте какво грозно око! Защо не поиска от Заек заешка дарадонка? Това око прилича на лайно и това е!

Приближи лицето си още повече, докато детето не си помисли, че се кани да го целуне. Не го направи, само тънкият, твърд, прецизен език облиза болката още веднъж, хладен, избистрящ. Когато детето пак отвори двете си очи, светът изглеждаше доста добре.

— Много добре е — каза.

— Хей! — извика Сойка. — Тя каза, че е много добре! Много добре е, тя го каза! Какво ви говорех, а? — Продължи да размахва ръце и да вика. Койот беше изчезнала. Всички се разотиваха.

Детето стана с изтръпнало от седенето тяло. Мръкваше. Само издълженият запад запазваше солидна дълбочина от бледо сияние. Равнините на изток затъваха в нощта.

В някои от колибите се появиха светлинки. Някъде извън града някой засвири на скърцаща цигулка със самотен, чуруликащ тон.

Някой застана до нея и попита тихо:

— Къде ще отседнеш?

— Не знам — отговори момиченцето. Чувстваше се много гладно. — Мога ли да отида при Койот?

— Тя не си стои много у дома — каза жената с тихия глас. — Ти досега беше при Катерица, нали? Може да идеш при Заек или при Див заек, те имат семейства…

— Ти имаш ли семейство? — попита момиченцето и погледна деликатната жена с меки очи.

— Две еленчета — отговори жената и се усмихна. — Обаче дойдох в града само за танца.

— Наистина искам да съм при Койот — каза детето след малко, боязливо, но упорито.

— Добре, всичко е наред. Къщата й е ето там. — Сърна отведе детето до паянтова къща в горния край на града. Вътре не се виждаше светлина. Отпред беше разхвърлян много боклук. Пред полуотворената врата нямаше стъпало. Над вратата имаше очукана чамова дъска, закована накриво с пирон, на която пишеше: ПОТЪРПИ МАЛКО.

— Ей, Койот! Имаш гости! — извика Сърна. Нищо не се случи.

Сърна бутна вратата още малко и надникна вътре.

— Излязла е на лов, предполагам. По-добре да се прибирам при еленчетата. Ще се оправиш ли? Тук всеки ще ти даде нещо за ядене, нали знаеш? Е?

— Да, добре. Ще се оправя. Благодаря ти — каза детето.

Проследи с поглед отдалечаващата се през здрача Сърна със строго елегантна походка, ситни стъпки, като жена на високи токчета, бърза, прецизна, много лека.

В ПОТЪРПИ МАЛКО беше твърде тъмно, за да види каквото и да било, и толкова разхвърляно, че се препъваше в предмети на всяка крачка. Не знаеше къде и как да запали огън. Откри нещо, което приличаше на легло, но когато легна на него, имаше чувството, че е купчина непрани дрехи — поне такава беше миризмата. Разни неща хапеха краката, ръцете, врата и гърба й. Беше ужасно гладна. По миризмата стигна до нещо, което би трябвало да е умряла риба, окачена в единия ъгъл на тавана. Напипа го и отчупи мазно парче. Опита го. Беше пушена сушена сьомга. Започна да яде едно след друго сочни парченца, после облиза пръстите си, за да ги почисти. Край отворената врата видя отражение на звезда във вода, в тенджера или нещо подобно. Детето я помириса предпазливо, вкуси я предпазливо и пи само колкото да утоли жаждата си, защото водата имаше вкус на тиня, беше топла и застояла. После се върна до леглото от мръсни дрехи и бълхи и легна. Можеше да отиде до къщата на Катерица или в друго приятелски настроено домакинство. Помисли за това, докато лежеше мрачно в мръсното легло на Койот. Но не го направи. Пляскаше бълхите, докато заспа.

Късно през нощта някой наблизо каза:

— Премести се, кутре — и до детето стана топло.

 

 

Закуската, изядена седешком на слънце пред вратата, се състоеше от каша от смляна сушена сьомга. Койот ловуваше сутрин и вечер, но не се хранеха с пресен улов, а със сьомга и други сушени неща, и със сезонните горски плодове. Детето не задаваше въпроси защо правят така. Разбираше го. Смяташе да попита Койот защо спи нощем, а ловува денем като хората, вместо обратно — като койотите, но когато формулира въпроса в ума си, веднага осъзна, че нощ е, когато спиш, а ден — когато си буден. И това беше разбираемо. Зададе обаче един въпрос, през един горещ ден, докато се излежаваха навън и шляпаха бълхи.

— Не мога да разбера защо всички вие изглеждате като хората — каза.

— Ние сме хора.

— Искам да кажа, хора като мен, човеци.

— Приликата е в окото — каза Койот. — Как е скапаното ти око, между другото?

— Добре е. Но… носите дрехи, нали… и живеете в къщи… с огън и покъщнина…

— Така мислиш ти… Ако това плямпало Сойка не се беше набъркала, щях да се справя наистина по-добре.

Детето беше съвсем свикнало с неспособността на Койот да се придържа към която и да било тема и с хвалбите й. Койот приличаше на някои от децата, които познаваше. В някои отношения. В други — не.

— Искаш да кажеш, че каквото виждам, не е истина? Не е истинско? Като по телевизията, или нещо такова?

— Не — отговори Койот. — Ей, на яката ти има кърлеж.

Протегна се, схвана кърлежа с два пръста, стисна го със зъби и го изплю.

— Ха! — извика детето. — Е?

— Значи, за мен ти си сивкавожълта и ходиш на четири крака. За онези там… — махна презрително с ръка към струпаните малки къщички надолу по склона — ти подскачаш наоколо и бърчиш нос непрекъснато. За ястреба ти си яйце или пиле с набол пух. Виждаш ли? Зависи как гледаш на нещата. Има само два вида хора.

— Човеци и животни?

— Не. Тези, които казват, че има два вида хора, и тези, които не казват това. — Койот прихна и се заудря по бедрата от смях. Детето не разбра шегата. Чакаше.

— Добре — каза Койот. — Имаме първите хора и другите. Това са двата вида.

— Първите хора кои са?

— Ние, животните… и нещата. Старите. Знаеш. И вие, кутретата, хлапетата, пилетата с пух. Всички първи хора.

— А другите?

— Те — отговори Койот. — Знаеш. Другите. Новите хора. Тези, които дойдоха.

Хубавото й твърдо лице беше станало сериозно, доста впечатляващо. Погледна детето право в очите, което правеше рядко, мигновен златен контраст.

— Ние бяхме тук — добави. — Винаги сме били тук. Винаги сме тук. Тук е, където сме. Сега обаче това е тяхна страна. Те я управляват… По дяволите! Дори аз се справях по-добре!

Детето се замисли и предложи дума, която напоследък чуваше често:

— Те са незаконни имигранти.

— Незаконни? — възкликна Койот подигравателно, с насмешка. — Незаконна е болната птица. Какво, по дяволите, значи „незаконни“? Искаш наказателен кодекс от койот ли? Порасни, хлапе.

— Не искам.

— Не искаш да пораснеш?

— Ако порасна, ще стана от другия вид.

— Да. Така е. — Койот сви рамене. — Такъв е животът.

Стана, обиколи къщата и детето я чу да пикае в задния двор.

Много неща беше трудно да се приемат за Койот в ролята на майка. Детето бързо се научи, че когато приятелите й идват на гости, то трябва да прекарва нощта при Катерица или зайците, защото Койот и посетителите й нямаха търпение дори да стигнат до леглото, а започваха да го правят на пода или дори още на двора. Няколко пъти Койот се върна от лов късно и с приятел, така че детето трябваше да лежи досами стената в леглото, да чува и да усеща как го правят непосредствено до него. Беше нещо като битка и нещо като танц, ритмично, и то нямаше нищо против, освен че не можеше да спи.

Веднъж се събуди, защото поредният приятел на Койот галеше нейния корем по противен начин. Не знаеше какво да прави, но Койот се събуди, даде си сметка какво става, ухапа гостенина си жестоко и го изрита от леглото. Той прекара нощта на пода, а на сутринта се извини: „О, по дяволите, Ко, наистина забравих, че хлапето е тук. Помислих, че си ти“.

Койот, все още ядосана, изкрещя:

— Мислиш, че нямам мярка? Че ще оставя някакъв си койот да изнасили дете в леглото ми?

Изрита го от къщата и цял ден не престана да мърмори по негов адрес. След известно време обаче онзи отново прекара нощта при тях и с Койот го правиха три или четири пъти.

Другото смущаващо нещо беше, че Койот пикаеше навсякъде и си сваляше гащите на публични места. Околните сякаш не забелязваха. Детето най-много се безпокоеше, когато Койот правеше голямата работа, защото после се обръщаше и говореше на резултата. Изглеждаше толкова ужасно. Като че ли Койот беше — както толкова често изглеждаше, без да е — откачена.

Един ден детето събра всички изсъхнали лайна от къщата, докато Койот дремеше, и ги зарови в песъчливата пръст близо до мястото, където тя и Рис, както и някои други, ходеха по принцип и заравяха своите големи работи.

Койот се събуди, изскочи от ПОТЪРПИ МАЛКО, прокара длани по гъстата си руса, сивкава коса, прозя се, огледа се с присвитите си очи и извика:

— Хей! Къде са те? — После се разкрещя: — Къде сте? Къде сте?

И откъм пясъчната купчинка долетя тъничко:

— Тук сме! Тук сме, мамче! Тук!

Койот изтича там, клекна, изрови всички лайна и разговаря с тях дълго време. Когато се върна, не каза нищо, и детето, със зачервено лице и разтуптяно сърце, се извини:

— Съжалявам, че направих това.

— Просто е по-лесно, когато всички са наоколо — каза Койот и изми ръцете си (въпреки мръсотията в къщата, тя поддържаше самата себе си чиста, по свой си начин).

— Непрекъснато ги настъпвах — изтъкна детето в опит да оправдае постъпката си.

— Горките акита — кимна Койот, докато упражняваше танцови стъпки.

— Койот — попита детето боязливо. — Имала ли си някога истински деца? Искам да кажа, истински койотчета?

— Имала ли съм? Имала ли съм деца? Котило? Онзи, който искаше да те опипва, помниш ли го? Той е мой син. Най-добрият от котилото… Слушай, Момиче. Имай дъщери. Ако имаш каквото и да било, нека са дъщери. Те поне ти се махат от главата.