Урсула Ле Гуин
Момичета от Бъфало, няма ли да излезете тази вечер (3)

3.

Детето мислеше себе си като за Момиче, но понякога се наричаше и Мира. Доколкото можеше да прецени, беше единствената в града с две имена. Трябваше да обмисли този факт и думите на Койот за двата вида хора. Трябваше да определи къде й е мястото. Някои от града ясно бяха показали, че тя не е и никога няма да бъде една от тях. Гневният поглед на Ястреб я изгаряше. Децата на Скункс правеха гласно забележки за миризмата й. И макар че Бяло копито, Катерица и семействата им бяха мили, това бе щедростта на големите фамилии, в които един повече или по-малко не е от значение. Ако някой от тях, например Заек или Див заек, я бе открил просната в пустинята и полусляпа, щеше ли да я спаси, както направи Койот? Спасението й се дължеше на лудостта на Койот, на това, което казваха, че е нейна лудост. Не се страхуваше. Ходеше и при двата вида хора, прекосяваше границата. Елен и Сърна и красивите им деца също не се страхуваха, защото непрекъснато живееха в опасност. Гърмяща змия не се страхуваше, защото беше твърде опасна. Въпреки това като че ли все пак се страхуваше от нея, защото никога не я доближаваше, не й проговаряше. Никой не се отнасяше с нея така, както Койот. Дори сред децата, единственото, с което си играеше редовно, беше безстрашното малко момче, наречено Рогато краставо жабче. Заедно копаеха и строяха вън сред пелина, играеха на лов и беряха плодове, правеха си къща и устройваха танци — всички хубави игри. Жабче беше бледо, приклякащо момче със сключени вежди, мълчалив, но верен приятел. И знаеше много за възрастта си.

— Тук няма никой като мен — каза тя една сутрин, когато седяха край езерцето.

— Като мен няма никой никъде — отвърна Рогато краставо жабче.

— Разбираш какво имам предвид.

— Да… Имало е хора като теб наоколо, предполагам.

— Как са се наричали?

— Ами… Хора. Както всички други.

— Но къде живеят моите хора? Те имат градове. Аз живеех в град. Просто не знам къде са, това е всичко. Трябва да разбера. Не знам къде е майка ми сега, но татко ми е в Каниънвил. Отивах натам, когато…

— Попитай Кон — посъветва я мъдро Рогато краставо жабче. Беше се отдалечил от водата, която никога не пиеше, и сплиташе тръстики.

— Не познавам Кон.

— Често се върти около Стърчащата скала. Чака чичо му да остарее, за да го изрита, и той да стане голям жребец. Старецът и жените не го искат дотогава. Конете са странни. Така или иначе, трябва да питаш него. Пътува много. И неговите хора идват тук с нови хора, поне така говорят.

Незаконни имигранти, помисли си момичето. Послуша съвета на Краставо жабче и един дълъг ден, когато Койот замина на поредното необявено и необяснено пътешествие, взе в торбичка сушена сьомга и малини и тръгна сама към Стърчащата скала, на километри в югозападна посока.

В подножието на възвишението имаше красив извор, към който водеше пътека с множество следи от стъпки. Там зачака под върбите около бистрото езерце и след малко Кон дойде тичешком — великолепен, с медночервена кожа и дълги, силни крака, едър гръден кош, тъмни очи, с черна грива, която се вееше назад, когато тичаше. Спря — изобщо не беше задъхан — изпръхтя и я погледна.

— Коя си ти?

Никой в града не й бе задавал такъв въпрос, никога. Разбра, че е истина — Кон беше дошъл тук с нейните хора, които винаги трябваше да се питат един друг кои са.

— Живея при Койот — отговори предпазливо.

— А, да. Чух за теб — каза Кон. Коленичи, за да пие от езерцето, дълги равномерни глътки, с потопени в хладната вода ръце. След като пи, избърса уста, седна на пети и обяви:

— Ще бъда крал.

— Крал на конете?

— Точно! И много скоро при това. Вече бих могъл да изритам стареца, но мога и да почакам. Нека стане неговото — каза Кон суетно, величествено. Детето го гледаше втренчено, вече завинаги влюбено.

— Мога да среша косата ти, ако искаш — предложи му.

— Страхотно! — възкликна Кон и седна, а тя застана зад него и се зае да прокарва джобното си гребенче през грубата, черна, блестяща, дълга метър коса. Доста време беше нужно, докато я приглади. Кон се наведе над водата, за да се полюбува на себе си.

— Това е страхотно — отбеляза. — Наистина е красиво.

— Ходиш ли понякога… където са другите хора? — попита тя тихо.

Той не отговори дълго време и тя реши, че няма да й отговори. Но Кон попита:

— Искаш да кажеш, онези метални неща, онези стъклени неща? Дупките? Обикалям ги. Сега има много стени. Преди нямаше толкова. Баба казва, че по-рано изобщо не е имало стени. Познаваш ли баба? — попита наивно и я погледна с големите си тъмни очи.

— Твоята баба?

— Да… баба ми… знаеш. Онази, от която започва всичко. Както и да е. Знам, че там има от нашите. Коне. Виждал съм ги през стените. Държат се като безумни. Ние докарахме новите хора тук. Без нас нямаше да могат да дойдат, имат само по два крака и са с онези метални черупки. Мога да ти разкажа цялата тази история. Кралят трябва да знае историите.

— Много обичам истории.

— За да я разкажа, са нужни три нощи. Какво искаш да знаеш за твоите хора?

— Мисля, че може би трябва да отида там. Където са те.

— Опасно е. Наистина опасно. Не можеш да минеш… ще те хванат.

— Само искам да знам пътя.

— Аз знам пътя — каза Кон и за първи път прозвуча като истински възрастен, достоверно. Детето разбра, че наистина знае пътя. — Дълго препускане е, дори за жребец. — Погледна я пак. — Имам братовчедка с разноцветни очи — добави той, като се вгледа първо в лявото, после в дясното й око. — Едно кафяво и едно синьо. Обаче тя е в Апалуза.

— Сойка ми направи жълтото — обясни детето. — Загубих моето. При… когато… Мислиш ли, че ще мога да стигна до онези места?

— А защо искаш?

— Някак чувствам, че трябва.

Кон кимна и се изправи. Тя остана на място.

— Бих могъл да те заведа, предполагам — каза той.

— Би ли го направил? Кога?

— О, веднага, струва ми се. След като стана крал, няма да мога да отсъствам, нали? Ще трябва да защитавам жените. И определено няма да позволя на моите хора да се доближават до онези места! — Великолепното му тяло потрепери, но все пак той тръсна глава и добави: — Мен е невъзможно да ме хванат, разбира се, но останалите не могат да препускат толкова бързо.

— Колко време ще ни отнеме?

Кон се замисли за миг.

— Ами, най-близкото такова място е ей там, до червените скали. Ако тръгнем сега, ще се върнем утре, някъде по пладне. То е просто малка дупка.

Тя не знаеше какво разбира той под „малка дупка“, но не попита.

— Искаш ли да отидем? — попита Кон и тръсна конската си опашка.

— Добре — съгласи се момиченцето и почувства как земята изчезва изпод краката му.

— Можеш ли да тичаш?

Тя поклати глава.

— Все пак дойдох тук пеша.

Кон се засмя — широка, весела усмивка.

— Хайде — подкани я, коленичи и подаде дланите си обърнати нагоре, като стремена, за да може тя да се качи на раменете му.

— Как те наричат? — попита той шеговито, след като веднага се понесе в лек тръс. — Комар? Бълха? Муха?

— Кърлеж, защото се залепвам! — извика детето, сграбчи връвчицата от върбова кора, завързана в гривата му, и се засмя от възторг, защото изведнъж стана два метра висока и се понесе през пустинята без никакво усилие, като топка тръни, бързо като вятъра.

 

 

Една нощ след пълнолунието луната се издигна, за да освети равнините пред тях. Кон препускаше с лекота нататък и нататък. Късно през нощта спряха в лагера на Малките сови, хапнаха, починаха. Повечето сови бяха излезли на лов, но една възрастна дама ги настани край огъня си и се зае да ги развлича с истории за призрака на един щурец и за великия невидим народ, които момичето преплете със собствените си сънища, защото се будеше наполовина, пак задрямваше, пак се будеше. След това Кон я качи на раменете си и продължиха неуморно напред в бавен галоп. Луната зад тях залезе, а небето отпред разцъфна като роза от злато. Лекият нощен ветрец го нямаше. Въздухът сега беше остър, студен, неподвижен. В него се долавяше лека кисела миризма на изгоряло. Детето усети как походката на Кон се променя, стана по-скована, по-неумела.

— Ей, принце!

Тънък, леко сърдит глас — детето го разпозна веднага щом видя съществото, седнало до една хвойна, спретнато облечено, със стара черна шапка.

— Здравей, Синигер! — поздрави Кон, заобиколи и спря. Детето бе забелязало, че в града на Койот всички се отнасяха към Синигер с уважение. Не разбираше защо. Синигер изглеждаше обикновено същество, дейно и бъбриво като повечето малки птички, далеч от милата Яребица или достолепието на Ястреб и Голям бухал.

— По този път ли си тръгнал? — попита Синигер.

— Малката иска да види дали нейните хора живеят там — отговори Кон, с което изненада детето. Това ли искаше тя?

Синигер погледна неодобрително, което правеше често. Изтананика няколко ноти замислено — още един от навиците й — после стана.

— Ще дойда и аз.

— Чудесно — каза Кон с благодарност.

— Ще разузнавам — добави Синигер и тръгна изненадващо бързо пред тях, а Кон поднови равния си бавен галоп.

Киселата миризма се сгъстяваше.

Синигер спря на малко възвишение доста пред тях и застана неподвижно. Кон забави крачка до ходом, после спря.

— Ето — каза той тихо.

Детето се вторачи. На странната светлина и в леката мъгла преди изгрев не можеше да види ясно, а когато се напрегна, имаше чувството, че дясното й око не вижда нищо.

— Какво е това? — прошепна.

— Една от дупките. От другата страна на стената, виждаш ли?

Изглеждаше сякаш имаше линия — права, трепкаща над равнината, осеяна с пелинови туфи, а от другата й страна… нищо? Мъгла ли беше? Нещо помръдна там.

— Това е добитък! — каза. Кон мълчеше неловко. Синигер тръгна към тях.

— Това е ранчо — добави детето. — С ограда. Има много глави говеда порода Херефорд.

Думите имаха вкус на стомана, на сол в устата й. Нещата, които назоваваше, трепкаха пред очите й и изчезваха, от тях не оставаше нищо — дупка в света, прогорено място като от цигара.

— Приближи се! — помоли тя Кон. — Искам да видя.

И сякаш й дължеше подчинение, той тръгна напред, напрегнат, но безропотно.

Синигер дойде при тях.

— Наоколо няма никого — каза тя с тънкия си сух гласец. — Но пък приближава едно от онези бързи неща, които приличат на костенурка.

Кон кимна, но продължи.

Стиснало широките му рамене, детето се взираше в тъмното и сякаш думите на Синигер отново бяха фокусирали зрението му, защото видя: пръснатите бели лица, някои от които гледаха нагоре със синкави, изкривени очи; оградите; зад възвишението покрив на къща с комини и висока плевня; а след това, в далечината, нещо, което се движеше бързо, твърде бързо, прогаряше земята право към тях с ужасяваща скорост.

— Бягай! — изкрещя тя на Кон. — Бягай! Бързо!

Сякаш освободен от окови, Кон се обърна и препусна презглава, с огромни скокове надалеч от изгрева, от огнената горяща колесница, миризмата на кисело, стомана, смърт. И Синигер се понесе пред тях като искрица в сутрешния въздух.